“ИСТОРИЯ НА ОХРИДСКАТА
АРХИЕПИСКОПИЯ”
В ЧОВЕШКАТА СЪДБА
И ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКАТА
ДЕЙНОСТ НА ИВАН СНЕГАРОВ
 

Българският интелектуален елит до Втората световна война има една трайна и важна отлика: силното присъствие на личности от “старите краища”, родени в Македония, намерили топъл прием в майка България, отгледани, възпитани и изучени от нея, и сетне посветили целия си съзнателен живот в служене на Отечеството. Интелектуалци, които никога не забравиха своите корени, останали там в Македония, събрала в едно усмивките и сълзите, радостите и скърбите на българската нация. Едва ли трябва да изброявам имена. Ще бъде достатъчно да посоча само С. Радев и акад. Л. Милетич. Единият — журналист и писател, изящен стилист и блестящ дипломат; другият — голям учен, славист от европейска величина, председател на БАН, но и общественик, който през целия си живот е съпричастен към мъката на българите от Македония и Източна Тракия.

Иван Снегаров (1883 —1971) е част от този интелектуален елит. И той като останалите е носител на неговите най-добри качества: от пряк участник в борбите на българите от Македония (ръководител на организационна структура на ВМОРО в Цариградската духовна семинария) до страстен, търпелив, упорит изследовател на миналото на Родината. Изследователското ежедневие на И. Снегаров (продължило 70 години) е белязано с една особеност: изключително внимание към историята на родния край. Веднага искам да отбележа, че тази особеност в никакъв случай не принизява стойността на научната му дейност. Защото това не са регионални интереси и те не теглят към материята, която обикновено наричаме краезнание, тъй като става дума за македонските земи и тяхното място в историята на България и българите.

Все пак, за да бъда съвсем точен, длъжен съм да отбележа, че две са основните теми, които създават облика на голямото научно дело на И. Снегаров: история на Църквата и миналото на Македония [1]. За щастие те се пресичат и фокусират в една точка,

1. Вж.  К о в а ч е в, М. По-важни трудове и статии на академик Иван Снегаров. — Изв. на Инст. за истор. Т. 14—15 (Сборник от трудове, посветени на академик     Иван Снегаров по случай 80-годишнината му). С., 1964, 27 35. Пълен списък на трудовете му: Камбуров, В., Н. Чобанов, Н. Казански. Иван Снегаров. Библиография (общо 660 библиографски единици). Книгата, предназначена за серията “Биобиблиографии на български учени”, публикувани от Издателството на БАН, бе завършена преди повече от 3 години и аз поех задължението да напиша уводна студия. За съжаление настъпилите тежки времена за българската академична книга възпряха това издание. Надявам се, че положителната промяна в дейността на Академичното издателство “Проф. Марин Дринов” ще направи възможно обнародването на тази “Библиография” в най-близко бъдеще.


VI

която се нарича “История на Охридската архиепископия”. Наистина не биха могли да се пренебрегнат изследванията му, посветени на Скопие, Струга, особено на Солун (преди всичко чудесната му книга от 1937 г.), или пък книгите му за възрожденски дейци като Неофит Рилски и Райко Жинзифов. Но Охридската църква е безспорният приоритет в научните интереси на И. Снегаров: от дисертацията му, защитена в Киевската духовна академия (1912) до последната му посмъртна публикация за манастира “Св. Наум” (1972)! Ако за неговия бележит предшественик, германския византолог Х. Гелцер, историята на Охридската архиепископия е научно предпочитание, за И. Снегаров същата тема, нека не звучи прекалено емоционално и романтично, е зов на кръвта, влечение към дълбоките корени на предците, негова човешка съдба.

* * *

Изборът на обект за научно дирене не е и не може да бъде рожба само на емоционално пристрастие. И научният интерес на И. Снегаров не е плод на такъв порив. Защото историята на Охридската архиепископия е тема, която събира в себе си съдбите на балканските народи, тема, в която се преплитат политическите и духовните интереси на България, Византия, по-късно Сърбия, а през епохата на османското владичество и на Константинополската (Вселенската) патриаршия, която претендира да бъде единствен представител на православните народи пред султана и Високата порта.

Създадена от император Василий II (976—1025), за да замени унищожената от него Българска патриаршия, проходила веднага след покоряването на България (1018 г.) под ръководството на архипастир българин. Архиепископията скоро попада под трайното и сигурно управление на ромеи, назначавани на този висок пост от василевса в Константинопол. В продължение на столетие и половина Охридската архиепископия обединява голяма, бих казал основна част от епархиите на Българската църква до 1018 г. (тя тръгва от , поверена някога на св. Климент) и представя интересите на мнозинството от българските пасоми.


VII

Обстановката на Балканите и преди всичко позицията на Охридската архиепископия се променят след 1186 г., когато Асеневци възобновяват българското царство и като неделима част от него — независимата Българска църква. Тогава за първи път след кръщението (864 г.) българското паство се оказва подчинено на два църковни центъра: единият в рамките на възстановената българска държава, в новата столица Търново, а другият — извън пределите на страната, в Охрид, по традиция подчинен на Константинопол. Съдбата на този конфликт е свързана със съдбата на българското царство. Когато в 1230—1235 г. Иван II Асен завършва успешно процеса на обединение на някогашните български земи, приема титлата “цар и самодържец на българи и гърци” (след пленяването на Теодор Дука Комнин Ангел и покоряването на ефимерната му империя) и провъзгласява или по-точно се сдобива отново с Българска патриаршия, след възстановяването на каноническото единство с Константинополската патриаршия (по това време патриархът пребивавал в Никея), проблемът сякаш е решен. Епархиите на Охридската църква или по-голямата част от тях в политическо и държавно отношение са подвластни на българския цар. Но Охридската църква запазва своята традиционна автономия и така конфликтът, заложен от Василий II, продължава да тлее и да заплашва единството на българщината.

Постепенното отпадане на македонските земи (както Източна, така и Западна Македония) от българското царство — процес, започнал веднага след смъртта на цар Иван II Асен (юни 1241 г.) и добил пълна сила при неговите невръстни наследници Калиман I Асен (1241 — 1246) и Михаил II Асен (1246—1256) — потвърдило на Охридската архиепископия нейната първоначална позиция на автокефална църква, но вече не в отсъствието на българската държава, а край нея. Отново в границите на Византия още след военните успехи на Йоан III Дука Ватацес, а от началните десетилетия на четиринадесетото столетие — в рамките на сръбското кралство, което овладявало постепенно, но сигурно Македония. Тази странна противоречивост — преобладаващата българска националност на паството в по-голямата част от епархиите, ромейската принадлежност на повечето от архиереите и сръбската политическа власт — продължава до покоряването на Балканите от османските турци. Но това не обединява българите. Напротив, връща ги към положението, съществувало през XI — XII в. Защото след унищожаването на Търновската патриаршия, нейните епархии попадат под властта на Вселенската патриаршия, докато Охрид запазва относителната си автокефалност. И така до 15 май 1767 г., когато Архиепископията е унищожена.

Едва ли е необходимо да навлизам в повече подробности. На специалистите е добре известно, че Охридската архиепископия е


VIII

особена институция — макар че нейният статут е добре познат — и то не само на Църквата, а на цялата балканска политическа, религиозна и културна общност, или ако трябва да се изразя по друг начин, на византийската общност. Тя е великолепна илюстрация на сложния, трудния и мъчителен път, извървян от част от българската нация, чиято конфесионална принадлежност е била грижа на една по същество чужда за нея институция, обвързана в различно време с почти всички балкански държави и народи.

Ако хвърлим поглед върху почти осемстотингодишната история на Охридската църква от персонално ниво, т. е. от гледна точка на духовниците, сплитали в едно или друго време собствените си съдби — човешки и архипастирски — с действията на институцията, която те са ръководили, ще се изправим лице в лице с личности, чиято историческа значимост надхвърля далеч регионалните граници. Ако трябва да избера само няколко архиереи — а изборът никак не е лесен, ще бъда принуден, разбира се, да тръгна от св. Климент Охридски (916), чиято многолика дейност няма пряко отношение към Охридската архиепископия като църковна институция. Но неговият култ е бил онзи духовен стълб, който е осигурявал каноническата стабилност и автономната позиция на Архиепископията. Все пак бих могъл да посоча поне двама дейци на Охридската църква. Това са Теофилакт Охридски и Димитър Хоматиан, двамата архиепископи — истински водачи на своята църква и на своето паство, двама богослови, оставили след себе си тълкувания по много и сложни канонически и юридически въпроси, двама писатели, които утвърждават и популяризират култа на своя патрон. Двамата изтънчени византийски творци пишат жития на един български духовник, учител и писател — какво по-добро практическо осъществяване на теорията, аргументирала съществуването на Византийската общност [2].

Ето това е научната тема, към която И. Снегаров проявява необичайна научна и изследователска страст през почти целия си живот на преподавател и учен. Това, което наистина заслужава да бъде отбелязано особено настойчиво, е, че И. Снегаров не прекъсва своите проучвания върху историята на Охридската архиепископия след публикуването на двата обемисти тома, за които ще стане дума по-долу. Напротив, нарушавайки неписаното правило, че една изчерпана тема води към постепенното

2. През 1988 г. Сър Димитри Оболенски, продължавайки своите изследвания върху Византийската общност (1971 г.), публикува книгата си “Шест византийски портрета”. Едва ли случайно първите два са на св. Климент Охридски и Теофилакт Охридски (останалите са на Владимир Мономах, св. Сава Сръбски, Киприан, митрополит на Киев и Москва, и Максим Грек). Вж.  O b o l e n s k y, D. Six Byzantine Portraits. Clarendon Press — Oxford, 1988, 8—33, 34—82.


IX

заглъхване на интереса към нея, той непрекъснато се връща към историята на Охридската църква. През 1940—1941 г. на страниците на “Македонски преглед” И. Снегаров публикува обемисто изследване, онасловено “Към историята на Охридската архиепископия—патриаршия”, ч. I — III. По-късно, през последните две-три десетилетия от активната си научна дейност, той проявява особен интерес към св. Климент Охридски. И. Снегаров внимателно изучава житията на светеца, неговата биография и прави сполучливи опити да определи границите на епархията, чието ръководство му е възложено от цар Симеон. И все пак основните резултати от десетилетната изследователска дейност, наченала още в Киевската духовна академия, са материализирани в двутомната “История на Охридската архиепископия I—II” (София, 1924, 1931). Нямам намерение да представям подробно този внушителен труд. Читателят сам ще се запознае с него — както с обемните му измерения, така и с неговото съдържание. Но няколко думи са необходими. Том I е в обем от 347+ 17 с. (основна част и показалец, който е пагиниран отделно). Той е разделен на три части, чиято самостойност се обуславя от един белег — “националния” облик на църквата, т. е. “Българска епоха (969—1018)” (с. 3—51), “Византийска епоха (1018 — 1334)” (с. 52—315), “Сръбска епоха (1334—1394)” (с. 316—347). Не може да се отрече, че този подход на Снегаров е до голяма степен оправдан (дали периодизацията не би била по-приемлива, ако при нейното установяване се ръководим от историята на самата църква, а не от националния характер на политическата власт, управлявана върху нея?). Необходимо е, разбира се, едно уточнение, въпреки че то се подсказва от страниците, отделени за всяка една от трите епохи. Няма съмнение, че обликът на Архиепископията както от гледна точка на политическата власт, така и на духовното водачество, се създава от “Византийската епоха”. Тогава се ражда истинската Охридска архиепископия, утвърждава се постепенно и заема важно място сред църковните институции, свързани по един или друг начин с Константинополската патриаршия. “Българската епоха” — тя по скоро е едно въведение към същинската история на Охридската църква — е необходима на автора, за да установи каноническата връзка между Преслав — Дръстър и Охрид (тук И. Снегаров убедително, без емоции отхвърля някои схващания на сръбския учен Б. Прокич) и произхода на Архиепископията, чийто диоцез почти съвпада с епархиите на Българската патриаршия до 1018 г. “Сръбската епоха” пък е времето, когато Охридската църква попада под политическата власт на Стефан Душан и неговите приемници и е принудена да съжителства с Ипекската сръбска архиепископия, сетне патриаршия. Всяка част е построена по един и същи начин: граници и епархии, вътрешно състояние, йерарси, книжовна или духовна просвета.


X

Би могло да се каже, че същият подход е използван при написването и структурирането на т. II (значително по-голям, XI+ 615 с., въпреки че разглежда по-малък период). Само че тук цялата обемиста книга е отделена за една епоха — турската. Впрочем това е посочено още в подзаглавието на тома, уточняващо неговата хронология: “От падането й под турците до нейното унищожаване (1394—1767)”. Първите две глави на книгата са отделени за положението на Архиепископията от 1394 до 1557 г. и от 1557 до 1767 г. След това последователно са разгледани “Граници и епархии”, “Йерарси” (архиепископи и епархиални архиереи), “Вътрешно състояние на Охридската църква” (тук са изучени два основни въпроса: взаимоотношенията на клира и паството и религиознонравственото им състояние, като текстът е разпределен на две с граница средата на XVI в.), “Духовна просвета” (същият хронологически принцип) и най-сетне — “Устройство и управление на Охридската църква” (ръководни органи на две нива — Архиепископията и епархиите, избор на йерарси, издръжка на клира, църковна дисциплина и организация и дейност на църковния съд).

Съществена отлика на този том са присъствието на последната осма глава, онасловена “Манастири” (с. 422—500: кратки, но много полезни бележки за десетки манастири на територията на Архиепископията — от основания от св. Климент манастир, посветен на св. Пантелеймон до обителите в областта около Берат и Елбасан) и “Притурки” (с. 501—576), в които са включени малки изследвания, разглеждащи недостатъчно обстойно изучени в основния текст въпроси и много документи, представени чрез наборен текст или клишета. Както първият том, така и вторият е снабден с необходимия “Именен показалец” и с много полезните “Поправки” (с. 605—606) и особено “Прибавки” (с. 607—613).

* * *

Ако перифразирам една известна сентенция за книгата, тя би звучала така: всеки научен проблем си има своята съдба. Най-малко по две причини. Всяко човешко дело, колкото и да е велико, носи в себе си своята несъвършеност. От друга страна, историческата наука е динамичен феномен. Дори само заради откриването на нови извори или поради усъвършенстване на изданията на вече познатите и използваните. Историята на Охридската архиепископия, разбира се, не прави изключение от това правило. Трайният интерес на И. Снегаров към Охридската църква и особено дълголетният му изследователски труд стъпват на постигнатото от неговите предходници. Преди всичко от Х. Гелцер. Но стореното от него, без да се боя от трафарета, който употребявам, е нова епоха в изучаването на този изключително важен проблем от историята на Балканите.


XI

Както вече посочих, само десетилетие след публикуването на т. II самият Снегаров подновява своите изследвания, които в една или друга степен продължават до края на живота му.

Съвсем естествено е днес, шестдесет години след окончателното завършване и публикуване на този изключителен труд, той да бъде вече надминат. Но бързам да отбележа: той е надминат в отделни негови части, но в никакъв случай в неговата цялост. Защото “История на Охридската архиепископия” още дълго време ще бъде основна книга за балканистите медиевисти. И все пак как биха изглеждали днес едни Corrigenda et Addenda (припомням, че самият Снегаров снабдява втория том от книгата си с “Поправки” и “Прибавки”)? Моето намерение е да отбележа само някои трудове, а не да бъда изчерпателен. Целта на изданието не е такава, а и всеки специалист е ориентиран в своята област.

На първо място ще се спра на изворите. Особено внимание заслужават: първото критично издание на богатата колекция писма на Теофилакт Охридски [3] — един изключителен извор за периода от края на XI и началните години на XII в.; добавката към една нотиция на Константинополската патриаршия (според критичното издание № 13) [4]; две кратки, но интересни нотиции за Охридската църква, публикувани от А. Твар и Г. Принцинг [5]; корпусите или каталозите на византийски печати, издадени от В. Лоран [6], Г. Закос [7], Дж. Незбит и Н. Икономидис [8], които съдържат известните до днес печати на охридски архиепископи или епархиални архиереи. Тук бих искал да добавя подготвеното от мен критично издание на прочутия списък на охридските архиепископи по двата запазени ръкописа: Cod. Paris, gr. 880, ff. 407v—408r и Москва Син. гр. 286, f. 5v.

Изследванията са много. И то е съвсем естествено, тъй като темата е твърде значима и трудно би могла да се заобиколи, особено когато става дума за един период от повече от 60 години. Без да ги класирам — нито по хронология, нито по значимост — и като съзнавам, че винаги ще пропусна имена и заглавия, ще се

3. T h e o p h y l a c t e  d'A c h r i d a. Introduction, text, traduction et commentaire par P. Gautier. Thessalonique, 1986 (CFHB, XVI/2).

4. Notitiae Episcopatuum Ecclesiae Constantinopolitanae. Texte critique, introduction et notes par J. Darrouz?s. Paris, 1981, 371—372.

5. T o v a r, A. Nota sobre el arzobispada de Bulgaria en un manuscrito griego de Salamanca. — Emerita, 30 (Madrid, 1962), 1—7;  P r i n z i n g, G. Entstehung und Rezeption der Justiniana Prima — Theorie im Mittelalter. — Byzantino-Bulgarica, 5 (1978), 269—287.

6. L a u r e n t, V. Le corpus des sceaux de lempire byzantin. T. V/2. Paris, 1965, No 1491—1510.

7. Byzantine Lead Seals. By G. Zacos. Compiled and Edited by John W. Nesbit. Vol. 2 Berne, 1984, No 410, 420, 514, 630, 661, 676, 959.

8. Catalogue of Byzantine Seals at Dumbarton Oaks and in the Fogg Museum of Art. Vol. 1. Edited by J. Nesbit and N. Oikonomides. Dumbarton Oaks, Washington, D. C. 1991, No 17.1, 29.6, 29.7, 29.8, 29.9, 31.1, 31.2, 35.1, 35.2.


XII

задоволя да отбележа само отделни по-важни публикации. Ще започна със статиите: В. Н. Златарски (една от последните публикации на известния български историк, посветена на “Първа Юстиниана”), Ф. Гранич, Р. Любинкович, Ч. Джианели, А.-Е. Тахиаос (тук трябва да добавя посочените по-горе А. Товар и Г. Принцинг). Наред със специалните книги на гръцките учени Г. Конидарис (Приноси към църковната история на Охрид. Атина, 1967) и С. Варналидис (Охридският архиепископ Зосим, 1687—1746. Солун, 1974), трябва да отбележа някои обобщаващи трудове, в които историята на Охридската архиепископия или на някои от нейните епархии има своето място: Митрополит Генадий (История на Вселенската патриаршия. Атина, 1953), А. Вакалопулос (История на Македония, 1354—1833. Солун, 1973), Й. Тарнанидис (Формиране на автокефалната българска църква, 864—1235. Солун, 1976), А. Дюселие (Морското лице на Албания през Средновековието. Дурацо и Валона от XI до XV в. Солун, 1981: много бележки върху Охридската архиепископия и град Охрид, Канина, Балши, Главиница, Девол, Берат, Йерисо), Т. Събев (Самостойна народностна църква в средновековна България. София, 1987), Дж. Федалто (Църковната йерархия на Ориента. Падуа, 1988), В. Кравари (Градове и села в Западна Македония. Париж, 1989). Много допълнителни библиографски бележки могат да се направят върху манастирите, изброени в гл. VIII на втория том (споменатата вече книга на В. Кравари, както и статии на историци и археолози от Скопие), но това едва ли е възможно да бъде сторено тук.

* * *

За българина Охрид никога не е бил само минало; той винаги е бил и настояще, независимо какво е то. За И.Снегаров тази истина важи с още по-голяма сила. Стремейки се през целия си живот да изучи миналото на родния си край, с не по-малко желание и, бих казал, сила, той е искал да го види свободен. Тези му стремления, малко неочаквано, откликват в краткия Предговор, с който е снабден т. II (с. V—VII). Тъй като тук навлизаме в сферата на политическите идеи и се докосваме до един въпрос, който е твърде важен и днес е още по-сложен, отколкото преди Втората световна война, принуден съм да му отделя малко място в моя предговор.

И така: “Историята на Охридската църква е история на осемвековна независимост, бих казал, на духовна суверенност на Македония...” (с. VI); “... Автономистичният дух на Македония не е нов, а е рожба на нейния исторически живот. Той бил развиван от автокефалната Охридска църква. Историята на последната ни уверява: 1) че Македония има право и е способна и за политическа самостойност тъй, както е могла да съществува 8 века като независима духовна организация; 2) че както в старо време е била основа за духовно обединение на балканските народи, тъй и сега тя може да се превърне от ябълка на междубалкански раздори в звено на общобалканско братство” (с. VI) (курсивът е на самия автор).

Читателите може би ще бъдат изненадани, бих казал дори смутени, от тези пасажи, които, припомням пак, датират от 1931 г. Още повече, че те са в противоречие със съдържанието на самата книга. Тогава как бихме могли да си обясним тяхното присъствие в предговора? Струва ми се, че в такива особено деликатни случаи човек не бива да се поддава на чувствата си, а да се основава на Argumentum ad rem, И така, какви са фактите?

1. Може ли да бъде поставен знак на равенство между Охридската архиепископия и Македония (коя Македония? Географската област, част от нея или някое друго формирование?)? Първо, едва ли трябва отново да наблягам на факта, че Архиепископията е рожба на Василий II — дори не на Константинополската патриаршия (!) и е следствие от унищожаването на Българската патриаршия. Трите известни грамоти на василевса го доказват по убедителен и неопровержим начин. Второ, Охридската архиепископия, чиито епархии са много добре засвидетелствани в изворите, покрива голяма част от диоцеза на Българската църква или, ако трябва да се изразя по друг начин, тя е част от цялото (от Драч ... до София, Ниш, Браничево, Белград, Срем, Видин...). Това състояние се запазва през целия период на византийското господство в българските земи (в добавката към нотиция 13 на Константинополската патриаршия са изброени 23 епархии, които в основни линии потвърждават списъка от грамотите) и се утвърждава след възобновяването на българското царство (1186) и на автономната Българска църква, чийто архипастир вече пребивава в новата столица Търново. Трето, създаването на една нова църковна институция, чийто диоцез принудително включва епархии на българската църква, има за цел да отнеме църковната самостойност на българите, а след 1186 г. да се противопостави на тяхната независима църква, да съществува едновременно, успоредно с нея. Четвърто, тази позиция на Охридската архиепископия и още повече нейната съдба между края на XIV в. и 1767 г., когато Вселенската патриаршия я закрива, въпреки всичко не успява да отдели едните българи от другите. Напротив, борбите за църковна независимост през Възраждането ги обединяват и категорично подчертават единството на всички някогашни епархии на независимата Българска църква [9]. Доказателства едва ли са необходими, но все пак ще посоча два безспорни факта от крайната фаза на тези борби, водени от целокупната българска нация: а) сред участниците в Народно-

9. Подробно у  Н и к о в, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1929 (второ изд. С., 1971).


XIV

църковния събор през 1871 г. са и представители на Велешка, Пелагонийска (Битолска), Струмишка, Воденска, Скопска, Охридска и Поленийска (Кукуш и Дойран) епархии [10]; б) сред епархиите на новоучредената Българска екзархия през 70-те години на XIX в. са и Велешка (митрополит Дамаскин, 1871—1877 г.), Скопска (митрополит Доротей, 1872—1875 г.) и Охридска (митрополит Натанаил, 1872—1877 г.) [11].

2. Началната история на Охридската църква е едно преливане с Българската патриаршия. Като предстоятели на Охрид Cod. Paris, gr. 880 и Москва Син. гр. 286 отбелязват: св. Климент Охридски, Дамиан, Герман (Гавриил) и Филип (последният български патриарх, светителствал в Охрид). Йоан от Дебър, също българин, бил първият архиепископ в 1019 г., последван вече от Лъв, . Това преливане между двете институции — Охридската архиепископия и Българската патриаршия, или по-скоро идеята за него, е ярко демонстрирано от Паисий Хилендарски, който пише, че Асен I (Иван I Асен) повикал от Охрид свети Теофилакт и го поставил патриарх в Търново [12].

3. Наименование на Охридската архиепископия. Едва ли трябва да доказвам важността на наименованието на една църковна институция, на един диоцез, особено при отсъствието на традиция (освен, разбира се, смесването с “Първа Юстиниана”). Затова ще си позволя да посоча някои примери, които датират от най-ранната епоха в нейната история:

— Грамотите на Василий II: [13];

— Cod. Paris, gr. 880; Москва Син. 286; [14];

— Cod. Scorial. X — II — 10; [15];

— App. Notitia 13: [16];

— книжовни творби: Теофилакт, [17];

— печати:  или . [18]
 

10. М а р к о в а, 3. Българската екзархия 1870—1879. С., 1989, прил. 1 (с. 324-326).

11. Пак там. прил. 4 (с. 328-329).

12. Р а й к о в, Б. Паисиевият ръкопис на “История славянобългарска” от 1762 г. С., 1989, с. 76 (л. 28 б), с. 77 (л. 29 а).

13. И в а н о в, Й. Български старини из Македония. С., 1931 (фотот. изл. С., 1970).

14. Списъкът по парижкия ръкопис е издаван многократно: Du Cange, М. le Quien, Н. Gelzer. Тук посочвам най-достъпното издание:  И в а н о в, И. Цит. съч., с. 565.

15. P r i n z i n g, G. Op. cit., p. 277.

16. Notitiae Episcopatuum. . ., No 13, p. 371.

17. PG, t. 126, col. 151.

18. L a u r e n t, V. Le corpus; No 1492—1494, 1496—1498; Byzantine Lead Seals, II, No 410, 514; Catalogue of Byzantine Seals, I, No 29.6, 29.7, 29.8, 29.9.


XV

4. “Автономистичният дух” (и то на “Македония”, а не на Охридската архиепископия!), на който толкова настоява И. Снегаров, не е естествена рожба на местното население, а е плод на политическите действия на Василий II и неговите следовници. И, което е не по-малко важно, автономията на Охридската църква е каноническа, в допустимите от Константинополската патриаршия норми.

5. И все пак, как да си обясним тези схващания на И. Снегаров, който много добре е познавал изложените от мен факти или поне голяма част от тях? Първата причина има емоционална окраска. Няма съмнение, че върху политическите (или националните ?) схващания на учения са влияели неговата естествена привързаност, неговото естествено влечение към родния край, любовта му към Охрид и чисто човешкият му стремеж да го види свободен. Няма никакво съмнение, че идеята за “автономията” се дължи на близките му връзки с ВМОРО (особено в началните години от историята на организацията, преди въстанието от 1903 г.) — идея, преобразила се у някои дейци като “македонизъм”; идея, която е преследвала освобождението на македонските земи дори и с цената на трайното им откъсване от Отечеството. Не може да се подмине и влиянието, оказано от съдбата на Македония между двете войни, т. е. тогава, когато освободена от турска власт, тя попада (по-голямата част от Западна Македония) под властта на кралство Югославия.

Втората причина според мен има научен произход и се изразява в използването на историята (или по-точно на историческата наука) като инструмент за решаване на проблемите на съвремието. За съжаление по-голямата част от човечеството и преди всичко политиците правят тази грешка. Само две години преди началото на Втората световна война един от най-големите историци на нашето столетие Марк Блок писа: “Ако историята като инструмент за познание губи често доверие, това е защото от нея е искано нещо, което по своята дефиниция тя не би могла, не би трябвало да даде” (Какво да искаме от историята?, 1937). Почти по същото време прочутият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет — един от най-оригиналните мислители на XX в., заявява: “Миналото трябва да ни даде, ако не положителна ориентация, то поне някои отрицателни напътствия. То ни казва не какво да правим, а какво да избегнем” (“Бунтът на масите”, 1937). Или, казано по друг начин, миналото формира или би трябвало да формира “памет за грешките, която ни пречи да ги допускаме отново”. Защото всяко ново време предполага нови действия и естествено изискванови решения. Всичко друго би било утопия и илюзия.


XVI

В нашия случай неправилното смесване на научните идеи, по-точно на историческото познание с политическата теория и практика, претърпя крах. Защото не само че на Охридската архиепископия се приписва роля, която тя в този вид никога не е играла, но и нейната история в никакъв случай не би могла да е теоретичен модел за решаване на съдбата на съвременна Македония. Или, ако трябва да се изразя по друг начин, И. Снегаров, търсейки в Охридската църква нещо, което тя не е притежавала, иска да постигне нещо, което не е съществувало и не може да съществува в политическата реалност. Уви! Проверката на времето недвусмислено опроверга идеята на големия учен да види как Македония от “ябълка на междубалкански раздори” се превръща в “звено на общобалканско братство”. Защото Македония и днес е възел от тежки противоречия, и то не само исторически, а за съжаление и съвременни. И едва ли някой би се наел да подскаже как този възел би могъл да се развърже или в краен случай — да се разсече. Аз поне не съм оптимист, за да очаквам нещо от близкото бъдеще. И то не защото обединена Европа — такава, каквато я виждаше генерал Шарл дьо Гол (а не Рейгън, Буш или Горбачов) е блян на третото хилядолетие, а защото проблемите, заложени през средновековието, а и в по-ново време, дават плодове днес.

Иван Снегаров бе голям учен, един от блестящата плеяда български учени, които създадоха модерната българска историческа наука — В. Н. Златарски, П. Мутафчиев, П. Ников, Б. Филов. Към тях трябва да добавя и филолози като Л. Милетич и Й. Иванов. “История на Охридската архиепископия” е най-свидната му научна рожба и най-блестящото му произведение. Животът на книгата през изминалите десетилетия, както и нейното преиздаване (това трябваше да бъде сторено отдавна!) го доказват и подкрепят още веднъж мисълта на Лукреций: “Eriptur persona, manet res” (“Човек умира, делото му остава”). Нека оставим тази книга там, където е нейното заслужено място: сред най-добрите произведения на българската историопис и да не я намесваме в политиката — там, където тя би могла да бъде оцапана. Защото тя си остава великолепен разказ за сложната и тежка съдба на българщината през средновековието и новото време. Защото тя е разказ за истината, мъчителна, но истина. Още Паскал бе писал “Историята на църквата трябва всъщност да се нарича история на истината” (Мисли, 858).

Иван Божилов
Октомври 1994 г.

[Next]
[Back to Index]