ЧАСТЬ ВТОРА
Удари въ гърба на македонското освободително движение
XI. ТАЙНА РАБОТА ВЪ СОФИЯ
Услугата на млади софиянци. — Впрѣгатъ се въ борба новоизбѣгали отъ поробена Македония младежи. — Бомба въ софийския народенъ театъръ. — Криене изъ София и подпомагане на ВМРО. — П. Пенчевъ тръгва нелегаленъ за Македония. — Г. Атанасовъ въ София. — Среща на проф. Г. Кацаровъ съ войводата Бърлйо
Започвахъ често да смѣнявамъ квартиритѣ си и по-тайно да устройвамъ срещитѣ.
Въ моя услуга бѣха двама-трима предани щипяни, които познавахъ още отъ работата ми на улица „Гурко" 22. Помагаха и група младежи отъ едни тайни наши петорки, каквито по-рано бѣхме организирали ; чрезъ тѣхъ неусетно се установяваше повече редъ и дисциплина въ редицитѣ на нашето младежко движение въ България. Нѣколко души, обаче, бѣха натоварени и съ по-специални задачи : намиране тайни квартири, укриване на хора, пpeнacянe на орѫжие.
Съ рѣдка преданость работѣха група софиянци, между които двигатель бѣ незаменимиятъ другарь Петъръ Станчевъ. Той е бивалъ четникъ и по време на балканската война, и малко преди нея, като избѣгалъ отъ гимназията. Бѣ запасенъ офицеръ, участвувалъ въ първата свѣтовна война. Гордъ бѣ, че произхожда отъ рода на Хаджи Димитъръ [*]. Рѣдко сѫ хора тъй беззаветно отдадени на македонското освободително движение. Той бѣ готовъ да върши всѣкакви работи, стига да е отъ полза за дѣлото. Пишеше изложения на машина; тичаше по ханища нощно време, за да товари орѫжие и други материяли, като пренасяше човали на гърба си ; укриваше хора изъ разни квартали ; раздаваше тайно помощи на нуждаещи се и водѣше смѣтки ; водѣше кореспонденция ; откриваше и подготвяше нови борци ; самъ участвуваше въ рисковани акции ; подържаше връзка съ доста лица отъ разни срѣди въ София, като отъ всѣкиго взимаше по нѣщо въ полза на Македония — било въ трудъ, било въ време ; пишеше понѣкога и статии ; изпращаше тайно нелегални хора за борба срещу пopoбитeля ; кръстосваше изъ Македония съ месеци като четникъ, а понѣкога и самъ водеше чета. He помня Станчевъ да е казвалъ, че нѣкоя задача не е по неговитѣ сили или по вкуса му. И никога не само не изяви желание да заема челни мѣста, но и въ душата си нѣмаше подобенъ стремежъ. Бѣ истински хъшъ, беззаветно преданъ на Македония. Винаги бѣ усмихатъ ; не го видѣхъ предъ нищо изплашенъ, предъ нищо смутенъ или безъ настроение. Често ми повтаряше, че ако не бѣ македонската освободителна борба и добритѣ му
*. Хаджи Димитъръ отъ гр. Сливенъ е прославенъ български войвода. Загиналъ е въ мѣстностьта Бузлуджа презъ 1868 г., следъ като заедно съ другия знаменитъ войвода Стефанъ Караджата, неговъ другарь, на чело на 160 души четници бѣха водили сражения срещу турски войски въ гънкитѣ на Стара планина. На времето появяването на тази чета, навлѣзла откъмъ Ромъния, направи извънредно впечатление всрѣдъ българския народъ, а заинтересува и много европейски крѫгове. На Хаджи Димитъръ е посветено прочутото стихотворение «Живъ е той, живъ е...», чийто стихове се пѣятъ срѣдъ всички българи и до днесъ. Авторъ на пѣсеньта бѣ Христо Ботевъ, прочутъ и като поетъ и като борецъ, който пое пѫтя на Хаджи Димитъръ и Караджата и сѫщо загина въ бой.
213
другари, щѣлъ да се смѣта за изгубенъ човѣкъ. Поради неговото спокойствие, търпение и широта на духа, другаритѣ му безобидно го наричаха „вола”. Той не се сърдѣше, отговаряше всѣкога съ широката си усмивка.
По това време въ София се проявяваше и смѣлия Миле Каранфиловъ (Кучкаро) отъ Крушево, бившъ четникъ, борилъ се още въ турско време въ Битоля. По-късно той мина презъ много премеждия. Въ сражение съ гръцки войници, на пѫть за Битолско, бѣ заловенъ раненъ, осѫденъ и миналъ презъ разни затвори, изпратенъ е билъ на островъ Критъ. Едва когато острова е билъ заетъ отъ германцитѣ, Миле е освободенъ, както бѣха открити изъ егейскитѣ острови и хиляди други нашенци, изпратени тамъ най-често безъ присѫда, само защото сѫ добри българи. Миле не е могълъ да повѣрва на очитѣ си, когато отъ двора на своята тъмница въ Критъ, заедно съ другитѣ затворници е наблюдавалъ какъ отъ небето падатъ стотици хора, увиснали подъ нѣкакви чадъри. Това сѫ били германскитѣ парашутисти, които слѣзнаха на острова. По-късно този ветеранъ на македонската борба е трѣбвало да прекара нови терзания и затворъ въ Скотше подъ режима на червения Бѣлградъ.
Мнозина софийски спортисти бѣха въ наша услуга. Тѣхни домове приемаха и укриваха наши хора и орѫжие. Трѣбва да изтъкна, че тия младежи показаха куражъ. Спомнямъ си, че и въ кѫщата на единъ старъ генералъ бѣхме скрили доста пушки ; разкованъ бѣ пода на една отъ стаитѣ му за тази цель. Почти такъвъ складъ бѣ и таванътъ въ дома на единъ професоръ.
Между хората отъ стара България, които всеотдайно помагаха бѣ и младиятъ юристъ Дончо Чупариновъ отъ Панагюрище. Той бѣ хубавецъ, спокоенъ, доста тактиченъ ; излъчваше оптимизъмъ чрезъ погледа си, сериозность и воля чрезъ всѣки жестъ. Скроменъ бѣ, и често стеснителенъ като момиче ; обаче, смѣлъ. Съ удоволствие ни разправише за участието си въ биткитѣ срещу англичанитѣ при Дойранъ, но само когато ние настоявахме да разказва. Говорѣше пpиятнo. Станчевъ, той и други хъшове, физически здрави, най-много пренасяха на гърба си и товарѣха въ каруци наши материяли по уединенитѣ софийски кюшета. На тѣхъ помагаше често и Тодоръ Петровъ, наричанъ Тошкаро ; той бѣ шопъ отъ Софийско.
Предано услужваше и една малка група около Мито Джуздановъ, нѣкогашенъ четникъ отъ с. Сехово, Гевгелийско. Неговъ другарь бѣ, сѫщо на разположение на нашето дѣло, Мино Пържолевъ отъ Енидже-Вардарско, нѣкогашенъ четникъ въ групата на смѣлия Ичко Димитровъ Гюпчето. Тия хора като младежи сѫ участвували въ движението, вдъхновявани отъ подвизитѣ и увличани отъ легендитѣ, които народната фантазия бѣ изплѣла още приживе за Апостолъ Петковъ, „Енидже-Вардарското слънце". Главното имъ свърталище въ София бѣ кафенето на Михаилъ Радевъ Странджата.
Съ работата си въ софийския пунктъ стана известенъ щипянецътъ Ване Параспуровъ. Живъ образецъ на старото поколѣние работници и еснафи, които първи въ Македония понесоха на плещитѣ си товара на борбата. Вкусилъ бѣ още презъ турския режимъ какво
214
е македонското движение ; и на по-младитѣ понѣкога проповѣдваше че то е предимно рискъ, трудъ, самоотречение, вѣрность. Въ Щипъ е билъ между скромнитѣ дейци, които най-много сѫ тичали въ изпълнение на конкретни порѫчения. Добре познаваше първитѣ съзаклятници въ нашия градъ, посветени отъ Груева и Дѣлчева. Пристигналъ бѣ въ София като бѣжанецъ, следъ като е станалъ нелегаленъ поради настойчивитѣ опити въ родното му мѣсто да участвува въ легална борба. Мнозина като него бѣха принудени да хванатъ гората само защото сѫ се опитали да завѣряватъ партийна листа, въ която влизатъ имената на нежелателни за сръбската власть мѣстни хора. Докато е билъ въ Щипъ, свършилъ бѣ доста полезна работа. Между другото задигалъ е отъ сръбската казарма войнишки дрехи и орѫжие, съ участие на единъ подофицеръ хърватъ. Азъ го открихъ въ София като работникъ въ кожарско предприятие, кѫдето се бѣ настанилъ още съ пристигането си. Дрехитѣ му бѣха изпоцапани отъ течности, съ които е боравилъ при обработка на кожи. Веднага се съгласи да напустне частната си работа и да се заеме съ организационни задачи. Mora да кажа, че тоя човѣкъ работеше колкото за десеть души. Неуморимъ бѣ денемъ и нощемъ. Много точенъ и съобразителенъ ; бѣше безъ образование, но извънредно буденъ.
Мѫчно е да се тегли разлика между вѣрнитѣ и трудолюбиви хора, които срещахъ въ нашитѣ редове. И все пакъ трѣбва да изтъкна, че сѫ много рѣдки Станчевци и Параспуровци. Ване въ кратко време завърза връзки съ множество лица и срѣди въ София, главно между работници и еснафи, които ни правѣха ценни услуги. Непресъхващото трудолюбие, фанатичната преданность, обаянието, съ което Параспуровъ гледаше на народното дѣло, будеха почить къмъ него у нашитѣ студенти и между културнитѣ общественици, съ които влизаше въ допиръ поради работата. Десетки кѫщи и дюкини бѣха отворени за него по всѣко време и за всичко. Покрай покупкитѣ на царвули, каиши, патрондаши и пр., станалъ бѣ приятель и на нѣкои евреи, чиито услуги сѫщо ни бѣха добре дошли въ много случаи. Ване имаше дарба да печели хора.
Още не е време да опомена поименно поне нѣкои измежду тогавашнитѣ студенти и други млади хора, които бѣха готови на дѣло да помагатъ. Политическитѣ условия изъ Македония, па и въ България, налагатъ по много пунктове да избѣгвамъ подробности.
* * *
За борбата срещу разбойническата група въ София и Пловдивъ, а и по други наши задачи, идваха — съ знанието на Тодора — тайно отъ Македония младежи, най-често селяни или по-будни еснафски синове. Измежду селянитѣ двама ми направиха силно впечатление. Единиятъ бѣ Харалампи Златановъ отъ село Дулица, Царевоселско, наричанъ Шаренъ Ампо. Пристигна съ огромна червеникава коса. И дрехитѣ му издаваха, че идва отъ планината. Чудно е, че само поради външния му изгледъ не е билъ арестуванъ нейде изъ пѫтя. Погрижи се да добие граждански видъ. Хазайката, обаче,
215
кѫдето бѣ установенъ на квартира, веднага се бѣ досетила какъвъ е този гостенинъ ; пъкъ и оправлйки леглото му видѣла е подъ дюшека наредени нѣколко пачки. Но тя бѣ мълчалива и добра жена, родомъ отъ Пиринския край.
Тази македонка ми направи отлично впечатление. Никога не зададе какъвто и да е въпросъ. Сдържаната ѝ усмивка изразиваше нейното съчувствие за нѣщо, което бѣ близко и на нейното сърдце.
Но случвало бѣ ми се веднажъ-дважъ да ми бѫдатъ затворени портитѣ на македонски кѫщи. Понасяхъ това най-спокойно, давайки видъ, че нищо не се е случило. Знаехъ, че тия хора хранѣха голѣма любовь къмъ Македония. Но уплаха за децата имъ ги подтикваше въ първия моментъ да избѣгнатъ опасность. Трѣбва да кажа, че става дума за семейства, които въ миналото сѫ дали кръвна жертва въ освободителнитѣ борби. Следъ първото стѫписване на майкитѣ, обаче, тия кѫщи наново се показаха готови на рисксгве.
Но нека се върнемъ къмъ Ампо. Той бѣ съ буенъ и неопокоенъ духъ. Станалъ бѣ нелегаленъ понеже не е могълъ да търпи cpъбcкия режимъ. Стражаритѣ го набелѣзали като непокорна българска глава въ селото, а и узнали, че е превелъ презъ границата голѣмъ брой български войници, избѣгали отъ пленничество.
Запазена е характеристична фoтoгpaфия на Шаренъ Ампо, въ селскитѣ си потури и съ револверъ въ рѫка, сѣдналъ въ срѣдата на българска войнишка група.
Преди да избѣга отъ селото си билъ заобиколенъ отъ сръбски жандари. Притежавалъ манлихерова пушка съ изгнили и отпаднали дървени части, така че цевьта е стърчала като тръба. Съ тая пушка Ампо избива четири или петь души стражари и наранява едного ; пробива си пѫть и наскоро се озовава въ редоветѣ на ВМРО, като единъ отъ рѣдко смѣлитѣ нейни четници. Физически бѣ здравъ и еластиченъ. Изгаря отъ желание за акции ; мѫчно го удържахме чрезъ постоянна контрола и нaпoмнянe за дисциплина. Много смѣло се държеше, но въ София се чувствуваше като-чели постоянно предъ лицето на потера. He се paздѣляшe отъ двата си револвера, две бомби и надъ сто патрони, като пачкитѣ умѣло бѣ наредилъ на каиша, та и не се познаваше, че носи толкова муниции.
Другото селянче, което ми обърна вниманието бѣ отъ село Лезово, Овчеполско, на име Йорданъ. И той бѣ буденъ, юначенъ ; само чакаше да участвува въ рисковани акции. На друго мѣсто ще стане дума за неговитѣ трагични приключения.
Пристигна въ София и Владо „Шофьора" (Величко Георгиевъ), по-кѫсно познатъ подъ името Черноземски. Той е по произходъ отъ Разложко, а семейството му живѣеше въ село Каменица, Чепинско. Слушалъ за борбитѣ на ВМРО. По време на превзимането на градъ Кюстендилъ отъ македонскитѣ чети Владо се е намиралъ тамъ ; пристигналъ билъ отъ София съ нѣкакъвъ камионъ. Явилъ се предъ Иванъ Бърльо и го молилъ да бѫде приетъ за четникъ. И нѣкои негови пpиятeли отишли при Бърльо да го увѣряватъ, че момчето е добро. На Бърльо изглеждалъ доста младъ. Следъ нови молби съгласилъ се да го вземе и така Владо се озовава четникъ
216
въ Македония. Oбикaлялъ е нѣколко пѫти като нелегаленъ изъ разни околии — Щипско, Кочанско и другаде. Участвувалъ е въ голѣмото нападение надъ сръбска войскова часть при село Люботенъ, Щипско, кѫдето паднаха къмъ тридесеть души сръбски войници. Пѫтувалъ е често самъ или съ още единъ другарь въ цивилни дрехи по шосетата изъ Щипски окрѫгъ. Paзгoвapялъ е така спокойно съ сръбски жандари, черпилъ ги е цигари ; разбира се, въ пояса си е носилъ пистолетъ и бомби, и е пѫтувалъ съ бойни задачи. Правилъ е срещи съ щипяни, прикривайки се нелегално въ лозята при Катаклия, до самия градъ. Другаритѣ му твърдѣха, че навсѣкѫде се е държалъ сърцато, крайно спокойно.
Въ София той пристигна съ кратка бележка отъ Александровъ. Хвърляше се въ очи голѣмата негова съобразителность и изобилие отъ идеи за практически начинания. Показа се напълно дисциплиниранъ, съ голѣма воля и главно решенъ на саможертва. При всички разговори за акции, кѫдето той би участвувалъ, бързаше да изтъкне, че не трѣбва да се води смѣтка дали той ще излѣзне живъ или не, а да се мисли само за успѣшно изпълнение на плана. Той нѣмаше голѣмо образование ; едва ли бѣ свършилъ трети класъ. Но бѣ ученолюбивъ и много любознателенъ ; челъ бѣ върху доста въпроси, макаръ и малко безразборно. Въ София остана десетина дни, не участвува въ никаква акция и наскоро замина обратно въ Македония.
Дойде въ София и Асѣнъ Даскаловъ отъ Радомиръ, анархистъ. Имаше срѣдно образование ; бѣ строенъ, хубавъ младежъ. За пръвъ пѫть се бѣ явилъ въ Горна Джумая при Иванъ Караджовъ, струва ми се упѫтенъ нататъкъ отъ Иванъ Мотикаровъ, отъ Радомиръ, изпитанъ приятель на нашето движение. Караджовъ се колебаелъ известно време дали да приеме за работа този левентъ. Въ всѣки случай водилъ съ него разговори, главно нощно време, когато Караджовъ съ единъ-двама помощници шиелъ известнитѣ четнически шапки — „крумовки”. Даскаловъ увѣрявалъ, че има силно желание да работи въ ВМРО и че е способенъ да устои на всѣкакви страдания ; очаквалъ да бѫде зачисленъ въ нѣкоя чета. Разговаряйки така, казалъ : „Бай Иване, гледай сега дали нѣма дълго да търпя" ; и поставилъ пръста си надъ горещата лампа. Държалъ го така продължително, а Караджовъ виждалъ, че пръста може да изгори ; дръпналъ рѫката на Асѣна и веднага му обещалъ, че ще го приеме въ една отъ четитѣ. Повлиялъ се отъ тая корава настойчивость и се чуделъ какъ младежътъ не охналъ отъ болка.
Даскаловъ бѣ майсторъ стрелецъ. А бѣ готовъ да се хвърли въ най-рисковани предприятия. Склоненъ бѣ къмъ авантюри. За моментни, бързи акции, той бѣ истински тигъръ. Хвърлилъ бѣ бомба слѣдъ автомобила на министъръ Райко Даскаловъ при Народното събрание. Бомбата ударила при стѫпалото на колата, търкулнала се на улицата и избухнала безъ да стори пакость на Райко. Асѣнъ много е разчиталъ на здравата си рѫка и сигурно око. Главно на тѣхъ е разчиталъ, когато е хвърлилъ бомба и срещу Стамболийски и негови министри въ coфийcкия Народенъ театъръ. Това, въ кратки черти, е станало както следва.
217
Въ театъра се е давало тържествено представление по случай петдесеть-годишнината на българското театрално дѣло. Гости сѫ били поканени и отъ чужди държави. Присѫствувалъ е и царь Борисъ въ своята ложа. Всички посетители сѫ били съ опециални покани. Театърътъ е билъ препълненъ отъ отбрана публика, а полицейскитѣ мѣрки вѫтре и вънъ отъ него сѫ били извънредно засилени. Стамболийски и нѣколко души отъ най-влиителнитѣ му министри сѫ били въ министерската ложа.
За да се яви въ театъра Даскаловъ е ималъ приличенъ костюмъ, но мѫчнотията е била въ намирането на специална покана, безъ която е изключено да се влѣзне. Снабдилъ се съ поканата благодарение на доброто му познанства съ една дама отъ българскитѣ дипломатически крѫгове, която се е занимавала и съ литература, но въ Асѣна е виждала изворъ за адмирации къмъ мѫжката красота.
Седналъ на петия редъ, близо до оркестъра, добре е огледалъ цѣлата обстановка и измѣрилъ съ ока paзcтoяниeтo до министерската ложа, която е на втория етажъ. Ако една по-слаба рѫка хвърли рѫчна бомба отъ мѣстото, кѫдѣто той е седѣлъ, или ако това би сторилъ човѣкъ съ по-малко вѣра въ точностьта на своето око, бомбата лесно би могла да докосне стената подъ или надъ ложата и да падне върху партера. Можемъ да си представимъ колко невинни хора биха пострадали между музикантитѣ или зрителитѣ. Този страхотенъ рискъ, обаче, никакъ не смутилъ Даскалова, не е поколебалъ рѫката му. Когато въ залата всички свѣтлини сѫ били угасени и вниманието на публиката насочено къмъ сцената, той изтеглилъ запалката отъ своята „одринка" и съ здравъ замахъ отправилъ запалената бомба срещу министерската ложа.
Свѣтлината и фученето на бомбата сѫ били забелѣзани отъ министритѣ; а може би вниманието имъ е било обърнато къмъ тая посока и отъ острия писъкъ на една жена, която седѣла до атентатора и отъ страхъ изпищѣла при откъсването на запалката. Въ мигъ Стамболийски и другаритѣ му избѣгали къмъ коридора, а веднага следъ туй се чулъ трѣсъка на бомбата въ ложата имъ. Специалисти прегледали разрушенията и споредъ вестницитѣ установено било, че по вѫтрешнитѣ стени на ложата сѫ ударили по-вече отъ двадесеть парчета, всѣко отъ които би било смъртоносно, вънъ отъ други по-слаби удари. Така Стамболийски се спасилъ.
Въ суматохата Даскаловъ се дигналъ отъ стола и, пресичайки цѣлия партеръ, миналъ презъ външнитѣ коридори, съ револверъ въ рѫка. Отстѫпвали сѫ предъ револвера му и посетители и полицаи — едни смѣтайки, че това е нѣкой цивиленъ агентъ отъ охраната на театъра, която гони атентатора, други отъ страхъ предъ пистолета, а повечето незнаейки какво да мислятъ въ уплахата. Излѣзналъ на площада, качилъ се на такси, а сетне прикрилъ диритѣ си, увѣренъ че е ликвидиралъ кабинета на Стамболийски.
Въ София се бѣха прехвърлили десетина младежи — еснафи отъ Щипъ. Тѣ се надпреварваха кой по-рано да рискува главата си. Като много предприемчиви се очертаха Нанчо Витларовъ, Йорданъ Цицонковъ, Трайчо Пацковъ, Гйошо Стоимановъ, Димчо Стефановъ,
218
Ипократъ Развигоровъ, Сандо Ивановъ, Тодоръ Гущеровть, Илия Лилинковъ, Кирчо Григоровъ, Никола Кангаловъ, Мирчо Паневъ. Всички показаха голѣма жилавость при борбитѣ, които се наложиха въ България тогава. Съумѣваха и добре да се укриватъ ; понасяха всѣкакви лишения ; прекарваха твърде скромно, а бѣха готови на всичко. Нито единъ измежду тѣхъ не бѣ по-старъ отъ двадесеть и три години. Осемь души отъ тая група загинаха въ борбата срещу сърбитѣ или срещу странични врагове на дѣлото.
* * *
Правѣше ми впечатление, че лицата, които бѣха водили четнически животъ въ Македония, особено селянитѣ, мѫчно издържаха укриването въ града. Искрено заявяваха, че простора, другаритѣ около тѣхъ въ Македония, пушката имъ въ рѫка — всичко това имъ давало повече смѣлость и самоувѣреность. Тукъ ако те откриятъ — казваха — изгубенъ си, макаръ и да повалишъ нѣколко души отъ нападателитѣ ; докато при сражения въ Македония имашъ възможность за маневриране. Тѣ въ София се чувствуваха като-чели наполовина разкрити още като пристигнатъ.
Когато престанахъ да се мѣркамъ денемъ изъ София, а срѣщитѣ си правѣхъ нощно време, придружаваше ме понѣкога единъ отъ тия младежи. Най-важната предпазна мѣрка бѣ да не се узнае тайната ми квартира. Единъ или двама отъ тѣхъ следѣха дали нѣкой не е тръгналъ по диритѣ ми, или по дирята на лицата, които идваха на среща съ мене. Срещахъ разни лица предимно въ крайнитѣ квартали на града. Придружаващитѣ ме другари се раздѣляха далече ; самъ пристигахъ въ квартирата си. Въ течение на една година всѣка нощь се прибирахъ къмъ зори, защото имаше доста работа за свъриване. Намирахъ оставената ми госба обикновено залоена, а нито я докосвахъ. Заспивахъ облеченъ, както съмъ пристигналъ, понѣкога капналъ отъ умора. Презъ деня прочитахъ писмата и отговаряхъ.
Често смѣнявахъ квартала за срещитѣ. Раздавахъ суми на мнозина въ връзка съ работата, срещу разписки, които по-късно успѣхъ да подредя, а въ момента ги оставихъ на съхранение при разни познати. Драго ми бѣше, че смѣткитѣ ми излѣзнаха въ редъ, въпрѣки крайно неудобната обстановка за прибиране и пазене разписки ; a още повече, като изпращахъ много пѫти пари въ други посоки и разпискитѣ оставаше по-късно да бѫдатъ изисквани. Паритѣ скривахъ на разни мѣста. Така еднажъ бѣхъ прикрилъ временно на тавана въ приятелски домъ и пакетче съ около шестстотинъ писма и бележки отъ Александрова до мене. Следъ известно време отидохъ да ги прибера ; намѣрихъ на мѣстото имъ съвсемъ ситни остатъци отъ хартия. Мишкитѣ бѣха изяли писмата.
Отъ Македония Александровъ често ми изпращаше значителни суми, обикновено въ злато, за нуждитѣ на борбата. Това показваше, че нашитѣ поробени братя oтдeляxa отъ скътаното за черни дни. Но чернитѣ дни бѣха предъ очитѣ имъ, чувствуваха ги всѣки часъ на гърба си ; и затова подпомагаха борческото дѣло. Тѣзи пари
219
биваха смѣнявани въ левове чрезъ почтени хора. Получихъ два-три пѫти суми, събрани и въ пиринска Македония.
Нѣколко пѫти на тавана при неподозирано семейство изкарахъ на шапирографъ въ повече отъ хиляда екземпляра кратки осветлителни изложения. Съчинявахъ ги въ връзка съ насилията на властьта срещу македонското движение. Съ помощьта на единъ другарь изложенията постепенно се пускаха въ пощенскитѣ кутии на разни мѣста въ София, а и въ два близки града. Адресирани бѣха до стотици селски общини, но и до други учреждении и сдружения въ страната.
Установихъ, че е много сгодно да се пpeнacятъ пакети, както и да се прехвърлятъ отъ единъ домъ въ другъ криещи се хора рано въ зори, когато първитѣ работници излизатъ отъ кѫщи. Въ този часъ цѣлата полиция спи ; рѣдкитѣ стражари изъ улицитѣ, струваше ми се, сѫщо сѫ като задрѣмали. He еднажъ въ центъра на София съмъ се спиралъ за поздравъ съ тѣхъ и за да зaпaля цигарата си ; тогава пушехъ, но скоро се отказахъ отъ това непотрѣбно удоволствие.
He вѣрвахъ, че полицията имаше моя снимка. Но и да имаше, азъ бѣхъ доста промѣненъ, безъ да съмъ се дегизиралъ. Дрехитѣ ми бѣха измачкани като на работникъ ; отслабналъ бѣхъ доста поради нередовно и недостатъчно хранене, и поради малко спане. Пъкъ и много ходѣхъ пеша ; всѣка нощь на опредѣлени часове трѣбваше да виждамъ лица въ различни квартали на града ; понѣкога отивахъ пешкомъ отъ единия край на столицата до дpyгия.
Виждахъ хора и отъ Кюстендилско и отъ Пиринска Македония, а понѣкога и отъ други области на България.
Отдавна бѣхъ престаналъ да посѣщавамъ нѣкогашни приятели, съ които задълженията ми къмъ организацията не ме поставяха въ досегъ. А избѣгвахъ да ги виждамъ и отъ предпазливость — главно заради тѣхъ. Спомнямъ си, че Станчевъ ми настоя единъ пѫть да направимъ визита на неговия роднина д-ръ Тиховъ, за да поразговаряме по нѣкои въпроси, вънъ отъ нашата работа. Името на Тиховъ ми бѣ познато отъ годинитѣ на първата свѣтовна война, когато той издаваше списание; броеве отъ него стигаха и въ Щипъ. Доволенъ бѣхъ отъ това посѣщение. Д-ръ Тиховъ ни разправи доста нѣща отъ връзкитѣ си съ П. К. Яворовъ, [*] съ когото сѫ били добри приятели. Описваше ни и последното посѣщение на Яворова и Лора въ нeгoвия домъ.
Друга вечерь отидохъ въ кѫщата на пoкoйния Матей Геровъ, но повече по работа. Тамъ срещнахъ Симеонъ Евтимовъ, пристигналъ отъ Пловдивъ. Съ него се бѣхъ запозналъ нѣколко месеци по-рано при
*. Пѣю Яворовъ отъ Чирпанъ е знаменитъ български поетъ. Той бѣ интименъ другарь на Г. Дѣлчевъ, съ когото е ходилъ и нелегаленъ. Написа най-хубавата биография на Дѣлчева. Издавалъ е първия революционенъ листъ въ поробена Македония, докато още бѣ четникъ. Едно отъ стихотворенията си посвети на Т. Александровъ, съ когото сѫщо бѣ много близъкъ. Самоуби се въ София презъ 1914 г.. Отъ него е и прекрасната книга «Хайдушки копнения», написана пакъ въ революционната атмосфера на нашето отечество при турския режимъ.
220
събрание на младежката организациз въ София. Водехъ кореспонденция и съ него, особено върху проявитѣ на ония „федератисти”, които следъ кюстендилската акция се бѣха установили въ Пловдивъ; опитали се бѣха да изнудватъ за пари мѣстни търговци. Д-ръ Филипъ Атанасовъ и Архитектъ Никола Юруковъ се стараеха да си създадатъ въ Пловдивъ база за борба срещу освободителното движение.
Бандититѣ издаваха — споменахъ вече — неграмотни разписки съ печатъ на „Федеративната организация". И името на Кочо хаджи Риндовъ се преплиташе при събирането на тѣзи пари. Симеонъ Ефтимовъ работѣше като чиновникъ въ една пловдивска тютюнева фирма. Бѣ дошелъ въ София, за да ми даде подробности върху тамошното положение. Рѣдкитѣ му качества проличаваха за мене още въ тия ни първи срещи. Блѣстяща интелигентность, бликаща енергия, любовь къмъ труда и точность ; кристално родолюбие и възвишенъ духъ; воля и смѣлость; жертвоготовность. Това виждахъ въ Ефтимова.
Спахъ една вечерь и въ дома на познатия либералъ Никола Алтимирски, кѫдето бѣ дошелъ да се запознаемъ стария войвода Тане Николовъ.
Познанствата ми се разшириваха, независимо че се криехъ. Било съ писма, било чрезъ лични срещи упознавахъ все повече хора отъ македонската емиграция и мѣстното българско общество. Между тѣхъ имаше студенти, търговци, военни, журналисти, свещеници, но — ще повторя — предимно еснафи и работници.
По порѫка на Александровъ посѣтихъ тайно и единъ членъ отъ фамилията на Ив. Бв. Гешовъ, съ молба да подпомогнатъ материално македонското движение, и то съ по-голѣма сума. Носѣхъ и писмо отъ Тодора, въ което се споменаваше за богатството, оставено нѣкога на Гешови отъ родолюбеца Евлоги Георгиевъ. Гешови се опитаха уклончиво да отговорятъ на подканата, сетне обещаха да внесатъ нѣщо. Но не дадоха нищо. А и ние се залисахме въ настѫпилитѣ събития и вече не ги потърсихме.
Тукъ е мѣстото да спомена, че Атанасъ Буровъ, лидеръ на Народната Партия и твърде богатъ човѣкъ, по свой починъ бѣ обещалъ да подпомогне македонското движение съ значителна сума пари. Знае се, че тая партия, или по-точно нейното рѫководство, всѣкога е било противъ Македонскитѣ организации, даже противъ самото имъ сѫществуване. ВМРО е нападала въпросната партия особено заради нейното съгласие съ сръбската теза за дѣлежъ на Македония, начало на който се постави съ така нарѣчената „спорна зона" въ 1912 г. Нѣма съмнение, че сега Буровъ бѣ смѣтналъ, че македонското движение, бидейки въ конфликтъ съ земедѣлската партии, заслужава да се подкрепя. Обаче, минаваха месеци, дойде и военния превратъ, и падане на правителството; а Буровъ никакъ не се сѣти за обещанието, което бѣ далъ; не внесе нито една стотинка. Превратътъ му отвори наново широкъ изгледъ за политическа работа въ България; той стана даже министъръ малко по-късно. И наново започна ту подмолно, ту явно антимакедонската си работа, т. е. подравянето на македонскитѣ организации, независимо, че еднажъ показа известна
221
твърдость въ отбиването на сръбскитѣ клевети по отношение на България, въ връзка съ македонскитѣ прояви на югославска територия.
* * *
Въ единъ моментъ напълно промѣнихъ дотогавашнитѣ ятаци. Избѣгвахъ македонскитѣ кѫщи, а повече си служехъ съ гостоприемството на домове, чиито стопани бѣха хора отъ стара България. Намирахъ не само сърдеченъ приемъ, но и въодушевление. Съвсемъ безкористно помагаха, виждайки въ нашитѣ усилия стопроцентна борба и за доброто на България; и вѣрваха, че действително помагатъ на Македония. Домътъ на единъ бившъ дружиненъ командиръ отъ първи софийски полкъ се оказа особено разлоложенъ за услуги спрѣмо насъ, безъ да води смѣтка за никакви рискове. Въ нѣкои кѫщи се задържахъ само по една-две вечери, а другаде и до една седмица.
Около единъ-два месеца се криехъ на улица „Леге”, въ центъра на града. Неудобстото бѣ, че стаята се намираше на високъ етажъ. Другъ пѫть квартирувахъ по-дълго въ домътъ на виденъ български авиаторъ. А докато не бѣхъ се съвсемъ прикрилъ, живѣехъ въ домътъ на едно семейство отъ Петричкия окрѫгъ. Въ моята стая дошли по-късно на квартира нѣкои отъ хората на Т. Паница, забѣгнали отъ Неврокопско, следъ като тоя градъ бѣ превзетъ отъ милицията на ВМРО.
Докато смѣнявахъ по-често жилищата си, дълго време се вмъкваше при мене Димитъръ Ляповъ-Гуринъ отъ Бобища, Костурско, и ми донасяше храна. Често въ тия квартири домашнитѣ отсѫтствуваха, или пъкъ ми даваха ключове за изолирани стълби и стаи. Вечерно време не палехъ лампа, а денемъ не се мѣркахъ къмъ прозорцитѣ. По мое желание Ляповъ ми донасяше обикновено хлѣбъ и кашкавалъ, за два-три дни на еднажъ; понѣкога разнообразяваше менюто ми съ саламъ. И оставаше на разговоръ. Слушайки го да попада на теми отъ миналото, настоявахъ да седне и напише споменитѣ си. Той би оставилъ, между другото, най-пълни сведения за връзкитѣ, за общитѣ замисли и дѣла на нашето движение и арменскитѣ борци. Билъ е връзка на ВМРО съ арменския комитетъ въ Цариградъ. Той бѣ много почитанъ всрѣдъ арменското общество и особено всрѣдъ привърженицитѣ на организацията „Дашнакцютунъ". Можеше да освѣтли много моменти и за времето когато се е подвизавалъ Борисъ Сарафовъ; съ него е билъ интименъ приятель. Ляповъ имаше голѣма слабость къмъ нашата младежь; като човѣкъ проницателенъ, най-лесно разбираше, че бѫдещето на единъ народъ лежи въ рѫцетѣ на неговата младежь. Нѣкои не харесваха Ляпова, защото не се бѣ установилъ на частна работа, а живѣелъ като Диогенъ — но, може би, и защото всѣкиму казваше истината открито въ очи. Все пакъ той знаеше да работи повече и отъ младитѣ когато се касае за каузата на Македония. Рѣдко се срещатъ така експедитивни хора като него. Би могло да се напише цѣла книга съ анегдоти, за да се изтъкне рѣдката способность на Ляпова да дава политически диагнози и сбити характеристики на личности. Заради извънредната му паметь мнозина
222
го наричаха живъ алманахъ. Къмъ пролѣтьта на 1923 година и той се бѣ скрилъ въ София. До тогава властитѣ и тѣхнитѣ орѫдия не сѫ подозирали, че той върши нѣщо друго вънъ отъ безобиднитѣ му, но винаги интересни приказки въ кафенетата „Панахъ" и „България”. Въ сѫщность той не вършеше нищо опасно за тѣхъ, но достатъчно бѣ да се убедятъ, че не е прекъсналъ връзкитѣ си съ нашата среда, за да му сторятъ зло.
По това време се криеше въ София и Георги Занковъ, който бѣ членъ на столичния общински съветъ и председатель на организацията „Илиндень". Нѣколко пѫти той идва тайно при мене. Подсѣщахъ го да замине нелегаленъ къмъ Сѣрско-Драмско, кѫдето е действувалъ презъ турския режимъ. Дѣлото имаше нужда отъ повече културни войводи. Но той не намѣри у себе си воля да се откъсне отъ софийското политиканство, въ което изцѣло се бѣ втурналъ веднага следъ Балканската война. Самозалъгваше се, че върши нѣщо важно за Македония като води полемични разговори ту съ нѣкой членъ на управляющата партия, ту съ други партийни хора. Той не бѣ престаналъ да е влюбенъ въ борческото свое минало. Но, може би и безъ да си дава смѣтка, използуваше капитала на това минало, за да постига празни ефекти или да достигне до по-високо положение въ либералната оартия, или въ държавнитѣ служби. Иначе Занковъ имаше симпатични черти; и психиката на нѣкогашенъ хъшъ не бѣ напълно изчезнала у него. Доста увлекателно разговаряше. Спомнямъ си вечернитѣ ни срещи въ домътъ на стария либералъ Златевъ, въ журналистическия кварталъ. Златевъ обичаше понѣкога да свири на дългата си флейта пѣсни отъ епохата на възраждането.
Нѣколко пѫти се срещнахъ тайно и съ Петко Пенчевъ, нѣкогашния членъ на Централния комитетъ на ВМРО и редакторъ на нейни нелегални вестници. Петко е издавалъ нѣколко месеци и въ Щипъ вестника „Революция" презъ турския режимъ. Много пѫти се е разхождалъ открито изъ града; турцитѣ не сѫ съумѣвали да контролиратъ колко учители се мѣркатъ по улицитѣ и дали всички тѣ се занимаватъ съ учителство. Ако не се лъжа, тайния вестникъ Петко е отпечатвалъ въ кѫщата на Коце Рибарчевъ, въ центъра на града.
Отдавна Пенчевъ бѣ познатъ членъ на Демократическата партия въ България. Обществото бѣ забравило, че нѣкога е билъ македонски дѣитель, както и за Занкова. Сега той бѣ решителио срещу правителството на Стамболийски. Узналъ, че властьта искала да го арестува; а вѣрваше, че тя можеше да устрои и убийството му, следъ като — по негово дълбоко убеждение — тя е устроила убийствата на Михайлъ Такевъ, на Грековъ и на Пано Чуклевъ. Укривалъ се бѣ известно време въ Чепинско.
Наши приятели бѣха узнали, че Пенчевъ влѣзналъ въ връзка съ охридчанина Бужбовъ, когото насочвалъ да убие Стамболийски. Бужбовъ бѣ голѣмъ алкохоликъ. Приятелски бѣ предупреденъ Пенчевъ да не се заплита въ работи, които може да се припишатъ на македонското дѣло. Оправдаваше се, че действувалъ на частни начала; но като узналъ съ какъвъ несериозенъ човекъ ималъ работа, билъ изоставилъ проекта си.
223
Той ме потърси еднажъ съ бърза бележка. Срещнахме се въ дома на запасния полковникъ Коста Николовъ, които ни услужваше съ квартири. Николовъ бѣ оформенъ като общественикъ и воененъ въ България, а бѣ роденъ въ село Вирче, Царевоселско. Намерихъ Пенчева по бѣли гащи, по риза и безъ чорапи, сѣдналъ кръстато върху кревата; прелистваше нѣкаква книга. Каза ми — следъ мое запитване —, че така съблеченъ прекарвалъ често, особено ако не е студено. Съобщи ми, че е решилъ да замине нелегаленъ въ Македония и ме помоли да пиша на Александрова. ППиска да му се приготви всичко необходимо, и револверъ парабелъ. Въ течение на разговора презъ тази нощь чухъ отъ него, че билъ приятель съ Коста Тодоровъ. Странно впечатление ми направиха следнитѣ му думи : „Има всички изгледи тая партия да властвува поне тридесеть години. Moятъ приятель Коста Тодоровъ може би и не стори зле, че се нареди въ неи. Ето го сега пълномощенъ министъръ..."
Слушалъ бѣхъ отъ наши хора, че у Пенчева винаги има изобилие отъ планове, идеи и лутания. Въ редоветѣ на ВМРО мнозина сѫ го наричали „Петко Терсенето". И все пакъ бѣхъ изненаданъ като го чухъ едва ли не да съжелява, че нѣма поета на Коста Тодоровъ — и то въ моментъ, когато е решилъ да тръгва нелегаленъ за Македония. He се сдържахъ и колкото можехъ учтиво го запитахъ : „Но, бай Петко, нима борбата за освобождение на Македония поемаме само когато сме обезнадеждени въ другитѣ ни лични планове ?" Той се опита да заглади впечатлението ми съ обяснения, които не ме убеждаваха. [*]
Но наистина замина за Македония. Иванъ Караджовъ, нашъ пунктовъ началникъ въ Горна Джумая, ми писа следъ десетина дни, че ако Пенчевъ не прехвърли границата, а продължава да се укрива въ Джумайско и да агитира за демократическата партия предъ хората, които го укриватъ, — щѣлъ да го арестува и да го върне въ България, или подъ арестъ да го изпрати при Александрова. Караджовъ ми съобщаваше, че Петко често се срещалъ съ Иля Пандурски, таксуванъ отъ нашитѣ като опасенъ типъ. Предупреденъ е билъ да внимава, защото Пандурски може и да го убие. Пенчевъ oтгoвapялъ, че този човѣкъ му харесвалъ като енергиченъ и правелъ опити да го възвърне въ правия пѫть. Това става преди още този нехранимайко да мине на сръбска служба. По-нататъкъ ще стане дума за неговитѣ ренегатски подвизи. Пенчевъ най-сетне изоставя
*. Презъ турския режимъ, около хуриета, Пенчевъ бѣ въ Битолско, като членъ въ Централния Комитетъ на ВМРО. И той бѣше избързалъ съ легализирането на четитѣ преди да се искатъ каквито и да е гаранции отъ младотурцитѣ за права на Македония. Проявявалъ се е като решителенъ врагъ на върховизма. Писалъ бѣ даже, че ВМРО е нѣщо като държава; и бидейки така, тя може да обявява и война на България въ защита на своитѣ интереси.
Тукъ е мѣстото да спомена, че измежду идеолозитѣ на ВМРО срещу върховизма мнозина бѣха родомъ отъ стара България. Пенчевъ е отъ Варна.
Идейнитѣ метаморфози заведоха на края Пенчева дори въ Бѣлградъ, въ надвечерието на известния воененъ превратъ отъ 19 Май 1934 г. въ България, за да дозаягчава връзкитѣ между сръбски среди и превратаджиитѣ. Сбѫдна се мечтата му да играе и той нѣкаква роля въ Бѣлградъ, кѫдето въ сѫщото време бѣ персона грата приятеля му Коста Тодоровъ.
224
Пандурски. Ho действително тукъ-таме е препорѫчвалъ на селянитѣ демократическата партия, макаръ да знаеше, че въ Петричкия окрѫгъ партии тогава нѣмаше, а тоя лично бѣ се включилъ въ ВМРО, които изобщо не се занимава съ партийни въпроси. Преди да се отдалечи отъ София бѣ публикувалъ въ органа на демократическата партия съобщение, че напуска нейнитѣ редове.
* * *
Моето криене въ София мина безъ да се създадатъ неприятности на хората, които ми даваха приемъ. И лично азъ изплувахъ, както и повечето наши другари, невредимъ въ тая натегната и рискована обстановка. Властитѣ бѣха узнали името ми, но не попаднаха на дирята ми.
Полицията направи еднажъ масови провѣрки въ София, но въ надвечерието получихъ известие и се премѣстихъ, кѫдето понѣкога отиваше приятелски Петъръ Станчевъ. Неговиятъ хазаинъ заемаше отговорно мѣсто въ полицията. Когато на сутриньта въ кѫщата влѣзнаха единъ старши стражарь и двама цивилни агенти за провѣрка, а въ двора стоеха други стражари, още на вратата ги посрещна хазаина и чухъ единъ отъ посетителитѣ да казва : „Аа, значи ти тукъ живѣешъ... Тогава до виждане..." Хазаинътъ поразговаря малко съ стражаритѣ и ги изпрати. Въ туй време Станчевъ и сестрата на домакина тракаха на пианото и пѣеха. Полицията търсила нѣкои поручикъ Трайчевъ, Славчо Абазовъ отъ Кратово и Иванъ Михайловъ отъ Щипъ. Разбира се, нашиятъ гостоприеменъ хазаинъ не подозираше, че азъ съмъ търсениятъ Михайловъ. Той се ползуваше съ довѣрие предъ голѣмитѣ полицейски началници. Тогава въ полицията бѣ създадено специално отдѣление за преследване на „автономиститѣ”, т. е. хората на ВМРО. Важна задача въ това отделение е била повѣрена именно на нашия хазаинъ.
Отвреме на време прескачахъ и до другъ единъ домъ, който бѣ близъкъ на управляващата партия. И тамъ минавахъ подъ друго име, а бѣхъ се запозналъ чрезъ приятели отъ по-рано. Най-стариятъ членъ на фамилията бѣ командувалъ на 16 юний 1913 г. ония български топове, които отъ Клисели-баиръ надъ Щипъ водеха двубой съ сръбската артилерия при Ежово-поле. Толкова вѣра имахме тогава, въ тѣзи топове. Домакинътъ сега бѣ близъкъ на една партия, обявила се врагъ на македонското дѣло. Споменътъ, обаче, за Брѣгалнишката битка мълчаливо ме сближаваше въ семейството, така както още по-близки ни правеха съ българскитѣ войски топовнитѣ стрелби срещу общия неприятель. Въ сѫщность, домакинитѣ бѣха съ непромѣнени чувства къмъ тоя неприятель на народа ни, независимо отъ мненията на нѣкои министри въ момента.
При друга хайка срещу укрити лица въ София взе участие и цѣлиятъ гарнизонъ, както и докарани отъ провинцията полицейски и войскови части. Предупреденъ въ надвечерието чрезъ приятели за готвеното въ зори претърсване на цѣлия градъ, отидохъ при млади офицери македонци, които съ двама свои другари, много добри
225
момци отъ стара България, четѣха за изпити въ квартирата си. Бързо ми намѣриха офицерска униформа и на сутриньта, когато по улицитѣ се срещаха вече групи стражари, цивилни полицаи и войници, за да заематъ опредѣленитѣ имъ за обискъ улици, азъ напустнахъ моята квартира въ униформа. Никоя отъ групитѣ не ме опрѣ; отминавахъ, отговаряйки на поздрава имъ. За да не бѫда цѣлъ день на кракъ изъ крайнинитѣ на града, отбихъ се при мои близки следъ като улицата имъ бѣ вече провѣрена. Въ първиятъ моментъ не можаха да ме познаятъ, но сетне не се сдържаха отъ смѣхъ.
За такива случаи имахъ въ резерва шопски и свещенически дрехи; но не стана нужда да ги употрѣбя.
Нѣколко души другари, които трѣбваше добре да се пазятъ, биваха сѫщо на време предизвестявани. Нито единъ отъ обискитѣ не стана безъ ние да знаехме на време. Нѣкои наши хора се вмъкваха въ строящи се, незавършени здания изъ града, но предимно въ крайнинитѣ; понѣкога навреме се оттеглиха къмъ планината Витоша.
Въ днитѣ, когато въ София нахлу оранжевата правителствена гвардия, а съ нея бѣха докарали и хиляди селяни — въ връзка съ Кюстендилската акция — азъ се намирахъ въ домъ, кѫдето на горния етажъ имаше стая ангажирана отъ аташето при югославската легация. На вратата бѣ пршкрепенъ картонъ съ печатъ отъ легацията — че стаята е заета отъ аташето. Хазиятѣ ми бѣха дали ключа и азъ можехъ да се вмъкна въ стаята при нужда, ужъ тѣхенъ роднина.
Отъ предателство не се страхувахъ нито за себе си, нито за другаритѣ. По-скоро нѣкоя слѣпа случайность можеше да ме разкрие. Но и това не се случи. Въ една дъжделива нощь, връщайки се отъ срещи къмъ руския паметникъ, минахъ задъ казармата на първия пехотенъ полкъ. Точно на ѫгъла на казармата, преди да пресека трамвая, който води къмъ Лозенецъ, подхлъзнахъ се като съмъ стѫпилъ върху натрупаната пръстъ. Залюлѣхъ се и едва не паднахъ. Имахъ обичай дѣсната си рѫка да държа въ джоба често върху дръжката на револвера. При залюлѣването ми револвера изгърмѣ ; но по чудо не се наранихъ. Хукнахъ бързо къмъ съседнитѣ улици и чухъ въ мрака задъ мене часовоятъ откъмъ казармата да вика „Стой, стой!". Никой не ме преследваше, обаче. Въ кѫщи видѣхъ, че куршумътъ бѣ продупчилъ панталонитѣ близо до колѣното.
Другъ пѫть се озовахъ малко по-близо до лапитѣ на полицията, но пакъ се измъкнахъ. Отишелъ бѣхъ съ единъ другаръ да пренеса патрони отъ Красно-село, съ файтонъ. Взехъ ги въ мракъ отъ дома на велешанина Коце Бондикевъ. Той и братъ му Ангелъ, който държеше кръчма къмъ Централния затворъ, бѣха винаги на услугитѣ ни ; вѣрни бѣха и къмъ паметьта на брата имъ Христо, загиналъ като четникъ презъ 1914 г. въ Велешко съ войводата Владо Сланковъ. Още въ турско сѫ били добри работници въ нашето движение. Файтона оставихъ на княжевското шосе, a се опѫтихъ по пѫтя за Красно-село, носейки подъ мишница въ пакетъ единъ човалъ.
226
Другарьтъ остана да ме чака наблизо. Взехъ къмъ петстотинъ патрони и потеглихъ съ човала на рамо. Приближавайки къмъ файтона забелѣзахъ едно лице да се движи бавно край шосето. Съ гръбъ бѣ къмъ мене, но еднажъ-дважъ то се обърна и видѣ, че се носи нѣкакъвъ товаръ. Казахъ на файтонджията да кара къмъ Книжево, а като минахме стотина метра внушихъ му да препуска колкото може по-бързо и да завие на дѣсно къмъ Горна-Баня. Файтонджията забелѣзалъ, че лицето сѫщо изтичало. Явно бѣ, че имаме работа съ полицай. Файтонджията върнахъ да отиде къмъ Книжево, а другарьтъ нарами човала и презъ ливадитѣ къмъ Горна-Баня тръгнахме за София по полето. Като се провирахме презъ дворове оградени съ бодливъ телъ, доста се изподраскахъ. Стигнахъ въ София късно презъ нощьта и почукахъ на вратата на мои приятели въ квартала „Трети гаражъ”. Тоя домъ бѣ до шосето за Княжево. Домакинитѣ ми обясниха, че група конни стражари отминали бързо къмъ Княжево тъкмо около времето, когато ние се бавехме до дома на Бондикевъ. Можеше да се вѣрва, че цивилното лице ги е повикало по телефона.
Еднажъ, пакъ нощно време, носѣхъ кожена чанта пълна съ яйцевидни бомби. Бѣхъ въ квартала „Черна Джамия”. Наблизо стражаритѣ нададоха викове и свирѣха ; чу се глъчъ и повѣрвахъ, че нѣкого арестуваха. Избързахъ и най-удобно ми се видѣ да позвъня въ домътъ на единъ професоръ, до който бѣхъ най-близо. На другия день узнахъ, че стражаритѣ сѫ се разправяли съ двама пийнали софиянци, които не искали да спратъ при повикване.
Често се изпречвахъ предъ въображаеми опасности. Единъ пѫть въ дома на Коста Николовъ, кѫдето бѣхъ гостувалъ два-три дни, настѫпи малка тревога. Съпругата му забелѣзала, че нѣкакъвъ младъ човѣкъ дълго наблюдавалъ къмъ кѫщата имъ, като се закривалъ задъ една близка постройка. Съ другарьтъ ми, който бѣ при мене, установихме, че наистина лицето предпазливо наблюдава. Наоколо нѣмаше много кѫщи и затова лесно можехме да следимъ какво става. Лицето се явяваше отъ време на време задъ ѫгъла ; ние изкѫсахме книжата, които имахме въ джобоветѣ си. До мръкване би трѣбвало да чакаме най-малко още единъ часъ. А и не се знаеше дали въ тъмнината ще може добре да видимъ какво ще правятъ полицаитѣ. Решихме да напустнемъ кѫщата докато е още свѣтло. Съ домашнитѣ уговорихме да кажатъ, че сме търсели бай Коста, за да му предадемъ нѣкакво писмо, но понеже не сме го намѣрили — взели сме си и писмото съ насъ. Съ всичката предпазливость, приготвени за всѣка изненада, тръгнахме — азъ напредъ, а другарьтъ около двадесеть метра задъ мене. Най-спокойно прекосихме петь-шесть улици и нищо съмнително не видѣхме. Ясно бѣ, че въпросниятъ младъ човѣкъ е очаквалъ тамъ нѣкое момиче, което закъсняваше, та затова нетърпеливо е поглеждалъ задъ ѫгъла, — види се и самъ той притесненъ, чувствувайки, че може да го наблюдаватъ и да му се смѣятъ отъ съседнитѣ кѫщи. Въ всѣки случай и семейството на бай Коста и ние бѣхме сигурни, че се касае до полицейско наблюдение. И другъ пѫть сме се усъмнявали, че нѣкой може да ни
227
следи ; но толкова сериозно не бѣхме повѣрвали, че тъкмо насъ наблюдаватъ.
* * *
Отъ софийския пунктъ изпращахме често къмъ Македония лица, желающи да постѫпватъ въ четитѣ на ВМРО. Прецеждахме кандидатитѣ, доколкото това бѣ въ нашитѣ възможности. Отъ тукъ изпратихме незабелязано и цѣли групи, за различни околии. Това бѣха хора, които напускаха частнитѣ си работи въ България. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ се борили въ Македония и по-рано, а други бѣха нови доброволци. Докато ги екипираме прикриваха се при наши ятаци. Имаше и лица, които идваха отъ провинцията. За такива укривания много пѫти ни помогна Спасъ Яневъ отъ село Скоруша, Радовишко. Той имаше складъ за дърва и вѫглища ; при склада и варджийница. Въ малката стаичка до варджийницата му престояваха съ седмици идващитѣ отъ провинцията хора, безъ никой да подозре ; минаваха като работници въ склада. Тукъ по правило квартируваха специално четницитѣ отъ Радовишко, които бѣха приятели на Спасъ още отъ времето на турския режимъ ; тѣ сѫ действували и съ стария войвода Стаменъ отъ Радовишкото село Ораовица. Понѣкога въ тоя складъ се мѣркаше и войводата Христо Симеоновъ.
Единъ день Станчевъ ми писа да се срещнемъ въ квартала на пехотната казарма, за да ми представи едно лице, за което той гарантира ; желаело да замине като четникъ въ поробена Македония. Отидохъ. Подъ свѣтлината на уличната лампа познахъ бившия мой батареенъ командиръ отъ 4-ти артилерийски полкъ, строгиятъ капитанъ Петко Стояновъ, макаръ сега да бѣ въ цивилно облекло ; отдалечъ още му извикахъ „Здравейте, господинъ капитанъ”, a той видимо се изненада. Нито той, нито азъ сме очаквали такава среща. И тримата избухнахме въ смѣхъ. Обещахъ му веднага да пиша на Александрова. Това бѣ преди Кюстендилската акция. Петко замина и прекара известно време при Тодора. Натоваренъ е билъ да води и нѣкои преговори съ властьта въ Кюстендилско, въ връзка съ борбитѣ между нашитѣ хора тамъ и тъй често споменаванитѣ вече орѫдия на властьта.
По едно време пристигна въ София Георги Атанасовъ, който бѣ изпратенъ отъ Александрова въ Петричкия окрѫгъ. Нѣколко месеци по-рано той бѣ заминалъ нелегаленъ въ Македония. Въ София бѣ извършилъ убийство въ кафене „Панахъ". Убититѣ бѣха органи на властьта. Смѣло се бѣ изтеглилъ отъ кафенето, което е било пълно съ публика. Скривалъ се бѣ дълго въ София. Въ услуга сѫ му били и нѣкои македонци. По негово желание и азъ писахъ два пѫти на Александрова — да го приеме въ редоветѣ на нелегалнитѣ борци. Но писали бѣха и други, а и самъ той. Смѣтахме, че ще бѫде полезенъ. Той бѣ запасенъ подполковникъ ; познатъ между другаритѣ му като твърде смѣлъ човѣкъ.
Намѣрението му бѣ, като дойде въ София тайно, да затегне
228
връзкитѣ съ старитѣ му приятели офицери и по-точно да узнае каквото може около намѣренията на офицерството.
Срещитѣ му не прибавиха нѣщо особено къмъ затвърдяването на моралния фронтъ, който отъ само себе бѣ създаденъ между насъ и военнитѣ въ тая борба, както отъ друга страна го имаше между насъ и цѣлата българска интелигенция — безъ да сме го уговаряли съ никого.
Атанасовъ правеше впечатление, — разбира се неприятно — на нашитѣ хора съ своята рѣзкость и лошо фелдфебелско заповѣдничество. Оплакаха ми се ; но и самъ азъ виждахъ острия му характеръ.
Той ме покани да се срещна съ запасния майоръ Никола Рачевъ. Нищо конкретно нѣмахме да уреждаме съ Рачева по каквото и да било; но ставаше дума за завързване познанство съ единъ измежду най-убеденитѣ противници на властьта всрѣдъ запасното офицерство. И при тази среща установихъ колко е самомнителенъ, какъ се заинатява по въпроси, въ които никакъ не бѣ необходимо да се спори, и за становища, които слабо издържатъ критика. За разлика отъ него Рачевъ разсѫждаваше много по-анализаторски, смислено. Сериозни хора казваха, че Рачевъ ималъ най-голѣмата заслуга при организиране на офицерството за преврата отъ 9 юний 1923 г. Той загина при атентата въ черквата Света Недѣля, презъ 1925 година, въ София.
Чрезъ Атанасовъ се уреди връзка съ нѣкои желѣзничари, за да услужватъ въ посока на Петричкия окрѫгъ. И тоя проектъ носеше премного Атанасовска марка — много книжность, претрупаность, отдалечаване отъ реалнитѣ възможности.
Хрумна му да изработи планъ за бойно организиране на македонцитѣ въ София, по квартали. Но тукъ изпадна въ смѣшно положение, защото не познаваше изобщо емиграцията, а отъ друга страна се самозалъгваше, че е достатъчно да назначи — като при военна мобилизация — едно лице за кварталенъ началникъ или на друга подобна служба, за да се създаде автоматически отъ това лице и командующъ, и боецъ, и конспираторъ. Достатъчно бѣ за него да чуе, че X. или У. билъ патриотъ. За онѣзи, които познаваха лицата, планътъ на Атанасова бѣ истинска оперетка. Като бойни началници на голѣми и малки квартали той бѣ назначилъ лица отъ категорията на стария и почтенъ Ефтимъ Спространовъ отъ Охридъ, който десетилѣтия подъ редъ се занимава само съ кабинетна работа, пише статии върху нашето възраждане, по училищни, църковни и други подобни въпроси; конспирации и бойна работа за него бѣха най-неподходящето поле за проявление. И цѣлия този планъ не послужи за друго освенъ да запълни времето на работливия иначе подполковникъ.
Почти всички офицери изъ гарнизонитѣ на Петричкия окрѫгъ бѣха отдавна психологически подготвени, и то решително, срещу правителството. Съ тѣхъ бѣ засилилъ връзкитѣ си и Атанасовъ. Познанството имъ съ нашитѣ хора изъ този край доста бѣ допринесло да се приближатъ повече и до македонската освободителна
229
кауза. Тѣ бѣха почувствували, че цѣлото население тамъ е организирано. Свидетели бѣха и на въорѫженитѣ схватки между наши групи и полицейски органи. Едва ли централната власть е могла да не схване това положение. Но не и е идвало на умъ, или пъкъ се е съмнявала, че може да дойде до воененъ превратъ. Понѣкога манифестациитѣ на дружба между офицери и наши хора добиваха и демонстративенъ характеръ. Така еднажъ до Георги Занковъ, т. е. до Илинденската организация въ София, се получи възторжена поздравителна телеграма отъ Горна-Джумая, подписана отъ нѣколцина наши деятели и голѣма група офицери. Събрали се въ нѣкакъвъ локалъ по случай праздникъ и отъ тамъ редактирали телеграмата въ тонъ до известна степень заканителенъ, съ очевидни изявления въ подкрепа на борбата, която македонското движение водѣше. Мисля, че начело бѣ подписалъ капитанъ Харлаковъ, станалъ доста известенъ по-късно около преврата отъ 9 юний 1923 г.
Нѣмаше по това време — наново ще повторя — българска обществена срѣда — вънъ отъ земедѣлската и комунистическата партии, — която да не бѣ преизпълнена съ симпатии къмъ нашето дѣло. Нѣщо повече, тѣ ни адмирираха; въ лицето на ВМРО виждаха крепитель на българското национално достойнство; отъ нея чакаха спасение на България отъ погрешната политика на тогавашнитѣ ѝ управници. Около македонскитѣ борци се изграждаха легенди. Но трѣбва да отбележа, че имаше срѣди въ самата земедѣлска партия, които симпатизираха на македонското освободително движение и му правеха услуги, когато земедѣлското правителство водѣше борба срещу ВМРО и нашитѣ легални организации.
Спомнямъ си съ какво удивление ни разказваше стариятъ професоръ Гаврилъ Кацаровъ за своето неочаквано свиждане въ Кюстендилъ съ Иванъ Бърльо. Посетилъ тоя градъ съ колегата си професоръ Мишайковъ. Отишли на квартира въ домътъ на гимназиалния учитель Вл. Куртевъ, бившъ неговъ студентъ по история. Вечерьта хазяинътъ съобщилъ на двамата професори, че въ кѫщата тайно ще пристигне Бърльо; и че, ако желаятъ, може да ги запознае съ него. Съ ентусиазъмъ приели да видятъ прославения войвода. Чудели му се и дивили. Когато дошло време за спане, обаче, Бърльо предложилъ на двамата професори да се премѣстятъ въ друга стая, а той да се настани въ тѣхната. Кацаровъ признаваше, че въ първия моментъ се посмутилъ отъ поканата. Бърльо набързо — той приказваше винаги доста бързо — имъ казалъ : „Знамъ защо искамъ да остана въ тая стая; утре ке ви кажамъ...". Професорътъ настоялъ да чуе веднага коя може да е причината. Бърльо имъ обяснилъ : още като влизалъ забелѣзалъ, че другитѣ стаи иматъ желѣзни решетки на прозорцитѣ, а само въ тая ги нѣма; значи, при нужда отъ тукъ може човѣкъ по-лесно да се измъкне.
— „Никога на умъ не би ми дошло да търси стратегически преимущества въ стаитѣ, макаръ да съмъ писалъ история върху Филипъ Македонски и Александъръ Велики" — заключи професорътъ, изразявайки по този начинъ и рѣдкото си задоволство, че е ималъ случай да види Бърльо.
230
Нѣкои общественици започнаха да се укриватъ поради опасения, че може да бѫдатъ интернирани, затворени или даже убити.
По едно време се скриха Йорданъ Бадевъ и Георги Баждаровъ, македонски деятели.
Срещнахъ въ приятелски домъ укриващиятъ се Димитъръ Христовъ, лидеръ на Народно-Прогресивната партия. He бѣ младъ, но ми се видѣ човѣкъ съ енергия и богатство на идеи. Търсѣше настойчиво начинъ за сваляне правителството; но бѣ почти oтчaянъ и смѣташе, че по легаленъ начинъ тaя цель никога нѣма да бѫде достигната.
Една вечерь случайно се запознахъ съ професоритѣ Димитъръ Мишайковъ и Александъръ Цанковъ. Дошли бѣха въ дома на Коста Николовъ. He водиха никакъвъ специаленъ разговоръ, но живо се интересуваха отъ положението на България, загрижени бѣха.
Отъ приказкитѣ на моя домакинъ следъ тѣхната визита заключихъ, че той ги е поканилъ, безъ да ме предупреди.
Коста ни правеше добри услуги съ гостоприемството си. He би могълъ никой да опредѣли границитѣ на риска, ако въ дома ни откриеше полицията. Но той подържаше връзки съ висши офицери, близки на правителството; за тѣхъ, и чрезъ тѣхъ за нѣкои министри, доставяше писма отъ Т. Александровъ, когато започнаха остритѣ конфликти. Би могълъ и мене да представи като куриеръ, който му е донасялъ тия писма. Рѣдко трудолюбивъ и системенъ човѣкъ бѣ ; доста ловъкъ. Искрено желаеше падането на земедѣлската власть. He скриваше, че би желалъ да стане министъръ на желѣзницитѣ; тази материя билъ опозналъ презъ първата свѣтовна война.
Другъ единъ запасенъ полковникъ — Любомиръ Стоенчевъ отъ Търново — ни услужваше за намиране квартири и въ други задачи, които бѣха по силитѣ му. Той е нѣкогашенъ върховистки войвода. Но не го чухъ дума да каже противъ становището на нашето движение за независимость. Безъ никакво съмнение, него го интересуваше предимно борбата, която се бѣ появила между ВМРО и властьта на Стамболийски.
Стоенчевъ бѣ интименъ другарь на Ал. Протогеровъ, още отъ младини [*]. Сега се явяваше нѣщо като неговъ застѫпникъ, следъ укриването
*. Стоенчевъ бѣше много по-дълбокъ човѣкъ отъ Протогерова. He бѣ заличилъ връзкитѣ си съ нѣкогашни върховистки войводи, отъ които повечето сѫ били родомъ отъ Македония (Ст. Николовъ отъ Прилѣпъ, П. Дървинговъ отъ Кукушъ, Саевъ отъ с. Бѣлица-Разложко, Янковъ отъ с. Загоричани-Костурско, Протогеровъ отъ Охридъ; Стрѣзовъ, Настевъ, Стояновъ и др. — всички офицери). Но имаше военни лица, родени въ стара България, които пъкъ всецѣло бъха съ ВМРО, като напр. Тома Давидовъ, Хр. Чернопѣевъ и др.
Въ 1911 г. борцитѣ отъ разнитѣ течения сѫ рѣшили да се примирятъ и да се постави точка на всички недоразумения. Въ Централния Комитетъ на ВМРО влизатъ Т. Александровъ, П. Чаулевъ и Хр. Чернопѣевъ; а запасенъ членъ става Протогеровъ, който следъ като Чернопѣевъ загина въ биткитѣ при Криволакъ, презъ зимата на 1915 г., автоматически влиза въ Централния Комитетъ. При обединението въ 1911 г. не е водена смѣтка за така наричащитѣ се санданисти, тъй като тѣ се бѣха сприятелили съ младотурцитѣ и не водеха никаква революционна борба срещу Турция подиръ 1908 год. За тѣхъ ще стане дума по-нататъкъ.
Хр. Чернопѣевъ, съ дѣятелитѣ отъ Струмишки револ. окрѫгъ, докъмъ хуриета въ много случаи се приближаваше до санданиститѣ; но следъ 1908 г. прозрѣ по-основно намеренията имъ и ги напустна. Въ 1910 г. и той почна борба наново срещу турцитѣ, както бѣ сторилъ Т. Александровъ.
Върховиститѣ пъкъ, като организация, отдавна се бѣха саморазтурили. Отдѣлни тѣхни бивши другари, като обикновенни членове на ВМРО вече, подчинявайки се на нейнитѣ наредби, продължиха борбата противъ Турция. Върховизмътъ сѫщо издигаше програма за автономия, но това малцина приемаха като искрено. Той се стремеше да направи цѣлото македонско движение зависимо отъ външни фактори. Твърди се, че Полковникъ Стефанъ Николовъ, прилѣпчанинъ, има главната заслуга за оттеглянето на върховизма отъ всѣкаква борба срещу ВМРО. Въ началото най-познатиятъ върховистски водачъ бѣ Генералъ Цончевъ.
231
на последния и заминаването му въ чужбина. Но Стоенчевъ бѣ прозорливъ човѣкъ и добре разбираше, че Протогеровъ не е въ състояние нищо да стори за самата борба въ поробена Македония; а ако останеше въ България, излишно би ангажиралъ хора и грижи при криенето му. He бѣ възможно да помогне и при развиващитѣ се въ България борби, защото му липсваха връзки съ младото поколѣние, както и съ активнитѣ хора отъ ВМРО; можеше и да поврежда съ своята наивность при една обстановка, които изискваше бързина въ действията, пълно мълчание, неочаквани премѣствания, множество лични връзки съ дѣлови лица и пр.
Застѫпникътъ на Протогеровъ се държеше лоялно, тактично съ всички насъ, които — безъ да заявяваше това — бѣхме считани отъ него напълно преданни на Тодора и не намирахме подтикъ да се възхищаваме отъ Протогерова. Отъ време на време Стоенчевъ ни известяваше, че има писмо отъ Протогеровъ и ни предаваше поздрави. Рѣдко се размѣниха писма между Александрова и намиращия се въ Австрия, а понѣкога и въ Унгария, Протогеровъ.
Полицията бѣ подушила, че и Стоенчевъ на стари години наново е станалъ „македонствующъ” ; известно време преди преврата отъ юний 1923 г. той се укри. Разбираемо бѣ, че не можеше да предприеме никаква конкретна акция, нито изобщо работа въ революционно отношение; липсваше му всѣка възможность за това — и хора, и връзки, бихъ казалъ и качества за тогавашнитѣ начини на борба. Но вънъ отъ туй, бѣ и крайно предпазливъ; често повтаряше една формула, които повече караше да се смѣете, а по-малко да размисляте върху нея : „ Азъ... си съ коприва не бърша".
* * *
Така се нижеха месецъ подиръ месецъ въ тоя своеобразенъ градски комитлъкъ, на който не завиждаше и не се наемаше да води никой отъ четницитѣ, които бродѣха изъ планинитѣ. Протекли бѣха почти две години скритъ животъ, при който — външно погледнато — днитѣ досущъ си приличаха единъ на другъ. Но тѣ бѣха съдържателни, богати откъмъ идейность и впечатления. He се запитвахъ още колко може да продължи това положение. Ободрително влияеше факта, че цѣлото заобикаляще ме общество бѣ въ политическо възбуждение.