2. ЦАРЯТ, АРИСТОКРАЦИЯТА И НАРОДЪТ
(Забележителни търновски царе)
(Болярство)
(Феодално зависими люде)
(Апокрифна книжнина)
Съгласно действуващата през средновековието политическа теория българският цар бил считан, „божи помазаник" и се смятало, че властта му произтичала директно от бога — той бил „боговенчан". С „божието име" оправдавали действията си не само законните владетели („от бога въздигнатият Асен, цар на българите"), но и узурпаторите на престола — селският цар Ивайло „разказвал на приближените си заявявания на светии, които го подбуждали към бунт и управление на народа". Под влияние на тези внушения иконографията на търновските царе се смесвала с християнската — задължително било например те да се изобразяват с ореол около главата. В други случаи пък короната им се поднася от една ръка, която символизирала божията десница.
Пълният титул на българските владетели през тази епоха се изписва по следния начин: „В Христа бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци". Титлата цар е равностойна на латинската „император" и на гръцката „василевс". Известно е, че търновските владетели трябвало да преминат през много препятствия, докато царското им достойнство бъде признато от Рим и Цариград. Въпреки цялото си дипломатическо изкуство Калоян получил от римския пара кралска, а не императорска корона. В кореспонденцията си с българския владетел папа Инокентий III упорито го титулува „крал" (rex), докато от Търново писмата се подписвали от Калоян „императора на българите". Още по-въздържани и склонни към компромиси били василевсите на Константинопол — поначало те изобщо отхвърляли мисълта, че е възможно да приравнят императорското си достойнство с това на българските царе. Едва към края на XIII в. византийските историци започнали да поставят пред имената на българските
30
владетели титлата „василевс", т. е. „цар". Но даже и тогава „венценосците" от Константинопол останали предани на идеята, че по ранг и достойнство титулът на търновските царе стоял много по-ниско от императорското им достойнство. Показателен е случаят през 1328 г., когато българският цар Михаил Шишман проникнал дълбоко във византийска територия и се установил в околностите на градчето Вукелион. Скоро там пристигнал с войските си император Андроник III. Между двата лагера засновали пратеници, които от името на своите господари защищавали владетелските им правомощия от гледището на тогавашното международно право. Византийският император Андроник III настоявал българският цар да признае върховенството му и да му засвидетелствува дължимото подчинение — в замяна обещавал значителни териториални отстъпки. Както следвало, да се очаква, отговорът на цар Михаил Шишман прозвучал самоуверено и предизвикателно: „не подобавало нему, който е, император, да се подчинява на друг император". В случая не става дума за излишно честолюбие от страна на българския цар, колкото за чувство на собствено достойнство и осъзната владетелска мощ. И всичко трябва да съобразим не с конкретната личност на цар Михаил Шишман, колкото с принципите, залегнали в основата на старобългарската владетелска идеология.
През втората половина на XIII в. царската титла на българските владетели признали кралете на Неапол, че даже и в папската канцелария. През 1291 г. папа Николай IV изпратил писмо до българския цар Георги Тертер I, в което го увещавал да се присъедини към католическата църква. Като награда за бъдещата му преданост към римския престол папата адресирал писмото си до „славния император на България". По-късно, царското достойнство на българските самодържци признала Венеция и най-накрая маджарските крале, които били особено ревниви спрямо блясъка на царската ни корона.
В словословията, придружаващи имената на търновските владетели, особено предимство имали т. нар. титуларни етноними — най-често те се величаят като „царе на българи и гърци". Обикновено се твърди, че прибавката „цар на българи и гърци" имала някакво
31
реално покритие единствено при Иван Асен II. Истина е, че през втората половина на XIII в. етнонимът „гърци" изчезва в подписите на търновските владетели, но от времето на Иван Александър той отново заема трайно място във владетелската титулатура. Някои изследователи обявяват този факт за истински парадокс: според тях колкото повече отслабвала мощта на българските царе, толкова титлата им ставала все по-пищна, сякаш с помощта на външния блясък и празната, показна фразеология те се стремяли да компенсират политическата си немощ. Всъщност прибавката „цар на българи и гърци" не трябва да се разглежда откъм фактическата си страна, а трябва да се осмисли като политически лозунг на епохата, осветен от правото на традицията: чрез нея владетелите ни от XIV в. съзнателно търсели връзка с великото и славно време на първите Асеневци.
Под особен знаменател трябва да поставим един друг елемент от титлата на Иван Александър и Иван Шишман — те неизменно се величаят като царе на „всички българи". В случая по-скоро става дума за едно пожелание, което трябва да бъде съобразено с политическото положение на държавата ни през втората половина на XIV в., когато редица български територии попаднали под властта на чужди господари. Следователно прибавката „цар на всички българи" имала чисто охранителни функции и представлявала израз на съзнанието за политическата мисия на търновските владетели. Същевременно тя трябва да се схваща и като предизвикателство срещу развихрилите се сепаратистични тенденции и несъгласие с фактическото разделяне на държавата.
Принципите, залегнали в основата на политическата мисия на българските владетели през XII—XIV в., накратко се свеждат до следното: 1. Царят трябвало да представлява най-важния елемент на политическата и морална спойка на обществото. 2. В негово лице се оглеждал символът на държавата, т. е. той бил изразител на народностното ни единство. 3. В съответствие с изискванията на християнската религия владетелят имал задължението да бъде пръв и убеден защитник на православието.
Следователно основните принципи на монархичната
32
идея били заложени с оглед на чисто представителните функции на владетеля. Останалите две — изпълнителната и законодателната — произтичали от съдържанието на титлата „самодържец", която пък утвърждавала идеята за необхватността на царската власт и степента на юридическата ѝ неограниченост.
Забележителното е това, че във всички изображения (върху монети, печати, стенописи и миниатюри) търновските царе са представени винаги с кръст, който държат в дясната си ръка. В случая едва ли се преследва внушението, че едно от главните им задължения било да осигурят триумфа на християнската религия. През тази епоха кръстът вече бил загубил чисто християнския си смисъл (като символ на страданията и мъченичеството на Христос) и се превърнал в най-важния символ на властта и трофей на победата: чрез това „победоносно дърво" българският самодържавец изглеждал винаги победител.
Знаците на царската власт (ЦАРСКЫА БѢЛѢГЫ) били короната, престолът, червените ботуши, скиптърът, знамето, акакията и др. В тези чисто външни белези били заложени съществени елементи от владетелската идеология. По повод освободителното въстание на българите през 1185 г. византийският историк Никита Хониат с известно презрение отбелязва, че в храма на великомъченика св. Димитър новият цар на българите Петър обул „червени сандали" и сложил на главата си „златно венче". Иронията на византийския аристократ е неуместна, тъй като явно става дума не за „червени сандали", а за „червени ботуши", които през онази епоха представлявали един вид символ за пълнота на владетелски правомощия. А под посочката за „златното венче" трябва да се досетим, че Петър сложил на главата си „златна корона", като по този начин бил венчан за престола на българското царство. През XII—XIII в. царската ни корона действително имала форма на венец: тя представлявала един плътен обръч (богато инкрустиран със скъпоценни камъни), който падал ниско над челото — отпред венецът се украсявал от голям скъпоценен камък с рубинен цвят. С такава корона например е представен цар Иван Асен II върху своите монети, същата корона стои върху челото на Константин Асен на фреските на
33
Боянската църква. Към средата на XIV в. се появява полусферичната корона — с нея е представен например цар Иван Александър в миниатюрите от Ватиканския препис на Манасиевата хроника и Лондонското четвероевангелие, както и във фреската от костницата при Бачковския манастир. Царската му корона се украсява от четири скъпоценни камъка, които са в червен цвят. От двете страни короната имала специални приспособления, към които се окачвали т. нар. „препендулии" — става дума за бисерни висулки, които се спущат край ушите. На тези препендулии имал правов единствено управляващият в момента владетел.
В лявата си ръка царят обикновено държал торбичка, напълнена с пръст; по монетите, печатите и миниатюрите тя е изобразявана като пурпурна кърпа, навита на тръба, която външно имала формата на свитък. Става дума за т. нар. „акакия", която постоянно трябвало да напомня на владетеля, че е смъртен и че тялото му ще гние в „грешната земя". Чрез акакията било в действие т. нар. „показно унижение", чрез което в действията, си българският цар се стремял да подражава на Христос.
След като вземел в ръцете си „царските знаци", владетелят сядал върху „богопазение и богохроним престол" на българското царство. Престолът (СТОЛЬ, ПРѢСТОЛЬ) се смятал за неотменима част от владетелската инвеститора — не случайно го отъждествяват със самата държава („престола на царството ми"), а често принципът на легитимизма се подчертавал с напомнянето, че „престолът е дядов и прадядов". В края на XIV в. Иван Шишман се величае като „първопрестолен" цар, чрез което се подчертава своеобразната йерархия между владетелите на Търново и Видин, т. е. между „първопрестолния" цар Иван Шишман и „второпрестолния" цар Иван Срацимир. От някои изображения, които личат в царските монети и печати, както и от някои миниатюри, можем да добием известна представа как по-точно е изглеждал търновският престол. През XIII в. го изобразяват като обикновено седалище с два крака, богато украсен с бисери. По-късно се появяват облегалките към престола, а през XIV в. вече имаме изображението на същински трон. В миниатюрите тронът е рисуван с високо
34
облегало, в червен или златен цвят — в някои случаи седалището и облегалките на престола са облечени в разноцветна материя. Неизменно присъствува и червена възглавничка (със златни пискюли от двете страни), която стои върху седалището на трона и върху която се разполагал българският венценосец. Няма никакво съмнение, че тронът на търновските царе сияел най-вече с блясъка на златото — не случайно , през 1330 г. българските боляри оплаквали убития цар Михаил Шишман със следните думи: „къде е сега златният ти престол".
Пълният комплект на царските символи се допълвал от скиптъра и знамето. Терминът скиптър на старобългарски обикновено се изписва като СКИФТРО, а изразите ХОРѪГВА ЦАРСТВІА или ХОРѪГВА ДРАЖАШН (които се срещат в изворите) се употребяват в твърде широк смисъл като „царска власт" или пък „скиптър". Такъв скиптър (който завършвал с кръст) подучил цар Калоян от папа Инокентий III в 1204. г. В други случаи пък в края на скиптъра личи изображението на лилия.
Знамето (ЗАСТАВА или ХОРѪГВА) също се смятало за неотменим белег на царската власт. Най-точно описание на владетелското знаме имаме от времето на цар Калоян: изображението му представлявало не без религиозно значение кръста и ключовете на свети Петър, кръста, с който всепобеждаващият Христос царува, и двоен ключ, единият за разграничаване, другият за власт".
Облеклото на българските царе имало за модел византийската императорска "одежда — пурпурът бил запазеният цвят за владетеля и неговото семейство. Официалната дреха на търновския самодържец била т. нар. „сакос" — старите българи го назовавали „багреница" или „чръвленици". Багреницата представлявала дълга тясна дреха, богато украсена с бисери и скъпоценни камъни, изработена от златотъкана материя. През кръста „пъстрата царска одежда" обезателно се препасвала с пояс (лорос), единия край на който самодържецът премятал през лявата си ръка.
През средновековието царската власт била издигната (съвсем съзнателно) в ранга на надкласова институция — подобно на Христос царят бил длъжен да се
35
отнася към подвластните си като към „любими чеда". Това са, разбира се, пожелания, които нямали нищо общо с действителността, въпреки че моралният кодекс препоръчвал на владетеля следното:
„Бъди кротък и тих и благостъпен за всички, и нека очите ти са отворени за всички. Нека елеят на милосърдието ти да се излива върху всички. Да не знае лявата ръка какво върши дясната. Бедните да излизат радостни от твоя дом, а князете ти да отварят уста за похвала. Багреницата ти да сияе със светлината на добродетелите ти".
Още по-малко можем да вярваме на височайшата дарска справедливост, макар отвлечените християнски разпоредби да препоръчвали на царя, че „повереният му от бога меч" трябвало да служи „за наказание на злосторниците и за похвала на добрите". Истината обаче била друга — царят размахвал този меч в интерес на господствуващата класа и в защита на феодалния ред „така прекрасно устроен от бога", въпреки че традицията горещо му препоръчвала, да бъде „бърз, когато похвалява, и бавен, когйто наказва".
Царят считал „поверените му от бога люде" за лична собственост и само с едно драсване на перото ги предоставял под властта на болярите, църквата и манастирите В царевото име се кълнели десетките и стотици побирчии и длъжностни лица, на които било поверено осъществяването на феодалната принуда и събирането на многобройните данъци и тегоби. И накрая царевата дума имала санкцията на закон — от негово име били издавани постановленията, които утвърждавали феодалните норми, преследвали еретиците и осъждали на сурови наказания онези, които се бунтували срещу установения „божи ред".
Култът, с който бил обграден държателят на българския скиптър, преследвал и едно друго внушение: образът на всеки отделен владетел трябвало да бъде приравнен с мечтания идеал за „добрия цар".
„Кой прочее от нас — заявява авторът на Песнивеца на Иван Александър, — който е видял царя, ще се завърне скръбен в своя дом".
В това издалеч премерено възхищение прозира едно-единствено намерение: добрият цар (който е „украсен с всякакви, добродетели") ще възтържествува в името на справедливостта, ще „възвиси
36
бедните и ще принизи богатите", т. е. ще осъществи мечтаната социална хармония и при него „българското царство ще изобилствува с всякакви честити блага".
Епитетите, които украсявали името на един или друг владетел, обикновено имали задължителен характер. Понякога е трудно да ги изброим, тъй като става дума за истински каскади от ласкателства — придворните летописци се надпреварвали при подобни съчинителства. Царят, който задължително бил смятан за потомък на „благоверни и свети царе", е славен „като „христолюбив", „православен", „правоверен", „благоверен", „благочестив", „преблагочестив", „превисок", „благороден", „боговенчан", „всевъзвишен", „велик", „милостив", „пречестен", „преизящен", „самодържавен", че даже и „цар на царете". В тези епитети не се оглежда конкретният владетелски лик, а образът на „идеалния господар", прославян най-вече заради това, че е „застъпник на бедните" и „праведен съдия за сираци и вдовици".
(Забележителни търновски царе)
Малцина били търновските царе, които с делата качествата си били в състояние да защитят задължителните качества, които изисквала традицията. Най-близко до това „съвършенство" бил „привлекателният" Иван Асен II, когото летописната традиция прославя като „най-добър човек", който „по благородството на характера си нямал равен на себе си". За оформянето на личността му ще е допринесла горчилката от младежките му години, когато е бил принуден да поеме тежкия и пълен с неизвестности път на изгнаника. Впоследствие Иван Асен II станал галеник на съдбата, но мисълта за превратностите на „мира сего" му останала като урок за цял живот.
„Всички му се възхищавали — пише един византийски историк, — защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнил с убийства на ромеите. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи".
Честит останал цар Иван Асен II и в паметта на следващите поколения, защото „прославил и просветил българското царство повече от всички български царе преди него". Никак не е случайно, че всички търновски царе — чак до Иван Шишман — извеждали потеклото си от „корена на преизящния цар Асен".
37
Други двама владетели (цар Калоян и цар Теодор Светослав) преживяли през младежките си години не по-малки изпитания. През 1187 г. младият Калоян бил отведен като заложник в Цариград — дълго след това във византийската столица се сочел „домът на Иоаница", т. е. мястото, където Калоян ще е прекарал най-тежките години от своя живот. Пленът му във византийската столица, макар и златен, ще е бил свързан с големи унижения. Те ще са възпитали у него онази отмъстителност спрямо гръцкото племе, която цар Калоян демонстрирал през целия си живот.
Не по-малко трагично се сложила съдбата на Теодор Светослав. Още като дете (през 1280 г.) той споделил заточението на майка си в Никея (Мала Азия), където прекарал повече от 5 години. Там узнал, че го сгодили за дъщерята на византийския севастократор Йоан Ангел — годеницата му пристигнала в Търново, но и така не видяла царствения си жених, който „оставал затворен в Никея".
Впоследствие Теодор Светослав се завърнал в Търново, но скоро съдбата му подготвила ново изпитание — пак като заложник той поел към стана на Ногай. Десетте години, прекарани в татарски, плен, ще са били свързани с много разочарования — там Теодор Светослав изпаднал в крайна бедност, която никак не подхождала на царствения му произход. Заставен от обстоятелствата, той се оженил за осиновената щерка на един богат левантийски търговец. При проектирането на своята сватба младия принц ще е бил запленен не толкова от прелестите на бъдещата си невеста, колкото от огромната ѝ зестра, с която впоследствие (това трябва да му се признае) се разпореждал доста умело. Дългите години на изгнаничеството ще са възпитали у Теодор Светослав една рядка възприемчивост (на нея той дължи впоследствие завладяването на търновския престол), която не била обременена от никакви скрупули. Не отишли напразно и уроците, предадени му в татарския стан — изворите отбелязват „жестоката му природа", която често го тласкала към крайни, а понякога и към неочаквани постъпки. Византийските историци го обвиняват в „големи престъпления" и твърдят, че „често използувал услугите на палачите евреи". Жертва на
38
„варварската му ярост" станал и патриарх Йоаким III, който по заповед на царя бил хвърлен от крепостните стени на Търново. Теодор Светослав го винял в „престъпни връзки с татарите", т. е. хвърлил върху му тежкото обвинение в държавна измяна, като се постарал да забрави, че тъкмо на застъпничеството на този патриарх дължал освобождаването си от византийски плен.
Измежду най-решителните и дръзки мъже, които украсявали търновския престол, се открояват личностите на цар Иван Асен и цар Михаил Шишман. За цар Асен съвременниците са единодушни, че бил „извънредно съобразителен и способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение". С това вероятно си заслужил и прозвището „Белгун", което буквално означава „знаещ", „мъдър", „умен" човек — качества, които най-вече отговаряли на забележителните му способности. Природата била вложила в характера на цар Асен много суровост: византийските историци постоянно изтъкват „неукротимата му жестокост" и го обвиняват, че винаги бил готов да посегне към „убийственото си копие". Той предпочитал да решава „всичко с меч и онова, което му внушавал гневът". Истинската му стихия била войната: „подобно на лъв се впуснал в безстрашни нападения в набези, защото никой от ромеите не му се противопоставял". Внезапните му удари излизали винаги успешни и в продължение на много години нито една малка победа не се усмихнала на ромеите, нито пък излязло нещо наяве, което да прилича на успех". Признателността, която потомците засвидетелствували към паметта на „стария цар Асен", личи най-добре от една бележка, записана през XIV в.:
„На цар Асен, който освободи българското царство от гръцка власт, вечна памет".
Близо век и половина по-късно на търновския престол стъпил цар Михаил Шишман (1323—1330), който единствен сред владетелите на XIV столетие притежавал в чиста проба качествата и неукротимата енергия на първите Асеневци. От недоброжелателите му четем признанията за „силния цар Михаил" и неговата „непобедима държава". Той нападал смело и „необуздано" своите врагове, които „не могли да издържат
39
и погледа му". Честолюбивите му намерения" били подкрепени от една рядка предприемчивост: през 1328 г. един български отряд от 3 000 конници едва не проникнал във византийската столица. Безсилен да повлияе на събитията, император Андроник III припомнил на българския цар романтиката на рицарските времена и го заклевал да излезе на двубой, от чийто изход трябвало да се реши кому да принадлежи Югоизточна Тракия. На нелепото предложение цар Михаил Шишман отговорил, че
„безумен би бил ковачът, който вместо да вземе с клещи нагорещеното желязо, го поема с ръка. Сам той би допуснал присмеха на българите, ако рискува не с голяма силна войска, а със собственото си тяло".
По този начин императорът получил заслужен урок за средствата, чрез които трябва да се решават въпросите около войната и мира. Внушението на Михаил Шишман било в това, че личната храброст не е стратегия, нито пък е достойна за възхищение, когато е придружена от евтини декларации и показна чувствителност. Нещастната битка при Велбужд (1330 г.), в която царМихаил Шишман намерил смъртта си, сломила българите, и прекършила завинаги плановете им за политическо и народностно обединение.
Особен колорит струи около личността на цар Иван Александър (1331—1371), който управлявал държавата на българите цели 40 години, прекалено дълго за пълния с превратности XIV в. Запазените му портрети (върху стенописи и миниатюри) внушават мисълта за силна и властолюбива натура, за която християнските идеали далеч не, изчерпвали радостите от живота. Според „Песнивеца", съставен в негова чест, Иван Александър бил „румен, доброзрачен и красив на вид, със свити колене, но правоходец, гледащ сладко с очи на всички". Придворният летописец „облажава" своя господар, като се е постарал да придадена физическия му портрет черти на най-висока нравственост. Прибавил е и една любопитна подробност (царят бил със „свити колене"), т. е. на младини той ще е боледувал от рахит и недъгът му останал за цял живот. Но съобразно стила на епохата този недостатък е превърнат в качество — книжовникът сериозно уверява читателите си, че въпреки „свитите
40
колене" цар Иван Александър бил „правоходец" (!!!)
Пак в „Песнивеца", се твърди, че цар Иван Александър бил „нов сред царете Константин, по вяра и благочестие, по сърце и нрав, имайки за скиптър победоносния кръст". Безгранична била любовта му към „изрядните монаси", на които с лека ръка дарявал правдини и привилегии. Благосклонността към църквата и нейните служители едва ли се вдъхновявала само от християнския дълг на Иван Александър. Зад красивите дитирамби, изписани по адрес на „най-православния" владетел, сме длъжни да съзрем груби материални интереси — царят се отплащал на „божиите служители" за ревността, с която защищавали правото на господствуващата класа да владее и експлоатира зависимото население.
Под особен знаменател трябва да се постави името на последния търновски цар Иван Шишман (1371—1395 г.) — не толкова заради личните му качества, колкото заради съдбоносната епоха. Едва ли има владетел в средновековната ни история, името на който да е преплетено с толкова много песни, предания и легенди, както, е в случая с цар Иван Шишман. Думите на известната народна песен съобщават за последния бой на Иван Шишман с турците при „Софийско поле". Пак по онези места и до днес се припомнят предания за лица и местности свързани с Шишмановото име.
Край Самоков стърчат руините на „Шишмановото кале", а току под него се сочат т. нар. „Царюви кладенци" и мястото, където бил посечен последният ни цар: от седемте му рани бликнали седем извора. Пó на север, в ждрелото на река Искър сред недостъпни пещери и урви зеят т. нар. „Шишманови дупки" — по тези места Иван Шишман се бил седем години с турците, крил се в непристъпните пещери и накрая бил посечен.
В различна светлина е представен цар Иван Шишман в историческите изследвания. Синът на еврейката бил натрапник на българския престол и благодарение на майчините интриги отстранил законния наследник Иван Срацимир. Това разделило владетелското семейство на два непримирими лагера, което ускорило пропадането на България. Шишман започнал управлението си в обстановка, която вещаела предстоящата
41
гибел на българското царство. Като връх на всичко той изпратил сестра си Кера Тамара в харема на султан Мурад — постъпка, несъвместима с морала на един християнски владетел. Иван Шишман не разполагал нито с морални сили, нито с материални възможности да спре турците и затова предпочел надлъгването със султана. А когато събитията вземали неблагоприятен обрат, покрит с бял саван, той се запътвал към стана на Мурад, за да измоли отсрочка на предстоящата си гибел.
Феноменът „цар Иван Шишман" отдавна е разпънат на кръст между преклонението, засвидетелствувано му от народната памет, и суровата присъда на историята. Знаем с положителност, че цар Шишман бил посечен по заповед на султан Баязид през лятото на 1395 г. в Никопол. Но годините на правлението му не запълнени само с отчаяни действия и плахи демонстрации: разполагаме с факти, които свидетелствуват за необикновената му дързост пред турските завоеватели. С това, изглежда, трябва да обясним изключителната популярност на Шишмановото име в паметта на поколенията — българите свързали името му с всеки камък от твърдините, които паднали под турска власт след упорита и юнашка съпротива. Време е най-после да признаем, че в края на XIV в. България, погинала със слава и част и от нея да отдадем на името на цар Иван Шишман.
С името на Иван Шишман приключва списъкът на забележителните царе, които управлявали търновския престол през ХII—XIV в. Следва много по-дълъг списък от имена на унили и посредствени личности : безличното им управление е достатъчно да ни убеди, че само блясъкът на царската корона съвсем не е достатъчен, за да се спечели признателността на следващите поколения. Управлението на двамина от тях — цар Константин Асен и цар Георги Тертер — започнало сред големи надежди. Византийските историци твърдят, че Константин Тих „със силата на тялото си и със здравината на своя ум надвишавал всички". Вероятно когато изгрявала звездата на този човек, това е било действително така. Фреските на Боянската църква, които са запечатали образа на този владетел, на пръв поглед потвърждават впечатлението, че в началните
42
години от управлението си Константин Асен „носел величествено царските знаци". Скоро обаче последвали действия, които свидетелствуват колко бедна откъм таланти и забележителни мъже била аристокрацията ни, щом с името на Константин Асен свързвала всичките си надежди. Той не успял да сложи ред даже в собственото си семейство и скоро попаднал под силното влияние на третата си съпруга — ромейката Мария. Като връх на всичко царят си счупил крака („превозвали го с колесница като ненужен товар") и оставил държавните дела в ръцете на безскрупулната гъркиня, която управлявала търновския дворец с отвратителните методи, присъщи на византийския императорски двор. Краят на Константин Асен бил наистина драматичен — той паднал посечен („като жертвено животно") от ръката на народния цар Ивайло. Трагичната му смърт е само потвърждение на истината, че за качествата на един държавен мъж не бива да се съди по надеждите и от мълвата, а от действително извършените дела.
Приблизително същата била съдбата и на съвременника му цар Георги Тертер I, когото „българите много изтъквали и когото много почитали". В разправата си с въстаналите селяни новият цар имал успех, но в същото време се оказал абсолютно неспособен да се противопостави на татарската заплаха. Отчаян от собственото си безсилие, Георги Тертер се решил на една крайна постъпка, която може да се обясни само с престъпно малодушие и липса на всякакви морални устои: царят побягнал от Търново и потърсил закрилата на византийския император — и всичко това в името на собствената си безопасност. Император Михаил VIII Палеолог отказал да го приеме и дълго време Георги Тертер се скитал в околностите на Одрин изоставен от всички и презиран заради проявеното малодушие. От този момент личността на този уж решителен, а както се оказало крайно безволев мъж, изчезва от историческите хроники, за да се появи отново едва в началото на XIV в., когато синът му Теодор Светослав го разменил срещу 13 пленени ромейски архонти. Екс-царят на българите бил честит да види отново родната земя, но короната (с която се разделил толкова недостойно) вече била притежание на
43
неговия син. Утешили го с управлението на един град (Червен), където спокойно доживял дните си, докато една нещастна случайност не сложила край на пълния му с превратности живот. От гроба му (издълбан в една от скалните църкви при с. Иваново, Русенско) днес вее духът на разрушението, така присъщ на неговото безпомощно и безлично управление.
Синовете на цар Иван Асен II — Каломан Асен и Михаил Асен — останали в сянката на великия си родител — обременени от великата бащина слава, те не разполагали нито с време, нито пък блестяли с някакви качества, за да извършат нещо наистина забележително. Ако все пак споменаваме имената им, това е заради припомнянето на максимата, че винаги забележителните и енергични владетели оставяли след себе си неспособни приемници.
Други трима търновски царе (Иван Асен III, Смилец, и Иван Стефан) се изкачили на трона като чужди поставеници. За съжаление понякога се стигало и дотам, че в Цариград и в стана на Ногай се решавал въпросът кой бил „най-способен за короната на българите". Краят и на тримата е един и същ — презряни както от собствения си народ, така и от покровителите си, те скоро изчезнали от историческата сцена — и днес имената им само припомнят злочестия край на хора, платили короната с цената на измяната към собствения си народ.
В историческите хроники тук-там се срещат и други имена — например, на узурпатора Коломан II, който през 1256 г. убил цар Михаил II Асен, но скоро след това паднал посечен от противниците си. След това властта над българите поел изнеженият Мицо Асен (зет на цар Иван Асен II), но „българите скоро го намразили" и той трябвало да се спасява с бягство във Византия. По-късно, през 1321 г. царският скиптър преминал в ръцете на младия и войнствен цар Георги Тертер II, но той починал съвсем изненадващо, когато войските му успели да овладеят цяла Тракия. Като връх на всичко през 1299 г. почти без всякаква съпротива татаринът Чака сполучил да седне върху най-древния славянски трон. Последният пример свидетелствува красноречиво за вътрешнополитическата анархия в страната и за ширещата се нравствена развала сред българската аристокрация.
44
Едно щастливо изключение е личността на народния цар Ивайло. Историческите хроники са документирали само 4 или 5 години от живота на най-забележителния българин на средните векове, който повече от всички би съпричастен на стремленията на народностния ни дух и който довел едно всенародно дело до такъв завършек, до който не стигали и най-смелите мечти. Друг е, разбира се, въпросът, че народният цар не разполагал най-вече с време и мир, за да реализира преобразованията, в името на които увлякъл след себе си цял един народ.
В миналото личността на Ивайло се разглеждаше като олицетворение на авантюристичното начало в историята ни, твърдеше се, че той бил издигнат на гребена на вълната от сляпото щастие, настояваше се, че олицетворявал в най-чист вид вярата в мистичното предопределение на нещата, така присъща на средните векове. Днес с право го считаме за народен герой, „чист и откровен, както самата идея, за която се борел" и борец за социална справедливост. Невъзможно е наистина да се измерят мащабите на великото му дело, просто защото то няма аналог нито в българската, нито в ромейската история. Смисълът на подвизите може да бъде разбран единствено, ако зад тях видим стремленията и надеждите на целия български народ.
* * *
След окончателното покоряване на България през 1018 г. император Василий II преселил знатните аристократични фамилии (включително и потомците на цар Самуил) в далечна Армения с намерението да ги откъсне от народностната им среда и по този начин дати инфилтрира сред византийската управляваща класа. В далечните малоазийски провинции българските аристократи (почетени вече с византийски титли) се постарали час по-скоро да се обогатят за сметка на местното население. Един съвременен арменски летописец коментира „подвизите" им със следното изразително възклицание: „Боже, какво зло ти сторихме, че ни прати българите". С една дума, тези ренегати се
45
оказали достойни както за хищническата си природа, така и за предателството, с цената на което откупили материалното си благополучие.
В българските земи успял да се съхрани най-долният пласт от старото болярство. Представителите на тези аристократични фамилии все още се срешат в историческите хроники през XI в., когато с тяхно съдействие били организирани големите освободителни въстания против Византия. Последвалите неуспехи довели до отдръпването им от народностната кауза, а през XII в. и до размиването им сред византийския управляващ елит.
Когато в края на XII в, започнало освободителното въстание на българите начело с Петър и Асен, от старите болярски родове не останала и следа. На смяна на древните аристократични фамилии (които имали, важното предимство на произхода) дошла новата аристокрация на шпагата, която разчитала единствено на личните си заслуги пред управляващата династия. В началото новото болярство излъчило енергични и забележителни личности (като Добромир Хриз и Иванко например), с помощта на които била изнесена тежестта на освободителната борба. Но успоредно с нарастването на влиянието им тези „несломими и дръзки господари" все по-често започнали да се проявяват като дестабилизиращ фактор. Показателен е случаят с Иванко, убиеца на Асен, който окончателно ориентирал стремленията си по посока на „другия кораб" (т.е. Византия). След като не успял да се утвърди на търновския престол, Иванко намерил убежище в Константинопол, където заслугите му към императора били по достойнство възнаградени.
Няколко са причините, които предопределили нихилистичното отношение на аристокрацията както към държавната институция, така и към ценностната система на средновековните българи. Първо, заради обстоятелството, че през средните векове феодалната класа била организатор на обществото, но никога не се проявила като организатор на общественото производство. Наистина по различни пътища тя се сдобила с огромни поземлени владения, но отношението ѝ към производството останало докрай чисто консумативно. При това положение не ѝ оставало нищо друго, освен
46
да насочи цялата си енергия към политическия живот и да я прахоса в безмислени междуособици, потайни заговори и кървави преврати.
Новото болярство оформило своето политическо и морално кредо в чисто византийски стил. Достатъчно е само да се вгледаме в титлите, които украсявали техните имена (севастократори, деспоти, севасти, дуки, катепани и т. н.), за да се убедим, че нравствената развала, наследена от византийското владичество, не останала без следа — за съжаление отвратителните издънки на византийския политически живот били присадени и на българска почва. Поквареността на нравите, която се забелязва още в края на XII в., била пряк резултат от „византийското наследство" и не могла да не повлияе отрицателно върху психологията на управляващата класа. В началото на XVI в. дубровнишкият летописец Лукари с удивление отбелязва, че най-отличителната черта на средновековните българи била лекомислието им, склонността към разкош и завистта спрямо ближния. Тази характеристика се отнася несъмнено до морала на старобългарското болярство, което в показността намирало най-вече възможност за задоволяване на своето честолюбие.
Като връх на всичко новото болярство останало без здрави корени и от облагородяващото въздействие на потомствения произход — повечето му представители били случайни хора, проявили се единствено във войната. Но качествата им се оказали недостатъчни, когато трябвало да се решават големите въпроси около държавните структури, насоките" на външната политика и задачите на вътрешнополитическия живот. В това поприще аристокрацията ни действувала винаги без система, почти всякога без успех и с пълно отсъствие на чувство за историческа отговорност.
В началото на XIII в. сред феодалната класа нахлула нова аристократична вълна — главно от кумански първенци и руски бродници. Впоследствие потомците им направили цяла епоха в българската история (като Тертериевци и Шишмановци например), но това било свързано с голямо вътрешно напрежение и със засилване на съперничеството между болярските групировки.
Наличните факти свидетелствуват, че феодалната
47
класа далеч не била монолитна по своя състав. Най-общо болярите през XII—XIV в. се деляли на ,,велики" и мали" (тези термини се срещат многократно в историческите извори), но сред тези две съсловия били налице съществени различия. В основата на съществуващата йерархия стояли икономическите и послужебни позиции. Трудно е да посочим принципите, на основата на които се формирали аристократическите структури — вероятно властта била първият от факторите, който конституирал понятието „знатност". Впоследствие послужебната аристокрация, се превърнала в поземлена — от средата на XIII в. феодалният домен имал решаваща сила при обличането с публична власт. Процесът се задълбочил през XIV в., когато отделни болярски фамилии си присвоили обширни райони от държавата — примерно земите на братята Смилец, Войсил и Радослав (в подбалканската област), владенията на Шишмановци във Видин, добруджанския деспотат на Балик, Добротица и Иванко.
По принцип политическите идеали на феодалната класа били диаметрално противоположни на царските амбиции. Епохата на зрелия феодализъм изобилствува с примери, при които самодържавната идея често била поставяна на изпитание (или пък изобщо дискредитирана) от сепаратистичните стремежи на болярското съсловие. Сепаратизмът бил заложен в същностната природа на аристокрацията, която на практика най-често се проявявала като дестабилизираща и анархична сила. Няколкото щастливи изключения по-скоро потвърждават това правило — например за повече от две столетия само веднъж (при избора за цар на Михаил Шишман през 1323 г.) болярството проявило учудваща политическа зрялост, но в сянката на това извисяване са притулени много и зловещи примери на най-черно предателство, при които вироглавото болярство се вдъхновявало от користните си цели и предпочитало винаги личната пред държавната изгода. Така станало например през 1278 г., когато византийският император Михаил VIII Палеолог лесно склонил част от аристокрацията да признае за български цар неговото протеже Иван Асен III — „императорът награждавал с подаръци и укрепвал с надежди" болярите, които пред страха от въстаналия народ и
48
селския цар Ивайло предпочели да видят на българския трон един византийски поставеник.
Няколко години по-късно Георги Тертер просто купил гласовете на търновската аристокрация, която побързала да го обяви за български цар. А през 1300 г. неговият син Теодор Светослав „спечелил с дарове симпатиите" на столичното болярство, което при свалянето на татарина Чака ще се е вдъхновявало повече от блясъка на златния телец — иначе не бихме си обяснили как година преди това същото болярство одобрило стъпването на татарина на българския престол.
Не са един или два примерите, които свидетелствуват за липсата на всякакви морални задръжки сред аристократичното съсловие — то винаги било готово за компромиси, независимо дали ставало дума за съдбата на трона или пък за целостта на държавата. През 1256 г. от името на цар Михаил II Асен тъстът му Ростислав Михайлович подписал позорния Регински мир, чрез който Византия се сдобила със значителни териториални придобивки — цената на предателството се измервала с огромен подкуп от злато, коне и скъпи предмети на брой повече от 20 000. Стигнало се и дотам, че даже светите мощи започнали да се предлагат на търг — преди да тръгне за Търново, сръбският крал Владислав изпратил „много злато, което да дадат на патриарха и царевите съветници". И сполучил да вземе мощите на св. Сава Сръбски, които се съхранявали в търновската църква „Св. 40 мъченици". А след нещастната битка при Велбужд през 1330 г. обещанието на сръбския крал Стефан Дечански, че ще потвърди привилегиите на българските боляри ги въодушевило дотолкова, че те го повели към вътрешността на България с намерението да му предадат страната. Добре че се намерили хора, които направили необходимото, за да разрушат предателските планове.
Истинското лице на аристокрацията може ца бъде разбрано, най-добре, ако надникнем във взаимоотношенията ѝ със зависимото население. Известно е, че болярите разполагали с правото на икономическа и извъникономическа принуда, т. е. с права върху личността на зависимите селяни. Често били случаите, когато феодалите били натоварвани и с правото на
49
административен надзор над подвластните им територии. Както свидетелствува един сръбски извор от XIV в., българските боляри „имали пълна власт над всички области и градове в онази земя", т. е. правомощията им включват правото на икономическа, административна и съдебна власт над хората които населявали подвластните им области. Най-пълна представа за размера на правомощията им (които винаги граничели с произвола) ни дава разказът на един сръбски житиеписец, който описва как самостоятелният феодален владетел Стрез (той бил брат на цар Борил) се разпореждал със съдбините на подвластния му народ.
„Прочее, като забогатя много и можеше да се каже за него, че като паток е затлъстял и изпълнен с безумие, възгордян, забрави бога, защото се прояви като убиец, свиреп и неукротим в немилостта си и много нечестив. Като установи дома си на скалата в гореспоменатия Просек — а тази скала бе много висока, около 200 разтега и повече и непосредствено под нея тече голямата река наречена Вардар, на тази скала прочее (той) си направи дървена площадка, която превърна в позорище (театър). И когато окаяният се веселеше, седейки, пиейки на това смъртно съдилище, като играеше и се веселеше. А за него веселието беше човешката смърт: за малка вина осъждаше на смърт съгрешилия и заповядваше да го хвърлят от височините на тази площадка през онази страшна скала. А когато хвърляха някого, развеселявате се и му подвикваше: „Внимавай да не си измокриш кожуха" — защото хвърленият не можеше да падне на друго място освен право в самата вода. Близките (на осъдения — б. а.), ако имаше близки или богобоязливи хора (после — б. а.), обикаляха реката, като търсеха дали няма да го изхвърли реката, та като го приберат, да бъде погребан по човешки, а ако се задържеше някъде в дълбочините, ставаше храна на рибите. И така, както казахме, веселие за него беше човешката смърт. Такива неща правеше този човек в своята крепост".
50
* * *
През средновековието феодално зависимото население съставлявало огромната част от българския народ. Изворите го споменават най-често със събирателното название „люде" — независимо дали става дума за царски селяни, болярски парици или манастирски клирици. Имущественото и най-вече юридическото положение на тези „люде" далеч не било едно и също. В зависимост от собствеността им върху обработваемата земя и взаимоотношенията им с феодала те се деляли на различни категории: в грамотите на българските царе от XIII—XIV в. се споменават т. нар. „парици", „отроци" и „технитари". Но по всичко личи, че с тези названия далеч не се изчерпвали всички категории феодално зависими хора — защото в някои грамоти след споменаването на париците, отроците и технитарите е прибавено „или каквито и да е люде". Сигурно е и това, че положението на париците например не било едно и също: всичко зависело от размера на обработваемата земя, количеството на впрегатния добитък, начина на изпадане във феодална зависимост (дали това е станало доброволно или насила), степента на зависимост към личността на феодала и т. н. С една дума, налице било голямо разнообразие в социалния и юридическия статут на зависимото население и сравнително голяма подвижност между отделните пластове; в смисъл, че лесно можело да се премине от една категория в друга, но винаги по низходяща линия — например от парикия в отрочество и т. н. Общественото положение на тези „люде" е указано най-точно в едно апокрифно сказание (книгата на Енох), където от името на отрудените хора авторът споделя следното:
„Богатство нямаме, ниви нямаме, от род голям не сме, при това сме обикновени хора".
Обикновено тези хора изворите споменават най-често под названието „роби", а понякога и „прости роби". В случая терминът „роб" не е запълнен с класическото му съдържание (характерно за една по-ранна обществено икономическа формация), а трябва да се разбира като указание, че тези хора се намирали на най-ниското стъпало в обществената стълбица. В
51
един извор от XIV в. „простите роби" са противопоставени на „свободните" люде — по този начин е направен опит да се прокара разлика между лично свободните селяни и онези, които били под пряката зависимост на отделните феодали. Тази разлика е обаче повече или по-малко условна, тъй като на практика „свободните" (т. е. царските) селяни били поставени в същото положение спрямо върховния господар (царя), както частновладелческите парици. Вярно е наистина, че те не били закрепостени към земята и имали свобода на придвижване, но това представлявало по-скоро фикция — и наистина как би могъл „свободният" царски селянин да се възползува от това съмнително предимство, след като бил навеки свързан със своето парче земя, което представлявало единствения му източник за преживяване.
Задълженията на зависимото население спрямо царя и феодалите включвали, на първо място, натуралните вземания, (една десета част от всяко производство) и значителна по обем ангария. Към края на XIII в. част от натуралните данъци започнали да се събират в паричен вид, което значително влошило положението на селячеството — стойността на парите била висока, а продуктите на селскостопанския труд вървяли на ниски цени. Когато археолозите разкопават бедняшки жилища, с учудване констатират факта, че нумизматичният материал от тези обекти е много беден — обикновено излизат няколко медни монети. Само в някои полуземлянки от Търново (под хълма „Момина крепост", на десния бряг на река Янтра) бяха открити до 50 медни монети — това са „белите пари за черни дни", събирани от владелците на тези жилища много години. Незначителната стойност на тези „съкровища" подсеща доколко сребърниците рядко се заклещвали между пръстите на бедните хора и че паричната размяна обслужвала главно имотните съсловия.
Ангарията била определена не по време, а по обем — в смисъл на задължение за извършване на точно определена работа. Тя имала многобройни и често пъти неочаквани изяви: орган, копан, жетва и сенокос, а също и строеж на крепости и тъмници, че даже и тяхната охрана. Като връх на всичко отработъчната
52
рента се простирала не само върху хората, но и върху работния добитък — волове, коне, мулета и т. н.
Значително по-трудно е да се определят задълженията на онези свободни люде, които живеели в градовете и чиято производствена дейност била свързана с конкретни задължения към царя и държавата. Като отчитаме сравнително високия ръст на занаятчийското производство в столицата Търново и някои други градове (стандартизацията на занаятчийските изделия свидетелствува, че те били предназначени главно за пазара), можем да предполагаме, че тези хора разполагали с по-големи възможности, включително и с правото на професионални сдружения. Вероятно това са т. нар. „художники" (т. е. изкусни занаятчии), които се споменават в изворите.
Вечната тема, която занимава авторите на книжнината, която стои най-близко до стремленията на народните маси, е, разбира се, въпросът за богатството и бедността. В това няма нищо изненадващо предвид класовата структура на феодалното общество и вечно стаеното народно недоволство. В т. нар. „гадателка книжнина" (това са т. нар. „Коледници", „Гръмници", „Трепетници") обикновените хора най-често търсят отговор на въпросите, каква ще бъде реколтата, ще имали мор по добитъка, предвещават ли знаменията войни и междуособици и, разбира се, как чертаят звездите съдбата на царя и болярите. В този род книжнина всичко е изградено на принципа на антитезата: „бедните ще се възгордеят — богатите ще се смирят", „за богатите плач — за бедните радост", „за богатите работа — за бедните радост". Понякога се срещат и други уверения: „богатите ще имат придобиване — а бедните нищо добро", „за богатите плач — за бедните нищо добро" — едно потвърждение на суровата действителност.
Под въздействието на тогавашните идеали за социална справедливост в т. нар. апокрифна книжнина си пробиват път мисли от рода на тези, че на „оня свят" пред богатите ще има само „злато, сребро и лоени свещи", а пред бедните „ястия, пития и вощени свещи". В един друг вариант чувството за социално възмездие е изразено в още по-категоричен смисъл — пред богатите ще има „златна софра с жълтици", а пред
53
бедните златната софра ще бъде отрупана с „хляб и гозби". Утешението за бедните ще е било голямо, като се има предвид земният ред, който отреждал съсловната изключителност на феодалната класа и принизеното достойнство на зависимото население. Не случайно един византийски автор от XI в. (Кекавмен) сполучливо търси етимологията на думата „богат" в българския език и я обяснява със следната занимателна констатация:
„И наистина богатият е бог за бедния. Затова българите наричат имотния богат, което значи богоподобен".
Най-често в апокрифната книжнина се ратува на идеята, че мечтаната социална хармония ще настъпи едва тогава, когато бедните и богатите ще си разменят местата. Но в някои случаи това механично съчинителство отстъпва място на далеч по-смислени идеи — авторите на апокрифите (които се издават, че „умът им е селяшки, а ръцете груби") мечтаят за идването на владетел, който „ще даде на хората сърп вместо оръжие, ще изкове от оръжията сечива". В случая не става дума само за перефразирането на една библейска притча, а за осъзнаването на една чисто българска действителност, пронизана от мечтата, че тогава „златото ще се сипе така, както житото на гумното". Едва тогава ще настъпи мечтаното царство, в което „няма да има болести, ни житейски скърби, ни лукав дух, ни богати, ни бедни, но всички ще бъдат едно стадо". Ще изчезне оскъдицата и „ще има голяма любов между хората", твърдят съчинителите на апокрифи, сякаш да подчертаят още веднъж своите измамни надежди, които, съпоставени с тогавашната действителност, изглеждат съвсем призрачни и нереални.
Колкото и странно да изглежда в средновековната ни книжнина, народът като политическа категория не съществува. Само този факт е достатъчен за да ни убеди в това, доколко народът бил държан на разстояние от политическите и обществени проблеми на епохата. Не случайно средновековните мислители считали, че колективното решение (т. е. гласът на мнозинството) бил много по-лош от единодържавието. Още по-крайни са мненията им относно народната воля, с която те нито се съобразявали, нито пък правели
54
опит да я чуят. Най-вече заради убеждението им, че не било редно обществените дела „да са подчинени на човек, който не се различавал от тълпата". Поради тази причина социалният произход на една или друга историческа личност винаги бил подчертаван, в смисъл дали бил „рожба на славни родители" или на хора „с ниско произхождение".
В работите на църковните събори през XIII и XIV в. участвували не само царят, патриархът, епископите, повечето боляри, но и „голямо множество избран народ". Тези факти поставят въпроса за възможностите на обикновения народ да участвува активно в църковните дела. Присъствието на „избрания народ" в заседанията на църковните събори не представлява някаква изненада. Една такава широка представителност е наследство от езическата ни епоха, през която народът (по-точно „въоръженият народ") разполагал с право на глас при вземането на важни държавни решения. Но през XII—XIV в. демократичните традиции на родовата древност били окончателно погребани — присъствието на „избрания народ" в работите на църковните събори представлявало чиста фикция и имало предназначението да засвидетелствува „народната воля". Естествено по-голямата част от този „избран народ" излъчвали столичните жители. Ако наистина се е спазвал принципът на най-широка представителност, това означавало, че „народът" е бил представен от всички социални групи, включително и от зависимо население. Сигурно е обаче и това, че те не разполагали с възможност да проявяват някаква активност в заседанията на съборите или пък да имат право на глас при вземането на важни решения.
В два други случая изворите са засвидетелствували някаква по-голяма активност на широките народни маси. Първият е по повод на събитията, които предшествували избора на патриарх Евтимий; тогава, уверява ни неговия житиеписец, целият народ се загрижил при търсенето на истински духовен пастир. Това доволно мъгляво свидетелство ни подсеща, че народът ще е разполагал с някакви права при определянето на бъдещия патриарх — по-точно е да се каже, че изборът на нов патриарх е трябвало да бъде предшествуван от един широк вот на доверие, засвидетелствуван от страна на „целия народ".
55
Вторият случай е във връзка с пратеничеството на византийския император Йоан Кантакузин (1351 г.), което трябвало да измоли от българския цар Иван Александър парични средства за въоръжаването на флот, който да възпре преминаването на турците през Проливите. Случило се, че пристигането на византийската делегация в Търново съвпадало с някакъв голям народен празник. Множеството, което се събрало около двореца, научило за целта на пратеничеството и шумно изразило одобрението си за предстоящата антитурска акция. Сам българският цар превел на византийците думите на тълпата и сметнал виковете като, предзнаменование за успех на започнатото дело. Друг е въпросът, че в крайна сметка съюзът против турците не бил осъществен. Залисани в дребнави сметки и болни амбиции, балканските владетели се оказали неспособни да изградят общ фронт срещу нашествениците и пропуснали големия шанс да пресекат в зародиш турската инвазия. Странно е наистина, че тази спасителна идея била схваната единствено от обикновения народ — единствено монарсите се дистанцирали от нея, ръководени вероятно от внушението, че обединението би поставило под съмнение прерогативите на собствената им власт.
В случая по-важното е друго: търновското население проявило не само завидна политическа зрялост, но и намерило начин да изрази народната воля. Това било сторено по начин, който по принцип противоречал на идеите, направляващи политическия живот в средновековна България. Сигурно затова подобни случаи ще са били рядкост, ако не и изключение. Вероятно става дума по-скоро за узурпирани, а не за конституирани права, но те свидетелствуват за наличието на вярно чувство за дълг и историческа отговорност на народа ни в годините на едно такова върховно изпитание, каквото представлявала турската заплаха.