ПРИЛОЖЕНИЕ
къмъ главата „Виновницитѣ по убийството на Тодоръ Александровъ"
(въ това приложение влизатъ документитѣ, нумерирани отъ 1 до 29) :
- Георги Атанасовъ (677)
- Алеко Василевъ (682)
- Георги Занковъ - Арсени Йовковъ (687)
- Александъръ Протогеровъ (696)
- Какви контра-мѣрки замисляше Александровъ (713)
- Отъ настроения къмъ планове на тройката (717)
- Държанието на Протогеровъ следъ убийството на Тодоръ (731)
- Идейнитѣ „равносмѣтки" на Г. Атанасовъ (738)
- Комуниститѣ въ конспирацията срещу Тодоръ Александровъ (742)
- Върховистскитѣ тенденции въ убийството на Тодоръ Александровъ (753)
Веднага трѣбва да кажа, че се извърши грѣшка като биде приетъ въ редоветѣ на ВМРО Атанасовъ. И на друго мѣсто съмъ споменавалъ, че азъ бѣхъ между онѣзи, които писаха на Александрова да го приеме. Може би той имаше качества на единъ строгъ фелдфебелъ; но тѣ не сѫ полезни за една постоянна работа всрѣдъ народа.
Още презъ 1924 г., въ спомената книга [*] на ВМРО, бѣ казано за Атанасова:
„Тодоръ Александровъ го прие при себе си (въ Македония — бел. наша) съ надежда, че ще може да поеме една часть отъ грамадната му организационна работа. Презъ четиримесечното си стоене въ вѫтрешностьта на Македония, обаче, той показалъ качества несъвмѣстими съ дѣлото на революционера: сприхавость на характера, прекалено заповѣдничество, амбициозность и една непоправима графомания — бележки, проекти, планове за било и не било; а знае се, че 90% отъ аферитѣ въ македонското освободително движение се дължатъ именно на манията да се води непотрѣбна преписка, да се държатъ лични дневници и лични архиви. Въпрѣки нуждата отъ единъ енергиченъ и авторитенъ помощникъ, Т. Александровъ се виде принуденъ да потърси начинъ да се освободи отъ сътрудничеството на Г. Атанасовъ. Положението въ българската часть на Македония му откри възможность за това. Атанасовъ бѣ изпратенъ тамъ като делегатъ на ВМРО съ посочената вече по-горе задача. Той успѣ на първо време да засили авторитета на ВМРО въ той край. Въ самия процесъ на борбата съ властьта се държа достойно, макаръ че и тукъ не можа да се освободи отъ манията си за писане и преписване скици, нареждания, проекти — една мания, която поглъщаше три четвърти отъ времето му. Успѣхътъ на тая борба, обаче, пусна въ амбициозната му душа бацила на грандоманията. Едва влезълъ въ редоветѣ на борбата, той се почувствува като билъ и пребилъ въ нея, заблѣнувайки за голѣмство, за факторство, и захвана да се заглежда съ ревность, която не можеше да скрие, къмъ върховетѣ, до които бѣ се издигналъ вече Тодоръ Александровъ чрезъ една двадесеть и петь годишна неуморна, непрекѫсната и пълна съ рискове и отговорности работа".
Ефремъ Чучковъ, които бѣ ималъ възможность да наблюдава Атанасова, го наричаше „дивъ пѣтелъ". Необуздана, дива, отвратителна бѣ амбицията му. Тамъ кѫдето трѣбваше да действува съ тактъ, той действуваше съ грубость; гдето бѣ потрѣбно да се убеждава — той заповѣдваше. Преди военния превратъ отъ 9 юний 1923 г. се завърна въ София нелегално, съ пълномощно отъ Тодора, за да се среща съ познати, негови бивши колеги отъ армията, съ нѣкои лица отъ партиитѣ и пр. Виждахме се често изъ приятелски кѫщи. Избѣгвахъ да водя съ него продължителни разговори; това ми бѣ невъзможно. Задоволявахъ се да дамъ или да взема кратки сведения относно работитѣ ни.
*. «Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ» отъ 1924 г.
677
Не можехъ да търпя буквоядството му. Постоянно чертаеше крѫгчета, квадратчета, стрелки и всѣкакви други фигурки, които не водѣха къмъ нищо практично и резултатно. По-лошото бѣ, че въ ония опасни дни той всѣкидневно си записваше имената на срещнатитѣ лица, взимаше подробни бележки и за воденитѣ разговори. Тогазъ подобни нѣща трѣбваше да се избѣгватъ. Когато му направихъ бележка въ най-учтива форма — цѣлъ позеленѣ. Продължи да разнася отъ кѫща на кѫща едно малко куфарче, цѣлото натъпкано съ листя, изпъстрени съ фигурки, имена и разкази за водени разговори. Като се измѣствахме отъ една квартира запитахъ го на улицата, какво би направилъ съ куфарчето, ако ненадейно ни нападне полицията. Вмѣсто отговоръ той почука по револвера си и каза: „Тукъ има двесте куршума . . .". Това бѣ плитъкъ бабаитски отговоръ; винаги имаше рискъ куфарчето да бѫде заловено, даже ако той би повалилъ и двесте души, споредъ смѣтката му.
Другъ пѫть трѣбваше да поговоримъ съ него относно издирването на двама души отъ стара България, които за лична смѣтка зле бѣха изложили името на ВМРО, безъ да сѫ имали нѣкога нѣщо общо съ нея. Очуденъ бѣхъ като заварихъ Атанасова съ разгъната предъ него карта на България, а по на десетина мѣста забодени иглички. Обясни ми, че на картата били означени мѣстата, кѫдето предполагалъ да се укриватъ двамата престѫпници. И всичко, което ми говори относно плановетѣ за тѣхното залавяне, бѣ така чудно за мене, отдалечено отъ всѣко понятие за конспирация, безъ всѣка прилика съ една революционна практика. Но за да му се каже друго мнение трѣбваше старателно да се подбиратъ думи, фрази, тонове. Иначе, рискувахме да се скараме и да се осуети всѣкаква по-нататъшна връзка помежду ни.
Врѣзалъ се е въ паметьта ми единъ другъ случай. Бѣхме отишли въ Пловдивъ следъ преврата отъ 1923 г. — Алеко, Атанасовъ и азъ. Пѫтувахме съ автомобилъ. Алеко бѣ намѣрилъ за нуждно да се преоблече въ дрехи на архимандритъ; и придружаващиятъ го Мицо Чегански бѣ сѫщо въ свещеническо облекло. Отъ Татаръ-Пазарджикъ до Пловдивъ пѫтя бѣ сѣкашъ нарочно посипанъ съ дебелъ пластъ отъ финъ прахъ. Колкото и да затваряхме плътно прозорцитѣ на колата, търпейки непоносима горещина, Алеко и Чегански побѣлѣха като отъ снѣгъ. Вънъ отъ този ефектъ предъ домакина, въ чийто домъ отседнахме, Алеко съ нищо друго не се прояви при тази си екскурзия; ако не смѣтаме впечатлението отъ грамадното му тѣлосложение, и наистина внушителна глава, съ коси до раменетѣ.
Въ дома на този приятель свикахме възможно по-тайнствено десеть—петнадесеть измежду заможнитѣ, влиятелни пловдивски граждани, предъ които трѣбваше да се изнесе нуждата отъ подпомагане на македонското дѣло съ парични срѣдства. Атанасовъ, който единственъ между насъ говори, вмѣсто да стъкми — както подобаваше предъ интелигентна срѣда — нѣколкото си фрази, предаваше на присъствующитѣ сѣкашъ нѣкаква военна наредба. Когато привърши словото си, единъ измежду поканенитѣ, събуденъ човѣкъ, помоли — ако е възможно — да се каже отъ насъ нѣщо върху духа на поробенитѣ българи, и върху изгледитѣ за освобождението на Македония. Так молба не бѣ друго, освенъ изразъ на искрено желание да се научи нѣщо обнадеждваще по сѫдбата на нещастнитѣ потиснати братя. Но поне на
678
това запитване да дадеше Атанасовъ единъ сносенъ отговоръ . . . Той бѣ стисналъ устни отъ ядъ; едва дочака да довърши човѣкътъ думитѣ си и сопнато заяви, че не било работа никому да се интересува за живота на организацията, да знае що тя прави и какво проектира, нито на какво разчита за успѣха си. Всички мълчеха, а запитвачътъ се смути. Кой знае дали Алеко схвана колко лошо постѫпи Атанасовъ. Азъ не знаехъ кѫде да погледна. Ако освободителното дѣло изисква преди всичко да се спечелватъ хора, Атанасовъ бѣше най-пригоденъ да ги отблъсква.
* * *
Характеристиката отъ 1924 г. продължава така:
„И ето, преди да има какво да е узаконено положение въ рѫководнитѣ срѣди на организацийта, Г. Атанасовъ прави опити да дѣли мегданъ съ Т. Александровъ: пише на своя глава окрѫжни, инструкции, преиздава и поправя правилници, изобщо влиза въ изключителнитѣ компетенции на Цен. Комитетъ на ВМРО. Александровъ, който имаше непогрѣшимъ усѣтъ и сигурна мѣрка за стойностьта на хората, му отправяше на първо време чисто другарски предупреждения, общиятъ смисъль на които бѣ: да се освободи отъ манията си за писане на планове и проекти съ разни квадратчета и триѫгълничета, и да се проникне отъ необходимото съзнание, че въ една революционна организация дисциплината трѣбва да стои като ненарушима догма".
Разпорежданията му, всичкитѣ му планове за дейность водѣха къмъ едно обособяване на районитѣ, които той и Алеко завеждаха по пълномощие отъ Тодора. Той се опита и легалнитѣ младежки организации въ Пиринска Македония да сглоби въ отдѣлна окрѫжна централа, та по този начинъ да ги откѫсне отъ влиянието на общия съюзъ на македонскитѣ младежи изъ цѣла България, чието рѫководно тѣло бѣше въ София. Повикалъ бѣ нѣкои отъ членоветѣ на това тѣло, за да ги убеждава въ ползата отъ създаване на окрѫженъ съюзъ за Петричко. Азъ се случихъ на тая малка сбирка и заедно съ другитѣ младежи, отдавнашни мои другари, заявиxме, че е по-полезно да се запази досегашния единенъ съюзъ; но ако нѣкакви специални нужди диктуватъ предлаганата промѣна въ той македонски край, не остава освенъ окончателното решение да бѫде съобщено на младежкия съюзъ, за да съобрази той по-нататъшната си работа споредъ новото положение. Атанасовъ схвана, че намѣрението му удря на камъкъ, но намѣри възможность да се измъкне съ идеята за допълнително разглеждане на въпроса. Ние си сподѣлихме убеждението, че подполковникътъ се рѫководи отъ мисъльта да подчини на своята воля младежьта въ окрѫга и че тукъ мирише на нѣкакво отцепничество. Азъ се срещнахъ съ Тодора и му разправихъ всичко, като го помолихъ да тури край на тѣзи опити. Наистина, изпратено бѣ писмо до Алеко, съ което Тодоръ решително се обяви срещу намѣсата на Сѣрския революционенъ окрѫгъ въ работитѣ на легалнитѣ организации въ пиринската область, съ други думи казано — срещу намѣсата на Алеко и Атанасовъ.
Цитираната по-горе характеристика за Атанасова продължава:
„Въ манията си за първенство, вмѣсто да си вземе добра бележка отъ тия предупреждения, Атанасовъ ги схвана като стремежъ отъ страна на Александровъ да се възпрепятствува на неговото издигане на по-челно мѣсто въ редоветѣ на ВМРО и му се сопва съ писма, въ
679
които съзнанието за дългъ капитулира предъ една болезнена амбиция и непоправимъ бабаитлъкъ. Познавайки и преценявайки добре и амбицията и безосновнитѣ подозрения на упорития и своенравенъ Атанасовъ, Тодоръ му пише къмъ края на 1923 г.:
„Да твърдишъ, че Централниятъ Комитетъ иска да сведе твоето участие въ нашата борба до слѣпо послушание, значи да си кривишъ душата. Никого до днесъ организацията не е издигала така високо въ продължение само на една година, както тебе, и никому не е повѣрявала тъй скоро толкова важни и деликатни мисии".
Толерантностьта на „автократа" Александровъ спрѣмо Атанасовъ отиде до тамъ, че за да му докаже справедливостьта на своитѣ предупреждения и упрѣци и да го насочи къмъ опомване, самъ даде идеята за една анкета, която обективно да установи произволитѣ му спроти статутитѣ на ВМРО и грѣшкитѣ му отъ гледище на добре разбранитѣ интереси на освободителното дѣло, макаръ че имаше и право и сила да го изхвърли самъ отъ редоветѣ на организацията, така както самъ го прие въ тия редове. Г. Атанасовъ, вмѣсто до почувства срамъ предъ той благороденъ жестъ на Александровъ и да признае грѣшкитѣ си, огговори съ единъ тонъ, който граничи съ дива арогантность и отклонява анкетата съ безкрайни усуквания за нейния съставъ. При все това анкетата се състоя и Г. Антанасовъ призна грѣшкитѣ си, но затаи злобата въ душата си. Т. Александровъ продължи да го третира и съ писма и въ срещи за свой сътрудникъ, като избѣгваше да дразни сприхавостьта и амбицията му. Амбицията, обаче, на Г. Атанасовъ расте независимо отъ това, отъ день на день. Името и грамадния авторитетъ на Тодора му будятъ злоба и зависть. Той има нужда отъ съчувствие и съдействие за удовлетворение на тая амбиция. И се прилепва твърдо къмъ Алеко Василевъ, като двамата взаимно се съгласяватъ: Атанасовъ да премълчава и маскира негодностьта и престѫпленията на Алеко; Алеко отъ свои страна да подържа и пропагандира правото на Атанасова за лично мѣсто въ върховното рѫководство на ВМРО. И двамата се настаняватъ по пашовски да „революционерствуватъ" въ Петричкия окрѫгъ, като обръщатъ „революционерството" въ доходно и забавно занятие. Предупреждението на Александровъ, че революционерството съ гощавки и ненуждни парадирания е светотатство съ голѣмото македонско дѣло, се отнася вече и до двамата; и двамата солидарно го отклоняватъ съ нуждата да се устроятъ тукъ незнамъ какви сдружения, тамъ ветеринарни лѣчебници, или да се привърши днесъ еди кой си уставъ или специална инструкция за лѣкуване добитъкъ, утре незнамъ каква „пѣснопойка". Тѣ си допадаха напълно съ Алеко Василевъ. Тъй много си допадаха, че бѣха готови да си скриватъ взаимно престѫпленията, за които мнозина вече захванаха да приказватъ. Ето какво изповѣдва между друго въ интимнитѣ си бележки Г. Атанасовъ: „Тод. Александровъ ми фиксира имена, отдето Алеко е взелъ налогъ, за да ги провѣря, т.е. да му донеса и пакъ да стоя при него". Очевидно Т. Александровъ, разчитайки, че Атанасовъ ще да е по-почтенъ и по-родолюбивъ, опиталъ се е да възложи на него единъ контролъ надъ престѫпленията на Алеко. Честниятъ Тодоръ не е допусналъ, че Атанасовъ се е разбралъ по всички линии съ Алеко и че и той е вече ималъ въ едно частно кредитно учреждение въ София петь текущи смѣтки на истински и фиктивни имена (Атанасовъ, Моровъ, П. А. Петровъ, П. В. Петровъ сѫ все негови имена), на обща сума надъ
680
2,000,000 лв. и е вече търсилъ, споредъ една собствена негова бележка, английско или американско кредитно учреждение, за да си вложи икономиитѣ. Не е допускалъ Александровъ, че две тъмни сили: престѫпната амбиция на Г. Атанасовъ и разбойнишкия инстинктъ на Алеко Василевъ настѫпватъ вече срещу него, срещу самото македонско освободително движение.
Единъ отъ хората на организацията, когото Алеко и Атанасовъ сѫ смѣтали за свой приближенъ човѣкъ, пише:
„Алеко и Атанасовъ бѣха повели напоследъкъ кампания противъ Т. Александровъ съ изрично заявление, че въ тѣхни рѫце е силата на организацията. Т. Александровъ прави само шумъ около своята особа чрезъ разни европейски кореспонденти. Тия нѣща повтаряше и Щ. Влаховъ. Последния по внушение на Алеко и Атанасовъ, отказваше по нѣкога да изпълни категорични нареждания на Ц. Комитетъ, подписани отъ Тодора. (Това е съвсемъ естествено, когато прѣмитѣ му началници — патронитѣ и ортацитѣ му, вършеха, както се изтъкна вече, сѫщата арогантность, б.н.). Така напримѣръ, Александровъ издаде категорична замовѣдь по цѣлата организационна територия, да не се признаватъ формално никакви разходи на организационни хора за вино и ракия. Щерю Влаховъ не само отказа да изпълнява тази заповѣдь, ами напукъ, пусна му края и разпискитѣ за спиртъ хвърчеха въ още по-голѣмо количество. Щерю и Георги Пенковъ заедно съ Алеко, Атанасовъ и братя Елшански (за които по-долу ще стане дума) не изпущаха случай да подбиятъ авторитета на Т. Александровъ".
* * *
Съюзътъ на тройката имаше нужда отъ „идеенъ етикетъ", съ който да замаскира предателската си помисъль. Комуниститѣ съ удоволствие имъ пристанаха съ фирмата на съветизма. И ето, Атанасовъ, който разбираше отъ комунизъмъ толкова, колкото Алеко отъ революция, се „ориентира на лѣво" и на 4 августъ, значи два дни следъ декларацията на Ц. Комитетъ на ВМРО противъ познатата виенска мистификация съ манифеста [*], и единъ месецъ преди убийството на Т. Александровъ, предъ едно събрание отъ организационни рѫководители заявява велемѫдро: „Ако интереситѣ на организацията го изискватъ ние ще тръгнемъ съ комуниститѣ".
Това казва Атанасъ Маджаровъ, който е присѫтствувалъ на тая сбирка. А Стою Хаджиевъ го потвърдява: „Отъ Методи Алексиевъ узнахъ на гара Симитлий, че Атанасовъ е обявилъ предъ Щерю и други, че вече ВМРО ще върви съ съветитѣ". [1]
За подтицитѣ на това внезапно и загадъчно лѣвичарство ето що казва комунистическия първенецъ М. Алексиевъ:
„А Атанасовъ, по общото мнение на всички въ окрѫга, се таксуваше като надмененъ и фашистъ въ своитѣ разбирания за организацията. Като така, тѣхната ориентация въ лѣво, за която почнаха напоследъкъ да говоратъ, по никакъвъ начинъ не можеше да бѫде резултатъ
*. По този манифестъ сѫ дадени разяснения отъ Централния Комитетъ на ВМРО въ окрѫжно писмо № 774 отъ 2 августь 1924 г., помѣстено въ края на втората книга съ мои спомени.
681
на идейни схващания. По моето мнение въ голѣма степень тази ориентация се дължи на голѣмитѣ амбиции и у двамата". [2]
Другиятъ му другарь и съдейникъ Георги Пенковъ ето какъ го характеризира, разказвайки за една среща:
„На другия день Атанасовъ бѣ свикалъ едно събрание на младежи и по-възрастни, съ цель да проагитира, че всички ония младежи, способни за работа, които се използуватъ отъ комунисти и анархисти, да влѣзатъ въ редоветѣ на ВМРО. На това събрание присъствуваха младежи и възрастни, обаче той бѣше много нетактиченъ въ речтьта си, та като изтърси една глупость квадратна: всички анархисти, комунисти и радослависти трѣбва да образуватъ една фашистка организация, контра на всички интернационални стремления — голѣма часть отъ младежитѣ си отидоха като се споглеждаха подигравателно".
Що се отнася пъкъ до сѫщината на „лѣвичарството" му, нека го оставимъ самъ да си я характеризира:
„Македонскитѣ вестници, пише той въ своитѣ саморѫчни бележки, държани следъ убийството на Т. Александровъ, трѣбва да пишатъ въ духа на „новата ориентировка" — да се изтъкватъ гръцкитѣ и сръбски жестокости, но съ уговорка, че при все това могло да се работи съвмѣстно съ сърбитѣ срещу общия врагъ — узурпаторътъ на необходимия за македонското население бѣломорски брѣгъ" ! ! !
Алеко Василевъ сѫщо не бѣ добре познатъ на Александровъ, когато бѣ упълномощенъ да завежда създаващата се въ Пиринска Македония спомагателна организация. Въ този край имаше отлични хора, съвсемъ близки на ВМРО, участници въ нея отъ миналото, съ напълно провѣренъ моралъ. Нѣкой отъ тѣхъ би трѣбвало да бѫде натоваренъ съ задачата, която се повѣри нѣкакъ набързо на Алеко. За примѣръ посочвамъ имената Стоянъ Филиповъ и Никола Атанасовъ отъ Неврокопъ и на Иванъ Караджовъ отъ Г. Джумайско. Но имаше и други като тѣхъ.
Върху Алеко падна избора вѣроятно поради факта, че той пръвъ се озова нелегаленъ въ този край противъ властьта, която бѣ въ борба срещу македонското движение. Кратко време бѣ нужно, за да се установи, че мотивитѣ на Алеко, за да се обяви нелегаленъ, не сѫ били съвсемъ чисти и революционни.
Г. Атанасовъ може да смѣтаме като началникъ-щаба на злокобната тройка. Той, обаче, се опираше на Алеко Василевъ и заобикалящата го група отъ хора нестабилни морално, нито идейно. Ето какво казва за миналото на Алеко неговиятъ добъръ приятель Георги Пенковъ:
„Преди Алеко Василевъ да стане нелегаленъ, азъ го познавахъ като едно нищожество, безъ опредѣлени убеждения и характеръ; лошо мнение съмъ чувалъ и отъ самия Сандански, когато бѣхъ нелегаленъ при него. Единъ пѫть обикаляйки окрѫга въ турско време, единъ отъ селянитѣ отъ сѣрскитѣ села разправяше следното: като билъ Алеко въ Солунъ, турскитѣ власти го арестували. Той далъ бележка до българския консулъ, който се застѫпилъ и го освободили. Следъ нѣколко часа, обаче, другъ полицай го наново арестувалъ. Алеко далъ бележка до ромънския консулъ, последния се застѫпилъ и го освободилъ; като
682
го арестували трети пѫть, прибѣгналъ до гръцкия консулъ — отъ това останахъ съ впечатление още тогава, че неговото национално произхождение е съмнително и неизвестно".
За него въ книгата отъ 1924 г. ВМРО ни дава следващитѣ сведения.
„Знайно е какъ третираше земедѣлската администрация Пиринския край. Стамболийски и Димитровъ [*] изпращаха въ Петричкия окрѫгъ за чиновници хора отъ обществената утайка. Отъ окрѫжния управитель до последния полицай тия чиновници презглава обираха населението. Никакви легални жалби не помагаха. Стамболийски търпѣше и насърдчаваше тия обирници, защото тѣ, освенъ дохода за себе си, принасяха нѣщо и за партията му — упражняваха всички видове насилия, за да се създадатъ тамъ кадри на властьта.
При огромнитѣ нередности и безбройни престѫпления на администрацията, тия на Алеко се посрещаха като по-малко зло. Следъ като властьта интернира семейството му отъ Петричъ въ Варна, той се обяви нелегаленъ и започна една борба противъ властьта. За да се разрастне тая борба имаше добри условиа въ кипналото недоволство на населението.
Скритъ задъ авторитета на ВМРО, Алеко дава ходъ на своитѣ престѫпни склонности. Защото носѣше разбойника дълбоко въ тъмната си душа. Ето какво казва приближениатъ му съдружникъ Хр. Медникаровъ въ връзка съ това:
„Съ една дума, жаденъ за слава, за пари и крайно жестокъ и мъстителенъ, защото често употрѣбяваше израза „ще му перна тимбата", т. е. ще му отрежа главата. Тѣзи качества на Алеко Василевъ, и още като факторъ въ организацията, дадоха му пълна възможность да изкористи авторитета на организацията предъ мѣстното население, да използува връзкитѣ и хората й за едно бързо забогатяване и въ последно време да стигне до положението да бѫде милионеръ. Това вършеше по следния начинъ: въ сбирката, въ която бѣхъ избранъ за окрѫженъ рѫководитель, избра се и окрѫженъ касиеръ; обаче паричнитѣ суми отъ окрѫзитѣ не постѫпваха въ касата, а ги прибираше самъ Алеко. Отпосле за касиеръ се яви на сцената протежето на Алеко — Василъ П. Стояновъ. Постѫпления отъ налози и други доходи се прибираха направо отъ Алеко".
Той се титулува вече „Алеко Паша", и захваща да пашува въ пълния смисъль на думата. На всички писмени и устни предупреждения на Ц. К. на ВМРО, че неговото дѣло тамъ въ своя старъ видъ е единъ анахронизъмъ и даже едно зло отъ гледище на статутитѣ на организацията следъ изчезването на дружбашката напасть, Алеко си прави оглушки и отговаря съ разни смутолевки и отклонения: „още това да се уреди", „още онова да се ликвидира", и пр. Облегнатъ на съзнанието си, че е голѣмецъ, че е силенъ, той захваща да отклонява, макаръ съ сервилни заобикалки, изричнитѣ заповѣди на Ц. К. да отиде тамъ, кѫдето кипи борба съ враждебна власть, тамъ кѫдето роба изнемогва подъ песницата и бича на господаря. Алеко подъ разни претексти бавѣше или отклоняваше изпълнението на тия заповѣди, защото предпочиташе пашалъка предъ революционерството. И защо не, революционерството носѣше рискъ за главата, а пашалъка — само удоволствия и приходи. Предъ всички несгоди, бедствия и лишения на революционерството
*. Александъръ Димитровъ — другарь на Стамболийски, министъръ на Вѫтрешнитѣ Работи, а по едно време и на войната въ неговия кабинетъ.
683
Алеко паша предпочита богатитѣ угощения за смѣтка на населението и всѣкога прикрито отъ надзора на Ц. К. на ВМРО. Всичкото му време се е поглъщало отъ следнитѣ грижи: да си създаде солидно състояние, да се огради съ ортаци, които улесняватъ приходитѣ му и едновременно съ това да прикриватъ престѫпленията му, и да позира съ една колкото бабаитска, толкова и просташка външность. И ето въ цифри открититѣ резултати отъ „революционерството" на Алеко паша. Веднага следъ смъртьта му въ чантата му е намѣрена влогова книжка на негово лично име, съ скромната сума 4,300,000 лева вложени въ Народната Банка по смѣтка номеръ 201; единъ неговъ довѣреникъ самъ предаде на ВМРО Алекови 2,990 звонки турски лири и наполеони, оставени му на тайно хранение отъ Алеко и много ценности: златни обеци, верижки, гривни и пр. и пр. Източницитѣ му ? Ето: съ помощьта на глутница ортаци — Гоце Манолевъ, П. Говедаровъ, Медникаровъ, В. п. Стояновъ, Г. Пенковъ и др., назначени лично отъ него за по-голѣмо удобство на рѫководни мѣста въ организацията, вършилъ следнитѣ гешефти:
1) Купувалъ тютюни съ организационни пари и ги складиралъ въ с. Долни-Орманъ. Личниятъ му касиеръ В. п. Стояновъ, за когото ще стане дума по-долу, пише откровено: „Алеко купуваше тютюнъ съ организационни пари и го складираше въ с. Долни-Орманъ".
2) Чрезъ сѫщитѣ тия лица, които е снабдилъ съ специални пълномощни, е взималъ лично за себе си по 10 % отъ продажбата на безстопанствени имоти.
3) Станалъ е ортакъ въ печалбитѣ отъ мандритѣ на нѣкои си влахъ Колата, като вмѣсто капиталъ участвувалъ въ производството му въ следната услуга: „При търга за пасбищата, пише гражданина отъ той края К. Караиневъ, Алеко забрани чрезъ Г. Манолевъ на Яни Стоиловъ да вземе участие въ наддаванията подъ предлогъ, че организацията решила да ги даде на влаха Колата и последния ги взе на една много низка цена. Предъ мене Алеко даде заповѣдь на Г. Манолевъ да забрани въ наддаванията участието на други лица".
4) Съдружничи съ Г. Пенковъ и Г. Манолевъ въ разни чаркове като злоупотрѣбява презглава съ народнитѣ гори.
5) Ортаклъкъ съ нѣкой си гръкъ, именуванъ Яко, за контрабанда на добитъкъ: „Той имаше връзки съ нѣкой си Яко, казва единъ отъ ортацитѣ му, Г. Манолевъ, и съ него организираше износа на добитъкъ презъ гръцката граница".
6) Взелъ е значителенъ процентъ отъ продажбата на чифлика въ Янево — процентътъ възлиза на около 500,000 лева.
7) Налагалъ е специални налози и глоби безъ всѣкакви формални книжа и всѣкога съ предупреждение „никому да не се казва" — а знайно е за онова време колко внушително е било това „предупреждение".
Две приходни пера само не можа поради смъртьта си да реализира: отъ проектираната електрическа инсталация въ гр. Петричъ, за която билъ внесълъ вече сумата 100,000 лв. докато всички останали участници въ съдружието сѫ внесли само по 30,000 лв.; и припадающиятъ му се дѣлъ отъ обещанитѣ червонци за главата на Т. Александровъ. Ето наистина единъ рѣдъкъ, безподобенъ „революционеръ". Въ продължение на три години революционерство, той успѣ да си създаде едно
684
туловище отъ 120 кгр. и едно състояние отъ 7,000,000 лв., безъ да позволи нито единъ косъмъ да падне отъ главата му.
Ако не изглежда несериозно, говорейки за Алеко да става дума и за умствени способности, нека веднага кажемъ: Алеко не бѣше въ състояние нито да усвои, нито да изрази една обикновенна мисъль. За ония, които сѫ имали поне веднажъ случаи да се мѣрнатъ предъ пашовската му особа, е и смѣшно и странно, и чудовищно, че не другъ, а Алеко е водилъ съ „българския Либкнехтъ" (както „Работ. Вестникъ" нарече Д. х. Димова) преговори за „ориентиране на ВМРО къмъ болшевизма". Единъ приятель и протеже на Алеко, комунистическиятъ водитель въ Петричко — Методи Алексиевъ, ето какво казва за покровителя и благодетеля си (Алеко го е назначилъ на служба и му давалъ помощь отъ организационнитѣ пари): „Ориентирането на Алеко на лѣво не можеше по никой начинъ да бѫде резултатъ на идейни схващания, той бѣше изобщо безидеенъ човѣкъ". А единъ отъ най-близкитѣ му ортаци, Г. Манолевъ, го характеризира по-просто: „Алеко кѫде знаеше да води борба и организация. Той знаеше да води само гешефти и контрабанди".
Третъ пакъ личенъ Алековъ приятель, Георги Пенковъ, разказва:
„Презъ зимата дойдоха въ кѫщата ми Алеко, Атанасовъ, Гогата Полски, Щерьо и Чегански и др. Говорихме по редъ организационни въпроси. Алеко удобряваше както мойто мнение, така и мнението на Атанасовъ, макаръ че мненията ни бѣха тъкмо противоположни. У менъ настѫпи едно ужасно разочарование, защото се убедихъ, че на Алеко липсватъ всѣкакви познания по македонския въпросъ и духътъ на революционеръ-апостолъ".
И гешефтитѣ, обаче, и контрабандитѣ захванаха твърде много да тежатъ. Въпрѣки всички предупреждения за „мълчание", започнаха въ Ц.К. на ВМРО да постѫпватъ тайни оплаквания, протести и молби за анкети. Алеко самъ чувствуваше тежестьта на престѫпленията си и се замисли за изходъ. Предложението за „ориентировка на лѣво", макаръ че отъ „ориентировка" и отъ „лѣво" въобще твърде малко проумѣваше, му бѣ добре дошло. Той се залови за него като давящъ се за змия. Защото съ разбойнишкия си нюхъ схвана две нѣща: че премахването на Т. Александровъ ще го спаси отъ неумолимия сѫдъ на организацията и че „ориентировката" сé ще послужи за етикетъ или за маска, задъ които ще прикрие престѫпленията си и ще спаси милионитѣ си.
Единъ отъ съдружницитѣ му, Хр. Медникаровъ, разправи, че на 7 септемврий (седемь дена следъ убийството на Т. Александровъ) Алеко му е казалъ: „Е, убили го Щерю и Динчо, но не знаешъ ли, че ако дойдеше въ конгреса, щѣше да направи всичко дармаданъ, щѣше да увърти главитѣ на хората и щѣше да спечели делегатитѣ на своя страна". Нещастниятъ разбойникъ ималъ вече основания да се бои, че Т. Александровъ може да обърне самия конгресъ въ единъ сѫдъ за престѫпленията му.
Това бѣ Алеко въ бѣгли черти, това бѣха потицитѣ на голѣмото му злодеяние и на всички преговори и ортаклъци въ връзка съ това злодеяние.
Както се споменава по-горе, една отъ грижитѣ на Алеко е била да си създаде тайфа отъ съдружници съ следнитѣ цели: да улесни и засили приходитѣ си, да замаскира чрезъ ортацитѣ по-лесно
685
престѫпленията си и най-после да си има вѣрни хора, които биха му служили евентуално за лична охрана. Разбира се, не му е било много трудно да намѣри такива въ лицето на нѣколцина гешефтари и разбойници, и чрезъ общи кражби и гешефти да ги ангажира на животъ и смърть.
За уредникъ на финансиитѣ си Алеко е назначилъ известниятъ въ цѣлия край В. п. Стояновъ, който отъ обикновенъ сергиджия въ Петричъ съ 30-40,000 лв. капиталъ, въ продължение само на една година е станалъ милионеръ. За да улесни сдѣлкитѣ му, въ които Алеко участвува съ половинъ печалби, назначава го окрѫженъ организационенъ касиеръ. И по той начинъ му дава възможность да търгува съ организационни пари. Съ единъ отвратителенъ цинизъмъ В. п. Стояновъ самъ признава, че е мѫчно наистина за една година човѣкъ да увеличи капитала си отъ 40,000 лв. на 1,800,000; че влагалъ въ търговията си организационни пари и че е готовъ сега да обезщети организацията съ 50,000 лв. Търгувалъ е, разбира се, съ тютюни и приходитѣ дѣлѣлъ съ Алеко паша. Ето що разказва близкиятъ му колега Хр. Медникаровъ:
„Вас. п. Стояновъ намѣрихъ презъ 1914/1916 година въ бѣдно състояние и чиновникъ. Следъ демобилизацията съ нѣколко топа хастаръ, басми и пр. стана амбулантенъ манифактурджия, но следъ възстановяването на Организацията отвори магазинъ препълненъ съ стоки и въ разстояние на 2-3 години стана голѣмъ богаташъ. Въ гражданството е заседнала мисъльта, че В. п. Стояновъ е вече милионеръ. Като най-близъкъ човѣкъ на Алеко, той бѣше се настанилъ комисионеръ въ фирмата Никотея за закупване на тютюни. Въведе практиката да взима тютюни на довѣрие, като оценката си извърши отпосле, съ което се подбиваха ценитѣ на останалитѣ тютюни, защото складоветѣ набавили веднажъ партиди, спираха покупкитѣ, за да заставятъ населението да ги даде на по-долни цени. В. п. Стояновъ ангажираше тютюни на цени каквито се опредѣлятъ за други тютюни, закупени презъ сѫщото време, но не ги вдигаше и въ последствие или ги оставяше или ги взимаше на половинъ цена" (И кой смѣе да протестира !).
Други по-крупни ортаци въ гешефтитѣ на Алеко и близки приятели негови и на Г. Атанасовъ сѫ двамата типични дърмоедци отъ Мелнишко: Гоце Манолевъ и П. Говедаровъ. Алеко бѣ снабдилъ и двамата съ широки пълномощия за участие при ликвидирането на старитѣ турски имоти. И разбира се, не е трудно да се досети човѣкъ какъ сѫ участвували въ качеството на организационни рѫководители, какви проценти взимали и кѫде ги депозирали. Защото книжа за подобни „хвърчащи приходи" не сѫ и държани. П. Говедаровъ, въ качеството на пълномощникъ на Алеко, следователно силенъ на деня, налагалъ произволно и патриотически данъкъ и глоби, и всѣкога съ предупреждение до нещастнитѣ жертви (като напр. Коста Караяневъ) никому нищо да не обаждатъ, иначе „килватъ имъ главата".
Гоце Манолевъ пъкъ безъ срамъ си признава, че е ималъ свои само 400,000 лв., които не му стигали за по-едра търговия. Алеко му далъ още 1,400,000 лв., та съ общата сума 1,800,000 лв. можалъ вече да върши по-крупна търговия. И ето какъ хитро е водилъ „крупната си търговия". Поставилъ е тайно едно лице именувано Тасето (Ат. Стояновъ) да закупва тютюни за негова смѣтка, но никому да не обажда това. Идва Тасе въ с. Г. Сушица за покупки на тютюни. Пръвъ се изстѫпва предъ него Гоце Манолевъ и му продава тютюна си за 20-35 лв.
686
Селянитѣ изтръпватъ отъ тая низка цена (миналата година сѫ продали тютюна си 100-120 лв.), но нѣма що, така ще да е годината, щомъ като самъ организационния рѫководитель Г. Манолевъ продавалъ свои тютюнъ толкова евтино. Продаватъ си и тѣ нещастницитѣ труда на безценица и съвсемъ не подозиратъ мръсната игра. Сѫщото се повтаря въ второ, трето село, изъ цѣлия районъ, който Алско Василевъ е повѣрилъ на приятеля си Г. Манолевъ.
Третата подобна особа е Хр. Медникаровъ, назначенъ пакъ направо отъ Алеко за Петрички окрѫженъ рѫководитель. Отъ голтакъ той успѣлъ съ мощната подкрепа на Алеко да купи въ Петричъ дюкяни за всичкитѣ си братя и една кѫща съ 6 стаи за себе си. Алеко му е далъ за разработване 500,000 лв. организационни пари.
Къмъ тая тайфа отъ приятели-съдружници трѣбва да отнесемъ и още тримата „революционери", най-близки и лично преданни на Алеко: Ангелъ Коларовъ, Динчо Вретенаровъ и Щерю Влаховъ.
Покрай другитѣ си „революционни действия" първия се е загрижилъ и за периметри. На 14 августъ 1924 г., той пише на Алеко писмо, въ което му съобщава, че е далъ за оформяване собственость на периметъръ отъ сребърна мина 15,000 лв., не му достигали за данъцитѣ още 3,000 и моли Алеко да му ги даде. Последниятъ, разбира се, не му прекършва молбата, веднага му ги дава. [3]
Вторитѣ двама пъкъ, кой знае отъ какъвъ занаятъ, успѣли да спестятъ нѣкоя пара, та си купили една обща нива до самия градъ Петричъ отъ 12 декара, и освенъ това Щерю си купилъ и дюкяни въ града, а братътъ на Динчо, съ негово „съдействие" си осигурилъ две кѫщи пакъ въ града.
Това сѫ въ бѣгли черти главнитѣ фигури отъ бандата на Алеко, съ които той е смѣталъ да реализира „единния фронтъ" и грандиозния планъ за ориентиране на организацията на лѣво. Както по-долу ще видимъ, тѣ сѫ и „мощнитѣ" пипала, чрезъ които Алеко искаше да потули престѫпленията ои, Г. Атанасовъ да задоволи амбицията си, а третия интернационалъ да превземе ВМРО".
ГЕОРГИ ЗАНКОВЪ — АРСЕНИ ЙОВКОВЪ
Колкото пѫти презъ лѣтото на 1924 г. се срещахъ съ Тодоръ Александровъ, съобщавахъ му моитѣ констатации, а и всичко друго, което ми бѣше донасяно отъ приятели, или което се мълвеше срѣдъ обществото около създалитѣ се въ ВМРО отношения.
Спомнямъ си, че и презъ цѣлия пѫть отъ Своге, кѫдето съ Петъръ Станчевъ и Дончо Чупариновъ бѣхъ отишълъ да го причакамъ при завръщането му отъ чужбина, следъ пролѣтьта на 1924 г., му изнасяxъ факти за разложителната дейность на тройката. Той бѣше се бавилъ нѣколко седмици въ разни европейски страни. Въ отсѫствието му доста работи тръгнаха зле. Знаменателно бѣ това що ставаше около конгреса на легалната Илинденска организация.
Тя имаше само благотворителни задачи по отношение на своитѣ членове, нѣкогашни участници въ ВМРО, а сега емигранти въ България. Политическата борба на емиграцията водеше Националниятъ Комитетъ, начело на братствата.
Въ рѫководното тѣло на организацията „Илиндень" по това време
687
бѣше и Георги Занковъ, родомъ отъ Самоковъ. Малко преди да падне отъ власть правителството на Стамболийски, той започна да се прикрива въ София, но безъ да върши никаква работа. Не желаеше да замине за поробена Македония, кѫдето презъ турския режимъ е бивалъ четникъ и войвода. Членъ бѣше на либералната партия.
Редакторъ на вестникъ „Илиндень" бѣше Арсени Йовковъ, отъ Дебърско. Срещу управлението на Стамболийски писа смѣли статии. Изобщо, Занковъ и Йовковъ добре се държаха по това време. Но сѫщо тъй отлично се държаха и цѣла редица други македонски общественици въ България. Мнозина, начело съ стария Иванъ Каранджуловъ, председатель на Националния Комитетъ на емиграцията, бѣха изпратени отъ властитѣ въ Сливенския затворъ.
Следъ военния превратъ отъ 9 юний 1923 г. Занковъ и Йовковъ показаха кариеристическата си природа. Другаде съмъ споменалъ, че рано при преврата, почти въ зори, когато Занковъ научи че Стамболийски е сваленъ отъ власть, стремглаво изтича да прави публично събрание въ квартала „Три кладенци". Бързаше да обере парсата отъ преврата за партийната си задача.
Въ нѣколко месеци тѣ двамата съ Йовковъ успѣха да поставятъ Илинденската организация въ остро противоречие съ устава й, да изопачатъ физиономията й въ очитѣ на обществото. Понеже добре познавахъ положението, по своя инициатива нахвърлихъ нѣколко точки и анонимно ги разпратихъ до по-изтъкнати членове на тая организация, за да взематъ на време мѣрки. Разбира се, изпратихъ копие на Александровъ, който ми отговори, че удобрява постѫпката ми. Ето тѣзи точки:
1. „Илиндень" не може да конкурира главната македонска емигрантска организация. Нѣма мѣсто за две отдѣлни легални организации съ сѫщата задача, както нѣма мѣсто вѫтре за две нелегални организации.
а) „Илиндень" не може да прокарва собствена политическа мисъль, която да бѫде въ дисхармония съ тази на Националния Комитетъ.
б) „Илиндень" не може да прибира безразборно за членове хора отъ емиграцията, които не сѫ никакви „бивши дейци".
в) „Илиндень" не може да прибира безразборно отъ тукашното общество, отъ разни партии, често пѫти и пропаднали хора, защото по този начинъ губи своята македонска физиономия.
2. „Илиндень" така погазва своя уставъ. А отъ това произлизатъ разни недоразумения срѣдъ управителното му тѣло, недоумения въ македонското и чуждото общество, а и явна пакость за освободителното дѣло. Защото вмѣсто редъ и яснота, ще настѫпва хаосъ и мъгла.
3. „Илиндень" въ лицето на нѣкои негови водители избива въ партийность; всеизвестни сѫ подозренията за връзкитѣ имъ съ „Народно Единство" [*]; има много факти за потвърѫдаване на подозренията.
4. „Илиндень" не държи смѣтка за много свои дефекти:
а) Нѣма рѫководна мисъль и единство на политическа концепция въ списването на вестника; факти много за това.
б) Зарѣзва си благотворително-спомагателната задача, която е главна за тая организация.
*. «Народно Единство», българска политическа партия.
688
в) Има явно манифестиранъ стремежъ за „факторство" по македонскитѣ работи.
г) Вмѣсто да се обуздава, засилва се и разглезва „бабаитско-xъшляшкото" чувство у разни отдавна изгубени за искрено и разумно дѣло хора, отъ което произлизатъ маса стълкновения и неприятности.
д) Нѣма финансовъ контролъ; ставатъ много злоупотрѣбления при продажбата на календари и пр.
За да може емигрантскитѣ организации и борба въобще да поематъ пѫть на една духовна и практическа дисциплина, както и да се осигури добъръ контактъ помежду имъ, безъ да се задръства ролята и значението на главния представитель на емиграцията, както и за да може да намѣри истинското си мѣсто всѣка друга емигрантска спомагателна организация, нуждно е:
Първо — въ най-скоро време да се свика конгресъ на „Илиндень", за да се избере ново управително тѣло, безъ сегашнитѣ редактори на вестника и председатели.
Второ — да се подготвятъ за тая цель делегати на конгреса, които да наложатъ щото въ бѫдащата дейность на „Илиндень":
а) да се държи на устава.
б) да не се обръща „Илиндень" на организация за шумъ, парадиране, забъркване на македонската работа тукъ отъ страна на бивши дейци, а да се разграничи всѣка деятелность на емигрантитѣ, за да се улесни по той начинъ и творческата работа на настоящитѣ революционери вѫтре".
Двамата „водачи" на Илинденската организация, обаче, които не представляваше нѣкаква обществена и материална сила, бѣха си наумили да играятъ голѣми роли. Тѣ бѣха недоволни задето не станаха депутати следъ падането на земедѣлската власть. Логично е, че македонското движение не би могло да агитира за възлагане на Занкова подобна мисия, понеже той бѣ прононсиранъ партиенъ деятель. И Петко Пенчевъ [*], който за нѣколко дни бѣ се мѣрналъ като нелегаленъ въ Македония, а и въ миналото повече отколкото Занковъ е билъ въ редоветѣ на ВМРО, не биде подкрепенъ отъ македонцитѣ въ България да стане депутатъ. Причината бѣ сѫщата; Пенчевъ бѣше познатъ деятель отъ демократическата партия. Преди да замине въ поробена Македония публикувалъ бѣше декларация, че напуска партията; но като се прибра въ България, наново се озова въ редакцията на партийния си вестникъ.
Що се отнася до Йовковъ, позната бѣ нездравата му амбиция, способностьта му да лѫкатуши идейно; знаеше се и становището му, че въ България трѣбвало да се създаде политическа македонска партия, която да се бори за идване на власть. Той сигурно вѣрваше, че би билъ и шефъ на такава партия, евентуално министъръ-председатель — или министъръ въ България. И при това си въобразяваше, че ще бѫде пакъ македонски деятель. . .
Азъ срещнахъ Протогеровъ и Алеко преди конгреса на Илинденската организация и подробно имъ описахъ машинациитѣ въ нейното рѫководство. Казахъ имъ, че по сигурни сведения двамата ще искатъ
*. Пенчевъ е билъ нѣкога и членъ въ Централния Комитетъ на ВМРО, при турския режимъ; бивалъ е и редакторъ на нелегаленъ революционенъ вестникъ, издаванъ въ Щипъ.
689
да се представятъ предъ конгреса като препорѫчвани отъ ВМРО да водятъ тая организация. Протогеровъ не промълви нито дума. А Алеко той пѫть ме изслушваше съ особена любезность и ми заяви, че отъ всичко си взималъ бележка и щѣлъ да побърза да предупреди нѣкои приятели, за да не се извърши въ Пловдивъ (кѫдето щѣше да стане Илинденския конгресъ) нищо, което да е въ разрѣзъ съ общитѣ ни дотогавашни разбирания и съ хармонията между македонскитѣ обществени прояви. Това ми каза на своя по-простъ езикъ, но смисъла бѣ сѫщия. Нѣколко часа следъ раздѣлата ни, а може би и още преди нашия разговоръ, Алеко — съ съгласието на Протогеровъ — бѣ изпратилъ писма и направилъ внушения срѣдъ илинденскитѣ първенци точно въ обратна смисъль на това, което обещаваше; открито ги бѣ насърдчилъ да взематъ опозиционно държание срещу Александрова. Естествено, Илинденската организация не се бъркаше въ нелегалнитѣ работи; опозиционното държание спрѣмо Тодора се изразяваше, следователно, въ потайни и нейде явни агитации срещу него, въ хвалене на тройката, която постепенно се оформяваше като партия въ ВМРО, и пр.
Запомнилъ съмъ думитѣ, които ми каза Владимиръ Куртевъ, нѣкогашенъ четникъ въ четата на Занкова, отъ времето на турския режимъ:
„Убийството на Тодора ми разкри много работи, които дотогава не можехъ да си изясня. На Пловдивския илинденски конгресъ ние съ Панчо Тошевъ, като неосведомени, безъ да искаме станахме причина да бѫде избранъ въ рѫководното тѣло Георги Занковъ. Съ нашитѣ гласове той получи мнозинство, съ два гласа. Това заблуждение у насъ идваше отъ страна на Протогеровъ, който чрезъ своето орѫдие Мишо Шкартовъ открито ни заблуди, че желанието на организацията било да се избере Занковъ. И редъ още прояви отъ този видъ имаше преди смъртьта на Тодора".
Куртевъ и Тошевъ сѫ едни измежду най-преданитѣ хора на македонското освободително дѣло, непоколебими привърженици на Александровъ. Панчо е синъ на станалия знаменитъ изъ цѣла Македония Доне Тошевъ, кираджия отъ Щипъ, комуто бѣха заловени бомби въ Битоля презъ 1895 г., но той прояви извънредна твърдость при изтезанията и нищо не издаде. Ако тѣ двамата съ Куртева сѫ могли да се заблудятъ, лесно е да си представимъ колко други, които не сѫ знаели въ какви води сѫ заплували Занковъ и Йовковъ, сѫ гласували за тѣхъ.
Значителенъ дѣлъ въ опититѣ за насочване на македонското движение къмъ „нова ориентировка" иматъ Занковъ и Йовковъ. Въ публикуваната следъ загиването на Т. Александровъ книга [*] отъ страна на ВМРО бѣ помѣстено следващето осветление по проявитѣ имъ.
Отъ деня, въ който поеха — Занковъ председателство, Йовковъ редакторството, работата на единия се стимулираше отъ единъ болезненъ стремежъ къмъ известность, факторство и първенство, които съвсемъ открито използуваше за партията, на която бѣше виденъ членъ; а тая на втория — отъ най-обикновена проба користолюбие. Първиятъ догонваше своитѣ стремежи чрезъ площадно рекламаджийство, чрезъ шуменъ афишажъ, чрезъ гръмогласни и лишени отъ смисъль речи, а нѣкога чрезъ набъбнало, но кухо отвѫтре бабаитство. Вториятъ, който
*. «Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ».
690
бѣше концесионеръ на вестникъ „Илиндень — чрезъ едно безогледно лавиране къмъ всѣкакъвъ видъ идеи — днесъ на лѣво, утре на дѣсно, днесъ крачка напредъ, утре три назадъ — съ едничъкъ огледъ на прями, чрезъ вестника, или косвени, — отъ незнайни фондове — приходи. Още преди промѣната на режима въ България Йовковъ бѣ на нѣколко пѫти предупреждаванъ писмено отъ Т. Александровъ да влезе въ единъ пѫть, за да се знае накѫде върви. Единствениятъ пѫть не бѣше толкова удобенъ за смѣткитѣ и за природата на Арсени Йовковъ, колкото разпѫтието, и той кривѣше по него. Но не е нуждно да се захваща отъ толкова далечно време, за да се видятъ физиономиитѣ на тия двама първенци отъ Илинденската организация. Преди една година само тѣ обърнаха едно свѣтло и траурно македонско тържество въ отвратителна битъ-пазарска реклама и сториха всичко възможно, за да го използуватъ за шумъ около особитѣ си и за користь. Погребението на Дѣлчевитѣ останки, което трѣбваше да бѫде едно тихо и сърдечно религиозно преклонение, тѣ го обърнаха на обикновена сергия, на която продаваха единия глупостьта си, другия користолюбието и подлостьта си; защото и двамата бѣха морални и материални стипендианти, за да не кажемъ кърлежи, на македонското движение (председательтъ, макаръ че длъжностьта му бѣ почетна, живѣеше на широко отъ касата на илинденци, а другиятъ издържаше две дъщери въ Виена и самъ живѣеше най-разточително).
Отъ погребалното шествие, по тѣхно нареждане, се правѣха кинематографически снимки съ двойна цель: да се овѣковечатъ отчаянитѣ рѫкомахания на „оратора" Занковъ и да се създадатъ приходи за Илинденската организация, въ касата на която и двамата безконтролно бъркаха. Лентата, обаче, на шествието не стигаше за едно кинематографическо представление. И тѣ тръгнаха за други ефектни картини, безъ въ своята морална и материална алчность да доглеждатъ, че съ „ефектитѣ" представятъ като посмѣшище едно дѣло, което е свето въ задачитѣ си и трагическо въ усилията си. Цен. Комитетъ се видѣ принуденъ да се намѣси, за да спре това долно търгашество.
Още на 30 септемврий 1923 г. Т. Александровъ пише на Алеко:
„Илинденци — Арсени и Занковъ, отъ известно време се държатъ много зле и използуватъ ВМРО въ вреда на освободителното дѣло. Да не имъ се позволява да правятъ снимки на чети и пр.".
Съ друга бележка Т. Александровъ бѣше предупредилъ направо и Занкова, че нѣма да позволи да се правятъ маскарадни представления съ Организацията и му забрани по-нататъшнитѣ снимки. Въпреки това предупреждение, обаче, Занковъ и Йовковъ отидоха при Алеко. Последниятъ мимо горната бележка на Тодора „потупалъ Занковъ по рамото както тѣ сами разказвали по-късно, и му съобщилъ за предупреждението съ насмѣшка. И, разбира се, позволилъ да се правятъ снимки, като самъ се запретналъ да позира, защото фотографирането въ разни пози и одежди влизаше въ крѫга на „революционнитѣ" акции на Алеко. По той начинъ двамата илинденски голѣмци направиха филмъ. ВМРО, обаче, имъ поскръцна и тѣ заключиха своя филмъ за по-благоприятни времена. Ако акцията отъ 31 августъ 1924 г. бѣ се разширила и филмътъ щѣше да мине на дневенъ редъ. Най-важно отъ всичко това е, че по този случай се хвърли първия мостъ на дружба между двойката Занковъ-Йовковъ и Алеко, задъ гърба на Т. Александровъ. Тръгнали веднажъ въ
691
той пѫть, двамата илинденци взеха презглава, макаръ скрито и подло, да злоупотрѣбяватъ съ името на ВМРО.
По едно недоразумение, наложено отъ събитията презъ земедѣлския режимъ, обществото смѣташе Илинденската организация като нѣкакъвъ авангардъ или като нѣкаква легална секци1 на ВМРО. Занковъ и Йовковъ използуваха най-широко това недоразумение, като най-нахално и дръзко таксуваха мненията и постѫпкитѣ си, като мнения и постѫпки на самата ВМРО. Търпението се изчерпваше, отношенията се опъваха. У честнитѣ македонци отъ всички организации и у самата ВМРО узрѣ една мисъль, че тая лента отъ престѫпления ще се пресече, като двамата престѫпници се изхвърлятъ отъ редоветѣ на илинденци.
Двамата голѣмци, обаче, си иматъ вече свои приятели и покровители — Алеко и Атанасовъ, съ които ги свързва едно сродство на душитѣ и общото недоволство отъ Т. Александровъ.
По поводъ горното упѫтване на 7 май 1924 г., Занковъ пише на Алеко: „Пратихъ ти едно анонимно окрѫжно, което прилагамъ и сега. Авторитѣ се криятъ задъ ВМРО и отъ нейно име се агитира противъ мене и Арс. Йовковъ. Азъ смѣтамъ, че твоето възмущение ще е по-голѣмо отъ нашето. Рол1та и дейностьта на илинденци бѣха адмирирани отъ тебе и другаритѣ ти. Днесъ срещу ни се отправятъ стрели. Заслужено чакаме подкрепа отъ тебе" [4]. Алеко, който въ името на общитѣ чувства, веднажъ ги бѣше вече на пукъ на Т. Александровъ, „потупалъ по рамото взе ги, разбира се, всѣкога тайно, подло и подмолно, подъ своя закрила.
Единъ тѣхенъ колега отъ рѫководното тѣло, Вл. Георгиевъ, разправя: „Дълбокото ми убеждение е, че Йовковъ и Занковъ се осланяха на Алеко, съ когото бѣха въ частни писмени връзки. Алеко самъ е казалъ: „Дерзайте, ние (революционеритѣ тютюнджии, б.н.) сме съ васъ, горе главитѣ."
Методи Алексиевъ пише:
«Алеко Василевъ насърдчаваше илинденци да подържатъ списването на в. «Илиндень» въ духа на меморандума (единъ ни въ клинъ, ни въ рѫкавъ меморандумъ, въ който двамата илинденци взимаха поза на непобедима армада и явно насочваха илинденската организация въ водитѣ на българската комунистическа партия. Той се препечати въ всички комунистически и дружбашки вестници и хвърли първия широкъ мостъ между Занковъ-Йовковъ отъ една страна и х. Димовъ [*] отъ друга. Комуниститѣ се съдраха да го хвалятъ въ уводни статии, като начало на «нова ориентировка» на македонското освободително движение, б. н.). На конгреса, продължава Алексиевъ, ги подкрепи чрезъ готови и безъ име пълномощия, които да се използуватъ при гласуването въ полза на Занкова и Йовкова. [**]
Трѣбва да отбележимъ, че всичко това стана, когато Т. Александровъ е въ далечна чужбина. Когато, обаче, се прибра по-наблизо,
*. Това е сѫщиятъ Димо хаджи Димовъ, за когото се говори въ втората моя книга съ спомени. Подиръ първата свѣтовна война той бѣ създалъ македонска група «Освобождение», като клонъ отъ българската комунистическа партия. А всѣкога е обичалъ да се кичи съ качество на «защитникъ» на независима отъ партии македонска освободителна борба.
**. Кѫдето става дума за цитати, на които не е посоченъ номера, нека цитиранитѣ думи се търсятъ въ първото приложение-снимка отъ дадена вече извадка отъ признания на сѫщото лице.
692
на 11 юний 1924 г., следъ конгреса на илинденци, той пише на Алеко:
„Много мѫчно ми стана като узнахъ, че е допусната грѣшката: амбициознитѣ типове и мошеници, Занковъ и Арс. Йовковъ, пакъ да се избератъ за водачи на Илинденската организация. Най-възмутителното е, че тѣ сѫ избрани почти като кандидати на ВМРО, понеже се срещали съ тебе и сте се разбрали, както разправили тѣ въ конгреса. Лошо впечатление прави навсѣкѫде факта, че тѣ разтрѫбили, че съ тѣхния изборъ се нанасилъ ударъ на Т. Ал. и на неговата група. За да се докаже, че единството въ организацията е запазено и да не се позволи на тия типове да пакостятъ на ВМРО и на Илинденската организация, налага се: да изисквашъ отъ двамата тѣхъ въ най-скоро време да си подадатъ оставкитѣ". [5]
Къмъ това писмо Алеко се отнася съ присѫщитѣ си подли мънкания и смутолевки за днесъ, за утре. Ясното и обосновано искане на Александровъ все не се изпълняваше. Защото подлецитѣ се подушиха. Съюзътъ имъ се заякчи, въ името на единъ общъ противникъ. Двамата илинденци потърсиха въ лицето на Алеко и тайфата му сила, на която да се опратъ. Алековци отъ своя страна потърсиха чрезъ илинденци идеенъ етикетъ, задъ който да се замаскиратъ. И понеже двамата илинденци нѣмаха свой опредѣленъ етикетъ, взеха го като най-удобенъ отъ комуниститѣ и веднага се помѫчиха да потулятъ задъ него и своята особенъ родъ илинденщина и алековщината.
Преди да излезе манифестътъ [*] въ „Илиндень ВМРО изпраща до всички редакции и до тая на „Илиндень" кратко комюнике, въ което съобщава, че манифестътъ е болшевишка примка и че ВМРО ще излезе съ подробна и ясна декларация по въпроса. Това комюнике излезе въ всички вестници съ изключение на комунистическитѣ и „Илиндень". Последнитѣ предпочетоха да напечататъ самия манифестъ нашироко, а комюмикето хвърлиха въ коша.
Съдружието сключено веднажъ, Занковъ и Йовковъ, мимо колегитѣ си отъ Рѫководното Тѣло, печататъ и разпространяватъ отъ името на Илинденската организация чисто партизански комунистически брошури на Димо х. Димова. И за да проличи безобразието въ всичката си голота, тия брошури се продаваха на манифестацията въ дени на Илинденското праздненство.
За да се засили успѣха на новата „ориентировка", агитацията се подема устно. Познато е гърмотевичното изявление на Г. Занкова въ Варна следъ предварителни срещи съ видния комунистъ Касабовъ, че свѣтътъ е раздѣленъ на два фронта — тоя на Уйлсонъ и този на Троцки; нашето (на македонцитѣ) мѣсто е въ редицитѣ на последния. И така, двама обикновени търгаши съ всѣка борба, съ всѣка идея и съ всѣка партия, поискаха да се изтъпанчатъ като знаменосци на нѣкаква нова идея, задъ които искаха да скриятъ личнитѣ си користни попълзновения.
Характерно е въ разкритията, които прави М. Алексиевъ, че що се отнася до споразумението за болшевизирането на организацията, самъ
*. Думата е за съставения отъ Д. Влаховъ въ Виена манифестъ въ комунистически духъ, отхвърленъ отъ ВМРО. За той манифестъ се говори въ окрѫжното № 774 отъ 2 августъ 1924 г., подписано отъ Т. Александровъ и Ал. Протогеровъ.
693
той е знаелъ отъ разговори съ х. Димовъ, Алеко, Занковъ и Арсени Йовковъ.
Методи Алексиевъ съобщава сѫщо така, че на втората среща между Алеко и х. Димова се е говорило за новата насока на организацията и за списването на „Илиндень". По-нататъкъ въ показанията си той добавя:
„Несполучливитѣ опити на Москва да болшевизира ВМРО (чрезъ Ц. К.) я накара да потърси и наистина намѣри други незаконни представители на организацията въ лицето на Ал. Василевъ и Г. Атанасовъ. На тия влияния се подадоха и нѣкои членове на Илинденската организация, — Занковъ и Арс. Йовковъ".
Всичко това се изнася, впрочемъ, и отъ колегитѣ имъ въ рѫководното тѣло, разбира се, следъ като всички престѫпления бѣха вече консумирани. Така, единъ членъ отъ управителното тѣло на Илинденската организация писмено твърди:
„Въ всички инициативи и промишления на Занковъ и Йовковъ се долавяше червена комунистическа тенденция". Другъ добавя: „За списването на в. „Илиндень" и за новата ориентировка на македонското движение съ Занковъ бѣха всѣкога съгласни Арс. Йовковъ и Сл. Ковачевъ".
Всички отношения на тия съдружници: връзки, разговори, споразумения и действия сѫ ставали несъмнено по инструкции и рѫководство на болшевишката централа въ Виена.
Кореспонденцията се е водила инцидентно отъ всички: отъ Сл. Ковачевъ, въ книжата на когото е намѣренъ шифъръ и списъка на псевдонимитѣ на най-разнообразни адепти на „новата ориентировка", Чаулевъ (Васерманъ), Влаховъ (Шварцъ), д-ръ Атанасовъ (Адолфъ), Паница (Мюлеръ), Коста Тодоровъ (Францъ), Недѣлко Атанасовъ (Бауеръ), Дим. Пенчевъ (Клайнъ), Харлаковъ (Хайнцъ) и пр. [*] Самъ Йовковъ твърди: „Положително зная, че Славчо Ковачевъ имаше кореспонденция съ Виена" [6]. Водилъ я и самъ Арсени Йовковъ, който си е ималъ въ джоба и адреса на Георги Димитровъ въ Москва (за неговата кореспонденция, впрочемъ, загатва твърде недвусмислено и Влаховъ въ статията си въ бр. 4-5 на „Балканска федерация"). Подържала се е кореспонденция между Занкова (съ псевдонимъ Първанъ) и Чаулевъ, който при по-важни случаи си е служилъ съ нѣкой си Юртовъ за устни обяснения и инструкции. Йовковъ загатва: „Чаулевъ изпрати новини Занкову по Юртова". Самъ Чаулевъ, захваща едно отъ писмата си
*. Ето кои сѫ по-точно споменатитѣ лица:
Сл. Ковачевъ — членъ въ Илинденската организация, съмишленикъ на Занковъ-Йовковъ;
Чаулевъ — изневѣрилъ на дълга си като членъ въ Цен. Комитетъ на ВМРО, въ служба на болшевикитѣ, и заетъ само съ посещаване на кафенета и четене на вестници изъ градоветѣ на Австрия и Италия;
Влаховъ — казано е вече, че е станалъ въ Виена агентъ на болшевишката централа;
Д-ръ Атанасовъ, сътрудникъ на българската полиция при земедѣлския режимъ за борба противъ ВМРО, но прикачилъ си фирма «федералистъ»;
Тодоръ Паница, въ служба едновременно на болшевикитѣ, на сръбскитѣ и гръцкитѣ власти;
Коста Тодоровъ — довѣрено лице на сръбския краль Александъръ, бившъ пълномощенъ министъръ на България въ Бѣлградъ при управлението на Стамболийски, антибългарски шпионинъ още отъ времето на първата свѣтовна война;
Нед. Атанасовъ — избѣгалъ отъ България бившъ министъръ при земедѣлското управление, въ тѣсни връзки съ комунистически и сръбски органи въ чужбина;
Д. Пенчевъ, комунизиранъ авантюристъ;
Н. Харлаковъ — отдавнашенъ български комунистъ, въ служба на виенската болшевишка централа.
694
до Първана (Занковъ): „Мисля, че достатъчно говорихъ съ Юр. (Юртовъ), за да може да ви разправи върху днешното положение". Въ сѫщото писмо, което преди да отиде до адресанта си, попадна въ рѫцетѣ на ВМРО, Чаулевъ пише: „Съ албанцитѣ сме на принципа самоопредѣление, независима Македония и федерация (Който разбира нѣщо отъ тая голѣма теория, нека я обясни — б.н.). Съ черногорцитѣ не ни дѣли нищо освенъ общъ фронтъ (ето единъ интересенъ „общъ фронтъ който „дѣли"). Съ гръцкитѣ комунисти общъ фронтъ, съ сръбскитѣ сѫщо. Срещнахъ се съ делегати и отъ дветѣ страни.
Веднага искамъ да ми пишете що мислите да правите, какво става и желая да зная какво мисли и какъ гледа на тая работа Алеко Василевъ" [7].
По частенъ починъ на това писмо на Караормански (псевдонима на Чаулевъ само за кореспонденцията му съ Занковъ) се мистифицира отъ името на „„Първанъ" единъ отговоръ съ енергични ругатни срещу Т. Александровъ, срещу „Декларацията" по манифеста, срещу „бабешкото държане" на Националния Комитетъ на емигрантскитѣ организации и съ следната молба:
"...
Но за всѣки случай смѣтамъ при нужда да се закрия. Съ това, ако ми го наложатъ, съвсемъ ще се очертаятъ странитѣ ни. За такъва евентуалность, обаче, ще имаме голѣма нужда отъ срѣдства, азъ и другаритѣ ми. Не разполагамъ съ нищо свое, а знаешъ отъ другаде не може за подобно предприятие да се взематъ пари. Ето защо те моля бързо да ми явишъ дали може на първо време да имамъ поне единъ авансъ отъ петдесеть хиляди лева наши. Съобщи ми телеграфически. Ако може, телеграмата да гласи: «Костюми има на износни цени», а ако не може за сега, пакъ телеграфирай съ думитѣ: «Нѣма на добри цени». Подпиши напр. — Стефка».
На 7 септемврий въ 12 часа на посочения адресъ се получава следната телеграма съ подписъ Стефка: „Костюми има на износни цени". Ясно е като день, че освенъ съвети и инструкции централата отъ Виена е била на разположение и съ суми, които съ голѣма готовность отпускала за пропаганда на „новата ориентировка".
За успѣха, обаче, на подетата „борба" не стигаше само печатна и устна пропаганда. Необходимо бѣше и живо дѣло.
И ето следъ едно бабаитско изявление, „че отъ револвери не се бои", Йовковъ пристѫпя къмъ вербуване на дейни сили за нуждитѣ на „новата ориентировка". Затова е насърдченъ и отъ заявлението на х. Димовъ, което самъ признава: „Хаджи Димовъ ми заяви, че около Алеко се е създавало едно санданистко лѣвичарско ядро".
Най-напредъ Йовковъ се прицелва на двама познати стари македонски войводи. Единиятъ отъ тѣхъ, Силко Цвѣтковъ — бившъ дебърски войвода, донася най-напредъ устно и по-късно, на 30 августъ 1924 г., писмено, следното:
«Моя съгражданинъ Арсенъ Йовковъ преди нѣколко дена ме извика у тѣхъ и следъ дълга подготовка ми заяви, че ние македонцитѣ трѣбва да вървимъ вече съ болшевикитѣ, защото тамъ било спасението. Доколкото разбрахъ, цельта му е да ме привлече и менъ главно защото съмъ дебърски войвода. Другъ пѫть ми е казалъ, че и Алеко му е билъ добъръ приятель и се разбирали добре. Искаше да ме убеди, че много отъ войводитѣ сѫ съгласни съ него. Убеждаваше ме, че не следъ много време положението щѣло да се промѣни въ полза на комуниститѣ, съ които ние трѣбва да вървимъ. Чете ми писмо отъ Тодоръ Димитровъ, който му пише, че си намѣрилъ мѣстото при Чаулевъ (Т. Димитровъ бѣ едничкиятъ вѣренъ
695
съпѫтникъ и тѣлохранитель на П. Чаулевъ въ «дипломатическитѣ» му пѫтешествия изъ чужбина — б.н.) и че спасението е въ болшевизма. Цельта на този човѣкъ е да се докопа до касата и до нѣкое главно мѣсто въ организацията. На Д. е говорилъ, че къмъ Албания е образуванъ комитетъ за задружна работа съ болшевикитѣ и че имало писмо отъ Виена и отъ други да вървимъ по сѫщия пѫть». [8]
Самиятъ Д-въ, пакъ старъ македонски войвода, съ дата 26 августъ пише:
«Арс. Йовковъ ми назначи среща въ кръчмата до неговата кѫща. Той доде съ две млади момчета, едното отъ които комунистъ отъ бѣгълцитѣ въ Сърбия и тъкмо тогава пристигнало отъ Сърбия (очевидно за «македоноосвободителната» акция на познатото вече съдружие сѫ били потрѣбни и силитѣ на комуниститѣ и земедѣлцитѣ емигранти въ Сърбия, та Йовковъ е преговарялъ и съ тѣхъ — б.н.). Тѣ си отидоха. Пита ме тогава какъ си съ Тодоръ и съ другитѣ. Пита ме Тодоръ изъ кои села на Македония се движи. Той ми говори, че ВМРО служи на българското правителство. Изъ цѣла България има чети (сигурно и тѣ сѫ били предвидени въ плана за «акцията» — б.н.). Ето защо и въ Джумайско има група. Населението нѣма да му дава на Тодора подкрепа. Пѫтя на организацията е кривъ, ние ще се опълчимъ противъ нея. Говори ми за д-ръ Атанасовъ, що е въ Виена, че щѣлъ да замине и да организира чети въ западна Македония».
Самъ Йовковъ потвърѫдава, макаръ твърде икономично, горното: „Въ срещи съ войводата ставало е дума за ориентировка на лѣво".
Както се и спомена, много отъ машинациитѣ на Занковъ-Йовковъ бѣха известни на Т. Александровъ. И затова неговото становище бѣше, че такива хора не могатъ повече да останатъ начело на една македонска обществена организация, даже ако тя е само благотворителна като Илинденската.
Казаното до тукъ недвусмислено установява срещу какви пороци и престѫпления Т. Александровъ взимаше мѣрки. Но завърна се — както вече отбелѣзахме — отъ чужбина Протогеровъ, следъ четиригодишно бездействие. И първата му работа бѣше да се нареди съ опороченитѣ „революционери" противъ Тодора. Това бѣ въ сѫщность едничкото му дѣло въ ВМРО следъ голѣмата война, — първо и фатално.
Какъ може да се обясни това негово поведение ?
Ако добре познавате единъ човѣкъ, лесно можете да си обясните и неговитѣ постѫпки. Затуй, преди да се занимаемъ съ постѫпкитѣ на Протогерова, нека чуемъ преценката за него, която ВМРО даде въ специалната книга презъ 1929 г. [*]. Отъ нея и отъ другата спомената книга [**] взимаме и всичкитѣ по-нататъшни подробности около конспирацията срещу Т. Александровъ.
* * *
Не напраздно, при най-обикновенитѣ отношения между хората, прп едно най-банално спазаряване напр. на портиеръ за хотелъ, или слуга за груба полска работа, се пита за характера на човѣка. Основата,
*. «Защо бѣ убитъ Ал. Протогеровъ».
**. «Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ», 1924 г.
696
върху която е изградена личностьта, е характерътъ. Каквито и способности да притежава дадено лице, колкото и да бѫде фаворизирано отъ природата, то губи значението си, щомъ не притежава здравъ, постояненъ характеръ. Проявленията на една личность въ живота сѫ резултатъ не толкова на дарби и способности, колкото на опредѣленъ характеръ. Голѣми дарби, поставени въ услуга на единъ лошъ характеръ, не само се похабяватъ, но и принасятъ злини на обществото.
Александъръ Протогеровъ презъ цѣлия си животъ живѣ отъ плодоветѣ на чуждия трудъ. Странна е сѫдбата, която дълги десетилѣтия издигаше върху гърба на способнитѣ една бездарность и безхарактерность. Странна е сѫдбата, която изкачи по стълбитѣ на обществената иерархия единъ бездарникъ, който като паразитъ ограбваше плодоветѣ отъ труда на способни другари или подчинени.
Дори и ония, които по дългъ сѫ се счели призовани да произнесатъ по едно слово надъ ковчега на Протогеровъ, не можаха да посочатъ нито едно зебележително негово дѣло изъ областитѣ, въ които случаятъ го бѣ поставилъ да борави.
Но кой бѣ Протогеровъ ?
Ние не сме призовани, нито пъкъ считаме за свой дългъ да преценяваме неговата деятелность като воененъ. Обаче, нашето убеждение е било и е, че неговото качество на македонски революционеръ е допринесло въ голѣма степень за повдигането на авторитета му въ военнитѣ срѣди, както голѣмиятъ му чинъ въ войската създаваше фалшивото убеждение въ известни неосведомени срѣди за неговата „рѫководна" роля въ ВМРО.
Въ какво се състоятъ революционнитѣ заслуги на Протогеровъ ? Презъ тридесетьтѣ години, когато той ту влизаше съ единия си кракъ въ революционното движение, ту се връщаше въ своята военна кариера, неговата дейность не е оставила никаква бразда въ богато разораната почва на революционна Mакедония. Той се бѣ присъединилъ къмъ Софийския Върховенъ македонски комитетъ и взимаше участие въ борбитѣ, които повече се развиваха въ София, и които се указаха така пакостни за освободителното движение. Но даже и въ тия борби — между върховизма и ВМРО — никѫде нѣма да срещнете изтъкнато неговото име. Революционна дейность на македонска земя той е развилъ твърде малко, защото ВМРО бѣ въ непрекѫсната борба съ върховиститѣ и не ги допускаше на своя територия. При навлизането му съ чети въ Джумайско презъ 1902 г. той бѣ подгоненъ още въ началото и раненъ се върна тамъ, откѫдето бѣ дошълъ.
При възстановяването на организацията следъ 1920 г. Протогеровъ нѣма абсолютно никакво участие. За да се отърве отъ неговото амбициозно и винаги пакостно вмѣшателство, Тодоръ Александровъ го експедира въ чужбина и самъ влѣзе въ Македония да носи тежкия кръстъ на борбата.
Но, както казахме въ началото на тия редове, не сѫ толкова дарбитѣ и способноститѣ, които опредѣлятъ мѣстото на една личность въ живота, колкото нейниятъ характеръ. Злото отъ липсата на способности въ Протогерова съвсемъ не би било голѣмо, ако неговитѣ посрѣдствени сили бѣха поставени въ служба на единъ положителенъ характеръ, на една постоянна воля. Човѣкъ съ малки способности може да бѫде малко полезенъ, но той не бива вреденъ за срѣдата, въ която
697
работи, ако твърдостьта на характера му попрѣчи на външни зловредни сили да използуватъ мѣстото и поста, които случайно е заелъ.
Безхарактерностьта на Протогеровъ бѣ сѣкашъ съставна часть отъ неговото битие на македонски деятель, който всѣкога е будилъ между равнитѣ и подчиненитѣ му неудържимо желание да го характеризирватъ по своему, съобразно едни или други негови отрицателни черти. Години подредъ прѣкорътъ, съ който Протогеровъ бѣ известенъ между околнитѣ си, бѣ „хаплю". А нѣколко години до деня на смъртьта бѣ именуванъ „хралупа", поради запустѣлостьта и кухпната на духа, ума, волята и характера му.
Този слабъ човѣкъ бѣше въ постоянна борба съ по-способнитѣ отъ него. Докато всички качества, които трѣбва да притежава единъ деятель съ отговорности като неговитѣ, се бѣха пресушили (ако въобще нѣкога сѫ били свежи), непресушена си остана само неговата суета. Тя го караше много често да се хвали предъ прости и интелигентни, че той се е срещалъ съ германския Кайзеръ, че е получавалъ ордени, че сѫ му били устройвани банкети и приеми. Тази суета го караше да си приписва грандиозни заслуги по урегулирването на стопанския животъ на България презъ голѣмата война и да подчертава самодоволно, че при него били „чираци" икономисти като проф. Мишайковъ, Александъръ Цанковъ и други, забравяйки, че тъкмо той е игралъ по онова време въ дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливость ролята на фигурантъ, а други сѫ били организаторитѣ и капацитетитѣ по всички служби въ това учреждение. Неговата неизмѣрима суета е завещала на македонскитѣ архиви купища ругателни писма по адресъ на Тодоръ Александровъ. Все тази суета го караше да разправя за ония, които не сѫ били съвременници на детронирането на князъ Ал. Батембергъ, че той билъ взелъ сѫдбоносно участие въ това събитие, макаръ за съвременицитѣ той да е останалъ съвършено незабелѣзанъ.
Покрай суетата му, една неизмѣрима зависть характеризираше личностьта на Ал. Протогеровъ. Той припадаше, когато организационни дейци, обаяни отъ дѣлото и личностьта на Тодора, говорѣха и сочеха на последния, като неоспоримъ вождъ на революционното движение.
Мнозина сѫ ония, които могатъ да разкажатъ съ каква дива злоба се е нахвърлилъ върху Тодора (въ негово отсъствие, разбира се), затова, че чуждестраннитѣ кореспонденти сѫ посещавали последния, за да искатъ интервюта, и затова че името му дълго време е заемало мѣсто въ колонитѣ на европейскитѣ вестници. Чувствуваики все пакъ жалкото положение, въ което изпадаше предъ своитѣ събеседници, говорейки по тѣзи въпроси, той се мѫчеше да оправдае своето поведение съ нѣкакво ужъ споразумение, споредъ което нему е било предоставено воденето на политиката; като-чели Тодоръ самъ викаше чуждитѣ кореспонденти, или пъкъ, измолили срещитѣ си съ него, трѣбваше да ги изпѫди и да ги отправи къмъ голѣмия „дипломатъ" Протогеровъ.
Но все пакъ ние бихме могли да разберемъ тая зависть и амбицията му „да води политиката" на организацията, ако въобще знаеше какво да приказва предъ хората. Той, обаче, съ своята ограниченость е вършилъ такива непростими гафове, щото не другъ, а неговиятъ днешенъ „поклонникъ" Н. Томалевски е „потъвалъ въ земята"(срещата имъ съ Раковски) и е ставало нужда да избързва нѣкога преди него, за да предупреждава хората „да не му обръщатъ внимание, защото той ще говори глупости".
698
Все неговата прословута зависть го караше и по-късно да скрива отъ своитѣ нови другари поканитѣ за нѣкои срещи, които имъ се отправяха чрезъ него.
Единъ органически недѫгъ на Протогеровъ бѣ и непостоянството въ мненията му, като резултатъ отъ общата му ограниченость и липсата на здрави разбирания.
По единъ и сѫщъ въпросъ той биваше съгласенъ съ толкова мнения, съ колкото души е ималъ случай да говори. Съгласенъ бѣше съ всички и оставаше съ мнението на последния си събеседникъ. Този му недѫгъ бѣше причина за много грѣшки, нѣкои отъ които съ твърде тежки последствия за движението. Само съ това може да се обясни фактътъ, че въ времето когато организацията преследваше осѫдения на смърть Славе Ивановъ, Протогеровъ общуваше съ него въ Виена, сподѣляйки най-долнитѣ нападки и обвинения противъ другаря си въ Централния Комитетъ Тодоръ Александровъ.
Въ настоящата книга ще се спомене и за поведението му къмъ Чудомиръ Кантарджиевъ и редица други лица, които той въвлече въ водовъртежа на опасни планове за смѣтка на македонското движение, за да имъ подпише, само два-три месеца по-късно, смъртната присѫда, за сѫщитѣ ония мнения и действия, които инспирираше самъ той. Изнасяме на съответно мѣсто и поведението, което Протогеровъ държа нѣколко минути преди да падне Алеко Василевъ, наxвърляйки се заедно съ него противъ Александрова, който 12 дни преди това бѣ вече убитъ. А на сутриньта Протогеровъ подписа смъртна присѫда и на Алеко, солидаризирайки се съ тия, що го повалиха, безъ той да е очаквалъ събитието и безъ да го е желаелъ.
Лекомислието на Ал. Протогеровъ бѣ чудовищно. Твърде често сѫ били скривани отъ него важни замисли въ Организацията, за да не ги направи достояние на улицата.
За редица голѣми дѣла той трѣбваше да научава, следъ като всичко бѣ вече свършено, защото имаше опасность да станатъ достояние даже и на противника, поради манията на Протогеровъ да приказва и „повѣрително" да се хвали. За него бѣ по-съблазнително да се похвали, че нѣщо е замислено и, особено, че той именно го е замислилъ, отколкото дадена замисъль да се осѫществи. Въ това отношение той страдаше, като никой другъ отъ себепоклонство.
Протогеровъ не е бивалъ инициаторъ на нищо сериозно, а се е влачилъ само подиръ чужди идеи и планове и когато е прѣчилъ, и когато е помагалъ за реализирането имъ. Въ повечето случаи, както споменахме вече, инициативитѣ на организацията се криеха отъ него поради прословутата негова словоохотливость.
Покрай изброенитѣ отрицателни черти отъ характера му, манията за голѣмство е една отъ най-сѫдбоноснитѣ. Тя го караше да конспирира противъ другаритѣ си, тя го инспирираше за постѫпки и действия съ тежки последствия за организацията.
На Протогерова трѣбва да се признае едно безспорно качество: той не бѣше алченъ за пари. Но трѣбва да се има сѫщо на умъ, че въ ВМРО некористолюбието е необходимо, елементарно условие, за да бѫде нѣкой членъ въ нея. Користолюбцитѣ, алчнитѣ за злато нѣматъ мѣсто въ нейнитѣ редове — тѣхъ тя жестоко преследва и, колкото по-късно ги открие, толкова по-безмилостна е присѫдата противъ тѣхъ. Така щото некористолюбието на Протогеровъ може да обясни само
699
неговото присѫствие въ организацията, но не и да оправдае ония пагубни дефекти въ характера му, които изброихме и къмъ които трѣбва да се прибавятъ още голѣмата му слабость къмъ ласкателства, една болезнена мнителность, лицемѣрие и подлость.
Неговата слабость къмъ ласкателства поквари много отлични работници, които изпрати въ кръчмитѣ и комарджийницитѣ.
За да характеризираме неговото лицемѣрие достатъчно е да споменемъ за „припадъцитѣ" му въ сбирки, кѫдето негови подчинени сѫ отказвали да решатъ онова, което не му изнасяло, та дано съ това да ги „кандардиса" да го съжалятъ и послушатъ.
И понеже отъ лицемѣрието до подлостьта има само една крачка, Протогеровъ не бѣ пропустналъ да извърши и подлости.
Той, следъ като най-любезно се е разговарялъ съ своя събеседникъ, не се двоумѣше, следъ раздѣлата си отъ него, да наговори купъ ругатни по неговъ адресъ и дори и предъ обикновени работници.
За нѣкои лица Протогеровъ минаваше за начетенъ човѣкъ. Четенето, обаче, доколкото се занимаваше съ него, бѣше допринесло, за да го направи по-неустойчивъ, като характеръ. Повърхностенъ, какъвто си бѣше, Протогеровъ само се плъзгаше по повръхностьта на прочетеното, безъ да вникне въ него, безъ да го асимилира и да си изработи мирогледъ. Само така сѫ обясними ония противоречия, между които се движеше животътъ на Протогеровъ.
Хвалейки се съ своята принадлежность къмъ теософското общество (теософитѣ издадоха некрологъ по случай убийството му), той продължава да стои начело на една революционна организация и да подписва смъртни присѫди. Възпитанъ въ патриотически духъ въ редоветѣ на армията, готовъ да се кара съ всѣки, който се усъмни въ неговия ортодоксаленъ национализъмъ, Протогеровъ не пропуща да конспирира съ комуниста Димитъръ х. Димовъ и да развива комунистическа идеология съ Алеко, петь минути преди убийството на последния. Самъ некористолюбецъ и честенъ по отношение материалнитѣ срѣдства на Организацията, той не само търпи, но и насърдчава Алеко за грабежъ и неморални сдѣлки, когато Тодоръ е въ борба срещу него за това. Подобни противоречия могатъ да се изброятъ съ десетки въ живота на Протогеровъ. Нещастието бѣше въ това, че този теософъ се озова въ една революционна организация. Той бѣ напълно побъркалъ жизненото си поприще. Роденъ бѣше само за калугеръ. Такава преценка му е давалъ и покойниятъ Тодоръ Александровъ. Въ сѫщность и за истински калугеръ, лишенъ отъ прелеститѣ на живота, не би го бивало . . . Той се люшкаше по всички посоки. Той бѣше известенъ по компромиситѣ си съ хора, съ които „преговаряше" и тия компромиси отиваха до пълно отричане на принципи и твърдо установени положения въ организацията. Правъ бѣше Чудомиръ Кантарджиевъ, който на срещата въ Лъжене, за която ще се говори на друго мѣсто, го нарече „класически компромисчия".
Върху тая почва отъ зависть, злоба, ламтежъ за голѣмство, лицемѣрие, подлость, мнителность, неустановеность, безволие, слабость къмъ ласкателства и себепоклонство намѣриха условия за вирѣене и развитие престѫплението отъ 1924 год., както и другитѣ позорни събития, за които подробности ще се намѣрятъ по-нататъкъ.
Завистьта и злобата бѣха почвата, върху която комплотътъ противъ живота на Тодоръ Александровъ хвана коренъ; мнителностьта и
700
безволието бѣха двигателитѣ, които го подготвиха за позорния съюзъ съ Алековци; слабостьта къмъ ласкателства и себепоклонството сѫ, които го сближиха и го направиха окончателно съюзникъ на Алековци въ престѫпния заговоръ; лицемѣрието и подлостьта сѫ, които прикриваха тоя съюзъ, за да не се взематъ мѣрки навреме; ламтежътъ за голѣмство и неустановеностьта въ мненията му го подтикнаха къмъ съюзъ съ комуниститѣ и въ него да търси „идейно" оправдание на замисленото престѫпление отъ 31 августъ 1924 г.
* * *
Преди да пристѫпимъ направо къмъ разкритията за участието на Протогеровъ въ заговора, нуждно е да се изяснятъ нѣкои предварителни въпроси. Участието му въ заговора не е нѣкаква случайность; то не се явява току така изведнажъ. Има известни лични отношения, известни връзки, които сѫ подготвяли психологически Протогерова къмъ престѫпния заговоръ. Преди всичко неговитѣ чувства къмъ Тодора и тѣхнитѣ взаимни отношения. Тѣзи отношения никога не сѫ били добри. Ако можеше да се намѣрятъ всички писма, които Тодоръ бѣ писалъ на Протогерова нѣколко месеци преди да бѫде убитъ, както и тия, които Протогеровъ му бѣ писалъ презъ сѫщото време, издирванията биха се улеснили доста. Това, обаче, се затрудни отъ факта, че още въ момента на убиването на Тодора, Протогеровъ задигна отъ чантата му всички по-важни книжа. Освенъ писмата, които е получавалъ отъ Протогеровъ, Алеко и Атанасовъ, задигнати сѫ и нѣкои бележници, въ които оставаха копия отъ писмата, които Тодоръ пращаше и пишеше на казанитѣ трима души. Презъ три години на нѣколко пѫти устно и писмено искахъ отъ Протогеровъ тия книжа (архивата стоеше у менъ). Отначало Протогеровъ ми обещаваше да ми ги даде, надѣвайки се да намѣри нѣколко маловажни книжа, за да ги предаде като „всичко" намѣрено у Тодора, но скоро следъ това ми заяви, че е забравилъ кѫде сѫ и че щомъ се сѣти, ще ми ги предаде. Въ продължение на три години и половина, обаче, Протогеровъ не можа да се „сѣти", кѫде ги е оставилъ . . .
Съ течение на времето, обаче, бидоха открити две писма: едното отъ Протогеровъ до Тодоръ и другото отъ Тодоръ до Протогеровъ. Прибавени къмъ онова, което се знае за обтегнатитѣ имъ отношения въ продължение на дълги години, тѣзи писма илюстриратъ тежката атмосфера, въ която сѫ живѣли двамата „другари".
Ето какво пише Протогеровъ на 20 августъ 1924 година, само десеть дни преди убийството на Тодоръ Александровъ:
„20.VIII. Др. Миле (псевдонимъ на Тодора - б. н.)
Я погледни какви сѫ нашитѣ лични отношения ? Казвамъ ти най-искрено, че за мене въ основата на цѣлата наша работа е взаимнитѣ другарски отношения помежду ни, обаче за менъ въ тебе не виждамъ другарь; ти по мой адресъ какво не си говорилъ; ти си лишенъ отъ всѣкакво другарско чувство; не сѫ се минали нѣколко дена, ти какви писма не ми писа ? Въ твоята душа липсва поиятието другарство, а едновременно съ това въ основата на твоята дейность е да градишъ организацията около своята личность, като създавашъ тебъ преданни лица, а не на дѣлото.
Въ тебъ, другарю, това ти го казвамъ най-искрено, казвамъ
701
ти това що чувствувамъ, па макаръ и да сѫ грѣшни чувствата ми и схващанията ми въ тебъ липсва всѣко другарско чувство и при една голѣма амбиция. Е може ли при такива отношения да се върши работа и то такъва като нашата ?
По поводъ Струмишкия конгресъ какви ли обидни писма не ми писа и какви ли анкети не прави ? ! А тѣзи анкети казахъ ти го и устно ясно дава да се разбере на тия, които те заобикалятъ и които само на тебе служатъ, а азъ съмъ чуждъ за тѣхъ, че ти не ми вѣрвашъ.
Та само това ли е ?
Ужъ азъ водѣхъ политиката въ чужбина, а въ сѫщность ти ми се бъркаше на всѣка крачка и вършеше мимо менъ всичко.
Азъ за тебе минавамъ за глупецъ, годенъ само за монастиръ, но не и за революционеръ, и тия твои схващания не си се стѣснявалъ да ги сподѣляшъ съ твоитѣ близки.
Та само това ли е ?
Ти Алеко изкарвашъ разбойникъ и събирашъ доказателства за това; а той е лице съ влияние въ Петричко. По отношение на Атанасова сѫщо.
Като дойдохъ тукъ констатирахъ, че си въ подземна борба съ тѣхъ.
Чаулевъ и х. Димовъ успѣли да привлекатъ на страната си Занковъ и Ар. Йовковъ, а сѫдейки по твоя разговоръ снощи за това що ти е говорилъ Пандевъ, азъ заключавамъ, че и А . . . па и цѣло вече течение въ Илиндень е организирано и привлѣчено къмъ тѣхъ, значи тогава борбата не е съ двама, а съ една организация. Съ Пандева и другаря му [*] не желая да влизамъ въ разисквания, защото ти ме викашъ предъ тѣхъ за да ме обиждашъ — разбира се предварително нагласени за това.
Ние открито трѣбва да приказваме и съ Орфо (псевдонима на Алеко — б.н.) и Морова (псевдонима на Атанасовъ — б.н.). Ти считашъ ги за войводи и като така считашъ за унизително да приказвашъ съ тѣхъ и да имъ давашъ значение, обаче тѣ сѫ фактори и дейци и като такива съ които ще трѣбва да вървимъ заедно въ борбата. Три окрѫга, които сѫ си избрали окрѫжни рѫководни тѣла могатъ да ни бламиратъ и да си избератъ Центр. комитетъ, та бива ли да се явяватъ въ насъ мисли за борба съ тѣхъ ?
Да мислимъ, да мислимъ и пакъ да мислимъ и то много откровенно, съ разкрито съзнание.
Съ сърд. поз. Илия
20.VIII.1924 г.
Р.S. Отъ мѫка не мога да спѫ [9].
Този документъ за неграмотность, написанъ Богъ знае следъ колко размишления „съ разкрито съзнание", свидетелствува: 1) че отношенията между двамата сѫ били извънредно натегнати и то отдавна, 2) че Протогеровъ винаги е хранилъ зависть къмъ личностьта на Тодоръ Александровъ, за гдето тя го е засѣнчвала и загдето Тодоръ основателно се издигаше чрезъ работата си като фактически водачъ на
*. Пандевъ е К. Пърличевъ; а другаря му е Г. Баждаровъ.
702
революционната организация. Още презъ 1920 г. Протогеровъ, чрезъ подхвърляне на свои бележки, които да попаднатъ въ рѫцетѣ на Тодоръ, е подсказвалъ, че не може „да търпи повече подобенъ редъ на работитѣ", т.е, че не може да търпи могѫщата личность на Александровъ и нейната преднина, 3) че Протогеровъ въ съгласие съ Алеко и Атанасовъ, е промѣнилъ становището на Организацията по отношение на Георги Занковъ и Арсени Йовковъ, за което ще споменемъ въ следващитѣ страници на книгата. Вмѣсто да съдействува за тѣхното отстранение отъ рѫководството на Илинденската организация, той, следъ като по околенъ пѫть бѣ насърдчилъ избирането имъ наново въ рѫководното тѣло, иска да спъне Тодора въ привеждане взетото взаимно решение. По този начинъ се подравяше авторитетътъ на Александровъ и се насърдчаваха враговетѣ на ВМРО чрезъ манифестациитѣ на сериозно раздвоение въ нейнитѣ върхове.
Обвиненията срещу Тодора, че нѣмалъ другарско чувство, сѫ една тема, на които Протогеровъ се е упражнявалъ много пѫти. Тѣзи негови „разсѫждения", следователно, не сѫ нищо друго освенъ словесни упражнения, защото, ако това е било едно негово дълбоко разбиране, той не би създавалъ непрестанно атмосфера на недовѣрие и враждебность. Самъ Протогеровъ е чувствувалъ, че на всички негови възражения може да се отговори съ една дума, за да се отхвърлятъ тѣ, затуй бърза да заяви: „казвамъ ти това, па макаръ и да сѫ грѣшни чувствата ми и схващанията ми".
Но най-престѫпното е, че Протогеровъ въ продължение на дълги години е мислилъ, че не може да се работи съвмѣстно при сѫществуващата обтегнатость и недовѣрие, но не е теглилъ логическитѣ последствия отъ тая своя констатация, като се оттегли и остави свободни ония, които искаха да работятъ, вмѣсто постоянно да прѣчи и да спира тѣхната дейность.
И наистина, ако не бѣше годенъ „само за монастиръ", той би лм се стресналъ отъ една борба срещу х. Димовъ, Чаулевъ, Занковъ и Йовковъ, когато се касаеше до запазване основнитѣ принципи на организацията, на която той стоеше начело ? Щѣше ли да вижда нѣкаква „организация" въ съюза на трима-четирма кариеристи, за да съветва Тодора „да обмисли сериозно" и да не води борба, ако не и да влѣзне въ съюзъ съ тѣхъ ? ..
На листъ четвърти отъ писмото Протогеровъ пише на Александровъ: „Ти Алеко изкарвашъ разбойникъ и събирашъ доказателства за това; а той е лице съ влияние въ Петричко. По отношение Атанасовъ — сѫщо. Като дойдохъ тукъ констатирахъ, че ти си въ подземна борба съ тѣхъ". Думата е за дохаждането на Протогеровъ отъ странство. Отъ неговото пристигане до деня, въ който той пише писмото на Тодора, бѣха изтекли четири месеци. И макаръ да признава, че още когато е дошелъ, научилъ билъ, че Тодоръ е въ борба съ Алеко и Атанасовъ, не се е постаралъ да узнае, защо Тодоръ води тази борба; или по-право той е знаялъ защо Тодоръ се бори, както това знаеха и последнитѣ членове на организацията, но по свои смѣтки е намиралъ за нуждно да вземе страната на Алеко и Атанасовъ и да напада Тодора, затова, че нарича Алеко разбойникъ. Тодоръ отрича да е назовавалъ Атанасова разбойникъ, поставяйки въ страни на той пасажъ на Протогеровото писмо едно „не".
Враждата и омразата, които опредѣлятъ отношенията на Протогеровъ
703
спрѣмо Тодоръ Александровъ, не сѫ били нито моментни, нито резултатъ на нѣкой изолиранъ конфликтъ. Тѣ сѫ били постоянни, подхранвани отъ неговата зависть и злоба.
Но освенъ това и писмото на Тодоръ отъ 14 юлий, отправено до Протогеровъ, свидетелствува за тая вражда и омразата на последния къмъ Александровъ. Това писмо на Тодора почва съ цитата отъ едно писмо на Протогеровъ до Моневъ, поставени като мото на самото Тодорово писмо. Тодоръ е сторилъ това, за да подчертае непостоянството на своя другарь отъ Централния Комитетъ, който твърде често мѣни мненията си, ако въобще казанитѣ ласкави думи за Тодора сѫ били искрени, а не проявление на неговото доказано лицемѣрие.
Ето и самото писмо, писано върху листчета отъ формулярнитѣ бележници, съ които си служеше Тодоръ:
„Драги Илия,
Твоето държане спрѣмо мене отъ известно време насамъ е недругарско и — което е опасно, — по мое мнение, е вредно за правилния развой на македонското освободително движение. Последното обстоятелство ме принуди, като изпълнение на дългъ — другарски и къмъ борческата Родина, — да ти пиша това дълго писмо, което почвамъ съ цитати отъ твое писмо до Монева, точенъ преписъ отъ което ти прилагамъ тукъ.
Горнитѣ цитати правя не съ цель да се гордѣя или да задоволя своя амбиция, защото азъ не съмъ сторилъ, досега, нищо повече отъ добросъвестно изпълнение на своя дългъ. Това не правя и съ намѣрение да обиждамъ нѣкого, а само отъ желание да се отстранятъ нѣкои недобри порядки по управлението на ВМРО, които ако се засилятъ, ще допринесатъ за разлагането ни.
За да подкрепя съ данни горнитѣ свои мисли, нѣма да изброявамъ по-старитѣ ни недоразумѣния. Ще спомена накратко:
1) Обидитѣ, които ми нанесе, като настояваше въ началото на 1920 г. да правимъ събрания съ Георчевци, Пенчевци-Павлевци и С-ие и то въ София, за изработване директиви за избиране рѫководни тѣла на ВМРО, защото азъ ти се противопоставихъ на това, като противозаконно и опасно. Ако не бѣше ме подкрепилъ Чаулевъ и се възприемеше твоето гледище, ти помисли какво щѣше да представлява сега ВМРО, ако се създадѣше нѣщо отъ нея.
2) Горчевинитѣ, които ми причини презъ май или юний 1920 год., нѣколко дена преди тръгването ми за вѫтре съ писмото си, съ което искаше да ти оставя печатитѣ на Централния К-тъ и Задгр. представителство на ВМРО и то следъ като последния бѣхъ го пратилъ на Пандова, единъ отъ упълномощенитѣ вр. Задгр. Представ. на Орг-та.
3) Тѫгата, които ми причини въ една отъ последнитѣ ни срещи преди тръгването ми с. 1920 год., като остави на масата написанъ листъ и ужъ случайно излѣзна и се позабави, за да прочета съдържанието, което бѣ въ следния смисъль:
„Тод. Ал-въ държи печатитѣ на Ц. К. и Представителството; той поддържа връзкитѣ съ вѫтрешностьта на Македония; той . . . По този начинъ се добива впечатление, че има революционна Организация на
704
Тод. Александровъ, а не — ВМРО. Азъ не съмъ съгласенъ повече да продължава той редъ на работата".
Болно ми стана, като прочетохъ тая бележка съ много „той" . . . и съ заключението й. Можехъ на всички „той" да дамъ мотивирани обяснения, че съмъ правъ; мислихъ, както много пѫти въ подобни случаи, да предложа другарска анкета, но понеже това стана само 2-3 дни преди заминаването ми за вѫтре и то по единъ такъвъ некавалерски начинъ, намѣрихъ за умѣстно да преглътна и той горчивъ хапъ, като оставя дѣлата и времето да поправятъ всичко . . .
Нѣма да се спирамъ на дълго сѫщо и на албанския протоколъ за споразумѣние съ д-ръ Ф. Атанасовъ, Кр. Зографовъ и с-ие, макаръ съ него да ми се създадоха вѫтре много грижи, много неприятности и много бели, защото мисля, че времето уясни кой е билъ правия.
По-надълго ще се спра на новитѣ данни.
4) Нѣколко седмици преди да заминемъ за странство, въ съвмѣстно заседание съ вр. предст. на орг. и съ нѣкои съчувственици, се рѣши да се взематъ мѣрки да не се избиратъ Арсени и Занковъ въ рѫководното тѣло на илинденската организация. Какво бѣ очудването ми, като узнахъ, че това решение не е съобщено отъ тебе даже на заведующия Петричкия окрѫгъ, като сѫ подготвени отъ твоя страна нѣкои отъ по-виднитѣ лица въ илинд. конгресъ. Напротивъ твоитѣ и на Орфо (Алеко, б.н.) изявления предъ четиримата пратеници и инструкции чрезъ Мишо Шкартовъ, и споредъ казването на П. Ацевъ, сѫ оставили у сички конгресисти убеждението: а) че ВМРО нѣма нищо противъ избирането на Занковъ и Арсени и б) че сички опити на приятелитѣ на Александровъ да отстранятъ последнитѣ е дертлийска работа. Отъ тамъ и куража на Занковъ и Арсени да твърдятъ, че сѫ се разбрали съ ВМРО и тя нѣма нищо противъ тѣхъ — за това имъ помага и срещата съ тебе и Орфо, нарочно разгласена и заключението следъ избора, че има разцепление въ редоветѣ на Орг-та и че Александровъ и С-ие били бити. Като се заехъ следъ завръщането си азъ да поправя тая грешка, ти пакъ се намѣсвашъ . . .
5) А най-голѣмото незачитане и най-тежката обида ми се нанесе съ контрабандния начинъ, по който произведохте (шифъръ) окр. конгресъ.
Преди всичко нищо не налагаше да се бърза толкова, че да се произведе той конгресъ безъ законнитѣ делегати (шифъръ). Последния е единъ отъ първитѣ съветници на Орфо отъ началото на възсъздаването на орг-та долу и до сега; старъ деецъ съ опитность, а и нѣмаше причини нито да се лиши конгреса отъ неговата опитность, нито да се пренебрегва и обижда той. А което е най-важно въ случая: а) азъ съмъ организиралъ нѣкои околии въ тоя окрѫгъ, б) имамъ нескромнитѣ претенции да познавамъ най-добре сегашното положение въ Македония, състознието на орг-та, известни дефекти, и съ моята опитность въ борбата присѫствието ми въ подобенъ конгресъ би било само отъ полза на Освободителното дѣло. При това ти подписа протоколъ № 1, че азъ остава да завеждамъ Скопския и Струмишки окрѫзи.
Какво е това незачитане подписа си ? И ако не изпълняваме
705
зетитѣ решения, съ какво морално право ще искаме други да ги изпълняватъ ? Твоето оправдание, че не си отдалъ значение на конгреса, е толкова несериозно и неискрено, че ти го изказа съ свѣнъ и съ очи въ земята. А по сичко личи, че е имало време да бѫда извиканъ, а нарочно е направено да не зная азъ даже какво става. Съобщението отъ Орфо до Цен. К-тъ е отъ 28 м.м., а твоята резолюция е поставена едва на третия день, 30 с., когато сте постоянно заедно (При това каква нескромна резолюция самъ за себе си . . . — Гузностьта и може би угризението на съвѣстьта се издава и отъ факта, че на сѫщото важно писмо си писалъ отъ смущение писмо до Пандова...), в) има изгледи, че и щемпъла (печата) въ пощата е ударенъ изопачено, за да не се познава отъ кога е.
А като се знае, че азъ кога бѣхъ при васъ на 22, 23 и 24 юни изрично говорихме съ тебе, Орфо и Моровъ по времето за свикване окр. конгреси и поради изтъкнатия отъ последнитѣ двама фактъ, че не сѫ произведени още окол. конгреси въ нѣкои околии, и за да не се губи сега за това цѣнното за организаторска работа вѫтре време, спрѣхме окр. конгреси да се произведатъ презъ есеньта, а следъ това — и общия.
Помня добре, че на тебе ти казвахъ: „Има много нередовности и грѣшки за поправяне долу, но чакамъ окрѫжния конгресъ, за да се вкара Орг-та тамъ въ правиленъ пѫть".
При наличностьта на тѣзи два факта, да се свиква конгресъ съ писмо 4 дена следъ раздѣлата ни и да се задържи това писмо цѣли 10 дена, кой не би подозрѣлъ, че това е извършено съ зла умисъль.
Понеже писмото ми стана дълго, не ще мога сега да пиша върху поддържаната отъ Орфо и Моровъ теза, че Орг-та въ Петричкия окрѫгъ (въ Македония подъ бълг. власть) е революционна — както обяснявалъ въ едно събрание въ Струмския чифликъ Ксантийския [*] войвода Щерйо: „сѫщо като въ Сърбия и Гърция като добавялъ даже, че окол. н-ци, пристави, стражари и пр. трѣбва да ги считаме наши врагове . . . Макаръ подобна теза да не издържа критика, ясно ми е, защо отъ нѣкои се желае да бѫде възприета. Чудно ми е само, какъ и ти се обяви за нея . . . [**]
Въ заключение ще ти кажа: 1) както до сега, тъй и за напредъ въ сички свои действия съмъ се рѫководилъ и ще се рѫководя, изхождайки само отъ интереситѣ на ВМРО. 2) и сега като ти пиша горнитѣ факти, то е само отъ желание за напредъ поне да се турне край на тѣзи нередовности, които сѫ пагубни за добрия развой на Орг-та. 3) Благородно съревнование: кой повече работа да свърши, кой да бѫде по-полезенъ на борческата Родина, е допустимо и желано даже, но никога — не: заимни прѣчки. 4) При многото врагове, които имаме ВМРО и ние, ако
*. Ксантийски — значи Горно-Джумайски.
**. Съ тѣзи думи Тодоръ прави алюзия за желанието на комуниститѣ щото българскитѣ стражари, пристави и пр. въ Пиринския край да се считатъ точно такива врагове както сръбскитѣ и гръцкитѣ. А всѣки знае, че въ този край не е имало национално потисничество, денационализация и пр. Затова тамъ имаше само спомагателна ВМРО.
706
липсва пълно довѣрие и разбирателство между насъ, знае се какво очаква ВМРО и насъ. 5) Основа на нашитѣ отношения трѣбва да бѫдатъ изпълнение на правилници и наредби.
Съ мн. сърд. поздрави М. Хр.
14.VII.1924 год. [10]
Както виждатъ читателитѣ, и Тодоръ завършва писмото си съ апелъ за довѣрие и разбирателство, и той говори за другарство. Всѣки, който познава Тодора, ще прецени голѣмата искреность на негови апелъ. Декларациитѣ на Протогеровъ за другарство и довѣрие сѫ били, както казахме, само словесни упражнения. Защото какъ иначе може да се обясни фактътъ, че Тодоръ има многобройни другари (Протогеровъ казва за тѣхъ, че служили на личностьта на Тодора, а не на Дѣлото), а Протогеровъ е обкрѫженъ все отъ врагове, съ които не иска дори да се срещне ? (Пасажътъ отъ писмото му за „Пандовъ и другаря му", се отнася за Пърличевъ и Баждаровъ, които се явяватъ като негови следсмъртни приятели). Явно е, че нѣма другарско чувство онзи, който нѣма другари и се смѣта обкрѫженъ все отъ врагове, а не онзи, който е въ толкова близки другарски връзки съ хората, щото неговиятъ завистливъ другарь го обвинява, че създава поклонници около себе си, а не хора на Организацията.
Преди всичко Александровъ говори за стари недоразумѣния, които винаги сѫ съществували помежду имъ. Напомня двойнствената роля, която Протогеровъ игра по отношение на Занковъ и илинденци и характеризира завистьта и подлостьта на Протогеровъ съ „случайно" забравено писмо съ много „той" и пр.
Протогеровъ, Алеко и Атанасовъ умишлено сѫ излъгали Александрова за датата на Струмишкия окрѫженъ конгресъ, за да избѣгнатъ неговото присѫствие на конгреса. Установи се по-късно, че въ този конгресъ Георги Атанасовъ и Алеко открито сѫ се нахвърлили съ ругатни върху Александровъ — безъ неговиятъ колега Протогеровъ да го е защитилъ съ една дума. Георги Атанасовъ е присѫствувалъ тамъ като делегатъ съ фалшиво пълномощно. Протогеровъ се е отказалъ отъ подписа си въ протоколъ № 1, подписанъ и отъ Александровъ. Това идва да потвърди, че е било старъ занаятъ на Протогеровъ да не зачита подписитѣ си. Подробноститѣ, които самъ Александровъ ни разправя въ писмото си, като напримѣръ изопачаване на дати, игра съ пощенски щемпели за заблуждаване на Тодора — подсказватъ за долнитѣ срѣдства, практикувани отъ Протогеровъ по отношение на Тодора, когато последниятъ е трѣбвало да бѫде излъганъ и подигранъ. Вражескитѣ отношения на Протогеровъ спрѣмо Тодоръ Александровъ се потвърѫдаватъ и отъ единъ разказъ на стария революционеръ М. Чаковъ, който е билъ ходилъ съ П. Ацевъ при Протогеровъ и Алеко въ връзка съ нѣкои статии съ комунистически тенденции, които бѣха се появили въ в. „Илиндень". Ето какво имъ казалъ Протогеровъ, споредъ М. Чаковъ. [11]
„А бе хора, не можахте ли най-после да разбсрете, че тѣзи статии на нѣкого не се харесватъ ?" Веднага следъ това продължи: „Вий, г-да не можете да си представите Тодоръ до каква самозабрава е дошелъ. Вие не можете да си представите какви хамалски писма той писва до моитѣ бивши другари министри, а най-печалното е това,
707
че той тѣзи хамалски писма ги писва отъ името на Центр. Комитетъ".
Възмутенъ до неописуемость добави, азъ ще му забрана (заканително), когато писва подобни хамалски писма да ги писва отъ свое име, а не отъ името на Центр. Комитетъ, комуто рони престижа и авторитета". Тази закана се изказваше съ такава злоба, която човѣкъ може да си тия представи само ако бѣше очевидецъ".
Изобщо и отъ показанията на Чаковъ и отъ писмото на Тодоръ става абсолютно ясно, че членътъ на Централния Комитетъ на ВМРО Александъръ Протогеровъ води война противъ Александровъ, неговъ колега отъ Централния Комитетъ, опирайки се напълно на Алеко и Атанасовъ.
* * *
Съюзътъ между Протогеровъ и Алековци се манифестира и по въпроса за Струмишкия конгресъ. Съ цитираното писмо на Тодора до Протогеровъ явно проличава съ какви срѣдства сѫ си послужили Протогеровъ и Алеко, за да излъжатъ и изиграятъ Тодора, отъ чието присѫствие тѣ искали да се отърватъ, макаръ Струмишкиятъ окрѫгъ да е билъ завежданъ отъ Тодора, съгласно протоколъ № 1, подписанъ и отъ Протогеровъ.
„А най-голѣмото незачитане и най-тежката обида ми се нанесе чрезъ контрабандния начинъ по който произведохте Струмишкия окрѫженъ конгресъ",
— му пише Тодоръ. И после — за да не повтаряме — излагатъ се похватитѣ, съ които сѫ си служили двамата съюзници, за да постигнатъ своята цель.
Протогеровъ, който всичко сподѣля съ Алеко, не закъснява да му съобщи упрѣцитѣ, които Тодоръ му е отправилъ за тая „контрабанда". Алеко пише по това на Тодора съ едно бързо писмо и последниятъ му отговаря на 19 юлий 1924 година: [12]
„Драги Орфо,
1) Въ отговоръ на бързото ти писмо отъ вчерашна дата, има да ти ява следното:
Наистина много ми е мѫчно, че не можахъ да присѫствувамъ на Струмишкия окр. конгресъ, едно за да се запозная по-добре съ положението въ разнитѣ му околии, и да дамъ мнение за мѣркитѣ, които трѣбва да се взематъ за закрепване и засилване орг-та тамъ. Съ право у мене остава известно съмнение, че може умишлено да е забавено писмото за конгреса, писано на 28.VI., резолирано отъ Илия на 30 с.м.; не личи по пощенския печатъ, кога е пратено, а получено на 8 т.м.
При това азъ до 24 м.м. бѣхъ при васъ долу и не само не става дума за бързо произвеждане окрѫжнитѣ конгреси, а на моето запитване вѣроятно има още непроизведени околийски конгреси, отговори ми се „да" и заедно се спрѣхме окрѫжнитѣ конгреси да се произведатъ есеньта. При това азъ бѣхъ казалъ на Илия, че искамъ да присѫствувамъ на окр. конгресъ, особено като става първия окр. конгресъ и азъ се намирамъ на 8 часа . . . далече отъ васъ. Мисля, голѣма загуба за мене лично, а може би отчасти и за конгреса е, азъ да зная това и да не дойда.
При това късно узнавамъ, че въ конгреса неправилно е било
708
подложено на преценка и даже зето противоположно решение по неутвърѫдаване известния вашъ протоколъ номеръ 1 отъ име на Цен. К-тъ на ВМРО.
Отъ тия и други нѣкои загадки въ конгреса и постѫпки вънъ отъ него, у мнозина се е зародило мнение, че има нѣкакво разцепление въ редоветѣ на ВМРО. А ширенето на подобни слухове отъ мнозина, които идватъ отдолу, е само пакостно за успѣха на Освобод. Дѣло".
Какво излиза отъ това писмо на Тодора?
Че последниятъ е съобщилъ на Протогеровъ намѣрението си да присѫствува на конгреса. Че въ негово присѫствие се е решило окрѫжнитѣ конгреси да се произведатъ презъ есеньта. Но Протогеровъ съобщава на Алеко намѣрението на Тодора и двама решаватъ да не чакатъ есеньта, а да свикатъ конгреса веднага следъ заминаването на Тодора, като излъжатъ и изиграятъ последния. Алеко е ималъ интересъ на всѣка цена да се отърве отъ участието на Тодора въ конгреса, защото въ негово присѫствие биха се подигнали нѣкои неудобни за Алеко въпроси. Той е знаялъ отъ Протогеровъ, какво му готви Тодоръ, който е билъ казалъ на първия: „Има много нередовности и грѣшки за поправяне долу, но чакамъ окр. конгресъ, за да се вкара Организацията тамъ въ правиленъ редъ". Ето защо избързватъ съ Протогерова, като дори снабдяватъ Атанасова съ фалшиво пълномощно, за да присѫствува на конгреса, въ който се псува и ругае Тодоръ Александровъ. До тукъ все пакъ може да се разбере съгласието имъ. Но има другъ единъ фактъ: Алеко има намѣрение (макаръ и незаконно) да подложи на преценка решението на Ц.К. за отхвърляне тѣхния протоколъ № 1. Поиятно е, защо не желае той присѫствието на Тодора. Но, въ такъвъ случай, до кѫде е стигналъ тѣхниятъ съюзъ съ Протогерова, за да не почувствува Алеко никакво стѣснение да се занимава съ този протоколъ въ негово присѫствие и да отxвърля незаконно решението на Ц.К. въ връзка съ него ? Нека не говоримъ за псувнитѣ противъ Тодора, посрещнати съ доволно мълчание. Но защо Протогеровъ, като членъ отъ Ц.К. не е реагиралъ противъ понижаването престижа на тоя институтъ и противъ отxвърлянето на едно решение на Централния Комитетъ ?
Въ замѣна на какво Протогеровъ е направилъ тия концесии на Алеко ? Ние отказваме да се съгласимъ, че всичко туй е резултатъ само на безхарактерностьта на Протогеровъ. Защото има и другъ единъ фактъ, който говори, че той е отишелъ твърде далече въ своята солидарность съ Алеко. Последниятъ, както и Атанасовъ, сѫ възприели тезата, че въ Македония подъ българска власть има революционна организация, че и тамъ тя има сѫщитѣ задачи както въ Гърция и Сърбия; че околийскитѣ началници и приставитѣ трѣбва да се преследватъ като врагове, както въ Сърбия и пр. И сѫщиятъ този Протогеровъ, който за нѣкои, които му държаха надгробни речи, минава за добъръ български патриотъ, е готовъ да издере очитѣ на Тодора, затова, че е наругалъ въ едно писмо министъръ Русевъ, напълно възприема тая Алекова теза.
Съюзътъ между Алеко и Протогеровъ бѣ толкова напредналъ, че придоби формата на фронтъ. Тодоръ знаеше всичко това, той знаеше,
709
че и писмата, които пишеше на Протогеровъ и въ които осѫждаше Алеко, се четѣха заедно съ последния.
И когато Протогеровъ на 20-и августъ му пише онова озлобено писмо, въ което го упрѣква, че е водѣлъ подземна борба съ Алеко и го считалъ за разбойникъ, когато той билъ „факторъ" съ влияние въ Петричко, Тодоръ знаеше вече за сѫществуването на „единния фронтъ". Нали въ писмото си отъ 14 юлий, когато го обвинява въ съвмѣстно изклинчване по Струмишкия конгресъ, загатва: „това сѫ мои далечни предположения, дано е лъжа".
* * *
Алеко и Атанасовъ познаваха отлично вражескитѣ чувства на Протогеровъ спрѣмо Тодора и сѫществуващитѣ между тѣхъ обтегнати отношения. Ето защо, следъ като разправиитѣ между Тодора отъ една страна и Алеко и Атанасовъ отъ друга, достигнаха до положение на крайна натегнатость, съ която Тодоръ се готвеше да ликвидира на предстоящитѣ конгреси, Алеко и Атанасовъ решаватъ да се възползуватъ отъ Протогерова въ борбата си противъ Тодора. За тая цель тѣ решаватъ да пратятъ човѣкъ въ Виена, за да влезне въ връзка съ него и да го доведе въ Петричко при тѣхъ. Понеже въпросътъ е билъ отъ секретно естество, такъвъ човѣкъ подирватъ въ лицето на комуниста Георги Пенковъ, интименъ приятель на Алеко, който му е съобщавалъ много тайни работи. Пенковъ, следъ 20-дневно скитане изъ Пирина, следъ убийството на Алеко и хората му, се предава на милицията и, „водимъ единствено отъ искреното желание да остане вѣренъ на себе си, като скроменъ ратникъ въ македонската освободителна борба, и за да посочи самата, истина предъ ВМРО и предъ бѫдещето както пише самъ той, дава показания и признания, които xвърлятъ обилна свѣтлина върху предшествуващитѣ събития.
Ето какво казва той въ своитѣ признания [13] (спазваме негович рѫкописъ):
„Около началото на 1924 г. в домѫт на Панайот Тасев бех повикан от фабриката ми в Предел от Алеко Василев и Г. Атанасов. Сѫобщението дойде чрез Симитлий, в горната кѫща в Джумая Алеко и Атанасов ми предложиха да замина в Европа, да доведа при тех в Петричко Господин Протогеров. Георги Атанасов казваше, че Протогеров требва в най-скоро време да бѫде доведен, тука за да се отѫрвем от тая охтика — Тодор Александров и Протогеров да застане начело на организационните работи. Аз казах, че имам много работа — зает сѫм с фабриката си и немога да отида, тогава те казаха, те ще изпратят друг човек и зная, че испратиха некого. Подир известно време г-н Протогеров наистина дойде от странство в Петричко.
Спомниям си, че след като дойде г. Протогеров Алеко ми каза, че сега ще си расчистим сметките с Тодор Александров понеже и г. Протогеров е напѫлно съгласен с нас — това бѣ на Марикостенските бани, там беха дедо Никола Малешевски, Методи Алексиев и П. Говедаров, какво е говорил Алеко на другите не знам.
Спомням си още, че Мишо Шкартов ми писа, че г-н Протогеров в Струмишкия конгрес показал лошо настроение спремо Тодора".
710
И наистина, изглежда че Алеко и Атанасовъ сѫ изпратили другъ човѣкъ да доведе Протогерова при тѣхъ. Не се знае, кой е този човѣкъ, но фактъ е, че Протогеровъ въ началото на май 1924 г. се завърна отъ странство и отиде при тѣхъ, престоявайки тамъ непрекъснато до убийството на Тодора.
Преди да изложимъ фактитѣ въ връзка съ самия комплотъ и убийството — нека разгледаме интимнитѣ отношения, които се създаватъ между Протогеровъ, Алеко и Атанасовъ, на базата на общата имъ омраза противъ Тодора. Алеко и Атанасовъ, както казахме по-горе, знаеха лошитѣ отношения между двамата членове на Централния Комитетъ. Тѣ ги знаеха не само по онова, което всички дейци въ организацията разправаха, не само по ругатнитѣ, които Протогеровъ въ тѣхно присѫствие е отправялъ по адресъ на Тодора, но, така да се каже, официално въ писма до тѣхъ Тодоръ е ималъ случай да говори за това. Ето и едно писмо отъ Тодора до Алеко съ дата 19 юлий 1924 г., което можа да се намѣри следъ убийството: [14]
„Драги Орфо,
При крайното раздразнение у Илия (псевдонимъ на Протогеровъ — б.н.) тѣзи дни и при натегнатостьта между насъ, свикването на Сѣрския конгресъ наскоро може да турне точка на тѣзи триения и да запуши устата на онѣзи, които приказватъ за разцепление въ редоветѣ на ВМРО".
Въ горния документъ е ясно, че Алеко знае и отъ самия Тодоръ за лошитѣ му отношения съ Протогеровъ. Явно е още, че разчистването на смѣтки е трѣбвало да стане не само съ Алеко и Атанасовъ, но и съ Протогеровъ. Наближаващиятъ Сѣрски конгресъ е застрашавалъ не само Алеко и Атанасова, но и Протогерова. Ето защо тѣ и тримата се съюзяватъ, ето защо „поканата" до Тодора, редактирана въ язвителенъ и подигравателенъ тонъ, е написана не отъ заведующия окрѫга, както се следва, но отъ самия Протогеровъ, който е въ общия фронтъ. Както се знае, Тодоръ бѣ убитъ на пѫть за този конгресъ. Черновката отъ това писмо — „покана" — написана отъ Протогеровъ гласи: [15]
„До чл. Ц.K. Т.А.
въ Мак.
За да ви се даде възможность лично да присѫствувате въ конгреса на Сѣрския револ. окр. (тукъ е било първо написано, по-после зачеркнато — б.н.) и да се удовлетвори Вашето желание да бѫдете полезни съ Вашитѣ съвети, решихъ да ускора свикването на тоя конгресъ.
Окрѫж. конгресъ за Сѣр. р. окр. ще се свиква на 2-й августъ т.г., Илиндень, на който моля Ви лично да присѫствувате. За мѣстото на конгреса ще получите сведения отъ . . .
Съ др. поз."
(Впоследствие конгресътъ е билъ отложенъ на 31 августъ по неизвестни причини).
Общиятъ фронтъ проличава още отъ зачеркнатото „да опровергаемъ",
711
което е въ множествено число, докато писмото е написано само отъ името на Алеко, както се вижда по-горе. Този лапсусъ калами издава още оттукъ общо кроенитѣ планове, които ще станатъ ясни по-нататъкъ. Още едно доказателство за съюза на Алеко и Протогеровъ намираме и въ показанията на Пенковъ, който казва:
„От Алеко сѫм чул, че Тодор Александров бил нарекал дедо Ангел „епитроп и годен за некой монастир", а не за революция и му отказал пари та последния се обѫрнал кѫм Алеко, който му изпратил и ми каза че ние ще го приберем при нас, а онзи — значи Тодор да си седи в своята Западна Македония".
Ние и въ самото писмо на Протогеровъ прочетохме вече за неговото окачествяване като годенъ само за манастиръ. Тѣзи въпроси сѫ били, значи, често сподѣляни между него и Алеко. Впрочемъ, съюзътъ между убийцитѣ на Тодора е отразенъ въ цѣлата дейность на Протогерова презъ престояването му при Алеко. Той знае, че Алеко върши престѫпления и кражби, за които Тодоръ е въ борба съ него, но нищо не предприема като равноотговоренъ членъ, за да ги ограничи. Протогеровъ е подробно посветенъ отъ Александрова въ деребействата на Алеко; той знаеше за многократнитѣ писмени и устни предупреждения отъ страна на Тодора къмъ Алеко и Атанасовъ, който бѣ обвзетъ отъ манията да пише „планове и проекти съ разни квадратчета и триѫгълничета" и бѣше почналъ да се смѣта за равноправенъ факторъ съ члена отъ Централния Комитетъ Тодоръ Александровъ, както се вижда отъ едно писмо на Тодора отъ 8 августъ 1923 г., въ което му пише:
„Отъ твоя страна спрѣмо мене има и опущения и неповиновения, за да не кажа провинения съгласно Правилника. Сега да намѣримъ начинъ да туримъ на тѣхъ точка, съгласенъ съмъ; но да оставимъ „окончателната дума по тѣхъ да има общия конгресъ" — не, защото общия конгресъ сѫди дѣлата на членоветѣ на Централния Комитетъ на Организацията, — членъ 149 отъ Правилника, отъ редъ 3 до 7 — а за провиненията на нелегалната . . .
Монта отстѫпчивость — да се пoставямъ на равни права съ тебе — произлиза само отъ желание да се върви напрѣдъ въ интереса на дѣлото. Изглежда, че ти криво ме разбирашъ".
Протогеровъ знаеше за тия предупреждения и за амбицията на Атанасова, както знаеше и за престѫпленията на Алеко, за попълзновенията на Занковъ и Арсени Йовковъ, но никога той не е продумалъ нищо, не е предупредилъ устно или писмено, не е взелъ никаква мѣрка, за да се отстранятъ злинитѣ, които хвърлиха петно върху името и престижа на Организацията. Всѣки, който преглеждаше документитѣ върху събитието отъ 1924 г., биваше поразенъ отъ обстоятелството, че докато Тодоръ води една сѫдбоносна борба противъ корупцията, рушенето на дисциплината и деребейството на Алековци, Протогеровъ стои напълно безучастенъ и върши всичко, за да подрови действията и авторитета на Тодора, подкрепвайки Алековци. За да се прикриятъ тѣзи компрометиращи Протогерова обстоятелства, въ книгата „Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ", се говори за писма, предупреждения, мѣрки и постѫпки на Централния Комитетъ, та да се скрие задъ тая фирма поведението на Протогеровъ. Не сѫществува нито една бумага, нито
712
едно листче, нито единъ редъ, които да установяватъ, че Протогеровъ по свой починъ, или въ подкрепа на своя другарь отъ Централния Комитетъ, е продумалъ, писалъ или по другъ нѣкакъвъ начинъ действувалъ предъ Алеко, за да го изправи и да тури края на противо-организационната му дейность. Напротивъ, съ своитѣ нападки противъ Тодора и по лични съображения, той е насърдчавалъ Алеко и Атанасова въ борбата имъ противъ Александрова. Не се е свѣнилъ дори да вземе открито участие въ борбата противъ Тодора, напримѣръ въ случая съ избора на Занковъ и Арсени Йовковъ въ илинденското рѫководно тѣло, за което Тодоръ пишеше на 11 юний 1924 г. на Алеко:
„Много мѫчно ми стана, като узнахъ, че е допусната грѣшката, амбициознитѣ типове и мошеници Занковъ и Арсени Йовковъ пакъ да се избератъ за водачи на илинденската организация. Най-възмутителното е, че тѣ сѫ избрани почти като кандидати на ВМРО, понеже се соещали съ тебе и сте се разбрали, както разправяли тѣ въ конгреса. Лошо впечатление прави навсѣкѫде факта, че — както тѣ сѫ разтръбили, — че съ тѣхния изборъ се нанасялъ ударъ на Т. Александровъ и на неговата група. За да се докаже, че единството на организацията е запазено и да не се позволи на тия типове да пакостятъ на ВМРО и на Илинденската организация, налага се: да искашъ отъ двамата тѣхъ въ най-скоро време да си подадатъ оставкитѣ".
Протогеровъ бѣше на фронта на Алеко. Той не само не приведе въ изпълнение решението на Ц.К., не само даде обратни на решението инструкции (въ съгласие съ Алеко), за да се избератъ „амбициознитѣ типове и мошеници Занковъ и Арсени Йовковъ", но и по-късно, следъ завръщането на Тодора отъ чужбина, когато последниятъ искаше да изправи грѣшката, Протогеровъ пакъ му прѣчи.
КОЛКОТО И ДА МУ БѢХА НЕЖЕЛАТЕЛНИ АЛЕКСАНДРОВЪ ЗАМИСЛЯШЕ КОНТРАМѢРКИ
Една нощь дълго останахъ съ Тодора. Отишелъ бѣхъ да го освѣтля по редица наши работи. Разправихъ му и за държанието на тройката, която ставаше все по-мнителна и се отдалечаваше отъ насъ. Алеко и Атанасовъ, при последното имъ идване въ София, не сѫ желали да узнаемъ ние кога точно ще напуснатъ града и по кой пѫть. Изрично сѫ запитали нашъ другарь дали съ наши хора е говорилъ въ кои посока ще отпѫтуватъ. Смѣтали сѫ, че той е повече преданъ на тѣхъ. Силно впечатление бѣ му направило подобно запитване и той побърза да сподѣли съ мене изненадата си. Не предполагахъ, че тия хора до такава степень скрито действуватъ отъ насъ. Това — картинно изразено — означаваше, че тѣ се вече окопаватъ като предъ бой. Ясно бѣше до кѫде може да стигнатъ. Изказахъ предъ Александрова всичкитѣ си опасения.
— Ако се боятъ да откриятъ пѫти си и мислятъ за засади, близо до ума е, че тѣ самитѣ могатъ да направятъ нѣкои засада. Споредъ мене — прибавихъ — не трѣбва да се отива кѫдето тѣ биха били въ състоиние да устроятъ нѣщо.
713
— Вѣрно е, че Алеко и Атанасовъ сѫ го ударили съвсемъ презъ просото, заяви Тодоръ. Много работи ще объркатъ ако се oставятъ така, получавайки насърдчения отъ Протогеровъ. Въ най-скоро време ще се взематъ решителни мѣрки.
Запитахъ — ако е възможно — да ми каже като какви мѣрки смѣта, че сѫ необходими. Отговори ми, че можелъ, напримѣръ, да издаде окрѫжно, съ което да бѫдатъ изключени отъ организацията и обявени за разбойници, предвидъ на многото злоупотрѣбления съ повѣрената имъ власть и редицата други нарушения, които ще бѫдатъ посочени въ окрѫжното. Тогава, обясняваше той, едва ли нѣкой ще ги приеме изъ Петричкия окрѫгъ и другаде; тѣ ще отпаднатъ съвсемъ, изоставени като излишна вещь.
— Извинявамъ се за моето смѣло мнение, отговорихъ азъ, но подобна мѣрка ми се вижда несъответна за случая, а може да бѫде и опасна; защото нѣколкото души съ харамийски наклонности, които се навъртатъ около Алеко, ще останатъ съ него и може да ни създадатъ известни грижи; а въ краенъ случай тѣ може да се предадатъ на поробителя, както направиха на времето Стоянъ Мишевци, Паницовци и др. Вмѣсто тая рискована неизвестность, по-добре е, заключихъ, да се арестуватъ двамата, което никакъ не е трудно, и за извършенитѣ престѫпления да бѫдатъ изпрѣчени предъ организационенъ сѫдъ. И безъ туй, ако биха били обявени за разбойници, всѣки членъ на ВМРО може да ги преследва. Централниятъ Комитетъ има и право да стори това. Ако Протогеровъ не удобрява мѣрката, да дойде при сѫденето, да чуе подробнитѣ обвинения. Ако ли се противятъ, да имъ се противопостави сила.
По обичая си, Тодоръ помълча и сетне тихо добави:
— Имаме още време, ще помислимъ кое е най-подходяще. Въ всѣки случай трѣбва да се взиматъ вече мѣрки.
Отъ този разговоръ се убедихъ, че той страда поради изникналитѣ нови неприятности и главно, като да се колебае относно решението си. И тогазъ, а и по-късно, често съмъ се спиралъ да си обясня това възможно колебание. Кои можеха да бѫдатъ причинитѣ му? Всичко друго, което бихъ могълъ да кажа въ отговоръ на този въпросъ, може да бѫде само отчасти вѣрно, но едно твърдя съ убеждение, а именно: Тодоръ по това време не допускаше, че изъ срѣдата на организационнитѣ хора ще се намѣри нѣкой да посегне върху него. Той въ извѣстна мѣрка сигурно си даваше смѣтка за величината на своя авторитетъ и сигурно е билъ увѣренъ, че нито единъ измежду прикрититѣ му противници не ще може и да мисли да се мѣри съ него, камо ли пъкъ да си прави илюзии, че би могълъ следъ едно посегателство върху него да представлява нѣкаква стойность и да вирее срѣдъ македонското движение. И затова повече, отколкото въ случая бѣ допустимо, вѣрваше, че неприятноститѣ може да преодолѣе и чрезъ убеждаване, чрезъ строги писма и заповѣди, или чрезъ окрѫжно за изключване тогова или оногова отъ ВМРО. Понѣкога азъ се запитвахъ дали това бавене не бѣ знакъ на негово отвращение да се разправя наново съ наши злосторници. Доста се бѣ разправялъ отъ 1918 год. насамъ съ български грѣшници отъ разни нюанси. Въ окрѫжното, издадено двадесеть и деветь дни преди смъртьта му, недвумислено е изтъкната болката му задето повече усилия на освободителното дѣло сѫ погълнати при отбиване на странични, главно български удари, отколкото въ
714
самата борба срещу пoрoбителя. Безъ съмнение, искалъ е да избѣгне и едно признание за нова измѣна, за отцепничество въ македонскитѣ редове, тъкмо когато широкото общество най-малко очакваше това и когато името на организацията бѣ започнало все повече да се чува въ свѣта.
А тройката продължаваше да си създава свои връзки и да заобикаля установенитѣ служби. Най-очевидно бѣ пренебрегването на софийския пунктъ, кѫдето трѣбваше да се отправятъ всички организационни порѫчения, особено по въпроситѣ, имащи връзка съ този градъ. Хората около тоя пунктъ бѣха изпитани по вѣрность и кой малко, кой повече, бѣха се проявили съ лично участие въ борбитѣ подиръ 1918 г. А ония, до които тройката се отнасяше за изпълнение на разни порѫчки, бѣха често и непознати намъ странични лица, които не сѫ живѣли съ тия борби, нито даже имаха достатъчно понятие за тѣхъ. Ако нѣкои измежду тѣхъ е билъ участникъ въ движението, то е било твърде отдавна, преди двадесетина години, та у него нѣмаше вече готовность за рискове.
А подозрителнитѣ жестове и стѫпки на тримата зачесияваха. За примѣръ, ето една случка, дребна на гледъ, но за времето си многозначителна. Иванъ Мотикаровъ, отличенъ патриотъ и човѣкъ съ гранитенъ характеръ, родомъ отъ Радомиръ, е билъ посетенъ рано въ единъ голски день — презъ 1924 г. — отъ Г. Атанасовъ, придружаванъ отъ Мишо Шкартовъ. Бързалъ и казалъ, че идва по важна работа.
„Щомъ седнахме — разказва Мотикаровъ — Атанасовъ ме попита, има ли нѣкой да живѣе въ кѫщата при воденицата. Въ тая кѫща, вънъ отъ града, сѫщия го крихъ цѣли дванадесеть дни презъ дружбашко време, докато се отвори каналъ да замине. Казахъ му, че тамъ живѣятъ петь наши момчета, които сѫ къмъ пункта. Запита отъ кѫде сѫ и отъ кои групи. Отговорихъ му, че всички сѫ отъ щипската и кочанската групи. Тогава той, вече по-строго, заповѣднически, ми каза: „Още утре, по заповѣдь на Централния Комитетъ, да се върнатъ тия момчета, а следъ нѣколко дни азъ ще изпратя отдолу други".
Тогава вече ми стана ясно, че слуховетѣ, която идатъ отдолу, сѫ вѣрни и че Атанасовъ вече организира пунктове и канали, та му отговорихъ: „Не, азъ нѣма да ги върна, защото сѫ изпратени отъ Тодора; като се върне Тодоръ, той каквото нареди, това ще бѫде". Тогава Атанасовъ, съ когото иначе бѣхме голѣми пррители още отъ 1906 г., скочи и много ядосано ми каза: „Ще отговаряшъ за неизпълнение на заповѣдь на Дѣдо Ангелъ". Пакъ му казахъ, че това нѣма да бѫде.
Въ това време майка ми донесе закуска, обаче Атанасовъ си взема шапката и изкочи бързо изъ стаята и, безъ сбогомъ, си замина. И съ него бѣ последно това свиждане.
Съобщихъ на Тодора и за нѣкои мои разговори съ наши хора отъ Петричко, като пунктовия въ Свети-Врачъ Миле Станоевъ и други отъ Джумая, и че тия хора пoтвърдяватъ, че въ Марикостенскитѣ бани, кѫдето бѣ главната квартира на Протогеровъ, Атанасовъ, Алеко и други, се кроятъ лоши работи".
Широкитѣ редици на ВМРО не чувствуваха какво става по върховетѣ й. Но изъ день въ день деятели и отъ по-скроменъ рангъ разбираха, че нѣщо не е въ редъ. И мнозина бързаха да съобщаватъ свои наблюдения, както и да сподѣлятъ безпокойството си. Тревожнитѣ шушукания се засилиха особено откато Протогеровъ се завърна отъ чужбина.
715
Тогава се започнаха и опититѣ за привличане на хора отъ Скопския револ. окрѫгъ, като Иванъ Бърлйо и Панчо Михайловъ, които Тодоръ смѣташе да изведе предъ сѫдъ, за да се разяснятъ прегрѣшенията имъ. Ухажванията бѣха насочени по-често къмъ Панчо, защото той и по-лесно можеше да бѫде намѣренъ. Най-много Йовковъ се занимаваше съ такива агитации на тъмно. Но той нищо не би правилъ ако нѣмаше задъ гърба си тройката.
Много ясно бѣ схванато отъ организационнитѣ хора въ Неврокопско какъ Алеко е далъ насърдчение на прикрититѣ врагове. Той и Атанасовъ взеха подъ свое покровителство ония комунисти въ Разложко, които презъ септемврий 1923 г. бѣха дигнали бунтъ, използувайки даденото имъ отъ ВМРО орѫжие като на лоялни нейни членове, за каквито подъ честна дума се бѣха обявили. Тодоръ бѣ далъ нареждане да бѫдатъ наказани водачитѣ на този бунтъ, който зле бѣ накърнилъ дисциплината всрѣдъ ВМРО. Вмѣсто да изпълнятъ тази заповѣдь, Алеко и Атанасовъ я използуваха тъкмо за да привлѣкатъ на своя страна виновницитѣ, съ надежда да намѣрятъ и тамъ опора въ проектираната открита борба срещу Александрова.
Така се трупаха доказателства за една дейность, която подриваше единството въ македонското дѣло и подготвяше откритъ разколъ. Нѣмаше нужда повече да се убеждаваме, да навеждаме факти. Вѣрнитѣ приятели на Александрова се интересуваха предимно отъ единъ въпросъ — дали достатъчно внимава той за своята сигурность. А следъ това всѣки отъ насъ настояваше за незабавнитѣ мѣрки срещу провиненитѣ. Бавенето ставаше вече опасно. Имаше случаи наши приятели да заявяватъ, че не е изключено да се дойде нѣйде до саморазправии. Дошелъ бѣ еднажъ отъ Неврокопъ при Тодора Стоянъ Филиповъ, за да заяви отъ името на всички свои другари, че тѣ настояватъ сами да се разправятъ съ Алеко, тъй като иначе ще настанатъ голѣми безредици въ тѣхния край. Тамъ бѣ по-лесно да се създадатъ неприятности, защото като жарь подъ пепель стоеха нѣкогашни страсти отъ времето на борбитѣ между ВМРО и Санданиститѣ.
Работитѣ продължаваха все така да се развиватъ. Азъ бѣхъ оптимистъ и чакахъ всѣки день да настѫпи край на това положение, преситено съ недовѣрие, своеволие и неизвестности. Оптимистъ бѣхъ, защото много лесно можехме да се справимъ съ злото, стига Александровъ да реши. Различни мѣрки можеха да бѫдатъ взети, но достатъчно бѣ да се осѫществи която и да било смѣло, за да се разпръснатъ като сапунени мѣхури изброенитѣ по-горе неприятности. И сега мисля, че Александровъ все пакъ не виждаше въ оня размѣръ, както ние виждахме, колко силна бѣ тогава неговата дума предъ обществото и, главно предъ македонското общество. Всички, които поставяха на първо мѣсто идеята и борбата за освобождението на Македония, щѣха да бѫдатъ съ него; той е — това бѣ познато на цѣлъ народъ — създательтъ на нашето движение подиръ голѣмата война. Той бѣ въ очитѣ на народа — но и фактически — волята, гръбнакътъ на ВМРО. Всички други около него бѣха по-малки или по-голѣми негови сътрудници. Но дума не можеше да става да бѫде считанъ нѣкой равенъ нему по заслуги и по значение. При всеобщото обаяние отъ неговата личность и вѣрностьта на грамадното мнозинство патриотични македонци, въ поробена Македония и срѣдъ емигрантитѣ въ чужбина, опититѣ на тройката
716
и нейнитѣ, близки или далечни, сътрудници, не биха представлявали друго, освенъ безрезултатни дращения по периферията на македонското движение, при условие, че се вземѣха мѣрки. Събитията малко по-късно доказаха, че този оптимизъмъ е билъ оправданъ. Още повече бѣ оправданъ той като разсѫждавахъ при перспектива Тодоръ да бѫде живъ.
Въ очакване на деня, въ който ще настѫпи избистряне, презъ месецъ августъ често се затваряхъ въ кѫщата на единъ мой познатъ край София, за да туря въ редъ смѣткитѣ си за времето, когато се крихъ при режима на Стамболийски. Повече отъ една година бѣхъ раздавалъ изъ разни кюшета на София, нощно време, суми, скривайки пакетчета съ разписки и бележки при разни приятели. Равносмѣтката ми за изразходвани десетина милиона лева приключихъ къмъ края на месеца. Тия пари получавахъ предимно отъ поробена Македония; харчеха се за всевъзможни нужди на водената въ Македония борба срещу поробителя; за набавяне орѫжие и материали; но въ голѣма степень и за оная борба, която ни бѣ открила . . . българската власть.
Тодоръ презъ тоя месецъ бѣ се спрѣлъ малко по-дълго въ Кюстендилско. Пакъ трѣбваше да слуша истории около нередности на Бърльо и Панчо Михайловъ; но главно го занимаваха проекти за бѫдещата работа въ Македония. Предъ него стоеха много нови задачи; най-главната трѣбваше да бѫде разправата съ ренегатитѣ около Стоянъ Мишевъ, тръгнали срещу народа въ открита служба на сръбската власть. Азъ отидохъ до Кюстендилъ за единъ-два дни по нѣкаква работа. Заедно съ Тодора заминахме отъ тамъ нощно време.
Тройката стига до убийството на Тодора
Отъ настроения, приказки и прѣчки тройката минава къмъ най-сериозни планове срещу Александрова.
Собствено отъ настрoения е нагазилъ въ планове само Протогеровъ, защото Алеко и Атанасовъ имали проекта въ главитѣ си още преди пристигането му. Неговото идване при Алеко и Атанасовъ е резултатъ именно на тия проекти. Интимниятъ приятель на Алеко, комунистическиятъ водачъ Г. Пенковъ разкрива:
„Георги Атанасов казваше, че Протогеров требва в най-скоро време да бѫде доведен тука, за да се отѫрвем от тая охтика — Тодор Александров, и Протогеров да застане начело на организационните работи ..."
Колкото повече навлизаха въ конспирацията, толкова повече мнителностьта имъ се увеличаваше и предпазителнитѣ имъ мѣрки по отношение „хората на Тодоръ Александровъ" вземаха характеръ на обидни демонстрации. Когато пристигаха въ райони, кѫдето се намираше Тодоръ, нито нему, нито на неговитѣ хора се обаждаха, а взимаха всички мѣрки старателно да се укриятъ. За това свидетелствува и следната бележка отъ Тодоръ Александровъ: [16]
717
„Драги Орфо [*],
Ангелъ [**] ти е казалъ, че случайно узнахъ за пристигането ви отъ пристигналъ Джумалиецъ. Не знаехъ, даже съ Илия ти ли си или Моровъ защото сте били само двама.
Утрѣ вечерь ще трѣбва и съ тебе да се видимъ, понеже азъ наскоро се готвя да отпѫтувамъ по-далече и за по-дълго врѣме. Съ много сърдечни поздрави.
М. Хр-овъ
12.VII.924 год."
Презъ първата половина на 1924 г. връзкитѣ на Алеко-Атанасовъ съ защитенитѣ отъ тѣхъ нѣколцина комунисти въ Разложко, ставатъ все по-чести. Тѣ сѫ разширили „лѣвичарскитѣ" си похождения и разгoварятъ, обясняватъ се и спoразумяватъ съ видния комунистъ Димо хажди Димовъ, съ ориентирания къмъ комунизма старъ санданистъ Чудомиръ Кантарджиевъ и тѣхни нѣколцина приятели. Правили сѫ срещи и сбирки съ тѣхъ, за да обсѫждатъ „положението" и стигатъ до конкретни планове за премахването на Т. Александровъ.
Въ една среща на П. Ацевъ съ Протогерова, последниятъ, говорейки за Тодора, заявява:
„Той е лудъ и не знамъ до кѫде стига лудостьта му и до кѫде нормалностьта му; ако го нѣма зло, но ако е живъ е още поголѣмо зло . . .".
Въ среща съ х. Димовъ, Кантарджиевъ и други, следъ декларациитѣ на Протогеровъ за „новитѣ пѫтища, новата ориентировка и новия колоритъ", които били необходими за македонското движение, Кантарджиевъ поклатилъ иронично глава и му казалъ:
„Дѣдо Ангеле, ти си класически компромисчия (не искалъ да му каже безхарактерникъ, б.н.). Знамъ това, но Тодоръ ще се противопостави на тая работа ..."
Протогеровъ му отговорилъ решително и сопнато:
„Ако въ решението ни да вървимъ изъ тия нови пѫтища ни се изпрѣчи Тодоръ Александровъ, ние можемъ да минемъ и презъ неговия трупъ . . .".
Това ще да е увѣрило Кантарджиева и х. Димова въ искренитѣ намѣрения на Протогеровъ, защото жената на Чудомиръ Кантарджиевъ признава, че Чудомиръ е казалъ, какво „има голѣма надежда Протогеровъ да тласне Организацията на правъ пѫть . . .". „Правъ пѫть", разбира се, споредъ мѣрката на Кантарджиевъ и х. Димовъ за право и криво . . .
*. Орфо (отъ «Орфански»), псевдонимъ на Алеко.
**. Ангелъ — псевдонимъ на Протогеровъ; Илия — пакъ псевдонимъ на Прогогеровъ; Моровъ (отъ «Бѣломорски») — псевдонимъ на Атанасовъ.
718
И х. Димовъ билъ убеденъ, че „този пѫть Протогеровъ не „шмекерува а искрено работи за „единния фронтъ". Той е съобщавалъ въ Виена редовно за всичко, което става тукъ, и Влаховци [*] хранѣха голѣми надежди върху готвената акция. Чаулевъ [*] до момента на Джумайскитѣ събития — 12 септемврий, е билъ въ кореспонденция съ него чрезъ Арсени Йовковъ.
Това се потвърѫдава и отъ едно писмо на Йовковъ до П. Чаулевъ въ Виена, което носи дата 10 септемврий, значи десеть дни следъ убийството на Тодора и два дни преди Джумайскитѣ събития. Това писмо е възпроизведено въ книгата на виенскитѣ предатели следъ смъртьта на Арсени. Ето какво пише Арсени Йовковъ:
„Писмата ти до Ангелъ и Илия (Протогеровъ, б.н.) предадохъ лично. Нищо не ще влѣе съзнание въ него, защото е човѣкъ безъ воля и безъ идеи. Той се вѣе, както се случи. Не ви и трѣбва повече. Излизатъ тукъ вече много нови борци, които ще подематъ дѣлото къмъ спасителни брѣгове. Истината си пробива пѫть, въпрѣки всички насилия и забулвания".
Тая кореспонденция, които се е водила между Протогеровъ и Виенна чрезъ Йовковъ, е вече едно ясно указание за плановетѣ на Протогеровъ и заупованията на Влаховци и Чаулевци. Йовковъ, който познава безхарактерностьта на Протогеровъ, който „се вѣе, както се случи", съветва своитѣ приятели да не му вѣрватъ, пъкъ и той не имъ трѣбва вече — имало нови борци . . . Но въ Виена сериозно сѫ му вѣрвали, защото сѫ имали точни сведения отъ х. Димовъ. За да се разбере, колко много очаквали отъ Протогеровъ виенскитѣ предатели, ще приведемъ следния случай, разказанъ отъ Менча Кърничева.
Когато въ Виена ставало дума за Джумайскитѣ събития, предателитѣ около Влаховъ и Паница сѫ признавали, че Протогеровъ пакъ ги излъгалъ, защото тѣ — беднитѣ — сѫ мислели, че Протогеровъ е организиралъ и изпълнилъ подло плана за наказването на заговорницитѣ по убийството на Тодоръ Александровъ, т.е. сѫщитѣ ония, съ които и той е конспириралъ непрекѫснато. Магдалена Измирлиева — Бумбарова, балдъза на Паница, непрестанно е отправяла ругатни по адресъ на Влаховци: „Глупци ! Лъга ги до последния моментъ този кърволокъ и най-после изби най-добритѣ имъ хора".
Разбира се, Бумбарова не е била права. Протогеровъ до последния моментъ съвестно е работилъ за изпълнението на уговорената програма и курдисания планъ за убийството на Тодора.
Първото конкретно решение за това е било взето въ чифлика на Гоце Манолевъ, единъ отъ заговорницитѣ, въ Припечене, Мелнишко.
*. Въ Виена — нека и тукъ изтъкнемъ — се намираше комунистическата централа за България, Македония и Балканитѣ. Тя бѣше въ връзка направо съ Москва. Тамъ бѣ на служба Димитъръ Влаховъ, за да рови въ полза на комунизма по македонска линия. А съ него подържаха връзки споменаванитѣ хаджи Димовъ, Кантарджиевъ и компания.
**. Петъръ Чаулевъ продължаваше да води търтейски животъ по кафенетата на западна Европа, продавайки на болшевикитѣ фикцията, че формално още минава за членъ въ Централния Комитетъ на ВМРО. За него всичко е обяснено въ окрѫжно № 774 отъ 2 августъ 1924 г. на Цен. К-тъ.
Протогеровъ, значи, не е престаналъ да бѫде въ връзка съ този болшевишки агентъ, чрезъ Арсени Йовковъ.
719
Нека оставимъ да ни разправи заклетия конспираторъ Динчо Марковъ Балкански, който е присѫствувалъ при самото убийство и самъ той бѣ стрелялъ и убилъ четника Панзо Зафировъ — охрана на Тодора.
Динчо Балкански се предаде доброволно и депозира показанията. Той смѣта, че Протогеровъ ги е преследвалъ и затова е възмутенъ отъ тоя фактъ. Ние го отбелѣзваме, защото това не е безъ значение за преценяване искреностьта на тия признания. [17]
Следъ като разправя колко преданно е работилъ за освободителното дѣло, заедно съ семейството си, той продължава:
„Дългъ ми се налага да изтъкна самата истина предъ младото поколение и предъ народа следното: който лично зная, а още и предадено ми подъ клетва отъ Гоце Манолевъ: 1) въ Гоцевия чифликъ с. Припечане, се направи сбирка отъ г. Протогеровъ, Атанасовъ, Алеко и Щерю Влаховъ презъ м. августъ онази година скроиха плана за убийството на покойния Александровъ като обещаха да заема поста неговъ, но съгласилъ на това решение, но саму да не бѫди предъ негово присѫствие, когато се обие Тодоръ ..."
Както се вижда отъ тия признания, тукъ вече се скройва планътъ и на Протогерова се обещава онова, което и нѣколко месеци по-рано Атанасовъ му резервираше, за „да се отърватъ отъ охтиката Тодоръ Александровъ".
Динчо Балкански е простъ човѣкъ и не умѣе добре да се изрази. Мисъльта му е, че Протогеровъ свиква тая сбирка; и че нему е обещано да застане на мѣстото на Тодора.
Динчо Балкански завършва показанията си съ следното покаяние: „Азъ като се кая за всичко и като се намирамъ за виновенъ и ме яде съвестьта, моля ви се да бѫдите човѣци и да ми простите за това, което стана. Най-после се смилете надъ децата ми да не ходятъ сираци. Ако ли не дай Боже ме убийте мойта душа ще е спокойна защо ми олекна като казахъ този голѣмъ грѣхъ".
И следъ като бѣ всецѣло съ Алеко и Атанасовъ, и следъ като правеше срещи съ х. Димовъ и други лица, които не скриваха ориентацията си къмъ болшевишката политика, — къмъ която и самъ искаше да тръгне, Протогеровъ подписа, обаче, известното окрѫжно № 774 отъ 2 августъ 1924 г., слагайки подписа си редомъ съ тоя на Т. Александровъ.
За да подпише и това окрѫжно Оротогеровъ се е водилъ отъ такива мотиви:
а) За да стои въ Централния Комитетъ, въ угода на суетата си. А не би могълъ да остане въ него въ случай на откритъ конфликтъ съ Тодора, специално пъкъ ако той (Протогеровъ) би се обявилъ за болшевизма, въпрѣки волята на цѣлото македонско движение, изключая нѣколко единици.
б) Да заблуждава Тодора, че е съгласенъ съ него, макаръ въ действителность да конспирирва тъкмо противъ него.
На друго мѣсто е даденъ пълниятъ текстъ на този документъ, направенъ публично достояние двадесеть и деветь дни преди убийството на Александрова. Какъ може да се обясни, че Протогеровъ и тукъ е сложилъ подписа си ?
720
Обяснението е следното. Безмѣрната суетность го тикаше да се изтъпанчва всѣкѫде, кѫдето името му може да се чуе; така че, не бѣ искалъ да изпусне случай да се покаже предъ обществото и въ това окрѫжно. Сетне: той не можеше да опровергае истиностьта на фактитѣ, които сѫ изброени въ окрѫжното — и ще не ще, трѣбваше да подпише. Отъ друга страна срещу себе си имаше воята на Александровъ, и логиката му; на тѣхъ не би могълъ да устонва и е подписалъ даже съ подчертано съгласие.
Прикритата зависть и непобедимата му подлость, обаче, го тласкаха къмъ престѫпното сътрудничество съ тайфата, за кoятo тукъ става дума, и която бѣ настроена противъ Тодора толкова, колкото и самия Протогеровъ. И затова неудържимо върви по оня пѫть, които така аргументирано е обрисуванъ и осѫденъ въ казаното окрѫжно.
* * *
Какъ е извършено убийството на Александровъ ни освѣтлява следващиятъ разказъ на очевидецъ:
„На 30 августъ т.г., разказва Динчо Мицевъ Сугарски предъ Гоце Манолевъ, Петъръ Говедаровъ, Гогата Полски и Никола Хаджиевъ, въ кѫщата на Говедаровъ, — Алеко ми заповѣда, отъ с. Горна Сушица, да отида отъ Мелникъ въ с. Дере-Мислимъ, за да причакамъ като куриеръ едно лице, което ще пристигне, и да го заведа въ Лопово. Въ Дере-Мислимъ дойдоха да чакатъ сѫщото лице и Щерю Влаховъ и Динчо Вретенаровъ. Късно вечерьта пристигнаха три лица и веднага съ добитъци заминахме всички за с. Горна-Сушица, дето въ кѫщата на Гоце Манолевъ при насъ дойде и Динчо Марковъ Балкански отъ с. Г.-Сушица. Тукъ Щерю и Динчо Вретенаровъ извика менъ и Динчо Балкански вънъ отъ кѫщата и подъ клетва ни казаха, че дошлите лица сѫ Тод. Александровъ и Ал. Протогеровъ. Описаха ни ги, кой е Тодоръ и кой е генерала и ни казаха, че изъ пѫтя ще убиятъ Т. Александровъ. Азъ и Балкански се слисахме, обаче тѣ ни казаха, че убийството на Тодора ще стане по решение и по заповѣдь на Алеко. Тогава се съгласихме да вземемъ ние участие въ убийството. Къмъ единадесеть часътъ преди пладне тръгнахме отъ с. Горна-Сушица, Александровъ, генералъ Протогеровъ, четникътъ на Т.А. — Панзо, Щерю Влаховъ, Д. Вретенаровъ, Д. Балкански и азъ за с. Лопово съ конье. Надъ Горна-Сушица срещнахме да се връщатъ добитъцитѣ, които миналия день закарали делегатитѣ на конгреса. По настояване на Щерю и Вретенаровъ ние взехме горния пѫть, макаръ и по-стръменъ. По пѫтя всички бѣха весели; Т.А. разговаряше съ генерала и съ другитѣ. По едно време, по една прѣка пѫтека, ни настигна едно момче, изпратено отъ с. Сушица, за да вземе обратно нашитѣ коне отъ с. Лопово, следъ като ние пристигнемъ тамъ. Забелѣзахъ, че Щерю се поспре, спре и момчето и незабелѣзано отъ Александровъ и отъ Протогеровъ върна го назадъ. На едно малко изворче седнахме да обѣдваме. Тукъ Щерю каза на Т. Александровъ, че азъ съмъ старъ, добъръ работникъ на организацията, и Александровъ ме похвали, насърдчи ме и занапредъ да работя добре и каза, че организацията ще напредва
721
и което куче я е захапало, се е побѣснѣвало. Последното Тодоръ каза по поводъ на моитѣ оплаквания, че земедѣлцитѣ ме много гонѣха. Презъ всичкото време на обѣда, азъ седѣхъ до Т. Ал., който бѣ любезенъ съ всички, и на мене на нѣколко пѫти подаде отъ яденето си. Като се нахранихме, на тръгване Т. Ал. даде пушката си на четника Панзо, обаче Щерю му каза да я даде на менъ, за да не носи Панзо две и азъ я взехъ. Като стигнахме до Сугарската рѣка Т. Ал. каза: „ние се нахранихме, но конетѣ нѣматъ уста да кажатъ, че сѫ гладни, а ние трѣбва да се сещаме за тѣхъ, и да ги оставимъ да попасятъ". Александровъ и Протогеровъ седнаха единъ до другъ разговаряйки се, и после полегнаха да си починатъ. Панзо сѫщо се настани малко настрана и мѣтна върху себе си пелерината. Щерю и Вретенаровъ останаха прави задъ Александровъ и Протогеровъ наблизо. Почти веднага следъ като се спрѣха задъ Александрова, тѣ стреляха съ пушкитѣ си върху него. Въ сѫщия моментъ Тодоровия четникъ Панзо скочи и заграби пушката си, но Динчо Балкански (другия куриеръ) го изпревари и го застреля. Генералътъ изненаданъ и изтощенъ отъ пѫтя припадна и ние се затичахме да го напръскаме съ вода. Щерю и Д. Вретенаровъ ни заповѣдаха да приберемъ труповетѣ и ги покриемъ съ шума, което и сторихме. Като се посъвзе генерала тръгнахме за село Лопово, придържайки го да не падне. На смъркване стигнахме при Лоповскитѣ колиби, посрещнати отъ Алеко".
(Този разказъ взимаме отъ показанията на Г. Манолевъ. Сѫщиятъ разказъ е билъ повторенъ и на П. Говедаровъ, и самия Манолевъ, отъ другия куриеръ Д. Балкански, който е призналъ, че лично е убилъ четника Панзо. Той се потвърди дословно, съ изключение на признанието, че Д. Балкански е застрелялъ Панзо, и отъ самитѣ двама куриери предъ сѫда на организацията).
Самиятъ планъ за убийството на Александровъ е устроенъ въ дъскорѣзната фабрика на Георги Пенковъ, въ присѫствието на Ал. Василевъ, Г. Атанасовъ, Г. Пенковъ, Щ. Влаховъ и Д. Вретенаровъ.
„Убийването на Т. Ал., казва комунистическиятъ водитель М. Алексиевъ, е уговорено въ дъскорѣзната фабрика на Г. Пенковъ, при връщането на Г. Атанасовъ и Алеко Василевъ отъ Банско (дето по показанията на сѫщия е станала последната и решителна среща съ комунистическитѣ представители за уговаряне планъ относно общи действия — вижъ по-доле), дето сѫ присѫствували и Д. Вретенаровъ и Щ. Влаховъ. Решението е взето на 28 или 29 августъ презъ нощьта".
Стою Хаджиевъ потвърѫдава и добавя:
„Вѣрно е, че на връщане отъ Добринище (Разлога) Алеко и Атанасовъ отишли въ Пенковия чаркъ. Това зная отъ Ковачевъ (комунистически водитель въ Разлога, единъ отъ участницитѣ въ заговора — б.н.), който ги е изпратилъ. Убийцитѣ Щерю и Динчо бѣха сѫщо съ тѣхъ. Това бѣ къмъ край на м. августъ".
* * *
722
Разбира се, мнозина се питаха — какъ е било възможно Тодоръ да падне жертва на единъ заговоръ, които е ималъ за цель даването „нова ориентировка" на организацията, а неговиятъ другарь, който е билъ на единъ лакътъ отъ него, да остане невредимъ. И . . . сами сѫ налучквали отговора, който сѫ таили дълбоко въ душитѣ си. Мнозина други сѫ се запитвали — какъ е възможно единъ революционеръ, който постoяннo ходи препасанъ съ орѫжие, да припадне . . . Мнозина се питаха още — какъ е било възможно единъ бившъ офицеръ отъ българската армия, въ момента, когато сѫ простреляли другаря му да не извади револвера си, за да го защити или, когато е билъ вече убитъ, да не стреля върху убийцитѣ му.
Въпроси. Догадки.
Нека оставимъ въпроситѣ и догадкитѣ, за да разгледаме фактитѣ.
„Припадъцитѣ" сѫ старъ занятъ на Протогеровъ. Той постоянно е припадалъ въ събрания, кѫдето се противопоставятъ на мненията му; припадалъ е на общи срещи, кѫдето, преследванъ отъ сѣнката на неговата жертва, му е хрумвало, че може да го вържатъ и да го убиятъ; припадалъ е още въ разговори, когато сѫ му казвали горчиви истини, и е предугаждалъ, че има още по-горчиви да му кажатъ. Възможно така да „е припадналъ" и на поляната, когато сѫ простреляли Тодора. А нека приемемъ, че е припадналъ въ действителность, защото не е очаквалъ тамъ да бѫде убитъ Тодоръ (наистина, Динчо Балкански ни каза, че Протогеровъ се съгласилъ въ Припечене съ плана на убийството, но то да не стане въ негово присѫствие. Обаче, въ последнитѣ дни на августъ Протогеровъ се е отдѣлилъ отъ Алеко и последниятъ е измѣнилъ условието и решилъ по-сигурно да свърши съ Тодора, па макаръ и въ присѫствието на Протогеровъ. Толкозъ повече, че се открива конгресъ, кѫдето Тодоръ ще си отвори устата срещу прегрѣшенията на Алековци).
Протогеровъ, уплашенъ въ първия моментъ, скоро се сепва и макаръ да съжалява, че така и скроилъ Алеко, бърже пристѫпва къмъ практична работа: веднага се залавя за пълната съ документи и книжа презраменна чанта на Тодоръ Александровъ и, докато кръвьта на великия вождъ е изтичала отъ преснитѣ рани — Протогеровъ свива още топлото тѣло, за да откачи и прибере чантата, въ която сигурно е имало документи за изнасяне предъ конгреса, противъ него и неговитѣ ортаци. Ние казахме вече, че въпрѣки многократни устни и писмени напомнювания, той не предаде нищичко отъ книжата, които се намираха въ тая чанта. Ето това не бѣ казано въ издадената презъ 1924 г. книга. Тамъ не бѣ казано още и това, че Протогеровъ веднага се е стегналъ и съ самитѣ убийци е продължилъ пѫтя близо до Лопово; тукъ е излѣзълъ да ги посрещне Алеко, който е билъ предизвестенъ за „свършеното" съ едно писмо изпратено чрезъ сина на Динчо Вретенаровъ. Тукъ Протогеровъ, Алеко и убийцитѣ сѫ се съвещавали половинъ часъ или повече (времето не се установява точно отъ балкански селяни, които не боравятъ съ часовници). Тукъ Протогеровъ сигурно е продиктувалъ общитѣ точки на заявлението, което убийцитѣ сѫ отправили до конгреса, за да се издадела смъртна присѫда противъ Тодора и тѣ да бѫдели оправдани. Следъ това Алеко тайно се прибира въ с. Лопово, убийцитѣ се отправятъ къмъ с. Сугарево и Роженъ, а Протогеровъ съ двамата куриери, сѫщо така тръгва за Лопово, кѫдето го посреща Алеко предъ
723
други делегати и го пoздравя съ добре дошелъ, като сграбчилъ рѫката му съ дветѣ си рѫце.
Но нека оставимъ да говорятъ свидетелитѣ на тая кървава драма.
Въ книгата „Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ" е дадена извадка отъ признанията на Гоце Манолевъ за разказа, които той е слушалъ лично отъ Динчо Сугарски — единъ отъ куриеритѣ, присѫствувалъ при убийството на Тодора. Обаче, умишлено е пропуснато тогава да се даде и признанието на П. Говедаровъ, който сѫщо, и още по-подробно, разказва какво е чулъ отъ устата на Динчо Сугарски. П. Говедаровъ признава, че този Динчо предъ него и предъ Манолева е разказалъ следното: [18]
„Протогеровъ, Щерю и тримата Динчовци (тѣ сѫ: Динчо Вретенаровъ — физическия убиецъ на Тодора, куриерътъ Динчо Балкански — разложки войвода, и другиятъ куриеръ Динчо Сугарски, който разказва — б.н.) тръгнали за Лопово, като предварително оттеглили труповетѣ настрана отъ пѫтя и ги покрили съ букова шума. Щомъ излѣзли отъ рѣката, кѫдето е станало убийството, на Лоповския пѫть (долния Лоповски пѫть, а не тоя по който сѫ тръгнали отъ Гор. Сушица). Тамъ срещнали 12-годишното дете на Динчо Вретенаровъ, което е било заедно съ влахчето Михаилъ Щеревъ отъ с. Ковачево, настанено на курортъ отъ преди два месеци въ тамошнитѣ колиби на Щерю Костадиновъ, баща на Михайлъ Щеревъ. Тамъ Щерю и Динчо Вретенаровъ написали писмо до Алеко Василевъ и по Динчовото момче го изпратили на конгреса за предаване на Алеко. Не минало и половинъ часъ, когато Алеко дотърчалъ при тѣхъ гологлавъ и изморенъ — размѣнилъ нѣколко думи съ Протогеровъ и следъ това извикалъ Щерю и Динчо Вретенаровъ и приказвалъ нѣщо съ тѣхъ, следъ което ги изпратилъ изъ нанадолището по посока на мѣстностьта „Петрова Цръква". Отъ тамъ Алеко незабѣлѣзано се оттеглилъ и се завърналъ при конгресиститѣ въ Лопово. Азъ Петъръ Говедаровъ сега си обяснявамъ защо Георги Атанасовъ казалъ на Гоце Манолевъ когато последния е потърсилъ Алеко да не го търси защото ималъ диярия и затова билъ отишелъ нейде наблизу. Въ сѫщность по това време Алеко е билъ при убийцитѣ. Въ Лопово при конгресиститѣ Протогеровъ пристигна придруженъ отъ Динчо Сугарски, който носѣше раницитѣ на Александровъ и Протогеровъ а задъ тѣхъ вървеше Динчо Балкански".
Абсолютно вѣрно е — писано е и въ издадената презъ 1924 г. книга отъ ВМРО [*] — и бѣ известно и на всички конгресисти, че Алеко наистина въ недѣли вечерьта на 31 августъ е отсѫствувалъ по едно време отъ тѣхната срѣда и че Георги Атанасовъ е обяснявалъ отсѫствието му съ нѣкаква диария, които ужъ била хванала Алеко следъ преяждането отъ грозде.
Въ въпросната книга пакъ умишлено не е дадено дознанието на куриера Динчо Балкански. Той разправя следното:
*. «Заговорътъ противъ Т. Александровъ».
724
„Още като очевидецъ и свидетель на случката станала съ покойния (Тодоръ Александровъ — б.н.) Протогеровъ има срещата съ Алеко слѣдъ падането на тѣхъ (думата е за Александровъ и четника му Панзо — б.н.) и съ Щерю и Динчо Вретенаровъ тъкмо два часа и повече като стъмни вечерьта вънъ отъ с. Лопово какъ да намерятъ начинъ да окриятъ тая работа. Даде ни се заповѣдь отъ Алеко да се погребатъ предварително убититѣ и тайно а, следъ туй пакъ ги откопахме на ново и ги почистихме защото дойдоха хора отъ София и Джумая негови интимни другари" (другари на Александровъ — б.н.).
И по нататъкъ:
„На за с. Лопово се спрѣхме дойде и Алеко при генерала и дълго врѣме приказваха заедно и тримата съ Щерю, а Динчо бѣше при насъ съ добицитѣ и багажа. Въ туй врѣме дойде и куриера Димитъръ Атанасовъ отъ Согарево и испроводи Динчо и Щерю по посока Роженъ. Разговора между генерала, Алеко и Щерю продължава тъкмо два часа даже и 3 часа. Брабориха сума време но ние бехме настрана далече и нищо не чухме отъ разговора имъ. Следъ като свършиха разговора Щерю и Динчо заминаха надолъ а, Алеко гологлавъ замина за селото Лопово а, следъ него извърте височината генерала и отъ друга посока дойде при насъ и Динчо (куриерътъ Динчо Сугарски — б.н.), каза хайде ще вървимъ за Лопово и ще ме водите направо при Алеко на квартирата".
Установява се, следователно, че Протогеровъ, преди да пристигне въ самия конгресъ, се е срещалъ съ Алеко, който отъ своя страна е ималъ възможность да срещне физическитѣ убийци на Александровъ и въ присѫствието на Протогеровъ да ги изпрати, за да се прикриятъ. Петъръ Говедаровъ, обаче, казва за пристигането на Протогеровъ и следното:
„Протогеровъ изглеждаше боленъ и много отпадналъ. Азъ го отведохъ до квартирата на Алеко който го посрещна като скочи бърже и му стисна рѫката съ дветѣ си рѫце".
Значи Алеко Василевъ и Протогеровъ сѫ се престорили, че за първи пѫть се виждатъ тоя день и сѫ си стискали рѫцетѣ за заблуждение на присѫствуващитѣ. За тая среща и Георги Пенковъ разправя нѣщо:
„При пристигането на г-н Протогеров в Лопово, Алеко след като беше отсѫтствувал от стаята си и се бе завѫрнал, Петър Говедарчето сѫобщи, че дедо Ангел (Протогеровъ) пристигна, обаче е малко неразположен, тогава Алеко извика високо „всички вѫн по другите стаи идете". Ние излезохме и отидохме в сѫседната стая (колиба на друг влах) като се удивлявахме защо Алеко така ни изгони. Ако беше вѫпроса, че Протогеров е болен нима ние не би требвало да му сѫчувствуваме, обаче сутринта когато ни бе сѫобщено за убийството на Тодор Александров аз разбрах, че това е за да могат тримата — Алеко, Атанасов и Протогеров
725
да си говорят по убийството, за което Алеко е бил предварително известен с писмото от убиеца Динчо испратено до Алеко по детето на последния (по детето на Динчо — б.н.) което видех да дохажда при Алеко и той веднага следъ това исчезна от стаята".
А ето какво разправя другъ единъ свидетель, куриерътъ Димитъръ Атанасовъ отъ Сугарево, за който Динчо Марковъ Балкански казва, че е билъ на мѣстото, кѫдето сѫ се срещнали Протогеровъ и убийцитѣ съ Алеко: [19]
„. . . Подиръ пладне не зная около колко беше часътъ, единъ влахъ каза че донесли некакво писмо (писмото за Алеко — б.н.) у квартирата на Паскалъ. И каза че може би идватъ още гости. Въ Паскалъ беха на квартира Алеко, Георги Атанасовъ, Гоце Манолевъ, Петъръ Говедаровъ. Като каза влаха че е дойдено писмо ние излезнахме на вънка и видохме на една полянка срещу Лопово да се движатъ хора. Иванъ Пукевъ ме изпрати да ида при тия хора и да имъ помогна за багажа. Когато отидохъ на полянката тамъ намерихъ Динчо Сугарски, Динчо Балкански и още 3-ма не познати. Останахъ да чекамъ и като тръгнахъ да взема нещо отъ багажа, единиятъ отъ непознатите пишеше писмо, другиятъ се движеше, насамъ, натамъ съ Динчо Балкански, а третиятъ, които беше старъ, човѣкъ съ бела брадичка, беше полегналъ. По това време мина Михаилъ Попето отъ Лопово. Каза че идвалъ отъ София. Той се спре приказва малко съ тези които беха на полянката и си замина за Лопово. Отъ полянката до Лопово нема единъ километъръ растояние. Следъ като си отиде Михаилъ Попето не се мина ни четвъртъ часъ при насъ на полянката дойде Алеко. Той беше доста веселъ. Следъ като се здрависа съ сичките, седна при стапеца и почнаха разговоръ не можехъ да чуя какво приказуватъ. Приказуваха около половинъ часъ. Следъ това Алеко си отиде. Не се мина много време и останалите се справиха да тръгнатъ. Скоро слънцето щеше да зайде. Сички се опътиха къмъ Лопово. И по едно време на мене ми казаха да се върна заедно съсъ двамата не познати (убийцитѣ Щерю Влаховъ и Динчо Вретенаровъ — б.н.). Стареца остана съ Динчо Балкански, и Динчо Сугарски. Съ двамата не познати азъ тръгнахъ по пѫтя за Сугарево . . .
Димитъръ Атанасовъ".
Ето и показанията, написани пакъ собственорѫчно отъ Михаилъ Щеровъ Поповъ, интелигентенъ мѫжъ — учитель, съ гимназиално образование. Михаилъ Попето — както го нарича Димитъръ Атанасовъ — който е настигналъ на полянката окървавената дружина и следъ като поприказвалъ малко съ убийцитѣ — оставилъ ги и се прибралъ въ селото си: [20]
„Именувамъ се Михаилъ Щ. Поповъ, родомъ отъ с. Лопово, Мелнишко — на около 30 години съобщавамъ следното: Точно въ деньта на убийството на Тодоръ Александровъ — 31-и августъ 1924 г.; врѫщайки се отъ София, бѣхъ на пѫть за селото си Лопово. Около единъ часъ прѣди мръкване пристигнахъ въ колибитѣ (с. Лопово). Десетина минути прѣди да влеза въ самото село
726
— на мѣстностьта „Аргирова грамада" намѣрихъ разположени: Динчо Вретенаровъ, Щерйо Влаховъ, Динчо Сугарски, Динчо Балкански; сѫщо при тахъ бѣше още едно младо момченце името ни мога си спомня (Димитъръ Атанасовъ — б.н.) — отъ с. Сугарево и още единъ човѣкъ, когото въ момента не познахъ. Последния, тогава не познатъ на мене, седеше задъ Щерйо Влаховъ. Когато ме забѣлѣжи, че наближавамъ, направи опитъ да се закрие и се наметна съ една пелерина. Динчо Вретенаровъ пишеше писмо и азъ можахъ да забѣлѣжа фразата:
„До Господа конгресиститѣ ..."
И по-нататъкъ:
„Когато стигнахъ въ кѫщи намѣрихъ нѣколко конгресисти. Алеко не го видѣхъ изъ селото (тогава той е билъ на срещата — б.н.). На мръкване забѣлѣзахъ на около 300-350 крачки по горния пѫть на чешмата хора, между които: Динчо Вретенаровъ, Щерю Влаховъ, Динчо Сугарски, Динчо Балкански и сѫщото лице, което се бѣше завило въ пелерината. Като наближиха Алеко взе за рѫцетѣ това лице и го заведе въ Рашковата кѫща. Динчо Вретенаровъ и Щерйо Влаховъ бѣха се върнали обратно отъ споменатата по-горе чешма и изчезнаха въ тъмнината.
Отидохъ въ Рашковата кѫща — цѣлунахъ рѫка на Алеко и се рѫкувахъ съ новодошлия гостъ, който бѣше сѫщото лице, което видѣхъ на „Аргировата грамада" и да се закрива съ пелерината; тамъ бѣха само това лице, Алеко и Атанасовъ. На другия день Алеко бѣше дошелъ въ наща кѫща и когато го запитахъ, кой бѣше човѣкътъ съ когото се рѫкувахъ снощи въ Рашковата кѫща, той — Алеко — ми каза, че билъ дѣдо Ангелъ. Следъ нѣкой день-два научихъ, че има убитъ човѣкъ — когото наричаха съ името „Даскала". Отъ мѣстото, кѫдето е убитъ „Даскала" — Тодоръ Александровъ, до „Аргирова грамада", кѫдето намѣрихъ групата посочена въ началото на настоищата, има около половинъ часъ.
М. Щ. Поповъ".
Тая идилична обстановка, при които физическитѣ убийци на Тодора пишатъ заявление до конгреса въ присѫствието и, може би, подъ диктовката на самия Протогеровъ, е достойна за перото на единъ Шекспиръ. Следъ всичко изложено до тукъ, всѣки може да направи заключение за стойностьта на Протогеровия „припадъкъ" на поляната. Но, „припадъцитѣ" не свършили до тамъ; и на конгреса Протогеровъ е „плакалъ" и е билъ „тѫженъ", както ни разправя Г. Пенковъ:
„Правеше впечатление, че въ заседанията на конгреса, при присѫствието на всички делегати, г-н Протогеров постоянно плачеше, представляваше се като болен; обаче, когато беше сам, а особенно когато не беха при него Неврокопскитѣ делегати, той си беше бодар и приказваше с охота. Когато Аргир Манасиев ни съобщи за убийството на Тодор Александров, при откриването на конгреса, каза ни, че сѫжалява загдето дедо Ангел (Протогеровъ) е бил много разтревожен следствие убийството при негово
727
присѫствие, та неможе да ни съобщи некои подробности по убийството; но когато излезнахме ние го намерихме на колибата да си пише писма много спокоен".
Протогеровъ е ималъ добри основания да се преструва на съкрушенъ отъ скръбь предъ конгресиститѣ, особено предъ Неврокопскитѣ делегати (споредъ разпредѣлението отъ турско време, селата въ гръцка Македония се числятъ като Неврокопско), които бѣха вѣрни Тодорови хора и които, както ще видимъ, той е увещавалъ да не предприематъ нѣщо, та да се избиятъ въ конгреса; защото действително неврокопци се готвѣха още въ конгреса да накажатъ убийцитѣ, които бѣха известни. Въ срещата между Протогеровъ, Алеко и физическитѣ убийци на Тодора, въ мѣстностьта „Аргирова грамада" извънъ Лопово, се е взело въ съображение това обстоятелство; затова Протогеровъ и Алеко при това съвещание сѫ наредили убийцитѣ да се навъртватъ около мѣстото на конгреса за всѣка евентуалность.
Медникаровъ, единъ отъ присѫствующитѣ, изнася: „Гогата Полски ми съобщи, че Щерйо и Динчо до 6-и септемврий сѫ се навъртали около мѣстото на конгреса. Тамъ тѣ сѫ пазили да не би нѣкой отъ конгресиститѣ да прибѣгне до орѫжие"; а въ благоприятенъ случай за Алековци-Протогеровци сѫ очаквали резултата отъ заявлението, написано на полянката отъ Динчо Вретенаровъ и прибрано отъ Алеко, за да бѫде представено на конгреса. Този планъ, обаче, се разбилъ предъ настроенията и намѣренията на Невоокопскитѣ делегати. Алеко, уведоменъ отъ Протогерова за готвената отъ Неврокопци кървава саморазправа, разбира, че представянето предъ конгреса на това заявление сигурно ще хвърли искра въ барута и не е посмѣлъ да го подаде. Протогеровъ отъ своя страна се е заелъ съ грижата да усмири неврокопскитѣ делегати и да отстрани сѫдбата, която е тежела върху главитѣ на подозиранитѣ интелектуални убийци. Стариятъ и многозаслужилъ деецъ Братановъ (псевдонимъ на Стоянъ Филиповъ отъ с. Старчища, Сѣрско, осѫжданъ два пѫти на смърть презъ турския режимъ, съ голѣмъ авторитетъ въ Неврокопско и съседни области), предава по следния начинъ впечатленията си отъ усилията на Протогеровъ да разубеди неврокопци да не предприематъ нищо въ конгреса:
„Презъ днитѣ 31 августъ, 1, 2, 3, и 4 септемврий бѣхъ делегатъ на Сѣрския революционенъ конгресъ. Още на 31 августъ разбрахме, че Тодоръ Александровъ се уби. Това известие биде посрещнато отъ всички вѣрни на Александрова делегати съ голѣма изненада; но то страшно изненада специално делегатитѣ отъ Неврокопско, които въ Конгреса представляваха едно ядро абсолютно преданно на Александровъ.
Ал. Протогеровъ, който пристигна на конгреса на 31 августъ вечерьта, можа да забележи на другия день, че неврокопци сѫ обвзети отъ силно вълнение. Наистина тѣ бѣха решили да подирятъ още въ самия конгресъ виновницитѣ за смъртьта на Тодора и да се нахвърлятъ върху тѣхъ съ орѫжие. Тая възможность се изостави поради обстоятелството, че бѣ наредено да пристигнатъ една група лица, между които се намираха твърде близки на покойния Тодоръ Александровъ приятели. Неврокопци смѣтаха, че ще бѫде добре да се срещнатъ съ тѣзи хора и следъ това да видятъ
728
какво има да се прави. Протогеровъ, за да предотврати едно разчистване на смѣткитѣ още на самото мѣсто, извика мене въ една ближна горичка и цѣли два часа ме увещаваше да съветвамъ другаритѣ си къмъ спокойствие, да не се прибѣгва къмъ орѫжие и пр. Направи ми голѣмо впечатление това, обаче, че Протогеровъ презъ цѣлия разговоръ съ мене нито веднажъ не ме запита, кого и кои лица ние смѣтаме виновни и отговорни и, следователно, срещу кого той подозира, че бихме насочили орѫжието си. На той въпросъ той старателно отбѣгваше да се спира, а наблѣгаше единствено на това, че щѣли сме да се изложимъ всички предъ обществото. Самъ Протогеровъ въ разговора ни сѫщо нито за моментъ не пожела да посочи кой, споредъ него, е виновникъ за смъртьта на Тодора, освенъ физическитѣ убийци — Щерю и Динчо. Когато пристигнаха очакванитѣ нѣколцина приятели на Тодора при гроба на последния, ние можахме съ тѣхъ, въпрѣки присѫствието на много хора около насъ, да сподѣлимъ впечатленията върху убийството, инспираторитѣ на което въ той моментъ бѣха при гроба на Александровъ. Но въ тия моменти съ Протогеровъ никой отъ насъ не пожела да говори върху причинитѣ за убийството и да посочва отговорницитѣ, а и самиятъ той пакъ продължаваше да мълчи по въпроса.
Макаръ съ Протогеровъ хората, които бѣха делегати отъ Неврокопско и нѣкои отъ Сѣрско, да имаха дългогодишни връзки и да бѣха таксувани даже отъ тѣхнитѣ противници, като слѣпо послушни на Протогерова, последниятъ презъ днитѣ, които изтекоха до убийството на Алеко, никога не се обади на тия хора, за да имъ каже какво предстои да се прави следъ убийството на Александровъ, какво поведение да държатъ и пр. Това негово мълчание, макаръ да бѣ ужъ другарь на Тодора, и като членъ отъ Централния комитетъ да имаше дългъ да се обади на организацията поне съ нѣколко думи, бѣ твърде знаменателно. Лично на мене то правѣше голѣмо впечатление".
Онова, което е направило впечатление на Братановъ е наистина симптоматично. Протогеровъ се страхува, че неврокопскитѣ делегати ще се нахвърлятъ съ орѫжие върху нѣкакви виновници за убийството на Т. Александровъ. А известнитѣ виновници Динчо Вретенаровъ и Щерю Влаховъ не сѫ въ конгреса, за да бѫдатъ насочени къмъ тѣхъ заканитѣ за разплата. Кои, следователно, сѫ застрашени отъ тия закани ? И защо Протогеровъ е считалъ, че въ конгреса има и други лица, върху които виси опасность, ако нѣмало причини, известни и нему, уличаващи въпроснитѣ лица въ участие въ престѫплението ? И защо той избѣгвалъ да назове нѣкои отъ тия лица въ двучасовия си разговоръ съ Братановъ ? И което е още по-важно: щомъ нему сѫ били известни причинитѣ, които въ очитѣ на неврокопци явно сѫ сочили участницитѣ въ убийството на Тодора, защо той, членътъ отъ Централния комитетъ, нито въ конгреса, нито по-късно не взе никакви мѣрки за залавянето и наказването имъ ?
Тѣзи сѫ въпроситѣ, които бихме си задали, дори ако нѣмаше никакво доказателство за участието на Протогеровъ въ убийството.
Всичкитѣ усилия на тайфата заговорници да замаскиратъ престѫплението си чрезъ охкания и вайкания, и чрезъ усърдни разпоредби за
729
погребение на жертвитѣ, не сѫ могли да замаятъ вѣрнитѣ на Македония конгресисти. Сѣнката на Тодора е посочвала съ пръстъ убийцитѣ. Върху конгреса е залегнала една атмосфера на напрегната подозрителность, която клонѣла да се разрази въ страшна касапница. Разбира се заговорницитѣ сѫ имали и това на умъ, та сѫ взели известни мѣрки. На 31 августъ Щерю Влаховъ пише на свой помощникъ войвода: „Насо, ако се окаже нѣкоя гюрултия, ти веднага да се явишъ тамъ (думата е за конгреса) макаръ и да не ти сѫ съобщили", и после: „Насо, ще внимавате, нѣма що да ти пиша повече, ти си знаешъ работата".
Главнитѣ виновници желаятъ така да устроятъ всичко, че и вълкътъ да бѫде ситъ и агнето да остане цѣло, т.е. задължението си предъ конгреса да изпълнятъ по такъвъ начинъ, че убийцитѣ да си останатъ живи и здрави.
А ето нѣкои извадки отъ просташкото заявление до конгреса, написано саморѫчно отъ убиеца Динчо Петровъ Вретенаровъ, съ което „обвинява" Александрова. Идеята за заявлението сѫ му дали другитѣ — каза се вече кои. Но сѫ го оставили всичко да напише съ неговия стилъ и правописъ:
„До Г-да конгресистите на серския революционенъ окрѫкъ господа да вам обиснимъ защо сме обили Тодоръ Александровъ и кой са обийците сме асъ Динчо Петровъ и Щерю Влаховъ и защо сми го обили
забилешки
1) пресъ 1919 година бехме си скарали съ Никола Георгиевъ Адвукатъ по часна причина и Никола Георгиевъ си оплакалъ и Тодоръ веднага испраща двама хора да ни обиватъ . . .
5) сига като си ставихме съ Щерю влаховъ ми каза какъ го е правилъ шпионинъ на организацията и испратилъ хора да го обиватъ и тогава като виждахме че до такива крайности дохожда да ни избие всички тогава ния казахме за насъ нема друго спасение освенъ да се обие Тодоръ и ния го осъдихме двамата и както испълнихме пресъдата
сега Г-да конгресисти остава вия да анкетирате всичко това горе изложено и си произнесете всичко горе изложено е верно и затова си лично потписвамъ Динчо Петровъ" [21].
Въ факсимилето е даденъ цѣлиятъ текстъ на това „заявление", знаменателно по замисълъ, по съдържание и стилъ. Задъ този документъ на престѫпника и тѣхно жалко орѫдие, искаха да се скриватъ Алеко, Атанасовъ и Протогеровъ; и чрезъ „доводитѣ" на сѫщия документъ се надѣваха да може нѣкакъ да освободятъ отъ отговорность убийцитѣ.
Разбира се, заговорницитѣ сѫ разчитали на подкрепата на нѣкои, които преди самото злoдеяние сѫ зяпали въ устата имъ, когато сѫ ругаели Т. Александрова. Но сега следъ убийството, предъ което млъкнаха и критики и недоволства, за да отстѫпятъ мѣсто само на една безмѣрна скръбь и на една тревога за бѫдещето на македонското дѣло безъ Тодора, Г. Атанасовъ се съмнява, че може да се намѣри нѣкой, който ще дръзне да обвинява противъ съвестьта си въ единъ конгресъ великия покойникъ, за да защити двама мръсни убийци.
730
ДЪРЖАНИЕТО НА ПРОТОГЕРОВЪ СЛЕДЪ УБИЙСТВОТО НА ТОДОРЪ
Въ тази атмосфера на безутешна скръбь за едни, на едвамъ скривана радость и ипокризия — за други, на 4 септемврий рано къмъ изгрѣвъ слънце, — както вече се каза — около ковчега на Тодоръ Александровъ, набързо изкованъ отъ нѣколко случайно намѣрени и наполовина прогнили дъски, стояха около 50 души въорѫжени мѫже, а заедно съ тѣхъ и нѣколко лица, близки другари на Тодора, извикани специално за погребението отъ София. Веднага следъ погребението присѫствуващитѣ се раздѣлиха на групи и се опѫтиха къмъ различни страни изъ Пирина, за да се прибератъ по мѣстата си. Макаръ презъ сълзи и недомлъвки, мнозина отъ вѣрнитѣ на Тодора хора тамъ можаха да размѣнятъ по нѣколко думи върху произхода на убийството. Недоизказани слова или многозначущи погледи бѣха размѣнени между сѫщитѣ хора и нѣкои отъ лицата съ които бѣхъ пристигналъ на гроба. Само съ Протогеровъ, нито азъ, нито моитѣ съпѫтници, нито намѣренитѣ на гроба приятели на Александрова, ни за мигъ не размѣнихме дума или погледъ въ казания смисъль. Както трѣбваше да се очаква, самъ Протогеровъ не пожела да сподѣли впечатленията или предположенията си за причинитѣ на убийството и за инспираторитѣ му; той бѣ смутенъ и загубилъ присѫтствие на духа.
На раздѣла успѣхъ да кажа на нѣкои отъ тръгващитѣ си другари: „Пазете се добре и се дръжте; чакайте допълнително да влѣземъ въ връзка".
Тримата отъ насъ, които бѣхме извикани отъ София — Моневъ, Пърличевъ и азъ — допускахме, че може да бѫдемъ избити изъ Пирина на връщане отъ гроба. Това свое опасение всички ние нѣколкократно сподѣлихме. Но Алековци — ще повторя това — се надѣваха, че убийството на Тодора ще може да мине като „частна разпря" на двамата физически убийци. Така че, ако посѣгнеха и на насъ, излѣзнало би, че и погубването на Тодора е тѣхно дѣло. По край другитѣ съображения, за които споменахме, и това помогна намъ да излѣзнемъ невредими отъ гънкитѣ на Пирина. Не се нуждае отъ коментари фактътъ, че Протогеровъ, като членъ отъ Ц.К. не само не е взелъ по своя инициатива никакво решение за залавянето на физическитѣ убийци; но не се е погрижилъ и за изпълнение на едно решение на конгреса — за преследване на убийцитѣ. Той и Алеко забавятъ издаването на окрѫжното за преследването цѣли осемь дена, а и следъ като сѫ го издали — задържали сѫ го още два-три дена, та то се е получило на съответнитѣ мѣста чакъ следъ Джумайската акция, въ която паднаха Алеко и Атанасовъ.
За всѣки разуменъ човѣкъ е ясно, че Протогеровъ, ако не бѣ участникъ въ убийството на Тодора и би пожелалъ да се покаже неговъ другарь, ако би пожелалъ да използува положението си на върховенъ началникъ въ Организацията въ оня моментъ и да върви въ съгласие съ общото чувство и преданость въ македонското движение къмъ Тодора, само съ една свои дума би могълъ да дигне маса борци на кракъ и да намѣри убийцитѣ. Той можеше да стори това твърде лесно; но вмѣсто туй предпочете веднага следъ погребението на Тодора да се уедини на саме съ Алеко и Атанасовъ въ района, кѫдето презъ това време се прикриваха самитѣ физически убийци, необезпокоявани и продължаващи
731
да подържатъ кореспонденция съ Алеко, та чрезъ него косвено и съ самия Протогеровъ. За нехайството по издирването на убийцитѣ, като членъ отъ Централния Комитетъ, Протогеровъ носи много по-голѣма вина, отколкото Алеко Василевъ и Атанасовъ. Окрѫжното е било издадено колкото да се залъжатъ хората; а сигурно е, че и това не би станало, ако Протогеровъ и Алеко не знаеха, че хората въ рѫководнитѣ тѣла биха се досѣтили за много работи, въ случай че това окрѫжно никакъ не бѣ изпратено.
Но, изпълнявайки тая хитра формалность, Протогеровъ и Алеко не сѫ имали намѣрение да преследватъ убийцитѣ, а продължавали да се срещатъ съ тѣхъ и да си пишатъ писма.
Въ книгата „Заговорътъ противъ Т. Александровъ" сѫ изнесени показанията на брата на убиеца Д. Вретенаровъ, Т. Вретенаровъ, който съобщава, че на 7 септемврий 1924 год. вечерьта Алеко се среща съ убийцитѣ Щерю и Динчо. Тримата, следъ като сѫ приказвали единъ часъ, написали сѫ едно писмо до Арсени Йовковъ и Георги Занковъ, което писмо, носещо на гърба печата на Мелнишка околия, Ангелъ Дончевъ признава, че го е получилъ отъ Вретенаровъ и на 9 септемврий го е предалъ на Г. Занковъ въ канцеларията на „Илиндень" въ София.
Въ книгата не е съобщено, че тъкмо този день въ Петричъ, заедно съ Алеко, е пристигналъ и Протогеровъ, докато всички други конгресисти сѫ останали въ Свети Врачъ. За това ни свидетелствува шофьорътъ Рашко Ивановъ, който е отвелъ двамата интелектуални убийци въ Петричъ: [22]
„И ме извикаха на 8, (зачертната думата „или" и цифрата „7" — б.н.) IX. вечерьта да бѫда въ Дере-Местлимъ, тамъ заварихъ още единъ . . . отъ София, дойдоха всичкитѣ безъ покойнитѣ двама и безъ Щерю и Динчо качиха се и заминаха за Врачъ а Алеко и Дѣдо Ангелъ и единъ кориеръ, дойдохме въ Петричъ. На следующия день къмъ 12 часа заминахъ съ дѣдо Ангелъ до Врачъ".
Значи, вечерьта всички оставатъ въ Врачъ, а само Протогеровъ съ Алеко се прибиратъ въ Петричъ и то за да се върнатъ веднага на другия день въ Врачъ и да продължи Протогеровъ пѫтя съ другитѣ. Защо е било това отбиване за нѣколко часа ? Въ Петричъ Протогеровъ не е ималъ друга работа, освенъ да почака резултата отъ срещата на Алеко съ двамата физически убийци сѫщата вечерь, и да уговорятъ връзката съ Арсени и Занковъ. Явява се една разлика въ датата. Срещата е станала на 7, а Рашко Ивановъ е поставилъ дата 8 септемврий. Обаче, той не е билъ сигуренъ за тая дата, което е явно отъ факта, че веднага следъ 8 е писалъ „или 7", макаръ отпосле да го е зачертналъ, както се вижда отъ факсимилето. А че е било 7 а не 8 септемврий, се потвърѫдава и отъ съпѫтницитѣ, които сѫ пѫтували съ Протогеровъ на 8 септемврий, следъ като той е пристигналъ отъ Петричъ. Следователно, въ Петричъ той е билъ на 7 септемврий вечерьта, когато се е състояла срещата съ убийцитѣ Щерю и Динчо, на които сѫ били предупредени, че ще се издаде, „за формалность" и за залъгване на хората, окрѫжно за преследването имъ, но че уговореното за амнистирането имъ е гарантирано. И наистина, това се установява на 12 септемврий, десетина
732
минути преди да падне Алеко, когато той е заговорилъ за убийцитѣ предъ отмѫстителитѣ за Тодоровата смърть. Заявилъ е, че Щерю и Динчо трѣбва да се извикатъ да дадатъ обяснения предъ единъ конгресъ. Протогеровъ го е подкрепилъ и заявилъ, че тамъ най-добре ще се види работата.
Издали сѫ окрѫжно, което нарежда Щерю и Динчо да бѫдатъ претрепани отъ всѣки, които ги види, а ще ги викатъ да даватъ „обяснения" предъ единъ конгресъ !
Протогеровъ и Алеко бѣха сигурни, че следъ като избиятъ и близкитѣ приятели на Тодора, никой въ този конгресъ нѣма да направи харакири, за да иска наказанията на убийцитѣ; толкозъ повече, че Тодоръ трѣбвало да се покаже за провиненъ предъ организацията, споредъ намѣренията на Протогеровъ и Алеко.
* * *
Въ главата „31 августъ и 12 септемврий 1924 г.", която читательтъ е прочелъ вече, бѣ споменато за съвещанието на седемьтѣ души въ Сугарево, подиръ погребението на Александровъ. Тамъ бѣ предложено бързо да се ликвидира разпрата на ВМРО съ хората отъ Организацията „Илиндень". Алеко и Атанасовъ съзрѣха въ това предложение — съвсемъ погрѣшно, разбира се — нѣкакво наше примирение съ смъртьта на Тодора и готовность да си караме работата въ организацията заедно съ тѣхъ; а отъ друга страна виждаха сгоденъ случай да ликвидиратъ съ насъ въ Горна Джумая, именно при срещата съ илинденци, които трѣбваше да бѫдатъ повикани тамъ. И тукъ изтъквамъ, че тѣ не считаха изгодно за себе си да се нахвърлятъ върху насъ докато бѣхме при гроба на Тодоръ; защото би излѣзнало, че тѣ сѫ и неговитѣ убийци. Но намѣрението имъ е било (и не може да бѫде другояче), по начало, да бѫдемъ ликвидирани и ние. Георги Пенковъ признава, че е запиталъ Алеко още при гроба на Тодора:
„Нѣма ли се нѣкаква опасность отъ тия — въпроса се отнасяше за дошлитѣ отъ София: Иванъ Михайловъ, Панчо Михайловъ, К. Пърличевъ, М. Моневъ и други; като му казахъ нѣма ли и съ тѣхъ да свършите, Алеко ми каза има време за тая работа, на това мнение е и Протогеровъ — при другъ случай ще свършимъ и съ тѣхъ".
Подиръ срещата въ Сугарево всички посочени лица слезнаха въ село Кърланово и, подъ сѣнката на единъ голѣмъ орѣхъ, размѣниха още нѣколко думи за предстоящитѣ работи. Георги Атанасовъ настоятелно молѣше да съмъ се погрижелъ за по-бързото отпечатване на една македонска пѣснопойка, която била пратена за печатъ въ една софийска печатница. Грижитѣ на Атанасовъ въ този трагиченъ моментъ стигаха до отпечатването на нѣкаква пѣснопойка. Протогеровъ приказваше за нѣкакви дребни порѫчения, относително работитѣ въ чужбина, откѫдето нѣколко дни преди това бѣ дошелъ единъ другарь и въ момента сѫщиятъ присѫствуваше на срещата подъ орѣха.
Презъ 1926 г. случайно се откри, че останали сами подъ орѣха — следъ нашето заминаване —, Протогеровъ и Алеко сѫ го ударили на гавра съ паметьта на Тодоръ Александровъ. Съ Ангелъ Узуновъ, презъ
733
казаната година се бѣхме срещали въ Мелнишко и тръгнахме да посетимъ Тодоровия гробъ. Придружаващиятъ ни селянинъ отъ споменатото село (Кърланово) Григоръ Бегоновъ започна да ни разправя какво е видѣлъ при оня орѣхъ въ деня следъ погребението на Тодора. Разказътъ му бѣше интересенъ и Узуновъ съ особена настойчивость подчерта, че този човѣкъ трѣбва да напише показанията си и тѣ да се запазатъ като документъ. Ето разказътъ на Бегоновъ [23]:
«Минаха се нѣколко дена виждамъ че слизатъ сички конгресисти отъ село Лопово и заминаватъ кой отъ каде дошелъ. Най-подиръ пристигна Алеко съ Протогеровъ, Атанасовъ, Вапцаровъ, Георги Пенковъ, Петъръ Говедаровъ и Гоце Манолевъ, и спрѣха въ Кърланово седнаха подъ единъ орѣхъ на сѣнка близо до рѣката. Азъ имъ предложихъ да донеса нѣкоя черга за постилка но Алеко отговори «Нѣма нужда ния си имаме пелерини». Послаха пелеринитѣ си и си полегнаха. Следъ половинъ часъ другитѣ си заминаха за Мелникъ, останаха само Алеко, Протогеровъ и Атанасовъ, съ двама трима непознати за охрана. Следъ като заминаха друтитѣ Алеко се премѣсти на ново мѣсто, до него отъ дѣсно седна Протогеровъ отъ лѣво Атанасовъ; Атанасовъ имъ науми, че има доста вода да си измиятъ краката. Алеко и Протогеровъ се съгласиха и тримата отидоха на рѣката. Следъ като си измиха краката пакъ се върнаха на сѣнката. Полегнаха и тримата и Атанасовъ заспа. Алеко и Протогеровъ продължително си шушукаха тихо следъ което Алеко взима една чанта съдържаща разни писма и книжа. Той изваждаше писма отъ чантата и ги четеше на Протогеровъ като хвърляше пликоветѣ на земята. Протогеровъ слушаше това, което му четеше Алеко, и се подиграваше, като заедно съ Алеко споменаваха името на Тодоръ и се смѣеха. Изваждаха отъ чантата и вестници едни отъ които късаха а други прибираха обратно. Следъ половина часъ събудиха Атанасовъ натовариха багажа и заминаха за Мелникъ. Подиръ тѣхното заминаване събрахъ пликоветѣ. Отъ тѣхъ едни бѣха съ марки а други безъ марки. Нѣкои бѣха написани за Тодоръ Александровъ а други на други непознати имена. Помня че нѣкои отъ пликоветѣ бѣха съ чужди марки не български.
Гр. Г. Бегоновъ».
Както виждаме, и на неукия селянинъ смѣховетѣ на двамата въ той моментъ сѫ изглеждали като подигравка спрѣмо Тодора, чийто писма сѫ разтваряли. На бѫдещиятъ „Централенъ Комитетъ" на ВМРО —Протогеровъ, Алеко и Атанасовъ — не стигаше убийството на Тодора. Тѣ веднага намѣриха случай и време да се надсмиватъ надъ паметьта му, когато цѣла Македония се изправяше предъ страшни перспективи.
Съ това и признанията на Г. Пенковъ и П. Говедаровъ, за настроенията веднага следъ убийството, ставатъ напълно ясни. Говедаровъ казва:
«Вечерьта на 31 августъ на конгреса Георги Пенковъ и Георги Ковачевъ пѣеха разни пѣсни. Другата вечерь на първи септемврий, когато всички конгресисти знаеха за убийството на Тодоръ Александровъ, сѫщитѣ лица пѣеха пакъ».
А Георги Пенковъ признава:
«В Сугарево когато трѫгнахме да погребем останките на двамата убити дедо Ангел каза на Вл. Николов от Белица, Разложко, да остане с него, понеже бил там другия четник на Тодор Александров, когото сѫ били оставили в Джумая по немане на место в автомобила — разбрах че го е страх от него».
И, разбира се, имало защо съюзницитѣ „санданисти" да се радватъ. Пенковъ по-нататъкъ признава:
734
«Когато на Тодоровото погребение запитах Алеко кой от Вас ще каже неколко думи на гроба на покойника, Алеко ми каза, че Атанасов нема да направи това защото го мрази, а г-н Протогеров нема да говори защото за него убийството на Тодор е «мехлем» на рана. Още в Лопово Алеко ми каза, че убийството на Тодор Александров е станало с сѫгласието на г-н Протогеров».
Отличното имъ настроение подиръ смъртьта на Тодора бѣ констатирано и отъ К. Дрангова, който нарочно бѣ пратенъ — между другото — и това да провѣри. Намѣрилъ ги бѣ въ Мелнишко и като се завърна ми разказа, че всичко друго може да се прочете въ настроението имъ, но само не скръбь задето Тодоръ е загиналъ.
„На 11 септемврий се явяватъ въ Горна-Джумая сѫдиитѣ безъ единъ. Последното обстоятелство, отсѫтствието на една, може би най-ценна жертва, внася малко сущение въ душата на Алеко. Отъ време на време той праща свои хора да узнаятъ дошелъ ли е, и ако не е дошелъ, да се извика съ всички срѣдства, защото „нѣмалъ време за губене трѣбвало да се захваща вече работа". Така пише Бадевъ въ „Заговорътъ срещу Т. Александровъ". И по-нататъкъ предава както следва подробности по намѣренията на Алековци.
Споменатиятъ вече ортакъ на Алеко, Хр. Медникаровъ заявява: „При тръгването си за Г. Джумая на 9. IX. Алеко взе за охрана Ангелъ Кораловъ, Тома Ружкинъ, Нашко Елшански и Танчо (отборъ „революционери" отъ Алекова проба — б.н.). Отъ мѣркитѣ, които той взимаше при потеглюването си, бѣше явнo, че крои да избие другаритѣ на Т. Александровъ, за да завладѣе ВМРО". А единъ отъ самитѣ тия Алекови довѣреници, Н. Елшански, разказва:
«Алеко ми каза: ще намѣришъ още единъ или двама другари вѣрни съ револверитѣ си и съ по една бомба въ джоба ви, защото довечера ще дойдатъ съ Протогеровъ заедно гости. Протогеровъ ще остане при нази, а другитѣ ще настаните въ друга квартира. И утре въ петъкъ гоститѣ ще ги повикашъ при менъ; и като дохождатъ гоститѣ ти съ двамата ти другари ще се навъртате около мене и каква заповѣдь ще ви дамъ, това ще вършите». [24]
Въ потвърѫдение на горното единъ Горноджумайски гражданинъ дoбавя: „На 11.IX., 5.30 ч. сл. пл. Нашко Елшански казалъ на Христо Корнишорчето да се въорѫжи съ револверъ и две бомби и да чака предъ хот. Лондонъ, защото тази вечерь щѣло да става нѣщо важно".
«На 10.IX., съобщава сѫщиятъ гражданинъ, Ал. Василевъ ми заповѣда да порѫчамъ отъ негово име на четата на Щ. Влаховъ да се прибере и да запитамъ кога ще тръгватъ «петимата». Отъ всичко това ми стана ясно, че тѣ сѫ тъкмѣли да премахнатъ всички най-близки другари на Тодоръ Александровъ и после да турятъ въ действие цѣлил си планъ заедно съ комуниститѣ. За това сѫдя отъ следното:
1. силна охрана, дотогава никога непрактикувана.
2. Даденитѣ отъ Алеко нареждания до Елшански.
3. Идването на войводитѣ Коларовъ и Георги Гевгелийчето.
4. Думитѣ на Занковъ предъ единъ довѣренъ човѣкъ въ с. Муси-бей, че наскоро въ Джумая щѣло да стане втори 9-и юний.
5. Думитѣ на Щерю Влаховъ предъ Ив. Д. Капитано следъ убийството на Алеко: «Ахъ Алеко, Алеко, нали ти казахъ да избиемъ до единъ тези псета».
Г. Фильовъ разправя: „На 12.IX., 8 ч. вечерьта (ликвидацията трѣбвало да започне следъ 9 часа) Н. Елшански съ старъ нагантъ въ рѫката
735
ми заповѣда да занеса гроздето у дома си и веднага да отида при него тичешкомъ".
„На 12.IX., разказва Ал. Кофторджиевъ, отидохъ при Алеко. На коридора стояха Танчо и Тома Ружкинъ. На излизане Н. Елшански съ голъ револверъ въ рѫката ми каза: „Вечеряй по-скоро и веднага ела тука".
Сѫщото нѣщо Елшански е заповѣдалъ и на Хр. Зиновъ съ прибавка „имаме важна работа" и съ закана да мълчи, иначе ще бѫде убитъ. [25]
Ал. Падежки, гостилничарь въ Горна-Джумал, разказва: „На 12.IX. вечерьта дойдоха въ ресторанта ми лицата Анг. Коларовъ, Жоржето отъ Гевгели (Георги Гевгелийчето), Димитрото и единъ турчинъ. Даде се изстрелъ, Коларовъ каза спокойно: „нѣма нищо седайте и яжте". Той презъ всичкото време като-чели бѣ въ очакване и изстрелитѣ не го смутиха, а изглеждаше, че той очаква подобно нѣщо". Следъ първитѣ изстрели той казалъ: „да е благополучно". Нещастникътъ, очевидно помислилъ, че това сѫ първитѣ изстрели на Алеко и очистването започва и затова е далъ благословията си. После е разбралъ самата истина и се е стремглаво притекълъ къмъ мѣстопроизшествието, за да последва малко по-късно пѫтя на вдъхновителя, приятели и ортака си Алеко. [*]
Читательтъ си спомня описаното въ главата „31 августъ и 12 септемврий 1924 год." за разчистване на смѣткитѣ въ Горна-Джумая съ двамата виновници за Тодоровата смърть — Алеко и подполковникъ Атанасовъ.
Протогеровъ е билъ съвършено изненаданъ отъ станалото. Презъ всичкото време, когато се е водила престрелката въ кѫщата — а това е продължило около 10 минути — той е колѣничилъ въ единъ ѫгълъ на стаята, треперѣлъ е и отправилъ къмъ другаритѣ молби за милость и пощада. Насмалко той не е билъ убитъ отъ едного измежду тѣхъ, който въ възмущението си, въпрѣки изричното решение, насочилъ е револвера си срещу него и го е питалъ да каже, защо сѫ убили Тодора. Протогеровъ е изгубилъ ума си отъ страхъ, цѣлувалъ е краката и рѫцетѣ на другаря, молейки да не го убиватъ . . .
А на другия день Протогеровъ подписа комюникето по убийството на Т. Александровъ и по наказанието на А. Василевъ и Г. Атанасовъ ! . . Ето неговото съдържание:
„На 31 авг. 1924 г. бѣ извършено едно велико престѫпление. Убитъ бѣ съ измѣна легендарния водачъ на макед. револ. движение, члена отъ Ц.К. на ВМРО, Т. Александровъ.
*. Аргиръ Манасиевъ, популярниятъ отъ миналото войвода на Гевгелийско, ми каза два дни следъ разчистване на смѣткитѣ съ Алеко-Атанасовъ: «Нѣмамъ думи, съ които да изразя възторга ми, че македонското дѣло се отърва отъ тия престѫпници. Азъ следехъ съ какво напрежение тѣ очакваха да стане нѣщо вечерьта на 12 септемврий. Предъ входа на кѫщата, кѫдѣто бѣ Алеко, постоянно имаше неговъ човѣкъ съ револверъ въ рѫка. Никога по-рано не бѣхъ виждалъ да се взиматъ такива мѣрки когато той идваше въ Джумая. За мене е вънъ отъ всѣко съмнение, че ако тази вечерь ти бѣ дошелъ въ Джумая, щѣха да те убиятъ преди да влезнешъ въ тая кѫща».
Аргиръ бѣ по това време установенъ житель на Г. Джумая; взимаше живо участие въ спомагателната организация на ВМРО.
736
Физическитѣ изпълнители на престѫплението, престѫпницитѣ Щерю Влаховъ и Динчо Вретенаровъ, двамата преданни орѫди на Алеко Паша не сѫ още открити.
Заговорътъ е разкритъ. Отговорнитѣ за престѫплението, предателитѣ Алеко Василевъ, Георги Атанасовъ и тѣхнитѣ съучастници, сѫ наказани съ смърть отъ Организацията.
Тодоръ Алек-въ е мъртавъ !
Да живѣятъ Тодоръ Александровци !
Да живѣе своб. и незав. М-я !
М-я, 13 септ. 1924 г.
Чл. отъ Ц. К-тъ на ВМРО: Ал. Протогеровъ".
Само Протогеровъ бѣше способенъ да извърши тази подлость. Следъ като бѣ кроилъ съ Алеко и Атанасовъ заговоръ и планове за бѫдещето, а въ надвечерието бѣше така приятелски настроенъ спрѣмо тѣхъ — да подпише смъртнитѣ имъ присѫди и то следъ убиването имъ . . .
Съ комюникето той вече напълно удoбряваше станалото и всецѣло го приписваше на себе си, макаръ да нѣмаше абсолютно никакво участие въ него . . .
Следъ убийството на Александровъ двамата централни заговорници, Алеко и Атанасовъ смѣтали да се oбявятъ, разбира се, при самочувствие че сѫ най-изпъкнали фигури въ ВМРО, по домашному, въ „интимно събрание", за Времененъ Централенъ Комитетъ. Това сѫ го решили само помежду си, а щѣли да го oбявятъ следъ второто разчистване. Цѣлиятъ тoя лабиринтъ, въ който се е озовалъ Г. Атанасовъ, получи най-внушителенъ и най-трогателенъ изразъ въ умопомрачението, въ което е изпадналъ той презъ последнитѣ си земни часове. Познатиятъ „храбрецъ" отъ „Панахъ" не е намѣрилъ въ себе си троха сърдце, за да излѣзе на доблестна разправа презъ историческата нощь на наказанието. А на разсъмване, навѣрно следъ мѫчителна нощь на съвѣстоугризение, залюлялъ се е като побърканъ на улицата, облеченъ въ обърната наопъки куртка и на поканата да извади револвера за самозащита, мънкалъ вънъ отъ себе си: „куражъ момчета, куражъ момчета".
За нѣкои лица, особено за Нашко Елшански, Чудомиръ Кантарджиевъ и Александъръ Буйновъ, самиятъ Протогеровъ настояваше да бѫдатъ непремѣнно убити. Нашко Елшански е лицето, което минаваше за твърде довѣренъ човѣкъ на Алеко Василевъ. Протогеровъ сигурно се oпасяваше, че Алеко Василевъ може да е довѣрилъ на това лице нѣщо, което може да изложи Протогеровъ; а за Ч. Кантарджиевъ е настоявалъ сѫщо така да бѫде убитъ, защото — както впоследствие стана известно — освенъ преговоритѣ по „съюза" в Лъджене, лично той е давалъ идея Кантарджиевъ да замине за странство, за да се срещне съ Паница и да установи по-сигурна връзка между ВМРО и болшевикитѣ — разбира се, задъ гърба на Тодоръ Александровъ. Боялъ се е да не би Чудомиръ Кантарджиевъ, както и Буйновъ, като останатъ живи, да изнесатъ публично подлостьта и безхарактерностьта му.
А за физическитѣ убипци Щерю Влаховъ и Динчо Вретенаровъ непрестанно питаше, още ли не сѫ убити и дали има вѣроятность да паднатъ живи въ рѫцетѣ на Организацията. Постоянно съветваше да
737
не се „полакомимъ" да ги залавяме живи, за да се избѣгнело даването на излишни жертви.
За всички бѣше ясно като бѣлъ день, че не „жертвитѣ", а нѣщо друго го интересуваше.
ИДЕЙНИТѢ „РАВНОСМѢТКИ" НА Г. АТАНАСОВЪ
Заловени бѣха и изнесени още въ 1924 г. саморѫчнитѣ бележки на подполковникъ Атанасовъ, въ които той отбелѣзва „Грѣшки", „Добри страни", „Лоши страни" на акцията имъ, т.е. убийството на Тодора [26].
Въ точка четвърта на тия бележки той отбелѣзва, като добра страна, „Начало на нова ориентировка на външната политика на организацията . . .", което значи отиване съ болшевикитѣ.
Най-важната е тая „добра страна", не защото открива нови цели и нови методи за ВМРО. Това има значение за по-далечнитѣ и несъмнено по-хитритѣ вдъхновители на заговора. За голѣми политически „ориентировки", както посочихме вече, Атанасовъ нѣмаше много умъ, нито критерии. За него и за Алеко „новата ориентировка" е имала стойность на външенъ етикетъ или на една маска за извършенитѣ вече престѫпления и за ония, които тепърва имало да вършатъ. Иначе и Г. Атанасовъ едва ли би я смѣтналъ като „добра страна" отъ убийството на Тодоръ Александровъ.
Но Атанасовъ отбелѣзва и други интересни нѣща. Така, едва подиръ изчезването на Александрова, той се сѣща, че убийството може да бѫде „претекстъ за междуособно изтребление или пазене и мнителность".
Минава му на умъ, че самиятъ Протогеровъ може да се откаже отъ работата, следъ като констатира каква ще бѫде реакцията на македонското общество, и си отбелѣзва „вѣроятность да се откаже отъ работа дѣдо Ангелъ".
Атанасовъ е могълъ съ право да допуска, че Протогеровъ може и да се отметне. Кой знае дали му е минавало въ ума, че и смъртната присѫда ще му подпише.
Тодоръ е падналъ, за Протогерова облекчение е дошло; като се оттегли би представилъ, че нѣма нищо общо съ това деяние, нито съ Алековци (ако би могло това да мине предъ хората).
Сетне не би му пречило пакъ да се изтъпанчи въ македонското дѣло, ако то би се явило нѣкакъ чрезъ фактори и подъ форма, които на него харесватъ, и ако той би билъ нагласенъ тамъ на видно мѣсто върху нечии други плещи.
Атанасовъ бѣ поне толкова уменъ, за да си дава смѣтка, че Протогеровъ лесно може да се изплъзне отъ тѣхния взводъ, щомъ като е могълъ така подло да изневѣрява на дългогодишния си колега Александровъ, да го ругае предъ тѣхъ и да казва, че е готовъ и презъ главата му да мине.
Сѫщо така — и то твърде основателно — прибавя „Bѣрoятнoсть да се откажатъ отъ работа и други отъ Скопско, Битолско и пр.". Не само биха се отказали, и то не само „нѣкои", но всички тѣ биха се нахвърлили върху Атанасова и Протогерова, както и стана.
Сетне е предвиждалъ „Деморализация на войводитѣ съ безнаказано посегателство върху началници и то безъ присѫда".
738
Предвидѣлъ — едва тогава, т.е. като падна Тодоръ — „силно понижение авторитета на Организацията предъ българското общество и въ странство на първо мѣсто".
Прибавилъ е и „обременяване на касата съ множество издръжки на семейства и на хора, натоварени да следятъ действията на приятелитѣ на М.Х. (псевдонимъ на Т. Александровъ — „Миле Христовъ" — б.н.). Разбира се, нито сто каси като тая на ВМРО не биха стигнали, за да се следятъ съ подставени хора приятелитѣ на Тодора, защото тѣ бѣха хиляди, самия народъ.
Всички тия бележки не показватъ, обаче, едно разканние и опомняне. Атанасовъ вижда и „добри страни" отъ убийството на Александрова, както споменахме.
Той пише за „вѣроятность да се привлѣкатъ нови работници отъ старитѣ". Съвсемъ ясно е кои може да бѫдатъ тѣзи „нови работници отъ старитѣ". Тукъ сѫ ренегатитѣ Стоянъ Мишевъ, Пандурски, Григоръ Циклевъ, които бѣха осѫдени на смърть отъ ВМРО заради обири, насилия, обезчестявания въ поробена Македония и които, за да спасятъ главитѣ си, постѫпиха на служба при Пашича и отъ зулумитѣ имъ пропищѣ цѣла Македония. Той бѣ заявилъ предъ нашитѣ другари въ Г. Джумая, нѣколко часа преди самия да получи наказанието си, че е изпратилъ хора да влѣзнатъ въ връзка съ Пандурски. Потърсилъ е първо него, може би и поради това, че той минаваше като „комунистически деятель", имаше на шапката си чукъ и сърпъ — когато навлизаше като сръбски шайкаджия да избива овчари и добри селяни край границата въ Г. Джумайско.
Другъ „новъ деятель" отъ старитѣ сигурно ще да е билъ, въ плановетѣ на знаменития подполковникъ, болшевишкия и сръбски агентъ Тодоръ Паница, който надничаше понѣкога откъмъ гръцката граница, придружаванъ отъ гръцки полицаи и офицери, съ които сѫщо бѣ станалъ приятель.
Като „добра страна" е отбелѣзалъ „край на раздвоението съ илинденци". Като-чели тия илинденци, Йовковъ и още двама-трима посетители на софийскитѣ кафенета, представляваха нѣкаква сила... И Александровъ имаше предвидъ единъ край на историитѣ съ тѣхъ, и то чрезъ изгонването имъ отъ илинденската организация; но АлекоАтанасовъ целятъ да ги насърдчатъ за продължаване на работата имъ „въ духа на досегашната".
На 12 септемврий вечерьта въ Г. Джумая, кѫдето бѣ убитъ Алеко, нѣколко минути преди да падне той, водеше се разговоръ върху убийството на Тодора въ присѫствието на Протогеровъ. Когато единъ отъ съзаклятницитѣ умишлено и преднамѣрено казва, че Т. Александровъ имаше лоши черти въ характера си и че желаеше да се налага на всички, Алеко Василевъ избързва разгорещено да го подкрепи и го похвали за тази негова откровеность. Стана дума и за ориентацията на ВМРО къмъ болшевизма. Протогеровъ, който не намѣри нито една дума, за да защити покойния си другарь Александровъ отъ нападкитѣ, побърза да каже, че „Организацията непремѣнно трѣбва да поднови връзкитѣ си съ болшевикитѣ чрезъ Виена" и посочи на Александрова като на виновникъ за осуетяване на тия връзки. Той прибави, че „щомъ се
739
свършатъ работитѣ съ Илинденската организация, ще трѣбва да се намѣрятъ хора, които да продължатъ прекѫснатитѣ разговори съ болшевишкитѣ представители въ Виена". Алеко Василевъ и Г. Атанасовъ напълно подкрепиха казаното отъ Протогеровъ.
Алеко, облегнатъ на хитроумната и лицемѣрна подръжка на едного отъ четиримата (които бѣха тамъ съ намѣрение да накажатъ престѫпната група), си развързалъ езика въ обвинения срещу Т. Александровъ, заключението отъ които се налагало само по себе си: „следваше му се". После минаватъ на голѣмия въпросъ за манифеста [*] и понеже главната прѣчка за „новата ориентировка" е премахната, а Протогеровъ самъ съ своето мнение не може да пречи, толкова повече, че „силата е у тѣхъ решаватъ при слабата, колкото за външенъ видъ, съпротива на четирмата, веднага да се намѣри лице, което да замине за Виена, за да продължи преговоритѣ съ болшевикитѣ; а друго лице, или сѫщото, да влѣзе въ връзки съ д-ръ Атанасовъ, Сл. Ивановъ, а чрезъ тѣхъ и съ Стоянъ Мишевъ. Що се отнася до убийцитѣ Щерю и Динчо, Алеко е изказалъ мнение да се повикатъ и двамата въ единъ конгресъ, за да се „обяснятъ". „Четирмата" и съ това се съгласили, „защото изхождало вече отъ членъ на Bр. Ц. Комитетъ".
* * *
„Най-голѣмия и най-важния въпросъ, обаче, подиръ убийството на Т. Александровъ е билъ, да се разширятъ придобивкитѣ и да се затвърди господството на заговорницитѣ въ Петричкия край и изобщо надъ ВМРО. Това, разбира се, съставлява централния пунктъ на заговора и за него се и мислило и приказвало, както ще видимъ, доста много преди убийството, мислило се е естествено и следъ убийството.
Въ бележкитѣ си, писани веднага следъ конгреса, Г. Атанасовъ е раздѣлилъ дейнитѣ хора на ВМРО и тѣхнитѣ съчувственици на групи, споредъ отношението имъ къмъ личностьта, идеитѣ и дѣлата на Т. Александровъ, съ съответната резолюция подъ всѣкоя колона отъ имена: „за борба „за неутрализиране" или „за спечелване и съюзъ". По този списъкъ трѣбвало да се ориентира по-послешната работа за коренно и сигурно разчистване пѫтя на „новата ориентировка". И ето въ една колона виждаме всички довѣреници и ортаци на Алеко, начело съ самия него; въ друга лични довѣреници на Атанасова, съ него и Занкова начело — всички опредѣлени „за съюзъ и спечелване"; и най-после въ една — обреченитѣ на „борба" и „неутрализиране" чрезъ „разчистване".
Всичко това е писано отъ Йорданъ Бадевъ. Но той не даде въ книгата „Заговорътъ срещу Т. Александровъ" нито имената на дейцитѣ, споредъ както ги е наредилъ въ отдѣлни списъци Г. Атанасовъ, нито самитѣ фотографии отъ тѣзи списъци. Не ги даде, защото въ най-важниятъ списъкъ, кѫдето Атанасовъ бѣ поставилъ и собственото си име
*. Публикуваниятъ отъ Дим. Влаховъ въ Виена манифестъ въ духа на болшевишката политика на Балканитѣ. По него става дума въ окрѫжното писмо на Центр. Комитетъ на ВМРО № 774 отъ 2 авг. 1924 г., за което и другаде ще спомена.
740
(псевдонимъ „Вангеловъ") начело фигурира именно Протогеровъ — подъ всеизвестния му тогава псевдонимъ „дѣдо Ангелъ" [*].
Разбира се, има отдѣлна група, въ която Атанасовъ е наредилъ ония, които той преценява като вѣрни последователи на Т. Александровъ. Тамъ личатъ по редъ следнитѣ имена: Брѣзовъ (псевдонимъ на Ив. Михайловъ), Гюрковъ, Баждаревъ, П. Станчевъ, Бадевъ, Мърмевъ, Пърличевъ, Милевъ, Милетичъ, Георговъ, Шандановъ, Чкатровъ, Развигоровъ, Томалевски, Веригинъ (псевдонимъ на Иванъ Караджовъ), Филиповъ, Доню-„Соколовъ", Атанасовъ, попъ Ивановъ. На края на списъка е посоченъ Македонския младежки съюзъ съ знакъ плюсъ, а сѫщо така и студентското македонско дружество „Вардаръ".
Всичкитѣ четири групи, написани саморѫчно отъ Атанасова, даваме въ приложение [27]. Тѣ показватъ, че Атанасовъ-Алеко поставятъ на свoя страна цѣлия Петрички окрѫгъ, което е пълно самозалъгване. Сетне: на своя страна не поставятъ името на нито единъ отъ нелегалнитѣ борци и войводи отъ Битолския и Скопски окрѫзи, па нито отъ другитѣ окрѫзи на Македония. Поставили сѫ на своястрана предатели като Славе Ивановъ, които нищо друго, освенъ своя позоръ, не представляватъ. Цѣлата македонска емиграция, начело съ най-авторитетни нейни представители като професоритѣ Милетичъ, Георговъ и Милевъ, сѫ поставили на страната на Т. Александровъ; а сѫщо тъй цѣлата македонска младежь, чийто морални представители бѣха студентството и Младежкия Съюзъ.
На своя и Алекова страна, обаче, Атанасовъ — което ще рече тройката: Протогеровъ, Алеко и Атанасовъ — е поставилъ съ знакъ плюсъ албанското тогавашно правителство и съветското правителство въ Москва.
Че Атанасовъ е поставилъ себе си, Протогеровъ, Стоянчева, Сл. Пирчева и пр. въ една, а Алеко Василевъ е поставилъ въ друга група съ нѣкогашнитѣ „санданисти", въ това може да се съглежда известно разграничение между еднакво овехтѣлитѣ върховисти и санданисти. Протогеровъ, Атанасовъ, Стoянчевъ не може другояче да бѫдатъ характеризирани — ако се търси за тѣхъ все пакъ нѣкакво идейно опредѣление — освенъ като върховисти.
За вината на Протогерова едва ли е потрѣбенъ другъ документъ, вънъ отъ този списъкъ, излѣзналъ отъ собствената рѫка на подполковникъ Атанасовъ.
Списъцитѣ и другитѣ бележки на Атанасова бѣха намѣрени въ чантата му следъ неговото убийство.
Приложение № 27, което взимаме отъ излѣзналата презъ 1924 год. книга, писана отъ Бадева, показва, че и гореизтъкнатитѣ списъци сѫ написани съ почерка на Атанасова.
Характерно е, че Атанасовъ поставя имената на двамата физически убийци на Т. Александровъ веднага подиръ името на Алеко Василевъ (псевдонимъ „Орфо"). А въ другата, приятелска за престѫпната тройка група, сѫ вписани имената на Хаджи Димовъ (опредѣленъ комунистъ), Димитъръ Влаховъ, предателя Чаулевъ, и още единъ-двама безъ значение лѣвеещи се илинденци.
*. Бадевъ пропускаше да изнася въ книгата вината на Протогерова и да я подкрепва съ документи не по свой починъ; а защото така бѣ решено — както читательтъ ще узнае по-нататъкъ.
741
Понеже името на Т. Александровъ не фигурира въ списъцитѣ, явнo е, че тѣ наистина сѫ писани подиръ неговата смърть.
Въ точка трета на „грѣшки" Атанасовъ казва, „че участието на трима . . . говори всѣкиму, че не е безъ наше съгласие".
Вмѣсто многоточието, което е оставено отъ менъ, въ фразата на Атанасовъ е написана една дума съ специаленъ неговъ шифъръ. Най-вѣроятно е тия шифровани букви да означаватъ думата „войводи". Защото фактически въ убийството на Тодора участвуватъ трима души, които при Алеко и Атанасова минаваха за войводи; това сѫ Щерю Влаховъ, Динчо Вретенаровъ и Динчо Балкански.
КОМУНИСТИТѢ ВЪ КОНСПИРАЦИЯТА СРЕЩУ ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ
Който добре е следилъ поведението на комуниститѣ спрѣмо македонскитѣ работи, знае че тѣ взимаха подъ защита, а и хвалѣха Ал. Протогерова, независимо че е генералъ на „омразния Кобургъ", че е билъ върховистъ, че е участвувалъ въ отбиване на разбунтуванитѣ войници близо до София презъ 1918 г., които бѣха получили пoпулярнo название болшевики, и пр. Взимаха го подъ защита докато смѣтаха, че стои твърдо на споразумението му съ тѣхъ, постигнато въ Виена, а въ месецитѣ преди убийството на Т. Александровъ затвърдено при разговори и преговори съ тѣхнитѣ хора въ България.
По погрѣшка, обаче, смѣтнаха, че подло имъ е изневѣрилъ и е посегналъ въ Горна-Джумая върху Алеко Василевъ и Г. Атанасовъ. Впрочемъ, лесно можеха да се заблудатъ въ връзка съ тази акция, особено следъ като прочетоха подписаното отъ него комюнике по наказанието на тия двама престѫпници. Погрѣшно впечатление получиха множество хора тогава. Спомнямъ си единъ интересенъ примѣръ. Три-четири дни следъ станалото въ Горна-Джумая Йорданъ Гюрковъ среща случайно съгражданина на Протогерова, запасния генералъ Златаревъ, бившъ началникъ на 11-та македонска дивизия по време на свѣтовната война, при когото Гюрковъ е билъ адютантъ.
— Пoздравлявамъ Александра (Протогеровъ — б.н.) му казва стариятъ генералъ. Очудвамъ се на неговата срѫчность и решително действие. Отлично е сторилъ като е наказалъ тия измѣнници. Тѣ сѫ искали, значи, да ни вържатъ за болшевишката кола . . .
Гюрковъ отъ сърдце се смѣеше като ни разправяше той случай. Така че, Виенската централа — съвсемъ искрено заблудена, взе другъ мѣрникъ и отвори словесенъ огънь срещу Протогеровъ.
И Т. Александровъ води — по тѣхна покана — разговори съ представители на болшевикитѣ и на българската комунистическа партия. Но той си постави съвсемъ ограничени, конкретни и полезни задачи: първо — да узнае становището на комуниститѣ къмъ македонската кауза; второ — да убеди тия представители, че не се услужва на поробенитѣ чрезъ сътрудничества съ тѣхнитѣ поробители; следователно — болшевикитѣ не трѣбва да насърдчаватъ предалитѣ се на сръбска служба ренегати. И разбойници като Илия Пандурски бѣха изпращани — съ съдействие на българската комунистическа партия — въ сръбска служба, както това е пояснено на друго мѣсто. Когато Тодоръ се убеди, че Виенската централа на болшевикитѣ нѣма желание да ревизира
742
даже отношението си къмъ тия ренегати, прекѫсна всѣкакви разговори.
Като видѣха, че не могатъ да го спечелятъ, комуниститѣ започнаха срещу него нападки, които и следъ смъртьта му не спиратъ, продължаватъ и до сега.
* * *
Поне два-три вагона могатъ да се натоварятъ съ хвърчащитѣ листове, списания, брошури, вестници, насочени противъ ВМРО и нейнитѣ по-първи хора, които Виенската болшевишка централа пръсна изъ свѣта. Ние винаги сме щадили хартията, за да отговаряме на тоя потокъ отъ фалшификации и измислици. Но ще споменемъ нѣкои, колкото читательтъ да има представа какъ тая централа е лъгала въ връзка съ македонския въпросъ.
Най-често пишеха, че тѣ били самостоятелни хора и държели за независимо македонско движение. А цѣлото човѣчество знае, че комуниститѣ сѫ повече подъ команда (на тѣхната главна централа), отколкото конетѣ въ файтона.
Били за независима Македония по образеца на Швейцария — и това не еднажъ писаха. Но тѣхното царство дойде поне въ една часть отъ Македония. И всѣки можа да сѫди какво общо има съ устройството и свободитѣ на Швейцария оная бѣлградска бановина, на която дадоха име „Народна република Македония", съ центъръ Скопйе.
Цѣлостьта на Македония ги интересувала много, — така твърдятъ. Но въ сѫщность подкрепиха дѣлежа. Доколкото понѣкога споменаватъ нѣщо за другитѣ македонски области, вънъ отъ подчиненитѣ на Югославия, досега поне тенденцията имъ е да ги присъединятъ къмъ последната. Обявяваха се за свобода на потиснатитѣ народности. Пишеха на български книжовенъ езикъ всичкитѣ си списания и позиви — що се отнася до македонскитѣ българи. Но щомъ взеха властьта, запретнаха се да изкореняватъ българската народность въ Македония.
Обещаваха благоденствие на цѣлия народъ. Казахме какво направиха съ селянитѣ; а известно е колко доволни сѫ отъ режима имъ и останалитѣ съсловия.
А по-конкретно, въ връзка съ занимаващитѣ ни събития, комуниститѣ сѫ изсмукали отъ пръститѣ си цѣла низа твърдения, които нѣматъ нищо общо съ истината и логиката. Ето и отъ тази серия нѣкои примѣри.
Съ тонъ на непогрѣшимость писаха, че Т. Александровъ нѣмалъ никакво право да се набърква въ работитѣ на легалната Илинденска организация. Разбира се, хора отъ тая организация — щомъ сѫ станали тѣхни орѫдия — иматъ право да пакостятъ на авторитета на ВМРО и да й опредѣлятъ „нови насоки". И самитѣ тѣ — отъ Виенската централа — иматъ право не само да работятъ за комунизирването на Илинденската организация, но даже за поставяне на ВМРО подъ заповѣдитѣ на третия интернационалъ.
Въ специална книга писаха:
„Въ деня на „траура" за Т. Александровъ, Ив. Михайловъ е съобщилъ на заставенитѣ на сила да се молятъ за „успокоението душата на народния вождъ" софийски граждани, че отъ Виена
743
току що била получена телеграма, какво Чаулевъ и Влаховъ били убити".
Които е присѫствувалъ на този трауренъ митингъ въ София знае, че грамадниятъ площадъ при църквата „Св. Недѣля" и всички съседни на него улици бѣха препълнени отъ народъ; не по-малко отъ тридесеть или четиридесеть хиляди души. Вънъ отъ това по всички улици, кѫдето следъ митинга мина шествието, маса граждани се бѣха струпали; а всички дюкяни въ центъра на столицата бѣха затворени. Едно дълбоко вълнение бѣ събрало той народъ, безъ да има даже обявление въ вестницитѣ за митинга. Комунистическата книга, обаче, поставя въ кавички думата „трауръ" и казва, че хората били насила заставени да дойдатъ — съ други думи насила сѫ били изкарани отъ кѫщитѣ имъ. Ако прочетеха книгата, тѣзи хиляди граждани биха смѣтнали, че авторитѣ й сѫ узрѣли за лудницата. Разбира се, никой при митинга не е споменавалъ имената на Чаулевъ или Влаховъ. Впрочемъ, ако тѣ наистина биха били убити, публиката щѣше да знае това отъ вестникарскитѣ телеграми, може би и по-бързо, та не би имало нужда това да й се съобщава отъ ораторитѣ. Обаче, още по-смѣшно е да повѣрва нѣкой, че Ив. Михайловъ ще съобщава на множеството подобна лъжа — когато нито Влаховъ, нито Чаулевъ сѫ били убити.
Все „истини" отъ този сортъ сѫ твърденията имъ, че войскови части и полиция участвували при нападението срещу Алеко и Атанасовъ въ Горна-Джумая; че полицейски стражари били заловили Атанасова и го предали на хора на ВМРО; че предварително военнитѣ власти били засилили гарнизонитѣ въ Пиринска Македония, въ надвечерието на Алековото и Атанасово унищожение; че народа — като научилъ за убийството на Алеко — страшно билъ възмутенъ и готовъ да тръгне на революция противъ ВМРО. Всѣка дума отъ тия писания е една лъжа въ най-абсолютенъ смисъль. Колкото за народа, заслужава да се подчертае, че той бѣ страховито изненаданъ като научи, че Александровъ е билъ убитъ; и ако предъ очитѣ му биха се мѣрнали и сто души отъ неговитѣ убийци, разкѫсалъ би ги на парчета.
Въ Горна-Джумая били паднали 180 (и словомъ сто осемдесеть души). Защо пъкъ не писаха хилйда осемстотинъ ? Такава цифра би била по-ефектна за ония, които искатъ да вѣрватъ на глупости. Падналитѣ — повтаряме — вънъ отъ Алеко и Атанасовъ, бѣха двама.
За пръвъ пѫть отъ печатнитѣ „произведения" на Виенската централа узнахме, че Протогеровъ билъ оставенъ живъ въ Горна-Джумая, защото такава била волята на правителството на Ал. Цанковъ. Значи, правителството знаело какво има да става въ тоя градъ; и не само знаело — но то било наредило всичко . . . Истината е, че българското правителство толкова е знаело въ случая, колкото и драскачитѣ на памфлети въ Виена. Но сѣдатъ господата въ Виена — понеже тия безъ туй не сѫ имали друга по-сериозна работа — и пишатъ каквото имъ скимне. Колкото повече жестоки прилагателни поставятъ въ измисленитѣ истории — толкова за по-голѣми герои минаватъ въ собственитѣ си очи. Пъкъ така и по-добре оправдаватъ зобьта, която господаритѣ имъ даватъ.
На друго мѣсто въ сѫщата книга твърдятъ, че Протогеровъ е билъ оставенъ като членъ на Централния Комитетъ на ВМРО и следъ убийството на Александрова поради страхъ въ хората на последния, че
744
могатъ да бѫдатъ избити отъ . . . военната лига въ България. Колко сѫ „информирани" и по този пунктъ читательтъ ще узнае, когато ще чете за конгреса на ВМРО.
На трето мѣсто, обаче, се сепватъ и заявяватъ, че Организацията трѣбва да е имала свои съображения, за да остави живъ Протогерова и да го вмъкне въ Централния Комитетъ; съ други думи — и тѣ сѫ смѣтали, че той е слѣдвало да бѫде наказанъ. Тукъ случайно сѫ попаднали на истината. Не имъ сѫ ясни съображенията на ВМРО, тъй като не знаятъ работитѣ, а пишатъ на изустъ.
Bсячески се мѫчатъ да защиятъ Алеко Василевъ. Задаватъ преди всичко въпросъ: защо по-рано той не е билъ обвиненъ отъ ВМРО въ разбойничество, а едва подиръ убийството на Т. Александровъ ? Следва, по тѣхната безсъвестна логика, че Алеко е единъ добъръ борецъ, когото ВМРО напраздно обвинява. А истината е, че тъкмо защото Александровъ искаше да го постави на мѣсто, Алеко побърза — съюзявайки се и съ комуниститѣ — да нарежда убийството му.
Алеко не е билъ нашъ другарь — казватъ. Но му били признателни защото не наказалъ тѣхни другари, които — изневѣрявайки на дадената предъ ВМРО дума, дигнаха бунтъ въ Разлога презъ месецъ септемврий 1923 год . . . Но по коя причина Алеко ги е спасявалъ ? Поради това, че бѣше се съюзилъ съ комуниститѣ, за да се отърве отъ сѫда на ВМРО като разбойникъ.
Другъ тѣхенъ въпросъ: „Ако Тодоръ е убитъ отъ тѣзи, които сѫ били за комунистическата политика, — защо не сѫ убили и Протогерова, който сѫщо се отказа отъ Виенския манифестъ, и който презъ цѣлия си животъ е пакостилъ на македонското дѣло съ своя върховизъмъ ?"
Отговоръ: Протогеровъ се бѣ наредилъ на една линия съ Алеко и Атанасовъ; а всички тѣ се бѣха разбрали съ комуниститѣ. Тодоръ, обаче, отъ всички тѣхъ бѣ считанъ за врагъ на личнитѣ имъ попълзновения и новитѣ имъ „идейни" ориентации. Съвсемъ ясно е, че Алеко-Атанасовъ нѣма да убиватъ Протогерова, тѣxния съюзникъ, а само Тодора. И тоя въпросъ комуниститѣ пoставятъ, за да xвърлятъ прахъ въ очитѣ на неосведоменитѣ хора; а сами отлично знаятъ колко въпросътъ имъ е безсмисленъ и плитъкъ. Тѣ знаятъ, че даже ако червената армия бѣше намѣрила живъ въ България Протогерова, нѣмаше да бѫде убитъ, а награденъ за заслугата му къмъ комунистическитѣ планове.
Но, повѣрвали поради неинформираность, че именно той е билъ този, който е устроилъ избиването на Алеко и Атанасовъ — на чието разрушително дѣло доста сѫ разчитали, — виенскитѣ драскачи сѫ дали наистина една точна характеристика на Протогерова, наричайки го „мерзавецъ, подлецъ, безхарактеренъ типъ". Заблудило ги е комюникето, издадено подиръ наказването на Алеко-Атанасовъ, подписано отъ самия Протогеровъ.
Лутайки се насамъ-натамъ въ книгата си, признаватъ най-сетне, че той е стoялъ задъ Алеко Василевъ и Г. Атанасовъ по убийството на Тодора. Но се стараятъ да oтxвърлятъ каквато и да е вина на комуниститѣ въ тая кoнспирация. Стигатъ до тамъ, че oбявяватъ за съвсемъ невинна работа забѣгването на другаритѣ имъ отъ Разложко — попъ Томовъ, Г. Ковачевъ и други, веднага щомъ сѫ научили, че Алеко Василевъ е падналъ въ Г. Джумая. Защо бѣгатъ тия хора, защо се
745
въорѫжаватъ като чета и тръгватъ презъ Пирина да търсятъ другитѣ си трима-четирма приятели въ Мелнишко ? Защо правятъ опити да „подигатъ" милиция за борба срещу ВМРО ? Очевидно, това правятъ защото се смѣтатъ съюзници на Алеко Василевъ, и защото сѫ забъркани въ конспирацията срещу Александровъ. Цѣлиятъ народъ — къмъ двесте хиляди души — въ Пиринския край си стои по домоветѣ, а само тѣ бѣгатъ преди нѣкой да ги гони, и чрезъ бѣгството си се самопосочватъ за виновници.
За виенскитѣ червени пропагандисти, истински македонски измѣнници, абсолютно никакво значение нѣма и факта, че комунистически деятели, като дупнишкия кметъ д-ръ Петровъ, сѫ въорѫжавали и пратили въ поробена Македония бандита Пандурски и другаритѣ му; нито че сѫ носили на шапкитѣ си сърпъ и чукъ, а сѫ се поставили въ открита услуга на сръбската власть противъ самия потиснатъ народъ. А наказанието на д-ръ Петровъ наричатъ „провокация къмъ българската комунистическа партия". Когато това имъ се видѣ пресилено, заявиха, че връзката на д-ръ Петровъ съ Пандурски е негово лично дѣло.
За тѣхъ нѣма значение и факта, че П. Чаулевъ е готовъ да праща пари (болшевишки) на Г. Занковъ, който се е впрегналъ да руши, доколкото ограниченитѣ му сили позволяватъ, македонското движение. Нѣма значение и туй, че хаджи Димовъ създаваше партийна комунистическа организация съ македонско име — съ намѣрение да турне подъ заповѣдитѣ на комунизма — ако е възможно — и цѣлото наше народно дѣло. Нѣматъ значение за тѣхъ и всичкитѣ разговори и преговори на хаджи Димова съ Алеко Василевъ-Атанасовъ-Протогеровъ, насочени противъ Т. Александровъ.
Хаджи Димовъ едва ли би почналъ разговоритѣ съ хора отъ ВМРО за нѣкаква „нова ориентация" на македонското движение, ако Протогеровъ не бѣше се обявилъ срещу Т. Александровъ. Шансътъ за успѣхъ на комунистическитѣ замисли той виждаше именно въ този фактъ — че Централниятъ Комитетъ на ВМРО е разединенъ, по-точно казано — въ поведението на Протогерова, който се опитваше да „спечелва" бившитѣ нѣколцина санданисти въ Пиринския край.
* * *
Ето какво казва Георги Пенковъ:
«От Ковачев [*] знам, че Дедо Ангел е настоявал да се извика Чудомир Кантарджиев и Димо х. Димов на среща, като Чудомир се ангажира с сериозна организационна работа, като напустне Лѫджене и дойде тук в окрѫга, за да се придаде друг колорит на Организацията, понеже Тодор Александров и Протогеров до вчера сѫ служили на завоевателните аспирации на България и с това немали тежест пред Европа. На Мито п. Ангелов е казал Дедо Ангел, че след Санданистите той имал най-големо право в Петричкия окрѫг, понеже той бил действувал като върховист, когато Тодор Александров не се е вестил в Серско и Петричко ...»
*. Г. Ковачевъ е единъ отъ главнитѣ комунистически деятели въ Разложка околия. Той е измежду тия, които — едва дочули за падането на Алеко Василевъ — веднага се озоваватъ въ Пирина съ орѫжие, за да «защитятъ» започнатото заедно съ Алеко-Атанасовъ-Протогеровъ дѣло, за ориентиране на ВМРО къмъ комунизма.
746
Срещитѣ почватъ да се организиратъ вече. Не, разбира се, тайно отъ Протогеровъ, а въ негово присѫствие. Пръвъ за това свидетелствува М. Чаковъ, който е билъ на една среща [*] съ Алеко и Протогеровъ:
«Когато да се раздѣлимъ, а това бѣше къмъ часа 1 подиръ обѣдъ, точно при сбогуването, Алеко въ присѫствието на П. Ацевъ и Протогеровъ ми заповѣда следното: «Чаковъ, да не забравишъ да съобщишъ на домашнитѣ на Хаджията (Димитъръ х. Димовъ) да му съобщатъ и довечерь къмъ часа 8-9 да дойде у васъ, кѫдѣто и азъ (Алеко) ще дойда да поговоримъ». Отговорихъ му добре и веднага съобщихъ на домашнитѣ на Хаджията да му предадатъ заповѣдьта на Алеко и действително той въ опредѣленото време дойде».
Това е била първата среща, кoятo е била подготвена и уговорена по-рано и на които Протогеровъ не е присѫствувалъ, защото Алеко трѣбваше да убеди х. Димова, че Протогеровъ не е онзи старъ върховистъ, когото сѫ познавали, а е възприелъ „новата ориентация", и е готовъ да даде рѫководни мѣста на х. Димовитѣ приятели — Чудомиръ Кантарджиевъ, Буйновъ и пр. — тия като така, нуждно е да се почнатъ преговори съ него. Комуниститѣ признаватъ, че х. Димовъ се е срещалъ съ Алеко, но казватъ, че този последниятъ е билъ делегатъ на Протогеровъ. Това е напълно вѣрно. По-късно довѣрието бѣ спечелено и на срещитѣ съ х. Димова присѫствува и Протогеровъ.
Въ признанията на комунистическия първенецъ въ Горна-Джумая, М. Алексиевъ, както малко по-нататъкъ читательтъ ще види, се говори за втора и трета среща. На нѣкои отъ тия срещи присѫствуватъ Г. Атанасовъ, Чудомиръ Кантарджиевъ и други. Ставало дума за ориентиране въ лѣво на Алеко и хората му, въ противовесь на Централния Комитетъ на ВМРО во главе на Тодоръ Александровъ, което значи, въ сѫщность само противъ Тодоръ, защото Протогеровъ самъ уреждаше тия срещи.
Третата среща се урежда въ Лъджене, четвъртата въ Добринище — Протогеровъ е пакъ тамъ. Никой отъ организационнитѣ хора, освенъ приближенитѣ на Алеко, не знае за тия срещи. Тѣ ставатъ тайно. А въ тия срещи се ругае Тодоръ, чертаятъ се нови пѫтища, готви се „новъ колоритъ" на Организацията. Не само това: въ тѣхъ Протогеровъ вече говори за убийството на Александровъ.
Нека проследимъ и други свидетелства за подготовката и организирането на тик срещи. Петъръ Говедаровъ, единъ отъ най-приближенитѣ хора на Алеко, участникъ въ заговора противъ Александровъ, казва следното:
«Въ последнитѣ месеци Алеко преоблеченъ като попъ заедно съ Протогеровъ, Владо Георгиевъ и Герчо Бъчваровъ съ женитѣ си тръгнали съ два автомобила отъ София за Лъджене кѫдѣто Алеко, а най-вече Протогеровъ разговаряли продължително съ Чудомиръ Кантарджиевъ».
Нека се има предвидъ, че Говедаровъ разправя това при пълната
*. Михайлъ Чаковъ е познатъ войвода, отъ борбитѣ противъ турския режимъ; действувалъ въ разни македонски околии. Той има и заслутата, че презъ първата свѣтовна война прибра коститѣ на Гоце Дѣлчевъ и ги донесе въ София. Следъ 1944 г. ковчегътъ съ коститѣ бѣ предаденъ отъ тогавашната комунистическа българска власть на «югославскитѣ» власти въ Скопйе, кѫдѣто е фалшифицирвана самата национална (българска) принадлежностъ на знаменития Гоце.
747
вѣра, че Протогеровъ е господарь на положението и той дирижира удара на заговорницитѣ въ Г. Джумая, та поради това е много сдържанъ въ показанията си, щомъ тѣ засѣгатъ Протогерова. За срещата въ Лъджене свидетелствува и Динчо Балкански, разложки войвода, единъ отъ физическитѣ убийци на Тодора и Панзо:
«Срещата, за която зная азъ, казва той, е станала нѣкѫде изъ Пловдивско или Пазарджиско (Лъджене спада въ Пазарджишко — б.н.)».
На 17 августъ, отъ Банско, кѫдето сѫ били събрани всички, Мишо Шкартовъ подава телеграма, за да извика х. Димова отъ София. Тази среща, споредъ цитиранитѣ вече показания на Методи Алексиевъ, е била предназначена да установи окончателнитѣ условия за действие. Ето и самата телеграма:
«№ 405.17.VII.1924 г.
София — Халитѣ 112
Александъръ Пановъ касапинъ.
Нека Диме тръгне веднага презъ гара Бѣлово, кѫдето ще чака каруца. Чакаме го банитѣ Добринище. Митко Голевъ е тамъ, нека заедно тръгнатъ.
Отговори Банско. Мишо».
Вѣроятно Александъръ Пановъ не е разбралъ, за кой Димо се отнася телеграмата и сигурно е запиталъ телеграфически да му опредѣлятъ кого чакатъ, затова му телеграфирватъ повторно съ следната телеграма:
«№ 433.2.VIII.1924 г.
София — Халитѣ 112.
Александъръ Пановъ.
Отнася се за Хаджията. Отговори кога тръгва.
Мишо».
А понеже съобщенията и плановетѣ се кроятъ общо, както и общо бѣха почнати преговоритѣ въ Лъджене, на срещата въ Добринище извикватъ и Чудомиръ Кантарджиевъ съ следната телеграма:
«№ 442.21.VII.924 г.
Лъджене
Чудомиръ Кантарджиевъ
Тръгни веднага за Банско.
Ковачевъ».
Авторъ на последната телеграма е Георги Ковачевъ — комунистъ, единъ отъ заговорницитѣ, който презъ събитията падна убитъ въ Пирина. Нека се обърне внимание и върху факта, че телеграмитѣ до х. Димовъ се изпращатъ чрезъ трето лице, макаръ отлично да знаеха адреса му. Въ разгара на тия срещи и съвещания Протогеровъ е въ трескава дейность. Следъ комплиментитѣ дадени на бившитѣ санданисти, той не знае по какъвъ начинъ да увѣри и българскитѣ комунисти въ добритѣ си чувства спрѣмо тѣхъ. На срещата си въ Лъджене, споредъ пoказанията на Методи Алексиевъ, комуто е разправилъ Георги Ковачевъ, Протогеровъ обвинява Александровъ въ диктаторство, обвинява го въ своеволия, за които никога не е билъ питалъ другаритѣ си отъ Централния Комитетъ. Този фактъ се признава и отъ виенскитѣ предатели около Влахова въ книгата „Измѣнниците на македонското дѣло", само че тѣ заявяватъ, че всичко това е било наговорено на Кантарджиевъ и че х. Димовъ не е билъ присѫствувалъ на тая среща. Това
748
е понятно: за да кажатъ, че х. Димовъ не е участвувалъ въ заговора, Влаховци скриватъ присѫствието му на сбиркитѣ, безъ да могатъ да обяснятъ, въ такъвъ случай, смисъла на цитиранитѣ телеграми. Но важенъ е фактътъ, че тѣ признаватъ комунистическитѣ вѣрноподанически декларации на Протогеровъ. Последниятъ не се задоволявалъ само съ словесни увѣрения. За да даде доказателства за новата „ориентировка", той решава съ Алеко и Атанасовъ да покани видни комунистически шефове да се укриятъ въ Македония отъ преследванията на българското правителство. Хаджи Димовъ не е успѣлъ да се възползува отъ тази покана на неговитѣ приятели, но при Протогеровъ и Алековци се е прибралъ комунистическиятъ депутатъ д-ръ Максимовъ, които се е укрилъ подъ фалшиво име въ Петрово, като ветеринаренъ фелдшеръ. Подъ строго инкогнито отъ организационнитѣ институти д-ръ Максимовъ живѣе въ Петрово, обкрѫженъ отъ грижитѣ на Протогеровъ, който го снабдява и съ пари. Ето какво намираме въ признанията на Петъръ Говедаровъ по тоя въпросъ:
«По моята смѣтка требва да броя на Организацията около 90,000 (деветдесеть хиляди) лева, които всеки моментъ сѫ на разположение въ кѫщи. Отъ тази сума требва да ми се приспаднатъ 2000 лева които дадохъ на г-нъ Протогеровъ и които той препрати съ писмо чрѣзъ Мито Дедо Илиевъ на д-ръ Максимовъ . . .».
* * *
Върху поведението на комуниститѣ въ книгата „Заговорътъ противъ Тод. Александровъ" е изнесено следващето.
Bидниятъ тѣхенъ деятель Методи Алексиевъ въ пoказанията си обяснява:
«Комунистическата дейность въ окрѫга (Пиринския край — б.н.) не се проявяваше. Когато, обаче, партията изгуби всѣка надежда за побѣда (следъ септемврийскитѣ събития отъ 1923 г. — б.н.), обърна погледитѣ къмъ ВМРО, която искаше да завладѣе и използува за свои цели. Връзкитѣ между ВМРО и партията, следъ много усилия и срѣдства се създадоха като Алеко Василевъ е успѣлъ да влезне посредствомъ Димо х. Димовъ като прѣдставитель на Б.К. Партия.
Това го знамъ отъ разговора ни съ хаджи Димовъ, станалъ въ София на 20-25 май 1924 г., когато Хаджи Димовъ искаше отъ менъ да влезна въ връски съ Алеко Василевъ и Георги Атанасовъ . . .
Понеже Хаджи Димовъ се страхуваше отъ властьта да дойде въ Окрѫга кѫдето бѣ каненъ отъ Алеко, послѣдния прѣзъ м. юни т.г. замина за София и устрои срѣща.
Срѣщата е станала въ квартирата на Алеко. Въ нея е говорено за новата насока на организацията и списването на «Илиндень». Втора срѣща става тоже въ София въ квартирата на Алеко къмъ крал на м. юни по сѫщия въпросъ. Трета срѣща става съ Лѫджене въ присъствието и на Атанасовъ, Кантарджиевъ Чудомиръ и др. отъ Мехомийско. Слагаше се въпроса да се вземе окончателно рѣшение за пълното ориентиране на Алеко и хората му въ лево, въ противовѣсь на Централния Комитетъ на ВМРО во Главе на Т. Александровъ. Последната среща бѣ определена да стане следъ 20 августъ когато Алеко бѣ заминалъ . . . си къмъ Банско-Неврокопъ, въ която требваше да се подпишатъ условията за взаимно действие между комунистическата партия и ВМРО прѣдставлявана отъ Алеко Василевъ, Атанасовъ и др . . .
Отъ всички разговори съ Алеко, Арсени Йовковъ, Георги Занковъ, Димо х. Димовъ, Мишо Шкартовъ и др. лица изходящи отъ Комунистическата Партия и ВМРО азъ се убедихъ, че е постигнато пълно споразумение за болшевизирането на Организацията, като на първо врѣме се завземе Централния Комитеть на ВМРО, а впоследствие се осѫществи
749
социалната революция на България и на Балканитѣ. Последнитѣ работи вече не сѫ криени и отъ самитѣ тѣхъ. Георги Атанасовъ въ едно събрание въ Гор. Джумая станало на 4-5 августъ т.г. прѣдъ рѫководните тѣла на Гор-Джумайската околия е заявилъ, че требва да се скъса съ миналото и се тръгне на лево съ Съвѣтска Русия, която единствена може да даде подкрепа за свободата на Македония. Това ми разправи Василъ Мечкуевски, който е присъствувалъ на събранието. За Алеко, освенъ горните лица, които сѫ го ориентирали къмъ комуниститѣ, знамъ че му сѫ въздѣйствували и приказвали често въ сѫщия духъ нелегалнитѣ комунисти отъ Мехомийско п. Томовъ, Г. Караджовъ, П. Стефовъ, които сновеха съ нелегалнитѣ чети на ВМРО въ Петричката и Мелнишка околия, подъ войводството на Танчо Петрички (сѫщия, когото Алеко бѣ взелъ за задачитѣ на втория заговоръ въ Джумая — б.н.) и Динчо Балкански (единия отъ куриеритѣ, които сѫ съпровождали Т. Александровъ и Ал. Протогеровъ за конгреса и който е убилъ четника Панзо — б.н.).
Алеко Василевъ въ присѫствието на Мишо Шкартовъ и др. въ неговата кѫща приказваше, че Централния Комитетъ нѣма право да прѣдставлява ВМРО защото не билъ избранъ въ Конгресъ, на което Мишо Шкартовъ възрази че членоветѣ на Центр. Комитетъ иматъ редовни пълномощия отъ революционнитѣ окрѫзи. Отъ всичко гореизложено и приказкитѣ, които съмъ ималъ за Алеко и Атанасовъ, за менъ лично Алеко бе човѣкъ непоследователенъ, колебливъ, безъ воля и безъ идеи; а Атанасовъ, по общото мнение на всички въ окрѫга се таксуваше като надмененъ и фашистъ въ своите разбирания за организацията; като така, тѣхната ориентация въ лѣво, за която почнаха напоследъкъ да говорятъ, по никакъвъ начинъ не можеше да бѫде резултатъ на идейни схващания. По моето мнение въ голѣма степень тази ориентация се дължи на голѣмитѣ амбиции и у двамата ...
Всичко това докара работата до тамъ, че последнитѣ, т.е. Алеко Василевъ и Георги Атанасовъ прибѣгнаха до продажничество, като за извършването на убийството на Тодоръ Александравъ, което до колкото можахъ да узная е уговорено въ дъскорезната фабрика на Георги Пенковъ при връщането на Алеко Василевъ и Георги Атанасовъ отъ Банско (дѣто е станала последната и решителна среща за уговаряне на условията за общи действия — б.н.) и заминаването имъ отъ тамъ право за конгреса въ Мелнишко и кѫдето бѣ поканенъ и самия Т. Александровъ. Отъ сѫщия Пенковъ узнахъ, че за тази цель е било обещано парична помощь отъ Русия въ размѣръ близо на 1/2 милионъ червонци, която щѣла да се брои посрѣдствомъ члена на Централния Комитетъ Петъръ Чаулевъ. Избѣгването на Георги Пенковъ се дължи изглежда на тази опасность, която застрашаваше сѫщия следъ разгласяването и узнаването на истината. За горното узнахъ лично отъ Георги Пенковъ на Склада за дъски на гара Симитли, кѫдето минахъ при ревизията въ с. Градево. Това проличваше и отъ факта, че той каза какво добре стана, че се очисти най-после единъ човѣкъ, който бѣ опасенъ за мнозина. Когато е рѣшавано това въ дъскорѣзницата му присѫствували и Щерю Сербезовъ и Динчо Кискиновъ, убийцитѣ на Тодоръ. Това решение е взето на 28 или 29 VIII прѣзъ нощьта» ...
Бадевъ, комуто бѣ възложено да състави книгата, при тѣзи показания заключава:
«Следъ всичко това има ли нужда отъ повече доказателства, за да се прозратъ намѣренията на болшевикитѣ и прѣкия предметъ на срещитѣ на х. Димовъ съ цѣлата тая разбойническа тайфа ? Хаджи Димовъ твърде добре знаеше, че Алеко е само едно тромо туловшце, една празна глава и единъ безогледенъ търгашъ съ македонското освободително движение, и все пакъ до него прибѣгна за... «преговори». Защото все таки Алеко имаше едно качество: той таеше тъмна и кървава помисъль срещу Т. Александровъ. А тькмо това и само това бѣше потрѣбно за нуждитѣ на х. Димовъ и на далечнитѣ му патрони».
Вънъ отъ споменатитѣ вече срещи на х. Димовъ съ Алеко, въ „Заговорътъ противъ Т. Александровъ" сѫ посочени и други срещи помежду имъ. На стр. 75 тамъ е казано:
750
«Михаилъ Чаковъ, членъ на рѫководното тѣло на Илинденската организация съобщава: «Първата срѣща между Алеко и х. Димовъ въ моята кѫща трая петь часа. Следъ единъ-два дена (очевидно подиръ нови инструкции) имъ се устрои друга срѣща пакъ въ моята кѫща. Срещитѣ имъ ставаха въ отдѣлна стая». Христо Медникаровъ добавя, че Алеко се е срѣщалъ съ х. Димова и въ дома на Тимчеви. Стою Хаджиевъ пъкъ заявява, че когато Алеко е билъ въ с. Добринища презъ втората половина на августъ, наредилъ е чрезъ Г. Ковачевъ х. Димовъ да отиде тамъ».
Пишейки книгата, Йорданъ Бадевъ — казахме — се е стараелъ да прикрива Протогеровото „идейно" съдружничество съ Алеко-Атанасовъ, както и участието му въ преговоритѣ имъ съ комуниститѣ. Но по недоглеждане на стр. 86 въ книгата е написалъ следното, като полемизира съ комуниститѣ:
«Така, въ една гороломна декларация на Ц.К. на Б.К.П. (вижъ «Работнически вѣстникъ», брой 36) четемъ: «Ц.К. заявява: лъжа е, че убитиятъ другарь Д. х. Димовъ въ дветѣ си срещи (тѣ не сѫ само две — б.н.) съ Алеко е уговарялъ убийството на Т. Александровъ. Г-лъ Протогеровъ знае, че е говорено изключително по общата борба на Б.К.П. и ВМРО».
Значи, комуниститѣ свидетелствуватъ, че Протогеровъ е знаелъ всичко и е участвувалъ въ разговоритѣ съ тѣхъ, заедно съ Алеко. Но Бадевъ е пропустналъ да прикрие това въ книгата.
* * *
Въ главоломни противоречия изпадаха комунистическитѣ вестници като се спираха върху убийството на Александровъ и наказването на Алеко-Атанасовъ.
За Протогерова смѣтаха, че е изневѣрилъ на тѣхъ, че ги е измамилъ. Затова върху него изсипаха страшни нападки: че избилъ „най-активнитѣ" революционери като Алеко Василевъ и пр. Въ сѫщность Алеко бѣ активенъ най-вече въ кражбитѣ, а отъ другитѣ наказани нито единъ не бѣ борецъ — повечето бѣха гешефтари.
Писаха даже, че Алеко е билъ много разтѫженъ за убийството на Александрова и че произнесълъ смъртна присѫда надъ неговитѣ убийци. Личеше си, че се бѣха объркали и не знаеха кои позиции да заематъ.
Причината за това е главно въ тия три обстоятелства: първо, тѣ не очакваха, че Протогеровъ ще имъ изневѣри, а си въoбразяваxа, че наистина имъ е изневѣрилъ; на умъ не имъ минаваше, че той въ Горна-Джумая нѣмаше никакво участие — когато бѣха наказани Алеко и Атанасовъ. Второ: пожелаха да излъжатъ, че българското правителство е знаело и че е имало нѣщо общо съ акцията въ Горна-Джумая срещу убийцитѣ на Тодора. И трето: искаха на всѣка цена да прикриятъ участието на тѣхния човѣкъ х. Димовъ въ заговора противъ влиянието и живота на Т. Александровъ, т.е. собственото тѣхно участие.
* * *
Подиръ ликвидацията на Алеко и на Атанасова въ Горна-Джумая на 12 септемврий 1924 год., настѫпва паника въ редоветѣ на съюзницитѣ имъ отъ рода на Пенковъ, Г. Ковачевъ и още нѣколцина отъ Разложко и Мелнишко. Подчертаваме, че тѣ бѣха само нѣколцина, защото
751
при всичкитѣ имъ напъни да дигнатъ селяни или граждани въ своя полза — за които опити подробности сѫ дадени въ книгата „Заговорътъ противъ Т. Александровъ" — озоваха се напълно изолирани и не имъ оставаше друго освенъ да се предадатъ; иначе биха измрѣли отъ гладъ, бѣгайки изъ Пирина — народътъ не е искалъ нито хлѣбъ да имъ даде, камо ли да ги следва въ нѣкаква борба срещу последователитѣ на Александрова, каквито — за изненада и ужасъ на злосторницитѣ — се оказаха и всички жители на Петричкия окрѫгъ.
Георги Пенковъ и Георги Ковачевъ напраздно пишатъ писма до свои познати и приятели да се дигнатъ и да превзематъ Горна-Джумая. Не имъ помогна и сбирката, която въ тревога направиха въ село Сушица, Мелнишко; тамъ се събраха десетината „приятели" на Алеко, които почувствуваха вината си задето го бѣха насъсквали противъ Александрова. Въ Сушица Ковачевъ се явява съ въорѫжени хора, които е дигналъ отъ Разложко, безъ да знаятъ защо ги е повикалъ. Той бѣ — както и Бадевъ пише въ цитираната книга — „единъ заслоненъ задъ ВМРО агентъ на комунизма, водитель на разложкитѣ метежници" презъ септемврий 1923 г., „покровителствуванъ и помилванъ отъ самия Алеко по лично ходатайство на Г. Пенковъ, и по-късно назначенъ пакъ отъ Алеко на отговоренъ постъ".
„По сѫщото време — разказва по-нататъкъ Бадевъ — въ ГорнаСушица пристигна и Буйновъ; сѫщо и Стою Хаджиевъ, вмѣсто да си отиде отъ София направо въ Свети Врачъ, отби се въ с. Горна-Сушица". Тия подробности сѫ дадени въ показаниата на Гоце Манолевъ отъ Мелнишко.
По-нататъкъ: „На 18 септемврий Г. Ковачевъ съ В. Добринишки и Вл. п. Томовъ (все комунисти) се явява съ чета при село Любовка. На въпроса на селянитѣ защо сѫ тръгнали не изъ пѫть, а изъ камънацитѣ, Ковачевъ отговорилъ, че знаелъ пѫтя, но слѣзнали долу понеже съ тѣхъ билъ Стою Хаджиевъ. Когато го запитаха за новини, Ковачевъ отговорилъ, че Т. Александровъ е убитъ, понеже не е водилъ идеята на Сандански за автономна Македония".
Г. Ковачевъ пише и до П. Говедаровъ въ Мелнишко: „Както може би знаешъ вече, въ Г. Джумая сѫ убити Алеко, Атанасовъ и др. отъ хората на Т. Александрова. Положението следъ това събитие става тежко. Молиме ви братски веднага безъ никакво забавяне да ни изпратите направо за Банско една група поне 100 човѣка съ добри водачи, за да запазимъ околията отъ враговетѣ ни, а сѫщо да спасимъ положението на Г. Пенковъ, на който хората сѫ водили вече и сражения съ противницитѣ въ Джумая. Вапцара се обяви противъ насъ и стълкновението е почти неминуемо. Отъ Неврокопъ изпращатъ противъ насъ една група. Чакаме и чакаме помощь отъ васъ" [28].
Въ това писмо, обаче, е пропустнато името на Протогеровъ, което въ писмото на Ковачева фигурира веднага подиръ това на Алеко. Бадевъ го е заличилъ въ текста-преписъ, но е пропустналъ да го заличи въ самото факсимиле, което читателя лесно може да установи. И този фактъ доказва, че не само Алеко и Атанасовъ, но и Пенковци-Ковачевци-Вл. попъ Томовци считаха Протогерова отъ тѣхния фронтъ.
Следъ неуспѣшнитѣ опити на Г. Пенковъ да „вдигне" милиция и да окупира Г. Джууия, той все пакъ не се отчайва въ възможностьта да продължи борбата. Така, Н. Елшански, който го следва по цѣлия пѫть на скитничеството изъ Балкана, съобщава: „Следъ това (следъ
752
като сѫ избѣгали въ Балкана — б.н.) Пенковъ каза да заминемъ презъ височината Чало за Банско. Тамъ е билъ Г. Ковачевъ съ 40 души, може би и нѣкои комунистически групи ще намѣримъ и ще продължимъ борбата. Твърде възможно е Паница да се завърне и ще можемъ успѣшна работа да заработимъ тогава" [*].
Голѣмата трагедия на всичкитѣ тия команди и командующи е следната: когато следъ наказанието на Алеко и Атанасова се открива тайната за убийството на Т. Александровъ и че убийцитѣ сѫ Алеко и Атанасовъ и тѣхната тайфа, цѣлия народъ въ той край скръцна въ гнѣвъ и озлобение срещу заговорницитѣ и само въ два дена командуващитѣ „генерали" се обърнаха въ прокажени престѫпници. Къмъ 22 септемврий Пенковъ пише на свой познатъ въ Разлогъ: „Никой не остана съ мене. Цѣли маси народъ сѫ се повдигнали срещу мене и ме гонятъ като нѣкое псе. За да не умра отъ гладъ и студъ изъ дивата планина, рѣшихъ да се прибера"... и моли познатия си, въ името на старо приятелство, да го прикрие. Досущъ сѫщата участь имаха и другитѣ пехливани като Г. Ковачевъ. Срещу надигналата се народна стихия не можаха да имъ помогнатъ нито гороломнитѣ заповѣди за мобилизации, нито политиката на „временно" кокетиране съ властьта. Тъкмената, уговаряната въ нѣколко месеци „акция" се провали катастрофално само за нѣколко дни. Защото само заслѣпенитѣ отъ престѫпления, амбиции и партизанска страсть не виждаха, че въ душата на той измѫченъ народъ има вече толкова много затаенъ гнѣвъ противъ кърлежитѣ „революционери" отъ типа на Алеко, че една капка само отъ кръвьта на Т. Александровъ може да го обърне въ една стихия, които ще помете предъ себе си самата алековщина заедно съ всичкитѣ й вдъхновители, покровители и рожби.
Тукъ трѣбва наново да подчертаемъ, че между покровителитѣ на алековщината на първо мѣсто стои Протогеровъ. Той е нейнъ съюзникъ въ заговора противъ Тодора. Представлява си даже, че е съюзникъ и на комуниститѣ, не доглеждайки ролята си на слѣпо орѫдие.
ВЪРХОВИСТСКИТѢ ТЕНДЕНЦИИ ВЪ УБИЙСТВОТО НА ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ
— Не влиза въ задачата ми да описвамъ тукъ най-подробно българския върховизъмъ, нито оня, който има централитѣ си въ други страни. Но подчертавамъ, че сѫщественъ белегъ на българския и, до голѣма степень, на комунистическия върховизъмъ, е стремежътъ му да държи не само подъ свое влияние македонското освободително движение, но да му командува — кога да го има, кога да го нѣма, колко да е силно, колко да е слабо; заедно съ това естествено, да му опредѣля и политическитѣ насоки. Общеприето е, и логически правилно, че задъ върховизма стоятъ най-отговорнитѣ държавни фактори въ съответнитѣ страни, включително България. Иначе, нѣма никакво значение
*. Въ книгата «Заговорътъ противъ Т. Александровъ» сѫ посочени, съ почерка на Н. Елшански, увѣренията, които Г. Пенковъ му е давалъ — като сѫ бѣгали изъ Пирина, че момента тогава билъ сгоденъ, за да заематъ всичко въ рѫката си комуниститѣ; и че Паница и Буйновъ щѣли да иматъ подкрѣпа на болшевикитѣ.
753
кой върховистъ отъ кѫде е родомъ, или кой кѫде въ даденъ моментъ има мѣстожителството си.
Погрѣшно е да се смѣта, че върховизмътъ значи само идея да се присъединява на всѣка цена Македония къмъ България.
Върховизъмъ значи и всѣка постѫпка, която цели ликвидацията на македонския въпросъ, която разни срѣди въ България сѫ желали отъ свое гледище, безъ да се интересуватъ за положението на поробения македонски българинъ, нито за цѣлостьта на Македония, нито дори за съкровенното чувство на живущия въ България народъ. Това сѫ сѫщитѣ стремления, които ги е имало винаги и въ политиката на Сърбия, Гърция, и на комунистическата централа.
Върховизъмъ значи набъркване на странични фактори въ македонското движение и въпросъ, въ интереса на която и да е външна, чужда политика.
Ако има шансъ да се получи свобода за македонския българинъ чрезъ автономия, — всичко да се прави щото тая свобода да не се получи. Тия думи най-правилно могатъ да изразятъ интимната политическа философия на българския върховизъмъ.
Умѣстно е да наброимъ нѣкои моменти отъ българската действителность, които иматъ върховистско съдържание [*].
1. — Въ 1895 г. навлизатъ чети въ източна Македония, запалватъ нѣкои турски села; последватъ турски отмъщения; създава се извѣстенъ шумъ въ Европа. Вмѣсто да се подигне сериозно въпроса за обещанитѣ по чл. 23 на Берлинския договоръ права за Македония, българскиятъ князъ Фердинандъ използува тѣзи вълнения, за да осигури признаването му отъ нѣкои държави.
2. — Въ началото на настоящето столѣтие (къмъ 1904 г.) се започватъ разговори за сближаване между Сърбия и България. Заговарва се дори за подѣляне на македонскитѣ области въ сфери на влияние за дветѣ държави. Съ общо комюнике отъ Бѣлградъ и София македонскитѣ борци сѫ наречени разбойници. На лице е постѫпка отъ страна на две правителства, която има чистъ върховистски характеръ.
Поводътъ за тия безосновни и срамотни комюникета бѣ наказването отстрана на Мише Развигоровъ, окрѫжниятъ скопски войвода, на петь-шесть души въ с. Живинйе, Кумановско, прѣки виновници за предателството на ресенския войвода Славейко Арсовъ отъ Щипско Ново-Село, който загина съ цѣлата си чета при с. Гюгянци. Вмѣсто да нарекатъ разбойници продалитѣ се на сръбската пропаганда лица, както и самитѣ нейни вдъхновители, съ подобно име умницитѣ отъ Бѣлградъ и Сoфия означиха Дамянъ Груева, Развигорова, Пере Тошева, Христо Матова, Тодоръ Александрова и десетки знаменити войводи, както и стотици свещеници и учители въ дѣлото, заедно съ цѣлото организирано въ ВМРО поробено население.
3. — Македония е обхваната отъ мрежата на ВМРО. Всички села и градове участвуватъ въ редоветѣ на ВМРО; постепенно се въорѫжава населението. Въ това време Гоце Дѣлчевъ, и изобщо ВМРО, потърсва
*. Тукъ по необходимость, за илюстрация на върховистскитѣ тенденции въ българската политика, и специално като сѫ насочвани противъ македонското освободително движение, налага ми се да спомена нѣкои факти, за които е ставало дума въ отпечатанитѣ до сега мои спомени, или пъкъ ще се наложи може би да бѫдатъ изтъкнати по-нататъкъ.
754
помощь и всрѣдъ българското свободно общество. Явяватъ се готови да помогнатъ съ орѫжие членове на така наречения Върховенъ комитетъ въ София; но направо заявяватъ на Гоце: „Ще ви дадемъ пушки; но ние трѣбва да командуваме на македонското движение". Типична върховистска позиция.
4. — Не стига това. Появяватъ се върховистски чети въ пограничнитѣ македонски околии и се почва кървава борба между тѣхъ и силитѣ на ВМРО. Падатъ за нищо и никакво стотици най-добри българи по селата. Върховиститѣ тръгватъ да отниматъ Македония не отъ рѫцетѣ на Султана, а отъ влиянието на ВМРО. Нѣма по-флагрантенъ примѣръ за върховисткото тѫпоумие. Жива представа за тая мрачна акция, които погълна съвсемъ безсмислено толкова българска енергия и кръвь, даватъ статиитѣ отъ онова време на Пѣю Яворовъ, редакторъ на революционния листъ „Дѣло", както и нѣкои страници отъ споменитѣ му.
5. — Идва 1912 година. Сключва се договоръ между България и Сърбия. Въ него се казва, че „ако не могатъ да се съгласятъ" върху автономията на Македония, дветѣ договорящи страни ще си раздѣлятъ тая земя споредъ указанията на договора. А тия указания сѫ дадени най-подробно; посочени сѫ всички баири, долини, рѣкички и пр., кѫдето щѣла да мине границата на така наречената „спорна зона". Докато за автономията на Македония сѫ казани само ония две думи, които дадохме въ кавички. Празна приказка сѫ думитѣ „ако не се дойде до съгласие за автономия". Отъ кого зависѣше да се споразумеятъ ? Зависѣше отъ самитѣ тѣхъ, България и Сърбия.
При това, войната срещу Турция бѣ обявена съ ултиматумъ, въ който се искаше ужъ автономията на Македония . . . Това е най-сѫдбоносния документъ на върховистската политика; съ него се възприе политиката на дѣлежъ.
6. — Следъ 1918 г. българското правителство (на власть е Стамболийски) започва сближение съ Бѣлградъ. Но не иска нищо конкретно въ полза на поробена Македония, а започва борба срещу македонското движение, като изпраща дори чети въ поробена Македония да убиятъ Александрова. Използува услугитѣ и на нѣкои борци отъ миналото, отдавна миришещи на нафталинъ, като Гйорче Петровъ, хаджи Димовъ и пр., повечето отъ които се бѣха наредили въ българскитѣ партии или възприели програмата на комунистическия интернационалъ.
Всички прѣчки, направени на македонското освободително дѣло по това време, не сѫ друго освенъ върховистски домогвания — еднитѣ идващи отъ София, други отъ Москва, а нѣкои дори отъ Бѣлградъ.
7. — Въ 1924 г. пада убитъ Тодоръ Александровъ; въ съюзъ действуватъ комуниститѣ и софийскитѣ върховисти, чиито орѫдия сѫ Александъръ Протогеровъ и подполковникъ Г. Атанасовъ.
8. — Продължаваме съ примѣри, които характеризиратъ върховизма и подиръ убийството на Тодора.
Въ 1928 г. Протогеровъ се опитва наново да играе роля въ македонската революционна организация, опрѣнъ на върховистски срѣди въ София. Опитътъ му е отбитъ и тоя пѫть. Но казанитѣ срѣди полагатъ всички старания, за да се правятъ спънки на македонското движение въ продължение на четири-петь години. Типична върховистска политика за разслабване, компрометиране и — ако е възможно — унищожение
755
на македонското движение. Подробноститѣ по това ще дойдатъ въ друга книга.
9. — Въ 1934 г. става въ България воененъ превратъ, чиито автори намиратъ опора въ Бѣлградъ. Започва гонение на македонскитѣ легални организации; походъ срещу македонскитѣ борци по всички линии. Като орѫдия на властьта се явяватъ „протогеровиститѣ", точно вѣрни на мисията, които е ималъ въ македонското дѣло самия Протогеровъ, т.е. да бѫде то спъвано, подяждано отвѫтре, ако не може да бѫде превзето и турнато подъ заповѣдитѣ на върховистскитѣ крѫгове. Въ случаи флагрантно се проявяватъ, рѫка подъ рѫка, сръбския и софийския върховизми.
Поставенитѣ въ услуга на българската власть нѣколцина нѣкогашни македонски дейци, като протогеровиста Перо Шандановъ [*], открито сѫ хвалени отъ сръбската преса. А по-късно получиха публична благодарность, похвала и възнаграждение отъ така наречения Президиумъ на комунистическото Народно Събрание въ София. Ако бѣше живъ Протогеровъ, сигурно биха го поканили и на гости въ Бѣлградъ, а въ София комуниститѣ биха го поставили и на челно мѣсто въ Президиума си; както сториха съ портъ-парола му Кулишевъ.
10. — Седемь години подъ редъ следъ тоя превратъ, т.е. до 1941 г., сѫщата върховистска, антимакедонска политика се провежда отъ управленията при царския личенъ режимъ [**]. Но въ голѣма степень сѫщата политика по отношение на македонското движение се продължава и презъ втората свѣтовна война. Въ заетата отъ българската войска Македония не се потърси смѣтка отъ бившитѣ сръбски орѫдия, разнитѣ ренегати; обратно — тайни мѣрки сѫ препорѫчани отъ властитѣ противъ македонскитѣ борци. На лице е страхъ отъ нѣкакво проявление на македонския духъ.
11. — Обаче, преди още да почне втората голѣма война, съ окрѫжно е препорѫчано на българскитѣ дипломати, въ всички столици, да не повдигатъ предъ никого македонския въпросъ. Тогава царь Борисъ бѣ взелъ всички мѣрки щото — за угода на сръбския краль — да не
*. Посочихме, че Шандановъ бѣ решително противъ Протогерова и въ шестия общъ конгресъ на ВМРО предъ всички делегати го посочи като убиецъ на Т. Александровъ. Но сетне стана «протогеровистъ», следъ като видѣ, че ВМРО не може да търпи въ редоветѣ си непоправими пияници като него, който — при това — горѣше отъ желание да й става членъ въ Централния й комитетъ. За него и за други като него похабени себелюбци ще стане по-обширно дума въ следваща книга.
**. Ще има хора, които ще се опитватъ да оправдаватъ тия гонидби противъ македонскитѣ организации и старания за умъртвяване на македонския въпросъ съ нѣкакви «голѣми» политики, съ настояванията на тая или оная голѣма държава.
Обаче, подобни прояви не могатъ да бѫдатъ оправдани съ такива доводи. Защитницитѣ на той курсъ подхвърлятъ, че се касаело за временна работа. Но кой гарантираше, че въ Бѣлградъ ще бѫде извършенъ военния превратъ на 27 мартъ 1941 г., който докара войната между Югославия и Германия ? Ясно е като бѣлъ день, че българскитѣ отговорни държавни фактори, чрезъ свое съдействие, обричаха Македония на вѣчно поробяване и посърбяване, — едно дѣло, което е осѫдено изцѣло отъ гледище на българската национална история, национална честь, национални интереси.
Царь Борисъ е искалъ чрезъ такава политика и да се отблагодари на сръбския краль задѣто последниятъ му спаси короната на 19 май 1934 г., когато републиканцитѣ офицери — звенари заеха властьта. По това ще стане дума по-късно, въ друга книга.
756
се заговарва за Македония. Нито е споменалъ за българскитѣ ограбени черкви и училища отъ страна на сръбската държава, които тя нѣмаше право да затваря и споредъ постановленията на международни договори. Може смѣло да се каже, че по това време той изцѣло подпомага сръбското владичество въ Македония. Пакъ е на лице съгласувано върховистско проявление и на дветѣ държави противъ македонскитѣ българи.
12. — Когато взеха властьта помощницитѣ на сръбската политика въ София (звенаритѣ, въ 1934 г.) тѣ забраниха да се говори за Пиринска Македония; изобщо името Македония не имъ се харесваше; трѣбвало да се говори само за „югозападна България". Очевидно, търгуваше се съ нашата родина; правѣше се услуга на сръбския краль — да не се чуе името Македония, която той бѣ прекръстилъ на „южна Сърбия".
Типично върховистско действие, което не държи смѣтка за Македония; третира я за разменна монета; прогласява, че македонски въпросъ не сѫществувалъ и пр.
13. — България продължи, безъ протестъ и отпоръ сроковетѣ за изселването на македонскитѣ българи отъ бѣломорскитѣ области. Тъкмо това се искаше на Гърция. Изпращани бѣха специални делегати отстрана на българската държава, да агитиратъ предъ народа въ тия области, че той трѣбва да се пресели въ България.
Имаме на лице най-осѫдителната форма на върховистско действие, т.е. опасенъ опитъ за ликвидация на македонския въпросъ, безъ да е питана за това Македония, нито да се държи смѣтка за мнението на многобройната македонска емиграция.
14. — Следъ това България продаде на Гърция нѣкогашнитѣ черкви, училища, черковнитѣ и училищни имоти въ множество села и градове на юго-източна Македония. Продаде и гробищата. А нѣмаше никакво право да върши това. Видни чужденци означиха тѣзи действия като продаване на нашата народна история, и бѫдащето ни, за пари.
Тия постѫпки сѫ още по-флагрантно доказателство за безразличие къмъ Македония, за търгуването съ нея, за ликвидиране на македонския въпросъ чрезъ помощьта на България. Върховизъмъ и пораженство въ най-черна краска.
15. — Комуниститѣ идватъ на власть въ България презъ месецъ септемврий 1944 година. Обявяватъ, че имало „македонска нация", „македонска култура", въ пълно съгласие съ Бѣлградъ. Насила сѫ заставяни жителитѣ на Пиринския край да се обяватъ за „македонска нация".
Въ управлението на комуниститѣ взиматъ участие бивши български офицери, нѣкогашни върли монархисти, начело съ Дамянъ Велчевъ, Кимонъ Георгиевъ и редица други. Нито единъ отъ тѣхъ не си подава оставката въ знакъ на протестъ. За всички тѣхъ е „добре дошла" тая мѣрка — да се обяватъ за друга народность македонскитѣ българи. Пакъ старание за ликвидация на македонския въпросъ въ полза на Бѣлградъ.
16. — Върховизма ще го намѣрите съ още по-трагични последици за цѣлата българска нация, а особено за Македония, и въ редица моменти, когато на дипломатическата маса се е слагалъ за разрешение македонския въпросъ.
17. — Побуждения, въ дъното на които стои пренебрегване на народа
757
въ Македония, безразличие къмъ страданията и борбитѣ му за свобода, въодушевляватъ редица общественици и политици въ Сoфия да правятъ „сближение" съ Бѣлградъ подиръ първата свѣтовна война; пактове за „вѣчно приятелство" съ най-циничния нашъ поробитель, безъ да се държи смѣтка за пагубното отражение на тия стѫпки върху духа на народа ни. Стига се до тамъ, че царя на България се облѣгна на сръбския краль, за да спасява престола си, като хонорарътъ за тая услуга бѣ свирѣпа гонидба на всѣка македонска освободителна проява, включително забрана на легалнитѣ македонски организации въ България, каквито сѫществуваха дори въ далечна Америка. Софийскитѣ политици съвсемъ бѣха забравили, че български организации, и революционни, сѫществуваха нѣкога — въ времето на Каравеловъ, Левски, Ботевъ — въ Ромъния и отъ тамъ действуваха за освобождението на България.
Когато настѫпи новата катастрофа на българската държавна политика — въ есеньта на 1944 г. — върховистски елементи бѣха готови да видятъ въ Македония наново настанени нейнитѣ поробители — сръбската и гръцка власть, — но не да се проговори за независима Македония. Имахъ възможность това лично да установи; и до днесъ не мога да се освободя отъ отвращението, което изпитахъ, и за което ще стане дума въ друга книга.
18. — Върховизмътъ, както бѣ казалъ още Гоце Дѣлчевъ, се интересува да пипне, ако е възможно, малко повече земя откъмъ Македония. Не го занимава много сѫдбата на поробения българинъ; не го занимаватъ хората, които живѣятъ върху тая земя. Това е въ основата на върховистската политика.
Не е случайность и онова — станало знаменито — отплесване къмъ Тракия съ месеци презъ войната срещу турцитѣ, за да се заеме повече територия, забравяйки надъ единъ милионъ македонски българи и давайки възможность на сръбската и гръцка армии да се затвърдятъ съ добри позиции въ Македония; давайки сѫщо възможность на турцитѣ наново да си завзематъ сетне и самата Тракия.
Познатиятъ въ България старъ журналистъ и общественикъ Велчо Велчевъ пише въ книгата си „Къмъ погромъ. Какъ се провалиха народнитѣ идеали" [*]: „Спомяйме си мѫдритѣ думи, които въ Солунъ чухме отъ прости българи-македонци въ време на втората война съ Турция: Защо, питаха тѣ съ недоумение, си разбивате главата въ булаирскитѣ и чаталдажанскитѣ скали, а не дойдете тукъ въ тая богата земи, гдето ви чакатъ единъ милионъ и половина българи ? Отъ всички български дипломати, отъ всички високопарни патриоти, отъ всички насъ политикани тия прости хора съ здравъ смисълъ по-ясно сѫ видѣли кривата насока, които бѣхме дали на нашитѣ усилия".
Разбира се, най-важната грѣшка по това време е изоставянето на автономията, което означаваше и разпокъсването на Македония. Тръгнаха да гонятъ ужъ заяка, пъкъ изкараха вълка.
19. — Върховизмътъ е противникъ на идеята за независима Македония. Даже ако тя би обхванала — една независима македонска държава — всички македонски територии, тоестъ ако навсѣкѫде тамъ българщината би се радвала на признание и успѣшно развитие, върховизмътъ
*. Стр. 53 въ книгата на В. Велчевъ.
758
ще предпочете да грабне нѣколко околии отъ македонската територия, вмѣсто да възприеме независимостьта на Македония, тоестъ спасяванетo на цѣлата тамошна българщина.
20. — Въ всички гореизброени случаи — изредени само за примѣръ, тъй като могатъ да се наброятъ множество други такива — македонското движение е имало обратно становище. Ето защо сѫ идвали конфликтитѣ му съ българската държава, съ срѣди отъ българското свободно общество.
И ето защо почти не се среща измѣнникъ, разколникъ, провиненъ членъ на македонското движение, който да не е намѣрилъ насърдчение и подкрѣпа въ върховистскитѣ български срѣди, за да прѣчи на освободителната македонска кауза.
— А отъ 70 години насамъ събитията даваха право на становищата, които е изтъквало македонското движение. За България като държава върховизмътъ донесе само пакости — външни усложнения, домашни разочарования и загуби; за Македония — усложняване на сѫдбата й, уголѣмяване на теглата й, отдалечаване деня на спасението й. Това, което пророчески бѣ предвидено отъ основателитѣ на ВМРО въ 1893 г. бѣ — за жалость — потвърдено отъ редица исторически вече факти.
При това дължа да подчертая — самиятъ български народъ, живущъ въ границитѣ на българската държава, не е ималъ никога лошо чувство спрѣмо Македония, каквото сѫ се старали изкуствено да му насаждатъ политикани, кариеристи, и даже чужди орѫдия всрѣдъ българската интелигенция. Той народъ е далъ маса жертви въ войнитѣ, а и като доброволецъ въ македонското движение, само за да помогне на македонския си братъ да се отърве отъ робския хомотъ. Спекулации, хитрувания и продажби на Македония народътъ не е правилъ. И съ непросрѣдствената си интуиция съвсемъ добре е разбиралъ, че най-важно отъ всичко е поробениятъ българинъ да спечели свободата си — като гражданинъ и като българинъ.
Ако македонското движение разчита на нѣкого откъмъ България, то разчита преди всичко, и надъ всичко, на българския народъ.
* * *
Като концепция и настроение — притаени — върховизмътъ сѫществуваше и подиръ военното и политическо поражение на България въ 1918 г. Но на лице бѣха и нѣкои разлики между той притаенъ върховизъмъ и познатиятъ ни отъ времето на турския режимъ. Ето нѣкои отъ тѣхъ:
а) до преди 1912 г. имаше въ София Върховенъ комитетъ; действуваше се открито, вънъ отъ границитѣ на Македония и въ нѣкои крайгранични околии. Сега, подиръ 1918 г., нѣма никаква върховистска организация — нито легална.
б) Нѣкога ударътъ идваше фронтално, неприкрито. Сега би могло да се работи подмолно, чрезъ интриги, чрезъ използуване на подходящи елементи въ нашето общество.
в) До 1912 г. върховиститѣ издигаха сѫщо формулата „автономия на Македония". Но повече ги интересуваше друго нѣщо: не можеха да търпятъ независимостьта на ВМРО.
759
Това схващане колкото прикрито, толкова упорито живѣеше въ главитѣ на дадени върховисти, за които следъ войнитѣ обществото нито подозираше, че сѫществуватъ. Но на повечето отъ тѣхъ македонското движение имъ се виждаше излишна работа, даваше имъ досада; като-чели безпокоеше резигнацията имъ, примирението имъ съ сѫдбата на българското племе, ограбено, обезправено, отчасти и обречено на претопяване. Какво точно става въ страдаща Македония — нѣмаха нито време, нито много воля да се занимаватъ съ такъвъ въпросъ.
Политиката на националиститѣ — върховисти (доколкото се впускаха въ политика) бѣше ситна отъ държавно и национално гледище; погледа имъ бѣ замъгленъ особено по посока на поробенитѣ българи. За разлика отъ тѣхъ — и като блестящъ примѣръ на родолюбие — може да се посочатъ унгарскитѣ националисти подиръ първата свѣтовна война, които отъ познатия „ревизионизъмъ" [*] направиха по легаленъ начинъ европейски въпросъ, както ВМРО по нелегаленъ начинъ (нѣмайки друга възможность) постигаше сѫщия ефектъ.
Трагично жалъкъ се явява въ своитѣ дoмoгвания сега, подиръ 1919 г. тоя български върховизъмъ. Неговитѣ предшественици, начело съ генералъ Цончевъ, полковникъ Янковъ и други, бѣха за дѣла, за борба, макаръ да ненавиждаха самостойната ВМРО. А сега тая самостойность бѣ гледана накриво, желаеше се интимно нейното премахване само съ цель да се парализира и ликвидира всѣка борба относно освобождението на Mакедoния.
* * *
Политиката на българската — а еднакво на сръбската или гръцката — комунистическа партти е сѫщо върховистска по отношение на македонското движение. Само че, центърътъ на тази политика не е въ София, а много по-далече, въ Москва. Още когато се явиxа нѣколко доброволци изъ срѣдата на българскитѣ марксисти — като четници около Яне Сандански презъ турския режимъ, намѣрението имъ бѣ да поставятъ македонското движение подъ влияниетo на партията си въ България.
Но въ 1917 г. комунизмътъ бѣ вече заелъ властьта въ Русия.
* * *
Всѣки отъ тѣзи два върховизма знаеше, че Тодоръ Александровъ бѣ главния двигатель въ македонското дѣло.
Съ огледъ на всестранното освѣтление на развилитѣ се събития, тукъ азъ споменавамъ и това, което не бѣ писано въ издадената презъ 1929 г. книга [**].
Възможно е мнозина да си пoставятъ въпроса: защо Тодоръ Александровъ е останалъ толкова години съ Протогерова въ Централния Комитетъ на ВМРО, знаейки добре характера и идеитѣ му ?
По това заслужава да се изтъкнатъ следнитѣ обяснения.
*. Ревизионизъмъ — движение, политическа борба за ревизия на парижкитѣ договори отъ 1919 г., и въ полза на потиснатитѣ националности.
**. «Защо бѣ убитъ Ал. Протогеровъ», 1929 г.
760
За всички сериозни наблюдатели Тодоръ бѣ човѣкъ на дѣлото, а колегата му — на празнитѣ пози. При една среща съ Симеонъ Радевъ [*], той ми каза следната сбита характеристика на Протогерова: „Главната негова работа бѣ да завижда на Тодора".
Въ 1911 г. и Александровъ, и другитѣ видни хора на организацията, не сѫ допускали, че Протогеровъ ще дойде въ Цен. Комитетъ, което е станало следъ 1915 г. подиръ смъртьта на Чернопѣевъ. Той е билъ посоченъ за запасенъ членъ на комитета, колкото да бѫдатъ задоволени върховиститѣ, съ които ВМРО е пожелала еднажъ завинаги да се ликвидиратъ и формално старитѣ конфликти. Тѣ — върховиститѣ — сѫ възприели програмата и фактическото рѫководство на ВМРО, въ чиито редове се явили за борба срещу турския режимъ нѣкои отъ нѣкогашнитѣ имъ боеви хора.
Не така лесно, обаче, е могло да се забрави близкото минало на кървави сблъсквания и публични полемики съ тѣхъ. Отлично си спомнямъ какъ напр. и въ нашия градъ (Щипъ) до 1914 г., а сигурно и по-късно, съ негодувание отъ всѣкиго се произнасяше думата „върховистъ", еднакво както и „санданистъ". Подозренията не напълно сѫ изчезнали и къмъ новодошлитѣ въ нелегалнитѣ редове единични върховисти [**]. Действителнитѣ членове въ Централния Комитетъ сѫ били Тодоръ Александровъ, Христо Чернопѣевъ и П. Чаулевъ.
Съ санданиститѣ не се направилъ опитъ за споразумаване, тъй като тѣ сѫ изключвали всѣка опозиция, а още повече всѣка революционна борба противъ Турция, бидейки сприятелени съ младотурското управление. По-виднитѣ имъ хора сѫ били въ Македония легализирани — едни заети съ експлоатиране на отстѫпени имъ отъ младотурцитѣ гори, други — като Сандански — съ взети подъ наемъ отъ властитѣ бани, трети сѫ били стипендианти на турската държава и прочее.
Протогеровъ нищо не е вършилъ въ връзка съ водената борба въ Македония. Презъ балканскитѣ войни е български офицеръ. Такъвъ остава и презъ дветѣ години до избухване на първата свѣтовна война, както и въ четиритѣ години докато тя свърши.
Следъ първата свѣтовна война — както вече казахъ по-рано — той бѣ заминалъ за чужбина.
Значи, Тодоръ се е примирявалъ съ формалното участие на Протогеровъ
*. Сим. Радевъ е отъ Рѣсенъ. Много познатъ български дипломатъ; авторъ на «Строителитѣ на съвременна България» и «Македония и българското възраждане въ XIX вѣкъ». На младини е билъ членъ въ тайна македонска революционна група въ Цариградъ.
**. Привеждамъ като примѣръ единъ случай, узнатъ отъ мене презъ 1956 г. Помолилъ бѣхъ съ писмо Владимиръ Марчевъ отъ с. Неманици-Щипско, намиращъ се въ Америка, да напише споменитѣ си за своето четничество изъ Овче-Поле и Солунско до 1912 г. Той бѣше по онова време често съ Т. Александровъ; смѣло се бѣ проявилъ и при извършване на атентати въ самия Солунъ преди балканската война.
Въ Америка Марчевъ замина още презъ 1919 г. Тамъ започналъ да мисли по «комунистически». Въ отговоръ на поканата ми заяви, че е вече много уморенъ, изтощенъ, несъсрѣдоточенъ, и че абсолютно не е въ състояние да се заеме съ написване на спомени. Но между другото въ писмата си спомена какъ съ Тодоръ Александровъ сѫ се вмъкнали нелегално въ Солунъ. И какъ при тѣхъ еднажъ дошелъ единъ четникъ върховистъ. По силата на старитѣ подозрения, не сѫ имали довѣрие да спятъ заедно съ него; уговорили се съ Тодора и по редъ двамата бодърствували винаги, давайки си видъ на заспали.
761
въ Централния Комитетъ и съ фактическото му отсѫтствие отъ дѣлата на ВМРО.
И тукъ подчертавамъ, че едничкото „дѣло", което Протогеровъ отпочна като членъ на Централния Комитетъ на ВМРО, едва въ 1924 г., бѣ конспирацията му противъ Тодоръ Александровъ.
Подполковникъ Георги Атанасовъ пъкъ никога по-рано не е билъ участникъ въ македонското дѣло; не е познавалъ идеологията му, нито я е бранилъ срещу който и да е факторъ. Останалъ си бѣ съ общитѣ познания, които по националнитѣ въпроси е могла да му даде казармата въ България, горе-доле включени въ настроенията що идватъ отъ войнишкитѣ пѣсни. Въ нашето движение той дойде като противникъ на земедѣлския режимъ въ България. Ако не бѣ извършилъ убийството на полицаитѣ въ кафене „Панахъ", не може и да се мисли, че би се явилъ доброволецъ за борба срещу поробителитѣ на Македония — сръбската и гръцка власти. Той не бѣ като военнитѣ Тома Давидовъ, Лука Ивановъ и други, явили се въ редоветѣ на ВМРО съ добро проумѣване на идеитѣ й, съ пълна решителность да ги бранятъ и срещу върховиститѣ. Ако Атанасовъ бѣ готовъ сто пѫти да тръгне по настроението и концепциитѣ на своитѣ нѣкогашни другари-офицери, даже въ вреда на ВМРО, едва ли единъ пѫть би тръгналъ съ ВМРО противъ тѣхнитѣ разбирания. Но, ето, Тодоръ Александровъ го прие въ ВМРО съ надежда и отъ него да се създаде евентуално дѣецъ отъ категорията на споменатитѣ по-горе покойници, които народа възпѣ и чиито дѣла обогатиха моралния капиталъ на движението.
Сближени съ еднакво лоши чувства къмъ Александрова — единиятъ поради стара зависть, другиятъ поради заслѣпена амбиция и късогледство, третиятъ (Алеко) поради страхъ отъ наказание заради користолюбие — тримата се оказаха плячка на комунистическитѣ домогвания, както и готови орѫдия на върховизма.
Виновностьта на двамата искрени върховисти — Протогеровъ и Атанасовъ —, както и на Алеко, по убийството на Тодора, е установена по неопровержимъ начинъ. Това значи, че е доказана вината и на самия върховизъмъ. Никакъ не е случайно, че като раздѣля на групи разни македонски дейци, Атанасовъ постави себе си въ специална група, кѫдѣто е и Протогеровъ. Тамъ не фигурира даже най-интимния имъ Алеко Василевъ. Това е групата на върховиститѣ. Такова дѣление Атанасовъ прави собственорѫчно следъ като е убитъ Тодоръ.
И за върховисти и за комунисти въ 1924 г. бѣ важно да се премахне Александровъ. Върховиститѣ сѫ разчитали, че — като вземѣха Централния Комитетъ на ВМРО — твърде лесно ще се справятъ сетне, евентуално, съ съюзницитѣ си — комунисти.
Ако Протогеровци бѣха успѣли тогава, твърде вѣроятно е да получеха заповѣдь отъ върховистката централа да се „саморазтури" ВМРО, както постѫпиха именно „протогеровиститѣ", макаръ само на книга (понеже нѣмаха никаква организация съ себе си) по заповѣдь на Кимонъ Георгиевъ и Дамянъ Велчевъ въ 1934 г. Или пъкъ щѣха извѣстно време да кретатъ, безъ дейность въ Македония и безъ ноти отстрана на Сърбия противъ България — което бѣ така желано отъ държавнитѣ рѫководители.
* * *
Тукъ е необходимо да освѣтлимъ читательтъ, че въ България по
762
това време — къмъ 1924 г. — известни върховистски фактори, които имаха и власть въ рѫката си, започваха да проявяватъ по-видимо своята неприязънь къмъ Тодоръ Александровъ.
До военния превратъ, тоестъ при борбата срещу властьта на Стамболийски, всички политически партии въ България — по едно време даже комуниститѣ, съ разчетъ да привлекатъ къмъ себе си македонското движение — мълчаливо удобраваха държанието на ВМРО. Не само не протестираха, но се радваха, че тя и въ Пиринска Mакедoния бѣ насърдчила една обществена сплотеность, кoятo даваше отпоръ на режима, макаръ да изключваше всѣкакви партийни състезания и дѣлежи. Нито една революционна акция на ВМРО не биде осѫдена отъ партиитѣ — включая превзимането отъ македонски чети на градоветѣ Неврокопъ и Кюстендилъ.
Но щомъ падна отъ власть Стамболийски и тѣ заеха мѣстото му, разни довчерашни адмиратори на ВМРО започнаха тихо-мълкомъ да изразяватъ недоволството си отъ нея за едно или друго. Не само това. Безразсѫдно започваха, специално приближенитѣ на новата власть хора, да разпространяватъ слухове, че едни или други нередности, между които и насилия при изборитѣ въ България, били извършвани отъ членове на македонското движение. На друго мѣсто съмъ се спрѣлъ малко по-подробно върху тая материя [*].
И за почти всички рѫководни участници въ преврата отъ 9 юний 1923 г. македонската борба е имала смисъль само докато падне властьта на Стамболийски. За насъ, обаче, и на първо мѣсто за Тодора, Македония и следъ това си оставаше поробена, и борбата й трѣбваше да продължава.
Военната лига и нейнитѣ вдъхновители се обявиха противъ Стамболийски въ много голѣма степень, ако не и предимно, поради намѣрението му да обявява република въ България. А борбата на македонското движение срещу земедѣлската власть се обуславяше отъ прѣчкитѣ, които тя създаваше на нашето движение, отъ косвенитѣ и прѣки услуги, които правѣше на поробитела въ вреда на Македония — било политически, било спъвайки практическото развитие на нашето движение.
Имаше защо Тодоръ да бѫде несимпатиченъ на мнозина отъ новитѣ фактори въ България. Да се спремъ на нѣкои точки:
а) Цельта на македонската борба е независима Македония, което означава включване въ македонската държава и пиринската область. А всички, които наричатъ разрешение на македонския въпросъ включването въ България макаръ само на една македонска околиа, съвсемъ недоволни сѫ ако пиринската область се присъедини къмъ една македонска държава.
б) Онова обществено организиране въ петьтѣ околии около Пирина, на което до 9 юний 1923 г. рѫкоплѣскаха, следъ преврата вече имъ се зловидѣше. За мнозина слѣпородени цельта вече бѣ постигната съ падането на Стамболийски отъ власть; а опартизаненитѣ общественици копнѣеха да припечелятъ нѣкой и другъ гласоподаватель за партията имъ и въ тая область.
в) Голѣмата пoпулярнoсть на Т. Александровъ въ Македония, въ
*. Въ втората моя книга съ спомени.
763
България, а и въ чужбина, нѣкакъ смущаваше дадени „герои" отъ преврата въ Българш, които изеднажъ се смѣтнаха богоизбрани да промишляватъ и диктуватъ по българскитѣ национални въпроси.
г) Революционната дейность въ Македония — макаръ въ месецитѣ преди и следъ споменатия превратъ да бѣше сравнително доста утихнала — новитѣ управници въ България я почувствуваха като трънъ въ очитѣ имъ.
Бѣлградъ отъ своя страна, като правило, бѣ усвоилъ практиката да напада България за македонскитѣ обществени прояви, за сѫществуването на всѣка най-легална македонска организация. Сръбскитѣ вестници наричаха комитаджии и хора като Иванъ Каранджуловъ, проф. Никола Милевъ, проф. Милетичъ [*] и цѣлата дълга редица видни македонски общественици. Вмѣсто да възстановятъ отнетитѣ права на народа ни въ Македония, бѣлградскитѣ управници обвиняваха България за сѫществующето недоволство всрѣдъ нашитѣ поробени братя, каквото се създаде даже всрѣдъ останалитѣ несръбски народи на уголѣмената Сърбия (Югославия).
Въ други страници на моитѣ спомени читательтъ ще види какъ често международниятъ печатъ е осѫждалъ тая смѣшна и досадна тактика на сръбската тиранична политика. Но мнозина отъ управницитѣ въ София, които наследиха Стамболийски, премного се изплашиха отъ сръбскитѣ викове, нададени подиръ военния превратъ. Бѣлградъ се бѣ почувствувалъ уязвенъ задето въ България изчезна властьта, които бѣ обявила война на македонското движение, бѣ разтурила легалнитѣ организации на македонскитѣ емигранти, и почти се бѣ наредила на общъ фронтъ съ сръбската власть за подържане безъ протестъ — и безъ опитъ за промѣна — робския яремъ върху врата на Македония.
И понеже тия нови управници въ София сѫщо намислиха да потърсятъ контактъ съ Бѣлградъ, стори имъ се, че именно македонското дѣло е (а не сръбската тирания) причина за лошитѣ отношения между дветѣ държави. Така се появи у тѣхъ (или по-точно за пръвъ пѫть се прояви) неприязънь къмъ македонската кауза и движение. Тъкмо това въ сѫщность желаеше Сърбия — да впрѣга българскитѣ власти или направо въ своя услуга, или да ги види поне донейде насочени противъ стремленията на народноститѣ, включени въ Югославия.
Естествено, стрелитѣ си новитѣ софийски фактори започнаха да отправятъ срещу Тодоръ Александровъ, защото той бѣ гръбнакътъ и волята на ВМРО. А мекушавия — и напълно безучастенъ въ издигането на македонското движение следъ 1919 г. Протогеровъ, чийто критики и бабешки недоволства отъ Тодора бѣха чували тѣ — имъ се видѣ като пратенъ отъ Провидението. Взеха го за параванъ на своитѣ настроения. Когато имъ се прищѣ да започнатъ политическия флиртъ съ Бѣлградъ, почувствуваха личностьта на Александрова като прѣчка, безъ и да сѫ разговаряли съ него по намѣренията имъ.
*. Д-ръ Ив. Каранджуловъ, по това време човѣкъ надъ 70 години; презъ дълго време е бивалъ главенъ прокуроръ при Касационния сѫдъ въ България; председатель на македонската емиграция; родомъ отъ Прилѣпъ.
Проф. Никола Милевъ, родомъ отъ с. Мокрени-Костурско; професоръ по история въ Софийския университетъ.
Проф. Любомиръ Милетичъ, родомъ отъ Щипъ. Председатель на българската Академия на Наукитѣ, професоръ въ софийския университетъ.
764
Ту отъ тукъ, ту оттамъ, стигаха до насъ съобщения, че нѣщо се е промѣнило въ разположението на деветоюнскитѣ деятели спрѣмо македонската организация. Но единъ день Перо Шандановъ ме намѣри и ми съобщи, че при чаша вино запасниятъ полковникъ Цаневъ, близъкъ на Дамянъ Велчевъ [*], отправилъ закани противъ Тодора. Дословно казалъ, че ако Александровъ не турне край на революционната дейность въ Македония, тѣ щѣли да се разправятъ съ орѫжие. Вънъ отъ другитѣ заключения, които тая закана налага, знаменателно бѣ, че и Цаневъ нито дума не казва срещу Протогерова, който е членъ на Централния Комитетъ на ВМРО. Ясно е изтъкналъ Цаневъ, че дѣлото на Тодора развалялo отношенията имъ съ „Югославия".
Въ България е липсвала често една съвсемъ ясна и постоянна политика по македонския въпросъ. Съ това до голѣма степень може да се обясни и факта, че превратаджиитѣ отъ 9 юний 1923 г. отначало сѫ въодушевени противници на сръбския империализъмъ; наскоро следъ това пожелаватъ да иматъ добри отношения съ него; а малко по-късно мнозина отъ тѣхъ ставатъ вече само негови политически фигуранти въ България. И нѣмаха прозорливостьта да схванатъ, че декламирайки за нѣкаква интегрална Югославия, фактически помагаха само на кралската камарила въ Бѣлградъ срещу аспирациитѣ на потиснатитѣ отъ него народи. Недоглеждаха точно това, което и Стамболийски пропустна да схване и за което мнозина и измежду тѣхъ го критикуваха. Политическата си близость съ София кральтъ и неговиятъ генераленъ щабъ изтъкваха предъ своитѣ съюзници (Франция, Чехословакия и други) като свой цененъ капиталъ; а и като плашило срещу хърватитѣ, македонскитѣ българи, косовскитѣ албанци и всички други недоволни елементи въ Югославия.
д) Лошото разположение въ деветоюнски срѣди сигурно се бѣ увеличило откакто разбраха за водени разговори между ВМРО и болшевишки представители по македонския въпросъ. Известно имъ бѣ, че Александровъ притежаваше нуждната воля, духовна смѣлость и авторитетъ, за да отиде съ всѣка сила въ свѣта, стига да е убеденъ, че съ нейна помощь ще се дойде до истинска и трайна свобода на Македония; но че и въ никой случай не трѣбва да се стори зло на България.
Тия хора си позволяваха да намиратъ „вина" на ВМРО задето приказвала съ болшевикитѣ. Забравяха, че ВМРО е напълно самостоятелна организация. Тѣ нѣмаха никакво право да се бъркатъ въ нейнитѣ решения. Тъкмо хора отъ тѣхната срѣда станаха стопроцентни орѫдия на болшевизма въ 1944 г., безъ да запазятъ нито грамъ отъ независимостьта на България. За награда, единъ отъ тази срѣда — Кимонъ Георгиевъ — биде оставенъ като доживотенъ министъръ въ комунистическитѣ кабинети, когато вече болшевишката армия установи въ България своя власть.
* * *
По това време до насъ достигаха и други сведения за настроенията на военни лица и министри срещу Тодора и „неговитѣ хора". Оставямъ накрай анонимнитѣ критикари и онѣзи, които нѣмаха обществено
*. Дамянъ Велчевъ бѣ тогава началникъ на Военното училище. Той бѣ посочванъ като централна личность въ офицерското съзаклятие и при устройването на преврата.
765
значение. Спирамъ се първо на министъра на Вѫтрешнитѣ работи генералъ Русевъ. Той бѣ започналъ тукъ-таме да се изказва несимпатично за македонското дѣло. Александровъ бѣ дочулъ тия приказки и, влизайки въ писменъ споръ съ Русева, заявилъ му между другото, че постѫпва като фелдфебелъ.
Русевъ направилъ достояние на Протогерова този изразъ и докачението си. А Протогеровъ побързва да протестира предъ Тодора задето е нарекълъ „фелдфебелъ" единъ генералъ.
Трѣбва да прибави тукъ, че Русевъ е ималъ лошо чувство спрѣмо Александрова още отъ 1913 година. Нѣйде около Щипъ, при започване на българската военна атака срещу сърбитѣ, Тодоръ почти изругалъ Русева задето — въ качеството му на офицеръ отъ Щаба на една дивизия — проявилъ боязливи съмнения въ успѣха на предприеманитѣ военни действия, въ чиято подготовка тъкмо Русевъ е ималъ участие.
Значи, едва се прибралъ отъ чужбина, Протогеровъ започна да интимничи съ министри и генерали въ България, сподѣлийки предъ тѣхъ злорадството си къмъ Тодора. И съ Русева го е сближило еднакво чувство.
Съ министъръ-председателя Александъръ Цанковъ приятелството на Протогерова датира отъ първата свѣтовна война. Тогава сѫществуваше „Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливость", начело на която по едно време е билъ поставенъ като директоръ Протогеровъ. А нѣкои теоретици и практични деятели по стопанскитѣ въпроси, между които и Цанковъ, сѫ работили въ Дирекцията. Между скоба казано, на младини Александъръ Цанковъ е написалъ брошура въ полза на независима Македония и балканската федерация.
Какво е било разположението му къмъ Тодора — нѣма никакво съмнение — Протогеровъ е сподѣлилъ и съ Цанкова.
Важностьта на въпроса, който ни занимава, ми налага да изнеса две съобщения, които получихъ въ онова време. Едното бѣ отъ Григоръ Василевъ, добре познатъ въ България общественикъ, единъ измежду първитѣ хора на демократическата партия; по-сетне министъръ на земедѣлието. Той ми каза, при случайна среща, че като тръгвали еднажъ съ Ал. Цанковъ и група други лица отъ създадената подиръ преврата партия „Демократически сговоръ", за агитация къмъ северна България, съгледали на софийската гара мене. Случваше се по нѣкога да отивамъ къмъ гарата по работа.
— Ето единъ отъ хората на Тодоръ Александровъ, му казалъ Цанковъ, посочвайки мене. И изрекълъ неприязнени думи срещу Тодора.
— Азъ смѣтахъ даже нарочно да те търся чрезъ приятели, за да те питамъ, подчерта Гр. Василевъ. Кажи ми какво става, защо Цанковъ така се нахвърли срещу Тодора ?
— Нищо не знамъ — му отговорихъ и си направихъ смѣтка, че Цанковъ е станалъ изразитель на критикитѣ, които преди всичко Протогеровъ е правилъ предъ него противъ колегата си отъ Централния Комитетъ. Самиятъ азъ отъ далече видѣхъ Цанкова на гарата. Съ него се бѣхме срещали еднажъ по време на земедѣлския режимъ, въ дома на общъ нашъ познатъ. Тамъ бѣше дошълъ съ проф. Мишайковъ, ужъ случайно; но допускахъ, че домакинътъ ги е поканилъ, за да ни запознае.
Много вѣроятно е Цанковъ да бѣше слушалъ приказки противъ Тодора и отъ братята Стоенчеви. Единиятъ отъ тѣхъ — Янко — бѣ министъръ
766
въ неговия кабинетъ веднага подиръ преврата, а бѣше виденъ членъ на демократическата партия. И Янко е билъ презъ войната на служба въ споменатата Дирекция за стопански грижи. Другиятъ братъ — Любомиръ — запасенъ полковникъ, бѣ истинскиятъ душеприказчикъ на Протогеровъ; въ миналото е билъ върховистски войвода, а е другарувалъ съ Протогерова още докато сѫ били млади офицери. Връзката имъ бѣше така неразривна, че тя продължи даже следъ като бѣ взето решение щото съ Стоенчевъ хората отъ ВМРО да прекѫснатъ всѣкакво отношение — поради една причина отъ особенъ, доста деликатенъ характеръ, засѣгаща лично Стоенчева.
И Цанковъ знаеше, че въ лицето на Протогеровъ могатъ да намѣрятъ единъ компромисчия, готовъ да приеме всѣкакво внушение отъ тѣхна страна относно македонското дѣло. Въ едно отъ писмата, презъ лѣтото на 1956 г., които ми писа отъ Аржентина — кѫдето се бѣ прибралъ като емигрантъ подиръ втората свѣтовна война — Цанковъ дава накратко такава преценка за Тодора и Протогерова: [29a]
„Азъ познавахъ Протогерова по-добре отъ Александрова. Но виждахъ разликата въ качествата на единия и на другия. Съ две думи: единия параденъ, другия делови. Повече нито е мѣстото, нито ми е удобно да продължа."
Като се спира на опититѣ на Димитъръ Влаховъ да спечелва за болшевишката кауза хората отъ Централния Комитетъ на ВМРО, Цанковъ казва въ сѫщото писмо:
„. . . За Александровъ зная, че той не можеше да се подведе. Но за Протогеровъ, който бѣше човѣкъ на леснитѣ увлечения и дори лекомисленъ и довѣрчивъ, допускамъ, че се е поддалъ ..."
Тѣзи извадки отъ писмото давамъ въ приложение. За точность, почеркътъ може да бѫде сравненъ съ факсимилетата отъ други писма на Ал. Цанковъ, които съмъ далъ въ книга „Спомени-II".
Следъ като се прибра отъ чужбина, и подъ влиянието на Тодоръ Александровъ, Протогеровъ се сепна — макаръ наистина да се бѣ поддалъ на болшевишкитѣ и Влахови интриги и уловки. Той подписа заедно съ Тодора и извѣстното окрѫжно № 774 отъ 2 августъ 1924 г., въ което се рисува цѣлата болшевишка игра по отношение на македонското дѣло. Но щомъ се озова въ България — както е изтъкнато вече — наново се вплете въ мрежата на комунистическитѣ подмамки. Поради качествата му, обаче, които добре е схваналъ и добрия му приятель Ал. Цанковъ, той се поддаде и на софийскитѣ върховистски настроения и намѣрения срещу Т. Александровъ.
Думитѣ на Цанкова „повече нито е мѣстото, нито ми е удобно да продължа..." останаха недоизяснени. Азъ не настояхъ въ писмата ми до него да ги уточни, чисто и просто отъ желание да не го поставямъ въ деликатни положения при напредналата му възрасть и недобро здраве.
Не е изключено той да е ималъ предвидъ нѣкои нападки отстрана на други Протогерови приятели — върховисти, заемащи по това време (1923—1924 г.) важни държавни постове. Не е изключено да е слушалъ отъ тия хора и отъ самия Протогеровъ и открити закани противъ Тодора.
Но дали самия той — Цанковъ — е останалъ неповлиянъ отъ тия нападки ? Една среща съ Рашко Маджаровъ ми подсказа, че има основание да вѣрваме въ противното. Маджаровъ бѣше министъръ на
767
желѣзницитѣ. Азъ го видѣхъ следъ като бѣха минали години отъ убийството на Александровъ.
Попадайки на разни теми въ разговора, стана дума и за Александъръ Цанковъ.
— И той бѣше противъ Тодора, следъ като свърши борбата съ земедѣлския режимъ, казва Рашко.
— Сигурни ли сте въ това ? — го запитахъ.
— „Че той на мене лично ми каза: „Слава Богу, свърши се и съ него . . , когато азъ пръвъ му извѣстихъ за убийството на Александровъ. Тия думи много ме изненадаха. Азъ тогава сподѣлихъ впечатлението ми съ нѣкои приятели. Готовъ съмъ да подпиша, че това дословно бѣ казано отъ него". [*]
Наклоненъ съмъ да мисля, че Цанковъ не се е уплиталъ въ заговора противъ Тодоръ Александровъ. Преди всичко конспираторитѣ не сѫ имали нужда отъ неговото съзаклятничество. Но общото му разположение е давало основание на Протогеровъ и другитѣ, стоящи задъ него върховисти, да го считатъ тѣхенъ приятель. Така, Протогеровъ и Атанасовъ, заедно съ тѣхъ и Алеко Василевъ, сигурно сѫ могли да вѣрватъ, че убийството на Тодора би добре дошло за мнозина отъ деветоюнскитѣ деятели, за които важеха изброенитѣ по-горе мотиви за неразположение къмъ мощната личность на Тодора. Еднажъ изчезналъ отъ хоризонта Тодоръ, Цанковъ си е позволилъ свободата предъ Рашко Маджаровъ да каже дори „Слава Богу, че вече го нѣма".
Значи, Цанковъ е изразилъ неразположението на цѣлъ крѫгъ деветоюнци, така както го бѣха изразили генералъ Русевъ, полковникъ Цаневъ и други.
Но не става дума за разположение само лично противъ Тодора; а се касае до интимно лошо разположение спрѣмо нашето движение, спрѣмо идеитѣ му и самото му сѫществуване.
По онова време имаше срѣдъ наши хора лошо чувство къмъ Цанкова все заради приятелството му съ Протогерова. И въ вестницитѣ се появиха бележки въ тоя духъ, четири години по-късно, когато бѣ наказанъ Протогеровъ. Множество македонски българи се запитваха: „Защо Цанковъ не каза нито една дума публично, нито другояче, въ полза на Тодора — когато той загина ? А каза противъ македонското дѣло — открито, въ речи изъ северна България — задѣто то наказало Протогерова ?
На всеуслишание изрази неудобрението си, че билъ убитъ единъ български генералъ; като-чели ВМРО е преследвала генерали, а не единъ свой прегрѣшилъ членъ . . . Той не осѫди и приятеля на Протогерова, Георги Атанасовъ, доколкото и него трѣбва да третираме като воененъ следъ като е станалъ членъ на ВМРО.
*
Като узнаха, че Протогеровъ е наклоненъ да действува срещу Александрова, комуниститѣ веднага заложиха на тая карта. И бѣха
*. Не може да се допустне, че Григоръ Василевъ и Рашко Маджаровъ сѫ имали нѣкаква лична неприязънь къмъ Протогерова. А като членове на демократическата партия — още по-малко; въ тая партия Протогеровъ имаше мнозина познати и приятели. Къмъ нея се числѣше и Янко Стоенчевъ, който му бѣ много близъкъ.
768
убедени, че задъ Протогерова ще работятъ и други върховисти съ намѣрение да умаломощаватъ ВМРО. И наредиха на своитѣ последователи да подкрѣпватъ именно Протогерова съ умисълъ да го използуватъ като Троянски конь, за „превзимане" на ВМРО. Тѣ си даваха смѣтка, че болшевишка власть нѣма да докаратъ на Балканитѣ съ това; но разчитаха да привлекатъ отъ македонското общество хора въ комунистическата партия; убедени бѣха, че съ изчезването на Александровъ отъ сцената, македонскитѣ организации ще останатъ съ разстроенъ духъ, съ отслабнала дисциплина.
Българскитѣ върховисти пъкъ, не виждайки по-далече отъ носа си, бѣха доволни, че нѣколцина комунизирани нѣкогашни санданисти тръгватъ съ Протогерова. И тѣ вѣрваха отъ своя страна, че комунизиранитѣ, или даже корумпирани елементи като Алеко Василевъ, ще имъ послужатъ сѫщо като Троянския конь, за да взематъ подъ свое влияние македонското движение.
За еднитѣ и за другитѣ едновременно, Протогеровъ се явяваше като удобенъ трамплинъ, или — ако си послужимъ съ единъ съвремененъ изразъ, за чийто авторъ посочватъ Сталинъ, като „полезенъ идиотъ".
* * *
Акцията на върховизма при турския режимъ отне живота на стотици българи въ поробена Македония. Никакъ не би се позамислилъ върховизма — който всѣкога е билъ кратковиденъ — да насърдчи премахването на една личность, безразлично дали има тя стойностьта на Тодора.
Но отстранението на Александрова отъ сцената — естествено — би било много по-желателно за върховизма ако бѫде извършено чрезъ стоящи близо до ВМРО орѫдия.
Протогеровъ дирѣше на лѣво — на дѣсно утѣха и опора за своето нищожество. Но и Атанасовъ шушукаше съ лични свои приятели по София, предимно по-раншни негови другари офицери, запасни и действующи. И той — ще повторя — бѣ еднакво пригоденъ да слуша заповѣди отъ върховистскитѣ срѣди — било ако трѣбва да се зашумява съ македонското дѣло, било ако трѣбва да бѫде обезсилвано. Но все пакъ бѣше новакъ въ македонската действителность, безъ никаква връзка съ които и да е македонска срѣда.
Тт, които отъ София насърдчаваха Протогерова, вѣрваха, че той би могълъ да се задържи въ рѫководството на македонското дѣло, следъ като изчезне Александровъ. И по-късно, като го виждаха въ Централния Комитетъ на ВМРО, сѫ си правили илюзии, че наистина играе нѣкаква роля. Отъ самолюбие той се е пазилъ да разкрива предъ тѣхъ колко нищожна е въ сѫщность тая му роля.
Още по-недостатъчно, обаче, тѣ знаеха, че Протогеровъ би могълъ да тръгне и съ болшевикитѣ, стига да почувствуваше малко повече почва подъ краката си въ македонското движение. Къмъ това би го подтикналъ основниятъ му недостатъкъ — суетата. Отъ нея никога не би могълъ да се излѣкува, както мѫчно се поправятъ алкохолицитѣ и комарджиитѣ. Не престана да се мѣрка предъ съзнанието му една негова роля, която би го прославила на българска или балканска почва както съветския Маршалъ Буденний, чието име бѣ на мода по това време. Знаеше, че болшевишката пропаганда би му направила по-широка
769
реклама отъ оная на много по-празноглавия Чаулевъ, които при това нѣмаше генералска титла.
Голѣмо опущение е, че Протогеровъ и Атанасовъ не бидоха разпитани, за да разкажатъ занимателни подробности относно връзкитѣ имъ съ противомакедонскитѣ срѣди — лѣви и дѣсни. Къмъ последнитѣ трѣбва да причислимъ и офицери като Дамянъ Велчевъ, Кимонъ Георгиевъ, генералъ Русевъ, Владимиръ Начевъ, Ал. Цаневъ и тѣмъ подобни, както и тѣхни приятели политически лица. Убеденъ съмъ, че преценката за тия хора на огромното мнозинство родолюбиви български офицери, както и на свободнитѣ българи изобщо, не се различава отъ нашата. Тия лица играеха главната роля и въ военната лига. Всички тѣ бѣха убедени монархисти и въ всичко действуваха като такива. Много по-късно се очертаха като републиканци.
* * *
Защо ВМРО не реагира срещу тоя новъ върховизъмъ ?
И при турския режимъ тя се задоволи само да пресече вражеския опитъ за превзимане на освободителното движение. Прогони съ орѫжие нападателитѣ. А ония, които ги насърдчиха, бѣха мнозина и не би могло точно да се разграничатъ отговорноститѣ имъ.
Така се постѫпи и въ 1924 година. Всичкитѣ участници въ заговора противъ Тодора бидоха наказани, съ изключение на Протогеровъ. Следъ което организацията внимателно наблюдаваше да не се повтори опита за посегателство върху нея.
Опитътъ бѣ повторенъ — споменахъ вече — въ 1928 година, и то пакъ чрезъ Протогерова. Но наново бѣ осуетенъ.
Той пѫть вече и за най-голѣмитѣ наивници всрѣдъ македонското движение ставаше ясно, че Протогеровъ — независимо отъ личната му суета, тикаща го да минава и като македонски деецъ — намиралъ се е въ македонското движение, специално въ ВМРО, като постояненъ агентъ на върховизма.
Покрай всичката му, проявявана въ безброй случаи безхарактерность, той е останалъ доста последователенъ въ ролята си на върховистски агентъ. За прокарване на задачата си често е лѫкатушелъ.
Ако бѣше само суетенъ, щѣше да избере приспособлението си къмъ ВМРО, къмъ нейнитѣ други водачи, и да не създава дисхармония. Преследвайки други инструкции и идеи, стремѣше се да става рѫководитель на ВМРО, за да й наложи върховистскитѣ щения.
*
Върховизмътъ се нахвърли върху македонското дѣло презъ 1934 г., отначало точно чрезъ посочената срѣда и лица, а сетне неприкривано, направо, чрезъ личната диктатура на царь Борисъ.
Задъ гърба на софийския върховизъмъ фактически успѣваха три чужди срѣди: сръбската и гръцка държавни власти, и комунистическата централа; сѫщо както отъ проявитѣ му преди балканскитѣ войни печелѣха пакъ три чужди фактори: сръбската и гръцка политика, и султанската власть. Винаги губѣше само българщината.
А когато въ 1944 г. възтържествува комунистическия върховизъмъ, не само македонскитѣ дейци бѣха обявени за врагъ номеръ едно
770
на режима, не само идеята за самостоятелна Македония бѣ преследвана като ересь, но хвърлена бѣ въ коша за непотрѣбни вещи независимостьта и на българската държава.
*
Възъ основа на всичко, което съмъ следилъ, проучвалъ и знаелъ, подържамъ, че въ убийството на Александровъ иматъ дѣлъ всички странични фактори, които бѣха заинтересовани да бѫде то омаломощено или премахнато. Но главно участие иматъ тия два върховизма — софийския и комунистическия. Чрезъ Тодоръ Паница [*] участвуватъ въ съзаклятието косвено и Сърбия и Гърция. Но всички тѣ бидоха подпомогнати главно чрезъ подлостьта на върховистското орѫдие Протогеровъ.
За нещастие, Александровъ не се съгласи да бѫде преваренъ удара. Всѣка опасность можеше да бѫде отстранена, а и той да останеше живъ, за да поработи и бѫде полезенъ на Македония и българщината, може би, още дълги години.
*. Читательтъ ще намѣри подробности върху туй въ една отъ следващитѣ глави на тази книга. Казано е нѣщо относно Паница и въ книга II на моитѣ спомени.
772
773
774
775
776
777
778
779
780
781
782
783
784
785
786
787
788
789
790
791
792
793
794
795
796
797
798
799
800
801
802
803
804
805
806
807
808
809
810
811
812
813
814
815
816
817
818
819
820
821
822
823
824
825
826
827
828
829
830
831
832
833
834
835
836
837
