Спомени. II. Освободителна борба 1924 - 1934 г.
Иванъ Михайловъ

ПРИЛОЖЕНИЯ

 

№ 29 б Приложение къмъ главата „Македонскитѣ славяни сѫ българи"  (839)

№ 30 Извадка отъ писмо на Т. Александровъ до Петъръ Чаулевъ  (865)

№ 31 Продължение отъ процеса въ Милано  (867)

№ 32 Събитието въ Виенския Бургтеатъръ  (875)

    - Продължение на процеса въ Виена
    - Развитието на дѣлото
    - Неудовлетворени искания
    - Обвинителнитѣ речи
    - Присѫдата на заседателитѣ и наказанието
    - Освобождението
    - Отзиви за дѣлото
    - Посрещането на Менча
    - Менча напуска тоя свѣтъ

 

[[ страници 897-912 липсват ]]

№ 33 Рѫкописни поправки отъ Менча Кърничева въ споменитѣ й  (899)

№ 34 Какво писаха П. К. Яворовъ и Хр. Силяновъ за Тодоръ Паница  (901)

№ 35 Разписка отъ варшавския затворъ „Джелна" (споменъ отъ Менча Кърничева)  (905)

№ 36 Писмо отъ Менча Кърничева до съпруга й  (906)

№ 37 Впечатление на Йорданъ Гюрковъ отъ македонски селяни  (907)

№ 38 Опити на македонски студенти въ Югославия за организиране  (910)

№ 39 Писъмце отъ Ив. Момчиловъ до Иванъ Михайловъ  (912)

 

№ 40 Визитна картичка на жупана полковникъ Михайловичъ  (913)

№ 41 Саморѫчни показания на Ив. Момчиловъ  (914)

 

 

Приложение № 29б

(къмъ главата «Македонскитѣ славяни сѫ българи»).

 

 

АНГЛИЙСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Председательтъ на Лондонското Дружество за Близкия и Срѣдния Изтокъ, съръ Едуаръ Бойлъ, е написалъ въ английското списание „Контемпорари Ревю" статия за Македония подъ заглавие „Сърбия и Македония". Въ тази статия той изтъква, че македонскиятъ въпросъ е въпросътъ, който най-настоятелно отъ всички други въпроси чака да бѫде разрешенъ, защото той е въ корена имъ.

 

«Македонскитѣ българи сѫ най-здравитѣ българи» — казва той въ статията си. Преследвайки промѣнитѣ, които претърпѣ македонското освободително движение презъ последнитѣ 50 години, Съръ Едуардъ Бойлъ вижда въ македонскитѣ борби срещу турската власть и срещу сръбската и гръцка пропаганди стремежъ къмъ свобода на единъ ясно обособенъ и съзнателенъ народъ. Въодушевяванъ отъ принципитѣ «Македония за македонцитѣ» и «Автономна Македония», той стремежъ, казва съръ Е. Бойлъ, излиза направо отъ сърдцето на народа и нѣма нищо общо съ чужди желанил и съ чужда политика: — дори ако нѣмаше никаква България, искането на македонцитѣ за автономия би останало сѫщо тъй силно и настойчиво...

 

Македонцитѣ сѫ завоюванъ народъ и гледатъ на себе си като такъвъ. Екзархийскитѣ черкви и училища сѫ затворени. Децата сѫ принудени да посещаватъ сръбскитѣ училища и черкви и да говорятъ сръбски. Българскиятъ езикъ е забраненъ, български книги не се допущатъ, българскитѣ читалища сѫ затворени, вестницитѣ се конфискуватъ. Обявленията и фирмитѣ на дюкянитѣ трѣбва да се измѣнятъ, за да носятъ сръбска фирма и християнскитѣ имена тръбва да се избиратъ отъ единъ списъкъ, залепенъ на черковнитѣ врати.

 

Сръбски банди съ одобрението и дори подъ рѫководството на правителствени чиновници упражняватъ тероръ тамъ, кѫдето населението проявява съчувствие къмъ българскитѣ чети...»

 

(Помѣстено въ в. «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 23 юний 1927 г.).

 

*

 

Като отбелѣзва измислицитѣ на бѣлградския печатъ, че задъ дейностьта на македонската организация се крие нѣкаква чужда държава, военното английско списание „Арми, Нейви ендъ Еъръ Форсъ Газетъ", пише на 25 октомврий 1927 година:

 

„Ако подъ натиска на тази нова ориентациа на идеитѣ югославянското правителство би се съгласило да признае, че въ онова, що то настоява да нарича „южна Сърбия" има хора, които съвсемъ не искатъ да бѫдатъ обръщани въ югославяни и много предпочитатъ да свършватъ своитѣ имена съ ЕВЪ или ОВЪ, вмѣсто съ принудителнитѣ — ВИЧЪ или ИЧЪ, то би могло да отслаби угнетението въ тази провинция.

 

При сегашното съживяване на епидемичнитѣ македонски смутове човѣкъ може само да оплаква и осѫжда методитѣ на комититѣ, като въ сѫщото време признава, че македонцитѣ въ Югославия иматъ безспорни причини за оплаквания".

 

*

 

Единъ англичанинъ — Харисонъ — който билъ членъ на нѣкакъвъ „англо-югославянски клубъ" писалъ въ в. „Манчестеръ Гардиянъ",

 

839

 

 

че въ Македония не били преследвани никакви българи, защото тамъ нѣмало такива. Въ сѫщия вестникъ му отговаря една англичанка, Мисъ М. Дърхамъ, които е идвала въ Македония и познава работитѣ въ нашето отечество. Въ отговора си англичанката казва:

 

«Явно е, че г. Харисонъ никога не е бивалъ въ Македония преди тя да бѣ завоювана отъ сърбитѣ. Ако той бѣ тамъ презъ време на голѣмото възстание въ 1903-1904 г., той не би намѣрилъ никого отъ сѫщитѣ «македонски славяни», които сѫ се наричали, или сѫ искали да бѫдать сърби. Когато бѣха разбити отъ турскитѣ войски, тѣ избѣгаха въ България, а не въ Сърбия. Тогава Сърбия не имъ указа никаква помощь. Ако тѣзи хора бѣха въ действителность, както сега се претендира, повече сърби отколкото българи, тогава бѣ именно момента Сърбия да имъ се притече на помощь. Но когато азъ живѣехъ въ Ресенъ и въ Охридъ, всичко онова що правѣха сърбитѣ бѣ: тѣхнитѣ агенти да помагатъ на гърцитѣ въ издаване революционеритѣ на турскитѣ власти. Единъ сръбски учитель бѣ изпратенъ въ Охридъ да открие пропагандаторско училище. Азъ бѣхъ въ училището, когато то празднуваше праздника Св. Сава. Бѣха поканени всички сърби въ окрѫга. Включително сръбския учитель, неговата жена и семейство, единъ гръцки свещеникъ и азъ, цѣлото събрание не бѣ повече отъ петдесеть човѣка, като мнозинството бѣха бедни хорица отъ града съ децата си. Напротивъ, българското училище бѣ едно отъ най-голѣмитѣ и най-хубавитѣ здания въ града и бѣ много добре снабдено и уредено.

 

Ако, както казва г. Харисонъ, има толкова малко разлика между сръбски и мѣстния диалектъ, защо когато пристигнахъ въ Охридъ презъ 1913 г. азъ намѣрихъ това училище затворено, учителитѣ изгонени и черквитѣ сѫщо тъй затворени ? Окрѫгътъ бѣ единъ отъ ония, за които трѣбваше да се произнесе арбитража (на руския императоръ). Но той бѣ окупиранъ отъ сърбитѣ и офицеритѣ, съ които азъ говорихъ, ме увѣряваха най-сериозно и решително, че щомъ веднажъ сѫ го окупирали, нищо не ще ги застави да отстѫпятъ и че тѣ ще се биятъ съ България за него — тѣ въ сѫщность само чакаха да се започне разпрата.

 

Какъ трѣбваше да се извърши посърбяването — това ми обясни единъ сръбски учитель, съ когото се запознахъ въ Черна-Гора. Когато му посочихъ, че известни силни езикови разлики показватъ какво окрѫгътъ е повече български отколкото сръбски, той отговори: «Но когато нашата армия прекара тамъ две години, вие не ще намѣрите нито следа отъ тия разлики».

 

(Взето отъ в. «Свобода или Смърть», органъ на ВМРО, отъ 22 юний 1928 г.).

 

 

---

 

 

http://search.proquest.com/hnpguardianobserver/docview/477563477/450EDC2B0A2419CPQ/2?

 

The Manchester Guardian, May 29, 1928, pg. 16

LETTERS TO THE EDITOR

 

...

SERBIAN REPRESSION OF MINORITIES

 

To the Editor of, the Manchester Guardian.

 

Sir, — Your correspondent Mr. H. D. Harrison dates his letter from Belgrade. That it should he an attempt to whitewash Serb treatment of minorities is therefore a foregone conclusion. He accepts statements made to him in that place. Had he, however, spent much time in the regions in question before the wars of 1912-8 he would have formed very different conclusions as to the populations and the conditions that reigned among them.

 

He thinks that the Albanians, for example, "never had" schools, and that therefore they do not require them now, but "can attend the Serbian ones if they wish." He does not know that the Turkish Government prohibited the Albanian language; that the fight for schools was one of the main points of the Albanian struggle for independence; and that in spite of Turkish prohibition a number of Albanians managed to obtain education under great difficulty and danger. And Albanian schools did exist in remote corners where the Turkish Government did not venture to molest them. Thus in 1908 I visited the Catholic Albanian school at Djakova; the Franciscans at Ipek taught a small number of children; the Mirdites had a small school; and there was one at Seltzi. But the teachers at such schools were always liable to arrest and persecution unless the school was under foreign protection. A very good girls' school at Koritza was run for years under American protection. In Scutari there were several good schools under Italian and Austrian protection. But what the Albanians always wanted and what they fought for were schools of their own. And of the revolutionaries the boldest and bravest were precisely the men of Kosovo, who are now told that "if they wish" they may attend Serbian schools.

 

As for his statements about the Bulgar population of Macedonia, they, too, show that he never lived in the district before it was conquered by the Serbs. Had he been there in the time of the great risings in 1903-4 he would not have found any of these same

Macedonian Slavs" who called themselves, or wanted to be, Serbs. When defeated by the Turkish troops it was into Bulgaria they fled—not into Serbia. Nor at that time did Serbia stretch out any helping hand. If these people were in reality, as is now pretended, more Serb than Bulgar, then was the moment for Serbia to come to their aid. But when I was living at Resna and at Ohrida all that was done by the Serbs, according to popular report and belief, was that Serb agents aided Greek ones to betray and denounce the revolutionaries to the Turkish officials. A Serbian schoolmaster was sent to Ohrida to open a propaganda school. I was at the school when it celebrated the feast of St. Sava. All the Serbs of the district were invited. Including the Serbian schoolmaster, his wife and family, a Greek priest, and myself, the party was not more than fifty persons, the bulk being some poor persons of the town and their children. On the contrary, the Bulgarian school was one of the largest and finest buildings in the town, and was very well equipped and efficient.

 

If, as Mr. Harrison says, there is so very little difference between Serbian and the local dialect, why, when I arrived at Ohrida in 1913. did I find that school closed, the masters evicted, and the churches likewise closed? The district was one of those to be arbitrated for. But it was occupied by the Serbs, and the officers with whom I spoke assured me most earnestly and determinedly that, having once occupied it, nothing would make them yield it, and that they would fight Bulgaria for it—were, in fact, only waiting to begin the fray. How the Serbising was to be effected was made clear by a Serb professor I knew in Montenegro. When it was pointed out to him that certain strong dialectic differences showed a district to be more Bulgar than Serb he replied: "But when our army has been there two years you will not find a trace of these differences."

 

Of the Zinzars Mr. Harrison says they refused to pay for the upkeep of their old schools, and accepted free Serbian ones. But surely under the Minorities Treaty agreements Zinzar schools should have been provided for them free of expense.

 

Let the Jugo-Slav Government deal justly with these questions before it cries out about Italy. Slavs in Italy, like Albanians in Jugo-Slavia, can attend free schools in the language of the conqueror. The League of Nations should attend to all and each of these questions and not be urged to investigate only Italian methods.—Yours, &c.,

 

M. E. DURHAM.

London, May 26.

 

---

 

 

*

 

Г-жа Розита Форбстъ, англичанка, напоследъкъ пропѫтувала Балканитѣ, пише въ Лондонското списание „Британия" статия за България и между другото засѣга македонската рана. Нейната статия е отъ 2 ноемврий 1928 г.:

 

«Нѣма враждебни малцинства въ българскитѣ неестествено стѣснени граници; но българинътъ е заобиколенъ съ голѣми пространства неосвободени земи, въ които преобладава българската народность и въ които тя е глупаво потискана».

 

*

 

Вестникъ „Манчестеръ Гардиянъ" отъ 3 януарий 1931 г. публикува едно писмо на мисъ Е. Дърхамъ, която е една отлична познавачка на Балканитѣ, които е посещавала и изучавала. Въ писмото тя казва:

 

---

 

 

httр://sеаrсh.рroquеst.сom/hnрguаrdiаnobsеrvеr/doсviеw/478200023/9Е4F2104А41340D9РQ/4?

 

The Manchester Guardian, Jan 3, 1931, pg. 7

LETTERS TO THE EDITOR

 

THE PROBLEM OF MINORITIES

 

Charges Against the Serbian Authorities

 

To the Editor ot the Manchester Guardian.

 

Sir,—Mr. Ben Kiley has done well to draw attention to the way in which the Belgrade Government systematically refuses to carry out its treaty obligations with regard to the unfortunate minorities handed over to it, against their wish, twelve years ago. Not one single school has been allowed to the large Albanian population of Kosovo, a district which when I knew it in 1908 was so predominantly Albanian that the bulk of it should have formed part of independent Albania. Not only are schools denied but the population is pillaged and harassed and slaughtered with a view to making the land Serbian.

 

As for the treatment of the Bulgars of annexed Macedonia, it is explained in detail in the dossier attached to the petition lately presented to the League of Nations by MM. Chaloff and Anastasoff. It contains the names of 222 villagers slaughtered by Serbian authorities. Date, place, and particulars are given. Some were murdered on the road, others tortured to death, some by flogging, one after having bis eyes poked out. A girl was killed by a Serb gendarme for defending her honour. In the village of Garvan 23 men and 2 children were captured in their houses and fields, bound, and mowed down by machine-guns. Their only crime was they said they were Bulgars. Their relatives were forced to see the massacre. The two delegates solemnly assert that they know all the facts to be true, and state that a commission could authenticate them on the spot. All that the tortured population asks is that their treaty rights as a minority be respected; that the Bulgar schools and churches existing previous to annexation be reopened ; that political prisoners bt amnestied and emigrants allowed to return home. Among the acts of brutality one of the cruellest is that the wife of any man who escapes across the frontier is seized, a decree of divorce is pronounced, and she is handed over to be forcibly "married" to any unmarried Serb recently settled in the district who chooses to take her.

 

It is, as Mr. Riley says, time that a properly appointed commission be sent to investigate both Macedonia and Kosovo. Gladstone roused half England when the Turks burnt and massacred the one village of Batak. This is the case of whole districts.—Yours, &c.,

M, E. Durham.

London, January 1.

 

---

 

 

«Г-нъ Бенъ Райли е направилъ добре за привличането на вниманието върху начина, по който правителството отъ Бѣлградъ отказва систематически

 

840

 

 

да изпълни своитѣ задължения, произтичащи отъ договоритѣ за миръ по отношение на нещастнитѣ малцинства, които сѫ му били предадени срещу тѣхната воля преди дванадесеть години. Нито едно училище не е било допуснато на многобройното албанско население въ Косово, една область, която бѣ толкозъ албанска въ 1908 г., когато азъ я упознахъ, че нейната по-голѣма часть би трѣбвало да прави съставна часть отъ независима Албания. Не само училищата сѫ отказани, но населението е ограбвано, измъчвано и убивано съ цель да се сърбизира страната.

 

Що се отнася до третирането наложено на българитѣ отъ присъединена Македония, то е обяснено въ подробности въ досието, приложено къмъ петицията подадена напоследъкъ до Обществото на Народитѣ отъ г.г. Шалевъ и Анастасовъ. То съдържа 222 селяни избити отъ сръбскитѣ власти. Датата, мѣстото и подробноститѣ сѫ посочени. Нѣкои сѫ избити по пѫтищата, други измѫчвани до смърть, други обесени, други следъ като сѫ имъ извадени очитѣ. Едно младо момиче, което е защищавало честьта си, бѣ убито отъ единъ сръбски жандарь. Въ село Гарванъ 28 мѫже и 2 деца бѣха заловени изъ тѣхнитѣ кѫщи и изъ полето вързани и избити съ картечници. Тѣхното единствено престѫпление бѣ, че сѫ се декларирали българи. Тѣхнитѣ близки бѣха принудени да присѫствуватъ на клането. Двамата, подали петицията, потвърѫдаватъ тържествено достовѣрностьта на тѣзи факти и предлагатъ една комисия да отиде да ги установи на самото мѣсто. Това, което желае населението е, щото неговитѣ права на малцинство да бѫдатъ зачитани; щото българскитѣ училища и черкви сѫществуващи преди анексията да бѫдатъ отворени; щото политическитѣ затворници да бѫдатъ амнистирани и да бѫде позволено на емигрантитѣ да се завърнатъ по домоветѣ си. Между актоветѣ на бруталность, единъ отъ най-жестокитѣ е, че жената на единъ мѫжъ избѣгалъ оттатъкъ границата, е разведена насила и принудена да се «омѫжи» за единъ сърбинъ наскоро настаненъ въ околията.

 

Време е, както казва г. Бенъ Райли, щото една специална комисия да бѫде изпратена да анкетира въ Македония и Косово. Гладстонъ повдигна половинъ Англия, когато турцитѣ опожариха и изклаха само селото Батакъ. Сега, обаче, се касае до цѣли околии».

 

*

 

Леди Надежда Мюръ, бѣ секретарь-преводчикъ на българската делегация на мирната конференция въ Ньойи, при второто и трето заседание на Обществото на Народитѣ, и на конференцията въ Лозана въ 1924 г. Тя е дъщеря на Димитъръ Станчовъ, български държавникъ и дипломатъ. Леди Мюръ се омѫжи въ 1924 г. за съръ Александъръ Кей Мюръ оф дѫ Шато оф Блеръ-Дръмондъ (Шотландия). Тя е членъ на кралския институтъ за външни работи (Лондонъ). Следващитѣ извадки сѫ отъ една нейна статия, публикувана въ „Ла Жьонъ Маседоанъ", Парижъ, томъ 1, бр. 8-9, октомврий-ноемврий 1931 г.:

 

«Презъ времето на своята ентусиазирана защита на България срещу турскитѣ жестокости презъ 1876 г., Уилилмъ Гладстонъ произнесе лозунга «Македония за македонцитѣ». Тѣзи думи сѫ пълни съ справедливость . . .

 

България остана единствена да пледира въ полза на беззащитна Македония. Само България настояваше за автономия на Македония; само България подържаше принципа «Македония за македонцитѣ». Сърбия и Гърция викаха за раздѣлянето на Македония, макаръ българскиятъ характеръ на Македония да бѣ добре установенъ въ серия отъ доказателства и документи.

 

Не съмъ само азъ, която мисли въ интереса на Балканския миръ — въ интереса на свѣтовния миръ. Единственото решение е да се създаде една автономна държава отъ Македония. Македония въздигната въ една независима държава би била единъ отъ най-силнитѣ фактори за мирния прогресъ въ Европа.

 

Македония, подобно на Полша, Чехословакия, Балтийскитѣ държави и Албания има правото да бѫде свободна и независима по сѫдба; това свещено право е спечелено чрезъ сълзи и кръвь».

 

841

 

 

*

 

Въ септемврийската книжка отъ 1932 г. на английското списание „Контемпорери Ревю", което излиза въ Лондонъ, председательтъ на Балканскиятъ комитетъ, съръ Едуардъ Бойлъ, помѣства статия подъ заглавие „Сръбскиятъ народъ и югославянскитѣ проблеми". въ които между другото се казва:

 

«Въ едно време, когато е явния интересъ на всичкитѣ балкански народи да погребятъ миналото и да гледатъ къмъ бѫдещето, изглежда, че правителството въ Бѣлградъ и до сега не е могло да предложи друго разрешение на македонския въпросъ, освенъ да каже, че въ действителность нѣма никакъвъ македонски въпросъ.

 

Исканията, изнесени отъ името на българогласнитѣ македонци, сѫ добре известни.

 

Ако тѣзи хора сѫ такива, каквито претендиратъ да сѫ — едно малцинство — тѣ трѣбва да иматъ малцинствени права. Ако, както твърди бѣлградското правителство, тѣ не сѫ малцинство, тѣ трѣбва да иматъ пълнитѣ права, на които се радва всѣки гражданинъ на югославянската държава. Такива права, обаче, не имъ сѫ дадени ...

 

Турцитѣ поне признаваха, че хората сѫ такива, за каквито се смѣтатъ сами — българи. Ферманътъ, даденъ отъ Султана въ 1870 г. признаваше тѣхната национална църква на турска почва: и знаменателно е, че докато ония отъ нашата страна, които работѣха да облекчатъ страданията въ Македония следъ възстанието въ 1903 г., получиха много помощь отъ София, въ Бѣлградъ къмъ тѣхната работа бѣ проявенъ много малъкъ интересъ. Дори нѣколко години по-късно британскиятъ консулъ въ Битоля бѣ все още на мнение, че въ града има само две сръбски семейства.

 

Нека цитираме покойния лордъ Томсонъ, министърътъ на въздухоплаването, който придружи победоноснитѣ сърби въ Битоля въ края на войната: «Ако България бѫде смазана и не сѫществува като суверенна и самостоятелна държава, тази проблема пакъ ще остане неразрешена...

 

Българитѣ отъ Македония сѫ по-българи отъ жителитѣ на Царството».

 

*

 

Председатели на Лондонския Балкански комитетъ съръ Едуардъ Бойлъ, съ съпругата си леди Бойлъ, сѫ били гости на София на 30 октомврий 1933 г. Той е могълъ да се срещне съ представители на всички македонски организации и да се информира върху положението на Балканитѣ. Председателя на Лондонския Балкански комитетъ е билъ приетъ сѫщо и отъ министъръ-председателя Мушановъ, съ когото е разговарялъ дълго време.

 

На 4 ноемврий Македонския националенъ комитетъ е устроилъ банкетъ въ честь на гоститѣ. На банкета съръ Едуардъ Бойлъ е произнесълъ една интересна речь, въ която между другото е казалъ:

 

«Азъ съмъ дълбоко развълнуванъ отъ устроения ми приемъ. Азъ знамъ, че този приемъ не е отправенъ само къмъ насъ лично, но на идеята, която ние представляваме, че той се отнася за всички членове на Балканския комитетъ, които иматъ присърдце интереситѣ на Македония. Ние отъ комитета сме наследници на една голѣма традиция, на една традиция, която ни идва отъ нашиятъ великъ Гладстонъ, на една традиция, която вѣрва, че свободата е една цель сама за себе си, а не едно срѣдство за постигане на други цели.

 

Не е необходимо да излагамъ предъ васъ мотивитѣ за моята вѣра въ македонската кауза. Азъ изразявамъ тази вѣра отъ 30 години вече. Когато азъ бѣхъ още младъ човѣкъ и когато азъ дойдохъ за първи пѫть на Балканитѣ — азъ не знаехъ тогава нищо отъ политика — но азъ знаехъ, че турцитѣ се борятъ противъ хора, които се чувствуватъ българи; азъ

 

842

 

 

констатирахъ сѫщо, че турцитѣ ги считатъ като българи и азъ се убедихъ самъ, че тѣ сѫ българи».

 

*

 

Ноелъ Чарлсъ Бъкстонъ въ книгата „Дѫ Уоръ Ендъ Дѫ Балкансъ" пише между другото:

 

„Подържа се, че е възможно релативно бърже да се замѣсти българскиятъ духъ на македонското население съ единъ другъ националенъ манталитетъ. Обаче, проучвайки Македония презъ петнадесеть години, ние трѣбва да кажемъ, че това не е вѣрно".

 

 

ФРЕНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Парижкиятъ вестникъ „Льо Соаръ" пише:

 

«Ньойискиятъ договоръ разкѫса Македония на три неравни части. Едната отъ тѣхъ биде дадена на Югославия, другата на Гърция и останалата на България. Кому принадлежи по право Македония ? Нека ни се позволи да отговоримъ, че въ сѫщность Македония е македонска и онова, което тя най-вече иска, е да подържа своето единство. Ние мислимъ, че Югославия заслужава да бѫде порицана за бруталния начинъ, по който упражнява своята власть въ Македония. Тя поиска отъ населението да поеме разходитѣ по подържането на окупационнитѣ войски; тя заточи и заточава и до днесъ още масово жителитѣ на нѣкои села; тя изпразва селата и пълни своитѣ затвори съ мними бунтовници и подозрителни лица. Отъ своя страна гърцитѣ направиха всичко за премахването на българския езикъ. Още се спомня съ ужасъ, че презъ априлъ 1926 година единъ 12-годишенъ ученикъ, нѣкой си Поповъ, който презъ време на междучасието говорилъ български, билъ веднага пребитъ отъ гръцкия учитель въ с. Кономлади, който, следъ като му се скаралъ сурово, разрѣзалъ му лицето съ бръсначъ.

 

Съ право Вандервелдъ окачестви масовото емигриране на македонцитѣ като единъ «европейски скандалъ». Македонскиятъ въпросъ е билъ винаги кошмаръ на европейската дипломация».

 

(Цитирано въ в. «Свобода или Смърть», органъ на ВМРО — 15 ноемврий 1927 г.).

 

*

 

Професоръ Жоржъ Блонделъ, отъ училището за висши науки въ Парижъ, е държалъ на 4 февруарий 1928 година конферансъ на тема „Презъ централна Европа и Балканитѣ". Между другото е казалъ:

 

„На югъ сърбитѣ владеятъ Македония, която, както въ миналото, така и днесъ по култура, по езикъ и по национално съзнание е българска. За езика на македонскитѣ славяни науката се е произнесла единъ пѫть за винаги, че той езикъ е български; това е мнението на г. г. професоритѣ Луи Леже, Мазонъ и други. Но каквото и да е заключението на науката, най-важното е, че самитѣ македонци се чувствуватъ българи. Нѣкога въ Македония имаше цвѣтущи български училища, съ хиляди ученици — днесъ ги нѣма."

 

 

„Танъ" отъ 20 мартъ 1929 г. помѣства обширна дописка отъ софийския си кореспондентъ г. Ж. Ато върху сръбско-българскитѣ преговори въ Пиротъ. Въ дописката между другото се казва следното:

 

„Ако следъ благополучното уреждане на пограничнитѣ инциденти

 

843

 

 

и установяването на търговски връзки, може да се предвиди и една обща ликвидация на недоразуменията отъ миналото, единствената, голѣма сѫществена прѣчка за едно тѣсно споразумение между двата народа, остава за българитѣ сѫдбата на българското малцинство въ Македония. Въпроса е, както е известно, извънредно деликатенъ. Трѣбва да се внимава той да не бѫде раздразяванъ и експлоатиранъ, обаче върху него не може да се мълчи, тъй като ако мълчимъ, ще се лъжемъ." „Хиляди македонски бѣжанци живѣятъ въ България. За тѣхъ и за македонцитѣ живущи въ Югославия, тѣ искатъ гаранцията за известни свободи. Само тѣзи свободи могатъ да турятъ край на революционната дейность, за която София не е отговорна, и която е последица, а не причина. По тази точка може да се смѣта, че българското обществено мнение е единодушно, и че никое правителство не би могло да му се противопостави, даже ако би искало това."

 

*

 

На вечеринката устроена отъ македонското студентско дружество въ Парижъ на 23 май 1930 г. по случай праздника на Св. Св. Кирилъ и Методи, френския писатель и историкъ Робертъ Пелетие произнесълъ следната речь за цивилизаторската роля на Македония:

 

„Госпожи, Госпожици и Господа,

 

Събрани тази вечерь, за да празднуваме македонския народенъ праздникъ, македонскитѣ студенти ме помолиха да изтъкна предъ васъ — въ една речь, която вие ще намѣрите кратка и въ която ще се постарая да задоволя вашето желание — да съживя предъ васъ въ нѣколко думи ролята, която Македония е играла въ западната цивилизация.

 

Задача донѣкѫде трудна, донѣкѫде лесна; лесна защото е винаги приятно за историка да си спомни за своитѣ стари изучвания; тежка за французитѣ, които ме слушатъ, или поне за повечето отъ тѣхъ; азъ ще кажа нови нѣща, нѣкога нѣща нечувани, и понеже, азъ го знамъ добре, най-приятнитѣ речи сѫ тѣзи, въ които ние намираме това, което вече знаемъ.

 

Преди да ви говоря за Македония, непозната или зле позната, азъ ще отправя една почить къмъ легендарния герой, който даде преди две хиляди и двесте години на македонското име една слава, която трае още, на Александъръ Велики, царь на Македония, победитель на перситѣ и завоеватель на Азия.

 

Този великъ човѣкъ, който класическиятъ елинизъмъ на гърцитѣ, негови съвременници, третираше като чужденецъ и като варваринъ, извърши едно удивително дѣло. Отъ гръцката култура, затворена ревниво въ тѣснитѣ рамки на единъ национализъмъ, смаленъ отъ гръцкия духъ, той даде елементитѣ на международна цивилизация. Това е единъ освободитель на поробенитѣ народи, зачитащъ езика, обичаитѣ, религията на всички народи, включени въ неговата империя . . . Две хиляди и двесте години преди Обществото на Народитѣ, великиятъ македонецъ даде на националнитѣ малцинства, които той управляваше, по-реални, по-ефикасни гаранции, може би, отъ тѣзи на настоящитѣ договори . . .

 

844

 

 

Народниятъ инстинктъ срѣща често голѣмитѣ исторически истини и когато българитѣ отъ Македония въ 14 и 15-ия вѣкове на нашата ера, паднаха подъ турското господство, вземаха Александъръ въ легендитѣ си като типъ на герой-освободитель; тѣ предадоха подъ една наивна форма на своитѣ наследници идеала за една държава, обединяваща благосъстоянията на свободата и тѣзи на цивилизацията. Не се ли дължи на този идеализиранъ споменъ на славянското въображение преживѣването дори на името на Македония ? Презъ вѣкове Римъ, а после Византия, после турцитѣ я бѣха хвърлили въ забрава. Нито империята, нито гръцката църква не се бѣха погрижили за героя, които не влизаше нито въ тѣхната традиция, нито въ тѣхнитѣ методи и името на неговото царство не имъ изглеждаше достойно да бѫде запазено. Въ реваншъ на това, въ 18-тия вѣкъ славянитѣ българи, които тия населяватъ, предявяватъ претенции и за тѣхния славянски произходъ и за тѣхното име македонци. Осиновенитѣ деца, духовнитѣ деца сѫ често пѫти по-вѣрни на спомена на прадѣдитѣ, отколкото децата по кръвь; и затова е още по-законно, въ праздника, който ние празднуваме днесъ за славянска и българска Македония, да призовемъ героичния Александъръ ...

 

Отъ Македония излѣзнаха двамата славянски апостоли, Кирилъ и Методи. Сигурно, черквата въ тази епоха не е имала липса отъ апостоли, отивайки въ варварскитѣ страни да проповѣдватъ Евангелието на Христосъ; но Кирилъ и Методи нѣмаха само куража на вѣрата; тѣ имаха гения да създадатъ отъ неграмотнитѣ славяни, забъркани въ многобройни диалекти, една азбука и единъ свещенъ езикъ. Азбуката на Кирилъ и Методи, тѣхното превеждане на Евангелието, отвориха на славянскитѣ народи европейската цивилизация; чрезъ тѣхъ, презъ вѣкове, огромна Русия бѣ защитявана срещу Азия. Този славянски езикъ, който презъ цѣлитѣ срѣдни вѣкове бѣ религиозния и литературенъ езикъ на славянитѣ отъ изтока, не бѣ другъ, а диалекта на българитѣ отъ Македония, отъ която двамата македонски светии направиха една кола на цивилизацията отъ границитѣ на Европа до брѣговетѣ на Балтика.

 

Други македонци, ученици на Кирилъ и Методи, продължиха тѣхното дѣло. Климентъ и Наумъ създадоха училища, обучаваха народа, изградиха моралната броня на българската нация дотолкова, че въ 10 и 11 вѣкове Македония, следъ като бѣ славянска инициаторка на цивилизацията, стана религиозното и интелектуално огнище на българския народъ, храмътъ на неговата националность.

 

Единъ познатъ френски историкъ, Шлумберже, въ „Л'Епопе бизантенъ" описва съ една несравнима историческа научность борбата на България срещу Византия въ времето на царь Самуилъ, който настаненъ около всички голѣми градове на Македония, Преспа, Охридъ, защищаваше съ упоритость независимостьта на своя народъ срещу византийския империализъмъ. Четете, това е единъ мой френски съотечественикъ, на който се позовавамъ тука, „Л'Епопе бизантенъ", и вие ще разберете по-добре каква меланхолия стѣга сърдцата на македонцитѣ днесъ, когато тѣ виждатъ едно чуждо знаме да се развѣва надъ тѣзи градове съ звучни

 

845

 

 

имена, сѫщото, което ние бихме изпитвали, ако Буржъ, Орлеанъ и Реймсъ, старитѣ светилници на френската нация въ часове на опасность, бѣха паднали съ вѣкове въ рѫцетѣ на неприятели.

 

После дойде турското завоевание, което разпрострѣ върху всички християнски народи на Балканитѣ своето неподвижно военно господство. Следъ неуспѣхитѣ на кръстоносцитѣ, Запада за два вѣка забрави дори имената на победенитѣ. Времето минаваше . . . Нѣмаше вече нито Македония, нито България; имаше само турска империя и нейнитѣ християнски поданници поробени, и преди всичко гръцката черква, единствена призната отъ завоеватели.

 

Въ 18 вѣкъ единъ непознатъ македонецъ, именуванъ Паисий, бѣ монахъ въ единъ монастиръ въ планината Атосъ. Никой между силнитѣ тогава, нито везиритѣ на султана, нито Цариградския Патриархъ, не знаеха неговото име. Той страдаше да гледа свои народъ смазанъ отъ владетеля, потъналъ въ мизерия и невежество, заплашенъ да загуби за винаги своето име отъ дейностьта на гръцкото духовенство, което подъ безразличното око на турцитѣ, изгаряше рѫкописитѣ и българскитѣ книги; и самиятъ учитель въ училището не преподаваше на български думи друго освенъ единъ чуждъ езикъ. Паисий самъ въ своята килия, чувствуваше да се съживѣва въ него душата на неговата раса; той взема перото и написа една история на българския народъ. Той напомнюваше миналитѣ величия, той подканяше българитѣ да запазятъ своя езикъ и своята национална душа.

 

Неговата книга бѣ напечатана много време следъ смъртьта му. Но преписвана на рѫка отъ нѣколко вѣрници, преписвана отъ ентусиазирани четци, тя се разпространи въ рѫкописъ отъ Вардаръ до Дунавъ. Не бѣ миналъ и половинъ вѣкъ, и български книги започнаха да излизатъ въ повече, една българска печатница се създаде въ главния градъ на Македония, една българска книжарница се отвори въ македонския градъ Скопйе.

 

Въ всички македонски селища, кѫдето първитѣ листове отъ рѫкописитѣ на отецъ Паисий се бѣха разнели, изникваха учители, писатели, поети. Зърното на самотния сѣячъ се бѣ умножило и покриваше долинитѣ и планинитѣ съ една жетва винаги все по-изобилна.

 

Азъ винаги гледамъ спомена за далечния день, въ който отворихъ историята на Паисий. Той е толкова голѣмъ, по-голѣмъ може би, отколкото военнитѣ герои; както всички знаменити държавни мѫже, този монахъ непознатъ и упоритъ, който прекара своитѣ дни и нощи за събуждането на единъ народъ, заспалъ отъ вѣковетѣ, съ перото и словото. Той е единъ живъ примѣръ за всички живи хора, които мислятъ. Въ дни на отпуснатость, когато скѫпитѣ ни идеи изглеждатъ забравени, изоставени, загубени, да мислимъ за отецъ Паисий. Да седнемъ на нашата работна маса и да пишемъ ... Кой знае, колко души ще могатъ да се събудятъ по-късно отъ едно четене на единъ мраченъ рѫкописъ. Нищо не е загубено и бѫдещето е винаги отворено за най-отчаянитѣ каузи, когато въ нѣкоя часть нѣкой непознатъ човѣкъ бди, за да не се изгаси пламъка.

 

846

 

 

И презъ единъ вѣкъ Македония, събудена отъ Пайсий, стана отново както презъ срѣднитѣ вѣкове, светилището на българската националность. Бавно, упорито, преди да се прибѣгне къмъ орѫжието, българскиятъ народъ възвръщаше съзнанието си ведно съ своитѣ учители Преследвани нѣкога отъ турцитѣ и винаги отъ гръцкото духовенство, тѣзи наставници трѣбваше да иматъ куража на мѫченици. Затвора и смъртьта се отварзха напълно велики предъ тѣхъ, но всѣка година брои на училищата и ученицитѣ се увеличаваше. Македония искаше да възкръсне по-скоро съ книгата, отколкото съ меча.

 

Това упорито усилие има своя отплата; независимостьта на България въ 1878 година. На Берлинския конгресъ, оставяйки Македония подъ турско господство, раздѣляйки я произволно отъ страната, отъ която тя бѣ едно ценно живо парче, наложи на македонцитѣ продължаването на усилията имъ.

 

Ние не ще закъснѣемъ до по-чернитѣ дни на голѣмата европейска катастрофа. Държавницитѣ, принудени да направятъ договоритѣ за миръ, не сѫ се погрижили да взематъ предвидъ историята на Балканитѣ, нито нейнитѣ поуки.

 

Mакедония, които бѣ люлката на българското възраждане, бѣ подчинена на други народи. И както въ миналото, още повече отъ миналото, въ Македония се горятъ българскитѣ книги, преследва се, затвари се, убива се този, който ги чете, забранява се на децата да се молятъ на езика на тѣхнитѣ дѣди, хиляди училища сѫ затворени.

 

Но чуйте ме, приятели македонци, не губете куражъ. Спомнете си за вашето минало. Вие, които присѫствувате тукъ, вие сте живо свидетелство за една раса, която е преминала вѣкове, е запазила националната си душа и не е мъртва.

 

Докато вие сте пламенни и вѣрни, преследвачитѣ ще вилнѣятъ напразно. Подържани отъ спомена на това, което бѣ интелектуалното минало на вашия народъ, отъ ролята, която той е игралъ въ свѣта, надѣвайте се !

 

Ще дойде деньтъ, въ който безъ съмнение Европа ще даде на всички народи, които я съставляватъ, толкова духовна свобода, колкото Александъръ Велики даде на своитѣ поданици.

 

Вие сте преминали толкова бури, че днешната не трѣбва да ви смущава. Вие не сте повече изолирани както Отецъ Паисий, пишещъ историята на единъ непознатъ народъ. Въ всички западни страна се повдигатъ гласове всѣки день по-многобройни, за да искатъ за васъ правата, които договоритѣ за миръ ви даватъ, правото да бѫдете, и да запазите националната си душа.

 

Отъ Македония бѣше този български поетъ Жинзифовъ, който призовавайки националната земя писа:

 

„Шума, гора и планина,

Самия камъкъ въ тая страна,

Птица и риби въ Вардаръ рѣка,

ке станатъ и ке дадатъ ответъ

на цѣла Европа и на цѣлий свѣтъ,

я българка съмъ, българинъ съмъ

българе живѣятъ въ тая страна !"

 

847

 

 

Това е гласъ, които не се гаси. Работете, надѣваите се; бѫдещето на Македония е въ вашитѣ рѫце и азъ имамъ дълбоката вѣра, че тя не ще загине".

 

*

 

Полковникъ Леонъ Ламушъ въ статия „Нѣколко думи върху историята на Македония", публикувана въ в. „Ла Жьонъ Маседоанъ", Парижъ, томъ 1, бр. 1 отъ януарий 1931 г., между другото пише:

 

«... Знаейки господството на българския елементъ, Сърбия и Гърция гледаха да си осигурятъ териториалното разпокѫсване на тази страна. За да постигне едно споразумение съ Сърбия, минисъръ-председательтъ Гешовъ, отъ името на българското правителство, се съгласи споредъ тайния договоръ отъ февруарий 1912 г. да остави една ивица отъ територията на северна Македония, наречена «спорна зона», върху която Сърбия би могла да има претенция. Но съ тази «спорна зона» можеше да се разполага споредъ арбитража на руския императоръ Николай Втори. Сърбия отъ друга страна се съгласи да не претендира върху останалата часть отъ Македония.

 

Правителството на Гешовъ бѣ силно атакувано въ България задето е приело принципа на дѣлежа. Фактически ние писахме, въ 1912 г., че единствения пѫть за осигуряване съгласие между съюзницитѣ бѣше създаването на една автономна Македония, независима отъ единъ или другъ, и свободна да реши своята сѫдба . . . Подъ сръбско и гръцко господство македонцитѣ загубиха и най-скромнитѣ си свободи, оставени имъ отъ турцитѣ; свободата да говорятъ на собствения си езикъ, своитѣ собствени вестници, и публикации, и да запазятъ имената на хората, селата и градоветѣ. Защото сръбска Македония е сега наричана «южна Сърбия»; можемъ ли да се чудимъ при тѣзи условия, че загриженостьта, създадена отъ македонския въпросъ за изминалитѣ четиридесеть години, още сѫществува днесъ и е винаги една заплаха за мира ?».

 

*

 

Френскиятъ вестникъ „Монитьоръ дьо Калвадосъ", Каенъ, Франция, на 11 мартъ 1931 г. дава статия отъ Алфонсъ Жерменъ подъ заглавие „Македонскиятъ случай". Между другото той пише:

 

«Българитѣ никога нѣма да изоставятъ части отъ тази область, кѫдето тѣ сѫ мнозинство. Гърцитѣ и турцитѣ, винаги сѫ считали македонцитѣ като българи. Сърбия признава този фактъ съ договора за съюзъ съ България отъ 29 февруарий 1912 г. Македонскитѣ славяни и тѣзи въ България иматъ расова принадлежность, сѫщитѣ аспирации и сѫщото национално чувство . . .

 

Днесъ, въ Македония, може би повече отъ всѣкѫде другаде, правата на националнитѣ малцинства не сѫ признати и зачитани, и тази область е станала една арена на бурна агитация. Човѣкъ се пита дали не би било мѫдро и справедливо да се даде автономенъ статутъ за Македония ... Отъ всѣкѫде има единъ викъ за миръ, но за нещастие никога нѣма да има миръ, докато една държава се обогатява за смѣтка на друга».

 

*

 

Въ „Кореспондансъ Юниверселъ" отъ 20 май 1931 г. се чете следното:

 

«Съ договорътъ отъ Ньойи отъ 1919 г., великитѣ сили потвърдиха раздѣлянето на Македония, станало съ Букурещкия договоръ отъ 1913 г, но тѣ сѫщо така признаха правата на етническитѣ малцинства. И отъ

 

848

 

 

сѫщата тази дата, точно тѣзи права се искатъ отъ жителитѣ отъ частьта на Македония, отстѫпена на Сърбия и частьта отстѫпена на Гърция.

 

Македония цѣла има около 2,400,000 души, състоящи се отъ българи, гърци, сърби, турци, албанци, аромъни и евреи. Споредъ изследването на много статистики засѣгащи балканцитѣ, нѣмци, чехи, французи и дори американци вѣрватъ, че броя на македонскитѣ българи е отъ 1,200,000, т.е. половината отъ всички македонци. При все това, Сърбия нарани дълбоко и въ най-интимнитѣ имъ чувства този брой българи, който бѣ включенъ къмъ Сърбия, отказвайки признаването на националностьта имъ и, следователно, сѫществуването като национално малцинство. Подходящо е да прибавимъ, че при договора отъ Букурещъ въ 1913 г., когато българскитѣ делегати предложиха признаването, отъ страна на сръбскитѣ, гръцки и ромънски делегати правата на българитѣ, присъединени къмъ тѣзи три страни, делегатитѣ на тритѣ държави се противопоставиха енергично.

 

Членове 2, 7, 8 и 9 отъ спогодбата влѣзнала въ сила на 16 юлий 1920 г. и сключена между държавата на сърби, хървати и словенци (С.Х.С.) отъ една страна и отъ друга Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочва правата, предназначени да покровителствуватъ етническитѣ малцинства. Членъ 10 отъ сѫщата спогодба пренася всички тѣзи права въ международна область. Той поставя приложението имъ подъ контрола и гаранцията на Обществото на Народитѣ. Въ алинея 2 на този членъ е казано: «Държавата на С.Х.С. се съгласява щото всѣки членъ на Съвета на Обществото на Народитѣ има правото да привлича вниманието на Съвета за всѣко нарушение или опасность отъ нарушение на едно каквото и да е отъ тѣзи задължения, и че Съвета ще може да вземе такива мѣрки и да даде такива инструкции, които ще изглеждатъ подходящи и ефикасни въ случая».

 

*

 

Френскиятъ депутатъ Е. Фротъ, членъ на комисията по външнитѣ работи, членъ на социалистическата партия, е заявилъ предъ в. „Ла Маседоанъ":

 

«Азъ съмъ дълбоко прквързанъ къмъ мира, къмъ неговото организиране и неговото подържане, и съмъ просто на мнение, че Франция трѣбва да работи въ съревнование съ другитѣ европейски сили, за заздравяването на мира на Балканитѣ, кѫдѣто сѫществуватъ още, уви, истински опасности за война !

 

Въпросътъ да се даде на Македония една автономия е единъ въпросъ крайно деликатенъ. Не може, по мое мнение, да се реши, безъ да се уреди предварително самия балкански въпросъ. И азъ мисля, че въ рамкитѣ на една федерация на балканскитѣ народи, решение вече отъ дълго време разглеждано, би било възможно и сѫщо необходимо да се даде на българскитѣ жители на Македония, на които не знамъ сегашното положение, необходимата автономия, на която тѣ иматъ право за да упражняватъ своитѣ мѣстни свободи.

 

Азъ съмъ на мнение, че единъ сериозенъ опитъ трѣбва да се опита въ този смисъль, чрезъ една федерация на балканскитѣ народи».

 

(Изнесено и въ в-къ «Ла Маседоанъ», Женева, отъ 29 фев. 1932 г.).

 

*

 

Мнението на г. Герню, депутатъ и главенъ секретарь на лигата за правата на човѣка и гражданина:

 

«... Що се отнася до македонскиятъ въпросъ, то и въ тази часть, която е окупирана отъ Гърция, както и тази, която е окупирана отъ Югославия, македонцитѣ трѣбва да се радватъ на признатитѣ имъ права.

 

Ако македонцитѣ могатъ да иматъ въ вѫтрешностьта на голѣмата югославянска държава една административна автономия съ нейнитѣ предимства и съ сѫщитѣ предимства за българското население въ Македония подъ гръцка и българска власть, е само една справедливость».

 

(Изнесено въ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 21 априлъ 1932 г.).

 

849

 

 

*

 

Полковникъ Леонъ Ламушъ е добре познатъ френски авторитетъ за Македония. Презъ 1904-1909 г. той бѣ въ Македония като членъ на международната комисия (френски секторъ) за реорганизиране на отоманскитѣ полицейски сили. Полковникъ Ламушъ често е посещавалъ Балканитѣ за специални изследвания. Той е авторъ на следнитѣ книги: „Ла Бюлгари данъ льо пасе е льо презанъ", Парижъ, 1892 г.; „Ла Пенинсюлъ Балканикъ", Парижъ, 1899 г.; „Ла Бюлгари", Парижъ, 1922 г.; „Кензъ анъ д'истоаръ балканикъ", (1904-1918) Парижъ, 1928 г.; „Ле Бюлгаръ анъ Маседоанъ, данъ ле конфенъ оксиданто е анъ Трасъ", Парижъ, 1931 г.

 

Следващата извадка е отъ неговата статия „Възпоменания отъ Македония (1904-1909 г.)", публикувана въ списание „Македония", Индианаполисъ, Инд. — бр. 9, томъ 1, ноемврий 1932 г.:

 

«Единъ отъ най-дълбокитѣ аргументи, посочвани отъ тѣзи, които оправдаватъ сръбското господство на по-голѣмата часть отъ Македония и опита за асимилиране на тази страна, е че македонскитѣ славяни не сѫ добре опредѣлени национално и че подъ външни влияния, могатъ да станатъ било сърби, било българи. Къмъ този аргументъ прибѣгватъ и единъ голѣмъ брой сръбски писатели, защото вънъ отъ официалнитѣ срѣди, малко сѫ тѣзи, които претендиратъ, че македонцитѣ сѫ истински сърби — прави сърби.

 

Но за този, който е живѣлъ въ Македония преди войнитѣ и е билъ въ състояние да добие действително познание за народа и условията, въпроса не може повече да се поставя. Македонскитѣ славяни считатъ, че сѫ българи; и въ тѣхъ националния духъ бѣ, може би, дори много по-пламененъ отколкото у жителитѣ на България.

 

Мощностьта на вѫтрешната революционна организация, доказана отъ голѣмото възстание на Илиндень, привлече вниманието на великитѣ сили, показвайки имъ, освенъ твърдата решителность и сила на българитѣ, и липсата на предвидливость отъ страна на турцитѣ и тѣхната неспособность да установятъ единъ нормаленъ административенъ режимъ, или да възстановятъ закона и реда въ страната. Освенъ това, атентатитѣ въ началото на 1903 г., специално бомбардирането, следъ дълги месеци на упоритъ трудъ, на Банкъ Отоманъ въ най-търговската часть на Солунъ, възбуди Европа, чиито материални интереси бѣха изложени. Може да се каже, че революционната акция постигна цельта си, понеже тя принуди силитѣ да се заинтересоватъ за Македония ...

 

Преди да отпѫтувамъ за Сѣресъ, азъ посетихъ въ Солунъ сръбскиятъ консулъ и неговата жена, и последната, съ която говорихъ на сръбски езикъ, ми каза: «Вие отивате въ Сѣресъ; тамъ сѫщо Вие ще можете да говорите сръбски, само народа не го говори добре». Тѣзи думи показватъ колко зле илюзорни бѣха нѣкои сърби. Въ Сѣресъ и дума не може да става за тѣхъ. Културни хора знаятъ, че царь Душанъ бѣ дошелъ тамъ презъ срѣднитѣ вѣкове, но сърбитѣ не сѫ оставили тамъ нито следа отъ минаването си. Езикътъ на селянитѣ бѣ много чистъ български, много подобенъ на говора въ Срѣдна Гора, следователно до литературния езикъ.

 

Отъ друга страна, тамъ имаше една напълно разгорещена борба съ гърцитѣ, които преобладаватъ въ градоветѣ Сѣресъ и Демиръ-Хисаръ, както и въ най-гожната часть на санджака. . . Но вънъ отъ тѣзи отдѣлни случаи, християнскитѣ села бѣха български, съ повече или по-малко важенъ влашки елементъ въ нѣкои отъ тѣхъ, именно въ две голѣми села на западъ отъ Сѣресъ, Байракли-Джумая и Порой, и въ крайния северъ, въ малкия градъ Горна-Джумая ...»

 

*

 

Френскиятъ журналистъ Е. Хелсей е направилъ за в. „Журналъ" отъ Парижъ една анкета въ Югославия и България. Той се е занималъ специално съ македонския въпросъ. При неговия престой въ Бѣлградъ

 

850

 

 

той е разговарялъ съ официални срѣди отъ диктатурата и е искалъ да знае официалното мнение на сърбитѣ върху Македония и нейнитѣ искания. Ето диалога, който е станалъ между него и едно високо лице отъ Бѣлградъ:

 

«Разказа ми се това. Една отъ политическитѣ партии отъ опозицията (въ Югославския парламентъ) е искала да се сондира скоро избирателното тѣло, за да се установи една програма годна да спечели повече гласове, съ огледъ на евентуални избори. Пратеници сѫ отишли въ провинциитѣ. Азъ видѣхъ нѣколко отъ тѣхъ, и този именно, който бѣ натоваренъ да отиде въ южна Сърбия, както вие казвате.

 

— Е добре ?

 

— Е добре, споредъ неговия рапортъ, тамъ нѣма освенъ единъ гласъ. «Вие искате да се избере вашъ кандидатъ ? — му казватъ всички информатори. Обещайте на хората, че тѣ ще могатъ да говорятъ български, да отиватъ на българска черква, да четатъ български книги, безъ да рискуватъ да отидатъ въ затворъ. Тѣ ще се стараятъ твърде скоро да станатъ югославяни. Тѣ отказватъ да бѫдатъ сърбизирани. Тѣ изискватъ категорично свободата на кореспонденцията съ своитѣ роднини, каито живѣятъ оттатъкъ границата». Такова бѣ заключението.

 

— А ! Каза ви се това ? Ние не го знаехме. Нашата полиция не е направила добре. Сгрешилъ е, че ви го е казалъ. Ние предупреждаваме.

 

— Но накрай нѣкакво омекотяване въ Македония ...

 

— Нѣма Македония. Сръбскиятъ народъ не я познава.

 

— И ако Италия, за да ви атакува, не очакваше освенъ българското присъединяване ? И ако нѣколко мѫдри реформи, върху този малъкъ ѫгълъ земя, сѫ достатъчни да задържатъ готовия за избухване гръмъ . . .

 

— Нѣма Македония.

 

Азъ честно повторихъ това, което съмъ чулъ — прибавя г. Хелсей. Азъ анкетирахъ, азъ свидетелствувамъ. Не е на мене да присѫждамъ.

 

Въпрѣки много смущаващи слухове, въпрѣки точни заплахи, въпрѣки признаци на недоволство, азъ намѣрихъ Бѣлградъ равнодушенъ . . .

 

Но азъ познавахъ до сега една барутница въ Европа, тамъ горе, до Данцигъ. Азъ зная сега, че сѫществуватъ две.

 

Има много динамитъ натрупанъ на брѣговетѣ на Адриатика.

 

Въ Европа, въ Франция, нека не го пренебрегватъ».

 

(«Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 6 априлъ 1933 г.).

 

*

 

„Напоследъкъ голѣмиятъ и възторженъ приатель на Македония и нейното велико дѣло, г. Жоржъ Десбонъ, е написалъ редица статии въ „Аксионъ Нувелъ", кѫдето пламенно брани нашата кауза и съкрушава по единъ смѣлъ начинъ твърденията на сърбитѣ относно Македония. Той между другото пише:

 

«Македонскиятъ въпросъ трѣбва да бѫде разрешенъ часъ по-скоро ! Инакъ мирътъ на цѣла Европа е застрашенъ. Македония е камъкъ, който препъва колата на мира. Македония не бива да се дѣли на гръцка, българска и сръбска ! Македония цѣлостна и недѣлима ! . .

 

Какъ може да се обясни увѣрението, че Македония е населена отъ българи — увѣрение дошло отъ патриарха Бркичъ до адмирала Орловъ, натоваренъ отъ Екатерина втора да подигне християнитѣ въ Балканитѣ ?

 

Какъ може да се обясни, че неоспоримото доказателство за несръбския характеръ на Македония, се намира въ трудоветѣ на тѣхния «интелектуаленъ елитъ» като у Бошковичъ, Рачанинъ, Велко Поповичъ, Руварацъ, Николичъ ? Сѫщо у Видаковичъ, Суботичъ и Томичъ ?

 

Какъ може прочее, да се обясни, че на 25 януарий 1862 г. въ единъ официаленъ документъ, помѣстенъ въ официаленъ сръбски вестникъ — министъра на вѫтрешнитѣ работи на Сърбия е призналъ български територии тогава подъ властьта на Турция и не вмъкнати въ дѣла на българска Македония по договора на Ньойи ? Какъ може да се обясни, че Миятовичъ — сръбски министъръ въ Лондонъ — е превелъ доклада на Лежанъ за

 

851

 

 

мисъ Макензи и мисъ Ирби, пѫтнитѣ бележки на които захващатъ съ възторженъ предговоръ отъ рѫката на Гладстона, преведени на сръбски ?

 

Какъ най-после ще се обяснатъ невѣроятнитѣ насилствени мѣрки срещу населението въ македонскитѣ окрѫзи сега, подъ короната на Югославия ? — И че официалнитѣ власти се отнасятъ съ македонцитѣ не «като къмъ братя, а като къмъ победени» ?

 

Тѣзи свидетелства сѫ отъ голѣма важность. Македонскиятъ въпросъ трѣбва да бѫде разрешенъ. Инакъ ... черната перспектива на новитѣ войни се чертае на хоризонта. Правда на Македония !»

 

(В-къ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 11 май 1933 г.).

 

*

 

Въ френското списание "Теръ д'Еуропъ" отъ месецъ юлий 1933 г. е помѣстено едно писмо отъ Югославия, изпратено отъ баронеса Д'Азбекъ. Между другото френската баронеса пише следното за положението на Югославия и въ защита на Македония:

 

„. . . Въ Сърбия има една българска Македония, който е една истинска Елзасъ-Лотарингия на Балканитѣ, и която е повече българска, отколкото Елзасъ е френска провинция; защото елзаскиятъ езикъ е едно нѣмско наречие, докато едно солидно проучване ни убеди, че македонцитѣ говорятъ хубавъ български езикъ. Това е много важно да се отбележи, защото сърбитѣ претендиратъ, че македонцитѣ говорятъ нѣщо подобно на сръбски и искатъ да ги считатъ за сърби ..."

 

*

 

Въ връзка съ последнитѣ владетелски срещи, между българскиятъ царь Борисъ и югославянскиятъ краль Александъръ въ Бѣлградъ, много отъ французскитѣ вестници виждатъ разбирателство на дветѣ страни въ разрешението на македонския въпросъ. В-къ „Нотръ Танъ" дава статия отъ Пиеръ Браслетъ, въ която се казва, че споразумението между България и Югославия, между другото, трѣбва да даде едно либерално отнасяне къмъ българскитѣ малцинства въ Югославия, Гърция и Ромъния.

 

Голѣмиятъ парижки в. „Танъ" пъкъ пише, че и днесъ продължава да сѫществува страшниятъ македонски въпросъ, които дѣли двата народа и по своето могѫщество създава инциденти, продължавайки често стари вражди и умрази".

 

(В-къ „Македонска Трибуна Индианаполисъ, 28 дек. 1933 г.)

 

*

 

Г-нъ А.П. Николъ, запасенъ майоръ, бившъ членъ на междусъюзническата комисия по репарациитѣ, на главната междусъюзнишка комисия за Рейнскитѣ области, както и на смѣсената комисия по гръцко-българското изселване, е отправилъ до главния секретарь на О.Н. Авенолъ едно обширно писмо, въ което между другото пише:

 

„Когато вие ще си припомните, че по силата на Ньойский договоръ повече отъ милионъ и половина българи сѫ подъ властьта на Югославия, Ромъния и Гърция — не ще отречете, че въпросътъ е отъ голѣмо значение.

 

852

 

 

Неоспоримъ фактъ е, че гаранцията за сигурностьта и благоденствието на едно такова население, подписана отъ представителитѣ на съюзнитѣ сили, остава въ сѫщность мъртва буква и че тия нещастни българи водятъ едно сѫществуване абсолютно несигурно ..."

 

*

 

Джими Шмитъ, депутатъ, бившъ министъръ, е отговорилъ любезно на анкетата, която „Ла Маседоанъ", отъ Женева, провежда върху балканското положение; той е членъ на радикалъ-социалистическата партия. Заявилъ е:

 

«Вие ме питате дали Франция трѣбва да се интересува отъ Балканитѣ, за да работи за установяването на едно равновесие на миръ въ този полуостровъ. Азъ съмъ напълно на мнение, че Франция не би се, въ нито единъ моментъ, дезинтересирала отъ единъ такъвъ проблемъ. Ролята на нашата страна е точно да бди и да работи за подържането на мира на Балканитѣ. И това Франция трѣбва да го прави съ най-голѣма безпристрастность».

 

—Какво мислите вие за македонския въпросъ ?

 

«Това е, безъ никакво съмнение, единъ проблемъ, който интересува всички тѣзи, които иматъ нѣкаква реална грижа за подържането на балканския миръ. И ако съ една автономия дадена на българското население въ Македония, може да се стигне до стѣгането и заздравяването на връзкитѣ на приятелство между България и Югославия, азъ ще се радвамъ, защото това ще позволи една нова сила повече за балканския миръ. Защо сѫщо не би могло да се разгледа една българо-югославска федерация, като въведение за една по-голѣма балканска федерация ?»

 

 

АМЕРИКАНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Голѣмиятъ вестникъ „Крисчънъ Сайънсъ Мониторъ" отъ Бостонъ публикува, въ броя си отъ 7 априлъ 1931 г., впечатленията на своя кореспондентъ Р.Х. Маркъмъ отъ едно негово пѫтуване въ Македония подъ гръцка власть. Въ кореспонденцията се казва:

 

„. . . Ние пѫтувахме въ автомобилъ отъ Корча (Албания) за Солунъ. Минавайки отъ Албания въ Гърция не се намѣрихме между гърци, но между българо-македонци, и въ сѫщото време въ сърдцето на най-голѣмия балкански проблемъ. Селата, които ние преминахме сѫ български, хората които ние срещахме, работницитѣ по полетата, женитѣ миещи покрай рѣкитѣ дрехитѣ и наливащи вода по изворитѣ въ селата, сѫ българи. Човѣкъ не можеше да не го забележи. Тѣхнитѣ образи, тѣхнитѣ характеристични национални костюми, тѣхнитѣ кѫщи и тѣхниятъ езикъ сѫ български. Пристигнали въ Леринъ (Флорина), ние промѣнихме колитѣ и тръгнахме за Солунъ. Нашиятъ новъ шофьоръ ми говореше на български. Той ми казваше имената на селата, които пресичахме — всички тѣ сѫ българо-македонски. Но имената, които ми казваше, бѣха предишни имена, не новитѣ официални имена. Всѣко мѣсто бѣ прекръстено. Сѫщо всѣко лице носи едно гръцко име и писмата, които не сѫ адресирани на гръцки и които не носятъ гръцкитѣ имена на селата или на града, сѫ връщани. Напримѣръ Иванка Михайлова става на гръцки Янула Михалакопулосъ.

 

853

 

 

И това е името, което трѣбваше да се употрѣбява. Десеть мили по-насеверъ, въ Македония подъ сръбско господство, тази сѫщата жена ще трѣбва да се именува Йованка Михайловичъ.

 

Тукъ има не по-малко отъ сто xиляди българи, но нито едно българско училище. Българскиятъ езикъ не може да бѫде употрѣбяванъ на публични събрания; но шофьорътъ ми каза, че тѣ пѣятъ българскитѣ пѣсни при различни праздненства . . . Изъ пѫтя ние не бѣхме спрѣни отъ полицейски агенти, както това става въ Македония подъ сръбско господство.

 

Наблюдаваики тѣзи прости и трудолюбиви хора, които искаха своя миръ и прогресъ, да работятъ своитѣ ниви, азъ не можехъ освенъ да се надѣвамъ, че тѣзи малцинства ще получатъ достатъчно свобода, за да задовоятъ тѣхнитѣ културни нужди и основни национали аспирации . . . За пръвъ пѫть отъ вѣкове, ще има тогава спокойствие и прогресъ на Балканитѣ".

 

*

 

Авторитетна американска организация „Форейнъ Полиси Асосиейшънъ", която издава на всѣки две седмици списанието „Фореинъ Полиси Репортсъ", въ книжката си отъ 6 декемврий 1933 г. разглежда положението на балканскитѣ страни. Рапорта е озаглавенъ „Балканитѣ въ свѣтовната криза" и е написанъ отъ специалниятъ пратеникъ на Балканитѣ Мейбълъ Сатърли Ингалсъ. Между другото авторката пише следното за македонския въпросъ:

 

„Населението въ Македония е въ мнозинството си българско и презъ 19 вѣкъ работи съ българитѣ въ тѣхната борба за свобода. Санъ-Стефанския договоръ отъ 1878 година предвиждаше една „велика България", които включваше Македония. Вследствие намѣсата на великитѣ сили този договоръ бѣ замененъ отъ Берлинския договоръ, който направи отъ България една независима държава, като остави Македония подъ турско владичество. Болшинството отъ македонцитѣ никога не се примириха съ това постановление. Тѣ непрестанно агитираха за освобождението отъ турцитѣ и, следъ 1919 г. отъ Гърция и Югославия, между които тѣ бѣха раздѣлени отъ Ньойския договоръ.

 

. . . Македонското движение при това има за цель не само освобождението на Македония отъ чуждо владичество, но основаването на една независима държава, която да включва и българска Македония. Българитѣ сѫ живѣли дълго време съ мечтата за една свободна Македония, че това е станало за тѣхъ вече една характерна национална черта".

 

Спирайки се на външната политика на балканскитѣ държави авторката казва, че отношенията между България и Гърция сѫ били огорчени поради факта, че Гърция не е приложила протекцията за правата на македонцитѣ, съгласно малцинственитѣ договори. А за отношенията между Югославия и България казва, че тѣ сѫ били силно огорчени:

 

„Изправена предъ подобни териториални и малцинствени проблеми, България постоянно е отричала да възприеме Балканския

 

854

 

 

пактъ, гарантиращъ настоящето положение. Нейниятъ отказъ да се присъедини къмъ гръцко-турския пактъ, отъ 14 септемврий 1933 г., се дължи очевидно на факта, че презъ този пактъ Турция гарантира настоящитѣ граници на Гърция.

 

Албания, която претендира, че около 600 хиляди албанци въ Югославия нѣматъ свои културни и политически права, се нареди заедно съ България по въпроса за малцинствата".

 

*

 

Американскиятъ полковникъ г. Александеръ Пауелъ, е публикувалъ въ нѣколко последователни броя на американското списание „Либърти" четири статии озаглавени „Е ли близка една нова война ?", въ които той разглежда положението въ Европа. Между другото той пише:

 

«Сегашнитѣ граници въ Европа не сѫ опредѣлени върху базата на справедливостьта и на етнически, икономически, географски и политически принципи. Напротивъ, тѣ сѫ наложени отъ омраза, отмъщение, шовинизъмъ и алчность».

 

Следъ като споменава нѣколко примѣра на политически комбинации въ Европа, авторътъ се спира на договорътъ въ Ньойи, на раздѣлянето на Македония и на въпроса за малцинствата.

 

«Договорътъ отъ Ньойи, пише той, обеща изрично на България единъ излазъ на Егейско море, защото цѣлото крайбрѣжие на това море, включително пристанището на Дедеагачъ, бѣха предадени на Гърция. Но това обещание, както всички други направени отъ победителитѣ, бѣ цинично пренебрегнато. Нѣщо повече: българското население, поставено подъ югославско господство, се оплаква непрекъснато отъ неправдата и потисничеството; хиляди сѫ избѣгали въ България като нещастни бѣжанци; междувременно въорѫжени групи сѫ формирани, за да покровителствуватъ противъ сръбското потисничество тѣзи, които сѫ останали въ Македония. Подъ югославско господство и подъ гръцко господство, българскитѣ училища и църкви сѫ затворени и всички усилия сѫ направени, за да се унищожи българския езикъ и националното чувство и всичко това, разбира се, въ флагрантно противоречие съ клаузитѣ отъ малцинственитѣ договори.

 

«Но, ще кажете вие, защо потиснатитѣ малцинства не правять апелъ до Обществото на Народитѣ ? Нали за това е О. Н. ? (извинете за моя смѣхъ). Всѣкакви други нѣща, освенъ алтруизъмъ, бѣха целитѣ на тѣзи, които създадоха О. Н. Това не е една институция натоварена да поправи неправдитѣ и да осигури правдата. Напротивъ, тя е станала фактически, единъ инструментъ, съ който победителитѣ отъ голѣмата война възнамѣряватъ да държатъ победенитѣ въ едно потисничество и въ една вѣчна инфериорность».

 

 

ГЕРМАНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Г-нъ Герхардъ Кристофъ въ вестникъ „Фосише Цайтунгъ" отъ 14 октомврий 1927 година, пише дълга статия, въ която между другото казва:

 

«Македонцитѣ въ днешна южна Сърбия се наричатъ българи. На всѣки случай рѫководнитѣ лица — не само тия, които живѣятъ като емигранти въ София, а всѣки, който се занимава съ политика, всѣки бившъ борецъ за свободата отъ турско време, всѣки македонски студентъ въ Берлинъ, Парижъ, Виена или Скопйе. Въ много градове и села на Македония нѣма семейство, което да не е пратило синъ, братъ, братовчедъ отвъдъ границата, въ България, за да готви тамъ освобождението на Родината».

 

855

 

 

*

 

Подъ заглавие „Какво видѣхъ въ Македония" германския проф. д-ръ К. Фрицлеръ пише между другото:

 

«. . . Въ Велесъ се срещнахъ съ единъ бившъ депутатъ сърбинъ (отъ радикалната партия), чийто схващания по македонския въпросъ ме живо интересуваха. Той ми заяви, че македонскитѣ славяни не сѫ нито сърби, нито «македонославяни», а принадлежатъ въ културно отношение къмъ българщината. Само че тѣ не се стремѣли къмъ едно държавно обединение съ България, а искали да бѫдатъ оставени на спокойствие отъ сърби и отъ българи; поради това и самъ той билъ противъ сръбския насилнишки режимъ на сръбското правителство, режимъ, който не води къмъ нищо добро. Подобни думи бѣха още по-ценни за мене понеже идѣха отъ сръбски уста...»

 

(Изъ соф. в. „Македония", 21 януарий 1928 г.)

 

*

 

Вестникъ „Хамбургеръ Нахрихтенъ" отъ 27 ноемврий 1929 г. въ една статия отъ атинския си кореспондентъ пише:

 

«Обикновено се мисли, че отъ лингвистична гледна точка балканскитѣ и европейска войни сѫ имали за Гърция значението на едно усъвършенствуване на националното единство. Една статия на г. Кардарасъ, въ в. «Акрополисъ», отъ Атина, показва ясно колко това мнение е погрѣшно и колко държавата, наречена национално гръцка, страда отъ различни езикови въпроси. Кардарасъ описва едно пѫтуване, което той е направилъ изъ Гърция и казва:

 

«Въ течение на цѣлото мое пѫтуване азъ можахъ да се убедя, че всички чужди езици се говорятъ въ Гърция и че гръцкиятъ езикъ е дори пренебрегванъ. Азъ чухъ да се говорятъ следнитѣ езици: отъ Атина до градъ Левадия, албански; отъ Гери до Трикала — ромънски; отъ Катерина до Солунъ — ромънски и турски; въ Солунъ — испански; отъ Солунъ до Леринъ — български; моето възмущение достигна кулминационната си точка въ Леринъ, когато азъ трѣбваше да констатирамъ, че не само народа, но сѫщо и известни образовани срѣди говорятъ български. Тѣ ми казаха, че сѫ научили официално български, на мѣстото на гръцки.

 

Гръцкиятъ пѫтникъ е на мнение, че тѣзи «диалекти, неразбираеми и напълно ненуждни», трѣбва да бѫдатъ отстранени, защото тѣзи чужди езици оставятъ у чужденеца впечатлението, че гърцизма е една смѣсь отъ разни националности. Езиковиятъ въпросъ разкрива една огромна важность за Гърция. Статистиката на министерството, споредъ която Гърция е населена само отъ гърци, и че специално новитѣ територии сѫ напълно погърчени, не е впрочемъ достатъчна».

 

*

 

В-къ „Македонска Трибуна", Индианаполисъ, отъ 20 февруарий 1930 г., помѣства статия по случай 70-годишнината на голѣмия германски ученъ Густавъ Вайгандъ. Между другото въ нея е казано:

 

«Отъ особено значение е книгата му «Етнография на Македония», която той издаде на 1924 г. Въ тая книга сѫ събрани и наредени множество научно удостовѣрени факти и разни доказателства, които говорятъ убедително за чужденеца, че македонскитѣ славяни сѫ българи, съ българско национално съзнание.

 

На страница 101 отъ тая си книга, проф. Г. Вайгандъ пише:

 

«Крайно време е да се поправятъ престѫпнитѣ неправди на Ньойи (на Ньойиския договоръ — б.н.), да се създаде една независима Македония въ старитѣ й граници, та по такъвъ начинъ да се даде възможность на коренното й население да живѣе свободно на национална почва и да се

 

856

 

 

развива правилно културно и стопански. А следъ това самъ по себе си ще настѫпи и тъй многожелания миръ между балканскитѣ народи, като се създаде и единъ общъ балкански съюзъ отъ равноправни членове — балканскитѣ държави».

 

*

 

Вестникъ „Германия излизащъ въ Берлинъ, отъ 7 мартъ 1931 г., пише:

 

«Пѫтуването на директора на секцията за малцинствата при О. Н. г. Пабло де Азкарате и Флоресъ, въ балканскитѣ столици, виа Прага-Будапещъ, е привлѣкло навсѣкѫде вниманието. Възползувалъ се е въ София, за да се занимае отново широко съ въпроса за българскитѣ малцинства. Напомнено е, че малцинствата сѫществуващи въ България, главно турци и после евреи, арменци и пр., се радватъ на всички права, които произтичатъ отъ договоритѣ и притежаватъ свои собствени национални културни институти. Напротивъ, подчертава се специално отказа на Гърция и Югославия да признаятъ дори сѫществуванието на български малцинства, до тамъ щото югославската и гръцка държави избѣгватъ дългътъ да понесатъ и изпълнятъ желанията на малцинствата».

 

*

 

Подъ заглавие „Господството на сръбския тероръ", берлинския вестникъ „Деръ Ангрифъ" отъ 12 мартъ 1931 г., публикува една статия посветена на третирането, което понасятъ различнитѣ малцинства въ Югославия. Ето пасажитѣ засѣгащи Македония:

 

«Ако такива условия сѫществуватъ въ Хърватско, човѣкъ може да си въобрази лесно това, което е и въ българска Македония, пъшкаща подъ игото на Бѣлградъ. Владѣенето на терора, което е станало тамъ една система, не се нуждае отъ описание. Майчиниятъ езикъ на населението — българскиятъ — е строго забраненъ и тази забрана се простира както до книгитѣ, така и за вестницитѣ. Достатъчно е щото единъ вестникъ, една книга, дори библията, на български езикъ да бѫдатъ открити при нѣкой, за да бѫде той «виновенъ» и хвърленъ веднага въ затворъ. Религиозната служба става само на сръбски и сѫщо така, разбира се, обучението. Когато единъ селянинъ се отдалечава повече отъ два километра отъ своето село, той трѣбва да притежава едно писмено позволение отъ коменданта на жандармерията въ мѣстото. Женитѣ и младитѣ момичета, чиито мѫже и бащи сѫ избѣгали въ България, за да избѣгнатъ жестокия бичъ, сѫ насилвани да се оженватъ за сръбски жандари, които ставатъ така собственици на имотитѣ на македонцитѣ. За извършване на публични работи, и специално за постройка на окопи покрай българската граница, която отъ сръбска страна е една непрекъсната линия отъ окопи, телени мрежи, населението е събирано като животни и трѣбва да работи подъ заредения пистолетъ».

 

*

 

Д-ръ Куртъ Трамплеръ, членъ на издателството на „Мюнхенеръ Нойестенъ Нахрихтенъ", е сѫщо редакторъ на списанието „Дойчс Фолксбилдунгъ", авторъ на книгата „Държавни и национални общности: Едно решение за европейскитѣ малцинствени проблеми" (публикувана отъ Р. Олденбургъ, Мюнхенъ), авторъ на много политически статии по въпроса за националностьта въ списания и ежедневници, и председатель на Академическия работнически комитетъ за германска реконструкция. Статията „Справедливость за Македония" отъ г. Трамплеръ е публикувана въ в. „Ла Маседоанъ", Женева, брой 177, 3 юлий 1931 г.:

 

857

 

 

«Македонскиятъ проблемъ, пише г. Трамплеръ, винаги е събуждалъ у мене единъ хуманенъ интересъ, тъй като азъ се възхищавамъ отъ извънредната храбрость, съ която македонскитѣ българи се борятъ за подържане на своето национално сѫществувание и за свобода отъ оковитѣ, които ги приковаватъ къмъ чужди държави. Всѣки проницателенъ човѣкъ трѣбва да почита тѣхната борба, даже този, който е на мнение, че нѣкои отъ нейнитѣ аспекти съставляватъ голѣма опасность за мира въ Европа. Но дори тѣзи, които биха поздравили една промѣна въ методитѣ на македонцитѣ въ преследване на тѣхната борба, безъ колебание ще приематъ, че македонското освободително движение има правото на своя страна, и че борбата срещу потисничеството е една отбрана — напълно логична и убедителна...

 

Би било желателно ако държавитѣ отпуснатъ областна автономия, въ рамкитѣ на държавата, на областитѣ така гѫсто населени съ българи, и по-нататъкъ е сѫществено щото бѣжанцитѣ, които сѫ изгонени отъ домоветѣ имъ съ насилнически официални мѣрки, да добиятъ позволение да се върнатъ въ тѣхнитѣ жилища безъ страхъ отъ сѫдебно преследване. . .

 

Би било специално ценно за поздравляване ако омиротворението на оспорваната Македония би довело до пѫтя на едно по-тѣсно единство въ югоизточно-европейскитѣ държави, една възможностъ, която би отстранила непрекѫснатата заплаха отъ войни, която се появява по политически причини на Балканитѣ.

 

Смѣтамъ сѫществено да установя, че въ случай на каквато и да е война, която би била предизвикана отъ македонския въпросъ днесъ, вината за конфлията не би трѣбвало да се хвърли върху народа, който е ангажиранъ въ тази борба за свобода, но че цѣлата отговорность пада върху Обществото на Народитѣ, което не е направило нищо, за да се достигне до едно справедливо решение на този въпросъ. Дългъ е на Обществото на Народитѣ да разгледа този въпросъ въ неговата цѣлость съ пълна сериозность и добра воля, и да изготви щедри предложения за неговото решение. Ако то пренебрегне този си дългъ, то поема пълна отговорность — въ мирното наблюдаване зародиша на единъ новъ общъ конфликтъ и въ служенето на голѣмитѣ аспирации на държавата, вмѣсто на идеала на справедливостьта».

 

*

 

Въ германския вестникъ „Фосише Цайтунгъ", Артуръ Щайнхардъ се спира на отношенията между българи и сърби. Поводъ за това му дава неотдавнашниятъ споръ въ българския печатъ за така наречената интегрална Югославия. Следъ като изтъква упоритостьта на сърбитѣ относно признаването на българитѣ въ Македония, г. Щайнхардъ заключава:

 

«Досега имаме едно неоспоримо начало, извънъ всѣки споръ, за българитѣ: докато Бѣлградъ не признава българското малцинство въ Македония и не му дава възможностъ да живѣе съ своята народна самобитность — до тогава не само и дума не може да става за подобрение на отношенията, но и всички срѣдства за борба противъ потисничеството сѫ оправдани».

 

(Изнесено въ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 25 августъ 1932 г.).

 

 

ИТАЛИАНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Въ една кореспонденция пратеникътъ въ Загребъ на в. „Кориере делла Сера", г. Марио Сартоли, пише:

 

«Ако диктарурата не е постигнала своята цель: унификацията на Югославия съ една положителна дейность за творчество и спокойствие, тя е реализирала тази цель въ обратенъ смисълъ. Въ действителность цѣлиятъ свѣтъ е съгласенъ — сърбитѣ, както хърватитѣ, словенцитѣ, както

 

858

 

 

македонскитѣ българи, унгарцитѣ както нѣмцитѣ, че това управление трѣбва да си отиде. Духовната унификация на страната е реализирана отъ тази гледна точка. Държавата не е единна, тя е още далечъ отъ това да бѫде единна. Но народа е единенъ; народа е противъ държавата».

 

*

 

В-къ „Илъ Секоло делла Сера" е помѣстилъ следната статия по поводъ съзаклятието на военни въ Мариборъ:

 

«... Когато се прави искрено проучване на работитѣ, безполезно е да се фалшифициратъ статистикитѣ, като се приписва на македонскитѣ българи сръбска народность и имъ се дава името «южни сърби». Българитѣ отъ Македония никога не сѫ пропускали случая да потвърдятъ своето неизмѣнно намѣрение да се освободятъ отъ днешното сръбско владичество и често сѫ прибѣгвали до революционна и терористическа дейность. Сърбитѣ се опитваха да прикриятъ народностьта и на албанцитѣ, като ги наричатъ турци или джемиетъ. Но и останалитѣ несръбски елементи въ сръбската армия сѫ враждебно настроени къмъ държавата. Отъ всички тия българи, албанци, мюсулмани, хървати, словенци, черногорци и др. разночинни елементи не може да се създаде компактна и сигурна армия.

 

Доскоро се смѣташе, че армията е сигуренъ и мощенъ инструментъ въ рѫцетѣ на сърбитѣ. Днесъ е вече ивно, че въ армията има пукнатини; че центробѣжнитѣ тенденции разяждатъ и отслабватъ и армията, отразявайки настроенията на многобройнитѣ населения срещу сръбската корона. Кралскиятъ деспотизъмъ завърши съ възбуждане недоволството и всрѣдъ самитѣ сърби; короната е вече разклатена.

 

За да могатъ да спасятъ онова, което още може да се спаси отъ крушение, сръбскитѣ патриоти искатъ едно републиканско разрешение на сръбската проблема. Тия сръбски патриоти вече замислюватъ едно превръщане на Югославия въ федерална република съ автономия за хърватитѣ, словенцитѣ и македонскитѣ българи. Но — възможно ли е това републиканско разрешение на въпроса ?"

 

(Изъ „Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 23 юлий 1932 година).

 

*

 

Г-нъ Жоржъ Нурижанъ, кореспондентъ на италиянски вестници и авторъ на нѣколко книги, които имаха задача да популяризиратъ българската история и култура всрѣдъ италиянското общество, и обратно, много пѫти е изтъквалъ българщината на македонскитѣ славяни. Това особено ясно е изтъкналъ въ издадената отъ него книга „Италя е Булгария" (издателство „Нуова Еуропа"), на страници 89 и 91:

 

„Българитѣ взеха своята азбука направо отъ гръцката и, следъ като я измениха както се налагаше, приспособиха я къмъ особеноститѣ на своя езикъ. Това бѣ дѣло на двамата брати българи отъ Солунъ Кирилъ и Методи, които католическата Църква почита като свѣтци. Тѣ първи преведоха на тѣхния езикъ голѣма часть отъ Библията и разни други гръцки книги . . .

 

„. . . Въ Македония говоримиятъ диалектъ на народа запазва значителни старобългарски белези...

 

„. . . Въ всѣки случай, българскиятъ езикъ нѣма диалекти, които много да се различаватъ единъ отъ другъ. Българинътъ отъ Тулча, при устието на Дунава, и българинътъ отъ Охридъ въ югозападна Македония, могатъ цѣли часове да си говорятъ и да се разбиратъ безъ най-малка мѫчнотия".

 

859

 

 

Въ издадения отъ г. Ж. Нурижанъ българо-италиянски речникъ отъ 1928 г. (издателъ Витали Нахмиасъ и братъ) е поместенъ на италиянски и български езикъ предговоръ. Тамъ г. Нурижанъ сѫщо подчертава: „За щастие, българския езикъ нѣма наречия. Както българинътъ отъ Добруджа, така и той отъ Македония, люлка на българското духовно възраждане, могатъ да се разбератъ безъ никакви трудности" [*].

 

 

ХЪРВАТСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Подъ заглавие „Чия е Македония ?" в. „Хърватски листъ и Даница" (Ню-Йоркъ, 6 априлъ 1929 г.) печати следната статия:

 

«Сърбитѣ викатъ отъ все гърло по цѣлия свѣтъ, че Македония е тѣхна, сръбска, само сръбска. Нека да видимъ малко, иматъ ли тѣ право за това.

 

Не ще се спираме на обстоятелството, че Македония въ срѣднитѣ вѣкове била люлка и матица на българската държава (царь Самуилъ). Не ще се спираме и на това, че славянското население въ Македония и по своя говоръ, и по носията си и по физиономията си е българско и като такова се чувствува. Оставяме на страна и това, че най-виднитѣ културни и политически деятели на българския народъ сѫ отъ македонски произходъ.

 

Отъ сръбска страна се казва, че днешното българско национално чувство у македонцитѣ е само последица отъ българската национална пропаганда въ последнитѣ десетилѣтия на турското владичество въ тая страна.

 

Но това сръбско твърдение пада отъ факта, че българската национална съвесть въ Македония била будна и здрава още въ първата половина на 19-ия вѣкъ, когато за така наричаната Екзархия и за каквато и да е пропаганда отъ София не може и дума да става. Сръбската теза се разбива още и отъ факта, че всички западно-европейски писатели и пѫтници, които сѫ пѫтували въ началото на 19 вѣкъ по земитѣ на европейска Турция, смѣтали Македония за българска земя и наричатъ нейното население по народностъ българско.

 

Ще споменемъ отъ тия писатели само главния френски писатель и поетъ Ламартинъ, следъ това Бланки и особено Сиприянъ Робертъ. Последния е роденъ на 1807 година. Билъ професоръ по славянски езици и литература въ «Колежъ дьо Франсъ». Написалъ е много съчинения за славянитѣ, между другитѣ и съчинението «Lеs Slаvеs dе Turquiе» (Славянитѣ въ Турция). Най-голѣмъ дѣлъ отъ тая книга заема България и българския народъ. Той пръвъ отъ французитѣ начерта етнографскитѣ граници на България. Въ тая книга Сиприянъ Робертъ казва, че най-голѣмата часть отъ населението въ Македония съставляватъ българитѣ. Тѣхнитѣ селища, казва той, достигатъ чакъ до западна Албания . . .

 

Наистина, въ 15-ия вѣкъ, въ времето на царь Душана, сръбската държавна власть се е прострѣла и върху нѣкои части на днешна Македония, но тази временна и преходна сръбска окупация, която не е траяла нито пълни 50 години, не промѣнила — и по самото естество на нѣщата не би могла да промѣни — нищо по отношение на етнографскитѣ особености въ тия земи. И следъ тая окупация тамъ си е останалъ сѫщия националнобългарски характеръ, какъвто си е билъ и преди окупацията».

 

*

 

*. Презъ 1966 г. г. Нурижанъ изпадна въ главоломно противоречие съ себе си, като писа, че въ Македония никога не е имало българи. Тази му постѫпка, естествено, съ нищо не поврежда на историческитѣ и научни истини, които самиятъ той до 1964 г., т.е. въ течение на четиридесеть години, добросъвѣстно бѣ изнасялъ.

 

860

 

 

Софияскиятъ вестникъ „Зора" помѣства статия отъ Владимиръ Радичъ, въ които синътъ на xърватскиятъ водачъ казва между другото:

 

«... Отъ провъзгласяването на диктатурата изминаха повече отъ три години. Планътъ на Александъръ Карагеоргевичъ и компания се провали, защото хърватитѣ, пъкъ и народностнитѣ малцинства — на първо мѣсто македонскитѣ българи — оказаха съпротива, каквато на сънъ не сѫ очаквали бѣлградскитѣ управници ...»

 

(Съобщено въ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 19 май 1932 г.).

 

 

ГРЪЦКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Вестникъ „Врадини" въ броя си отъ 2 януарий 1929 г. пише:

 

«Въ Сѣрска и въ Драмска околии има още славяногласни семейства, които заявиха, че ще се изселятъ, но още не сѫ си отишли. Тия семейства трѣбва да си отидатъ веднага и на тѣхнитѣ имоти да се населятъ гърцитѣ, които дойдоха отъ България. Въ западна Македония, особено въ Леринска и Костурска околии, по отношение на броя гръцкиятъ елементъ е по-малъкъ отъ славянскиятъ. Тия краища трѣбва да се колонизиратъ съ гѫста гръцка бѣжанска маса. Тукъ особено трѣбва да се населятъ гръцкитѣ бѣжанци отъ България. Въ земята, която изселенитѣ гърци оставатъ въ България, трѣбва да се заселятъ българогласнитѣ и «правещи се българи» жители отъ Леринска и Костурска околии; — престѫпление е, че тѣ се намиратъ въ Гърция».

 

*

 

В-къ „Неа Алитиа", въ броя си отъ 16 юний 1929 г. опредѣля броя на българитѣ въ егейска Mакедония на 70,000 души.

 

Оставиме на край фалшификацията на истинския брой. Важното е, че въ случая той гръцки вестникъ признава българи въ Македония.

 

*

 

Излизащиятъ въ Леринъ вестникъ „Фони ту Лау" описва както следва въ брой 658 дейностьта и надеждитѣ на македоно-българитѣ, емигрирали въ България, следъ окупацията на тѣхната страна отъ гърци и сърби:

 

«Разпръснати въ различнитѣ области на България, македоно-българитѣ работятъ дейно, споредъ тѣхнитѣ възможности, за автономията на Македония. Тази привлекателна идея, заседнала силно не само въ сърдцата на възрастнитѣ, но и на децата, доминира непрекъснато тѣхната дейность. Македоно-българитѣ смѣтатъ своето настаняване въ България като временно и тѣ не преставатъ да вѣрватъ, че тѣ ще се освободятъ скоро отъ тѣхнитѣ варвари завоеватели, сърбитѣ и гърцитѣ. За тази цель тѣ сѫ създали македоно-български дружества въ всички градове и въ по-голѣмитѣ села. Тѣзи дружества организиратъ конференции, за да просвѣтляватъ българското мнение върху тѣхната дейность и тѣхнитѣ идеи.

 

Съ пристигането на една македоно-българска фамилия въ България, било защото тя е била изселена отъ Македония по силата на гръцко-българската конвенция за изселване, било по друга причина, нейниятъ пръвъ дългъ е да се запише въ тѣзи дружества. Записването въ тѣзи дружества преследва цельта да подпомогне материално съ вноски и подаръци въ пари общата каса на тѣзи дружества. Тѣзи послѣднитѣ разполагать така съ суми за тази цель. Азъ срещнахъ случайно въ кѫщата на единъ македоно-българинъ, мой познатъ, едно дете на 12 години, което имаше кесийка за пари, носеща надписа «за Македония». Всички тѣзи провинциялни дружества сѫ рѫководени отъ централенъ комитетъ въ София, който представлява единъ видъ министерство, включващо различни

 

861

 

 

отдѣли, рѫководени отъ господа твърде опитни, образовани и интелигентни. Единъ отъ тѣзи отдѣли се занимава съ организирането на пропаганда чрезъ книги, брошури, списания, вестници, фотографии, конференции и пр. Той издава книги върху националнитѣ герои — тѣхната биография и тѣхната дейность въ Македония — не само на български, но сѫщо и на чужди езици. Книгитѣ сѫ много добре написани и прекрасно напечатани. Всички видни чужденци, които посещаватъ България, получаватъ екземпляри отъ тѣзи книги, така както и фотографии отъ македонскитѣ герои. . .

 

Македоно-българскитѣ организации отдаватъ едно специално внимание на популяризирането на картата на автономна Македония. Тази карта е въ голѣмъ форматъ и се продава въ всички страни. Тя обхваща цѣла Македония гръцка, сръбска и българска, съ столица Солунъ.

 

При манифестации, които македонцитѣ организиратъ въ България по поводъ на различни праздници, организациитѣ дефилиратъ съ тѣхнитѣ знамена и плакати, въ национални костюми, за да изразятъ своето недоволство отъ частичното решение дадено на македонския въпросъ отъ европейската дипломация. Когато човѣкъ гледа тѣхнитѣ редици безъ край, вѣрва, че въ България има десетки милиони македоно-българи емигранти. Тѣ дефилиратъ въ единъ перфектенъ редъ, пѣейки националния македонски химнъ».

 

*

 

Въ броятъ си отъ 9 септемврий 1952 г. в. „Неа Алитиа", като резюмира цѣлиятъ споръ около сѫществуването или несѫществуването на македонцитѣ въ егейска Македония, и покрай редицата противоречиви изказвания, които сѫ изразени въ колонитѣ му, казва:

 

«Нито съседитѣ, нито нѣкои трети чужденци, нито пъкъ самитѣ ние не пренебрегваме сѫществуването на известенъ брой славяни въ известнитѣ северни части на страната, които останаха и следъ доброволната размѣна на населението отъ 1925 година. Тѣзи българи, понеже се касае за българи, независимо че днесъ по разбираеми причини се представятъ като титови поданици, заявиха, че искатъ като гърци да останатъ на своето огнище. Не бѣха повече отъ 70,000 души, и отъ 1925 година до избухването на втората свѣтовна война изглеждаха мирни».

 

 

РАЗНИ ДРУГИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Вестникъ „Аргусъ" (Австралия) отъ 11 октомврий 1927 г. въ една редакторска статия пише следното:

 

«Следъ войната Сърбия и България сѫ още по-отдалечени, отколкото бѣха по-рано. Причината е, че положението въ Македония днесъ е най-лошо отъ всѣкога. Вината лежи въ факта, че на Сърбия се дава да управлява земя населена съ българи, а пъкъ българитѣ сѫ много буйни подъ чуждо робство .. .».

 

*

 

А. Бокландтъ, адвокатъ и публицистъ въ Гандъ, пише:

 

«Между многото малцинствени въпроси, които се появиха като последствие на договоритѣ, поставящи край на свѣтовната война, единъ отъ най-остритѣ е сигурно третирането на българскитѣ малцинства въ Югославия и въ Гърция...

 

Събитията отъ последнитѣ десеть години, необоримитѣ свидетелства, направенитѣ анкети по единъ безпристрастенъ начинъ както въ Югославия, така и въ Гърция, сѫ доказали решително, че правата на българскитѣ малцинства и на македонското население тамъ сѫ срамно нарушавани и продължаватъ да бѫдатъ тъпчени съ краката, и че всичко е поставено тамъ на дѣло отъ управляващитѣ, за да задушать, дори чакъ до самия коренъ, благороднитѣ и великодушни аспирации на културни малцинства.

 

862

 

 

За доброто на мира на Балканитѣ и за сигурностьта на цѣла Европа, едно решение на загрижващия македонски въпросъ се налага безъ отлагане.

 

Стига хитрувания ! Има една наложителна необходимость да се видатъ лоялно приложени за тѣзи български малцинства въ Югославия и Гърция режими на свобода и една система отъ гаранции ...».

 

(Помѣстено въ «Ла Маседоанъ» отъ 27 мартъ 1961 г.).

 

*

 

Излизащиятъ въ столицата на Испания — Мадридъ — вестникъ „Елъ Импарсиалъ" въ броя си отъ 6 ноемврий 1932 г. подъ заглавие „Терорътъ въ Югославия", пише между другото и следното:

 

„Македония е типична страна на малцинствата въ Югославия. Населена е отъ българи, турци, албанци, гърци и пр. Освенъ тѣхъ има и сърби, но тѣ сѫ дошли отъ скоро време тамъ, и почти всички живѣятъ временно, като държавни чиновници. Македонцитѣ отъ славянска раса сѫ се чувствували всѣкога българи не само въ миналото, но и презъ време на националното възраждане, започнато въ началото на деветнадесети вѣкъ. И именно това чувство имъ е позволило да прекаратъ голѣми борби за религиозна свобода, и една революционна борба отъ тридесеть години, за сдобиване съ политическа свобода. Това чувство е сѫществувало, но никога както сега не се е противопоставяло на единъ по-престѫпенъ противникъ. Следъ създаването на кралството на сърби, хървати и словенци, положението на българитѣ въ Македония се влоши значително. Българскитѣ малцинства сѫ систематически преследвани отъ органитѣ на държавата, безъ провиненитѣ да бѫдатъ сѫдени. Тѣхнитѣ имоти сѫ винаги застрашени, дори ограбвани отъ властьта, за да бѫдатъ раздавани на сърби заселници, подъ предлогъ, за прилагане на аграрната реформа. Застрашени сѫ сѫщо така и живота и честьта на гражданитѣ. Българскитѣ малцинства въ Македония сѫ лишени отъ тѣхнитѣ национални, религиозни, просвѣтни и културни свободи. Училищата сѫ затворени, църквитѣ и манастиритѣ — конфискувани и превърнати въ сръбски; читалищата и библиотекитѣ имъ — затворени, книгитѣ — конфискувани и изгарини; културнитѣ организации — разтурени и тѣхнитѣ имоти конфискувани и, най-сетне владицитѣ, свещеницитѣ и учителитѣ — изгонени отъ страната. Българската азбука е забранена, забранено е сѫщо така и внасянето на каквито и да било български книги и вестници. Дори е било наложено да бѫдатъ промѣнени българскитѣ имена на сръбски. Сърбитѣ сѫ действували съ всички подчинени тамъ народи по единъ и сѫщъ начинъ. Може би, тѣ сѫ причина щото името „балканско" да добие такова отвратително и позорно понятие ..."

 

*

 

Въ Анверсъ, Холандия, в. „Нептунъ" пише статия по македонския въпросъ. Между другото казва:

 

„Географското положение на Македония, даваще излазъ на едно отъ най-посещаванитѣ морета, направи отъ тази страна прицелна

 

863

 

 

точка на балканскитѣ държави. Ония, които не би трѣбвало да иматъ никаква претенция върху нея, измислятъ много претенции, какъвто е случая съ Югославия.

 

Много се е писало за националностьта на македонското славянско население. То само показва какво е.

 

То винаги се е наричало българско. Този безспоренъ фактъ биде напомненъ отъ ученитѣ въ произведенията имъ; отъ държавницитѣ, както и отъ великитѣ сили въ Цариградската конференция презъ 1876 г. И Берлинския конгресъ, кѫдето въ Македония се признаха всички народности, но не и сърби . . .

 

Ще трѣбва най-сетне да се признае независимостьта на Македония подъ покровителството на Обществото на Народитѣ и да се даде на тая страна едно самоуправление въ границитѣ на Югославия или на една Балканска Федерация".

 

864

 

 

Приложение № 30

 

 

865

 

 

 

866

 

 

 

Приложение № 31

 

ПРОЦЕСА ВЪ МИЛАНО

(Продължава речьта си защитникътъ на Димчо Стефановъ, сенаторътъ г. Винченцо Морело):

 

„. . . Но да дойдемъ на процеса — и на обвиняемия.

 

Имаме ли наистина единъ опредѣленъ обвиняемъ въ тоя процесъ ? Стефановъ ли ? Но дори „Балканска Федерация" не вѣрва, че Стефановъ е обвиняемъ въ това дѣло. Веднага следъ убийството въ Милано „Балканска Федерация" писа така: „Кой уби Чаулевъ ? — Очевидно не оня нещастенъ младежъ, който е само послужилъ като слѣпо орѫдие, мислейки съ своя ограниченъ умъ, че по тоя начинъ би служилъ най-добре на своето отечество"... Съветитѣ, господа сѫдебни заседатели, иматъ по-друга работа отъ тая да преследватъ единъ отдѣленъ човѣкъ: играейки голѣма игра, заети съ въпроси, отнасящи се до цѣли континенти, единъ Стефановъ повече или по-малко — това имъ е безразлично. Толкова повече, следъ като е било установено, че и за тѣхъ Стефановъ е единъ истински и вѣренъ войникъ на националната идея, и когато е извършилъ престѫплението, извършилъ го е подбуденъ отъ чистия мотивъ да защити интереситѣ на своята Родина. Е тогава ? Кой е сѫщинския виновникъ, когото Третиятъ интернационалъ наистина преследва ? Сѫщинскиятъ, голѣмиятъ виновникъ въ той процесъ, важното и господствуващото лице въ тази политическа форма е Вѫтрешната Македонска Революционна Организация. — И тъй, да говоримъ за Организацията.

 

Какво нѣщо е тази Организация ? Тя е всичко за Македония. Тя се роди училище, израстна войска, стана най-сетне държава. Роди се, когато Македония бѣше турска провинция — съ програма да възпита народа, да го издигне отъ печалното положение, отъ робството, въ което се намираше, и да направи отъ него войска противъ угнетителя. Първитѣ плодове на нейната дейность бѣха тѣзи: — Въ първата балканска война, противъ Турция, малката Македония се яви на бойното поле въ Тракия съ единъ корпусъ отъ 28 хиляди войници-доброволци, който сломи турската защита при Шаръ-Кьой и взе въ пленъ Яверъ Паша. Така Пиемонтъ се представи на Черная.

 

Но храбростьта не даде щастие на Македония ..."

 

Описвайки нещастната сѫдба на Македония, разкѫсана и поробена следъ Балканската война, адвокатъ Морело продължава:

 

«Въ историята на поробяванията нѣма другъ примѣръ за такава жестокость и безбожие. Австрия би се обидила, ако я сравнимъ съ грабителитѣ на Македония — останала сама, безъ помощь и безъ всѣка закрила въ безкрайния егоизъмъ на Европа. Меморандумътъ на Организацията до петото събрание на Обществото на Народитѣ съдържа най-внушителни документи за всички обвинения. Помислете, господа сѫдебни заседатели ! Когато следъ 1815 г., следъ падането на Наполеонъ, Австрия се върна въ Ломбардия, Францъ Първи казваше на ректора на университета въ Павиа: «Не ми създавайте учени хора и литератори, а вѣрни поданици». А на проповѣдницитѣ въ миланскитѣ черкви: «Занесете на цензора проповѣдитѣ си, преди да ги произнесете на вѣрващитѣ». Но не затваряше училищата и черквитѣ, не преследваше свещеницитѣ и учителитѣ. А въ присъединенитѣ области на Македония сърби и гърци затварятъ училищата и черквитѣ, преследватъ, гонятъ владицитѣ, свещеницитѣ, учителитѣ, изгарятъ книгитѣ

 

867

 

 

написани на български езикъ, употрѣбата на българския езикъ въ семействата смѣтатъ за престѫпление. . . Помислете и за това: Когато въ 1857 г. Австрия пращаше декрети за секвестиране на имоти, притежавани отъ емигранти въ територията на Ломбардо-Венеция, тогава имахме Кавуръ, който протестираше и Пиемонтъ, който заплашваше, отзовавайки най-сетне своя пратеникъ въ Виена. Но кой протестира въ Европа когато югославянското правителство гони македонцитѣ отъ тѣхната земя и отъ тѣхнитѣ кѫщи и прогласи двойната политика за македонското денационализиране и за сръбската колонизация, съ която само отъ 1919 г. до 1921 г. повече отъ три хиляди сръбски семейства бѣха настанени въ Македония ? — Е добре, господа сѫдебни заседатели, за забравената отъ всички Македония остава да протестира и да я защищава само Организацията, която събираше и събира въ себе си всички души на македонската родина, всички сили на македонския народъ и функционира като истинска, сѫщинска държава съ свои закони, свои сѫдилища, свои духовници, свои представители, свое правосѫдие и свои сѫдници. Една държава безъ територия — една скитница държава — да. Но не македонцитѣ сѫ виновни за това, че още дипломацията на Европа гони народитѣ отъ собствената имъ територия и отъ собствената имъ история, че още създава подтисничества и робство и заставя невиннитѣ граждани да ставатъ скитници въ тѣхната земя, бѣгълци подъ тѣхното небе, пръснати изгнаници съ спомена за тѣхнитѣ люлки и руинитѣ на тѣхнитѣ гробове.

 

И като-чели бичътъ на външната война не стигаше, та другъ пострашенъ бичъ заплюще надъ Македония скоро следъ голѣмата война — вѫтрешната война. Появи се на крѫгозора Третия интернационалъ. Следъ турцитѣ, сърби и гърци разрушиха териториалното единство на Македония; Третиятъ интернационалъ иска да осѫществи едно духовно и политическо завладѣване. И така Организацията се намѣри срещу федералистичната организация — комунистическа, закриляна отъ земедѣлското правителство на Стамболийски.

 

Тукъ вече влизаме въ процеса.

 

Следъ падането на Стамболийски българската комунистическа партия се опита съ бунтъ да свали правителството на г. Цанковъ. И следъ като бунтътъ бѣше потушенъ, Третиятъ интернационалъ се изправи прѣко срещу Организацията. Неуспѣхътъ на комуниститѣ въ борбата противъ Цанковъ убеди Третия интернационалъ, че не ще бѫде въ състояние да болшевизира Балканитѣ, ако нѣма на своя страна Организацията, която по сила представя националното начало, противопоставено на комунистическото. Явяваше се двойната задача — или да я разруши или да я дезорганизира, като й отнеме най-активнитѣ елементи. И Третиятъ интернационалъ създаде въ Виена специална служба, която трѣбваше да подпомага съ корупция привличането на ония, които биха й се подали и да внася смутъ въ неприятелския лагеръ. Ето че Организацията бива принудена да се бори срещу тоя новъ и твърде силенъ противникъ. Най-напредъ турцитѣ. После сърбитѣ и гърцитѣ. После земедѣлскиятъ комунизъмъ на Стамболийски и Балканската федерация. Сега и Третиятъ интернационалъ. А моментътъ на най-голѣмата опасность е моментъ и на най-голѣма борба. Всички синове на Македония и всички нейни членове на Организацията трѣбваше да бѫдатъ обединени въ отбраната. Е добре, отъ тази Организация която е цѣлата Родина, отъ тази Организация, която е свещеното хранилище на традицията и националната вѣра, отъ тази Организация, която има за основа вѣрностьта, вѣрностьта осветена отъ клетвата за животъ и смърть — излиза Юда, който я предава и продава за 30 сребърника. Излиза Чаулевъ.

 

Кой бѣше той човѣкъ ? Това бѣше едно смѫтно сѫщество, неспокойно и преди всичко неморално. Моралътъ не е всѫщность друго освенъ равновесие на всички благородни качества у човѣка. Господствуващитѣ качества у Чаулева не бѣха благородни. Показанията на тия, които го познаватъ, ни го представятъ: празенъ — лъжливъ — амбициозенъ — алченъ и завистливъ. При такива качества нѣма моралъ, и преди всичко отъ тѣхъ не може да излѣзе политикъ — излизатъ политикани, това значи интриганти, шантажисти, мошеници съ двойна цель: да си осигурятъ мѣсто и да играятъ нѣкаква роля на политическата сцена. О, ако Чаулевъ бѣше убеденъ, че спасението на Македония би било по-скоро въ организацията на федератиститѣ, отколкото въ ВМРО, въ която бѣше единъ отъ Триумвирата, и че болшевишката идея и апологията на Москва биха по-скоро довели

 

868

 

 

до освобождението на Македония, отколкото националната идея — нищо чудно не би имало въ това ! Но въ такъвъ случай неговъ пръвъ дългъ бѣше да излѣзе незабавно отъ ВМРО, да напустне Триумвирата, да мине на другия брѣгъ и открито, свободно, лоялно да се бори съ федератиститѣ противъ ВМРО. Не подлежи на контролъ преминаването на мисъльта, щомъ пѫтнитѣ разноски не се плащатъ отъ неговитѣ другари. Но той не направи това. Той стигна въ организацията на федератиститѣ, минавайки презъ Виена, сиречъ презъ Москва; и още по-лошо — продължавайки да стои въ ВМРО като членъ на Ц.К., работейки за разцепление на последната въ полза на първата: работа платена. Общо казано: продаде се на Третия интернационалъ, който — както споменахъ — бѣше наредилъ въ Виена специална служба за завладѣване на слабитѣ и за разединяване на Организацията.

 

Какъ се развива дейностьта на Чаулевъ противъ ВМРО ? Най-напредъ чрезъ бездействие; той имаше едно задължение. Излѣзълъ отъ петь години отъ Македония, следъ това той вече не се е върналъ въ нея, скита по европейскитѣ градове; — а не може да се живѣе петь години въ Виена, Римъ, Милано, не може да се пѫтува удобно, когато за това липсватъ частни срѣдства, ако не се получаватъ пари отъ рази страни. И така, най-напредъ съ бездействие: безъ да изпълялва длъжноститѣ, повѣрени му отъ Организацията, длъжности сѫществени, пропагандаторски. Изпратенъ за Албания и Македония, Чаулевъ не само не отива да работи за Организацията, която му плаща, но и когато отива въ Албания — работи за болшевикитѣ; толкова по-вѣрно е това поради факта, че той отива въ Албания, само когато тамъ е на власть правителството на Фанъ Ноли, подържано отъ болшевикитѣ, и се оттегля, когато тамъ е на власть Ахмедъ Зогу. Припомнете си писмото на Александровъ отъ 19 августъ 1924 г.; той казва между другото:

 

«Ти бѣше обещалъ да тръгнешъ щомъ почне политическата борба въ Албания, преди още да се е образувало новото албанско правителство, сиречъ въ междуцарствието, безъ да дочакашъ и Пламеновъ съ неговитѣ другари. За тая цель ти бѣше далъ на Влаховъ писмо, за да се извика колкото може по-скоро при тебе Йосифовъ. Но ти не само не използува тоя удобенъ моментъ, но и когато Пламеновъ бѣше дошелъ съ своитѣ другари и още никакво ново правителство не бѣше образувано въ Албания, следователно никой не можеше да попрѣчи тамъ за вашето минаване, ти пакъ отложи тръгването си, докато можаха да се явятъ затрудненията ! . . И замина за Виена».

 

Ясно е ! Работилъ за Москва, не за Македония ! И после отива въ Виена да поиска своя дѣлъ.

 

Но следъ това идва положителната часть на неговата дейность: — работата за създаване на балканска конфедерация, съ която се свързва фамозниятъ манифестъ, за който толкова много чухте въ пренията. Е добре, да поставимъ нѣщата на ясно. Като говорѣше за балканската конфедерация, гражданскиятъ ищецъ вмъкна съ известна нескривана преднамѣреность името на Мацини и на други идеалисти. Не: нито Мацини, ни другитѣ идеалисти нѣматъ нищо общо съ балканската федерация на Чаулевъ и Виенскиятъ коминтернъ. Тази конфедерация — тази, за която говориме — не е едно политическо схващане въ сѫщинската смисъль на думата, — а е едно малко сдружение на хора излѣзли отъ Организацията, на ренегати, на изпѫдени и на предатели — което сдружение си поставя само ограничената цель да разруши македонската организация и така да очисти пѫтя за болшевизирането на Балканитѣ.

 

Не е сдружение или организация съ балкански характеръ въ широка смисъль на думата. Въ действителность тя не излиза отъ единъ конгресъ, отъ едно движение на общественото мнение въ разни държави — не; излиза отъ борбата на софийскитѣ земедѣлци противъ конституционната партия, и отъ общата дейность на комунисти съ земедѣлци и елементи отъ македонското разбойничество, изпѫдени отъ ВМРО. Тя нѣма начело известни политически мѫже отъ разнитѣ балкански страни — гърци, сърби, българи, а дребни смутители като Пенчевъ, Чаулевъ, Влаховъ, на служба при Третия интернационалъ. И що представя отъ себе си манифестътъ, който би трѣбвало да съдържа програмата на цѣлата тая бърканица ?

 

Това е единъ документъ съ чисто комунистическа есенция, който се мѫчи да скрие истинскитѣ си цели предъ очитѣ на македонския народъ, за да добие въ него довѣрие и да го привлече къмъ орбитата на Третия интернационалъ. Това и нищо друго. Единъ манифестъ, който си служи съ отричания. Още не утвърѫдава — отхвърля. Казва какво не е и какво

 

869

 

 

не трѣбва да бѫде — но не обяснява, какво трѣбва да бѫде утре. Може това да изглежда ловко на наивнитѣ, но на менъ се вижда просто нагласено като загатка или като игра-шега, която трѣбва да се обясни. Намѣри ли се думата, която я загатва, изглежда ти дори смѣшно, че си можалъ за мигъ да се измамишъ. Да го прочетемъ заедно.

 

Той има единъ исторически уводъ, въ който сѫ изложени всички вини на европейскитѣ държави — противъ Македония. Сетне се казва:

 

— «Като има това предвидъ, ВМРО идва до твърдото и решително убеждение, че въ своята революционна борба за свободата на Македония, тя не може да разчита освенъ на крайнитѣ прогресивни движения въ Европа, борещи се противъ империалистичната политика на тѣхнитѣ правителства» . . .

 

Имайте предвидъ: крайнитѣ прогресивни движения противъ империалистична Европа. Кой се бори противъ империалистична Европа съ своитѣ крайни движения, ако не Съветска Русия ?

 

И продължава:

 

«Но балканскитѣ правителства се представятъ само като инструменти на европейския имперализъмъ, тѣ сѫщо и прилагатъ неговата особена националистична и военолюбива политика. Благодарение на тая империалистична политика на Европа, националистична и завоевателна въ Балканитѣ, Македония отъ петь вѣка не знае миръ» ...

 

Въ последния периодъ се нападатъ по-специално балканскитѣ правителства като националистични — военнолюбиви, изобщо като представители на империалистична Европа. Прочее, не Европа, не балканскитѣ правителства — кой трѣбва и може да спаси Македония ? Разгадката е: Съветска Русия.

 

И имайте предвидъ: никѫде въ манифеста не е споменато името на Русия и на Съветитѣ. За да може по тоя начинъ по-лесно да се отдалечи мисъльта отъ истинския господствуващъ предметъ.

 

И продължава:

 

«Никое балканско правителство не мисли за освобождението на Македония».

 

Но кой мисли за него ? само по себе си се разбира — правителството на Съветитѣ. И претендира да създаде конфедерация между балканскитѣ земи, безъ участието на балканскитѣ правителства !

 

«Поради всичко това — казва манифестътъ — ВМРО се вижда принудена да заяви, че политиката на всички днешни балкански правителства е враждебна на сѫщинската независима политика на Македония» ...

 

Всички днешни балкански правителства ! Да, но онѣзи, които ще дойдатъ после, следъ болшевизирането на Балканитѣ — да — разбира се, тѣ не ще бѫдатъ враждебни на независимото политическо сѫществуване на Македония.

 

«Организацията ще се бори съ всички позволени срѣдства на революцията противъ завоевателната политика на тия правителства» ...

 

Представяте ли си Организацията въ борба противъ всички балкански страни ? . .

 

Що става следъ публикуването на манифеста ? Манифестътъ е комунистически, както казахъ, отъ първата до последната дума; неговата единствена цель е да подържа Съветскитѣ интереси на Балканитѣ. Затова бѣше напълно естествено, че ЦК на ВМРО ще му се противопостави. Голѣмата борба на Съветитѣ е насочена срещу Организацията. Защо ? Защото Организацията представя отъ себе си една такава връзка, такъвъ комплексъ отъ национални сили, че ако тя не бѫде победена, нѣма да има и завладѣване на Балканитѣ. Следъ манифеста ЦК протестира. Да спремъ вниманието си тукъ: ЦК е ималъ контактъ съ болшевикитѣ и той самиятъ излага тия връзки въ едно отъ своитѣ окрѫжни, именно въ окрѫжно номеръ 774. Въ него се излага всичко, каквото е било направено въ преговоритѣ съ болшевикитѣ. Нищо не е скрито; напротивъ, предъ вниманието на членоветѣ на ВМРО сѫ изложени и най-малкитѣ особености. И наистина, окрѫжното отъ 2 августъ 1924 г. дава сведения за казанитѣ преговори; следъ като избролва различнитѣ разисквания и отхвърлени предложения, окрѫжното завършва:

 

— «Има ли нужда да се анализиратъ тия тѣхни (на болшевикитѣ) искания, за да се разбере цельта, която ги въодушевява ? Не е ли ясно за всѣки, който познава характера на македонското движение, че тѣзи искания сѫ изключителни, обидни, и напълно неприемливи за ВМРО, която спазва разпоредбитѣ на своя уставъ и не се е отказала отъ националнитѣ си традиции ? За целитѣ на Третия интернационалъ може би е голѣмъ успѣхъ, ако отъ състава на дадена организация биха минали на Съветска

 

870

 

 

страна едно нищожество, единъ авантюристъ [*] и двама ренегати като Чаулевъ и Влаховъ и да има по той начинъ четирима души готови да слушатъ съветитѣ на Москва, но за ВМРО тия четирима сѫ престѫпници».

 

— Престѫпници ! Ето какви сѫ тѣ. И оттукъ излиза обвинението за присѫдата . . .

 

«Господа сѫдебни заседатели, уставътъ на ВМРО е съставенъ по образеца на италианскитѣ устави на Карбонаритѣ и Млада Италия. Като тѣхъ и Организацията има национална цель: освобождението на Македония. Като тѣхъ има своитѣ подраздѣления, организации и членове. Но по-дълбока общность между тритѣ организации — дветѣ италиански и македонската — е въ основнитѣ положения, въ тайната, клетвата и наказанието (съ смърть) противъ издайницитѣ и клетвопрестѫпницитѣ. Ще ви цитирамъ единъ членъ, който се отнася до нашия случай, членъ 12 отъ Карбонарския уставъ: «Карбонаръть, който не изпълни повѣрена му работа или който по своя вина направи да не се изпълни нѣкое деяние изискуемо отъ дадена заповѣдь — наказва се съ смърть». На тоя членъ съответствува чл. 206 отъ Устава на ВМРО, който гласи: «Терористичнитѣ групи иматъ за задача да изпълняватъ присѫдитѣ противъ политически лица чрезъ атентати и др. Всѣка заповѣдь трѣбва да бѫде изпълнена незабавно. Който би се отказалъ да я изпълни безъ уважителни мотиви, ще бѫде наказанъ съ най-тежко наказание». Но може да се запита нѣкой, законна власть ли е ВМРО ? За македонцитѣ, които сѫ нейни членове — да, защото, както казахъ и въ началото ВМРО функционира като държава. И вънъ отъ това, законностьта се разглежда винаги отъ историческа, а не политическа гледна точка.

 

Мацини казва въ чл. 10 отъ «Длъжноститѣ на човѣка» — който членъ, следъ установяването режима на свободата, възвестява крал на периода на робството: — «Дружествата трѣбва да бѫдатъ публични. Тайнитѣ дружества, законно орѫжие тамъ, дето нѣма родина, нито свобода, сѫ незаконни и могатъ да бѫдатъ отхвърлени отъ народа, когато свободата е признато право, когато родината притежава развитието и непритѣсняването на мисъльта».

 

И така, орѫжието е законно при робството въ Македония: законна е Организацията въ Македония, дето нѣма и следа отъ родина, нито свобода — и родината и свободата сѫ избѣгали въ сърдцето на патриотѣ, нетърпещи подтисничеството и насилието ! И може ли да се откаже, че ВМРО — да говоримъ исторически — е една законна власть за македонцитѣ, безъ родина и свобода; ако чл. 206 отъ Устава на Организацията заплашва съ най-голѣмо наказание ония членове, които отбѣгватъ да изпълнятъ една присѫда издадена отъ самата Организация; ако Стефановъ изпълнява убивайки Чаулевъ, една присѫда издадена отъ Организацията, и ако такава присѫда не бѣше изпълнена, би билъ наказанъ съ смърть; ако Стефановъ е действувалъ, значи, не по своя инициатива, но принуденъ отъ една сила, на която не би можалъ да се противопостави безъ да се изложи и самиятъ той на смъртьта — какъ може да се отрича положението на необходимость ? Или това е тъкмо такъвъ случай, или изобщо такъвъ случай не сѫществува. И не може да се каже, както спомена г-нъ прокурора, че Стефановъ се е поставилъ самъ, доброволно, въ това положение, когато се е записвалъ членъ на Организацията. Понеже сѫщото би трѣбвало да се каже за Чаулевъ. И би трѣбвало да се каже, че Чаулевъ, противопоставяйки се на законитѣ на Организацията, е поискалъ присѫдата, която е знаялъ, че ще бѫде издадена, и така неговото задължение къмъ Организацията става единъ видъ самоубийство. Положение на необходимость, значи, неотрицаемо, неоспоримо, непоколебимо. Членъ 49, алинея трета. — Помнете,

 

 

*. Думата е за д-ръ Ф. Атанасовъ и Сл. Ивановъ.

 

871

 

 

господа сѫдебни заседатели, че вие трѣбва да сѫдите единъ чужденецъ и за да бѫдете справедливи, трѣбва да го разгледате вь неговата срѣда, въ неговия духъ, и въ неговата атмосфера — историческа, морална и политико-революционна. Нѣмамъ друго да ви кажа.

 

Когато членоветѣ на Македонския Комитетъ се обърнаха къмъ мене, за да ми повѣрятъ своядругарь, тѣ ми писаха: „Защитете го, както бихте защитили единъ вашъ съотечественикъ въ сѫщото положение, както въ 1821 г. или въ 1848 г. единъ италиански адвокатъ би защитилъ единъ членъ на Млада Италия." И азъ препращамъ на васъ това повѣрение и отъ моя страна ви казвамъ: „Сѫдете го, както вашитѣ бащи биха сѫдили единъ милански гражданинъ, който би убилъ нѣкой членъ въ Комитета на защитата въ 1845 г. Щѣха ли да го осѫдятъ ? Не. Така, вие не ще осѫдите Стефановъ. Видѣхте го, наблюдавахте го презъ цѣлия процесъ. Той е като отсѫтствуващъ, вече отвѫдъ доброто и злото ! Той чака вашата присѫда като отъ другия брѣгъ, отъ брѣга на съня, презъ който е миналъ носейки смъртьта, до които пръвъ се е докосналъ при клетвата, че не ще измѣни на вѣрностьта си къмъ своята родина. Не виновникътъ за едно престѫпление е този, който стои предъ васъ — това е дарътъ на едно жертвоприношение. Не е това единъ напуснатъ любовникъ, който иде да изложи предъ васъ нищетата на своята плъть и ранитѣ на своето сърдце, за да извика трепеть и милость у вашата плъть и вашето сърдце, създадени отъ сѫщата човѣшка материя; това е единъ гражданинъ безъ родина, който иде да моли вашата милость не за себе си, а за своята родина; това е единъ борецъ на националния идеалъ, който иде да иска убѣжище въ душата на славния италиански национализъмъ. Отворете му вратитѣ на вашата душа ! Оправдайте го !"

 

 

Речьта на сенатора Морело бива изслушана съ дълбока тишина и внимание. Той говори тихо, извънредно съсрѣдоточено; понѣкога думитѣ му едва се чуватъ отъ скамейкитѣ на публиката; говори на състава на сѫда. Произнася речьта правъ отъ мѣстото си, съ внушителната осанка на единъ римски сенаторъ, за чиято речь наистина се оправдаватъ думитѣ на прокурора, предвиждащъ: „съкрушаващата мощь на защитата". Ако „Илъ Секоло" отъ 29 априлъ 1926 г. нарече тази речь „блѣстяща и най-красноречива тая преценка има предвидъ не обикновения блѣсъкъ на адвокатското ораторство, а дълбочината на една изкуство, за което въ Италия още има непогрѣшимъ усетъ. Речьта на сенатора е единъ великолепенъ образецъ на това изкуство".

 

Нека дадемъ макаръ кратки извадки и отъ речьта на адвоката Иноченцо Капа, които сѫщо е прекрасна. Той казва за Чаулева:

 

«... Петъръ Чаулевъ онеправданъ ! — Той бѣ ималъ честьта да бѫде триумвиръ съ единъ Александровъ, съ единъ Протогеровъ — и измѣни ! И може би не измѣни само и преди всичко за облаги или отъ умора — а отъ суетность ! Той имаше щастие по-голѣмо отъ заслугитѣ му. Триумвиръ съ Александровъ и Протогеровъ ! А кой бѣше самиятъ той ? Нека ни каже единъ неговъ апологетъ: казва ни го симпатичниятъ, но простодушенъ проф. Ченто, който бѣше веднажъ, националистъ, а сетне, когато националиститѣ минаха къмъ фашизма, се оттегли отъ организацията и обикна демократическитѣ сънища за Европейски Съединени Щати. Казва ни, повтарямъ, единствениятъ свидетель, който похвали Чаулевъ, макаръ да го е познавалъ твърде малко и съ преводачъ. И така проф. Ченто казва: «Чаулевъ ми се стори съ оскѫдна култура, но искренъ; обличаше се бедно, живѣеше просто. Не бихъ могълъ да повѣрвамъ, че е измѣнникъ на своята кауза, тъй както ми се стори». Но нѣколко пѫти е имало несъгласие между проф. Ченто

 

872

 

 

и Чаулевъ. Защо ? защото изглеждало, че Чаулевъ се опира твърде много на болшевикитѣ, а това именно е било противно на проф. Ченто, демократъ, антифашистъ, но и антикомунистъ. Чудно ! Дори на едничкия хвалитель на Чаулевъ той е направилъ впечатление съ своя филоболшевизъмъ ...

 

„. . . Този ли е, колеги отъ гражданската страна, македонскиятъ Мацини ? Подкупениятъ, които подкупва. Пратеникътъ и приятельтъ на ония, които убиватъ; който заплашва тия, що му се противопоставятъ ? Мацини на Македония ли е малкиятъ школски учитель, който не е оставилъ нито единъ томъ ? Македонски Мацини ли е вулгарния посетитель на бароветѣ и кръчмитѣ, който въ толкова годишенъ италиански животъ не е научилъ десеть думи отъ нашия езикъ, когато славянитѣ съ толкова голѣма бързина учатъ езици и когато жарьтъ на прозелитизма трѣбваше да го застави да учи день и нощь ? Македонски Мацини ли е безполезния триумвиръ, оподленъ отъ времето, който предпочиташе произволнитѣ дипломатически мисии предъ живота на мѫкитѣ и опасноститѣ въ планинитѣ на своята печална родина ? Кѫде го намира благородниятъ полковникъ Лоди ? Може би въ нѣкоя библиотека ? Никой не дойде да ни каже, че е срещналъ нѣкога Чаулевъ, презъ тия последни години нито въ окопъ, нито въ училище, нито въ черква, нито въ библиотека ? Среща го, защото го е търсилъ — въ една кръчма ..."

 

Спирайки се на известниятъ виенски манифестъ, г. Капа казва:

 

„Странно ! Манифестътъ носи единъ пръвъ подписъ, който сигурно не е фалшивъ, но той не е на Тодоръ Александровъ, първиятъ отъ триумвиритѣ на ВМРО, който въ случая на приемане на една нова революционна насока би трѣбвало като пръвъ триумвиръ пръвъ да подпише. Първитъ подпись е на Петъръ Чаулевъ. Показва ли това, че П. Чаулевъ посочва съ тоя свой манифестъ, че болшевикитѣ ще трѣбвя да се увѣрятъ да служатъ на Македония, когато той подчинява Македония на болшевикитѣ ? Не — защото въ последното писмо на Александровъ се казва: „Ти пишешъ това, което те каратъ да пишешъ" . . .

 

«Нека продължимъ да споримъ ... и да разказваме . . .

 

Появява се манифестътъ, който Петъръ Чаулевъ побързалъ да обнародва, макаръ че Александровъ му телеграфира: «Никакви вестници, никаква публикация». Той употрѣбява подписа на Протогеровъ, фалшивъ или изтръгнатъ (ад референдум, съ обещание, че не ще бѫде никога направенъ публично достояние, докато манифесътъ не бѫде окончателно установенъ и одобренъ отъ първия триумвиръ) — като едно ново падение и едно обвързване. Струва ми се, че го чувамъ: «Ахъ ти, добрий Протогеровъ, ти бѣ за мигъ наивенъ. Но азъ те държа въ рѫка и те употребявамъ срещу ВМРО и срещу Александровъ !» — Тукъ е първата истинска престѫпна халка отъ веригата грѣшки на Чаулевъ. И това негово упорство да иска да компрометира цѣлата ВМРО, да иска да позира като истински водачъ на ВМРО, да смѣсва национализъмъ съ болшевизъмъ — това го прави виновенъ.

 

Ако той още отначало бѣше публикувалъ единъ манифестъ само съ своя подписъ или бѣше после заявилъ, че тежкиятъ опитъ на неговия животъ на агитаторъ го е убедилъ да предпочете социалнитѣ агитации въ политическото движение, тогава той би билъ единъ бунтовникъ, но не би станалъ предатель. Предателството се състои въ това, че той е искалъ да публикува манифеста съ подписитѣ на Александровъ и Протогеровъ, когато тѣ за всѣки случай сѫ ги отказали; състои се и въ това, че той е далъ на собственото си постепенно политическо бездействие маската на национална грижа. Тая маска продължи и следъ смъртьта; и противъ това обезобразяване, което въ Италия трѣбва да предизвика смѣха на комуниститѣ около в. «Унита» — ние трѣбва да възстанемъ съ цѣлата си душа. Не е морално престѫпление да бѫдешъ комунистъ. Това може да бѫде политическо престѫпление, което властитѣ преследватъ. Но моралното престѫпление е, което отвращава нашитѣ съвести. Въ всѣки идеалъ, дори и противенъ

 

873

 

 

намъ, ние почитаме пламенностьта и вѣрата. Но когато този, които е станалъ комунистъ на животъ и смърть, се маскира като националистъ, ние протестираме, защото по такъвъ начинъ бива оскърбено благородството на всѣки идеалъ . . »

 

*

 

Всички милански вестници следѣха съ интересъ развитието на дѣлото и въ подробни отчети, които даваха за него, проличаваше симпатично отношение къмъ обвиняемия и Македония. Изключение, разбира се, правѣха комунистическитѣ вестници, които прикрито се опитваха да защиятъ паметьта на Чаулевъ, повтаряйки познатитѣ обвинения на „Балканска Федерация", или като въ отчетитѣ за сѫдебнитѣ заседания тенденциозно изтъкваха повече тезата на гражданската страна, при явната недостатъчность и изопаченость въ съобщаването на защитата. Такова бѣше напримѣръ писаното въ „Аванти" (той въ броя си отъ 25 априлъ 1926 г. призна Чаулевъ за „български комунистъ") и „Унита", които бѣха спрѣни следъ последния атентатъ противъ г. Мусолини като органи на болшевишка пропаганда.

 

Останалитѣ вестници „Л'Амброзиано", „Кориере дела Сера", „Ла Сера", „Илъ Пополо", „Илъ Пополо д'Италиа", „Илъ Секоло", макаръ по понятни причини да не влизаха въ политически коментари за дѣлото, се отнасяха съ достатъчно внимание къмъ него и значението на сѫщностьта му. За опознаване на италианската публика съ него особено допринесе дългата статия, която преди почването на процеса напечати „Илъ Секоло" (отъ 24 априлъ 1926 г.) подъ заглавие „Единъ епизодъ отъ македонската борба предъ миланскитѣ заседатели. Комунистътъ Чаулевъ убитъ отъ националиста Стефановъ следъ убийството на триумвира Александровъ". Написана изобщо съ добро познаване на нѣщата, статията излага правилно борбитѣ на ВМРО срещу болшевизиранитѣ отцепници, а сѫщо така нейното устройство и дейность . . .

 

Въ отговоръ на многобройнитѣ поздравителни телеграми г. Капа е отправилъ писмо отъ 3 май 1926 г. до единъ свой притель българинъ въ София, въ което казва:

 

„Отъ разни градове, голѣми и малки, на България ми се пращатъ телеграми съ поздрави, благодарность и дори съ вежлива почить, като се мисли, че моята речь и речьта на Винченцо Морело можаха до известна степень да допринесатъ за оправдателната присѫда, която освободи Димитъръ Стефановъ.

 

Не знамъ дали върху духа на заседателитѣ сѫ имали нѣкакво въздействие думитѣ на защитницитѣ, но съмъ сигуренъ, че най-добъръ защитникъ на Димитъръ Стефановъ бѣ самиятъ той.

 

Миланскитѣ заседатели, които знаатъ какъ тѣхната родина бѣше клеветена въ чужбина миналил вѣкъ, когато бѣше подъ чуждо робство и сега презъ последнитѣ години, когато е приела дисциплината на фашизма, за да се спаси отъ болшевишката анархия (клевета, която още продължава) — не можеха да бѫдатъ неумолими да осѫдятъ постѫпката на македонския националистъ, ако не искаха да осѫдятъ сами себе си, италианското минало и днешнитѣ дѣла на фашизма. Ако има нѣкой, които не е разбралъ това, толкова по-зле за него, но миланскитѣ заседатели изпълниха своя дългъ.

 

Моля Ви, драги господине, да благодарите на македонцитѣ въ България, които ми изпратиха своята признателность и имъ кажете, че стариятъ мацинианецъ, който защити Димитъръ Стефановъ — пожелава свобода и миръ на Македония."

 

874

 

 

 

Приложение № 32

 

СЪБИТИЕТО ВЪ ВИЕНСКИЯ БУРГТЕАТЪРЪ

 

 

Продължение на процеса въ Виена

 

Старата хубава столица на Австрия бѣше потресена вечерьта на 8 май 1925 година отъ единъ необикновенъ атентатъ. Петь-шесть души българи гледали тая вечерь въ една ложа на Бургтеатъръ Ибсеновата драматическа приказка „Перъ Гинтъ". Къмъ края на представлението едно младо момиче отъ групата застрелва съ нѣколко револверни куршума единъ отъ мѫжетѣ. Скоро следъ общата тревога се установява, че убитиятъ е Тодоръ Паница; госпожицата заявила, че го е наказала за безчовѣчнитѣ престѫпления, извършени отъ него къмъ Македония.

 

Главно орѫдие на земедѣлския и после на болшевишкия походъ срещу ВМРО, единъ отъ най-опаснитѣ й врагове поради дяволската си хитрина, безогледна упоритость и злоба, Тодоръ Паница дълго време успѣваше да се запази отъ наказанието и при удобни моменти да пакости предателски на македонското освободително дѣло. Но наказанието трѣбваше да дойде и дойде тъй неочаквано и завършено отъ една жена македонка, Мелпомена (Менча) Кърничева, която съ рѣдъкъ героизъмъ принесе голѣма услуга на своята родина.

 

Тя е родена въ Крушево, но е израстнала и живѣла въ България. Баща й — Димитъръ — е влахъ отъ с. Магарево, Битолско, а майка й — Костадина — отъ Крушево, сѫщо ромънка. Менча е единствено дете на родителитѣ си. Баща й е билъ сърмаджия и като такъвъ е обикалялъ пазаритѣ въ Македония.

 

За пръвъ пѫть е чула за фракционни разпри въ македонското движение отъ Магдалена. За пръвъ пѫть чула и за Тодоръ Паница. Разбира се, Измирлиева го е описвала като герой, борецъ за свободата на Македония. А Менча не е имала основания да не й вѣрва.

 

Признанието му за сътрудничество съ сръбската полиция, съ Жика Лазичъ [*], за влизане въ нейна служба, е поразило Менча. Въ този моментъ си дала смѣтка, че той е единъ предатель, а не борецъ. Тежко впечатление направило това и на нейнитѣ аполитични родители. Тя е знаела, че и на нея предстои бѣгство отъ Царибродъ, както сѫ избѣгали всички по-будни българи отъ тамъ. Отлично е знаела, че царибродчани сѫ нѣкогашни пиротски жители, които — пакъ поради сръбската тирания — е трѣбвало четиридесеть години по-рано да напускатъ и стария си роденъ градъ Пиротъ. А Паница всичко това, и много още други нѣща прескача безсъвѣстно, и тръгва да работи противъ народа си...

 

— Такъвъ човѣкъ не заслужава да живѣе. Сама бихъ му теглила куршума — тая мисъль залѣга въ съзнанието й.

 

 

*. Жика Лазичъ е зловещо име за Македония. Той бѣ началникъ на тайната полиция въ «Югославия», а по-сетне министъръ на Вѫтрешнитѣ работи. Голѣми ужаси се извършиха надъ добритѣ българи въ нашето отечество съ знание и по нареждане на Жика Лазичъ. Стотици сѫ само избититѣ. А като най-долнопробенъ ренегатъ, въ услуга на сръбската полиция, бѣ Стоянъ Мишевъ. По това говоримъ и другаде.

 

875

 

 

Магдалена съ семейството на Паница заминали за Виена и отъ тамъ се обадила на Менча, която при отиванията си въ София, чрезъ разговори съ познати на нея македонци, нейни съграждани отъ Крушево и други, си изяснила доста въпроси въ връзка съ македонското движение.

 

„Доволна съмъ, че го убихъ — сега на драго сърдце бихъ умрѣла" — заявила Менча на полицейскитѣ органи още въ първия разпитъ.

 

Когато презъ нощьта дошли официалнитѣ власти, за да огледатъ мѣстото и трупа, въ дрѣхитѣ на Паница билъ намѣренъ зареденъ револверъ, много пари въ разни валути и сръбски паспортъ съ фалшивото име Димитъръ Арнаудовичъ. На 15 май е станало въ Виена погребението на Паница, „чествувано" отъ „федератиститѣ" начело съ Славе Ивановъ, Кочо хаджи Риндовъ и болшевишки представители. Имало вѣнецъ и отъ югославската легация.

 

Въ затвора Менча Кърничева заболѣла тежко и, поради опасность за живота й, става нужда да се изведе отъ арестантската болница и да се настани при особенъ полицейски режимъ въ единъ частенъ санаториумъ (Химмелхофъ, Вийнъ 13). Подписалиятъ направената експертиза лѣкарь казва дословно, че оставането на Кърничева въ арестантската болница представлява непосрѣдствена опасность, и така тя едвали би преживѣла повече отъ три-четири месеца. Сѫщото констатира и направената втора експертиза (16 юни 1925 г.). Но тукъ се явяватъ трудности за извеждането й въ санаториумъ, понеже австрийскитѣ закони не допущатъ това при предварителенъ арестъ на обвиняемъ за престѫпление наказуемо съ повече отъ 10 години затворъ. Освенъ това трудноститѣ идватъ и поради необходимостьта отъ сигурна охрана за подсѫдимата въ санаториума. Следъ много настоявания, съ много мѫчнотии, съ молби отъ македонската емиграция особено отъ София, сѫдътъ разрешилъ отиването на Менча Кърничева въ санаториума, което станало на 31 юлий сѫщата година . . .

 

Менча Кърничева прави впечатление на тежко болна. Тѣлото и е отслабнало, движенията бавни, отпуснати. Само въ голѣмитѣ черни очи се чете животъ.

 

„Едничкото ми желание е, казва тя отпаднало — засмѣна: да преживѣя деня на главния разпитъ предъ сѫда, за да мога публично да оправдая деянието си".

 

Тя постоянно повтаря, че мисъльта за пренесената къмъ народа й жертва я кара да живѣе. И тъкмо затова тя буквално копнѣе да дочака, да види деня на своето сѫдене: „Тогава ще кажа на свѣта, защо трѣбваше да убия Паница, какъвъ човѣкъ бѣ той, колко е вредилъ на дѣлото ни".

 

Кърничева ревниво учи нѣмски, може да се изказва достатъчно и се надѣва до почване на процеса да усъвършенствува езика си дотамъ, че да може на нѣмски, безъ помощьта на преводачъ, да се защитава. Тя признава, че личната й защита на нѣмски ще въздействува по-силно върху сѫдебнитѣ заседатели, отколкото изложението й чрезъ преводачъ. Надѣва се още, че сѫдебнитѣ заседатели ще разбератъ по-добре мотивитѣ на дѣянието.

 

Менча е напълно отдѣлена отъ външния свѣтъ: освенъ защитникътъ й, лѣкаритѣ и болничнитѣ сестри, никой не се допуща при нея. Никакви посещения не се позволяватъ. Тя чете много — Достоевски, Зомартъ и Шпенглеръ.

 

876

 

 

Санаториумътъ Химмелхофъ е построенъ въ обширенъ паркъ съ старъ лесъ. Стаята на Менча е изложена на югъ, съ изгледъ къмъ зеленината. По цѣлъ день тя може да си отпочива на дълго канапе върху терасата. Току до нейната стая бдятъ за сигурностьта й. Санаториумътъ вече е подъ зависимостьта на затвора. Въ всѣки случай Менча Кърничева тукъ ще получи по-добри грижи за здравето сп, отколкото въ лазарета на затвора. Самъ професоръ д-ръ Вилхелмъ Шлезингеръ признава необходимостьта да се подложи Кърничева на санаториално лѣкуване, ако се иска да и се запази живота. Освенъ лѣкаритѣ, за здравето на Кърничева се грижи още и една специално назначена самарянка („Вийнеръ Алгемайне Цайтунгъ" отъ 2 августъ 1925 г.).

 

Въ санаториума тя е била сравнително по-добре и бавно почнала да заздравява отъ болеститѣ, които въ затвора сѫ я направили да прилича по-скоро на призракъ, отколкото на живъ човѣкъ — както константира и лѣкарската експеритиза отъ 19 май. Само силниятъ духъ, необикновената воля, сѫ крепили това до край изтощено тѣло да оцѣлѣе, за да стигне до подсѫдимата скамейка и да каже публично истината за убития и за Македония.

 

Режимътъ, при който е била поставена Менча Кърничева въ санаториума, е билъ особено строгъ — съ извънредни охранителни мѣрки. Били наети тамъ две съседни стаи, съобщаващи се съ врата. Въ първата стая имало две лѣгла: за болната арестантка и една милосердна сестра, която се отличава съ херкулесовско тѣлосложение. Вратата на стаята къмъ коридора, а сѫщо и прозорцитѣ били замрежени съ яка желѣзна решетка. Въ съседната стая имало лѣгло и диванъ; тукъ непрекѫснато дежурували двама полицаи, смѣнявани на дванадесеть часа. Други двама патрулирали предъ стаитѣ, а освенъ това третата смѣна полицаи (пакъ двама) отпочивала, готова за всѣко повикване, въ отдѣлна стая на санаториума, която имала специална телефонна връзка съ най-близкия участъкъ. Бдителностьта надъ атентаторката се усилвала и отъ това, че постовиятъ стражарь, който по-рано билъ на стотина крачки отъ зданието, сега се премѣстилъ до вратата. Никога такова полицейско внимание не било оказвано на санаториума Химмелхофъ. И за цѣлата тази голѣма охрана се намирало оправдание въ това, да не би отмъстители да посегнатъ върху живота на болната („Вийнеръ Алгемайне Цаигунгъ", 26.8.1925 г.).

 

Благодарение на санаториума Менча Кърничева все пакъ можа да се яви въ сѫдебната зала, да изпълни горещото си желание — предъ сѫда да говори за дѣлото на своето родолюбие. На 27 септемврий тя е била взета отъ санаториума и откарана съ автомобилъ отново въ болницата на сѫда, отдето се яви въ заседателната зала ..."

 

 

Развитието на дѣлото

 

Първи день. — Разпитъ на обвиняемата

 

«Сѫдътъ почва разглеждането на дѣлото при следния съставъ: председатель: придворниятъ съветникъ докторъ Шнеевайсъ; членове: придворниятъ съветникъ д-ръ Вайрингеръ и околийскиятъ сѫдия д-ръ Щраснеръ; секретарь: д-ръ Цьохлингеръ; прокуроръ: придворниятъ съветникъ д-ръ Шварцъ; защитници: д-ръ Рихардъ Пресбургеръ и д-ръ Игнацъ Куртъ Розенфелдъ; представители на гражданския искъ: д-ръ Алфредъ

 

877

 

 

Марилъ и д-ръ Емилъ Мауреръ; сѫдебни лѣкари: проф. д-ръ Бишофъ и върховниятъ медицински съветникъ д-ръ Хьовелъ; преводачи: Светославъ Тошевъ и Алфредъ Нойманъ-Фуряковичъ.

 

Първото заседание се открива преди обѣдъ на 30 септемврий. Голѣмата зала на сѫда е препълнена, макаръ че достѫпътъ въ нея е билъ крайно ограниченъ. Допуснати сѫ били само посетители съ входни карти. А съ каква страсть сѫ се търсѣли тѣ, показва фактътъ, че една такава карта е била продадена за единъ милионъ крони [*]. Влизащитѣ въ залата бивать най-грижливо претърсвани. Изключителни мѣрки сѫ взети главно поради болшевишкия шантажъ въ навечерието на процеса, раздуханъ умишлено отъ болшевишката преса въ Виена, която разказваше, че отъ България били пратени хора да убиятъ съветския посланикъ Иванъ Березинъ, а отпосле се установи, че тѣ сѫ били болшевишки провокатори. Сѫщо съ такава тенденция сѫ били разпространени и тревожни слухове, че въ деня на процеса македонцитѣ се готвели да направятъ атентатъ на сѫда, ако М. Кърничева бѫде осѫдена и че имало сериозна опасность отъ кървави инциденти, за което подсещало и идването на Ал. Протогеровъ въ Виена. Ето защо входоветѣ на залата сѫ заети отъ силна охрана, каквато този сѫдъ, споредъ виенскитѣ вестници, сигурно пръвъ пѫть вижда. Претърсванията на посетителитѣ ставатъ въ две съседни на залата стаи — по отдѣлно за мѫже и жени. Между посетителитѣ въ залата сѫ и множество чужди кореспонденти, дори отъ Англия и Америка.

 

Въ 10 и половина часа се явява сѫдътъ и следъ малко подсѫдимата бива докарана на кресло съ колело. Подпомогната отъ служащитѣ, тя влиза въ залата. Всички присѫтствувадци наставатъ отъ любопитство и смѫтна тревога да я видятъ, но стражата енергично заповѣдва да седатъ — стоенето е забранено въ залата. Менча Кърничева сѣда на столъ съ облѣгало, съ погледъ къмъ публиката. Спокойна е, но извънредно слаба. Ни капка кръвь по лицето й. Само голѣмитѣ й черни очи, които правятъ необикновено силно впечатление на всички, горятъ съ пламъка на родолюбието и саможертвата. «Сигурно — пише «Нойе Фрайе Пресе» отъ 1 октомврий — това е най-бележитата жена, която тази зала е виждала».

 

Започва дѣлото — и сѫдътъ, както казва единъ виенски вестникъ, става голѣмъ театъръ, на който не може да съперничи никоя драматическа сцена . . .

 

Секретарьтъ на сѫда прочита обвинителния актъ, следъ което председательтъ поканва Менча Кърничева да даде своитѣ показания, като й позволява, поради болезненото състояние, да говори седнала и подчертава, че е за предпочитане тя да се изразява на нѣмски, съ който може да си служи.

 

Но показанията на Кърничева минаватъ твърде бавно и мѫчително. Болестьта не й позволява да говори дълго, а вродената й стѣснителность я кара да си служи съ български езикъ, макаръ че би могла да говори достатъчно ясно на нѣмски, както при отдѣлни случаи прави, та затова председательтъ и защитницитѣ постоянно я подканятъ да се избѣгне посрѣдничеството на преводача. Ето защо при невъзможностьта сѫдътъ да получи цѣлостенъ разказъ, председательтъ се вижда принуденъ и съ множество подробни въпроси да добие необходимитѣ сведения. Отначало въпроситѣ сѫ отъ чисто биографиченъ характеръ и ставать особено подробни отъ момента, когато подсѫдимата се запознава съ семейството на Паница чрезъ Магдалена Измирлиева, негова балдъза, въ Мюнхенъ, дето презъ септемврий 1918 г. отишла да учи въ търговска академия. Всичко онова, което съдържатъ разпокѫсанитѣ отговори на Менча Кърничева, тя следъ дѣлото разказа въ изложението си: «Защо убихъ Тодоръ Паница», публикувано въ македонскитѣ вестници.

 

 

*. За отбелѣзване е тази любопитна подробность: картитѣ сѫ имали знаци или О или Г; първата буква е означавала: оберфлехлихъ цу унтерзухенъ (повърхностно да се обискира), а втората: генау цу унтерзухенъ (щателно да се обискира).

 

878

 

 

Председательтъ: — Принадлежахте ли тогава на нѣкои опредѣлена партия ?

 

Кърничева: — Не принадлежахъ на никоя партш и сега не съмъ отъ никоя партия; азъ имамъ само свое мнение за нашата политическа борба.

 

Председательтъ: — Това мнение е най-близо до кое мнение ?

 

Кърничева: — Това, което сѫществува въ нашия народъ . . .

 

Председательтъ: — Искате да кажете: Македония за Македонцитѣ. Вѣрно ли ви разбрахъ ?

 

Кърничева: — Да.

 

Председательтъ: — Но на коя партия бѣхте близка ? По това време е имало две партии, имало е вече разцепление: федератисти и автономисти.

 

Кърничева: — Федератиститѣ сѫ партия, а ние имаме организация, която се бори за свободата. Това не е едно и сѫщо.

 

Следъ тая странична реплика продължава отново разказътъ на подсѫдимата все така откѫслеченъ и чрезъ забавящата помощь на преводачъ.

 

„Самопризнанието му — казва подсѫдимата — ме порази като гръмъ, не искахъ да повѣрвамъ на ушитѣ си; цѣлото ми сѫщество бѣ възмутено; у мене се породи желание да го унищожа, но замълчахъ. Азъ стояхъ предъ единъ мизеренъ предатель, който се готвеше да избива мои съотечественици и имаше дързостьта още да разправя за идеализъмъ. Въ нѣколко секунди решихъ, че съмъ длъжна да премахна при пръвъ удобенъ случай това окаяно сѫщество. Решихъ сѫщо да подържамъ връзкитѣ си съ семейството му, за да мога да се добера наново до самия него. Като се прибрахъ въ София, предадохъ порѫката на Паница до домашнитѣ му. Тѣ се приготвиха и заминаха презъ Сърбия за Виена"...

 

Председательтъ на сѫда забелѣзва, че отъ разпита подсѫдимата е твърде уморена и дава отдихъ десеть минути.

 

Тукъ Кърничева обяснява какъ Паница се явилъ при домашнитѣ й въ Царибродъ; какъ тя е била помолена да съобщи на жена му и бълдъзата му въ София, че трѣбва да заминатъ въ Виена; какъ той обяснилъ, че не може да остане при тѣхъ въ Австрия, защото поелъ ангажиментъ предъ Жика Лазичъ за организирване контрачети срещу ВМРО; и че опити съ такива чети били направени вече чрезъ Стоянъ Мишевъ и Жика Лазичъ билъ много доволенъ.

 

Подиръ отдиха, по сѫщия начинъ както и по-рано, тя разказва следното: — Отъ Магдалена Измирлиева получила нѣколко писма отъ Виена. Но поради заболѣване кореспонденцията за известно време се прекѫснала. Това боледуване отложило и изпълнението на решението за убийството на Паница. Тя трѣбвало да отиде нѣкѫде въ чужбина да се лѣкува, и заминала презъ Букурещъ за Виена, съ намѣрение да извърши убийството. Пристигнала къмъ срѣдата на януарий 1925 г. и останала да живѣе при Магдалена Измирлиева, като подържала съ семейството на Паница непринудени отношения въ продължение на четири месеци . . .

 

Следъ това на нея почватъ да задаватъ въпроси прокурорътъ и адвокатитѣ. Интересътъ е насоченъ главно върху времето въ Виена, презъ което Кърничева е прекарала съ семейството на Паница и вече е била решгна да го убие. Впечатленията й отъ него тогава сѫ били още по-лоши;

 

879

 

 

видѣла е неопровержими факти за неговото предателство, връзкитѣ му съ болшевикитѣ, отъ които получавалъ пари. Семейството е разполагало съ много пари. Паница почти презъ цѣлото време отсѫствувалъ, ходилъ ту въ Солунъ, Бѣлградъ, Нишъ, като билъ въ непосрѣдна връзка съ водачитѣ на сръбскитѣ контрачети. Но тъкмо тия сведения на подсѫдимата биватъ лесно избѣгнати чрезъ въпроситѣ на прокурора, които — зарадъ своята теза — отклонява сведенията, които уличаватъ Паница въ измѣна и връзки съ болшевикитѣ. При той уморителенъ разпитъ, постоянно подпомаганъ съ обяснения на председателя, между другото се формулира отъ него въпросътъ за точнитѣ причини на убийството.

 

Председательтъ: — Предъ следователя вие на нѣколко пѫти сте казали, че сте застреляли Паница, не защото е билъ въ връзка съ болшевикитѣ, а главната причина е била, че билъ на сръбска служба и въпрѣки това винаги се е представялъ за борецъ на македонската свобода.

 

Кърничева: — Казахъ, че не съмъ го убила само като комунистъ, защото ако искахъ да го убия като комунистъ, можехъ да убия други комунисти, а не него. Убихъ го затова, че въ интереса на Сърбия и Гърция и съ контрачетитѣ работѣше противъ нашето освободително движение . . . Преди да дойда въ Виена азъ не знаехъ, че той е въ служба на комуниститѣ. Тукъ научихъ за това.

 

 

Неудовлетворени искания

 

Преди да бѫдатъ призовани свидетелитѣ, адв. Пресбургеръ взима думата, за да постави едно искане, органически свързано съ обясненията на подсѫдимата и затова предхождащо свидетелскитѣ показания.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Господа сѫдии и сѫдебни заседатели ! Ние чухме обясненията на Менча Кърничева. Тѣ се основаватъ на следнитѣ факти.

 

— Македонскиятъ народъ се бори, нека допълня отъ своя страна, отъ вѣкове за свободата си. Тая борба презъ последнитѣ 30 години — на това ние сами сме свидетели — взе особено остри и интересуващи насъ, австрийцитѣ, форми. Въ тая борба паролата е сѫщата, която силитѣ отъ Съглашението бѣха писали върху знамето си, когато потеглиха въ ужъ свещената вонна за правото на народитѣ за самоопредѣление. Въ тая борба тѣ биваха кърваво потиснати, отначало отъ турцитѣ, после отъ сърбитѣ и гърцитѣ, и чуждо орѫдие въ борбата, Юда, бѣше Паница. Това е становището на подсѫдимата, това сѫ външнитѣ условия, които сѫ я тласнали къмъ деянието, за което е обвинена. Дългъ на защитата е да представи доказателства за тия условия . . .

 

Тъй като и ние австрийцитѣ и германцитѣ, чрезъ тъй нареченитѣ Сенъ Жерменски и Версайлски мирни договори, бѣхме продадени на три нации, точно тъй бѣше разкѫсана македонската земя на три части.

 

За тия факти, които сѫ всеизвестни, но тукъ все трѣбва да бѫдатъ доказани, азъ искамъ да представя доказателства. Поради станалитѣ въ Македония жестокости, голѣмиятъ благодетель Карнеги бѣше назначилъ и пратилъ въ Македония една комисия. Тя направи докладъ, който свършва така: Македония престана да бѫде гробъ, за да стане адъ . . .

 

Въ доклада се говори за кланета на старци, жени и деца. Села се опожаряватъ, хиляди и хиляди жертви сѫ паднали, само защото македонцитѣ не сѫ искали да се откажатъ отъ националната си самостойность. Повече отъ петстотинъ хиляди емигранти, цѣлата интелигенция

 

880

 

 

на Македония бѣ пропѫдена; тѣ скитатъ безъ срѣдства изъ свѣта, въ България, Австрия, Германия, Америка. И навсѣкѫде сѫ се образували тия емигрантски организации, свързани по идея съ Вѫтрешната Македонска Революционна Организация. Ако има нѣкакво съмнение, че тия чудовищни жестокости съ срѣдновѣковни изтезания, както сѫ установени отъ Карнегиевата комисия, сѫ наистина вѣрни, то азъ си позволявамъ да поискамъ да ми се позволи да прочета като доказателство ония сръбски и гръцки вестници, значи вестници на държавитѣ — потисници, въ които се съобщава за тия жестокости. Азъ съмъ си направилъ извадки отъ тѣхъ и мога да представя на сѫда оригиналнитѣ вестници...

 

Тукъ въ залата трѣбва да бѫде разгъната тази извънредно тѫжна картина на това време, трѣбва да бѫдатъ освѣтлени мотивитѣ и трѣбва да бѫде доказано, че тукъ нѣмаме мечтателка, нѣмаме типъ на политическа престѫпница, нѣмаме объркана глава, която гони призраци или херостратовска слава, а една патриотка, която си постави за цель повелята на дълга, на съвѣстьта.

 

Второто твърдение, за което искамъ да представя доказателства, е — че Менча Кърничева е била единодушна съ благородната и добра часть на своя народъ, че 80 до 90 на сто отъ сънародницитѣ й, ония, които сѫ се клели подъ знамето на свободата, независимостьта, правото на самоопредѣление, я поздравяватъ и днесъ вече и почитатъ като нѣкои Жана д'Аркъ и Шарлота Корде, като народна героиня. — Какво е всѫщность, господа сѫдии, правото ? Право и източникъ на право е само онова, което се чувствува като право отъ съзнанието, отъ възгледитѣ на значителното болшинство на обществото, организирано въ държава. Ако азъ мога да докажа, че извършеното отъ Менча Кърничева се чувствува като добро отъ значителното болшинство на сънародицитѣ й, тогава азъ съмъ доказалъ, че тя не е престѫпница.

 

Затова трѣбва да се допусне искането да се докаже, че тя е единодушна съ сънародницитѣ си, съ 80 до 90 на сто отъ тѣхъ и за тая цель служи искането да се прочетатъ извадки отъ безбройнитѣ манифести, отправени отъ редоветѣ на сънародницитѣ й до нея, до родителитѣ й, до защитата. Азъ си позволявамъ да приложа къмъ писмената си молба нѣкои отъ тѣхъ и моля най-почтително да бѫде уважено и това искане...

 

Първъ между свидетелитѣ е разпитанъ зетътъ на Паница и съпругъ на Магдалена — Борисъ Бумбаровъ.

 

Поканена е подиръ него да даде показанията си Магдалена Измирлиева-Бумбарова.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Моля да се зададе на свидетелката единъ въпросъ, като й се обърне вниманието, че споредъ закона не е задължена да отговори на тоя въпросъ. Азъ искамъ да възстановя равновесието. — Дали на свидетелката е известно, отде е получавалъ Паница многобройнитѣ парични суми, които пристигали по пощата, и отде произхождатъ валутитѣ на всички страни, които валути се намѣриха у него следъ смъртьта му ?

 

Председательтъ: — Моля г. преводачътъ да й каже по-рано, че споредъ закона тя има право да не отговаря на такива въпроси, които носятъ позоръ на най-близкитѣ й роднини. И после, ако тя се съгласи, моля да й се преведе въпроса на г. доктора.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — И тъй първи въпросъ: дали й е известно отъ какво е живѣлъ Паница ?

 

Свидетелката: — Презъ коя година ?

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Презъ последнитѣ години.

 

881

 

 

Свидетелката: — Тукъ въ Виена ли ?

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Тукъ въ Виена, и да кажемъ презъ последнитѣ две години.

 

Председательтъ: — Не бихте ли запитали така: Той самиятъ ималъ ли е пари ? Билъ ли е богатъ ?

 

Свидетелката: — Паница произхожда отъ богато семейство. Той се е радвалъ на едно твърде голѣмо гостоприемство у всички хора, ползувалъ се е съ твърде голѣмо име и колосално уважение у всички.

 

Председательтъ: — Отде е ималъ паритѣ, различнитѣ долари, динари ?

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Искамъ да раздѣля въпроса на две части: първо, по пощата идвали много пари — отъ кои източници произхождали тѣзи пари, отъ кои източници произхождатъ валутитѣ, рублитѣ, динаритѣ, доларитѣ ?

 

Председательтъ: — Рубли ли ?

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Имаше най-малко петь валути.

 

Председательтъ: — Но не и рубли.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Болшевикитѣ плащатъ въ долари.

 

Свидетелката: — Отде знае г. докторътъ, че Паница е получавалъ пари по пощата ?

 

Председательтъ: — Моля да се обясни на свидетелката, че тя не може да запитва, а трѣбва да отговаря.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Та тя може да каже не знамъ, ако това отговаря на истината. Или тя може да каже не искамъ да отговарямъ, ако не иска да отговори на въпроса.

 

Свидетелката: — Не зная. Паница вече не е живъ и азъ не мога да кажа.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — И нищо не знае за намѣренитѣ у него валути ?

 

Свидетелката : — И за тѣхъ не зная нищо.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Не сѫ ли получавани пари на нейнъ адресъ за Паница ?

 

Свидетелката: — Никога.

 

По-нататъкъ свидетелката усвоява отрицанието като общъ отговоръ на всички вълроси на защитата, които искатъ просто потвърѫдение на всеизвестни, доказани факти за дейностьта на Паница. . .

 

Психиатърътъ д-ръ Хьовелъ, повиканъ въ сѫда да се произнесе върху психическото състояние на Менча, както обикновенно се практикува въ сѫдилищата, казва: „. . . Тя е такава, каквато я рисува полицейското съобщение отъ нейното отечество. Това съобщение изрично казва, че тя е много интелигентна, непринудена въ държанието си, кротка, и че е проявявала голѣмъ интересъ къмъ доброто и болкитѣ на своя народъ; че съвсемъ не е екзалтирана и съ нищо не е предизвиквала вниманието, но че е била въ постоянна връзка съ съмишленицитѣ си и добре осведомена за всичко, което е ставало срѣдъ народа й.

 

Това е още една причина за развитието на фанатика, у когото поради прекалена възприемчивость, свързана съ опредѣлени идеи, съвѣстьта създава стремежъ къмъ действие. Но това не се проявява у нея до 1923 г. До тогава тя е била напълно обикновенна личность. Ти е притежавала само тия споменати вече основни черти на добъръ характеръ . . .

 

Мнението й за Паница — когото по никой начинъ не искамъ да преценявамъ — не е само нейно. И други сѫ имали сѫщото убеждение като само че у нея то се е проявило особено импулсивно, и то сигурно, защото тя дълго време е общувала съ семейството на Паница, имала е възможность да го опознае по-отблизо лично и защото е видѣла тамъ редъ нѣща, които сѫ създали у нея това убеждение, което е било свързано съ голѣмо разочарование. Човѣкътъ, когото по-рано тя е почитала, се явява за нея измѣнникъ. Въ тия факти се крие коренътъ

 

882

 

 

на нейнитѣ постѫпки, на нейното деяние. Отъ тукъ нататъкъ изпъкватъ по-рѣзко споменатитѣ по-горе особенности на нейния характеръ, а именно силната й воля и последователното, безогледното й действие при преследването на поставената отъ нея цель, да убие или да осѫди тоя човѣкъ, за да окаже съ това, както тя вѣрва, услуга на своя народъ . . .

 

Ако ми е позволено да резюмирамъ казаното до сега, трѣбва да кажа, че подсѫдимата е едно много интелигентно, въ характера си малко извънъ нормата, въ усещанията си, може би, малко прекалено лице, но не душевно болно или душевно слабо лице, а е политическа или национална фанатичка ..."

 

Запитанъ отъ адвоката д-ръ Пресбургеръ дали психиатритѣ сѫ давали пълна вѣра на обясненията на подсѫдимата, д-ръ Хьовелъ отговаря:

 

— Да, ние нѣмаме причини да не вѣрваме на нейнитѣ показания. Тѣ се даваха по такъвъ начинъ — ние се занимавахме съ нея съ часове — и представятъ такова едно цѣло, че не добихме впечатление, че тя по сѫщественитѣ точки, тъй да се каже, лъже. Азъ съ това не казвамъ, че тя не премълчава нѣщо.

 

Д-ръ Пресбургеръ пита:

 

— Смѣтате ли, значи, господинъ докторе, че подсѫдимата е действувала отъ силно развитъ чистъ патриотизъмъ ?

 

Експертътъ д-ръ Хьовелъ: — Да, ние имаме впечатлението, че се касае главно до патриотични чувства, а не за чувство на лична субективна омраза, породена отъ дребнави причини . . .

 

Д-ръ Пресбургеръ: Вие споменахте сѫщо, господинъ професоре, че би смѣтнала за непозволенъ егоизъмъ да се откаже отъ атентата ?

 

Експертътъ д-ръ Хьовелъ: Азъ загатнахъ по-рано за това, като споменахъ за хипералтруизма. То е съ други думи сѫщото, както казва г-нъ защитникътъ. То е едно прекалено голѣмо усещане за доброто и болкитѣ на народа, което обзема подобни хора.

 

Д-ръ Пресбургеръ: Значи, тя е смѣтала за свой неотклонимъ дългъ да премахне Паница като най-опасенъ врагъ на нейния народъ ?

 

Експертътъ д-ръ Хьовелъ: Изглежда, че е вѣрвала въ това.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Нека мина сега на сѫщностьта на работата; съ огледъ къмъ всичко казано отъ васъ, г. професоре, съ огледъ къмъ това развито чувство на дългъ, тая мисъль всецѣло я е обзела и тъй като се е развивала въ продължение на две години, достигнала ли е до такава сила, че поне е било много мѫчно да се противопостави на тази мисъль ?

 

Експертъ д-ръ Хьовелъ: — Да, тази мисъль я владѣе и я рѫководи въ всички нейни постѫпки. Тая мисъль не е била наистина, една абсолютно господствуваща въ нейното съзнание, защото, както пѫтъомъ споменахъ, тя е отлагала деянието поради свадбата или поради болестьта си. Имало е разбира се, и моменти на слабость, чисто физическа. Това показва, навѣрно, че тя не е била напълно неудържима; сѫщото личи и отъ изтънченото изпълнение на деянието, отъ спокойствието, съ което то е извършено, отъ хладнокръвието. Казвамъ това, защото искамъ да загатна, че тя не е действувала слѣпо въ състояние на подобна по-силна отъ нея възбуда. Тогава може би за нея би трѣбвало да се сѫди по-инакъ. Но, че тая идея до известна степень е господствувала у нея презъ цѣлото време и то все повече, това се разбира отъ само себе си.

 

883

 

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Обстоятелството, че тя е отложила деянието, доказателство ли е, че тая мисъль не я е владѣла винаги изцѣло или не е ли по-скоро вѣрно, че единъ подтиснатъ стремежъ за действие се връща съ удвоена сила.

 

Експертъ д-ръ Хьовелъ: — Това е възможно. Въ всѣки случай тя е била временно въ състояние да подтисне тая мисъль.

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Благодаря.

 

Председательтъ: — Другъ нѣкой въпросъ ?

 

Експертъ д-ръ Бишофъ: — Азъ нѣмамъ нищо да добавял. Азъ съмъ напълно на сѫщото мнение ...

 

 

Обвинителнитѣ речи

 

Прокурорътъ започва своята речь съ едно жестоко подозрение къмъ обвиняемата, че тя искала да си създаде мѫченичество, ореолъ отъ слава, която не е заслужила. Като взима поводъ отъ това, че защитницитѣ на Кърничева я сравнявали съ Шарлота Корде и Жана д'Аркъ, той описва подвига на първата френска героиня и нейната жертва, Мара, като дава своеобразно сравнение съ подсѫдимата и Паница. Последниятъ билъ човѣкъ съ голѣми добродетели, билъ «чествуванъ като единственъ народенъ освободитель» и т.н. — точно или дори повече отъ това, което пишатъ виенскитѣ предатели. Освенъ това у Кърничева нѣмало никакъвъ героизъмъ, защото била знаела, че въ Австрия е премахнато смъртного наказание, и убила Паница тогава, когато смѣтала живота си запазенъ. Съ сѫщата тенденция прокурорътъ провежда сравнението и съ Жана д'Аркъ, която се е чувствувала призвана отъ Бога да спаси своя народъ, докато мотивитѣ на Кърничева оставали тайна. . .

 

Д-ръ Пресбургеръ: — Азъ предлагамъ да се открие отново процеса за доказателствата, за да се установи съ авторитета на уважаемия г. председатель, че нито въ протоколитѣ на предварителното дирене, нито презъ двудневното сѫдебно дирене — се среща и най-малкото обстоятелство, което да оправдава изгърменото като отъ револверъ твърдение на г. прокурора, че подсѫдимата се била осведомила, какво наказание се налага въ Австрия за политическо убийство . . .

 

 

Присѫдата на заседателитѣ и наказанието

 

Необикновено напрежение — пише „Нойе Фрайе Пресе" отъ 2 октомврий завладѣ присѫтствуващитѣ, когато сѫдебнитѣ заседатели се явиха отъ тѣхната съвещателна зала. Менча Кърничева се изправи отъ канапето си и поиска да я поставятъ на столъ. Така изслуша вердикта на заседателитѣ, безъ да потръпне нито една черта на лицето й.

 

По покана на председателя на сѫда, решението на сѫдебнитѣ заседатели се прочита отъ тѣхния председатель.

 

Първиятъ въпросъ (виновна ли е за убийството на Паница) е получилъ отговори: 8 да и 4 не [*].

 

Втори и трети въпросъ сѫ получили по 12 утвърдителни отговори. Осѫждатъ я на осемь години затворъ.

 

Следъ това Менча Кърничева отново лѣга въ канапето, съвсемъ изморена и когато прочитатъ присѫдата на сѫда, малко повдига глава и кимва съ думитѣ: „Много ви благодаря".

 

Председательтъ: — Моля г. прокурорътъ да направи предложение по въпроса за наказанието.

 

 

*. Споредъ закона, ако гласоветѣ сѫ били 7 да и 5 не — подсѫдимата щѣше да бѫде призната невинна.

 

884

 

 

Прокурорътъ: — Господа сѫдии ! Възъ основа на присѫдата на сѫдебнитѣ заседатели, моля осѫждането да бѫде въ духа на обвинението. Наказанието, което ще й бѫде произнесено, ще има собствена стойность само на книга, защото подсѫдимата е тъй тежко болна, че тя не ще може да излежи наказанието си, макаръ и присѫдата да влѣзе въ законна сила. И споредъ параграфъ 389 азъ веднага ще предложа спирането на наказанието.

 

При опредѣлянето на наказанието се явява отекчаващо съвпадението на едно престѫпление съ две нарушения и обстоятелството, че нѣколко лица сѫ били въ опасность. Напротивъ, моля да се има предвидъ като смекчаващо вината обстоятелство широкото признание на подсѫдимата и по-нататъкъ — че тя е неопетнена. Изложихъ вече въ пледоарията си, че смѣтамъ обстоятелството, че е действувала по политически мотиви за едно значително смекчаващо вината обстоятелство, защото сѫ я подтикнали повече или по-малко благородни мотиви. Тъкмо политиката е область, въ която нервитѣ владѣятъ човѣка повече, отколкото мислитѣ му. Такъвъ човѣкъ не може да се сравни съ разбойницитѣ. Затова азъ мисля, че политическитѣ мотиви трѣбва да се взематъ предвидъ като крайно смекчаващи вината обстоятелства. И после, моля да имате предвидъ още едно смекчаваще вината обстоятелство. Не напраздно е казано: Менсъ сана инъ корпоре сано (здравъ духъ въ здраво тѣло). Чухме, че Менча Кърничева отъ много години е болна и тежко страда. Може би тѣзи страдания сѫ виновни и да сѫ допринесли своето, за да извърши тя това деяние. Азъ ви моля поне да имате това предвидъ. Моля ви да приложите формално и членъ 25 [*], макаръ че и той е проблематиченъ, както и цѣлата работа навѣрно ще остане само на книга (последнитѣ думи на д-ръ Шварцъ предизвикватъ силно вълнение въ публиката) ..."

 

 

Освобождението

 

Д-ръ Пресбургеръ написа отдѣлна статия въ в. „Нойе Фрайе Пресе" подъ заглавие: „Справедливость за Менча Кърничева".

 

„Вземамъ думата още веднажъ — пише г. Пресбургеръ — защото съвѣстьта ми иска това. Менча Кърничева при разглеждането на дѣлото бѣше оклеветена. Нейното право за истина бѣше грубо нарушено. А това се случи, защото разглеждането на дѣлото остана само скелетъ и защото отъ всички, които говориха за нея, нито единъ не я познаваше, съ изключение на защитника и въ ограничена степень отъ психиатритѣ Хьобелъ и Вишофъ, които бѣха напълно справедливи къмъ нея. Психиатритѣ обясниха, че Менча Кърничева е действувала отъ чистъ, благороденъ патриотизъмъ, и че нейната душа е изпълнена отъ любовь къмъ нейния народъ и отъ фанатично въодушевление. Забележително е това, че на психиатритѣ не се вѣрва тъкмо тогава, когато олучватъ истината...

 

„Но предъ менъ се разкрива цѣлото й голѣмо сърдце, — и какъ тя извика: „Бихъ искала да зная поне едничко дѣло, което федератиститѣ биха могли да посочатъ въ полза на Македония !" — Азъ знаехъ, че тукъ говори не езикътъ, а душата.

 

 

*. Предвижда екстерниране следъ излежаване на наказанието.

 

885

 

 

И доброта има у тая македонка. При срещата съ баща й, която стана предъ множество служебни лица и лѣкари, свидетелитѣ се борѣха съ сълзитѣ си предъ покъртителната сцена. При съобщаването тя ме прегърна отъ благодарность за посрѣдничеството по срещата.

 

Разглеждането на дѣлото остана скелетъ, защото бѣха отхвърлени всички предложени отъ защитата доказателства за мотивитѣ на обвиняемата, за нещастието на македонския народъ, за кървавия тероръ на подтисницитѣ, сѫщо и предложението за допущането на въпроса: дали Менча Кърничева не е извършила деянието подъ непреодолима принуда. А при това на тримата представители на обвинението бѣ позволено да чествуватъ Паница въ предълги биографични описнания и да xулятъ Кърничева. Това не е упрѣкъ срещу рѫководството на дѣлото. Господинъ дворцовиятъ съветникъ Шнеевайсъ е човѣкъ, който постѫпва по съвѣсть и не е несправедливъ къмъ обвинения. Съображения, за които тука не може да се говори, опредѣлиха решението на сѫда . . .

 

Д-ръ Игнацъ Куртъ Розенфелдъ казва:

 

«... Чрезъ отхвърлянето на доказателствата цѣлата основа на процеса се разруши. Виенскитѣ заседатели, разбира се, се дезинтересуваха отъ положението въ Македония, защото самитѣ ние сме вплетени въ достатъчно конфликти. Що се отнася до присѫдата, трѣбва да се подчертае, че тя само съ единъ гласъ би паднала. Като се има предвидъ, че присѫдата собствено никога не ще може да влѣзне въ сила, общественото мнение и защитата я смѣтатъ твърде тежка...»

 

Д-ръ Рихардъ Пресбургеръ заявява:

 

«Убеденъ съмъ, че Кърничева щѣше да бѫде оправдана, ако бѣше допуснатъ въпросътъ за непреодолимата принуда. Сѫдебнитѣ заседатели ми казаха, че тѣ биха отговорили утвърдително на такъвъ въпросъ. Но сѫдътъ не допусна такова поставяне на въпроса и поради това заседателитѣ знаеха, че ако биха поискали този въпросъ, както азъ наистина ги подканихъ, сѫдътъ отново би го отхвърлилъ; но не се решиха да отхвърлятъ въпроса за виновностьта — липсваше само единъ гласъ — защото се боеха отъ последицитѣ на присѫдата. Ако се приемѣше, че нейното деяние не е било свободно, ако се предпоставѣше вѫтрешна принуда, както азъ твърдѣхъ, тогава Менча Кърничева щѣше да бѫде освободена. Сѫдебнитѣ заседатели сѫщо бѣха склонни съ тая мисъль, но не бѣха въ състояние да й дадатъ формаленъ изразъ, защото въпросътъ за непреодолимата принуда не бѣше допуснатъ.

 

Менча Кърничева ще бѫде пусната отъ затвора. Всички фактори сѫ склонни да я освободятъ («Винеръ Аллгемайне Цайтунгъ», 6.10.1925 г.)

 

Надеждитѣ на защитата, на цѣлия македонски народъ и на всички които оценихме правилно наказанието въ Бургтеатъръ — се оправдаха. Тя бѣ призната отъ Върховния сѫдъ неспособна да излежи наказанието. По силата на това решение биде освободена и — както изисква присѫдата — веднага екстернирана отъ границитѣ на Австрийската република, която по той начинъ даде истинската присѫда — присѫдата на справедливостьта и човѣщината — надъ дѣлото на Менча Кърничева".

 

 

Отзиви за дѣлото

 

Единъ такъвъ голѣмъ политически процесъ, при това процесъ срещу народна героиня, която наказва при изключителна обстановка

 

886

 

 

единъ измѣнникъ и злодеецъ — естествено предизвиква особено оживенъ интересъ и коментарии. Процесътъ въ Виена бѣше единъ отъ най-голѣмитѣ политически процеси въ Европа следъ войната, привлече всеобщо внимание и така има своето важно значение за пропагандата на македонската кауза въ чужбина.

 

За виенскитѣ вестници, преди всичко, процесътъ бѣше рѣдка сензация. Тѣ се надпреварваха да даватъ сведения и преценки за Менча Кърничева, дадоха множество снимки, скици отъ сѫда, карикатури, биографически бележки, дори стихотворения и подробни отчети за дѣлото. Общо взето, тя се ползуваше съ симпатиитѣ на всички вестници, макаръ че за психиката на австриеца е мѫчно да проникне въ душата на македонската дъщеря. Чрезъ онова, което се съобщаваше за нея, винаги проличаваше не само очудване отъ силата на нейния духъ, отъ подвига, а и нѣкакво недоразбиране на мотивитѣ, които сѫ го извикали. И симпатизиращитѣ и явно враждебнитѣ отзиви изразяваха общо впечатление на неразкрита тайна. А тя още повече ги привличаше; процесътъ даде поводъ за разнообразни психологически и политически тълкувания; на Менча Кърничева се посветиха специални статии и характеристики. Явиха се дори по-далечни исторически сведения — като „Политическото убийство въ черкви и театри", „Жената като атентаторка", и др. („Нойесъ ахтъ Уръ Блатъ" отъ 1.X.1925 г.). Противоречията не липсваха въ изобилие, като задъ тѣхъ, естествено, стоеха различни политически становища. Виена има лѣвичарски вестници, които обслужватъ пропагандата на Третия интернационалъ и които при тоя случай се видѣха принудени да излезатъ съ енергична защита на Тодоръ Паница. Враждебно отношение имаха „Арбайтеръ Цайтунгъ", „Роте Фаане", „Деръ Абендъ" и др., които все пакъ признаха на Менча Кърничева необикновена воля и фанатична вѣра въ правотата на своето дѣло. Тѣзи вестници положиха усилията си къмъ това: да защитятъ Паница, да създадатъ преди процеса неблагоприятна атмосфера за подсѫдимата и главно да нападатъ ВМРО и българското правителство. Особено дързъкъ въ обвиненията си и безогледенъ въ нападкитѣ бѣше комунистическиятъ „Роте Фаане"...

 

Поради политически съображения, които изтъкнахме въ началото на тоя процесъ, останалитѣ вестници се държаха резервирано въ преценкитѣ си за дѣлото, като не скриваха само своето хуманно отношение къмъ участьта на Менча Кърничева. Особено внимание къмъ нея, освенъ „Нойе Фрайе Пресе", „Райхспостъ", „Нойесъ Вийнеръ Тагблатъ", който въ броя си отъ 2.Х. открито порица присѫдата и др., прояви „Вийнеръ Алгемайне Цайтунгъ", който я защищаваше отъ нападки на комунисти и сърби, и който не се възпрѣ да изрази искреното си прѣко впечатление отъ дѣлото. Въ уводната часть къмъ отчета за последното заседание на сѫда и присѫдата тоя вестникъ подъ заглавие: „Присѫдата надъ малцинствата" пише следното: „Това е, значи, присѫдата: виновна, виновна ! Присѫда за едно коварно убийство, присѫда противъ една атентаторка. Но ако тоя „случай" се освободи отъ всички обвивки, разкриятъ ли се фонътъ и мотивитѣ, и погледне ли се тогава отново присѫдата — какво излиза ? Виенскитѣ сѫдебни заседатели не осѫдиха една македонска убийца: въпросътъ за малцинствата, голѣмата проблема за потиснатитѣ народи е осѫдена заедно съ нея"...

 

Вънъ отъ българския печатъ, значителенъ интересъ къмъ дѣлото

 

887

 

 

проявиха сѫщо ромънски и сръбски издания. Видниятъ предишенъ революционеръ въ Берско, Толи хаджи Гогу, написа хубава статия за Менча Кърничева въ списание „Пенинсула Балканика", книжката за юлий-августъ 1925 г., въ Букурещъ, въ която статия между другото се казва, че въ Виена ще бѫде обвиняемъ Т. Паница, защото „за цѣлъ свѣтъ сѫществува македонско обществено мнение, което въ своето болшинство отъ 99 на сто вѣрва, че Паница бѣше врагъ на македонската кауза ..."

 

* * *

 

Процесътъ на Кърничева, който — казахме — бѣ единъ отъ най-голѣмитѣ следъ първата свѣтовна война, постави името на Македония въ колонитѣ на безброй вестници изъ цѣлия свѣтъ.

 

Но, че този процесъ не биде воденъ както се следваше, адвокатътъ Пресбургеръ призна и въ вестникъ „Нойе Фрайе Пресе" отъ 4 октомврий 1925 г. Както се спомена, не бидоха допуснати свидетелитѣ — българи и турци, — които можеха доста да кажатъ за моралния образъ на Паница. Затова г. Пресбургеръ нарече „скелетъ" самото разглеждане на дѣлото. Въ споменатия вестникъ той открито писа, че за всичко това имало „съображения, за които тукъ не може да се говори и които опредѣлиха решението на сѫда".

 

Съображенията въ сѫщность бѣха съвсемъ прости — търговскитѣ и други смѣтки на Австрия съ огледъ на Съветска Русия. Както научихме отъ адвокатитѣ, прокурорътъ е увѣщавалъ сѫдебнитѣ заседатели и апелиралъ къмъ патриотизма имъ — да взематъ предвидъ търговскитѣ интереси на държавата, намираща се тогава изобщо въ затруднено положение.

 

За нещастие на Австрия, тя можа на гърба си да почувствува подиръ 1944 г. кои бѣха тѣзи, чийто агентъ бѣше Паница. Видѣха ги и съ вѣкове ще се предаватъ, сигурно, мрачнитѣ впечатления, които тѣ оставиха въ австрийскитѣ земи. Но това, което австрийцитѣ патиха при окупацията следъ втората голѣма война, е детска играчка въ сравнение съ режима що Сърбия (Югославия) и Гърция въведоха въ Македония, и който трае съ десетилѣтия. И на тоя режимъ Паница бѣ сѫщо агентъ. Ние най-добре разбирахме мѫката на австрийския народъ подиръ 1944 г. Но сѫдебнитѣ заседатели въ Виена не пожелаха да чуятъ (по посоченитѣ съображения) мотивитѣ на Менча Кърничева, които никакъ не се различаватъ отъ болкитѣ на поробена Македония.

 

Мнението на македонската емиграция въ България и на всички родолюбиви българи бѣ изразено съ следнитѣ думи на вестникъ „Независима Македония" (органъ на казаната емиграция) отъ 14 май 1925 г.: „Най-сетне падна и голѣмиятъ злодей Тодоръ Паница . . . Падна родоотстѫпникътъ на племето си — падна убиецътъ на македонската независимость . . . Мелпомена Кърничева е наша героиня. Тя, съ своята нѣжна и благословена рѫка направи да отдъхне цѣлъ народъ и тури край на единъ опасенъ и коваренъ кърволокъ".

 

 

Посрещането на Менча

 

Както сама ни разказва, Менча набързо е била доведена до влака въ Виена, следъ като й е било съобщено, че е свободна, и пристига въ Буда-Пеща. Следъ престой около единъ месецъ въ унгарската столица,

 

888

 

 

въ хотелъ Сентъ-Гелертъ, тръгва съ придружаващи я двама приятели, съ влака къмъ България.

 

Но въ Букурещъ е останала едно денонощие, презъ което тамошнитѣ студенти сѫ й устроили специално посрещане. Единъ отъ присѫтствуващитѣ, родомъ отъ южна Македония ромънецъ, така предава накратко посрещането:

 

«Бѣше презъ есеньта на 1925 година. Азъ бѣхъ студентъ въ Букурещския университетъ. Пръсна се новината, че пристига, на връщане отъ Виена, Мелпомена Кърничева. По този случай сдружението на македоно-ромънскитѣ студенти, въ общо извънредно събрание, установи програмата за дочакването й. Срѣдъ нашата срѣда съвсемъ живи бѣха споменитѣ, които нашитѣ по-стари ни бѣха предавали за героичната борба преди и по време на Илинденското възстание, водена рамо до рамо и братски отъ страна на македонскитѣ българи и ромъни. Много отъ тия наши стари геройски бѣха загинали въ борбитѣ или въ чуждитѣ затвори. За тази общность на идеала ни нашитѣ студенти въ Букурещъ сѫ били по-специално осведомявани отъ нашитѣ предшественици, които сѫ учили въ Букурещския университетъ, следъ като сѫ напуснали особено ромънския лицей въ Битоля.

 

Ромънскитѣ, както и всички други балкански вестници, бѣха достатъчно известили за героичния и родолюбивъ жестъ на Менча Кърничева, която бѣ наказала измѣнника Паница, поставилъ се въ услуга на всички въ Балканитѣ, които тиранизираха македонското население и особено патриотитѣ, които желаеха една независима Македония.

 

Бидейки въ течение на фактитѣ и знаейки коя е Менча, нейното пристигане въ Букурещъ предизвика голѣмъ ентусиазъмъ всрѣдъ цѣлата студентска маса на букурещкия университетъ, а особено между студентитѣ македоно-ромънци. Въ тази радостна атмосфера, на следующия день, при централната гара въ Букурещъ се бѣ събрала една значителна тълпа отъ студентки и студенти, които причакаха Менча съ букети цвѣтя и съ горещи родолюбиви приветствия. Следъ това тя бѣ заведена въ единъ отъ централнитѣ и луксозни хотели на Букурещъ, хотелъ «Метрополъ».

 

Следъ пладне на сѫщия день въ нейна честь бѣ организиранъ приемъ въ салонитѣ на културното македоно-ромънско дружество. Подиръ приемътъ имаше банкетъ въ единъ отъ най-известнитѣ ресторанти въ столицата.

 

Азъ я видѣхъ следъ туй когато тя напускаше Букурещъ. Добре си я спомнямъ; висока, хубава, интелигентна, сигурна въ себе си и съ ясни идеи. Направи отлично впечатление и остави незабравимъ споменъ въ всички, които я запознаха. Нейното присѫтствие, въпрѣки младостьта й, внушаваше уважение.

 

Нѣкой отъ приятелитѣ ми подшушна, че тя ще бѫде годеницата на младия Ванчо Михайловъ, изтъкнатъ членъ въ революционната организация, която се бори за освобождението на Македония ...

 

Напускайки той свѣтъ, Менча остави една голѣма празнина, която никой не ще запълни. За всички насъ тя представляваше една идеална връзка между двата народа — ромънцитѣ и българитѣ. Нейната интимна връзка съ Ванчо Михайловъ е била за насъ винаги една гаранция въ повече въ стремежа ни да бѫде реализиранъ голѣмия ни идеалъ. Виждайки нѣщата отъ висотата на този идеалъ, Мелпомена Кърничева Михайлова за насъ ще остане вѣчно жива.»

 

 

Въ София месеци подъ редъ тя бѣ посещавана у дома й отъ гости, жени и мѫже, — било македонски българи, било отъ стара България, както и отъ тамошни македоно-ромъни. Понѣкога цѣли групи сѫ идвали да я видятъ и поздравятъ.

 

Но наскоро следъ самото й завръщане бѣ устроенъ отъ представители на цѣлата македонска емиграцш въ София официаленъ приемъ за нея въ салона на Крушовския домъ. Претъпкано е било отъ посетители. Поздравилъ я е първо председательтъ на македонската емиграция въ България д-ръ Иванъ Каранджуловъ, а следъ това по единъ представитель отъ всѣко братство съ по нѣколко думи и нзказалъ възхищението си. Поднесли й подаръци — подписани адреси отъ страна на

 

889

 

 

братствени настоятелства, нѣкои картини, стари пръстени и пр. Всички тия подаръци тя сетне раздаде на свои приятелки-родолюбки, за да ги запазятъ като споменъ.

 

Ти много се притѣсняваше отъ почести и поздравления. Но не винаги имаше възможность да ги избѣгне. Последнитѣ актове на внимание всрѣдъ македонската общественость къмъ нея бѣха следнитѣ.

 

Състоялата се на 19 и 20 май 1962 година въ Торонто конференция на женскитѣ секции при МПО, по предложение на г-жа Доца Л. Битова — както съобщи вестникъ „Македонска Трибуна" отъ 24 май с. г. — „съ живи рѫкоплѣскания е приела да бѫде обявена националната ни героиня Менча Кърничева-Михайлова за почетна членка на женскитѣ секции при МПО".

 

А следващата година женската конференция, състояла се въ градъ Акронъ е прогласила Менча за почетна председателка на женскитѣ секции. Тъ отговори по случаи съ следното писмо до рѫководството на женскитѣ секции:

 

«Мили сестри,

 

Уважаемиятъ председатель на МПО господинъ Методи Чаневъ ме уведоми съ писмо отъ 28 септемврий т.г., че вие, при съгласието и на 41-я годишенъ конгресъ на емиграцията ни въ новия свѣтъ, сте ме удостоили съ особена честь. Високо ценя вашето решение, но и предъ васъ нѣма да скрия, че го приехъ съ голѣмо стѣснение.

 

Възхищавамъ се особено отъ проявитѣ на нашитѣ жени въ полза на поробена Македония. И много съжалявамъ, че съмъ така далече отъ васъ, та не мога съ нищо да допринеса за успѣха на женския секторъ при МПО. Моето участие, като приета членка въ вашитѣ редове, ще се изчерпи само въ искреното ми пожелание за ваша творческа, плодотворна работа.

 

Нека емиграцията ни съ засиленъ ентусиазъмъ, и винаги съ желѣзно убеждение въ правотата на македонската кауза, следва заветитѣ на миналитѣ ни поколѣния и брани потиснатия народъ.

 

Благодарейки ви сърдечно за голѣмото внимание къмъ мене, оставамъ,

 

Съ преданность,

 

Ваша: Менча Михайлова.

 

22 октомврий, 1962 год.»

 

 

Сѫщо следъ много години подиръ втората свѣтовна война арменцитѣ въ чужбина изказаха особена почить къмъ Менча. Тѣ създадоха една своя патриотическа бригада отъ жени, за защита на арменската кауза, именувана на нейно име. По случай десетгодишнината на тази бригада — месецъ августъ 1963 година въ Буеносъ-Айресъ предъ официални представители на тридесеть и седемь чужди държави вдъхновена речь държа въ нейна честь г. Бедросъ Агопянъ, тогава министъръ на задграничното арменско правителство. Речьта бѣ отпечатана въ брошура отъ страна на нашата организирана емиграция въ Америка.

 

Нашето общество, специално освободителното македонско движение — съ течение на времето — въ все по-голѣмо сияние виждаха дѣлото на Менча. Ето какво писа „Македонска Трибуна" отъ 5 май 1955 година по случай тридесетгодишнината на виенското събитие:

 

«На 10 декемврий 1907 година въ София биде извършено едно отвратително деяние, което по своята подлость мѫчно може да съперничи съ друго. Убити бѣха двамата именити македонски дейци: Борисъ Сарафовъ и Иванъ Гарвановъ.

 

Отъ него день нататъкъ, пѫтътъ на Паница е пѫть на всѣки предатель. Следъ първата свѣтовна война мрачната му фигура, въплощаваща

 

890

 

 

най-долното у човѣка, се появява наново на македонския хоризонтъ, сега вече въ служба на новитѣ поробители — сръбската и гръцката власть. Изтръпнала, поробена Македония съ болка следѣше коварнитѣ прояви на Паница. Той се движеше свободно и се срещаше, когато пожелаеше съ сръбски и гръцки генерали, жупани, полицейски инспектори и пр. Снабденъ съ тѣхни паспорти и тѣхни пари — нѣщо което бѣ документално установено — той сновѣше изъ разни мѣста, за да убива борческия духъ на народа и да руши онова, което достойнитѣ борци на Македония градѣха съ цената на много свидна кръвь и незабравими свидни жертви. Името му, придружавано съ проклятия, бѣ станало синонимъ на мерзость, мракобѣсие и позоръ.

 

Въ свѣтовната история сѫ отбелезани много предателски фигури. Юда се обеси, когато съвѣстьта заговори у него. Бедниятъ Арнолдъ, който извърши предателство спрѣмо Вашингтонъ, биде изоставенъ на края и отъ самитѣ англичани и умрѣ въ Лондонъ отъ мѫка и меланхолия. Паница, обаче, бѣ по-доленъ и отъ Юда, защото нѣмаше съвѣсть, и по-подълъ отъ Бенедиктъ Арнолдъ, защото нѣмаше душа, която да чувствува.

 

Но единъ день, на 8 май 1925 година, точно когато се е давало представлението «Перъ Гинтъ» въ Бургтеатъръ, Виена, въ една отъ ложитѣ биде прострелянъ предательтъ на единъ цѣлъ народъ — Паница.

 

Колко голѣмо бѣ очудването въ цѣлъ свѣтъ, когато се узна, че този небивалъ по своето величие и себеотрицание подвигъ бѣ дѣло на една македонска девойка — Менча Кърничева. Много мѫка, много жалби навѣрно сѫ се събрали въ сърдцето на това чедо на славното Крушево, за да намѣри въ себе си нравствената и физическа сила къмъ изпълнението на едно високо патриотично дѣло. Пресата я нарече македонската Шарлота Корде.

 

Подвигътъ на Менча, обаче, става много по-обаятеленъ, когато се има предъ видъ и много важното обстоятелство, че тя е могла да се укрие, защото когато е напускала ложата на театъра, никой не я видѣлъ какъ слиза дори на улицата. Вмѣсто да се скрие, Менча потърсва сама полицията и се предава на нея.

 

Защо е направила това ? Защото тя е знаела, че не е извършила криминално престѫпление съ премахването на единъ злодей-предатель. Тя е чувствувала дълбоко въ душата си, че отъ гледна точка на моралъ и правда, отъ гледна точка на дългъ къмъ народъ и родина, нейното дѣло не само не е престѫпление, но е възвишенъ идеализъмъ, който не може да се степенува. Подобни дѣла историята зарегистрирва веднажъ въ единъ вѣкъ. Тѣхното лѫчезарно силние грѣе винаги стръмниятъ пѫть на бѫдещето.

 

Но не бѣше само това. Менча съзнаваше историческата мисия, която олицетворяваше подвига й. И когато се яви предъ сѫда, тя излѫчваше въ себе си рицарската доблесть на орлеанската девица Жана д'Аркъ. Чрезъ нея говорѣше правдата и истината; тя не се боеше да каже предъ свѣта светата кауза, която защитяваше, кауза народна и възвишена...

 

Менча можеше да живѣе спокоенъ животъ. Тя можеше да се радва на хубоститѣ и радоститѣ на семейството, но въ името на македонската кауза тя пое стръмниятъ пѫтъ на себеотрицанието. Тя се свърза завинаги съ водительтъ на македонската освободителна борба — Иванъ Михайловъ — и ето вече три десетилѣтия какъ дѣли неизмѣнно съ него скърби и радости, надежди и упования, изживѣвайки задружно въ родината и изъ чужди страни всички сурови премеждия, които живота често поставя на борци отъ този калибъръ.

 

Богъ запази Менча три десетилѣтия следъ безсмъртния й подвигъ. Нека той й даде крепки сили, за да доживѣе да види деньтъ на честитата свобода въ родния й градъ — китното Крушево.»

 

 

Сѫщиятъ вестникъ, които изразяваше чувствата и схващанията на всички родолюбиви македонски българи, писа на 29 априлъ 1965 г., по случай 40-годишнината на станалото въ Бургтеатъръ:

 

«Изстрелитѣ отъ револвера на Менча Кърничева, на 8 май 1925 година, събудиха интереса на общественото мнение и поради рамката, въ която бѣха дадени: красивата и високо цивилизована Виена, ползуващия

 

891

 

 

се съ голѣмо име Бургтеатъръ, представянето на една пиеса отъ авторъ съ познато име — Ибсенъ.

 

Но тия изстрели имаха дълбоко съдържание, което не отбѣгна отъ окото на читателитѣ. И въ случая се потвърѫдаваше вѣчното чувство, което и въ отдалеченото минало е изразено — чрезъ имената на Юдитъ, Муций Сцевола, Термопили, Вилхелмъ Телъ и др. — чувството за отечеството. Следъ първата свѣтовна война него се бѣха заели да изкореняватъ комуниститѣ: и вмѣсто него въ мозъка (не въ сърдцето) на народитѣ пожелаха да насадятъ нѣкакви тъмни фрази отъ Марксъ и Ленинъ.

 

Така, вънъ отъ домашното значение — като наказание на единъ български предатель — дѣлото на Менча придоби и международно значение. Една женска рѫка, съвѣстьта на едно младо момиче дойде сѫщо да подскаже, че е на лице единъ общъ врагъ на всички народи, на самата цивилизация, който иска да ги обезличи и потѫпка съ безсърдечието на Ченгизъ-Ханъ и да посочи, че наистина противъ надигащето се зло ефикасна мѣрка е орѫжието.

 

Унгария се спаси тогава само чрезъ орѫжие. Полша биде спасена, предъ самитѣ врати на Варшава, чрезъ орѫжието. Германия биде спасена отъ червената опасность пакъ чрезъ сила. България, следъ кървавитѣ бунтове отъ септемврий 1923 година и ужасяващия атентатъ въ софийската катедрала, кѫдето загинаха къмъ двесте души невинни хора — се спаси съ противопоставяне на сила срещу силата. И така нататъкъ, дори до примѣра на Виетнамъ въ сегашни дни.

 

Въ онова време Виена бѣше станала нѣщо като зенгия (стреме), върху която стѫпвайки, комуниститѣ се надѣваха да яхнатъ цѣлия Балканъ и срѣдна Европа.

 

Куршумътъ на Менча погоди едновременно нѣколко централи, които се бѣха заели да затриятъ исторически и национално Македония — сръбската, гръцката и болшевишката централи; съ скръбь трѣбва да отбележимъ, че на тѣхъ помагаха и българи. Паница, когото Кърничева повали, бѣше най-типичниятъ екземпляръ измежду тия българи, служещъ въ едно и сѫщо време на казанитѣ три чужди, антибългарски централи.

 

За Менча Паница се явяваше главно като сръбско и гръцко орѫдие. Тя едва въ Виена е узнала колко много той е билъ продаденъ на болшевикитѣ . . .

 

Акцията на Менча дойде като гръмъ отъ ясно небе за оня общъ фронтъ, който смѣташе, че следъ смъртьта на Тодоръ Александровъ борческа Македония не ще знае и не ще може да покаже никакъвъ отпоръ. Оказа се въ много отношения тъкмо обратното.

 

На Менча дължимъ вѣчна благодарность за примѣрътъ, който даде на настоящето и на бѫдещитѣ наши поколѣния».

 

 

И австрийското общество още помни събитието въ Бургтеатъръ. Давамъ тукъ извадка отъ статията на разпространения и авторитетенъ виенски вестникъ „Ди Пресе", публикувана на 7 май 1959 г., т.е. тридесеть и четири години следъ знаменитата случка.

 

Въ увода си вестникътъ отбелѣзва накратко борбитѣ на Балканитѣ и особено въ Македония презъ турския режимъ. Следъ това казва:

 

«Откакъ Македония стана сръбска, започна по-усилена борба на българитѣ, тоестъ на автономно настроенитѣ македонци противъ бѣлградския централизъмъ, който доведе до твърде силно четническо движение, а понѣкога заплашваше да предизвика война между България и Югославия».

 

Споменава се въ статията какъ въ Мюрцщегъ се е стигнало до среща между руския и австрийския императори съ цель да се наложи на Султана една програма за реформи въ Македония.

 

«И Виена преживѣ нѣщо отъ борбата срѣдъ македонцитѣ — започва разказа си «Ди Пресе», за самия атентатъ въ театъра.

 

«На 8 май, 1925 година 25-годишната македонка Менча Кърничева застреля въ една ложа на Бургтеатъръ, въ време на представлението на

 

892

 

 

«Перъ Гинтъ», Тодоръ Паница. Процесътъ, който последва, дигна голѣмъ шумъ и хвърли свѣтлина върху положението въ Македония . . .

 

Въ 1920 година се е запознала съ Паница . . .

 

Две години по-късно узнава неговиятъ истински характеръ: Още въ 1908 година той е билъ принесълъ добри услуги на младотурцитѣ и отъ тѣхъ е получилъ голѣми благоволения. Презъ време на първата голѣма война, като войникъ въ българската армия, съумѣлъ е да натрупа милиони. .

 

Тероризиралъ е съ свои групи областьта на Неврокопъ, като «федералистъ». Следъ падането режима на Стамболийски въ България, избѣгалъ въ Югославия; продалъ се тамъ на Жика Лазичъ, шефъ на бѣлградската тайна полицил, за да създава чети противъ македонскитѣ автономисти.

 

«Така Паница е принесълъ услуги на всички власти, които сѫ се борили противъ Македония, и отъ всички е спечелилъ по нѣщо ...»

 

На края „Ди Пресе" казва, че борбата въ Македония продължава и сега.

 

 

Менча напуска тоя свѣтъ

 

Ето нѣкои извадки отъ онова, което вестникъ „Македонска Трибуна", отъ 1 октомврий 1964 година писа:

 

„Най-популярната, уважавана и обичана, измежду всички жени въ македонското освободително движение, въ досегашното негово развитие, почина. Тежка, но горда раздѣла на борческа Македония съ една нейна знаменита героиня.

 

Престана да тупти едно сърдце, което отъ четиридесеть години насамъ бѣ отдадено изключително на нашата освободителна кауза. Затвориха се едни очи, които следѣха всичко свързано съ тая свещена кауза. Прекѫсна се една мисъль, които неспирно се движеше около Македония. Вѣруюто на Менча бѣ — всичко за Mакедония, нищо за себе си.

 

Още приживѣ Менча бѣ влѣзнала въ историята на своята родина. Смъртьта й идва само за да овѣковѣчи примѣра й като изворъ на куражъ, на изпълненъ до край дългъ къмъ поробенитѣ, на непоколебима вѣрность къмъ истинското народно чувство за правда и свобода.

 

Нека раздѣлата съ тази изключителна жена въ нашето движение ни намѣри повече отъ всѣкога решени да продължимъ дѣлото, за което тя бѣ готова и сто пѫти да се жертвува. И нека вѣрваме съ нейната вѣра, че то ще завърши съ тържеството на нашата народна идеи, която става по-богата чрезъ духътъ на герои като Менча".

 

*

 

„На 10 септемврий 1964 година къмъ 10 часа преди обѣдъ е прегледала два чуждестранни вестника и направила отъ тѣхъ изрѣзки, които представляватъ интересъ и за насъ, като македонски българи, и ги е дала на съпруга си. Следъ това е полегнала въ градината на квартирата си, за да си почине; взела предъ себе си за прегледъ другъ вестникъ и списание. Съпругътъ й я видѣлъ какъ е заспала и продължилъ работата си въ близката стая. Къмъ 12 часа безъ четвърть жената, която помагала въ кѫщи, чула какъ Менча говори на малката щерка на сѫщата жена:

 

— „Много си хубава . . . Какъ хубаво си играешъ ..."

 

893

 

 

Чувайки далечния сигналъ, че е вече пладне (12 часа) жената отишла къмъ Менча да я пита какво трѣбва да приготви на бързо за обѣдъ, и и намира издъхнала върху лежащия столъ.

 

Пристигналиятъ лѣкарь е заявилъ, че смъртьта е настѫпила за нѣколко секунди".

 

*

 

„Върху тленнитѣ останки на Менча е била положена донесената отъ двамата делегати на македонската емиграция въ Америка — Отецъ Василъ Михайловъ и Благой Марковъ — голѣма копринена кърпа, върху която е цвѣтно нарисувана картата на Македония. Въ ковчега е билъ поставенъ единъ брой отъ вестникъ „Македонска Трибуна", четенъ отъ 37 години насамъ винаги съ интересъ и обичь отъ страна на Менча. Поставенъ е билъ сѫщо единъ екземпляръ отъ отпечатанитѣ спомени на съпруга й, „Младини", които тя наново е препрочитала нѣколко дни преди смъртьта й. Съ присѫщата й грижа за всичко, което засѣга нашето поробено отечество, тя е помагала по силитѣ си и за приготовляването на тази книга преди нѣколко години".

 

*

 

„Асѣнъ Аврамовъ прочете следната кратка речь:

 

«Чувствуваме, че нѣмаме право дори да скърбимъ, защото предъ насъ имаме единъ борецъ, за чиято стойность е излишно да прибавяме повече даже и една дума.

 

Имаме предъ насъ една покойница, която най-малко се боеше именно отъ смъртьта. Дължимъ й всички безкрайно признание за нейния възвишенъ примѣръ — какъ да живѣемъ, какъ да гледаме на хората, какъ да гледаме на своята собствена личность, какво да дадемъ отъ насъ за народа си, за Родината.

 

Името й бѣше и за дълго ще остане изворъ на куражъ и на гордость за хиляди, а не е пресилено да кажа за стотици хиляди наши братя и сестри. То ще остане обкрѫжено съ безсмъртность поне всрѣдъ нашия народъ, доколкото наистина въ тоя свѣтъ има безсмъртность.

 

И все пакъ, драги другари и приятели, развълнувани сме дълбоко, защото на всички родолюбци би се искало всрѣдъ тѣхното поколѣние да се мѣркатъ живи хора като нашата скѫпа покойница, да ги има, даже — ако е възможно — и въ по-голѣмъ брой. Тѫгуватъ особено тия, които по-отблизо познаваха характера, духътъ и сърдцето на прославената Менча; тия, които познаваха безпредѣлната нейна скромность и доброта, сѫ почувствували какъ сърдцето й се вълнува предъ всѣка неправда, предъ всѣка чужда мѫка, предъ всѣка човѣшка нищета и слабость.

 

Като-чели непобедимо бѣ търпението и волята на тая нѣжна наша другарка. Никога тя не се оплака отъ нѣщо, което живота пожела да й поднесе. Вдъхновена бѣше отъ съзнанието си за дългъ, както голѣмиять поетъ е вдъхновенъ отъ своя гений, както философътъ е вдълбоченъ въ своята мисъль.

 

И днесъ и за всѣкога безброй българи и ромъни ще бѫдатъ доволни, че и нейното име ще могатъ да посочватъ въ редицата на ония примѣрни защитници на най-високото човѣшко благо въ Македония — великото благо на свободата.

 

Живота на всички ни е борба. Какъ да се държимъ въ тази борба блестяще показватъ личности като нашата покойница. Тя не проповѣдваше съ думи, а само съ живъ примѣръ и съдържателно мълчание.

 

Отъ името на всички нейни близки и другари извиквамъ: Слава на бореца Менча, вдъхновитель на много борци !

 

Утехата на всички опечалени е само нейниятъ споменъ, който представлява огромно морално богатство.

 

Да живѣе Македония, за която Менча бѣше готова да умре, а сетне

 

894

 

 

пакъ по съзнание за дългъ се постара да живѣе една минута повече, и която Македония никога не изчезваше отъ мисъльта й !»

 

*

 

Въ споменатия брой на „Македонска Трибуна" бѣ писано още:

 

«Всрѣдъ българитѣ отъ вѣкове не се знаеше такъвъ ясенъ фактъ — жена да привлече вниманието на свѣта чрезъ своя подвигъ и рискъ. Само въ нѣкои народни пѣсни се среща нѣкое име — напримѣръ това на Сирма войвода; или тукъ-таме, ограничено по пространство и съдържание, се споменаваше нѣкое проявление на дадена сърдцата жена отъ категорията на баба Тонка, или на пожертвувалата се Катерина Симидчиева и пр. Така че, дѣлото на Менча Кърничева развълнува цѣлата българщина — включая и приятелитѣ на Паница, които — естествено — се движеха въ съвсемъ противни чувства. Името на Менча остана, въ паметьта на цѣлото нейно поколѣние, специално на младежьта. И не малко насърдчение даде то на самитѣ тѣзи, които се борѣха или решаваха да се втурнатъ въ борбата противъ поробителитѣ ни ...

 

Презъ декемврий 1926 година тя се вѣнча тайно съ Иванъ Михайловъ. Отъ този день до смъртьта си бѣ нераздѣлна отъ него, въ истинската смисъль на думата.

 

Четири месеци подиръ сърбофилския воененъ превратъ въ България (станалъ презъ май 1934 г.) тя, заедно съ съпруга си, мина нелегално турската граница срещу Лозенградъ, съ намѣрение да заминатъ къмъ западна Европа и така да покажатъ на тогавашната звенарска власть въ България, че напразно тормози хиляди семейства изъ Софийски, Кюстендилски и Петрички окрѫгъ да търси Михайлова. Но турската власть го спрѣ въ течение на четири години на турска територия — очевидно по настояване на тогавашното Балканско Съглашение, а твърде вѣроятно и по натискъ на нѣкои други политически фактори. Прекараха въ градъ Кастамону, въ Анкара и на островъ Принкипо. Въ 1938 г., месецъ августъ, напуснаха Турция, следъ като Югославия започна да се приближава къмъ осьта Берлинъ-Римъ. Разпадаше се вече Балканското Съглашение.

 

Следъ известни полицейско-политически разправии между дветѣ държави (Полша и Турция) Менча замина съ съпруга си за Полша, като по море пѫтуваха тридесеть и три дни, спирайки въ Израелъ, въ Египетъ, въ Сицилия — безъ обаче да могатъ да слизатъ отъ кораба. Стигнаха въ Полша когато вече судетскитѣ нѣмци бѣха шумно приключени къмъ германския Райхъ. Хората се боеха отъ избухване на голѣма война.

 

Втората свѣтовна война ги завари въ Варшава. Тамъ бѣха по време на боеветѣ презъ цѣлия септемврий 1939 година. Може да се каже, че случайно останаха живи; защото тъкмо въ последната вечерь, при капитулацията на Варшава, сѫ решили да напуснатъ спалнята си и да слѣзнатъ въ долния етажъ, понеже бомбардировката съ аероплани и артилерия е била извънредно упорита. Презъ това денонощие върху кѫщата имъ попадатъ четири гранати; едната отъ тѣхъ се вмъква презъ отворения прозорецъ на спалнята имъ, избухва и нанася голѣми повреди на цѣлия горенъ етажъ.

 

Правили сѫ всичко възможно да влѣзнатъ въ връзки съ приятели въ България или Америка, за да имъ доставятъ малко пари; но безъ никакъвъ успѣхъ. Хората на Гестапо ги арестуватъ въ течение на известно време, както вече е казано.

 

За да избѣгнатъ гладна смърть, решили да избѣгатъ и, наистина, презъ Берлинъ се озовали въ Будапеща, кѫдето прекарватъ около тринадесеть месеци. А когато пониква хърватската държава, преселили се въ Загребъ. Тамъ сѫ стояли отъ месецъ май 1941 до декемврий 1944 г. Въ края на августъ 1944 г., обаче, Германия предложи на Михайловъ да обяви въ Скопйе независима македонска държава. Той пристигна въ Скопйе заедно съ жена си и постѫпва, така, както е смѣтналъ, че е най-полезно за неговото отечество. Съ редица рискове и приключения наново се прибрали въ Хърватско.

 

Следъ крал на войната сѫ се премѣствали въ разни страни на Европа.

 

895

 

 

Всѣкога и навсѣкѫде, при всички обстоятелства, Менча е била съ непоколебимъ духъ, оптимистка и преданна на нашата народна кауза, както и на своя другарь. Нейната вѣрность къмъ Македония и любовьта й къмъ всички страдащи въ родината ни, й наложи да се лиши отъ всичко, което съставлява нормалния животъ на една жена, като почнемъ отъ отказа да има собствени деца. И въ емиграция тя прекара толкова години ограничена, лишена отъ разнообразията на редовния животъ, а съсрѣдоточена въ нашитѣ проблеми, въ четене и размишления. Ползуваше се сравнително добре отъ нѣмски, френски и италиянски езици. Хърватски говорѣше много по-добре».

 

*

 

Една отъ основнитѣ задачи на настоящата книга е да даде, по възможность повече представа за общественото настроение спрѣмо нашата народна освободителна идея. Но избѣгвамъ да цитирамъ много отъ съчувственитѣ писма, които получихъ за смъртьта на моята съпруга. Тѣ показватъ най-нагледно какъ времето не намалява обаянието, което се е създало около образитѣ на именититѣ наши борци.

 

Освенъ българи, редица хърватски организации и отдѣлни хървати, както и други чужденци-унгарци, арменци, ромънци, а и турски вестници писаха възторжено за Менча, за постѫпката й въ Бургтеатъръ и за живота й до деня на смъртьта.

 

Висококултуренъ българинъ, по произходъ отъ Македония, работилъ съ ентусиазъмъ въ македонското движение, отлично познатъ на Менча и на съпруга й пише между другото:

 

«Трудно е да се пише за голѣми и необикновени хора. Менча бѣ именно такава изключителна личность. Свързала идейния си животъ и съпружески, подъ крилото на голѣмото, тя можеше само духовно да расте...

 

Удара, който понасяшъ и празнотата, която се оставя, не може да бѫде запълнена съ никакво утешително слово.

 

Но народниятъ водачъ е човѣкъ, за когото нѣма жертва, която той не би билъ готовъ да принесе и понесе ... Той трѣбва и не може освенъ да запази спокойна повърхностьта на океана, покриваща неизмѣрими дълбочини...

 

Менча имаше подплатата на ония борци отъ първа величина, съ които не само нашата, но и всѣка национална лѣтопись може да се гордѣе.

 

Тя имаше преди всичко характеръ, безъ който нравствено величие е невъзможно...»

 

 

Добре известниятъ хърватски писатель и общественъ деецъ г-нъ д-ръ Анте Бонифачичъ между другото пише:

 

«Борбата на хърватитѣ и македонцитѣ добива въ тази смърть идеалъ, въ чийто смисъль майкитѣ могать да отглеждатъ своитѣ дъщери — какъ трѣбва да се боримъ за свободата на своя народъ . . .

 

. . . Можете да бѫдете увѣренъ, че Менча на всички насъ оставя като заветъ борбата за нейната мила Македония и на нейното вѣрно Хърватско».

 

 

Извѣстниятъ турски журналистъ г-нъ Махмудъ Неджметтинъ Делиорманъ пише:

 

«Въ политическата история на Балканитѣ като най-голѣма идеалистка е намѣрила мѣсто уважаемата Ви съпруга, покойницата. Нейната смърть наскърби всички ни. Тленнитѣ останки на тази героиня на македонското освободително движение оставатъ тукъ; но духътъ й вѣчно ще витае надъ прокуденитѣ македонски синове. Нека Богъ да я прости и на Васъ дари търпение.

 

Като се присъединимъ къмъ Вашата дълбока скръбь, моля Ви да приемете моитѣ съболезнования».

  

896

 

 

[[ страници 897-912 липсват ]]

 

912

 

 

 

Приложение № 40

 

 

Визитната картичка на жупана Полковникъ Михайловичъ.

 

 

На обратната страна на визитната картичка Брѣгалнишнич жупанъ Михайловичъ е написалъ собственорѫчно следното:

 

Иван Момчилович из Куманова путује са мном за Београд. Jа сам у I класи.

 

I./V—28 Пуковник Михайлович

 

913

 

 

 

Приложение № 41

 

[Рrevious] [Next]

[Bасk to Index]