ПРИЛОЖЕНИЯ
Приложение № 12-б
Изложение — извадки отъ рапорта на Карнегиевата анкетна комисия
REPORT OF THE INTERNATIONAL COMMISSION
TO INQUIRE INTO THE CAUSES AND CONDUCT
OF THE BALKAN WARS
Carnegie Endowment for International Peace.
Division of Intercourse and Education.
Publication Nr. 4. Published by the Endowment.
Washington, D.C., 1914.
Пояснение :
Всички следващи цитати сѫ преведени отъ английското издание на рапорта, чието заглавие е означено по-горе.
I. Поведението на Сърбия въ завладѣнитѣ отъ нея македонски области
1. ЗА ВРЕМЕТО МЕЖДУ ВОЙНАТА СРЕЩУ ТУРЦИЯ И ВОЙНАТА МЕЖДУ БАЛКАНСКИТѢ СЪЮЗНИЦИ
2. ПО ВРЕМЕ НА СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА
3. СЛЕДЪ СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА
II. Поведението на Гърция въ завладѣнитѣ отъ нея македонски области
1. ЗА ВРЕМЕТО МЕЖДУ ВОЙНАТА СРЕЩУ ТУРЦИЯ И ВОЙНАТА МЕЖДУ БАЛКАНСКИТѢ СЪЮЗНИЦИ
2. ПО ВРЕМЕ НА СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА
III. Общи сведения въ връзка съ Македония, македонското освободително движение и пр.
I. Поведението на Сърбия въ завладѣнитѣ отъ нея македонски области.
1. ЗА ВРЕМЕТО МЕЖДУ ВОЙНАТА СРЕЩУ ТУРЦИЯ И ВОЙНАТА МЕЖДУ БАЛКАНСКИТѢ СЪЮЗНИЦИ
«Още въ началото на 1913 г. преследването на българската народность, особено въ онѣзи области, които трѣбваше да минатъ къмъ Сърбия, споредъ договора отъ 29 февруарий 1912 г., бѣ станало систематично...» (стр. 168).
***
«Можеше да се предвиди, че най-сериозното давление ще бѫде упражнено върху ония македонски земи, които, споредъ договора, трѣбваше да останатъ сръбски. Скопйе, Куманово, Тетово, Гостиваръ и цѣлия северозападенъ край на Македония трѣбваше да претърпятъ първитѣ усилия на «посърбяването» (стр. 171).
***
«Очаквайки въорѫженото стълкновение на съюзнитѣ войски, сърбитѣ водиха въ продължение на шесть месеци партизанска война въ Македония редомъ съ редовната войска. Тѣ въорѫжаваха старитѣ си чети, чиито главатари и войници носѣха униформа. Въ Скопйе, въ момента на пристигането на войскитѣ, се образува отъ върховното команданство централенъ комитетъ за «Национална защита», който имаше клонове изъ други градове на Македония. Скопското население нарече помещението му задъ кѫщата на Вайсъ, близо до руското консулство, съ името «черната кѫща», съ което име да се спомня за лигата — «Черната рѫка». Именно тази тайна организация, общоизвестна и силно покровителствувана, извърши най-голѣмитѣ престѫпления. Явна полза за редовното правителство бѣ, да има подъ рѫка тая неотговорна власть, която въ скоро време стана всемогѫща и чието съучастие винаги, когато бѣ нуждно, можеше да се отрече. Имаше много факти, които не бѣха престѫпления, а нѣщо много по-лошо, отъ гледна точка на сръбската асимилация (посърбяването) : напр. нѣкой влиятеленъ гражданинъ, достатъчно разуменъ, за да не нарушава заповѣдитѣ на властьта, но който все пакъ си остава горещъ български патриотъ и който често пѫти има минало, достойно да отрече нѣкакво
359
отмѫщение ; или пъкъ нѣкой български знакъ, нѣкоя търговска фирма, нѣкоя книжарница, нѣкоя аптека на българинъ или, най-после, нѣкое кафене, което обижда съ сѫществуването си ; държането на публични събрания и пр. Вземаха човѣка, завеждаха го вечерь въ тази «черна кѫща», нахвърляха се върху му, следъ това той лѣгаше боленъ за цѣли месеци, ако ли не и съвършено да изчезваше. Нашитѣ документи сѫ пълни съ показания, които хвърлятъ достатъчно свѣтлина върху злокобната дейность на тѣзи закриляни отъ закона бандити. За жалость, всички имена не могатъ да бѫдать изнесени. Всѣки градъ си ималъ своя четнишки главатарь, който въ скоро време станалъ известенъ : нѣкой си майоръ Вуловичъ въ Куманово ; нѣкой си капитанъ Ранковичъ и помощника му нареченъ Войно Поповичъ въ Велесъ ; нѣкой си Вангелъ и пр. Когато се оплачели на редовнитѣ власти, последнитѣ се пристрували, че нищо не знаятъ, или по-скоро наказвали тъжителя, ако той е нѣкое неизвестно лице. Ако пъкъ е нѣкоя личность, както напр. велешкиятъ владика, давали удовлетворение на тѫжбата му, като изпращали четитѣ отъ Велесъ въ селата,... за да ги смѣнятъ после съ чети отъ Скопйе (стр. 169).
***
«А именно въ селата дейностьта на тѣзи чети бѣ особено гибелна. Въ града редовнитѣ власти прикриваха фактитѣ отъ хорски срамъ и не се мѣсеха въ работитѣ на четницитѣ ; но въ долнитѣ стѫпала на административната стълба отговорната и неотговорна власть се сливаха и образуваха едно цѣло. Това сливане бѣ толкова по-лесно, тъй като начело на администрацията въ селата стояха и още отъ края на 1912 г. елементи, които ние характеризирахме : плащани представители на националнитѣ меншества, «сърбомани» или «гъркомани», които често пѫти, като шпиони, услужваха на турцитѣ... Тѣзи хора, съ особено добри познания по мѣстнитѣ работи, имаха да задоволятъ свои собствени капризи... Достаъчно бѣше да съобщятъ името на враговетѣ си, и четитѣ бѣха тамъ, за да ги заловятъ, да имъ взематъ откупъ колкото си искатъ, да ги биятъ, дори да ги убиватъ безнаказано. Този анархистиченъ режимъ е описанъ на кратко въ публикацията на в. «Манчестеръ-Гардиянъ», която даваме по-долу.
Следъ като цитира сръбскитѣ наредби, за която говорихме по-горе, английскиятъ вестникъ продължава :
«Такава е сръбската теория за принуждението. Практиката е още по-лоша : Сърбия е страна, която брои 30% неграмотни. Тя трѣбва да изпраща чиновници въ една завоювана страна, почти равна ней по пространство...
На недостойни агенти е предоставена върховна власть. Следствията отъ подобно състояние на нѣщата сѫ обрисувани кратко, но силно въ едно писмо, наскоро получено и приведено по-долу. To произхожда отъ едно високопоставено духовно лице — по-добре е да се премълчи отъ коя църква, — което е родомъ отъ Македония, обаче, има европейско образование. Това лице не принадлежи къмъ преследванитѣ български корпорации :
«Положението става все повече и повече нетърпимо за българитѣ : то е, чисто и просто, адъ. Имахъ случай да говоря съ селяни отъ вѫтрешностьта на страната. Тѣхнитѣ разкази правятъ човѣка да изтръпне. На всѣка група отъ 4–5 села е назначенъ по единъ чиновникъ ; последниятъ съ 6–7 души подчинени, които иматъ окално минало, прави обиски и, подъ предлогъ, че търсятъ скрито орѫжие, крадатъ всичко, което заслужава да бѫде взето. Тѣ биятъ, грабятъ, изнасилватъ жени и млади момичета. Тѣ налагатъ произволно опредѣляна военна контрибуция. Едно село отъ 110 семейства било обложено съ 6,000 динара, а сега му искатъ още 2,000 динара. Свещеникътъ на селото трѣбвало да плати единъ откупъ отъ 50 турски лири. Беднитѣ емигранти при връщане отъ Америка трѣбвало да плащатъ отъ 10–20 наполеона, за да имъ се позволи да си отидатъ по домоветѣ... Чиновницитѣ и офицеритѣ, въ голѣмъ размѣръ, крадатъ, благодарение на митницитѣ и военнитѣ доставки. Полицията е всемогѫща, особено оная, която изпълнява тайнитѣ служби. Терористически сръбски чети (комитаджии), рекрутирани отъ правителството, изобилствуватъ въ цѣлата страна. Тѣ ходятъ отъ село на село, и тежко и горко
360
на тогова, който посмѣе да имъ откаже нѣщо. Тѣзи чети иматъ свобода да действуватъ както намѣрятъ за добре, за да «посърбяватъ» населението. Забранено е на овчаритѣ да водятъ стадата си на паша, подъ предлогъ че можели да доставятъ храна на българскитѣ чети. Съ една дума, това е една пълна анархия. Скоро ще имаше гладъ, защото сърбитѣ всичко взѣха и при сегашнитѣ условия никой не може да спечели за прехраната си. Всички искатъ да се изселятъ, обаче, невъзможно е да получи човѣкъ позволение, да отиде въ съседното село «....» (стр. 170).
***
«На 15/28 мартъ (въ Рѣсенъ, б.н.) почнали преброяването на населението безъ рубрика «българинъ». Специалнитѣ комисии отивали отъ кѫща на кѫща и навсѣкѫде срещали съпротивление. Българитѣ се записвали въ списъцитѣ съ окончанието «овъ» и само петь кѫщи се обявили за сърби. Но, тъй като въ официалната рубрика имало само наименованието «сърби», вестницитѣ публикували полученитѣ цифри като брой на сръбско население. Въ началото на юли почнало «обезорѫжаването», придружено съ обикновенитѣ насилия. Ние премълчаваме за многобройнитѣ примѣри на насилия, намиращи се между нашитѣ документи. На 17/30 юлий арестували въ Рѣсенъ около 40–50 граждани и 250–300 селяни и ги държали затворени единъ месецъ. Предложили на единъ свещеникъ да го пуснатъ на свобода, съ условие да чете молитви въ черквата за победи на сръбското орѫжие. Свещеникътъ, слисанъ отначало, следъ кратко колебание отговорилъ : «Мога да се моля на Бога само за по-скорошния край на войната». На 10/23 юлий пуснали отъ затвора учителитѣ и имъ предложили сѫщия изборъ, както на другитѣ : «подпишете прошението, за да бѫдете назначени за сръбски чиновници, или ще бѫдете изгонени като български агитатори и шпиони» (стр. 179).
***
(Въ Рѣсенъ) «На 25/7 августъ били събрани нѣколко първенци и имъ прочели декларацията, подписана въ Битоля. Тѣ протестирали : «Екзархията, казали тѣ, не е пропаганда ; тя е дѣло на народа, който е учредилъ своята черква въ събрание отъ депутати изъ всички македонски градове. Българскитѣ комитаджии не сѫ ни учили да се наричаме българи, но сръбскитѣ и гръцки комитаджии искатъ да промѣнимъ народностьта си». Предложенъ билъ тексъ за декларацията : «Понеже виждаме, че Екзархията и православната черква сѫ едно и сѫщо нѣщо, ние се обявяваме за сърби». Следъ многократния отказъ на първенцитѣ, последнитѣ всички били хвърлени въ затвора и следъ туй изпратени въ Солунъ, «за да ги избиятъ гърцитѣ», както имъ казали. Тѣ прекарали тамъ 18 дни арестъ съ 80 други българи въ една малка стая. После ги пратили презъ Цариградъ и Бургасъ за България (стр. 179).
***
«Членоветѣ на мисията бѣха дълбоко трогнати отъ показанията, които шестьтѣ сановници на българската църква благоволиха да дадатъ при посѣщението, което анкетьоритѣ направиха на св. Синодъ въ София. Тѣзи сановници бѣха митрополититѣ : Авксентий Пелагонийски (Битоля), Козма Дебърски, Милетий Велешки, Неофитъ Скопски, Борисъ Охридски и викария на Дебърския митрополитъ, Нишавскиятъ епископъ Иларионъ. Всички тия владици току-що бѣха протестирали предъ руския посланикъ въ София противъ оная декларация на сръбското посолство въ Петербургъ, какво българскитѣ митрополити въ Македония сами пожелали да напуснатъ епархиитѣ си : «Ако наистина, казваха тѣ въ своя писменъ протестъ, сръбското правителство не е имало никога намѣрение да ни изгони, ние сме готови да се върнемъ, при първа възможность, при паствата си, чиито законни пастири сме...».
Ние констатирахме, че сръбското и гръцко правителства бѣха взели всички възможни мѣрки, за да изолиратъ пастиритѣ отъ тѣхнитѣ паства. Въ момента, когато щѣше да се почва втората война, българскитѣ митрополити вече се видѣли като пленници въ «митрополиитѣ» си» (стр. 165).
361
«Н. Пр. Неофитъ Скопски билъ арестуванъ у дома си на 17/30 юний вечерьта и, въ продължение на два дни, само слугинята му можела да излиза отъ митрополията, за да доставя хранителни продукти. Следъ това било направено едно щателно претърсване, при което и самата слугиня била затворена за два дни. Владиката се хранилъ съ хлѣба, който съседитѣ съ голѣмъ рискъ му прехвъряли презъ прозореца...» (стр. 165–166).
***
«Остава още малко да се каже за другитѣ градове на Битолския окрѫгъ. Притежаваме единъ интересенъ документъ за Прилѣпъ, «града на Марко Кралевича», сръбскиятъ легендаренъ герой ; това е една прокламация на команданта на крепостьта, г-нъ Михаилъ Ненадовичъ, датирана 6/19 мартъ. Отъ нея се вижда, че г-нъ Ненадовичъ е загубилъ всикитѣ си илюзии за «любовьта» и «съгласието» на освободеното население : трѣбва да прибавимъ, че Прилѣпъ, заедно съ Велесъ, сѫ били крепоститѣ на българщината въ Македония и г-нъ Ненадовичъ научи това за голѣмо свое неудоволствие» (стр. 178).
***
«Въ Велесъ чиновницитѣ отъ митрополията били арестувани и архивитѣ претърсени на 24 януарий (6 февруарий). Намѣстникътъ епископъ билъ принуденъ да напустне Велесъ следъ една нова атака противъ митрополията на 4/17 февруарий, при която единъ отъ чиновницитѣ на митрополията г. Михайловъ, билъ битъ и малтретиранъ до изгубване на съзнание» (стр. 166).
***
«He била тъй лесна работата съ другитѣ трима митрополити : Битолски, Охридски и Дебърски, които били отправени презъ Солунъ за Цариградъ. На 17/30 юний полицията, придружена отъ войници и офицери, влѣзла и арестувала цѣлия персоналъ въ Битолската епархия. При претърсването били намѣрени черновки отъ рапорти за сръбскитѣ насилия надъ българското население» (стр. 166).
***
«Колкото за мене, заяви Н. В. Пр. Борисъ, на карнегиевата комисия, азъ си припомнихъ сѫдбата на безследно изчезналитѣ жертви : смъртьта на основния учитель Лютвиевъ (който бѣ убитъ отъ военнитѣ въ Прилѣпъ при единъ банкетъ, гдето посмѣлъ да хвали българския войникъ и произнесълъ тостъ за царь Фердинанда) и тая на гражданина отъ Битоля, Стамболджиевъ, станалъ жертва съ цѣлото си семейство. Азъ си припомнихъ най-сетне безчовѣчията на тѣзи злодейци, които принудиха собствения си митрополитъ Михаилъ да напустне епархията си. Припомнихъ си сѫщо, че това сѫ хора които не се шегуватъ, а разкѫсватъ князетѣ и кралетѣ си на парчета, и... силно огорченъ, като почувствувахъ въ душата си едно голѣмо унижение, азъ изпълнихъ заповѣдьта на този звѣръ-началникъ, която не можехъ да отменя». На 26 (юний) Н. В. Пр. Борисъ тръгналъ за Солунъ ...» (стр. 168).
***
«Въ Тетово на 29 май (11 юний) протосингелътъ на митрополита, свещеникъ Ангеловъ, билъ интерниранъ и префектътъ му заявилъ, че всички, които се наричатъ българи, ще бѫдатъ считани като бунтовници, противъ властьта. Тъй като, очевидно, бързали да свършатъ съ българщината, на 6/19 юний всичкитѣ председатели на общинитѣ и всичкитѣ свещеници отъ селата били поканени въ единъ «посърбенъ» манастиръ. Присѫтствували представителитѣ на свѣтската и духовна сръбски власти ; следъ една дълга речь, въ честь на историческата сръбска слава, предложено било на събранитѣ свещеници и общински първенци да се посърбятъ и да подпишатъ една телеграма до краль Петра...» (стр. 171).
362
***
«Презъ месецъ януарий скопското управление направило първо опита за една патриотическа статистика. Подпрефектътъ Боро Милановичъ заповѣдалъ на общинскитѣ шефове да запишатъ българското население като сръбско, подъ страхъ, че ще бѫде наказано съ глоба и затворъ. По този случай свещеницитѣ и учителитѣ били поканени сѫщо да се обявятъ за сърби. Но работата не вървѣла. На 16 мартъ селянитѣ отъ с. Нерези се оплакали на митрополита Неофита. Когато последниятъ съобщилъ за това на префекта Церовичъ, този казалъ, че това сѫ «глупави чиновници», които постѫпвали по такъвъ начинъ и се извинилъ предъ митрополита. После той порѫчалъ да дойде свещеникътъ на селото и му забранилъ да посещава енорияшитѣ си, докато не получи разрешение за това отъ сръбския митрополитъ. Докато селянитѣ отъ Нерези излѣзатъ отъ българската митрополия, били арестувани и хвърлени въ затвора. Отъ този моментъ на сетне селянитѣ се страхували да идватъ при архиепископа си. По сѫщия начинъ сѫ искали да постѫпятъ и спрѣмо жителитѣ на града : презъ цѣлата страстна седмица ги тероризирали, като се надѣвали, че изплашени, тѣ не ще се покажатъ на Великдень въ българската черква. Митрополитътъ отново се оплакалъ на руския консулъ и префекта и по този начинъ българското население, т.е. болшинството отъ християнското население въ Скопйе могло да се възползува на втората недѣля отъ възможностьта да посѣти за последенъ пѫть черквата си и да вземе участие въ божествената служба. Упорството на свещеницитѣ и учителитѣ въ града се продължавало, въпрѣки всички преследвания, чакъ до крал на м. май. На 11/24 май, деньтъ на народния праздникъ св. св. Кирилъ и Методий, населението настоявало да не спази забранението за затварянето на дюкянитѣ. На другия день последвали маса домашни обиски : целѣло се въ сѫщность да се открие една нова революционна организация» (стр. 172).
***
«При такава имено редица отъ факти идва фаталниятъ день 17/30 юний. Следъ обѣдъ почнали арестуванията, които траяли чакъ до вечерьта. На 18 с.м. били хвърлени въ затворитѣ около 200 души учители, чиновници отъ митрополията, свещеници, първенци и други заподозрѣни граждани (отъ Скопйе, б.а.). Отъ тѣхъ избрали 99 души, които изпратили въ затвора въ Митровица, колкото се можело по-далечъ отъ театъра на войната, и арестуванията въ Скопйе продължавали. Освенъ това имало около 300 души подбрани затворници, болшинството отъ тѣхъ събрани по селата. Мнозина били изтезавани. Имало такива, които се откупвали съ пари. Въ сѫщото време имало арестувани и въ Тетово около 200 души ; въ Куманово, миренъ градъ, около 150, а около стотина арестувани отъ Паланка и изпратени въ затвора въ Прешово ; които не могли да вървятъ, били избити отъ войницитѣ по пѫтя за Куманово» (стр. 173).
***
(Въ Велесъ) «Възползувани отъ интерима (възвръщането на Мелети стана на 28 мартъ 10 априлъ), тѣ присвоили монастиритѣ и черквитѣ, принадлежащи на българитѣ въ града ...».
«За да осуети българския националенъ праздникъ Св. Св. Кирилъ и Методий (11/24 май), управлението заповѣдало на населението да поправя пѫтищата. Обаче, велешани не се подчинили и, въпрѣки желанието на властитѣ, затворили дюкянитѣ си, за да празнуватъ.
На 17/30 юний ареститѣ въ Велесъ били особено многобройни. Арестувани били всички учители отъ града и селата, всички свещеници и чиновници отъ митрополията и 150-200 граждани. Това било наградата за твърдостьта на народния духъ въ тоя малъкъ градъ, единъ отъ най-активнитѣ центрове на народното движение още отъ самото начало. He липсватъ тукъ и мѫченици. На 18 юний вечерьта извеждатъ попъ Иванъ Аврамовъ отъ затвора съ петима млади момци отъ квартала Койникъ и ги предавать на «черната
363
кѫща». Тамъ свещеникътъ билъ закланъ и тѣлото му било хвърлено отъ моста въ Вардаръ. Течението повлѣкло трупа му и го спрѣло покрай брѣга, гдѣто водата била почти застояла. Брадата му била изскубана. Никой не посмѣлъ да вдигне и погребе трупа. На другия день той изчезналъ. Петимата момци били сѫщо убити и тѣхнитѣ родители не можали да намѣрятъ труповетѣ имъ. Тия мѣрки послужили за примѣръ» (стр. 174–175).
***
(Въ Битоля) «Презъ втората половина на февруарий положението се влошава. Управительтъ Браниславъ Нушичъ, известенъ сръбски драматургъ, поради своята умѣреность, бива смѣненъ съ друго лице, отговаряще по-добре на тенденциитѣ на военната партия и чернитѣ ѝ чети. Насилията спрѣмо отдѣлни личности и произволнитѣ арести зачестили. Митрополията се почувствувала все повече и повече изолирана. Случаятъ съ фамилията Стамболджиеви, изклани въ дома имъ, произвелъ паника между населението. Преследването на българизма става особено силно следъ декларацията на Пашича» (стр. 175).
***
Въ анкетата на стр. 176 е даденъ като образецъ и текста на една декларация, която жителитѣ на Македония, въ много градове и села, насила сѫ били заставяни да подписватъ въ полза на денационализаторската сръбска теза и политика. Всичко въ тази декларация колкото е смѣшно, толкова е и срамно изопачаване на истината. Българитѣ сѫ принуждавани да подписватъ, че отъ най-стари времена били сърби ; че Сърбия е разбила турскитѣ въорѫжени сили, а не България ; че сръбската власть била третирала това българско население братски и проче и проче.
2. ПО ВРЕМЕ НА СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА.
Презъ седмицитѣ докато продължаваше войната на бившитѣ съюзници противъ България, редовни и нередовни сръбски въорѫжени групи (т. е. военни части и безотговорни чети) извършиха множество насилия надъ българското население всѣкѫде, кѫдето театъра на войната се измѣстваше. Много отъ жертвитѣ, за които даваме сведения въ приложенията къмъ настоящата глава, паднаха въ резултатъ на тѣзи насилия.
Но сръбската военна власть насъскваше и мѣстното турско население срещу българскитѣ селяни и граждани. Като примѣръ даваме следващитѣ извадки отъ рапорта на Карнегиевата анкета :
«Въ селото Градецъ, кѫдето сръбската кавалерия обещала редъ и безопасность, били останали само нѣколко старци, които отишли да посрещнатъ сръбскитѣ войници. Следъ като получили обещанията, 50–60 селяни повѣрвали и се завърнали. Тогава по специална заповѣдь турцитѣ се впускатъ изъ кѫщитѣ, и 60–70 души били арестувани, изведени извънъ селото и тамъ измушкани при безнадежднитѣ викове на женитѣ, които следвали мѫжетѣ си. Турцитѣ искали отъ тѣхъ своя пай : по изборъ тѣ взематъ три моми и ги завеждатъ съ пѣсни и викове въ своитѣ села. На другия день селото било въ пламъци. А още следъ единъ день започналъ ловътъ на бѣжанцитѣ» (стр. 146).
***
«Въ градчето Радовишъ сѫщо е имало грабежъ. Подъ предлогъ на даръ за «Червения кръстъ», селянитѣ заплащали по 15, 30, 45 наполеона, само да избѣгнатъ мѫченията, които имъ предстояли. Водачътъ, нѣкой си капитанъ Йая албанецъ, по-раншенъ слуга въ сръбската агенция въ Велесъ, сега началникъ на бандата, закриляна отъ военното правителство, посочвалъ «богатитѣ хора». Краятъ на нашето показание гласи : «Сръбскитѣ офицери събраха много пари въ Радовишъ. Въ околнитѣ села много пари сѫ отнети
364
на сила». Въ Шипковица сърбитѣ съблѣкли и претърсили една жена, за да ѝ взематъ паритѣ, следъ това я изнасилиха. Въ Ново-Село женитѣ избѣгватъ въ гората ; но обрани били мѫжетѣ, които останали. Въ Ораховица единъ турски магнатъ отъ Радовишъ искалъ своя пай : той дошелъ придруженъ отъ сръбски войници, и събиралъ отново на сила пари отъ женитѣ, като имъ горѣлъ пръститѣ на огънь ; намѣренитѣ орѫжия били отнесени» (стр. 146-147).
3. СЛЕДЪ СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА
«На 20 септемврий, новъ стилъ, сръбската армия задигна всичкия добитъкъ отъ Малесия и Дебъръ. Говедаритѣ бѣха принудени да се защищаватъ и да се биятъ, но всичкитѣ бѣха убити. Ведно съ говедаритѣ сърбитѣ убиха двама главатари на племена отъ Люма, Мехмедъ Едемъ и Джаферъ Елеузъ, и предприеха плячкосването и опожаряването на всички села, разположени по тѣхния пѫть : Пешкяпа, Плеца, и Дошищи, въ долно Дебърско, Алай-Белъ, Маши, Пара, Обоку, Клобочища и Солокици, въ горно Дебърско. Въ всички тия села сърбитѣ извършиха грозни изнасилвания на жени и кланета на жени, деца и старци. Въ самия градъ Дебъръ властьта издаде заповѣдь, да не се отваря пазарътъ въ недѣля и запрѣти на населението да излиза отъ кѫщитѣ си презъ сѫщия день. Властьта затвори 48 първенци. Когато сърбитѣ видѣха, че жителитѣ на ограбенитѣ села, означени по-горе, сѫ дошли да изискатъ своя добитъкъ и да обиколятъ града, тѣ пуснаха първенцитѣ отъ затвора и ги избиха по най-сраменъ начинъ. Албанцитѣ въ Дебъръ и околностьта, обхванати отъ ужасъ и отчаяние, възстанаха. Тѣ нападнаха сърбитѣ съ орѫжие, съ сѣкири, камъни и тояги, убиха нѣкои отъ тѣхъ, а другитѣ изгониха отъ града. Убититѣ почти всички сѫ сръбски чиновници, а останалитѣ живи войници избѣгаха на другия брѣгъ на рѣката Радика» (стр. 150).
***
«Селата Лошани, Лисичани, Житоще, Дибрища, Харлище, Десово, Градежница, Пчелопекъ, съ смѣсено албанско и българско население, бѣха ограбени и опожарени. Много мохамедански семейства отъ тия села, между които е имало и жени и деца, немилостиво бѣха избити. Когато сръбската армия влезе въ село Порчасие, тя изведе всички мѫже вънъ отъ селото, повика тамъ и женитѣ, отъ които искаше пари за откупване свободата на тѣхнитѣ мѫже. Обаче, следъ плащането на този откупъ, нещастницитѣ бѣха затворени въ джамията и тя биде разрушена съ четири бомби. Въ селото Силпъ 73 албанци умрѣха отъ грозна смърть, а други 47 отъ селото Пчелопекъ бѣха подло убити. He каза ли открито началникътъ на Крушево следъ връщането на сръбската армия отъ албанската граница, да се опожаряватъ всички села, находящи се между Крушево и Охридъ ?
Просителитѣ албанци, които на 21 септемврий се бѣха обърнали до великитѣ сили отъ името на населението въ Дяково, Печъ (Ипекъ), Глусинье и Плава, въ бившия Косовски вилаетъ прочее никакъ не прекаляваха, като заявяваха за този втори театъръ на бунтуване, че «редовнитѣ сръбски и черногорски войски още отъ първия день на навлизането си въ албанска територия сѫ предприели и извършили всичко, само и само жителитѣ да загубятъ своята първобитна националность, или пъкъ съ груба сила да бѫде унищожено шкипетарското племе.
Опожаряването на кѫщи и цѣли села, масово избиване на беззащитното и невинно население, нечути насилия, грабежи и бруталности отъ всѣкакъвъ видъ, това сѫ срѣдствата, съ които сръбско-черногорскитѣ войски си служиха и служатъ още, за да преобразуватъ напълно етническата физиономия на областитѣ, населени изключително съ албанци» (стр. 150–151).
***
365
«И така, Македония трѣбваше да се счита като една подчинена страна, единъ видъ завоювана колония, която завоевателитѣ можеха да нареждаъ, както имъ е угодно. Когато ставаха разискванията въ Скупщината, този възгледъ доби ясенъ изразъ въ възражението на единъ отъ членоветѣ на кабинета г. Протичъ, направено по поводъ запитването на единъ депутатъ отъ опозицията : — Г-нъ Протичъ «Въпросътъ е следния : да приложимъ ли въ Стара Сърбия създадената въ кралство Сърбия конституция, чийто резултати се указаха благоприятни ?» — Г-нъ Павелъ Маринковичъ : «Но стара Сърбия, това е кралство Сърбия». — «He, това не е кралство Сърбия».
И въ този именно духъ сръбското правителство публикува на 24 септемврий (8 октомврий) за новопридобититѣ земи единъ «Правилникъ за обществената безопасность», който не бѣше нищо друго, освенъ истинска военна диктатура и който предизвика голѣмъ шумъ въ чуждия печатъ. Документътъ е тъй характеренъ и тъй важенъ, че ние ще го предадемъ, ако и обширенъ, въ неговата цѣлость :
Чл. 1. — Полицейскитѣ власти се натоварватъ, по липса на достатъчно редовни органи за осигуряване свободата на личностьта и имота, да изискватъ отъ военния комендантъ необходимитѣ за подържане реда и спокойствието войски. Военниятъ комендантъ е длъженъ веднага да удовлетворява подобни исканил, а полицията да увѣдомява министъра на вѫтрешнитѣ работи за това.
Чл. 2. — Всѣки опитъ за бунтъ противъ обществената власть се наказва съ петгодишна каторжна работа.
Рѣшението на полицейскитѣ власти, публикувано въ респективнитѣ общини, ще служи като доказателство за горепоменатото престѫпление.
Ако непокорникътъ откаже да се предаде въ два дни следъ тази публикация, той може да бѫде убитъ отъ всѣки граждански чиновникъ или офицеръ...
Чл. 4. — Ако въ една община се подигнатъ нѣколко пѫти възстания и ако непокорнитѣ не се прибератъ по домоветѣ си въ единъ десетдневенъ срокъ следъ полицейското предупреждение, властьта има право да премѣсти семействата имъ тамъ, дето намѣри за добре.
Сѫщо така ще бѫдатъ премѣствани и тѣзи домовладетели, въ чийто кѫщи биха се заловили въорѫжени хора или престѫпници изобщо...
Чл. 16. — Всѣко лице, което познава нѣкой злосторникъ и не го изкаже на властитѣ, се наказва съ петгодишна каторжна работа...
Чл. 18. — Всѣко нападение или упорство, словомъ или съ сила, по отношение на държавенъ или общински чиновникъ, натоваренъ да изпълнява закона, или нѣкое сѫдебно решение, или нѣкоя заповѣдь на общинската гражданска власть, или полицията презъ време на изпълнение службата, се наказва съ десетгодишна каторжна работа или най-малко шестмесеченъ тъмниченъ затворъ, макаръ размѣрътъ на престѫплението да е незначителенъ...
Чл. 26. — Окрѫжнитѣ управители иматъ право да издаватъ отъ свое име полицейски разпореждания за запазване живота и имота на управляемото население. Тѣ опредѣлятъ решенията, които трѣбва да се приложатъ къмъ личности, които отказватъ да се подчинятъ на тѣзи разпореждания.
Наказанието се състои въ тъмниченъ затворъ максимумъ до три години, или парична глоба до 1,000 динари» (Стр. 160–161–162).
***
«Сръбскиятъ социалистически вестникъ «Радничке Новине» писа : «Щомъ е истина, че тѣзи земи сѫ освободени, защо тогава се налага тамъ изключителенъ режимъ ? Ако тия земи се населяватъ отъ сърби, защо не се считатъ последнитѣ равни на всички сърби ? Защо не се прилага конституционното правило, споредъ което, «всичкитѣ сърби сѫ равни презъ закона ? «Ако войнитѣ имаха за цель обединението, защо това обединение не се признава и въ това отношение, и защо се създаватъ такива изключителни наредби, каквито могатъ да създаватъ само завоевателитѣ въ завоюванитѣ страни ? (Стр. 162).
***
«И наистина, ако даже човѣкъ не знаеше каква е Македония, публикуването
366
на тѣзи наредби го кара да се досѣща. Явно е, че Македония не бѣше обединена «Стара Сърбия», защото населението ѝ се третира като «бунтовници въ постоянно възстание». Тукъ не се визираха отдѣлни престѫпници : тѣ имаха съучастници и укриватели навсѣкѫде. Да се накаже виновника ? — He стига да се остави семейството му ; то трѣбва да се премѣсти. Ами другаритѣ, които не искатъ да изкажатъ виновника ? На късо, тука е дума за едно непокорно население и за да му се противостои, нуждни сѫ гражданскитѣ служители или общинскитѣ, облечени въ извънредна власть. Може ли безъ тия власти, когато населението не само пасивно, но и «агресивно» се противопоставя ? Призовано подъ знамената, то отказва да се «отзове на поканата». Поканено «да работи» при «постройка на пѫтища» или на нѣкои общински работи, то обявява стачка, предпочита да работи другаде или другояче». Съ една дума, всѣки «отказва да се предаде като пленникъ», готовъ всѣкога «да нападне гражданскитѣ служители», да имъ се противопостави, «ако не съ сила, поне съ думи». Наредбитѣ наказватъ последното престѫпление съ «десетгодишна каторжна работа, или най-малко шесть месеца, макаръ да сѫ и нищожни думитѣ и постѫпкитѣ» (стр. 162–163).
***
«Най-после правителството се реши да обнародва на 23 ноемврий (6 декемврий) проекта на една съкратена конституция за Македония, която смѣтаха да приложатъ въ продължение на 10 години. Тази конституция не допуща нито свободата на печата, нито тая на сдружаванията ; тя не дава нито избирателно право, нито на избираемость. Изборнитѣ префектурни, подпрефектурни и общински съвети не се ползуватъ съ правата на самоуправлението ; сѫдийското съсловие не е несмѣняемо и сѫдилищата, които разглеждатъ дѣла отъ криминаленъ характеръ, не допущатъ сѫдебни заседатели. Смъртното наказание, унищожено съ чл. 13 отъ сръбската конституция, се възстановява просто чрезъ изхвърляне на този членъ отъ упростената «конституция». Въ резюме би могло да се каже, че турскиятъ «законъ за вилаетитѣ» съ старитѣ права и привилегии на християнскитѣ общини, дадени чрезъ договори и фермани на разнитѣ националности, осигуряваше несравнено повече взаимната търпимость на вѣроизповѣданията, дори обуздаваше много повече произволната власть на администрацията, отколкото тази новопроектирана конституция, която, отъ административна гледна точка, не унищожава ни най-малко мѣркитѣ, предвидени въ «наредбитѣ» отъ 21 септемврий» (стр. 164).
***
«Ако опозицията искаше да бѫде последователна, би трѣбвало да се откаже отъ националната теза. Щомъ тя упорствуваше да я подържа, би трѣбвало да признае, че е належаще да се направи всичко за непремѣнното постигане цѣльта на етническото обединение. А приеме ли се цѣльта, санкциониратъ се и срѣдствата, т.е. изтрѣблението, или по-добре асимилирането на покоренитѣ елементи, преди всичко на българския елементъ. Присѫтствието и обособеностьта именно на този елементъ бѣха цѣли десетки години есенцията и, ако може да се каже, гордиевия възелъ на македонскиятъ проблемъ» (стр. 164).
***
(Въ Крушево) «Помощникъ-управительтъ заповѣдалъ вѫтре въ 24 часа всички български фирми да бѫдатъ махнати и замѣнени съ сръбски, въ противенъ случай — воененъ сѫдъ. Сѫщото се повторило въ Скопйе, Велесъ, Прилѣпъ и др. Ние не искаме да споменуваме за други насилия, извършени подъ предлогъ на домашни обиски. Даже женитѣ били бити и затваряни» (стр. 180).
***
«Въ западна Македония, на самата албанска граница, въ Охридъ и Дебъръ
367
асимилацията срещала още по-голѣма съпротива. Обикновенитѣ мѣрки за «посърбяване», — затваряне на училищата, обезорѫжаване, покана до учителитѣ да станатъ сръбски чиновници, назначаване на сърбомани, гъркомани и власи за началници по селата, заповѣдь до духовенството да се подчинява на сръбския архиепископъ, насилия надъ влиятелнитѣ лица, възбрана да се ходи свободно изъ града, увеличаване на реквизициитѣ, злоупотрѣбления съ декларации, съ непознати подписи и патриотични телеграми, организиране на специални чети, военни екскурзии по селата — всички тия приеми били и тукъ приложени, както другаде» (стр. 180–181).
***
«Говорѣше се много за уния съ католическата черква като срѣдство за доказване на българската народность, следъ унищожението на екзархийската черква. Изглежда, че тая идея се е появила непосрѣдствено у битолчани. Приготвяли се сѫщо за въорѫжено съпротивление, съ твърдото намѣрение да обяватъ автономията на Македония. Сърбското правителство наблѣгаше много върху факта, че българскитѣ комити, предводителствувани отъ войводитѣ Миланъ Матовъ, Стефанъ Коджа, Петъръ Чаулевъ, Христо Трайчевъ, не били взели участие въ албанското възстание. Въ действителность ние знаемъ отъ интересния разказъ на единъ посветенъ въ дѣлото, публикуванъ въ единъ български вестникъ, че М. Матовъ бѣше организиралъ една чета въ Елбасанъ и приготвилъ ведно съ албанцитѣ едно възвание до българитѣ и мюсюлманитѣ, — че той получи отказъ отъ албанското правителство, но ималъ частни помощи и подръжка. Той бѣше въ сношения съ войводата Чаулевъ въ Охридъ и българското и албанско население въ селата. Изненадани, малкитѣ сръбски гарнизони трѣбваше да отстѫпвать и въ продължение на нѣколко дни Охридъ, Струга и Дебъръ останаха въ властьта на възстаницитѣ. Говорѣше се даже за учредяване на временно македонско правителство въ Охридъ.
Всички тия събития, безъ съмнение, сѫ действували върху духа на населението отъ западна Македония. Обаче, сръбската армия скоро потуши, както албанското възстание въ Призрѣнъ и Дяково, така сѫщо и възстанието въ Охридъ и Дебъръ. Албанското население, на брой 25,000 души, забѣгна следъ поражението. Съ останалитѣ сърбитѣ се държаха, както вече знаемъ. Силно пострадаха българитѣ» (стр. 181–182).
***
«Когато презъ месецъ августъ комисията мина презъ Бѣлградъ (10/23 — 12/25 августъ), конфликтътъ, както видѣхме, още продължаваше. Въ анексиранитѣ земи българското население още се бореше и г-нъ Пашичъ въ Бѣлградъ не искаше да отстѫпи на военната партия по въпроса за управлението на Македония. Комисията можеше да стане неудобенъ свидетель, — кризата не бѣше още минала. Вѣроятно, това е една отъ причинитѣ, поради които въ Бѣлградъ не желаяха да виждатъ комисията свободно да се движи. Единъ бѣлградски вестникъ издаде опасенията си, обвинявайки г. Милюкова, че съ посѣщението на Скопйе, Велесъ, Митровица, Призрѣнъ, Битоля, Тетово комисията се отклонявала отъ главната цель и пр.» (стр. 182).
***
«Ето и друго писмо, изпратено отъ Битоля за Виена, виа Солунъ съ дата 2/14 октомврий : «Градътъ Битоля е почти заграденъ отъ воененъ кордонъ. Страхътъ отъ смутъ между българитѣ кара сърбитѣ да взиматъ все по-силни и по-силни драконовски мѣрки... Властитѣ искатъ да насилятъ българитѣ да пращатъ децата си въ сръбскитѣ училища (българскитѣ сѫ затворени). За тая цель ходятъ жандарми отъ кѫща на кѫща и предупреждаватъ, че ония, които не пращатъ децата си въ сръбскитѣ училища, ще бѫдатъ глобявани : 100 лева тия, които никога не пращатъ децата си въ училище : 200 лева тия, които ги пращатъ не въ сръбското, а въ друго училище
368
(има нѣколко влашки или ромънски училища) ; 600 лева тия, които ги пращатъ въ странство, безъ знание на властитѣ. Младежитѣ отъ 19 до 30 год. нѣматъ право да напущатъ страната» (стр. 183).
***
«Ние повтаряме, — необходимото условие е : «автономия на религиознитѣ общини и свободата на училищата», т.е. възвръщане минимума свобода, която фактически сѫществуваше до последнитѣ години въ стара, абсолютическа Турция, гарантирани съ международни договори» (стр. 186).
II. Поведението на Гърция въ завладѣнитѣ отъ нея македонски области
1. ЗА ВРЕМЕТО МЕЖДУ ВОЙНАТА СРЕЩУ ТУРЦИЯ И ВОЙНАТА МЕЖДУ БАЛКАНСКИТѢ СЪЮЗНИЦИ
«Отношенията между окупиращитѣ гърци и мѣстното население изпитаха последствията на тази еволюция. Прегледа на тѣзи отношения ще почнемъ съ Костурско. Още отъ началото на окупацията властитѣ се престрували, че не знаятъ дори за сѫществуването на българско население. Истина е, че прокламацията на престолонаследника князъ Константинъ отъ 14/27 ноемврий известяваше, че гръцкитѣ власти ще зачитатъ езика и религиознитѣ обичаи на народноститѣ въ окупиранитѣ земи. Но това никакъ не се отнасяло до българитѣ, които не сѫ били, както се вижда, въ очитѣ на властьта друго освенъ «гърци българофони». Съобщенията и възванията къмъ населението били публикувани на гръцки, турски и еврейски езици, каточели българскиятъ езикъ съвсемъ не сѫществувалъ, и протеста на българитѣ по този поводъ останалъ безъ всѣкакво внимание. За да се постави действителностьта въ хармония съ тази теория, окупационната войска прибѣгнала още въ началото на операциитѣ си къмъ всички познати вече намъ насилия. Следъ като достатъчно показала на населението, каква участь очаква ония, които сѫ упорствували да се наричатъ българи, работата дошла до тамъ, да се искатъ формални отричания (отъ българската народность). Тѣзи декларации, които селянитѣ трѣбвало по-нататъкъ да подписватъ, представляватъ въ Костурско два различни типа. Въ единиятъ отъ двата образци на декларациитѣ били заставяни да признаятъ, че сѫ гърци още отъ най-старо време, но подъ влиянието на българската пропаганда, се били прекръстили на българи. Въ другия типъ ги карали да признаятъ, че до 1903 год. жителитѣ били гърци, а отъ 1903 г. до 1906 год. поради заплашванията на четитѣ и българскитѣ комитаджии, тѣ били заставени да се признаятъ за българи. И двата типа завършватъ съ едно и сѫщо твърдение, именно, че следъ пристигането на армията населението се почувствувало гръцко, и че то искало да бѫде прието въ обятията на «великата Христова Църква» ; българитѣ, както изглежда, не били «християни» ... Гръцкиятъ Костурски владика е приемалъ депутации, изпращани отъ властитѣ на всички села, и той, именно, е билъ центърътъ на цѣлата тази асимилаторска дейность. Евзонитѣ играели ролята на апостоли въ това прекръстване съ ножъ ! Като примѣръ могатъ да се приведатъ случаитѣ съ селата Габрешъ, Дреновени, Черновшца, Турйе, Загоричани, Дѫмбени и пр. Въ селата Брѣзница, Горно и Долно Нестрамъ всичкитѣ жители били затворени и по този начинъ принудени да се обяватъ за гърци. На едного, който се наричалъ българинъ, му възразили : «Да не би да си роденъ въ София ? Въ Македония нѣма българи, цѣлото население е гръцко». За да останатъ вѣрни на този принципъ, гърцитѣ давали на съвсемъ рѣдко срещани туземци, за които били принудени да признаятъ, че сѫ българи, паспортъ, въ който означавали, че сѫ родени въ България. Комисията узна за такъвъ единъ паспортъ, врѫченъ на управителя на българската Костурска епархия ; макаръ, че този човѣкъ билъ роденъ въ Рѣсенъ (Македония), неговиятъ
369
гръцки паспортъ твърделъ, че мѣсторождението му било въ България» (стр. 197–198).
***
«Маса личности, чиито имена и случаи сѫ цитирани въ събранитѣ отъ комисията документи, били арестувани, бити, хвърляни въ затворитѣ и дори убивани. Българската митрополия въ Костуръ била още въ началото игнорирана отъ властитѣ като легаленъ институтъ, по-после изолирана отъ населението съ най-строго запрещение до последното да влиза въ сношения съ нея, а накрая, отъ началото на юний, била формално окупирана отъ 20–30 войници и претърсена отъ полицията. Следъ това, по заповѣдь на правителството всичкитѣ чиновници и учители били интернирани по домоветѣ имъ «до второ разпореждане». (стр. 198).
***
«Ние притежаваме сѫщо така достатъчно пълни данни за това, що станало въ Воденъ (днесъ нареченъ «Едесса»). Нашиятъ информаторъ отъ Воденъ, както и този отъ Костуръ, още си припомнятъ триумфалното влизане на гръцката войска на 18/31 октомврий, поздравлявана отъ радостнитѣ викове на населението. Всѣка кѫща прибирала доброволно на квартира и храна по 10–20 души войници, безъ да иска пари, а градътъ раздавалъ по 6.000 оки хлѣбъ на день. He е имало още примѣръ на такива принудителни реквизиции безъ разписки, благодарение на които можало всичко да се изисква, безъ да се покаже уважение поне къмъ тогова, който билъ длъженъ да се покорява. Следъ 10 дни, гърцитѣ казвали вече : «Ние ще ви отрежемъ езика, за да ви научимъ да говорите гръцки». И започнали да конфискуватъ частни вещи, и да изпращатъ въ Гърция нѣща, които имъ се харесвали : мобили и добитъкъ. Черквитѣ и училищата били веднага окупирани, славянскитѣ надписи развалени, свещенитѣ книги изгорени, свещеницитѣ бити и изгонени. Най-после почнали да арестуватъ влиятелнитѣ лица въ различнитѣ села, като напр. въ Ветчица, Цармариново, Пископия, Арсенъ, Св. Илия, Въртокопъ [*]. Стражаритѣ казвали на затворенитѣ първенци отъ Ветчица : «Щомъ искате да ви пуснатъ на свобода, станете гърци !». (стр. 198–199).
***
«Следъ започване на войната, на 20 и 21 юний (3 и 4 юлий) арестувани били 200 души българи, протосингела, свещеницитѣ, първенцитѣ, учителитѣ, жители на града и селата. Били ги и ги изпратили въ Солунъ навързани по четирма. На 30 юний конфискували последната българска черква ; изгорили националнитѣ икони на Св. Св. Кирилъ и Методил и затрупали праха имъ съ мърсотии. Сърбитѣ и гърцитѣ особено се дразнять отъ тѣзи икони, символи на славянската черковна независимость» (стр. 199).
«Ние бѣхме 130 души въ едно помещение и често бивахме принудени да стоимъ прави по цѣли нощи като чакахме редъ, за да си легнемъ. Въ продължение на 50 дни ние стояхме въ сѫщата стая, безъ да преминемъ прага ѝ. Може си представи човѣкъ, какъвъ въздухъ сме дишали. А имаше хора, които бѣха тамъ отъ сто и повече дни, безъ още да бѣха разпитани. У тѣхъ не можеше да се различи палтото отъ ризата. Добавете къмъ тѣзи мръсотии и заразения въздухъ и храната, която ни даваха безплатно ; зле опеченъ хлѣбъ, пъленъ съ нечистотии. Ние бѣхме като живи погребани и чакахме освободителката — смърть. Нарочно пропускамъ моралнитѣ мѫки предизвикани отъ войницитѣ, които нарочно пущаха да влизатъ. Имаше при насъ нещастни затворници отъ Гюмендже, отъ Енидже-Вардаръ, отъ Флорина,
*. Имената на селата оставяме така, както сѫ означени въ английския рапортъ на Карнегиевата анкетна комисия, за да не се отклоняваме отъ нейния текстъ.
370
отъ Костуръ и отъ Солунъ, Следъ кратка почивка отъ 5-6 дни въ Солунъ, изпращаха ги на заточение. Има нѣкои изпратени направо отъ гарата на кораба. При качването на кораба взимаха имъ паритѣ, часовника, изтезаваха ги и по нѣкога ги хвърляха отъ горния край на стълбитѣ въ избитѣ. Единъ мѫжъ отъ Гюмендже бѣ съ отрѣзано ухо, другъ съ пукната глава, нѣкои носѣха рани отъ щикове и почти всички бѣха бити съ приклади и тояги». (стр. 199–200).
***
«Ние имаме сѫщо така на рѫце изложенията на свидетели върху това, което се случило въ подпрефектурата на Кайляри. Разположена между Воденъ и Костуръ, тя, естествено, претърпѣ сѫщитѣ изтезания, както и последнитѣ области. И тамъ българитѣ били принудени да станатъ гърци и предложено било на селянитѣ да подпишатъ една декларация, отъ която се виждало, че тѣ сѫ станали българи едва преди петнайсеть години, и че за това тѣ били принудени отъ комититѣ. Унищожили служебнитѣ славянски книги ; не позволявали на членоветѣ на българското духовенство да извършатъ своитѣ тайинства, докато не получели за това наредба отъ гръцкитѣ владици ; изгонили учителитѣ и принудили ученицитѣ да посѣщаватъ гръцкитѣ училища, подъ страхъ, че родителитѣ имъ ще бѫдатъ наказани ; настанявали войници у българскитѣ стопани и ги облагали съ реквизиции, безъ да имъ даватъ пари или разписки ; начело на администрацията били андарти, които съ всички срѣдства оскърбявали българското население и допускали безнаказано убиването на хора, изнасилване на жени и подпалване на кѫщи. Бихме могли да посочимъ имената на лица и села, които сѫ пострадали. Селата, които най-често се споменаватъ сѫ : Емборе, Ракита, Бириаци, Конци, Дебрецъ, Палеоръ и пр». (стр. 200).
2. ПО ВРЕМЕ НА СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА.
(Въ Сѣресъ) «Една гръцка тълпа, въорѫжена, ходѣла отъ кѫща въ кѫща следъ нѣколко формено облечени войници, заплашвайки българитѣ и всички, които биха се опитали да имъ дадатъ подслонъ. Тѣхнитѣ кѫщи бивали ограбвани, женитѣ имъ малтретирани, докато пъкъ мѫжетѣ бивали арестувани и закарвани, единъ по единъ или на групи, въ епископския дворецъ. Тамъ тѣ се явявали предъ комисия отъ миряни, председателствувана отъ единъ свещеникъ. Всичи пари, които намирали у тѣхъ, бивали взимани. Задавали сѫ имъ единствения въпросъ — българинъ ли е или не. Всичко това се твърди отъ д-ръ Клугманъ, а свидетелствуването на тоя руски лѣкарь се потвърди напълно отъ това на български селяни. Отъ епископския дворецъ арестуванитѣ били закарвани въ едно близко девическо училище. Тамъ ги затваряли на тѣсно въ нѣколко стаи на групи отъ по 50 и 60 души. Нови затворници пристигали отъ града и селата, така че числото имъ достигнало до 200 или 250. Часть отъ пазачитѣ били серски жители. Имената на нѣкои отъ тѣхъ сѫ известни. Другата часть била съставена отъ нередовни войници въ формено облѣкло. Тѣ почнали веднага да се отнасятъ съ груба жестокость къмъ затворницитѣ. Последнитѣ били вързани и бити съ прикладитѣ на пушкитѣ. Планътъ на пазачитѣ е билъ, очевидно, арестуванитѣ да бѫдатъ избити на групи. Завеждали ги двама по двама въ една стая отъ първия етажъ, дѣто сѫ ги убивали най-често съ нѣколко удара отъ касапски ножъ или щикъ Мартини върху главата или врата. Всѣки отъ касапитѣ се задължавалъ да убие 14 души, т. е. както изглежда толкова, колкото всѣки е можалъ да погребе презъ нощьта. По сѫщия начинъ тѣ продължавали да колятъ по желание чакъ до петъкъ 11 юлий» (стр. 89).
***
«Грамадното болшинство се състояло отъ търговци и безвредни селяни,
371
чието единствено престѫпление е било, че сѫ българи. Между тѣхъ се намирали четири жени, които сѫ убити ведно съ другитѣ. Единственото дѣлние на милость, което може да се цитира, е освобождаването на 5 младежи, предъ видъ тѣхната младость, следъ като предъ тѣхнитѣ очи сѫ били убити бащитѣ имъ... Нѣма да се спираме повече върху подробноститѣ на тая варварска касапница ; тѣ сѫ достатъчно изложени въ притурката» (стр. 89).
***
«Показанието, което самиятъ д-ръ Кругманъ ни даде, важи най-вече за туй ,че хвърля свѣтлина върху начина, по който мирнитѣ българи отъ Сѣресъ сѫ били гонени и арестувани. Комисията призна това показание за неопровержимо и биде принудена, следователно, да заключи, че въ Сѣресъ е извършена, отъ гръцката милиция, една безподобна по жестокость сѣчь на около двесте българи, повечето мирни и невъорѫжени хора. Жертвитѣ сѫ били заловени и затворени, когато още властьта е била въ рѫцетѣ на архиепископа» (стр. 90).
***
«Денъ следъ денъ, българитѣ били рисувани като раса на изроди, и общественото мнение се възбуждало до такава степень на шовинистическа страсть, че то трѣбвало фатално да стане безмилостно въ часа на започване войната. Печатно или устно, едно е изречението, което изразява общото чувство на гърцитѣ спрѣмо българитѣ : «денъ ине антропи» — «Тѣ не сѫ хора» (стр. 95).
***
«Гръцката войска, потеглила за война, е горѣла отъ гнѣвъ и презрение. Една цвѣтна картина, която видѣхме въ пирейскитѣ и солунскитѣ улици и която гръцкитѣ войници се надпреварваха да купуватъ при завръщането по домоветѣ си, открива бездната на бруталность, въ която ги бѣ потопила расовата имъ умраза. Тая картина представлява, какъ единъ гръцки евзонски войникъ поваля съ дветѣ си рѫце български войникъ, изгризвайки сѫщевременно съ зѫби лицето му, сѫщо както нѣкой дивъ звѣръ би направилъ това» (стр. 95–96).
***
«Друга популярна картина изобразява гръцки войникъ, който избожда очитѣ на единъ живъ още българинъ ; трета една излага като сѫщински епизодъ отъ войната гореописания подвигъ на «човѣкоядеца на българитѣ». А тия нѣща не сѫ безъ значение, понеже ни даватъ свѣтлина, за духа, който е изпълвалъ гръцката войска. Това е явно доказателство, че гръцкитѣ войници сѫ бивали доволни при мисъльта, че тѣ или тѣхнитѣ другари сѫ имали възможностьта да извършватъ подобни животински ужасии. Нека се знае, че книжарь, който би издалъ подобни картини въ нѣкой западенъ народъ, би билъ строго осѫденъ за опозоряване на армията.
Изстѫпленията на гръцката войска сѫ почнали на 4-и юлий, въ деня на първата среща въ Кукушъ (Килкисъ). Нѣколко дни по-после пристигнало известие за българскитѣ насилия, извършени въ Доксатъ (13 юлий), въ Сѣресъ (11-и юлий) и Демиръ Хисаръ (2-и юлий), отъ което гнѣвътъ на гърцитѣ се разпалилъ още повече. На 12-и юлий краль Константинъ съобщава съ едно известие, въ което се разправя за убийствата въ Демиръ Хисаръ, че «се виждалъ принуденъ, за най-дълбоко съжаление, да пристѫпи къмъ репресалии». Сравнението на датитѣ доказва, че гръцкитѣ репресалии били почнати много време преди българското «предизвикателство». Именно отъ деня на разбиването на малката българска армия при Кукушъ (Килкисъ) отъ предвишаващитѣ я гръцки сили, следъ тридневно упорито съпротивление, гръцкиятъ походъ е добилъ характеръ на война за изтрѣбление» (стр. 97).
372
***
Завземайки Кукушката околия, гърцитѣ сѫ били твърдо решени, да не оставятъ тамъ нито единъ българинъ.
Прецедента съ Кукушъ, за жалость, не останалъ самичъкъ ; той билъ последванъ и въ селата. Въ самата Кукушка область, гръцката войска е опожарила не по-малко отъ четиридесеть български села, когато е напредвала къмъ северъ... Кавалерийски отряди сѫ ходели за тази цель отъ село въ село, а башибозуцитѣ сѫ довърявали работата на редовнитѣ войски. Използуването на мѣстнитѣ турци, като органи за разрушение, е било почти общо. Въ нѣкои места гърцитѣ сѫ имъ давали орѫжия, па даже и военно облѣкло... И никѫде ние не намѣрихме случаи, дето турцитѣ сами да сѫ били отговорни за опожаряването на нѣкое село. Тѣ сѫ вървѣли по следитѣ на гръцката войска и действували подъ тѣхна закрила» (стр. 99).
***
«Станалото въ Арканджали ни довежда до сѫщитѣ заключения. Въ това малко българско село, близо до Дойранското езеро, се били спрѣли въ своето бѣгство бѣжанци отъ съседнитѣ села, на брой около 4.000 души. Единъ гръцки ескадронъ отъ около 300 души, начело съ офицери, пристига тамъ въ недѣля на 6 юлий между 3-4 часа следъ пладне. Селянитѣ, предвождани отъ своитѣ свещеници, излизатъ да ги посрещнатъ съ развѣто бѣло знаме и гръцки народни знамена. Офицерътъ разговарялъ съ кмета, приелъ тѣхното подчинение и имъ заповѣдалъ да предадатъ всичкото орѫжие, което притежаватъ. Селянитѣ донесли хлѣбъ и сирене и около тридесеть овце, които опекли за войницитѣ. Около 60–100 души отъ тѣхъ били отдѣлени отъ другитѣ и заведени до една малко отдалечена гора. За тѣхната сѫдба нищо не се знае. Останалитѣ живи мислятъ, че сѫ изклани ; но ние имаме известни основания да вѣрваме, че сѫ били изпратени като пленници въ Солунъ. До като войницитѣ прибирали орѫжието, искали сѫ пари отъ мѫжетѣ и женитѣ. Женитѣ сѫ бивали убивани по единъ твърде неприличенъ и възмутителенъ начинъ. Единъ отъ свидетелитѣ, богатъ житель отъ Кукушъ, е билъ вързанъ съ единъ бѣжанецъ, чието име той не знае, дава часовника си и 5 пиастра и спасява живота си. А неговиятъ другарь, който не е ималъ нищо у себе си билъ убитъ до самия него. Докато се събирало орѫжието, една пушка, останала напълнена, изгърмѣла и наранила офицера, който искалъ да я строши. Войницитѣ веднага убиватъ двама младежи, стоящи до тѣхъ, навѣрно, за да отмъстятъ за злополуката на офицера» (стр. 101–102).
***
«Нѣма никакво значение да претрупваме отчета за напредването на гръцкитѣ войски съ повече описанил... Навсѣкѫде, дето селянитѣ се осмѣлили да посрещнатъ войницитѣ въ селата си, тѣмъ било заплатено по сѫщия начинъ. Селото бивало ограбено, и опожарявано, а женитѣ изнасилвани : не воюващитѣ бивали хладнокръвно заколвани, нерѣдко по трима, по десеть заедно, или пъкъ на цѣли групи. Ние обръщаме вниманието върху две отъ тѣзи показания, а особено върху това на Анастасия Павлова, стара жена отъ класата ни имотницитѣ, която ни разправи скръбната си трагична история съ повече интелигентность и чувство, отколкото много други разпитвани селяни. Както последнитѣ, така и тя, е била изнасилена, обрана и бита. Тя е била зрителка на обезчестяването на много други жени и избиването на мирнитѣ селяни.
Нейното показание се отнася до превзимането на Гевгели. Този градъ, който ималъ смѣсено население, не билъ опожаренъ ; обаче, единъ европеецъ заслужаващъ довѣрие съ своята честность, който добре познава града, познатъ и на единъ отъ членоветѣ на комисията, твърди, че при идването на гърцитѣ тамъ сѫ били изклани около 200 души българи-граждани. Друго показание, върху което искаме сѫщо да обърнемъ внимание, е на Атанасъ
373
Вановъ, видѣлъ съ собственитѣ си очи изнасилването на шесть жени и убиването на деветь души въ селото Курчево» (стр. 102–103).
***
«Вѣроятно е, отъ друга страна, че въ Курчево и Германъ, при една систематично подготвена и съ нечувана вѣроломность и жестокость изпълнена сѣчь, сѫ загинали нѣколко стотинъ селяни» (стр. 103).
***
«А това множество отъ факти доказва, че грозотиитѣ, разгледани отъ нашата комисия, не сѫ нищо необикновено. На грубостьта на едно отдѣление гръцка редовна войска, предвождана отъ трима офицери, сѫ били зрители група европейци. Петнадесеть ранени български войници се били настанили въ католическия монастиръ въ Палиорци, при Гевгели, и били гледани отъ сестритѣ. За това нѣщо Отецъ Алоати билъ уведомилъ гръцкия командантъ. Скоро следъ това пристига гръцка войска, за да претърси манастира и дири нѣкой си български войвода Аргиръ, който никога не се е намиралъ тамъ. Презъ време на обиска сѫ убити въ присѫтствието на гръцки офицери католишкиятъ свещеникъ, българинътъ Тръпче и доктора на монастира — арменецъ. А единъ гръцки войникъ се опиталъ да изнасили една отъ сестритѣ. Откраднати сѫ били 300 турски лири. Петь жени и едно момиче били изтезавани, а голѣмо число българи безъ причина били откарани въ затвора. Офицерътъ който командувалъ отдѣлението, е заплашвалъ монастира. Ако европейци, закриляни отъ френското знаме, сѫ били така третирани, лесно може човѣкъ да си представи, какво е трѣбвало да търпятъ българскитѣ селяни.
Комисията съжалява, че поведението на гръцкото правителство спрѣмо нея ѝ попрѣчи за събиране на официални данни по обвиненията, които произлизатъ отъ горнитѣ факти. Нѣма противоречие за това, че едно пространство отъ 140 километра, населено отъ българи, е било напълно опустошено и почти всички села въ него изгорени. Пъкъ и не може да се каже, че това е станало отъ военна нужда. Гърцитѣ сѫ били на брой много повече отъ тѣхнитѣ неприятели ; тѣ не сѫ били, доколкото знаемъ, нито дразнени въ фланговетѣ си, нито пъкъ свръзката имъ застрашавана отъ комити, които биха могли да бѫдатъ скрити изъ селата.
Гърцитѣ, безъ да бѫдатъ предизвикани въ това отношение, сѫ изгаряли всички села по пѫтя на тѣхното движение. Никога не може да се оправдае избиването на селянитѣ, освенъ ако тѣ бѫдатъ хванати при силна съпротива съ орѫжие въ рж.ка. А това не може да се допустне въ случаитѣ, на които ние се спрѣхме. Защото отъ военнитѣ кореспонденти, съпровождащи гръцката армия, не се споменава за стълкновения съ въорѫжени селяни по цѣлото протежение на линията, кѫдето се движеха гръцкитѣ войски. Нищо не може да извини изнасилването на женитѣ ; и нѣма друго срѣдство, освенъ то да се отрича.
Но, за жалость, такова отричане само по себе си е невъзможно. Никой вердиктъ, произнесенъ възъ основа на свидетелски показания, събрани отъ комисията, не може да бѫде по-строгъ отъ оня, който гръцкитѣ войници първи произнесоха върху себе си.
Случи се, че въ надвечерието на примирието (27 юлий), българитѣ хванаха багажа на 19-и пѣхотенъ полкъ въ Добринище (Разложко). Въ тѣзи багажи между другото, е имало пощенски човали, маса телеграфически инструкции и нѣколко смѣтки. Намъ биде позволено отъ министерството на външнитѣ работи въ София да разгледаме тия документи, доколкото се нуждаехме» (стр. 103–104).
***
«Ние проучихме съ особена грижа една серил отъ двадесеть и петь писма, съдържащи формално самопризнание на гръцкитѣ войници за грозотиитѣ,
374
извършени отъ тѣхъ... Ако тия документи биха били тъй изкустно измислени съ цель за една безподобна клевета, то гръцкото правителство отдавна би повикало тѣзи войници предъ единъ незаинтересованъ сѫдъ, за да докаже чрезъ образецъ на тѣхния сѫщински почеркъ, че тѣ не сѫ писали тия писма. Съ една дума, комисията е напълно убедена въ автентичностьта на тия писма. Самитѣ писма не се нуждаятъ отъ коментарии. Много войници се гордѣятъ съ извършенитѣ отъ гръцката армия жестокости, други съжаляватъ за това. Фактитѣ и въ еднитѣ и въ другитѣ писма сѫ изложени по единъ простъ начинъ, ясно, грубо, съ стремление да произведатъ сѫщото впечатление. Войницитѣ разправятъ, че тѣ навсѣкѫде сѫ опожарявали българскитѣ села. Двама се хвалятъ съ избиването на военни пленници. Единъ утвърѫдава, че обезчестявали всички момичета, които срещали. Повечето потвърѫдаватъ сѣчьта на невоюващитѣ, включително жени и деца. Нѣколко извлечения, всѣко отъ отдѣлно писмо, ще бѫдатъ достатъчни, за дадатъ представа за съдържанието си :
«По заповѣдь на краля ние изгаряме всички български села, тъй като българитѣ сѫ изгорили нашитѣ градове Сѣресъ, Нигрита и много гръцки села. Ние сами се показахме много по-жестоки отъ българитѣ. Ние изнасилвахме всички момичета, които срещнахме ...».
«Това, което правимъ съ българитѣ, както и съ мирнитѣ български селяни, е неописуемо. To е една касапница ; нѣма български градъ и село, които да не сѫ изгорени ...».
«... Ние убиваме всички българи, които попадатъ въ рѫцетѣ ни, и изгаряме селата ...».
«Отъ 12,000 души, които затворихме въ Нигрита, не останаха повече отъ 41 въ тъмницитѣ, а навсѣкѫде, дето минахме, не сме оставили нито семе отъ тази раса...».
«Гръцката армия опожарява всички села, дето има българи и изколва всичко българско, което среща. Господь знае, до кѫде ще стигне това !».
При наличностьта на тия писма, може да си спестимъ труда да резюмираме събранитѣ показания. Отъ Кукушъ до българската граница гръцката армия е вършила : опустошаване на селата, изнасилване на женитѣ, убиване на невоюващитѣ. Заповѣданитѣ репресалии бѣха, очевидно, изпълнени.
И ние повтаряме пакъ, че тѣзи «репресалии» сѫ предшествували всѣкаква провокация отъ българска страна. Списъкътъ на изгоренитѣ отъ гръцката войска села дава една идея за това диво опустошение. Въ Сѣресъ българитѣ сѫ унищожили 4,000 кѫщи, и това е станало презъ време на пожара, който последвалъ сбиването изъ улицитѣ. Разорението на този важенъ градъ е развълнувало доста въображението на цивилизования свѣтъ. Гърцитѣ, обаче, систематически и хладнокръвно сѫ изгорили 160 български села, при които сѫ разорени най-малко 16,000 кѫщи. Самитѣ цифри правятъ всѣкакви коментари излишни» (стр. 105–106).
***
«Отъ всѣкѫде ние чухме все сѫщото : военнитѣ гръцки власти въ Струмица дали строга заповѣдь на всички гърци и мохамедани отъ града и селата, да напуснатъ жилищата си и да се преселятъ въ гръцка територия ; тая заповѣдь била придружена съ заплашването, че тѣхнитѣ кѫщи ще бѫдатъ опожарени. За успѣването въ това сѫ правени и преследвания, които се оказали при гърцитѣ отчасти резултатни. Убеждавали сѫ гърцитѣ, че българитѣ ще ги изколятъ, ако тѣ не се изселятъ. Обещавали сѫ имъ още, че въ Кукушъ ще се застрои по чудесенъ планъ нова Струмица и тамъ тѣ ще получатъ жилища и земя за обработване. Нѣкои отъ влиятелнитѣ гърци прегърнали алчно тая политика и се старали да я подържатъ. Изселението далечъ не е било причинено отъ само себе си, при все това то е било доброволно «(стр. 106–107).
***
«Мнозина се противили и не искали да напуснатъ селата си, обаче, бивали насила изгонвани. Сѫщата тактика се следвала и въ градоветѣ.
375
Изселването започва кѫде 10 августъ (я. ст.). Срѣда вечерьта, на 21 августъ, групи отъ гръцки войници започватъ по единъ систематиченъ начинъ да опожаряватъ напуснатитѣ гръцки и турски кѫщи и продължили своята работа до 23 августъ. На 27 августъ гърцитѣ изпразднили тази часть отъ града, която била още останала и я предали въ притежание на българскитѣ войски. Обаче, българскиятъ кварталъ не билъ изгоренъ, тъй като планътъ на гърцитѣ е билъ да лансиратъ мълвата, че населението (небългарското) само е изгорило кѫщитѣ си. За да се прецени както трѣбва значението на това неокачествимо поведение, трѣбва да припомнимъ, че това става въ мирно време, следъ подписването на Букурещкия миръ. По сѫщия начинъ и при сѫщия натискъ се извършвало и изселването на гръцкото население отъ Мелникъ». (стр. 107).
***
«Отъ прозорцитѣ на католическото сиропиталище остатъкътъ отъ предишното население на Кукушъ наблюдаваше новитѣ пришелци, дошли да се установятъ на мѣстата, които доскоро още бѣха тѣхна собственостъ. He значи ли това, че гръцкитѣ власти сѫ искали само да разполагатъ съ имотитѣ на бѣжанцитѣ ? He значи ли това, че завоеванието бѣше премахнало всѣко право на частна собственость ?» (стр. 107).
***
«Ние притежаваме писма на гръцки войници, въ автентичностьта на които не може да има съмнение, истински документи, които, макаръ писани въ днешно време, ни напомнятъ времето на асирийското завоевание : «Ние заловихме само малко пленници и ги убихме, защото такива сѫ заповѣдитѣ, които сме получили... за да не може тази мръсна българска раса да се поднови...» (стр. 148).
***
«Членоветѣ на анкетната комисия чуха ужасни разкази за това, което станало на 18 юний (1 юлий) въ кѫщитѣ на българитѣ и по улицитѣ. Но и тукъ имената на пострадалитѣ, а особено на тѣзи, които разправиха това, не е удобно да бѫдатъ съобщени» (стр. 188).
***
«Ето участьта на другъ единъ цивиленъ пленникъ, този вече чистъ българинъ, Спиро Суруджиевъ, доста забележителна личность въ Солунъ. Арестуванъ билъ, разпитанъ и отново пуснатъ на свобода. Следъ една седмица повторно го арестували и изпратили въ Трикери. Билъ богатъ човѣкъ и жена му сполучила да го намѣри, следъ като заплатила голѣмата сума отъ 500 турски лири (цифрата е съобщена на единъ отъ членоветѣ на комисията отъ хора, които го познавали). Но въ какво състояние билъ намѣренъ клетиятъ човѣкъ ! Той билъ полумъртавъ и едва можалъ да говори. Чакъ при второто свиждане, което ималъ съ жена си, той можалъ да произнесе тѣзи думи: «Ужасно ни биха». Дрехитѣ му миришели на нуждникъ. He билъ спалъ въ продължение на седемь нощи, вързанъ гръбъ до гръбъ съ другъ единъ пленникъ. По настояването на жена му той билъ отнесенъ въ френската болница на «Католическитѣ сестри», но на другия день го премѣстили въ шатритѣ за холерични, гдето и умрѣлъ.
Ще минемъ на трети единъ случай, единъ отъ ония случаи, които не се забравятъ. Жертвата е протосингелътъ на българската солунска архиепископия, архимандридъ Евлоги, за който бѣ установено, че е представитель, както по дължность, така и по убеждение, на националната българска кауза въ цѣлия вилаетъ» (стр. 189).
«Архимандритътъ бѣ малтретиранъ по най-сраменъ начинъ. Следъ обѣдъ въ 2 часа и половина корабътъ тръгна. Когато той заобиколи носа Кара-Бурунъ,
376
архимандритътъ бѣ хвърленъ въ морето. Стреляха три пѫти отгоре му и той потъна въ морето. По сѫщия начинъ погубиха Неболиевъ, Янковъ и Никола Илиевъ» (стр. 190–191).
«... Азъ се страхувахъ да не ме хвърятъ отъ парахода и спрѣхъ дори дишането си. Въ този моментъ порѫчаха да излезе протосингелътъ на нашата архиепископия, Негово благов. Евлоги, когото двама гръцки войници, следъ като го обраха набързо, прободоха съ щиковетѣ си и го хвърлиха въ морето. Азъ виждахъ за известно време какъ дългитѣ му черни коси плуваха върху повърхностьта на водата, следъ което всичко изчезна» (стр. 191).
***
«Има ли нужда следъ тѣзи варварски сцени да разказваме многобройнитѣ истории за домашни претърсвания и произволни арестувания, които сѫ ставали презъ днитѣ на 17 и 19 въ Солунъ и които сѫ известни на комисията ? За да допълнимъ картината, достатъчно ще бѫде да споменемъ, че заедно съ жестокостьта, двигатель на всички тия действия е била и алчностьта» (стр. 191).
***
«Така напр., посочватъ въ Солунъ на лица, арестувани и пуснати на свобода отъ полицейския участъкъ още сѫщия день. Пазарлъкътъ билъ по-мѫченъ и по-тягостенъ, ако затворникътъ билъ вече откаранъ въ централния затворъ. Но все пакъ не било още всичко изгубено. По такъвъ именно начинъ баща и синъ Дерменджиеви броили 100 турски лири ; г. Пиперковъ — 50 лири ; г. Казанджиевъ — не се знае точно колко» (стр. 192).
«Числото на затворницитѣ, изпратени въ Гърция се пресмѣта на 4-5 хиляди души и до хиляда на тия, които били затворени въ солунскитѣ затвори (Иеди-Куле, Конака и въ «Новата» тюрма). Ще имаме и други случаи, за да се повърнемъ върху състоянието на тѣзи затвори и на тѣхнитѣ обитатели, както върху нарушенията на конвенциитѣ на Червения Кръстъ, извършени презъ паметнитѣ дни 17, 18 и 19 юний» (стр. 193).
***
«Остава ни да хвърлимъ погледъ въ източна Македония, за която вече говорихме въ глава втора и чието българско население бѣ избѣгало масово къмъ България, докато турцитѣ и гърцитѣ отиваха за Солунъ. Като най-силенъ документъ за насилията, извършени отъ гърцитѣ надъ турското население, публикуваме въ приложенията единъ точенъ списъкъ на убититѣ лица и извършенитѣ грабежи само въ Правищенската кааза (на западъ отъ Кавала). Оригиналниятъ документъ биде съобщенъ на комисията на турски : това бѣ единъ официаленъ протоколъ, съставенъ и подпечатанъ отъ мюсюлманската община въ Правище и съдържа само имена и факти ; но какъ печално-красноречиви сѫ тѣзи факти и тѣзи имена ! «Отъ 20,000 турци въ тази кааза оставатъ само 13,000». «Между избититѣ лица има за нещастие много имами, турски първенци и образовани хора, което явно показва, че гърцитѣ сѫ преследвали една опредѣлена цель» (стр. 201–202).
***
«Що се отнася до ужаситѣ, извършени отъ гърцитѣ въ северната часть на източна Македония, населена предимно отъ българи, комисията събра въ София една часть отъ показанията, публикувани по-после отъ г. Професора Милетичъ. Отъ всичкитѣ ни документи ще изберемъ, като цѣлостенъ образецъ, разказътъ на търговеца Никола Темелковъ, който дава една обща картина за положението на страната следъ оттеглянето на гръцката армия, положение, което единъ другъ свидетель характеризираше предъ насъ съ този художественъ изразъ : «He бѣ останалъ пѣтелъ да пропѣе по цѣлото разстояние, което изходихъ между Струмица и Джумая» (стр. 202).
377
***
«При изброяването на изгорѣнитѣ български села, за които си спомня, г. Темелковъ назова : Марикостеново, Марино-поле, Кулата, Капатово, Кромидово, Дзигвелия, Манджово, Чифлици, Китово, Ладарево, Ласкарево, Склаве, Спатово, половината на Левуново (следъ заминаването на гръцкия генераленъ щабъ), Орманъ-Чифликъ, Св. Врачъ, Полевица, Хърсово, половината отъ Враня, Катунци, Горно и Долно Спанчево. Останали сѫ, казваше той, само селата разположени въ планината. Всичката покѫщнина, добитъкътъ и храна били взети отъ гърцитѣ» (стр. 204).
***
«Единъ австрийски офицеръ, г. Бр., който разказва, че билъ взетъ отъ населението въ Струмица за членъ на комисията, когато отивалъ на конь отъ София за Солунъ, придруженъ отъ единъ германски офицеръ, г. фонъ P. Т. присѫтствували на разрушението на града Струмица. Виенскиятъ вестникъ «Райхпостъ» публикува разказа на г. Бр., който изпратилъ, освенъ това, и единъ отчетъ до австрийското консулство въ София. Ние сме дължни да възпроизведемъ този разказъ, тъй като влиза въ рамкитѣ на нашата анкета :
«На 28 юлий (старъ стилъ) бѣ сключенъ мирътъ. На 8 августъ, десеть дни преди моето пѫтуване и следъ сключването на мира, гръцкитѣ войници почнали да палятъ и грабятъ града. Начинътъ за това подпалване билъ следния : поливали съ газъ различнитѣ сгради, следъ това поставяли огънь ; събаряли ги сѫщо и посрѣдствомъ пироксилинови бомби. Още нищо не съмъ научилъ за химическия съставъ на тѣзи бомби. Тѣ експлодиратъ само когато се хвърлятъ въ огънъ. Изпратихъ нѣколко отъ тѣхъ въ австрийската легация въ София. Въ сѫщото време гръцкитѣ войници, следъ като принуждавали жителитѣ да се криятъ въ кѫщитѣ си, пресичали всичкитѣ водопроводи и спирали чешмитѣ, за да липсва всѣка възможность за изгасяване на пожара. Отъ 8 до 15 августъ, по три пѫти на день, осемь автомобила отивали и се връщали да пренасятъ крадени нѣща. Всичко, което населението не могло да скрие, било отнесено, дори столове, куфари, рамки за портрети, кревати. Което не могли да взематъ, изпочупвали го. На единъ отъ най-прочутитѣ въ мѣстностьта стопани, мюсюлманинътъ Назъфъ ефенди, откраднали всичкия добитъкъ, изгорили кѫщата му, следъ като изнасилили жена му, която умрѣла отъ това. Детето му било отнето и той не можалъ да го намѣри. На евреинътъ Новакъ Козе разграбили всичко и изнасилили жена му. Сѫщото се случило и съ единъ богатъ търговецъ, Бендезевъ, у когото два дни вървѣли автомобилитѣ, докато пренесатъ всичко...» и пр.» (стр. 204).
III. Общи сведения въ връзка съ Македония, македонското освободително движение и пр.
Относно численостьта на разнитѣ народности въ Македония Карнегиевата анкетна комисия казва : «... Обаче една вѣрна илюстрация за състоянието на нѣщата въ надвечерието на войната намираме въ етнографическата карта, публикувана отъ г. Йор. Ивановъ, отъ софийския университетъ, въ 1913 г. Общитѣ цифри на народноститѣ за една по-широка територия отъ частьта въ сѫщата область, която бѣ отстѫпена на гърцитѣ по силата на Букурещкия договоръ, сѫ следнитѣ : Българи — 329,371, Турци — 314,954, Гърци — 236,755, Власи — 44,414, Албанци — 15,108, Цигани — 25,302, Евреи — 68,206, Разни — 8,019 — или всичко 1,042,029 души» (стр. 194, 195). Очевидно е, че и въ южна Македония, завзета отъ гърцитѣ, българското население е било по-многобройно отколкото гръцкото. А за частьта, която зае Сърбия, нѣма нужда и отъ привеждане на статистики ; цѣлото славянско население тамъ възлизаше на около 900 хиляди жители, е българско.
378
***
«Естествено, българитѣ като най-силни, имаха и най-многобройни чети ; тѣхната борческа организация имаше най-много връзки съ мѣстното население. Правителството на кнлжество България, въ времето на Стефанъ Стамболова (около 1895 г.), покровителствуваше зачаткитѣ на македонското движение ; но винаги сѫществуваше различие въ възгледитѣ на официална България, която си служеше съ тая агитация като орѫдие на своята външна политика и тия на сѫщинскитѣ революционери, въ болшинството си млади хора, предадени на независимостьта и изповѣдващи известенъ козмополитически идеализъмъ.
Македонското революционно движение е било често представяно като плодъ на български амбиции и българското правителство е било държано за прѣко отговорно. Истина е, че македонцитѣ винаги упражняваха давление върху правителството, облягайки се на общественото мнение, бурно възбуждано отъ печата и прѣката пропаганда на предводителитѣ. Наистина, въ София сѫществуваше единъ «Централенъ Комитетъ», председателствуванъ обикновено отъ нѣкое довѣрено на княза лице. Но тоя комитетъ служеше само да представлява движението въ чужбина и сѫщинскитѣ водители го подозираха, че служи съ голѣма готовность на династическитѣ амбиции на царь Фердинанда. Истинската революционна организация, непримирима и ревниво пазеща своята независимость, се намираше въ вѫтрешностьта на Македония. «Вѫтрешната организация» води началото си отъ 1893 г., когато една малка група интелигентни младежи образуваха тайно дружество въ градеца Рѣсенъ съ ясно опредѣлена цель : «Да се подготви християнското население за въорѫжена борба съ турския режимъ и извоюва лична сигурность и гаранции за редъ и справедливость въ управлението» — съ други думи казано : политическа автономия за Македония. «Вѫтрешната организация» не целѣше присъединението на Македония къмъ България и призоваваше въ своитѣ редове всички народности, живущи въ тритѣ вилаети. Тя нѣмаше никакво довѣрие въ Европа и се надѣваше единствено на енергичното действие на народа» (стр. 32–33).
***
«Понеже херцогъ Аргилъ е установилъ доколко «английска отговорность» има въ новитѣ усложения, ние нѣма да се спираме върху удара, нанесенъ отъ Берлинския договоръ на балканската федеративна идея, когато провъзгласената въ Санъ-Стефанския договоръ една и нераздѣлна България бѣ раздѣлена на три части. Всичко, което последва бѣ само резултатъ на тая голѣма погрешка : тамъ е зародиша и на най-новитѣ събития. Съединението на България съ васална Източна Румелия ; сръбско-българската война презъ 1885 г., като непосрѣдствена последица на съединението ; новитѣ пропаганди на второстепеннитѣ народности ; изолирането на Гърция въ опита ѝ презъ 1897 г.; преклонението предъ статусквото, смегчено и измѣнено ; интригитѣ на великитѣ сили ; неуспѣхътъ на лицемѣрния планъ за реформи въ Македония презъ 1907–1908 год. ; турската революция, която се показа неспособна да разреши неразрешимото ; после величието и падането на балканския «съюзъ» — това сѫ естественитѣ последици на Берлинската погрешка, която днесъ всички признаватъ, безъ да могатъ да поправятъ» (стр. 40).
***
«Въ първия моментъ, радостьта и избликътъ на признателность спрѣмо освободителитѣ бѣха всеобщи. Самитѣ македонски революционери бѣха предвидѣли това чувство и му благоприятствуваха. Въ тѣхната «Прокламация до нашитѣ братя», публикувана отъ делегатитѣ на 25-тѣхъ македонски братства на 5/18 октомврий, т.е. въ самото начало на войната, тѣ казваха: «Братя, вашитѣ страдания и мѫки трогнаха сърдцата на вашитѣ ближни. Движими отъ светия дългъ на братско състрадание, тѣ ви идатъ на помощь, за да ви освободятъ отъ турското иго. За своята жертва те не искатъ нищо друго,
379
освенъ възстановяване на мира и реда въ родната земя. Елате, прочее, съ триумфални венци да срещнете храбритѣ витязи на свободата. При минаването имъ, обсипете ги съ цвѣтя и слава... И бѫдете великодушни къмъ вчерашнитѣ си господари. Като истински християни, не отплащайте си съ зло. Да живѣе свободата !.. Да живѣе храбрата освободителна армия !». И наистина, сръбската армия въ северна и гръцката въ южна Македония навлѣзоха при радостнитѣ викове на населението. Но наскоро тоя ентусиазъмъ къмъ освободителитѣ стори мѣсто на съмнението, на разочарованието, което завърши съ умраза и отчаяние» (стр. 50).
***
«Сръбскиятъ, както и гръцкиятъ войникъ твърдо и наивно вѣрваха, че въ Македония ще срещнатъ съотечественици, хора говорещи на тѣхния езикъ, викащи «живио» или «зито». Тѣ завариха хора, говорещи на другъ езикъ, които викаха «ура»! Тѣ не ги разбираха добре, или съвсемъ не ги разбираха. Безъ съмнение, учението за сръбска или гръцка Македония, което тѣ бѣха усвоили още отъ детинството си, пострада отъ това, но патриотическото имъ убеждение, какво Македония трѣбва да стане сръбска или гръцка, ако не бѣше още такава — ни най-малко не се поколеба отъ това» (стр. 50–51).
***
«Както знаемъ, разликата между различнитѣ пропаганди въ Македония бѣше тая, че сръбскитѣ и гръцки попове, учители, войводи и андарти се обръщаха къмъ малцинството и бѣха принудени сами да търсятъ своитѣ последователи, вмѣсто да ги намѣрятъ готови. Изолирани между българското население, тѣ се придобряваха съ турската власть, когато българската народна организация се бореше противъ нея» (стр. 51).
***
«По-трудна бѣше борбата противъ българскитѣ училища. Времената, когато учительтъ бѣше непремѣнно членъ на «Вѫтрешната организация» — бѣха изминали. Чисто преподавателски елементъ все повече и повече измѣстваше бившитѣ апостоли и мѫченици. Но завоевателитѣ виждаха нѣщата такива, каквито сѫ били преди десетки години. За тѣхъ учительтъ не преставаше да бѫде бунтовникъ, опасенъ човѣкъ, който трѣбваше да се премахне. После, училището, ако и най-тѣсно ограничено въ рамкитѣ на обучението, бѣше огнище на българската образованость. И затова, то стана прицель на систематическо преследване отъ страна на сърби и гърци. Тѣхната първа работа, щомъ пристигаха въ нѣкое мѣсто, бѣ да затворятъ училището и да го обърнатъ на казарма. После, свикваха селскитѣ учители и имъ заявяваха, че сѫ излишни, ако не се наематъ да обучаватъ на сръбски или гръцки езикъ. Тия, които упорствуваха да се наричатъ българи, се излагаха на преследвания, повече или по-малко строги, споредъ степеньта на съпротивлението имъ. И най-непримиримитѣ се признаваха на края победени ; на непреклоннитѣ понѣкога позволяваха да заминатъ за България, но повечето пѫти предпочитаха да ги изпратятъ въ затворитѣ въ Солунъ или Скопйе» (стр. 52).
***