Спомени. II. Освободителна борба 1919 - 1924 г.
Иванъ Михайловъ

 

ЧАСТЬ ВТОРА

Удари въ гърба на македонското освободително движение

 

X. РАЗБОЙНИЦИТѢ СТАВАТЪ „ФЕДЕРАТИСТИ"

 

Провиненитѣ се именуватъ „федератисти". — Пращане въ Македония чета, която да убие Т. Александрова. — Съчувствие къмъ македонската борба всрѣдъ разни обществени срѣди въ България. — Нападения надъ македонски дейци отъ органи на българската власть и контра-удари

 

Докато опозиционеритѣ на македонска почва се занимаваха само съ ровения всрѣдъ емиграцията, тѣхната близость до властьта оставаше прикрита и все още можеха да заблуждаватъ, че сѫ една самостоятелна групировка. Но истината започна да прониква нашироко въ обществото, следъ като споменатитѣ разбойници започнаха да се наричатъ „Федератисти”, по името на опозицията, и бидоха приети въ нейната срѣда. Ествествено, тя губѣше отъ тоя съюзъ, като на първо мѣсто морално се проваляше, изpaвнявaйки своята позиция съ тази на разбойницитѣ. Сетне, по тоя начинъ опозиционеритѣ влизаха въ въорѫжена борба съ ВМРО. А понеже бандитската група бѣ инструментъ въ рѫцетѣ на полицията, за всички ставаше ясенъ тройниятъ фронтъ противъ македонската организация, въ който рѫководството принадлежеше на властьта. За честь на нѣкои личности, които до тогава бѣха солидарни съ федератиститѣ, сега тѣ започнаха да се оттеглятъ. Дейностьта на oпoзициятa остана да се рѫководи отъ съвсемъ безскрупулни хора.

 

За да се засилятъ като нелегаленъ фронтъ, федератиститѣ взеха да таршуватъ по България и да привличатъ лица, които нѣкога сѫ бродили изъ Македония съ пушка въ рѫка. Привлекоха петь-шесть души. И взеха мѣрки да се представятъ и на нелегална почва като идеенъ фронтъ. Приготвиха печатъ, напечатиха позиви на български и турски езикъ за поробена Maкeдoния. Стъкмиха чета и я изпратиха презъ пролѣтьта на 1922 г. презъ Кюстендилъ къмъ Кочанско съ главна порѫка да намѣри и убие Александрова. По приготовлението на четата особено се прояви Ал. Пановъ, отъ Велешко, назначениятъ отъ властьта директоръ на софийскитѣ минерални бани. Обърна ги на официално свърталище на нелегалнитѣ федератисти.

 

Излишно е да изтъкваме, че изпращането на тази чета стана съ знанието и пълното съдействие на полицията. He бѣ възможно да се тегли вече нѣкакво разграничение между замислитѣ и постѫпкитѣ на разбойническата група, федератиститѣ и властьта.

 

Направенъ бѣ опитъ и презъ албанска територия, за създаване разколъ въ поробена Maкeдoния. Запѫтиха се за тамъ нѣколко души, измежду които имаше и лица отъ рѫководството на опозицията. Това oбcтoятeлcтвo показваше още веднажъ, че едни и сѫщи хора бѣха инспираторитѣ на легалнитѣ и на нелегалнитѣ спънки на македонското движение. Разбира се, освенъ разходката на нѣколкото души до Албания, нищо друго не излѣзна. Въ западна Maкeдoния се озова, но не като борецъ, нито като опозиционеръ срещу ВМРО, а като ренегатъ, органъ на сръбската власть, Кръсто Льондевъ.

 

Споредъ устава на ВМРО тя не търпи друга революционна организация на нейна територия. На това основание се води на времето

 

207

 

 

и борбата срещу върховизма. Даже ако идейно, по сѫщественитѣ си намѣрения, дадена друга организация би приличала на ВМРО, пакъ споредъ правилницитѣ на последната, изключваше се сѫществуването на две организации на македонска територия, защото това би означавало раздѣляне на поробения народъ въ различни въорѫжени лагери [*].

 

Откъртени отъ Кюстендилъ, остатъка отъ бандититѣ продължиха сѫщото свое дѣло въ София и въ Пловдивъ. Въ последния градъ бѣха се опитали да събиратъ налози отъ отдѣлни граждани, раздавайки неграмотно написани разписки въ името на тѣхнии „Федеративенъ Революционенъ Комитетъ". Като главенъ инспираторъ тамъ се явявaшe д-ръ Филипъ Атанасовъ отъ Костурско, по занятие лѣкарь. Той бѣ единъ отъ шепата „Федеративни водачи”, внушили си да играятъ голѣми роли следъ преживѣната въ 1918 г. национална катастрофа.

 

Преди да дойдатъ въ София азъ вършехъ работата си безъ да взимамъ особени предпазни мѣрки. Съ идването имъ все по-често чувахъ закани противъ мене, за които точно ме осведомяваха лица съ достѫпъ въ тѣхната срѣда.

 

 

*. Сведения за «подвизитѣ» на така нареклитѣ се федератисти проникваха и въ чуждата преса. Въ вестникъ «Еко дьо Данюбъ», излизащъ въ Будапеща, отъ 25 декемврий 1925 г. се появи статия подъ заглавие : «Една близка страница отъ историята на Македония. — Групата на «федератиститѣ», въ която е казано :

 

«Измежду тѣзи «революционери» нѣкои не показватъ голѣмъ духъ на пожертвувание, и така Славе Ивановъ и Мишевъ задигнаха 140 турски лири отъ касата на революционния комитетъ въ Струмица, безъ да сѫ никога оправдали този «разходъ».

 

Презъ пролѣтьта на 1922 г. бѣ организирана банда отъ 50 души подъ командата на федеративния централенъ комитетъ. Бандата замина за Македония презъ Кюстендилъ съ покровителството на околийския началникъ. Тя бѣ получила задача да убие Т. Александровъ и да разруши македонската революционна организация. Въ тази епоха портфейла на министерството на вѫтрешнитѣ работи се намираше въ рѫцетѣ на Райко Даскаловъ. Бандата бѣ разпилѣна. Единъ отъ войводитѣ, Крумъ Зографовъ, падна убитъ. Сѫщевременно единъ отъ членоветѣ на бандата, Александъръ Пановъ, бѣ назначенъ за директоръ на общинскитѣ бани въ София; функциитѣ му трѣбваше да му дадатъ време да организира едно аграрно братство на македонски емигранти и издаването на единъ вестникъ «Прокуденъ земледѣлецъ». Малко следъ това Пановъ бѣ убитъ въ срѣдата на София отъ единъ членъ на ВМРО.

 

Презъ августъ 1922 г. бѣ организирана една втора експедиция отъ «федератисти» противъ ВМРО вѫтре въ Македония : с. Кошево, кѫдето бѣ падналъ Зографовъ, бѣ запалено. Федератистистѣ, благодарение на помощьта на земедѣлското правителство, се засилиха въ София, както и въ провинцията, особено въ Кюстендилъ, кѫдето терора ставаше непоносимъ. Подъ тѣхнитѣ удари паднаха единъ следъ другъ Стоянъ Антовъ, Александъръ Гюргинчевъ, и Алайковъ. ВМРО поиска отъ правителството да се накажатъ убийцитѣ. Стамболийски даваше уклончиви отговори и продължаваше преследването на членоветѣ на ВМРО : убийството на войводата Странджата стана по това време. Като отговоръ на тѣзи преследвания стана експедицията въ Кюстендилъ, прекрасенъ примѣръ на духа на организация, дисциплина, куражъ и ловкость на македонскитѣ комити. Федератиститѣ се оттеглиха къмъ София и Пловдивъ.

 

Презъ това време д-ръ Атанасовъ и Юруковъ продължаваха интригитѣ си въ странство. Презъ февруарий бѣ организирана друга експедиция срещу ВМРО подъ командата на Пандурски и на Чочковъ. Тази банда действуваше въ Малешевско и извърши доста убийства и грабежи. Но хората на организацията разтуриха бандата, хванаха въ пленъ нѣкои, и ги обесиха въ Кочариново. Тогава Пандурски влезе въ служба на сърбитѣ за преследване четитѣ».

 

208

 

 

При Александъръ Пановъ бѣ на служба Христо Петровъ отъ с. Чичево, Велешко. Нѣкога, въ 1914 г., той е укривалъ четата на Владимиръ Сланковъ, загиналъ следъ извършване на атентатъ върху желѣзопѫтната линия близо до с. Скачинци. Христо ми бѣ препорѫчанъ отъ зaгинaлия въ Кюстендилъ тиквешки войвода Cтoянъ Антовъ. Нѣколко пѫти тайно ми съобщаваше какво се говори и проектира въ софийската баня отстрана на Пановъ и идващитѣ при него.

 

Чрезъ Христо и други източници бѣхъ въ течение на приготовлениятa, които се правеха за изпращането въ Македония на голѣмата чета съ задача да убие Александрова. Войводи на тая чета бѣха Лазаръ Тодоровъ „Фертико”, Крумъ Зографовъ и Велко Мандарче. Последнитѣ двама много отдавна бѣха се простили съ всѣкаква революционна дeятeлнocть, но по нѣкакви тѣхни съображения сега се пocтaвяxa въ услуга на българската власть срещу македонското дѣло. Четата имъ, както се каза, бѣ разбита отъ селската милиция на ВМРО въ Кочанско и върната обратно въ Кюстендилъ, кѫдето предаде орѫжието си на полицията, отъ която го бѣ получила. Докато се въртѣше въ областьта на Брѣгалница, четата бѣ изгубила едного отъ войводитѣ си — велешанина Крумъ Зографовъ. Часть отъ нея сетне — презъ месецъ августъ — бѣ направила единъ бързъ набѣгъ до село Кошево, въ планината Плачковица, и го бѣ запалила, за да отмѫсти на родолюбивитѣ ceляни, която сѫщо бѣха я прогонили.

 

Христо Петровъ ми извести една нощь, че въ банята е взето решение да ме убиятъ. Два дни следъ това пристигна отъ Кюстендилъ единъ щипянинъ, нѣкогашенъ четникъ на Александрова презъ тypcкия режимъ, и сѫщо ми обади, че бандата е решила да ме убие. Този човѣкъ често прескачаше до София ; срещаше се съ групата бандити около Славе Ивановъ, а сега и около Ал. Пановъ, между която имаше нѣкогашни негови другари по четничество.

 

* * *

 

Хора на Комунистическата пapтия въ Бългapия сѫщо насочиха нелегална група противъ революционната opгaнизaция въ поробена Македония. Въорѫжиха я въ Дупница, дадоха ѝ шапки съ знака чукъ и сърпъ. Начело на групата бѣ извecтниятъ въ Горно-Джумайско разбойникъ Илия Пандурски. Следъ като групата бѣ разбита — както ще видимъ — той се предаде на сърбитѣ и остана въ тѣхна услуга докато бѣ наказанъ отъ ВМРО. Мнозина ceляни ограби и изби той като агентъ на сръбската властъ. Въ връзка съ тази история бѣ наказанъ кмета на градъ Дупница, д-ръ Петровъ, „комунистъ”, който бѣ укривалъ, екипиралъ и изпратилъ четата на Пандурски.

 

* * *

 

Вънъ отъ гореспоменатитѣ случаи, следъ 1918 г. българскитѣ партии се държеха лоялно къмъ нашето движение, особено до падането на земедѣлското правителство. Нѣма съмнение, че тѣ съчувствуваха на борбата на македонскитѣ организации срещу властьта

 

209

 

 

на Стамболийски. Ho нѣмаше нищо повече отъ това. Ще повторя, че не заслужаватъ даже опровержение приказкитѣ, че ВМРО и емиграцията имали съюзъ съ опозиционнии партиенъ блокъ въ България.

 

Но и членове на земедѣлската партия не само съчувствуваха, но и помагаха на македонското дѣло и подиръ 1918 г. Въ Петричкия окрѫгъ пъкъ твърде голѣма часть отъ селянитѣ бѣха записани въ земедѣлската партия. Когато македонската кауза, въ лицето на ВМРО имъ припомни, че освободителното дѣло не е завършено, тѣ изоставиха партийнитѣ интереси и борби.

 

Множество български общественици, нѣкои измежду които по-късно се очертаха като противници на македонското дѣло, по онова време бѣха негови адмиратори. За примѣръ ще спомена известниятъ Димо Казасовъ, виденъ членъ на социалъ-демократическата партии до 1923 г. Той търсѣше наши хора изъ София, правѣше съ тѣхъ тайни срещи и употрѣбляваше всичкото си красноречие да ги убеждава, че спасението на България ще дойде само ако всички земедѣлеки министри бѫдатъ избити.

 

Казасовъ, който премного обичаше да се изтъква за човѣкъ съ най-широки и прогресивни идеи, ми правеше впечатление съ споменатитѣ унищожителни препорѫки. Следъ падането на земедѣлското правителство, по покана на единъ приятель, отидохъ еднажъ у домътъ на Казасовъ. Отъ разговора, който повече се развиваше между него и другия посетитель, се убедихъ, че той е единъ самолюбецъ и кариеристъ, поклонникъ на насилието. Съвсемъ бѣ сбъркалъ като се е озовалъ въ редоветѣ на социалиститѣ. Понеже тѣзи редове пиша доста късно, логично е да отбележа, че първото ми впечатление се потвърди отъ по-къснитѣ прояви на Казасовъ. Той съумѣ да се озове министъръ следъ военния превратъ презъ 1923 г., а стана пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ следъ преврата отъ месецъ май 1934 г. Въ двата случая той изповѣдваше идеи диаметрално противоположни. Обичаше тъмнинитѣ на заговоритѣ, за да се докопа до по-изтъкнато обществено положение. Но за подобенъ индивидъ може да се допуска, че е билъ поставено чуждо орѫдие въ всички мѣста, кѫдето се е озовавалъ. Виждаме го да играе нѣкаква роли и следъ военния превратъ презъ септемврий 1944 г., когато въ България навлизатъ болшевишкитѣ войски. Тѣ го изкачиха и на поста министъръ на пропагандата.

 

Едва ли се намираше нѣкои срѣда въ България, кѫдето ние да нѣмахме било привърженици, било поне хора готови да ни услужатъ, ако се обърнемъ къмъ тѣхъ.

 

За приятель на Стамболийски минаваше софийския владика Стефанъ. На митрополитския престолъ бѣ дошелъ съ подкрепа на земедѣлската власть и при опозиционно държание на столичнитѣ жители. Знаейки връзкитѣ му, ВМРО бѣ намѣрила за умѣстно чрезъ него да отправи до Стамболийски нѣкои предупреждения. Така митрополитътъ се озова въ ролята на посредникъ и куриеръ за писмата отъ Т. Алекеандровъ до шефа на правителството. На лицето, което занасяше тия писма, владиката Стефанъ бѣ казалъ, че отъ своя

 

210

 

 

страна сѫщо предупредилъ сериозно Стамболийски да престанатъ провокациитѣ и закачкитѣ съ македонското движение. Подиръ падането на властьта имахъ случай три-четири пѫти тайно да отивамъ на вечери при митрополитъ Стефанъ. Той и на мене повтори думитѣ, които билъ казалъ на Стамболийски : „Сандо, приятелски те предупреждавамъ, че трѣбва да се турне край на тѣзи ваши разпри съ македонцитѣ. Знай, че тѣзи хора не се шегуватъ...”. Сѫщото той зaяви и предъ други трима приятели на обѣда, които наскоро следъ преврата въ 1923 г. му бѣ даденъ въ наша интимна среда, въ домътъ на сѫщия човѣкъ, който му носѣше писмата отъ Тодора. На обѣда присѫствуваше и Александровъ. Митрополитътъ твърдѣше, че Стамболийски е билъ на погрешна линии въ отношението си къмъ македонското движение ; обвиняваше лица отъ антуража му, които го подвеждали.

 

* * *

 

Управлението не се отказваше отъ възприетия курсъ срещу македонското движение.

 

Една нощь бѣха задигнати въ Горна-Джумая трима бивши учители — Иванъ Караджовъ, родомъ отъ с. Лешко, Горно-Джумайско; Михаилъ Моневъ отъ Кратово ; Иванъ п. Ефтимовъ отъ Радовишъ. Първиятъ бѣше до Балканската война учитель по музика въ българската девическа гимназия въ Солунъ. Свършилъ бѣ консерватория въ Русии. Винаги се е проявяваалъ въ общественитѣ борби на Македония. Цѣлото семейство на Караджовъ бѣ израстнало въ духъ на твърдо рюдолюбие. Съпругата му, идеална българка, бѣ сестра на най-известния революционенъ деятель въ Тракия — Лазаръ Маджаровъ.

 

Вториятъ, Михайлъ Моневъ, е учителствувалъ изъ разни мѣста на Македония. Още като ученикъ въ Цариградската Българска Семинария е създавалъ революционни крѫжоци, както е отбелѣзано въ споменитѣ на борци отъ Тракия. Той бѣ зетъ на Тодоръ Александровъ.

 

Третиятъ задигнатъ, Иванъ п. Ефтимовъ, сѫщо е учителствувалъ изъ Македония презъ турския режимъ. Бѣ мой учитель когато учехъ въ първи класъ, въ Ново-село. Винаги е участвувалъ въ революционното дѣло.

 

Всички трима сѫ били изненадани отъ полицията по домоветѣ имъ, и край Горна-Джумая вмъкнати въ една камионетка. Цельта е била да бѫдатъ закарани въ София и най-вѣроятно да бѫдатъ погубени, щомъ като така тайнствено сѫ били арестувани нощно време. Поради слѣпа случайность единъ офицеръ въ Дупница загледалъ, че въ камионетката сѫ затворени тримата души. Това е било причина скоро да бѫдатъ върнати отъ София по домоветѣ имъ, безъ даже да бѫдатъ разпитани.

 

Много голѣмъ е броя на провокациитѣ отъ страна на полицията, за да бѫдатъ всички описани.

 

Тя предприемаше много претърсвания въ македонски кѫщи по градове и села, безъ да има причини.

 

211

 

 

Спъвани биваха легалнитѣ македонски организации. Единъ день рѫководството на емиграцията биде просто разгонено отъ пoлициятa, а архивитѣ задигнати.

 

Презъ 1923 г., не много преди своето падане, властьта подбра нѣколко десетки македонски деятели, на чело съ хора отъ Националния Комитетъ, и ги закара въ Сливенския затворъ. Между арестуванитѣ бѣ и председателя на Комитета Иванъ Каранджуловъ, който бѣ доста възрастенъ. Арестувани бѣха лица и отъ нѣкои провинциални градове, предимно отъ Кюстендилъ.

 

Срещу всички тия пpoяви, както и въ отговоръ на споменатитѣ въ други страници посегателства, македонското движение се отбраняваше както диктуваше момента, нeзaбpaвяйки все пакъ, че се касае до нежелана борба съ българи.

 

Покрай посоченитѣ въ приложението [25] контра-мѣрки, ВМРО реагира и съ нѣкои други акции. А легалнитѣ организации не еднажъ изpaзявaxa протеста си чрезъ вестници, писмени излoжeния и при срещи съ органи на властьта.

 

Наказани бѣха трима измежду, първитѣ орѫдия на властьта, минаващи и като най-важни подбудители на тъй наречената федеративна група. Тѣ бѣха дали нѣкаква идейна маска на най-вулгарни престѫпници, чрезъ които нареждаха и убийства. Пъpвиятъ виновникъ бѣ Гьорче Петровъ, за когото минисгъра на Вѫтрешнитѣ работи Ал. Димитровъ бѣ казалъ, че е дѣсна рѫка на правителството. Презъ месецъ юний 1921 година Гьорче получи наказанието си въ София. По-късно сѫщото се случи съ Никола Юруковъ, архитектъ, единъ отъ собственицитѣ на най-голѣмия хотелъ въ Cофия — Юнионъ Паласъ. Срещу него е cтpeлялъ четникътъ Радко отъ Скопско, единъ кротъкъ като момиче селянинъ. Нападателитѣ не бѣха заловени.

 

Никола Гулевъ, синъ на Kpyшeвcкия герой Питу Гули, наказа Александъръ Панова. Нападналъ го е посрѣдъ бѣлъ день, въ Градската градина до общината. Безъ да се опитва да бѣга или да се защищава, Никола се предалъ на полищията. При разпита и въ сѫда се бѣ държалъ повече отъ гордо. Следъ известно време негови другари го грабнаха отъ рѫцетѣ на придружаващитѣ го стражари, когато се е връщалъ къмъ Цeнтpaлния затворъ отъ едно разследване. На краката му, и окачена при кръста, е имало верига тежка около 15 килограма. Докато едни сѫ обезорѫжавали стражаритѣ, други негови другари сѫ приближили чaкaщия наблизо автомобилъ, и така сѫ побѣгнали.

 

Никола Гулевъ бѣ много буенъ младежъ. Имаше гимназиално образование и приятели го съветваха да продължи учението си. Но той не желаеше да чува за подобно нѣщо докато Македония е подъ робство. Темпераментътъ и идеализма му свидѣтелствуваха, че той бѣ способенъ като баща си да остане на Мечкинъ Каменъ до край, ако би му се удалъ подобенъ случай. Известно време Никола се задържа къмъ граничнитѣ села на Горно-Джумайска околия ; отъ тамъ се прехвърли при Т. Александровъ къмъ Брѣгалница. Сетне е заминалъ като нелегаленъ въ Велешката чета.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]