ПРИЛОЖЕНИЯ
Приложение № 12-а
Първиятъ сръбски и гръцки режимъ (1912–1915 год.)
1. ТЕРОРЪ И ДЕНАЦИОНАЛИЗАЦИЯ
Най-черното робство въ европейския континентъ презъ първата половина на двадесетия вѣкъ е това, което Сърбия и Гърция въведоха въ завладѣнитѣ отъ тѣхъ македонски области. Още съ установяването имъ въ тая чужда земя — презъ 1912 г. — тѣ дадоха първото си свидетелство за назадничавость, грабителство и жестокость. Блестяща характеристика на завоевателнитѣ имъ цели и на управническитѣ имъ методи е дадена отъ познатата международна Карнегиева анкетна комисия, която бѣ разследвала на самото мѣсто обстоятелствата, при които бѣ водена войната срещу Турция и последвалата я война между съюзнитѣ християнски държави на Балкана. Анкетата се наложи поради появилитѣ се взаимни обвинения между воюващитѣ. Тя е финансирана отъ извѣстната Карнегиева фондация за международенъ миръ, въ Америка. Макаръ и да не бѣ представителка на държави, комисията и нейниятъ рапортъ добиха голѣмо обществено и политическо значение.
Участницитѣ въ тази анкетна гомисия бѣха следнитѣ личности :
Д-ръ Йозефъ Редлихъ, професоръ по публично право въ Виенския университетъ, австриецъ.
Баронъ Д. Етурнелъ дьо Констанъ, сенаторъ и Жюстенъ Годаръ, юристъ и членъ въ Парламента на Франция, по-сетне сенаторъ и министъръ, — французи.
Д-ръ Валтеръ Шукингъ, професоръ по право въ университета въ Марбургъ, германецъ.
Франсизъ В. Хърстъ, издатель на „Економистъ” и Д-ръ X. Н.
346
Брайлсфордъ, журналистъ — двамата англичани; Д-ръ Брайлсфордъ бѣ запознатъ съ Македония още по време на Илинденското възстание; прекаралъ бѣ нѣколко месеци всрѣдъ народа въ възстаналитѣ области като членъ на благотворителна английска комисия. Сетне бѣ издалъ познатата книга : „Македония, нейнитѣ народности и тѣхното бѫдеще”;
Професоръ Павелъ Милкжовъ, членъ на руската дума — русинъ. По-кѫсно, следъ избухването на революцията въ Русия, по време на първата голѣма война, преди комуниститѣ да завзематъ властьта, той бѣ министъръ на Външнитѣ работи. Милюковъ е посещавалъ Македония и отлично познаваше македонския въпросъ.
Д-ръ Самуелъ Т. Дътонъ, професоръ въ университета Колумбия, американецъ.
Твърде логично е да се хвърли свѣтлина върху първия сръбско-гръцки режимъ въ Македония (1912–1915 г.), за да се разбере втория тѣхенъ режимъ, (1918–1941 г.) безъ даже да има нужда отъ негово основно описание. Затова смѣтнахме умѣстно да дадемъ извадки отъ това, което въпросната международна комисия е установила. Публикуванитѣ отъ нея факти сѫ тъй ясни и потресающи, че правятъ излишни всѣкакви наши коментари. Тия факти се намиратъ въ голѣмото съчинение, известно като рапортъ на комисията, печатано въ Вашингтонъ презъ 1914 година : «Report of the International Commission to inquire into the Causes and conduct of the Balkan wars». Следъ всѣки описанъ фактъ посочваме въ скоба страницата на книгата, издадена на английски езикъ. Голѣма празднота би било за читателя ако не прочете всички тѣзи извадки отъ рапорта на Карнегиевата анкета 12-б... Тукъ цитираме само кратки пасажи, които сѫ и красноречиво встѫпление за характеристика на сръбско-гръцкия режимъ въ Македония.
Относно най-подходящето решение на македонския въпросъ Карнегиевата комисия казва :
«Най-естествената развръзка за заплетенитѣ балкански работи 6ѣше образуването на една автономна или независима Македония, наредъ съ другитѣ вече осѫществени политически единици: България, Гърция, Сърбия, Черна-Гора — всички освободени по-рано, благодарение на руска или европейска интервенция. Но това решение бѣше станало невъзможно, първо поради некадърностьта на турското управление, второ, поради съперническитѣ претенции на тритѣ съседни държави върху тая или оная часть отъ македонското наследство» (стр. 38).
Споменавайки за Букурещкии договоръ, чрезъ който бѣ ограбена българската нация — тази, които най-много допринесе за разгрома на Турция въ 1912 г. — Карнегиевата комисия казва :
„Разграничението, което е означено въ него, е далечъ отъ това да бѫде естественно и да схожда съ националнитѣ тенденции на населенията. Ново семе на разногласия е посѣто съ Букрещкии договоръ, който навсѣкѫде е оскърбилъ националнитѣ чувства и раздѣли Балкана, както нѣкога Виенскиятъ договоръ отъ 1815 г. раздѣли националнитѣ области въ Европа...
347
„Какво стана съ Македония, гоито толкова време бѣ поводъ за несъгласие, сега, когато дѣлото на съгласието изглежда да е свършено? Тя стана жертва на насилията и надеждата за възцаряване на правдата и хармонията въ нея е твърде малка" (стр. 158).
А спирайки се на завоеванията, които Сърбия направи презъ балканската война, комисията пише :
«Като се сравнятъ етнографическитѣ и лингвистическитѣ карти на г. г. Кънчевъ, Цвиичъ и Беличъ съ онѣзи, които опредѣлятъ новит граници споредъ Букурещкия договоръ, вижда се съ каква трудна работа се е наела Сърбия. Сърбитѣ получиха отново владението на Новопазарския санджакъ и тъй наречената Стара Сърбия, макаръ че това историческо владение бѣше вече напълно албанизирано; при това тия прибавиха и онуй, което сръбскитѣ етнографи-патриоти считаха за «Стара Сърбия» уголѣмена (на два пѫти виждаме да се разтѣга този старъ географически терминъ — най-напредъ отъ г. Цвиичъ и по-после отъ г. Беличъ); на всичко отгоре тѣ съ голѣма щедрость подѣлиха съ гърцитѣ онова население, което на картитѣ си означаваха подъ името «македонски славяни» — смекченъ изразъ, предназначенъ да скрие сѫществуването на българи въ Македония. Най-после, придобивкитѣ имъ съ Букурещкия договоръ надминаха и най-прекомѣрнитѣ имъ претенции. Възползувани отъ необходимостьта, въ която се намираха българитѣ, да подпишатъ мирътъ на всѣка цена, тия имъ отнеха и територии на изтокъ отъ Вардаръ, напр. Щипъ и Радовишъ, кѫдето българския патриотизъмъ е билъ тъй буденъ, както никѫде другаде и дето даденитѣ отъ българскитѣ родолюбци жертви за свободата на Македония сѫ били особено голѣми. Това значеше при неправдата да се прибави и обидата» (стр. 158).
Още съ влизането на сръбскитѣ и гръцки войски въ Македония, когато българското население излизаше да ги причаква като съюзници и ужъ освободители, Сърбия и Гърция започнаха свои тероръ надъ това население съ цель да го денационализиратъ. Всепознатъ е случаятъ съ ударения шамаръ на малката Васка Зойчева отъ Скопйе отъ сръбския престолонаследникъ Александъръ, по-сетне краль. Той запитва момиченцето : „Каква си ти ?" — „Българка" — отговаря детето. И безъ да се посвени Александъръ ѝ залепи единъ здравъ шамаръ. Въ цѣла Македония се разнеее и новината за убийството на българския учитель Атанасъ Лютвиевъ въ Прилѣпъ. Сръбскитѣ офицери сѫ били възмутени задето на банкета, който е билъ даденъ отъ тѣхъ, той пилъ наздравица и за българската армии и Царь ; извели го вънъ отъ салона и го убиватъ. Това злодеяние бѣ извършено на 4 декемврий 1912 година.
Въ македонскитѣ територии, които завзеха докато българската армия продължаваше да се бори срещу турскитѣ сили въ Тракии, властитѣ на Сърбия и Гърция се запретнаха да унищожатъ всѣка следа на българския общественъ и националенъ животъ.
«Ние видѣхме — изтъква Карнегиевата анкетна комисия — че тая асимилационна работа започва съ тероръ. Трѣбваше да се очаква, че началото
348
на втората балканска война ще даде сигнала за крайното изтезание на всичко, което носеше името «българинъ» и че срѣдствата, къмъ които ще прибѣгнатъ, ще надминатъ всичко видѣно до тогава» (стр. 165).
Ето примѣръ за тѣзи срѣдства, даденъ ни отъ сѫщата анкетна комисия :
„Ние виждаме, че навсѣкѫде появата на сръбската армия е била сигналъ за масово народно изселване" (стр. 145).
„Да вземемъ селото Виница... Сръбскитѣ войници веднага следъ влизането си, започватъ да питатъ селянитѣ единъ по единъ дали сѫ сърби или българи. Оня, който отговарялъ „българинъ бивалъ грозно битъ. Следъ това началникътъ на войскитѣ избралъ седемдесеть селяни и далъ заповѣдь да ги застрелятъ. Въ други села, както ще видимъ, заповѣдьта била изпълнявана; тукъ тя е била рапортирана и селянитѣ били откарани въ Кочани. Три дни следъ сръбското навлизане, българската армии се завръща (27 юний), а следъ туй отново напуща селото. Тогава чакъ, следъ като янселението било опитало сръбския „редъ и безопасность”, населението полудяло отъ терора и предъ очакването на нови мѫчения, напуща селото. Но старцитѣ оставатъ. И тѣ били свидетели на ограбването на всички магазини и кѫщи отъ сърбитѣ. Въ приложенията има имена на хора убити и измѫчвани за пари, както и такива на жени, изнудвани въ Виница. Въ Блатецъ срещаме сѫщата история" (стр. 146).
Отъ село Градецъ, Кочанско, къмъ триста души избѣгали въ Кюстендилъ, България. Но тамъ стигнали само деветь фамилии. Другитѣ били избити или разпръснати. „Сръбскитѣ куршуми валели като градъ ; мѫже, жени, деца падали убити. Въ село Лубница сръбскитѣ войници искали пари отъ жената на нѣкой си Тодоръ Камчевъ. И понеже тя нѣмала, тѣ проболи четиригодишното ѝ дете, което държала въ рѫцетѣ си" (стр. 146).
По този начинъ сърбитѣ „освобождаваха" Македония отъ турското робство.
Тѣхниятъ режимъ бѣ нетърпимъ и за албанското население, което Сърбия искаше съ сила да укроти, да го накара да се примири съ сѫдбата си. Карнегиевата анкета се е добрала до автентични документи. Въ единъ отъ тѣхъ, писмо на сръбски войникъ до неговъ приятель, се казва :
„Азъ съмъ потопенъ въ ужасъ и се питамъ постоянно, какъ могатъ хората да бѫдатъ толкозъ варвари, че да извършватъ такива жестокости ! To е ужасно ! Азъ не се осмѣлявамъ — впрочемъ, липсва ми и време — да ти говоря повече, но мога да ги кажа, че Люма (албанска область покрай рѣката съ сѫщо име) вече не сѫществува. Всичко е пълно съ трупове, пепель и прахъ. Има села отъ по сто, 150, 200 кѫщи, въ които не остана нито единъ човѣкъ, буквално нито единъ. Ние ги събирахме на групи отъ по 40-50 души и после ги промушвахме съ нашитѣ щикове. Навсѣкѫде плячкосвахме.
349
Офицеритѣ възлагаха на войницитѣ да отиватъ въ Призрѣнъ, да продаватъ откраднатитѣ нѣща" (стр. 149).
Относно областитѣ, които бѣха заграбени отъ Гърция, комисията казва, че „даннитѣ, съ които разполага, позволиватъ да се заключи, че и тукъ се повтарятъ, дори до най-малкитѣ подробности, сѫщитѣ начини за асимилиране на българската народность въ южна Македония" (стр. 186).
Карнегиевата комисии сама казва, че притежава всички нуждни документи, но избѣгва да дава много имена и факти, за да не се издаватъ лица, които могатъ да пострадатъ отъ съответнитѣ власти, а и за да не претрупва публикацията си. Приложението, което тукъ даваме, съдържа само извадки отъ обширния материалъ, който все пакъ е изнесенъ отъ комисизта. Въ него изобилствуватъ конкретни примѣри за немилостивата гонидба на българската народность. Виждаме какъ се затварятъ български училища и конфискуватъ черкви ; какъ се присвояватъ насила стари български манастири ; арестуватъ се и прогонватъ учители и свещеници (почти всички тѣ сѫ родени въ Македония, както показва приложението 12-в — описъка на изгоненитѣ отъ Битоля учители); „преброява се населението безъ рубрика „българинъ"; имената на българитѣ се изопачаватъ, като имъ се придаватъ сръбски и гръцки окончания; унищожаватъ се българскитѣ книги; скубани сѫ брадитѣ на свещеници, а други сѫ избивани. Гръцкитѣ и сръбски владици сѫ вдъхновители на подобни дѣла.
Сърбия затвори тогава 761 български черкви и ги обърна на сръбски. Сѫщото стори съ 641 български училища. Прогони или отстрани 833 български свещеници, 1013 учители, шесть митрополити.
Гърция пъкъ, въ заграбената отъ нея македонска територии, закри 340 български училища и 378 черкви — изгонвайки 750 учители и 300 свещеници.
Сръбскитѣ четници, доведени отъ Сърбия и подсилени съ продажни елементи, вилнеятъ по села и градове; вършатъ се обири, взиматъ се подкупи. Родителитѣ се глобяватъ ако не пращатъ децата си въ сръбскитѣ и гръцки новооткрити училища. Арестувани сѫ съ стотици българи въ много околии, наскоро следъ като сръбскитѣ и гръцки войски сѫ заели Македония. А въ надвечерието на съюзническата война ареститѣ се увеличаватъ. Настаняватъ се войски въ български домове и се правятъ безразборни реквизиции, които никой не плаща. Изнасилватъ се жени. Подпалвани сѫ български кѫщи.
Измежду арестуванитѣ въ Велесъ 200 души сърбитѣ взеха и шестима души, между които и свещеникъ Аврамовъ, избиха ги и хвърлиха труповетѣ имъ въ рѣката Вардаръ. Къмъ шесть хиляди души бѣха изтезавани въ областитѣ, които сръбската армия бѣ заела въ надвечерието на съюзническата война; между тѣхъ има и много избити.
Гръцкиятъ краль, както читательтъ ще види въ приложението отъ Карнегиевата анкета, бѣ далъ заповѣдь — като се започна войната между балканскитѣ съюзници — да бѫде изтрѣбвано всичко българско.
350
Анкетата ни дава потресающи свидетелства за масово прогонване на българитѣ отъ страна на гръцкитѣ власти и за стотици убийства. Разрушени сѫ 161 села и градъ Кукушъ отъ гръцката армия, съ общо 14 хиляди кѫщи. Десетки хиляди селяни и граждани бѣгатъ къмъ България.
Българското население веднага почувствува, че е завоювано, а не освободено ; и че новиятъ режимъ е много по-лошъ отъ турския.
Още съ влизането имъ въ Скопйе сърбитѣ бѣха заставили българското население да свали отъ домоветѣ си българскитѣ знамена, съ които бѣ украсенъ града. По Вардара се влачатъ трупове на избити ceляни — турци и българи, макаръ града да се бѣ предалъ мирно. Българскитѣ фирми се махатъ отъ дюкянитѣ. Заличенъ е даже надписътъ на камбаната на българската черква Св. Димитрий. Тъпчатъ се съ крака табелитѣ на българскитѣ училища. Конфискувана е музиката на юнашкото дружество, понеже свирила българския националенъ химнъ като е отишла да поздрави сръбския престолонаследникъ Александъръ.
Въ всѣки заетъ отъ сръбската войска градъ се повтарятъ факти отъ тоя родъ, но и много по-драматични.
Имайки предначертанъ планъ за заграбване на Македония, сръбскитѣ власти целѣха да окупиратъ възможно повече територия. Опитаха се да навлизатъ по-дълбоко и въ областьта на р. Брѣгалница, но срещнаха вече българска администрация и се опрѣха до Щипъ. Въ този градъ гражданитѣ набързо съшиха български стражарски униформи, по внушение на войводата Ефремъ Чучковъ, и показаха документъ, подпечатанъ съ една българска петлевова монета — по липса на другъ по-подходящъ печатъ. Така сръбскитѣ военни постове останаха до каменния мостъ на рѣката, като даже заеха една махала отъ кварталъ Ново-село.
По селата, особено въ областитѣ лѣво отъ р. Вардаръ, които до скоро бѣха — до избухването на междусъюзническата война — подъ българско владение, тръгнаха неофициални, а въ сѫщность организирани отъ самата власть, сръбски банди, които нанасяха поголовенъ побой на всички мѫже, въ присѫтствието на женитѣ и децата. Това се вършеше безъ никакъвъ поводъ; Сърбия идваше просто да се представи на Македония, подаваше визитната си картичка. Най-проявениятъ тиранинъ между сръбскитѣ неотговорни ужъ фактори при тия масови насилия бѣ войводата Иванъ Бабунски.
И въ западна Македония публичнитѣ побоища не бѣха рѣдкость ; така напримѣръ въ Прилѣпско публично бѣха бити надъ двеста души.
Интернирвани и екстернирвани биваха лица отъ разни съсловия, защото въ очитѣ на властитѣ изглеждали непреклонни българи. Избиванията на невинни хора по селата продължаваха до самото сгромoляcвaнe на сръбския режимъ презъ есеньта на 1915 година.
Населението, както и духовнитѣ лица, бѣха заставени да носятъ сръбски шапки. На много мѣста бѣха изгорени черковнитѣ книги и училищнитѣ български архиви. Въ с. Кривогащани, Крушевско, по тoя
351
начинъ властитѣ унищожиха и училищнитѣ свидетелства на дѣцата.
На мѣста гражданитѣ бѣха заплашвани чрезъ показване труповетѣ на избити българи. Така въ Щипъ публично бѣ застрелянъ Мите Сарафовъ, а въ Крушево предъ арестуванитѣ граждани бѣ хвърлена главата на бившия борецъ за свободата Иванъ Котевъ.
Забранени бѣха стари народни обичаи и традиции, както и празнуването на Св. Св. Кирилъ и Методий. Сръбски и гръцки учители и „специалисти" изкъртваха и захвърлиха надписи по черкви и училища, свидетелствуващи за българското минало на народа.
На мѣстото на прогоненитѣ свещеници и митрополити докарани бидоха сърби; разбира се, безъ да е сондирана народната воля — тѣ идваха назначени така както стражаритѣ. Между тия духовници има заклети български врагове. Единъ отъ тѣхъ бѣ установениятъ въ Дебъръ владика Варнава, който по-късно стана патриархъ на Сърбия. Той биеше по улицитѣ граждани, които не го били поздравили.
Следъ като се смѣтнаха господари на положението, подиръ сключването на договора въ Букурещъ, сърбитѣ започнаха да докарватъ отъ Шумадия изъ македонскитѣ градове разни касапи, хотелджии, търговци, кръчмари. Доведоха и пѣвачки. Често устройваха вечеринки, танци за офицеритѣ и чиновницитѣ имъ, очаквайки съ това да повлияятъ на мѣстнитѣ младежи. Тия имъ „културни" проявления будѣха навсѣкѫде изненада и възмущение. Като не помогнаха тѣзи срѣдства, Бѣлградъ прехвърли надѣждата си главно върху насилията, за които представа даватъ списъцитѣ въ приложението 12-г. Отъ тѣхъ се вижда, че въ периода отъ 1912 до 1915 година сръбскитѣ държавни власти или тѣхни опециални органи сѫ избили 1,854 души селяни и граждани въ Македония; безследно сѫ изчезнали — което значи пакъ избити — 285 души; арестувани и изтезавани сѫ били 1091 души; изнасилени сѫ 20 жени. За всички тѣзи случаи даваме имената на пострадалитѣ. Опожарени сѫ били 1,221 кѫщи; за тѣхъ не навсѣкѫде сме дали имената на стопанитѣ, като сме посочвали общия брой на изгорѣнитѣ кѫщи въ дадено село.
Има, обаче, и много други избити хора, както и безследно изчезнали, за които при пишене на това изложение нѣмахме на рѫка подробноститѣ. Сѫщо така броятъ на бититѣ и арестуванитѣ е много по-голѣмъ. Напримѣръ, само въ Кратовска околия тѣ възлизатъ на 1,075 души.
Всички въ Македония очакваха намѣсата на ВМРО за защита на народа. На мѣста, обаче, се стига до саморазправа отъ страна на възмутени македонски българи. Ето единъ типиченъ случай.
На 28 декемврий 1912 година пристигна въ Куманово сръбска войска, 9-ти полкъ отъ 1-ва дивизия. До вечерьта биде разквартирувана по кѫщитѣ. На 29 сѫщия месецъ нѣкои отъ офицеритѣ не харесаха квартиритѣ си и се впуснаха сами да си търсятъ такива. Поручикъ Животинъ Милковичъ, следъ като обиколилъ нѣколко кѫщи, вечерьта късно спрѣлъ се предъ кѫщата на българина търговецъ Петрушъ Колевъ. Домакинътъ по това време билъ въ Скопйе по работа, а въ кѫщи е била само жена му съ четиритѣ си момичета. Въпрѣки
352
всички молби да не се настанява въ кѫщата ѝ, докато пристигне мѫжътъ ѝ, въпрѣки предложението на девера ѝ да вземе гоститѣ въ своята кѫща, поручикъ Животинъ заедно съ тримата си прислужници войници се наложилъ и влѣзналъ. Почти цѣлата нощъ жената съ момичетата си била принудена да стои, защото офицерътъ, подъ предлогъ да се стопли, влѣзналъ въ стаята имъ и цѣлата нощь подемалъ и самичъкъ свършвалъ всевъзможни безнравствени разговори. На 30 вечерьта домакинътъ се завърналъ. Сѫщата вечерь поручикътъ ималъ на гости двама офицери. Поканенъ, и Петрушъ се явилъ въ стаята имъ, запозналъ се и нѣколко оки вино и ракия далъ отъ себе си. Изморенъ, не можалъ да дочака края на вечеринката, а напустналъ, като се извинилъ за това. Прибралъ се при децата си и си легналъ. Чрезъ слугата си наредилъ да се приготвятъ постелки и покривки за офицера. Около 2 часа презъ нощьта силенъ тропотъ на вратата на спалнята разбудилъ и изплашилъ челядьта. На въпроса, кой тропа и защо, отговорилъ единъ отъ войницитѣ, че поручикътъ билъ далъ нареждане, щото „одмахъ цура" (мома) да дойде въ неговата стая, за да нареди кревата му. Петрушъ излѣзналъ и заявилъ на войника, че кѫщата му не е хотелъ и че въ турско време съ тѣхъ не се е правило така, а камо ли сега. Отишелъ самичъкъ да направи кревата. Презъ това време завърналъ се отдолу пияниятъ поручикъ и щомъ забелѣзалъ домакина, а не „цурата" му, обърналъ се къмъ войника съ шамари и му казалъ : „Мора да се изпуни моя наредба”. Войникътъ веднага се блъсналъ въ спалнята, задигналъ отъ леглото най-голѣмото момиче, повлѣкълъ го по стаята и по салона и се опиталъ да го вмъкне въ стаята на поручика. Настанала обща паника. И деца и домакини започнали да пищятъ. По едно време бащата успѣлъ да се измъкне, взима една сѣкира и я стоварва върху главата на поручика ...
Красноречива е и постѫпката на Миланъ Пурчевъ отъ село Живинье, Кумановско. Той е билъ повиканъ въ общината — въ село Павлишенци — и му поискали да съобщи имената на ония селяни, които той счита като по-будни българи. Дали му 24 часа срокъ. He виждайки другъ изходъ, Миланъ взима единъ револверъ и съ него отива при началника въ общината — сръбския войвода Тодоръ. Запитанъ за имената, Миланъ отговорилъ, че не знае никакви имена. Тодоръ нарежда на стражаритѣ да го съблекатъ и подложатъ на изтезания. Въ това време, обаче, Миланъ изважда револвера си, стреля и поваля началника и двамата стражари, а последния куршумъ запазилъ за себе си. Дотърчали други стражари, които измушкали съ щиковетѣ си окървавения трупъ на Милана.
Българитѣ сѫ подложени на ограбване, тероръ отъ всѣкакъвъ видъ и на безкрайни унижения. Сърбия не можа да се примири съ факта, че въ Македония намѣри българи вмѣсто сърби. Изненадана бѣ още въ първия градъ, който зае отсамъ сръбската граница — Куманово, кѫдето бѣха излѣзнали да причакатъ сръбската войска къмъ 900 български ученици. Сѫщата горчива изненада бѣха преживѣли и гръцкитѣ власти.
353
2. НАРОДЕНЪ ОТПОРЪ.
Заслужава изрично да бѫде подчертано, че българското население съ нищо не бѣ предизвикало сръбскитѣ и гръцки власти къмъ вражество. Точно обратно — то бѣ тръгнало съ музики и радостни викове да ги причаква като съюзници и освободители. Съ каквото можеше това население бързаше да подпомага сръбскитѣ и гръцки войски, когато навлизаха въ Македония по петитѣ на малобройната турска армия.
Що се отнася до българскитѣ революционни чети, които до вчера се бореха противъ турския режимъ, тѣ отъ своя страна сѫщо подпомагаха съюзническитѣ войски. На мѣста самото население бѣ взело орѫжие и се бѣ противопоставило на турскитѣ сили, съ което косвено подпомагаше пакъ съюзницитѣ. Така, въ градъ Крушево турската власть бѣ прогонена отъ българската милиция и чета начело съ войводата Методи Стойчевъ. Едва следъ нѣколко дни тамъ пристигна една сръбска рота, начело съ капитанъ, който насила прибра пушкитѣ на българското население, което бѣ обезорѫжило близкитѣ турски села.
При село Радово тази милиция води сражение противъ турска войска, идваща отъ Битоля. А четитѣ на Ставри Димитровъ и Иванъ Джоневъ се борѣха срещу турци при селата Прибилци, Кочище и Ново-село. Четата на Ставри Димитровъ, родомъ отъ село Диваци, се сражава съ турци при селата Обедникъ, Снѣгово, Облаково и при Битоля. Но сръбската власть се опита да разорѫжи тѣзи чети. Тѣ не се подчиниха и нелегално заминаха къмъ Тракия, за да продължатъ заедно съ българскитѣ войски борбата срещу Турция.
Въ Кратовско добри услуги къмъ сръбската армии извършиха четитѣ на Гьошо Гочевъ отъ Щипъ и Славчо Абазовъ отъ Кратово.
Четникътъ Санти от с. Барбарево съ 40 души води нѣколкочасово сражение на Черни връхъ, въ Осоговската планина, срещу турски войски.
Други четнически групи се сражаваха на височинитѣ при с. Лесново, съ войски, които отстѫпваха къмъ Велесъ.
Въ Кумановско неоценими услуги принесе войводата Кръсто Лазаровъ съ другаритѣ си четници и селска милиция. Той плени туроки топове при с. Орашецъ, които нанасяха голѣми загуби на сръбската войска и ѝ пречѣха да мине тѣснината. Кръсто превзе тия топове съ атака и отвори пѫть на сърбитѣ. Милицията даде жертви. Разбира се, това не спрѣ сръбскитѣ власти много скоро да почнатъ гонение срещу българскитѣ четници. За самия Кръсто бѣ дадена заповѣдь да бѫде зacтpeлянъ кѫдето се намѣри. Причината бѣ въ туй, че Кръсто бѣ българинъ и се ползуваше съ огромно влияние особено въ кумановския край.
Градъ Щипъ бѣ превзетъ отъ самитѣ граждани, които намѣриха въ турскитѣ казарми доста орѫжие, и отъ всички страни на града устроиха позиции. Сражаваха се срещу значителна турска войскова часть и заловиха 150 души пленници.
354
Войводата Ефремъ Чучковъ разби значителна турска единица къмъ Султанъ-Тепе, а сетне съ части отъ българската 13-та дивизия участвува въ други боеве.
Едва ли има градъ или село, кѫдето българитѣ да не сѫ се старали отъ сърдце да услужатъ на сръбската и гръцка армии. Кѫдето нѣмаше нужда отъ услуги, народътъ — както споменахме — излизаше да ги дочаква съ цвѣтя.
Но тѣ отговориха на тази лоялность и приятелство съ злодѣянията, за които по-горе дадохме сведения. Насилията имъ станаха повсемѣстни вече къмъ месецъ януарий 1913 година, когато смѣтнаха, че добре сѫ се установили военно въ Македония.
Българското население, естествено, нито за мигъ смѣташе, че такова решение на македонския въпросъ е окончателно и че Македония ще трѣбва да остане сръбска и гръцка. To реагира преди всичко съ омразата си къмъ въведения режимъ. Но крутостьта на новитѣ поробители съ всѣка седмица ставаше по-осезателна и нетърпима.
Сърбитѣ се показаха крайно непоносими и спрѣмо албанското население. Затова албанскитѣ водачи побързаха да се споразумѣятъ съ българскитѣ дейци отъ ВМРО за общо повдигане срещу сръбската власть. Възстанието избухна два месеци подиръ сключването на Букурещкия договоръ. To свърши съ несполука и бѣ потушено по начинъ, които показа неоспоримитѣ варварски методи на завоевателя ; но възстанието е неоспоримо свидетелство за народната омраза срещу Сърбия и въведеното отъ нея робство. 12-д.
По поводъ сръбскитѣ жестокости въ Македония презъ 1913 година Мисъ Едитъ Дърхамъ (Miss Edith Durham) писа въ вестникъ „ТАЙМСЪ" отъ 27 ноемврий 1913 година, че сърбитѣ сѫ изгорили шесть села въ Гостиварско, тринадесеть въ Рѣка и много жени и деца сѫ станали жертва. Сръбски войници, които не сѫ желаели да стрелятъ върху жени и деца, сѫ принуждавани отъ офицеритѣ къмъ такива изстѫпления.
Въ една кореспонденция до сръбския вестникъ „Радничке новине”, органъ на социалиститѣ, единъ отъ участницитѣ въ жестокоститѣ (извършени въ Гостиварско) пише : „... Ужасно е. Има села отъ по сто, сто и петдесеть, двеста кѫщи, въ които не е останалъ живъ човѣкъ. Събиратъ ги на едно мѣсто 50-60 души и ги избиватъ единъ по единъ съ щикове”.
Като естествена последица на зацарилитѣ безправие и тероръ забѣгваха селяни и граждани. ВМРО бѣ въ сърдцата на народа. Дейностьта ѝ неизбѣжно се поднови. Кадъра на малкитѣ нелегални групи съставляватъ забѣгналитѣ българи. Набързо се устроиха куриерската и други служби на тайната организация. Въ много околии започна нелегална борба противъ новитѣ завоеватели. ВМРО бѣ изразъ преди всичко на единъ народенъ протестъ срещу новата тирания въ нашето отечество. Тя бѣ единствения защитникъ на населението противъ неговитѣ мѫчители и предателитѣ. Нейната проява показа, че нашиятъ
355
народъ не е нито сръбски, нито гръцки. Тя показваше още, че македонския въпросъ не само не е решенъ, но е повече усложненъ. Тя услужваше на хилядитѣ бѣгълци отъ режима и отъ чуждитѣ казарми. Важна нейна мисия бѣ да подържа бодъръ народния духъ и да засилва надеждитѣ за сгромолясване на нежеланото чуждо владичество.
Сега грижитѣ за националното самосъхранение се увеличаваха ; тъй като тъкмо националната свобода бѣ повече отъ всичко потисната. Съ Сърбия и Гърция бѣ немислимо да се говори за независимостьта на Македония. Преди всичко тѣ бѣха дошли съ войскитѣ си въ Македония противъ този принципъ ; тѣ се явяваха най-върлитѣ застѫпници на дѣлежа на Македония.
ВМРО сега разчиташе повече отъ всѣкога на политически събития въ Балканитѣ или въ Европа, които да помогнатъ за отхвърлянето на тежкото робство.
Въ Централния Комитетъ на ВМРО по това време влизаха избранитѣ презъ 1911 година Тодоръ Александровъ, Христо Чернопѣевъ и П. Чаулевъ. Двигательтъ въ комитета бѣ Александровъ.
Четитѣ избѣгваха нападателни инициативи ; преобладаватъ агитационнитѣ задачи. Успѣхътъ имъ е твърде лесенъ, защото самиятъ режимъ води най-добрата агитация срещу себе си.
Сръбската власть старателно подбира удобни за нея лица въ селскитѣ общини. Но всички тѣзи общини се оказватъ вѣрни органи на революционната организация. ВМРО наново става държава въ държава.
Въпрѣки всички старания, четитѣ не можаха навсѣкѫде да избѣгнатъ сраженията, при които на разни мѣста паднаха общо къмъ шестотинъ души сърби и около сто наши четници. Тукъ не влизатъ жертвитѣ, дадени при локалното възстание въ западна Македония. 12-е.
ВМРО бѣ принудена да прибѣгне къмъ атентати, за да обърне по-сериозно вниманието на свѣта върху робството въ Македония. Особено впечатление направиха атентатитѣ къмъ Удово-Валандово. 12-ж.
Независимо отъ всички насилия и золуми, които въведе въ Македония, властьта пожела да събира и войници въ тая страна. Но населението и тукъ показа своята решителна опозиция срещу режима и Сърбия. Приложението 12-з показва какъ масово то бѣга отъ сръбската казарма. Въ нѣкои околии, като Паланечка, почти всички повикани за войници побѣгнаха. Въ Радовишъ отъ 725 повикани само 80 души се явиха, но и тѣ побързаха да се предадатъ на австрийцитѣ, съ които Сърбия се намѣри въ война. Въ Галичникъ всички новобранци избѣгаха. Документитѣ, съ които разполагаме, говорятъ за около десеть хиляди укрили се въ единъ кратъкъ периодъ. Но това сѫ частични данни, далечъ по-низки отъ действителностьта. Трѣбва да пояснимъ, че Сърбия не се реши да повика отъ Македония всички годни да носятъ орѫжие, а само малъкъ процентъ, по-млади хора. Повече отъ 85 % отъ повиканитѣ избѣгаха.
356
Забележителна остана случката въ градъ Крагуевацъ, въ центъра на Сърбия. Тамъ младитѣ новобранци отъ Македония отказаха да положатъ клетва за вѣрность на сръбския краль.
На 25 мартъ 1914 година пристигатъ въ Крагуевацъ. Топовни гърмежи, хоръ, музика ; новобранцитѣ сѫ причаквани при стечение на цѣлия градъ ; но тѣ пѣятъ „Тихъ бѣлъ Дунавъ се вълнува...". Въ казармата „Петъръ Караъоргевичъ" имъ се държатъ приветствени речи.
На 30 мартъ сѫ облечени въ войнишки дрехи и събрани въ казармата. Офицери и учители имъ държатъ лекции, че тѣ не сѫ българи и други подобни басни. Дадена имъ е за разучаване войнишката клетва.
Въ казармения дворъ новобранцитѣ сѫ построени на 15 априлъ. Присѫствуватъ маса граждани и духовенството начело съ митрополита. Полковата музика и знамето сѫ на своето мѣсто. Дава се заповѣдь воиницитѣ да се построятъ въ крѫгъ.
Владиката трѣбва да почне клетвата. Естествено, офицеритѣ и гражданството чакатъ съ натрегнато внимание да чуятъ пoвтapянeтo на клетвата отъ новитѣ войници. Но вмѣсто това чуватъ се гласове : „Ние сме се клели вече, втори пѫть не се кълнеме !". Силно „ура" се изтръгва отъ гърдитѣ имъ. Гражданитѣ, безъ да знаятъ какво става, подели сѫщото „ура”. Офицеритѣ се вбѣсяватъ, но викове „Да живѣе България" се чуватъ все по-често.
Тогава офицеритѣ започватъ да удрятъ съ сабитѣ си кѫдето сварятъ. Новобранцитѣ изкарватъ ножоветѣ си и сѫ готови за самоотбрана. Изпотрошени сѫ глави ; отъ мнозина тече кръвь. По заповѣдь на генералъ Калафатовичъ, офицеритѣ се отдръпватъ и се тури край на кървавата саморазправа. Само майоръ Божидаръ Загоричъ тича отъ единъ новобранецъ до другъ и пита разтреперанъ всѣкиго : „Ти приемашъ ли да се закълнешъ ?”, на което всички отговарятъ : He"
Раздѣлятъ селянитѣ отъ гражданитѣ новобранци, за да ги разпитватъ поотдѣлно. И селянитѣ отговарятъ, че сѫ българи, и че сѫ давали клетва. Сетне идва мѫчителния арестъ за всички и тормозъ, за да бѫдатъ открити агитаторитѣ. Сърбитѣ запитватъ младежитѣ отъ Радовишко : „Кой желае да замине за България ?". Пръвъ Христо Кошевецъ, а следъ него Мильо Спировъ, Коце Клисаровъ, Кирилъ Сарамандовъ, Иванъ Темкинъ, Ангелъ Андрѣевъ. Заявили, че желаятъ да заминатъ ; но и всички останали извикали, че сѫ българи.
Първитѣ шестима сѫ изпратени предъ воененъ сѫдъ въ Нишъ, а другитѣ подложени на казармени насилия. Патилата на затворницитѣ ставатъ доста тежки ; всѣки е билъ въ отдѣлна килия ; осемнадесеть дни подъ редъ сѫ увещавани да приематъ клетвата, но се получава винаги отрицателенъ отговоръ. Изкарани сѫ били край града до единъ ровъ, който самитѣ тѣ е трѣбвало да изкопаятъ, и заплашвани, че ще бѫдатъ застреляни ; но и тукъ отговорътъ е отрицателенъ.
357
Нѣкои отъ тѣзи новобранци забѣгнаха отъ Крагуевацъ и стигнаха въ България.
Удивление будятъ съ своето храбро държание тѣзи скромни македонски селяни и граждани, които въ лицето на въорѫженитѣ тѣхни национални противници отказаха да дадатъ клетва за вѣрность. Тѣхната твърдость, чудната имъ солидарность и въ сърдцето на Шумадия е, наистина, изключително свидетелство за мощьта на оня духъ, който заслужено е привличалъ вниманието на чуждия свѣтъ върху македонската българщина.
Така македонскиятъ българинъ каза своята дума и когато бѣ облеченъ въ сръбска военна униформа. Всички повикани отъ Сърбия въ нейната армия, се биха сетне четири години подъ редъ срещу нея въ първата свѣтовна война.
Въ приложение се намира и личния разказъ на единъ измежду най-твърдитѣ съзаклятници въ Крагуевацъ, щипянина Панче Тодоровъ. [12-и].
Такова бѣ първото християнско робство въ Македония, което трая до есеньта на 1915 година. To мина въ напрежение, борба и надежди. He днитѣ, а часоветѣ се броеха въ очакване края на страшното угнетение, сѣкашъ повече морално, макаръ че режимътъ и въ материално отношение бѣ непоносимъ. Като огромна коса тоя режимъ злокобно се размахваше по всички посоки, за да покоси всичко що носи български белегъ. Евангелието даже, на български езикъ, трѣбваше да се укрива, защото поробительтъ преследваше и за неговото притежание повече отколкото за намѣрено орѫжие.
Никой не би могълъ да оспори, че това бѣ най-черното робство въ европейския континентъ.