Всекидневието на българите през XII-XIV век

Йордан Андреев

 

1. БЪЛГАРИЯ, ЗЕМЯ НА БЛАЖЕНИ

(Григорий Антиох—византийски автор от XII в.)

 

(Градове)
(Именна система)
(Демография)

 

През XII—XIV в. „многобройният народ на българите" продължавал да населява трайно земите на Мизия, Тракия и Македония. Западният летописец Вилхелм Тирски (XII в.) знае, че „България се простира от Дунав до Цариград и от същата река до Адриатическо море; на дължина има тридесет дни път, а на ширина десет и повече дни". Явно става дума за етническите граници на българското племе, тъй като тогава тези земи влизали все още в границите на Византийската империя. Обединяването на всички земи, населени с българи, под скиптъра на търновския самодържец — до това накратко се свеждал политическият идеал на държавната ни доктрина през XII—XIV в.

 

Най-щастлив от владетелите ни бил цар Иван Асен II, под чиято десница се повинували всички български предели: от Белград до Одрин и Егейско море, и от Карвунската земя (Добруджа) до Драч и Адриатика. Но скоро след смъртта му държавното и народностно единство на българите било сериозно подкопано — с това за кой ли път се потвърждава максимата, че делото и на най-великия държавник никога не може да се смята за завършено.

 

В края на XIV в държавното и народностно понятие България са категории, които далеч не се покриват. Хронистът Ханс Шилтбергер с учудване констатира факта за съществуването на „три Българии": първата със столица Видин, втората със столица Търново и тревата със столица Калиакра — става дума за Добруджанското княжество. В тези „три Българии" се оглежда политическото безсилие на феодалната ни държава, неспособна да се противопостави на чуждите нашествия, да укроти прекомерните царски амбиции,

 

7

 

 

да смири ниските болярски страсти и да превъзмогне вътрешнополитическия разврат. Сред тези три столици единствено Търново имал моралното право да се брои за наследник на „великата бащина слава", но това само навявало спомена за едно безвъзвратно загубено политическо наследство.

 

През XII—XIV в. българите назовавали земите на север от Стара планина с термина „Загоре". Тракия пък те най-често наричали „Македония", а понякога и „Романия". А днешна Македония била известна под името „България", понякога като „Долната земя", а даже и като „Долната земя Охридска".

 

От запад на изток българските земи били прорязани от една огромна планинска верига, която ромеите наричали „Хем", славяните „Веригата", а прабългарите „Балкан". Върху неговите сурови и горделиви хребети се издигали множество крепости „повечето или почти всички построени върху стръмни, скали и височини, които стигали до небето". Ромеите били убедени;, че зад Балкана се простирал безкраен лабиринт от непроходими места и бездънни пропасти. Историците им уверяват читателите си, че в „тази земя чужда, планинска и враждебна злини след злини връхлитат", а „теснините и пропастите се редуват с гори и храсталаци, след това идват усои и мочурища", а „планината била извънредно богата с води, много, гориста и обградена отвсякъде с непроходими стръмнини". Те твърдят, че Балканът ставал особено суров „когато слънцето се наклони и поеме зимния си път — тогава реките се сковавали от студ и тъй като тамошният климат е изобщо северен и студен, снегът покривал лицето на земята и изпълвал пропастите". Не случайно един византийски историк, изнежен от прелестите на Пропонтида, уверява читателите си, че в „страната на българите има непрекъснато дъждовни облаци, дъжд след дъжд и сняг след сняг". Откъм „ветровития север" непрекъснато връхлитали бури — според твърдението на един от хронистите на III кръстоносен поход при преминаването на българските планини рицарите страдали от „толкова гъсти мъгли, че можели да ги пипнат с ръка и да ги отстранят от себе си донякъде чрез движение". Истината била, разбира се, друга, — през средновековието Балканът не бил непроходим „стига

 

8

 

 

човек да пътува в подходящо време, по места, през които може да се мине направо и където има достатъчно вода за пиене и трева за впрегатния добитък".

 

През XI—XII в. в цяла Европа се наблюдава значително затопляне на времето. Някъде в началото на XIII столетие започнало поредното застудяване, което чувствително влошило климатичните условия. Разликата в средната температура между топлия и следващия по-хладен период била около 2 градуса. Вероятно това ще е причината, която през XI—XII в., довела до масовото заселване на високите планински терени в България. Овладяването на тези планински масиви станало не само в резултат от благоприятните климатични условия, но и вследствие на варварските нашествия от север. С взаимоотношенията на тези два фактора трябва да обясним и запустяването на полетата в Мизия. Според уверенията на византийската историчка Ана Комнина през XI в. тази земя била подходяща единствено за лов на диви животни. За сметка на обезлюдяването на Мизия по Стара планина се появили многобройни градчета и крепости, в които трайно уседнал българският елемент.

 

Трудно е да се оцени мястото на Балкана в националната ни история, но няма съмнение, че през средните векове на „задоблачния Хем" се пада съдбоносен дял в опазването на българската народност: подобно на вечна и могъща стража Балканът заставал като непреодолима преграда пред всеки нашественик. Както сполучливо е отбелязал П. Мутафчиев, вечните ни противници, ромеите, многократно са имали възможността да се убедят, че „за да покорят българите, е трябвало да бъде победен и самият Балкан".

 

        (Градове)

 

Не случайно тъкмо посред Балкана (в „Подгорието") изгряла звездата на Търново, великолепната столица на българите през XII—XIV в. „най-укрепеният и най-красивият от всички градове при Хемус, обкръжен от здрави стени, пресечен от малка река и изграден на върха на планината". Обявяването му за столичен град не бива да се отдава само на щастливия случай или пък да се свързва с неуспешния опит на Петър и Асен да превземат „първопрестолния" Велики Преслав. Много и сериозни били съображенията, които предопределили първенствуващото му място сред останалите

 

9

 

 

български градове. „Първобунтовният" Търнов станал огнището на освободителните борби на българите в края на ХII в. Пак там се намирали родовите имения на Асеневци, които пък били свързани с една тънка, но много здрава нишка с преславския владетелски дом — не случайно първите Асеневци броели преславските царе Симеон и Петър за свои „прародители и предшественици".

 

Изключителното местоположение на „чудния град Търнов" и заляганията на мнозина от владетелите ни скоро го превърнали в пръв град на цяла България. Всепризнати били „голямото му величие, твърдостта на стените му, красотата и самото му местоположение, извънредно труден за превземане, големите богатства и многобройно население". Бляскави, а често и възторжени са епитетите, които украсяват името на българската столица — не случайна през втората половина на XIV в. цариградският патриарх Калист го величае като „втори словом и делом след Константинопол". Сравнението му с гордата и бляскава столица на ромеите идва да ни убеди във великолепието на „богоспасяемия и богохраним град" Търново и да подчертае „великата му слава както в царските, така и в църковните неща". Не случайно от края на XIII в. пред името на българската столица задължително стои представката „Цариград" (т. е. „Цариград Търнов"), с която се преследва внушението, че подобно на „втория Рим" (т. е. Цариград) Търново си завоювал правото да се брои за „трети Рим" на онези православни народи, които имали за държавен и богослужебен език славянския.

 

На север от Балкана се простирала равнината Загоре, обетованата земя на българите — „тлъста и тучна, която дава мед и мляко според писанието". Според простонародната етимология в древността тя получила името си Мизия заради „преизобилните жътви". Старобългарският книжовник от XIV в. Йоасаф Бдински заявява, че „не ще сбърка този, който я нарече област на плодородието". Според един западен летописец тя „изобилствува с блага, които се раждат от само себе си"; нейната земя не била „нито равна, нито планини я набраздяват, но представлява хълмове, пригодни за лозя и ниви, и се напоява от потоци и

 

10

 

 

кристалнобистри извори". В началото на XIV в. друг западен хронист се възхищава от равнината, „която се напоява от много реки и е обрасла с живописни гори и дъбрави, богата на жито, месо, риба, сребро, злато и най-вече на восък и коприна". Най-много въздишат по богатствата на Загоре османските хронисти. Не случайно грабителският инстинкт на турските завоеватели имал за отправна точка „страната на Снеманоз" (т. е. царството на Иван Шишман), която била „твърде благодатна област и от нея се изнасяли най-много мед, масло и овце по света". Изобщо, заявява османския историк Мехмед Нешри, „в нея се намират всякакви блага, повече, отколкото в другите области".

 

Откъм север „Загора се миела от „сладко море между реките". Според географските представи за средновековието то било „една от четирите реки, които извират от рая". Древните гърци наричали тази река „Истър", римляните — „Данувий", а българите — Дунав. До началото на XIII в. ромеите все още мечтаели да развеят императорските знамена по бреговете на великата река. Но скоро след това „богатият на вирове Истър" забравил шума на ромейските весла. От началото на XIII в. река Дунав влачела водите си през средата на българското царство. През първите десетилетия на XIV в. властта на търновските царе над Влашко била преустановена и река Дунав се превърнала в северна граница на българската държава.

 

По бреговете на „великия Истър" издигали стените си големи и прославени български градове. Измежду най-забележителните били „прочутият Белград" и „доблестният и прославен град Бдин", т. е. Видин. На Долни Дунав процъфтявал средновековният Дръстър (Силистра) — през XII в. арабският географ Идриси го знае като „град с многобройни пазари, с изобилие от средства за препитание, с великолепни постройки и съвършени жилища". В края на XIV в. положението оставало същото: според думите на цар Иван Шишман Дръстър „надминавал всички негови градове, както по големина, така и по великолепие на постройките, богатствата на жителите, а също и по крепостта, която е най-добрата и най-прочутата". В навечерието на падането на България под турска власт нараснала ролята на дунавската крепост Никопол, зад могъщите

 

11

 

 

стени на която цар Иван Шишман намерил последното си убежище. Османският хронист Мехмед Нешри без колебания заявява, че последният търновски цар нямал „по-добър град и по-яка крепост" от Никопол.

 

Откъм северозапад, от „прочутия Белград" започвала България. Всеки, който по суша се запътвал към вътрешността на страната, трябвало да навлезе в „неизмеримите и нечувани гори на българското царство". Става дума за прочутата silva bulgarica, т. е. за „българската гора", която се простирала по протежение на големия път от Белград за Ниш. Еднообразната гъста гора само тук таме се прекъсвала от ливади и живописни долини. Още по времето, когато ромеите владеели тези места(XI-XII в.), била издадена императорска заповед, която строго забранявала да се секат горите по протежение на пътя — по този начин важният стратегически друм се оказвал трудна преграда за всеки нашественик. Подробно описват девствените лесове хронистите на кръстоносните походи. Тъй като по онези места западните рицари се държали като същински разбойници, те скоро си навлекли гнева на местното българско население и били принудени да си пребиват със сила път през „необятната гора". Към това трябва да се прибави и извънредната непроходимост на пътя. В най-бърз ход разстоянието между Белград и Ниш се изминавало за 8 дни. След Ниш, който бил „великолепен град в превъзходен край", пътят навлизал в Софийското поле, което било „чудно плодородно". От едната му страна издигала снага планината „Витош", а в средата стърчали кулите на крепостта Средец, която се смятала „гордост за българите" — името София се появява за пръв път през 80-те години на XIV в.

 

Изтънченият византийски аристократ Григорий Антиох се гневи на „ужасния климат" на Средец и твърди съвсем сериозно, че „в разгара на лятото там има мраз и скрежи зимният студ е като у ада"!!! „Въздухът над главите — продължава същия автор — не познава усмивката на ведро небе и валят проливни дъждове, оплаквайки земята заради нейната бедност и неплодородие". В случая имаме работа с преднамереност иначе не бихме си обяснили твърденията на Григорий Антиох, че по онези места „даже песен на славей яли чучулига не ще погали слуха ти". Раздразнението

 

12

 

 

на гордия цариградчанин произлизало навярно от това, че до изтънчения му слух най-често долитало „блеенето на овце, врещенето на кози, мученето на волове и грухтенето на свиня в кочина". Заради това той е готов да прокълне онези места като „поле на унищожението", макар в крайна сметка да признава богатството и плодородието на равнината.

 

Пристрастието на Григарий Антиох проличава с описанието на Средец, дадено от един негов съвременник — арабския географ Идриси. Той слави града заради „многобройните му квартали и сгради, с непрекъснато следващи обработени полета и овощни дървета". А в края на XIV в. изворите многократно изтъкват приятният климат на околността и плодородието на равнината. Османският хронист Хюсеин споменава, че „по сладката си вода и приятния си климат през пролетта и лятото, по богатството и изобилието на трева и други, нужни на конницата неща, областта е един рядък пример". А в доклада на турския пълководец Лала Шахин до султан Мурад нашироко и подробно се изтъкват преимуществата на обширната, равна и богата равнина на Софийското поле, което е много изобилно в скотовъдно отношение. София е заобиколена от близки гори и планини, има преизобилни студени балкански води за пиене на населението и за поене на многобройния добитък, с който се слави тази страна. Климатът е добър, умерен и много здравословен. Овощия от всякакъв род и лозя има в изобилие. Полето и горите са пълни с изобилни треви и дървета, има много балкански дървета за градеж. По котловината се забелязват много диви животни, като чакали, вълци, сърни и други. Така че София и Софийското поле представляват същинска, райска ябълкова градина". Казаното дотук напълно подкрепя думите на търновския патриарх Евтимий, който счита Средец за „един от най-славните и забележителни градове в европейските предели".

 

От Средец големият път продължавал към „градините на Тракия", а едно негово отклонение отвеждало по посока на днешна Македония, която най-често се споменавала под името България, Най-забележителна река там била „широко течащият Вардар", който ромеите наричали Аксиос. Реката извирала от „българските

 

13

 

 

предели и в средното си течение ставала дори плавателна" — а в далечината, от двете ѝ страни се издигали „забулени в облаци планински върхове". Особено бурен ставал Вардар през пролетта, когато се топели снеговете на близките планини — тогава небето кънтяло от гърмежи и честите, непрекъснати светкавици, като че ли заплашвали да изгорят самата земя". Низината на Вардар заслужава нарочно да се опише, тъй като била „щедра и плодородна, а на земеделците давала всякакви плодове".

 

Втората голяма река по тези места на България била „водовъртежната Струма". Смятали я „за непроходима за конници и пешаци, защото е най-голямата река от тези, които прорязват Тракия и Македония и се вливат в Егейско море".

 

В „Долната земя" имало забележителни градове и крепости. През XII в. все още не била помръкнала славата на старата българска столица Охрид, „крепост, която осигурява пълна безопасност на всички, които живеят в нея". Според Идриси градът изглеждал „великолепно, с многобройни сгради и обширна търговия, разположен на върха на една планина. Близо до него се намира голямо езеро, където рибата се лови с лодки".

 

Пак по онези места внушително надигала стените си крепостта Просек, „който природата старателно създала и укрепила. Защото там има отвесни скали, разсечени на две и наклонени една към друга, а към тях води само един стръмен път, тесен и ограден от две височини. Останалите скали са недостъпни и за козите непроходими. Дълбокият Вардар ги обкръжава и от двете страни и ги укрепява по още по-удивителен начин. Накрая и изкуството в съперничество с природата прави скалите почти непревземаеми. Недостъпната стена, която прегражда достъпния вход, довършва това необикновено укрепление. Прочее не е лесно да се обиколи крепостта, която се простира надлъж и нашир. Покрита е с дъбрави, напоявана е от дъждовете и изобилствува с гористи места. Крепостта е лишена само от едно благо, и то най-необходимото: там отникъде не се вливаше никаква струя вода, нито имаше изкопани кладенци, а трябваше да се слиза до реката и да се нагребва вода е ведра". Това картинно описание

 

14

 

 

принадлежи на перото на византийския историк Георги Акрополит, който имал възможност лично да се убеди в непристъпността на твърдината. За съжаление в тази страховита крепост често се разпореждали управници, които с безумствата и дивашките си оргии докарвали до отчаяние местното българско население. Забележителен сред градовете по онези места бил Струмица, „изградена на висока планина, та хората, които стоят на крепостните ѝ стени, наподобяват птица, ако човек ги гледа от полето". „Плодородното място" в подножието на крепостта било „добре обработено, с много лозя и градини". Не по-малко известен бил Мелник, „изграден върху една скала, заобиколен отвред със стръмнини и много дълбоки пропасти". С основание смятали Мелник „почти непристъпен за всички врагове". Около този голям и известен град пише Идриси, „имало добре обработени полета, села и ниви, които следвали почти непрекъснато".

 

През XIV в. особено нараснала славата на Велбужд (Кюстендил), най-вече заради богатите сребърни рудници, които се намирали в неговата околност.

 

Най-благодатната област на българската земя била Тракия — „равна» плодородна и приветлива". Вечно оспорвана между българи и ромеи, тя често ставала арена на ожесточени сражения и още по-ужасни опустошения. Чужденците, които имали възможността да се наслаждават на прекрасната равнина, признават, че в тази земя както умореният под сянката, както жадният при извора, така и човек се облекчава от всякакви лишения чрез божествен благодат". Възхищението се подсилва от „плавното течение на реката (т. е. Марица — б. а.) и красивите постройки на градовете". В Тракия имало „много големи, прочути и многолюдни селища, угледни ниви и хубаво избуяли ливади, цветущи градини с обилни плодове поради постоянно течащите води, високи дворци и угледни къщи, построени извънредно изкусно и украсени с различни шарки, лозя, натежали от плод, узряващи житни посеви и хиляди други неща, който дават годишните времена и които правят земното съществуване желано, увенчано с благодат и много привлекателно".

 

Украшението на Тракия бил „известният и много голям град" Плъвдин (Пловдив — б. а.), който ромеите

 

15

 

 

продължавали упорито да наричат Филипопол — „многолюден и най-самозадоволяващ се град на континента". Крепостта му била „построена на три хълма, като всеки един е ограден с висока и голяма стена. А там, където градът се спуска в открито поле, го обгражда ров, който минава край реката". За размерите на средновековния Пловдив можем да съдим от описанията на хронистите на кръстоносен поход, които твърдят, че 100-хил. рицарска армия се побрала едва в половината от къщите на града. Цифрата е без съмнение преувеличена, но дава приблизителна представа за „най-големия и прочут град на Македония".

 

Друго известно селище в равнината бил Боруй (Стара Загора), който през средновековието българите накичали „Железник". Този град се славел с богатствата си от „жито, ечемик, брашно, вино, волове, овце и всичко това в огромно количество". Пътищата към Боруй преминавали през „следващи една след друга посевни площи и непрекъснато обработени полета, през големи села, много лозя и овошки, покрай многобройни стада овце, едър и дребен добитък".

 

От юг Тракия се ограждала от планината Родопа, която през средните векове често смесвали с Хемус. Отвъдните ѝ долини били известни с „обширните пасбищни полета", в които от векове се разпореждали „български свинари и овчари".

 

От север тракийското поле се загърбвало от ниските хребети на Средна гора. Между нея и Стара планина стояло закътано подбалканското поле, чиято земя била „един благословен кът с непрекъснато следващи обработени полета и постоянно течащи води".

 

На изток българските земи достигали до морето, което ромеите наричали „Понтос" (т. е. „път"), а българите „Черно". В една средновековна географска карта срещаме означението „Наше море", което трябва да се разбира в смисъл, че съставителят ѝ ще е бил българин. Най-малкото странно изглежда отношението на средновековните българи към морето: необятните водни простори останали една стихия, с която прадедите ни не успели да се преборят докрай. Източното море те нарекли „Черно", южното пък — „Бяло", а западното (Адриатическо море) — „Синьо". Известно е, че българското присъствие по бреговете на

 

16

 

 

Бялото и Синьото море било повече или по-малко ефимерно. Не защото българският етнически елемент липсвал по онези места. Феноменът трябва да се отдаде по-скоро на една чисто психологическа нагласа, на една боязън от водната стихия, която до голяма степен предопределила безбойното отстъпване на адриатическите и беломорските брегове. Затова може би и знамената на търновските царе се развявали толкова рядко по онези крайбрежия.

 

За сметка на това българското присъствие по Черноморието било трайно. За разлика от ранното средновековие, когато там преобладавал гръцкият елемент, през XII-XIV в. българите заселявали плътно пристанищните градове по северното и южното Черноморие — това признават самите византийски историци.

 

На север най-известни пристанища били „червената" Калиакра и „много силният, добре укрепен и добре пазен град Варна. По южното Черноморие най прочута била „укрепената приморска крепост Месемврия" (Несебър). За богатствата, пазени зад крепостните ѝ стени, можем да съдим от контрибуцията, която Амедео Савойски наложил над жителите ѝ през 1366 г. — 102 златни перпера и 118 златни флорина. Но това не било всичко — няколко месеца по-късно (вече през 1367 г.) гражданите на Месемврия изплатили втора контрибуция (този път на византийския император), която се равнявала на 11 028 перпери и 545 флорина. За сравнение ще посочим, че жителите на близкия град Анхиало (Поморие) издължили на Зеления граф контрибуция в размер на 2 734 златни перпери. Това, разбира се, не означава, че българите не считали Анхиало за един от забележителните градове на своето царство — през 1332 г. Иван Александър отговорил на предложението на византийския император Андроник III да замени Анхиало срещу Ямбол с показателните думи, че „не разменя злато срещу мед". Списъкът на прочутите и славни градове по българското крайбрежие завършва с името на „многонаселения и голям Созопол", от който обикновено започвала южната ни граница. Тази граница обикновено вървяла по върховете на планината Странджа, която през средните векове често наричали също Хемус.

 

17

 

 

Народът, който от столетия обитавал тези земи, наричал себе си „блъгаре", а своята държава „Блъгарска страна" или „ВЪ БЛЪГАРѢХЪ" - иначе казано „у българите". Понякога като изключение се среща и изразът „Търновска страна". Византийците обикновено ни назовават „българи", но се срещат и названията „власи", „мизи", „скити" (очевиден стремеж към архаизация), а на едно място даже, „мирмидонците, наречени българи". Северните ни съседи власите ни наричали „шкеи" (от „склави", т. е. славяни), а при сърбите освен етнонима „българи" срещаме означенията „загоряни", че даже и „готи". Арабите наричали българите „борджани", а държавата ни „Борджан". На Запад българите са известни най-често под името, „бугри", а българската държава се упоменава в повечето случаи като „Загора".

 

Българите пък назовавали южните си съседи „гърци", макар те винаги да се кичели с гордото прозвище „ромеи", т. е. „римляни". Самият термин „ромей" бил изпълнен е едно съдържание, което придавало на носителя му чувството за интелектуално превъзходство над „варварите". „Благородството на кръвта" било винаги подчертавано от ромеите и по този начин в това чистонародностно понятие се влагал конкретен политически смисъл. Ромеите се считали за „богоизбран народ", който от древността и от стария Рим получил правото да се разпорежда със съдбините: на света. Няма съмнение, че прадедите ни били изпълнени с истинско подозрение спрямо тази теория — в съзнателната, даже преднамерена употреба на етнонима „гърци" личи откритото им съмнение спрямо „ромеите" и „делегираните им от бога" правомощия.

 

Северните си съседи нашите прадеди наричали „власи", бесарабците се споменават като „яси", а маджарите като „угри". Страшните монголи в началото били наричани „тартари" (т. е. хора дошли от ада), а по-късно „татари". Евреите били назовавани „жидове", а людете от западен произход най-често били наричани „франки". Немците пък се споменават под името „алемани", а за жителите на Апенинския полуостров се предпочитали названията „латинци", а понякога и „италианци". Всички източни народи прадедите ни наричали „измаилтяни". В началото с този

 

18

 

 

термин се назовават и османците, макар и да, се срещат означенията „агаряни", „мюсюлмани", „турци", че даже и архаичното „перси".

 

Особен интерес представляват т. нар. „знаци на народите", записани в апокрифната ни книжнина — те имали символичен характер и издават по своеобразен начин една или друга народностна характеристика. Според тези представи българинът бил оприличаван на бик, гъркът — на лисица, сърбинът — на вълк, влахът — на котка, татаринът — на копой, куманинът — на леопард, маджаринът — на рак, русинът — на видра, франкът — на лъв, алеманинът — на куче, турчинът — на змия и т. н.

 

През цялото средновековие (а това се отнася и за периода XII—XIV в.) българите били изпълнени със съзнанието за собствената си изключителност. В Сказанието на Пандех (XIII в.) с оправдано самочувствие се твърди, че „българинът е млад", което трябва да се тълкува като пророчество, че „българите ще се въздигнат". Според друг български апокриф на света имало „три царства, както е светата троица на небето: първото царство е гръцкото, второто е българското, а третото е алеманското". На първо място сред „православните народи" са поставени (както следва да се очаква) българите, а след тях гърците, сирийците, грузинците, русите и т. н. Пак там българските ръкописи са поставени на второ място в списъка на „правоверните книги", което е свидетелство за изключителната им важност сред славянския свят.

 

Най-пристрастни спрямо българите са (както следва да се очаква) византийските историци. Със самочувствието на „потомствени ромеи" те гледат отвисоко и с презрение на „варварите от север". Не се колебаят, когато ги характеризират като „трипроклето и зверско племе", и ги виждат като „нечисти варвари, вонещи на кожа, царе над всички със своето злонравие и немотия". Те съзират във физиономията на всеки българин „свирепи черти на лицето и груб характер, които издават кръвожаден човек" и с непресторена увереност твърдят, че „българската природа храни всякакви злини". В цитираните пасажи прозира не само една враждебна народностна позиция, но и класовата ненавист на византийските историци — впрочем

 

19

 

 

по същия недостоен начин те се отнасят и спрямо собствения си народ.

 

Не са редки обаче случаите, когато макар и неохотно същите византийски летописци признават и положителни качества на северните си съседи — най-вече когато заговорят за прословутата „българска надменност". Все в този смисъл те изтъкват качествата на „онези горделиви насилници" — пак като отличителна народностна характеристика. Според признанието на един византийски историк и през XIII в. името на прочутия цар Самуил „все още било в устата на българите". А през XIV в. друг византийски историк с досада отбелязва следното по повод на българина: „щом те срещне, той непременно Клокотница ще каже", т. е. близо един век след прочутата битка на цар Иван Асен II през 1230 г. името Клокотница често било припомняно: за гърците то продължава да изглежда като знаме на пълно поражение, докато за българите то представлявало символ на народностно самочувствие и войнска доблест.

 

Често ромейските историци се дивят на „отчаяните и дръзки мъже", които населявали планината, и признават, че „пастирският им начин на живот, грубостта и варварството на езика им се смекчават от мирното и приятелско благоволение, което проявяват към изпадналия в беда, превръщайки малката радост в голяма полза." В т. нар. Сказание за Сивила (XIII в.) неизвестният български автор дава много ласкава и възторжена характеристика на своя народ: „Славяните, сиреч българите, са добри, гостолюбиви, смирени, истинни, беззлобни, любещи чужденеца и християнството". Тези думи се потвърждават от византийския историк Никифор Григора (XIV в.), който описва неочакваната си среща със страшните българи, които внезапно се появили от „тамошните скали и пропасти, облечени в черни дрехи, направени от вълна и овча кожа", като съвсем изненадващо ги приветствували „ласкаво и добродушно на своя език".

 

* * *

 

Всекидневието на всеки българин, роден по полята и планините на Загора, Романия и Долната земя,

 

20

 

 

започвало, разбира се, от деня на неговото раждане. Имало наистина голяма разлика, къде ще се роди: в „багреница", в болярската кула или в обикновена сламена „изба", т. е. къща. Това завинаги предопределяло съдбата на новороденото, тъй като през средновековието нищо не било в състояние да замести произхода.

 

(Именна система)

 

Съгласно каноните на българската православна църква новороденото отроче трябвало да бъде кръстено в 8-дневен срок. Той бил спазван задължително, тъй като в случай на смърт некръстеното дете не било погребвано в християнско гробище. През XII—XIII в. обредът на кръщението бил подобен на византийския — децата били кръщавани чрез трикратно потапяне в купела. През XIV в. обредът бил променен и кръщаването се извършвало чрез еднократно потапяне в купела или чрез поръсване със светена вода. По този начин Търновската патриаршия демонстрирала пълната си независимост от Цариградската църква.

 

Още при раждането си децата се сдобивали с име, избрано от родителите им. При потапянето им в купела на кръщението им давали второ, вече християнско име. Тази е причината, щото през цялото средновековие българите да носят задължително две лични имена. За съществуването на този обичай разполагаме с категоричното съобщение на патриарх Евтимий: „Асен, който в светото кръщение приел името Йоан" — става дума за цар Иван Асен I. Доскоро се смяташе,че носенето на две лични имена представлявало задължително привилегия само на аристокрацията: например Иван Асен, Борил Асен, Алексий Слав, Добромир Хръз, Михаил Асен, Коломан Асен, Георги Тертер, Теодор Светослав, Иван Александър, Иван Срацимир, Иван Шишман и др. Същият порядък е засвидетелствуван и по отношение на женския персонаж, макар и с не толкова много примери: Венцислава Виола (омъжена за полския княз Казимир I), Теодора Анна (дъщеря на цар Иван Асен II), Кераца Петриска (майката на цар Иван Александър), Кера Тамара и Кераца Мария — дъщери на Иван Александър и др. Тази е може би причината, която задължавала чуждестранните принцеси да приемат второ лично име, след като прекрачели прага на търновския дворец: маджарката Анна Мария

 

21

 

 

(втората съпруга на цар Иван Асен II), сръбкинята Ана Неда (първата съпруга на цар Михаил Шишман) и ромейката Теодора Ирина (втората съпруга на цар Константин Асен) и Мария Ирина, — жената на Михаил Асен, първородния син на цар Иван Александър. В последно;: време станаха известни някои факти, които свидетелствуват, че носенето на две лични имена било задължително не само за аристокрацията, но и за обикновения народ. Такъв е например случаят с българката Мария Искра, която по един романтичен начин свързала съдбата си с един западен рицар, участник в кръстоносния поход на император Сигизмунд през 1396 г. В злополучното сражение срещу турците рицарят бил ранен, после българката Мария Искра го лекувала и той я отвел чак във Франция, където тя го дарила със син. От текста на документа става ясно, че Мария Искра била обикновено момиче от народа, което пък потвърждава заключението за обичая, задължаващ средновековните българи да носят две лични имена. Такъв е сигурно и случаят с преписвача на Номоканона на Яков Светослав, който в приписката към ръкописа се назовава „Йоан, наречен Драгослав". Фактът, че той не бил духовно лице (в противен случай това непременно щеше да бъде отбелязано), свидетелствува, че книжовникът носел също две лични имена. Както между впрочем това е засвидетелствувано в списъка на жителите на село Тморане (Скопско) в края на XIII в.: Ян Берислав и Тудор Драгослав. Друг е, разбира се, въпросът, че обикновено българите предпочитали да бъдат назовавани с народното си име.

 

Запазеният ономастичен материал сочи голямото разнообразие от имена, с които българите кръщавали децата сн през XII—XIV в. В подавляващата си част това са имена на личности от аристократичен произход, но се срещат и имена на обикновени българи. Както следва да се очаква, преобладаващ дял в запазения именен регистър заемат славянските имена. По-долу ще приведем някои от тях, повечето вече забравени:

 

Балдю, Барко, Белослав, Берислав, Бирко, Блазко, Брата, Братко, Братослав, Воин, Волен, Витан, Владец, Гаго, Годеслав, Грозен, Грозо, Гръд, Гърчин, Десислав, Дворко, Добрен, Драгия, Драгослав, Драгота,

 

22

 

 

Дунав, Калин, Лалое, Мирен, Негослав, Огнен, Парлиг, Приязд, Проданко, Първе, Сварог, Смед, Сръдан, Стан, Сопръст, Стрез, Рад, Радан, Ратен, Радин, Радоста, Ртат, Тетю, Тихо, Тихота, Трошан, Хитреш, Хранислав, Храбро, Чръноглав и др.

 

По-ограничен е кръгът на запазените женски имена:

 

Белослава, Добрана, Домца, Драгна, Десислава, Калина, Искра, Момена, Радица и др.

 

Колкото и странно да изглежда, на второ място в този списък са имената от тюркски произход:

 

Алдимир, Арцо, Балин, Балик, Баул, Бесар, Ботул, Изпор (славянското звучене на името на Аспарух), Иваншо, Карач, Корт, Савин, Семир, Тертер, Ханко, Хинат, Шидал, Шишман и др.

 

Повечето принадлежат на личности, живели или пребивавали в столицата Търново. Обикновено присъствието им в именния регистър на столичните жители се обяснява с наличието на силен кумански елемент в Търново. Без да се спираме в подробности, ще отбележим, че тюркските (т. е. прабългарските) имена имат трайно присъствие в именната ни традиция още от епохата на ранното средновековие и трябва да се отдадат най-вече на прабългарското ни наследство — например името Асен.

 

Християнските имена, които били задължителни, са обикновено от гръцки произход:

 

Васил (среща се и формата Васенит), Гавраил, Георги (средновековните българи го пишели и произнасяли като Герги), Димитър, Йоан, Константин (даже в официалните документи това име се изписва като Констандин), Лазар, Никола, Михаил, Павел, Петър, Роман, Теодор (най-често то се изписва като Тудор), Анна, Елена, Мария, Ирина, Параскева, Теодора (среща се формата Тодорица) и др.

 

Данните за имената от XII—XIV в. са непълни и случайни. Зафиксирани в официални документи, поменици, надписи върху култови предмети, съдове, строителен материал и др., те не дават пълна представа както за разнообразието им, така и за предпочитаните имена на епохата. Ако съдим от турските регистри от XV в., най-популярното мъжко име в Търново било Калоян, а най-разпространеното женско име Петка — в чест на света Петка, покровителката на

 

23

 

 

столицата. Не може да не направи впечатление и едно друго обстоятелство: в Търново неславянските имена са далеч повече, отколкото, да речем, в провинцията — данните свидетелствуват, че в селата имената на жителите са изключително от славянски произход. Този факт има своето обяснение: в селата винаги се придържали здраво към народната традиция, докато Търново (като всеки столичен град) бил изложен повече на чужди влияния. В случая те намерили отражение в именния регистър на столичното население: като по правило то се забелязва предимно, във върховете на обществото.

 

(Демография)

 

Липсват конкретни свидетелства, с помощта на които да пресметнем числеността на българите през средновековието. Някои откъслечни данни, дават да се разбере, че през онази епоха българите били смятани за многоброен народ. Още през IX в. баварският географ твърди, че „България е огромна област и с многоброен народ. Понеже множеството им е голямо, не си правят труда да имат крепости". Впрочем през средните векове мощта и величието на една държава обикновено се измервала не с големината на владяната територия, а с многобройността на нейните поданици. Сигурно заради това още от времето на хан Омуртаг българските владетели възприели в титулатурата си многозначителната формула: „владетел на многото българи". През X в. арабският хронист ал-Масуди разказва твърде обстойно за „огромния, могъщ и войнствен народ на българите".

 

Съобразим ли тези данни (за съжаление твърде общи и неясни), с по-късните столетия, можем да приемем, че в резултат на естествения демографски прираст населението в българските земи ще е нараснало чувствително през XII—XIV в. Ето един пример в подкрепа на това твърдение. В края на XI в. село Радоливо (в Македония), което имало общо 13 домакинства, и 51 жители, плащало на един светогорски манастир 10 златни номизми. През следващите столетия данъкът на селото постоянно нараствал — през 1346 г. например той достигнал цели 520 номизми, от които 320 отивали в манастирската хазна. Това чувствително увеличаване на задълженията към манастира (от 10 номизми през XI в. до 320 през XIV в.) трябва да се обясни не само с обезценяването на монетния курс, но

 

24

 

 

и с факта, че през 1346 г. населението на село Радоливо многократно надвишавало онези 51 жители, които били записани в данъчния опис през XI в.

 

Впрочем такава е общата тенденция за средновековна Европа — например населението на Британските острови към средата на XIV в. нараснало близо 4 пъти в сравнение с XI столетие, когато било един милион. Същия приблизителен прираст трябва да отчетем и за българските земи със забележката, че у нас климатичните условия били далеч по-благоприятни, следователно възможностите за демографски взрив са били многократно по-големи. Тези заключения са, разбира се, условни и трябва задължително да се съобразят с погромите, които понесъл българският народ през XI—XII в. в резултат от продължителните войни с Византия и нашествията на печенези, узи и кумани, които довели до обезлюдяването на днешна североизточна България. Много кръв се проляла, и по полята на Тракия по време на освободителното, въстание на българите в края на XII. Наскоро след това земите ни били връхлетяни от нови нашественици, — повече от столетие татарските пълчища „правели земите на мизите (т. е. българите) мизийска плячка". Към това трябва да се прибавят и опустошителните чумни епидемии — най-страшната била през 1347 г. Според данни, почернени от византийски източници, чумата от Азия достигнала до Крим, откъдето с генуезки кораби се прехвърлила в Цариград, където вилняла в продължение на цяла година, в резултат на това населението на византийската столица намаляло точно наполовина. Огромни били човешките загуби от чумата по цяла Европа: в Италия пораженията и се изчисляват около 40—60%, а в Германия и Англия на около една трета. Няма съмнение, че българите също са изпитали ужасите на „черната смърт" — човешките загуби трябва да се пресметнат от порядъка на 50 и повече процента.

 

Въпреки тази катастрофа (впрочем с известни затихвания „черната смърт" се повторила и през 1363— 1366 и 1372—1373 г.) българските земи продължавали да са гъсто населени. Даже и след погромите, които понесъл народът ни в резултат на началните турски завоевания.

 

25

 

 

През 60-те години на XIV в. един доклад на францисканските монаси съобщава за „много населената България". Пак там се заявява, че след завладяването на Видинското царство от маджарите францисканските монаси преобърнали към католицизма 200.000 българи от държавата на Иван Срацимир. Следва любопитната забележка, че тези 200 000 нови католици представлявали само една трета от населението на тази страна. Излиза следователно (с всичките съмнения за достоверността на цифровите, данни), че през втората половина на XIV в. Видинското царство на Иван Срацимир имало около 600 000 души население. И то при положение, че територията му не била обширна — границите на Срацимировата държава се простирали от Кладово до Враца и от Лом до Зайчар.

 

Разпрострем ли тези данни по отношение на оставалите български земи (северно и южно от Балкана), излиза, че в границите на българската държава (т. е. териториите, които се намирали под контрола на търновския цар Иван Александър) живеели около 2—2,5 млн. жители — без да броим земите на Македония и Югоизточна Тракия, които по това време се намирали под властта на чужди господари. За сравнение ще посочим, че през 1086 г. Английското кралство наброявало 1 000 000 жители, а към средата на XIV в. имало вече население от 4.000 000.

 

За числеността на населението, което обитавало българските градове, липсват всякакви конкретни данни. Наистина в хрониките, често срещаме твърдението, че Търново, Бдин, Дръстър, Средец, Пловдив, Боруй, Мелник, Варна, Месемврия и Созопол били „многолюдни градове", но представите на средновековните хора за време, пространство и най-вече за множество са доста по-различни от съвременните. Има все пак един показател, който ориентировъчно може да даде представа за броя на жителите на столицата Търново. Досега на главната крепост Царевец археолозите разкриха основите на близо 400 средновековни жилища, но все още една трета част от хълма остава непроучена. Излиза следователно, че само на Царевец е имало около 600 жилища — тази цифра е повече или по-малко условна, тъй като не сме в състояние да уточним

 

26

 

 

дали всички сгради са били обитавани през една и съща епоха. Но ако приемем „идеалния" вариант — 600 жилища на Царевец през втората половина на XIV в. — и пресметнем, че всяко домакинство наброявало средно 6 или 7 човека, излиза, че само главният хълм на Търново бил обитаван от около 3 500 жители. Разпрострем, ли този „мащаб" върху останалите столични квартали: Трапезица, Момина крепост, Новия град (днешната Асенова махала), заселките по двата бряга на реката, които били твърде многобройни — очертава се една твърде внушителна картина. Задължително ще трябва да прибавим и населението на т. нар. „Френк Хисар" (квартала на западните люде, франките), еврейската махала, квартала, обитаван от арменците, и т. н. Приблизителните пресмятания сочат, че по време на най-големия си разцвет българската столица ще е наброявала около 15 000 жители. В това число не включваме стотиците монаси от манастирите в града и близката околност (примерно тези от Търновската „Света гора"), както и столичния гарнизон, който в мирно време едва ли ще е надхвърлил 2000 войни. За средновековните представи това действително означавало град с „многобройно население". За сравнение ще посочим, че по същото това време (втората половина на XIV в.) Цариград, който все още бил смятан (и то с основание) за „столица на света", имал 30000 жители.

 

Не са в състояние да предложат нещо по-конкретно археологическите проучвания на големите ни средновековни градове и крепости като Видин, Червен, Ловеч, Калиакра, Перник, Мелник и др., тъй като разкопките са съсредоточени предимно в цитаделите на средновековните обекти.

 

През 40-те години на XIII в. византийският историк Георги Акрополит твърди, че само мъжете аристократи, живеещи в Мелник, наброявали 500 човека. Цифрата не може да не предизвика удивление — но колкото и преувеличена да изглежда, тя дава да се разбере, че през онази епоха Мелник ще е бил измежду най-гъсто заселените градове на българското царство.

 

С голяма доза вероятност можем да пресметнем и числеността на жителите на „многолюдната" Месемврия. Вече посочихме, че през 1366 г. ковчежникът на

 

27

 

 

Амедео Савойски записал в счетоводната си книга, че „по-бедните жители" на града заплатили на Зеления граф огромната сума от 18 000 номизми. Няма съмнение, че само жителите на един много гъсто заселен град били в състояние да изплатят такава огромна сума, и то в съвсем кратък срок. Като имаме предвид, размерите на контрибуцията, богатствата на жителите и най-вече ограничения терен на провлака, където бил разположен градът (той не позволява съсредоточаването на голям брой хора), можем да предположим, че през 60-те години на XIV в. Месемврия ще е имала около 5000 жители.

 

За сметка на „многолюдните" градове селата в средновековна България били малки и много рядко надхвърляли стотина жители. Археологическите проучвания сочат, че обикновено селата имали не повече от 20—30 къщи — през средните векове се изчислявали не къщите, а „кумините", затова един от основните данъци, които плащало зависимото население, се наричал „димнина". Много често около селата възниквали нови заселки, но като правило те били по-малки от селото майка. Тази вероятно причината за стотиците и хилядите средновековни селища, нанесени върху археологическата карта на България — обикновено в землището на едно съвременно село личат следите на няколко средновековни поселения. Този странен на пръв поглед факт не трябва да се обяснява само със „заселките" или пък с по-развитата селищна система през средновековието. Причината по-скоро трябва да се търси в честото запустяване и изоставяне на селата в резултат на мор, войни, изтощаването на орната земя или пък с усвояването на нови територии. Въпреки малкото си жители всъщност селата придавали истинската физиономия на страната, а селското население представлявало масата на българския народ през средните векове.

 

И така през XII—XIV в. полята на Загора, Романия и Долната земя щедро дарявала българите с „голямо изобилие от жито, вино и всякакви храни". Авторите на апокрифите често се въодушевяват от мисълта за настъпването на щастливи времена, когато „от една лоза ще излиза една мяра вино, от един сноп — една крина пшеница, а от една овца ще се изтръгва

 

28

 

 

цяла къделя". Сред съвременниците на XIV в. срещаме твърдението, че равнината северно от Балкана била „най-изобилната земя, която ражда най-добрия пшеничен клас, който дава 30, 60 и 100 (!!!) зърна". По плодоносните равнини на Тракия „орачите теглили дълбоки бразди" с вечната надежда за бъдеща богата реколта. А пък житото, което се изнасяло от пристанището на Анхиало, вървяло на цена „колкото най-хубавото жито на света".

 

От приведените описания можем да останем с впечатлението, че през онази далечна епоха българската земя била премного щедра към стопаните си, а народът на българите се радвал на постоянни сполуки, бил сит, задоволен и щастлив. Тази пасторална картина може да се разкраси с думите на старобългарския писател Йоан Екзарх, който още през X в. вдъхновено пише за „славеи, косове, чучулиги, сойки, кълвачи, щурци и жетвари, ластовици и скворци, които пеят красиви песни и с различни гласове славят твореца". Още миг... и можем да се присъединим към възклицанието на Григорий Антиох, който назовава страната на българите „земя на блажени". Това би било действително така, ако в същото време българското общество не е било подчинено на суровия режим на феодалната принуда, който отреждал на зависимото население правото на вечен труд и постоянно унижение, а на царя и аристокрацията прекрасната възможност да се наслаждават на „този свят, така прекрасно устроен от бога".

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]