Всекидневието на българите през XII-XIV век

Йордан Андреев

 

3. ДЕЛНИЦИТЕ И ПРАЗНИЦИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ XII—XIV ВЕК

 

(Жилища)
(Костюм)
(Трапеза)
(Семейство)
(Училище)
(Женска красота. Брак)
(Земеделие)
(Занаяти)
(Празници)
(Здраве. Болести)
(Смърт)

 

Всекидневието на средновековните българи трябва да се разглежда класово оцветено, тъй като за аристократите то изглеждало като безкрайна поредица от удоволствия, „докато за бедните хора представлявало дни на непрекъснат труд и унижения. Някъде по средата трябва да разположим ежедневието на онази част от населението, което по социалното си положение стояло между аристокрацията и „простите люде". Както свидетелствуват археологическите данни, неговият начин на живот не се отличавал съществено от всекидневието на зависимото население. Това налага делниците и празниците на българите през епохата на развития феодализъм да се изследват задължително в два плана, като се съблюдават строго различията в живота на двете основни класи.

 

(Жилища)

 

Несъмнено жилищната архитектура дава най-ясна представа за класовото разслоение на българското общество през XII—XIV в. Навремето един известен историк бе заявил (не без известна доза аплобм, разбира се), че през средните векове нямало голяма разлика между бита на аристокрацията и на обикновените хора. Ако все пак имало подобно нещо, различието се състояло в това, че докато едните, облечени в дебели кожуси, зъзнели в каменните си кули, другите треперели от студ в своите влажни и студени землянки. Внушението на автора е да подчертае доколко примитивен и далеч от съвременните удобства изглеждал битът на средновековните хора. В това наистина има някакъв резон, но всичко останало е далеч от истината — сравнен с бита на обикновения народ, животът на болярите може да бъде оприличен на един приказен свят.

 

Обикновеният народ живеел в землянки, полувкопани в земята. Много рядко археолозите намират в основите

 

57

 

 

им каменна зидария — тя е по-скоро изключение от общото правило. Покрити със слама или тръстика, землянките се състояли като по правило само от едно помещение и били далеч от всякакви хигиенни изисквания — полезната им площ е някъде между 10 и 20 м2. Византийският писател Григорий Антиох с презрение описва тези. „задушни колиби, малки хижи от тръстика и всякакви други храсти, дело на пестеливи и неуки майстори, които изобщо не познават съразмерността". Явно въпросът опирал не до знанията и майсторлъка, а до материалните възможности на бедните хора. Стените на землянките се изграждали от преплетени клони, замазани с кал, те представлявали слаба преграда срещу студа и влагата. Общата дебелина на стените (заедно с клоните и замазката) не надвишавала 10—14 см. Подът на землянките бил от трамбована глина и се измазвал с пръст. Понякога археолозите откриват следите от плетеницата на рогозката, с която се застилал бедняшкият дом. Вероятно тези землянки са т. нар. „хлевни" (т. е. „плевни") и „изби", с които се назовават бедняшките жилища в средновековната ни книжнина. Пак там (още през IX в.) се среща и терминът „хижа", в смисъл на селски дом. А през XV в. е записана думата „къща", с която през XII— XIV в. ще са били назовавани по-солидните жилища. Що се отнася до популярния днес термин „дом", той е от латински произход.

 

Археологическите данни свидетелствуват, че вътрешната уредба на бедняшките „изби" била повече от скромна. Огнището, няколко глинени съда, миндера за спане (той заемал дългата страна на землянката и обикновено се покривал с рогозка), две-три черги, кандилцето с вощеницата, раклата, в която се съхранявал булченският чеиз (археолозите откриват металните обковки по ъглите), тъкачния стан, над който превивали гръб жените от домакинството, и. . . с това се изчерпва мизерният интериор на жилището, в което живеело простолюдието.

 

В някои землянки, разкопани в Търново и други средновековни градове, археолозите се добраха до материални свидетелства, които до известна степен промениха представите ни за бедняшкия дом. Например в землянките сравнително често се откриват фрагменти

 

58

 

 

от т. нар. „сграфито" керамика, която и до днес се обявява за „луксозна". Фактът, че тя се среща и в бедните жилища, следва да коригира тази оценка. Например в землянките под хълма „Момина крепост" при Търново съотношението между луксозната и обикновената керамика е 1:10, т.е. отблясъците от огъня на бедняшкото огнище често се оглеждали в богатата цветова гама, която украсява стените на „сграфито" керамиката. Впрочем не са редки случаите, когато тази керамика се среща и в селските жилища — например в средновековното селище при с. Ковачевица, Пазарджишко (то е от XI в.), „сграфитото" е в съотношение 1:190 спрямо обикновената керамика. В следващите столетия нещата се променят: например в средновековното селище при село Хотница, Великотърновско, това съотношение е 1:10 (обектът е от XII—XIV в.), а при селището при т. нар. „Крумово кале" край Търговище (обектът е от XII—XIV в.) то е вече 1:4.

 

От някои землянки в столицата Търново излизат находки (като части от украсени свещници, от кантари, красиво изработени обковки), който подсказват, че битът на владелците на тези жилища бил за предпочитане в сравнение с този на бедняшката маса. Не липсват и менците за вода (останките им се срещат рядко), но по всичко личи, че течностите били съхранявани в големи глинени делви и най-вече в дървени съдове. Понякога археолозите откриват следите от вътрешната замазка на землянките: предимно в зелен, жълт и кафяв цвят — доказателство, че стопанките им проявявали похвален стремеж да разкрасят вътрешността на своя дом. За чистотата на бедняшките хижи можем да съдим (с късна дата) от разказите на западни пътешественици, които от XV в. насам преминават през българските земи: те с удивление отбелязват, че въпреки неугледния си външен вид бедняшките жилища се славели с прекалената си чистота. Впрочем не винаги ще е било така, защото в най-бедните землянки хората съжителствували с работния си добитък. Такава картина заварил даже през XIX в. австрийският пътешественик Феликс Каниц, който я коментира със следните думи: „човеци и животни си живееха тук мирно и заедно под общ покрив".

 

В градовете бедняшките поселения били скупчени

 

59

 

 

нагъсто и в разположението им не може да се откриел никаква предварителна планировка. А в селата землянките и принадлежащите им стопански постройки (обикновено това били леки навеси) били разхвърляни отново без всякакъв план на сравнително голямо пространство — при средновековното село при Хотница землянките отстоят една от друга на разстояние от 7 до 20 метра.

 

Сравнително скромни били и жилищата на обитателите от бедните градски квартали. В последно време археолозите разкриха цели жилищни комплекси на средновековните ни градове — като Търново, Червен, Калиакра, Ловеч, Перник и др. За разлика от селските „изби" тези къщи имат каменни основи, на които се издигала същинската част на жилището. На „втория етаж" имало едно, най-много две помещения, но тези паянтови сгради са далеч от представите ни за удобство и комфорт. Полезната им жилищна площ се колебае между 14 и 75 м2. Стените на горния етаж били от дърво с „носещ скелет", който се измазвал с кал. В някои случаи (като в Червен например) външните и вътрешните стени на етажа били изцяло от дърво, а вътрешното пространство се запълвало с жълта пръст. Тези жилища се отоплявали с камини, за които се споменава в източниците — по външния си вид те ще са наподобявали т. нар. „джамали", които доскоро украсяваха селските ни къщи.

 

Докато в приземната част на жилището преобладавал камъкът, то вторият етаж бил стоплян от цвета на дървото, което придавало една раздвиженост на сградата. Фасадите ще са били гладки, а понякога се украсявали и от прозоречни стъкла. Преобладава мнението, че тези жилища били покрити с керемиди, но фактът, че остатъците им се намират в незначително количество, е многозначителен. По-вероятно е тези къщи да са били покрити с дървени плоскости, а други (подобно на землянките) ще са били с покриви от нетраен материал, като слама и тръстика. В някои случаи приземният етаж на тези жилища служел като обор за добитъка, а в други случай, на Царевец например, там ще са се помещавали „продавниците" на занаятчийското население.

 

Скалистият и наклонен терен (такива места се предпочитали

 

60

 

 

при изграждането на градовете през XII—XIV в.) до голяма степен предопределял еднообразието във външните обеми на жилищните сгради. Наредени една до друга във височина, те представлявали живописна гледка. Когато византийският император Йоан Кантакузин наблюдавал амфитеатралното разположение на жилищните квартали, скупчени около българската крепост Сервия (в Македония), сторило му се, че „градът имал малко къщи и много покриви". Същата гледка се откривала и в ждрелото на река Янтра по посока на Царевец: там, където покривите пълзяли нагоре по склоновете на хълма, само тук-таме се белеели фасадите на някои къщи.

 

Мнението, че в средновековните градове хигиената не била на особена почит, се потвърждава и в българските условия: малките пространства около къщите често се използували за сметища, с изключение на Царевец, където се откриват повече ями за смет.

 

Разликата между жилищата на обикновения народ и на аристокрацията била наистина от „небето до земята". Разкритите напоследък болярски жилища (в Червен, Калиакра, Мелник и др.) впечатляват не само със своята монументалност, но и с пъстроцветната си архитектура. Изключение прави само замъкът в Червен (той имал площ от 2 000 м2 !!!), чиято фасада е лишена от всякаква декоративна украса, с изключение на един масивен каменен фриз, който обрамчвал покрива. Вероятно тази своеобразна архитектурна форма е търсена съзнателно: със суровия си външен вид замъкът трябвало да внушава мисълта за могъществото и непоклатимостта на феодалната власт.

 

Често източниците споменават за „високите дворци и богатите къщи" на аристокрацията — най-вече на юг от Балкана. Пак по тези места фасадите на аристократическите домове били украсявани с „различни цветове и шарки", декорирали ги с геометрични фигури и метална пластика. Вторите им етажи били разчупени от слепи ниши и арки, а сред строителните материали преобладават мекият варовик, червените тухли, разноцветните декоративни панички и много дървени плоскости. По подобие на византийската аристокрация и българските боляри ще са предпочитали да имат върху къщите си цветни градини вместо покриви.

 

61

 

 

По интересен начин били оформяни прозорците на болярските жилища: прозоречните стъкла имат бледо-зеленикав цвят, но се среща синият, виолетовият, жълтият, зеленият и червеният цвят. Понякога пък цветовата гама е в различни нюанси. Като връх на всичко в лицевата страна на прозоречните стъкла са вплитали (много майсторски) различни орнаменти, които наподобявали ковано желязо — най-често се среща четирилистната детелина. Понякога прозорците били обрамчени не от дървени капаци, а от добре оформени мраморни плочи с кръгли отвори.

 

Най-много данни имаме за „топлите царски палати". Дворецът на търновските царе се издигал внушително на хълма Царевец и представлявал истински бисер сред общо взето скромната архитектура, която го заобикаляла. Дворцовият комплекс бил замислен и изграден като сложен ансамбъл от жилищни и сервизни помещения, които трябвало да осигурят удобен живот на царя и неговото семейство. В началния си вид дворецът бил издигнат още при първите Асеневци, а впоследствие многократно бил преустрояван. През 50-те години на XIV в. дворецът бил унищожен от пожар и цар Иван Александър го построил наново, още по-величествен. Богато украсените фасади на жилищните помещения (те се издигали на два и на три етажа), намерените там архитектурни и декоративни детайли свидетелствуват не само за един извисен художествен вкус, но и за приказния разкош, сред който живеели обитателите на царския дворец. Археологическия материал, както и някои подробности в миниатюрите подсказват, че представата за разкош (такава, каквато съществувала през средните векове) действително се покривала с интериора на дворцовите помещения. За вътрешната им уредба и уюта, който бил побран зад дворцовите стени, съдим косвено от зестрата на Мария, дъщерята на българския цар Калоян, която вуйчо ѝ, цар Борил, омъжил за латинския император Анри. Когато прикята на българската принцеса пристигнала в Константинопол, впечатлението било поразяващо. Западният летописец Роберт дьо Клари разказва, че

 

„Борил наредил да стъкмят дъщеря му (всъщност Мария му била племенница) като много богато и знатно момиче и също много хора с нея: така я изпратил на императора и

 

62

 

 

наредил да ѝ дадат 60 мулета, натоварени с богатство, злато, сребро, копринени платове и разкошни накити — нямаше муле, което да не бе покрито с червен копринен плат, който бил толкова дълъг, че се влачеше седем или осем стъпки след всяко животно. И макар че... бяха пътували през кал и лоши пътища, никой от копринените платове не беше скъсан, а всичко бе запазено в изящество и благородство".

 

В миниатюрите дворцовите зали са представени винаги със завеси от коприна и драперии от кадифе, подовете са постлани със „старателно изработени килими", а масите, отрупани с ястия и напитки, сервирани в съдове от злато, сребро и богато украсена керамика.

 

Много от стените на вътрешните помещения били зографисани с образи на царе и светии. Впрочем следи оттази зография се срещат и в болярските замъци, но с художествените си качества и най-вече по експресивността на цветовете и линиите си те отстъпвали на дворцовата живопис. Особено богато била зографисана, тронната зала: от там произхожда един фрагмент (с изображение на човешка ръка), който издава четката на изключителен художник.

 

Грижливо били оформени подовете на представителните и жилищните помещения. При археологическите разкопки излизат мозаечни кубчета от бял, светложълт и светлорозов мрамор, зелен серпантин и червен порфир. Тези кубчета били вплитани в разноцветни мозайки, на които били изобразени триъгълници, паралелепипеди и, разбира се, кръстове.

 

Не по-малък разкош е царял и в двореца на видинския цар Иван Срацимир: летописците отбелязват, че богатствата му „били повече от всяко число". В царските спални имало „златни легла" (те били високи, за да се изолира влагата), богато украсени с разноцветни завивки и красиво изработени възглавници. Вечер в стаите на двореца горели свещници — закачени един до друг, те висели като гирлянди по стените и пръскали феерична светлина. Навсякъде се разнасял приятният дъх на различни благовония, сякаш да затвърдят представата за приказния свят, царуващ в дворците, и за удивителната бедност, която векове наред властвувала в бедните селски къщи.

 

(Костюм)

 

Костюмът най вече подчертавал социалното положение

 

63

 

 

на средновековния българин. Византийските историци често бележат, че българите се обличали в овчи кожи. Презрителният им тон подсеща, че се касае за облеклото на обикновените хора. Григорий Антиох пише, че българите се обличали в ямурлуци и агнешки кожи, а един византийски поет (XIV в.) допълва, че ямурлуците се правели от дебела плъст и на върха завършвали с качулка. Никита Хониат допълва една важна подробност: на краката си българите носели „обувки, съшити от парче телешка кожа, връв и парцали". От описанието му става ясно, че бедните българи носели цървули (този термин е записан още през X в.), а парцалите ще са били навоите, които покривали част от краката. Не е трудно да се досетим за предназначението на „вървите" — навоите били пристягани около краката с конски косми, които се сплитали в красиви фигури. Изглежда, че и цървулите са били понякога лукс, тъй като в миниатюрите бедните хора често са изобразявани боси. В празнични дни (както личи от стенописите в Хрельовата кула) навоите били заменяни с високи калцуни, които стигали до под колената — в горната си част те са в различен цвят и пристегнати с вързанка се спускали надолу по крака.

 

На главите си българите обикновено носели калпаци. През XI в. (според Теофилакт Охридски) главите на бедняците били „покрити с кече". По-късно тези калпаци (ромеите ги наричали „калиптри") се съшивали от кожа и даже във Византия били известни като „българска направа".

 

Кройката на облеклото била проста, а изходният материал, от които се шиели дрехите — груб. Ненапразно летописците отбелязват, че първото, което сторил Ивайло след обявяването на селското въстание било „да облече тънка дреха". Празничната мъжка дреха представлявала дълга риза, която се спускала свободно до коленете, а през кръста обезателно се препасвала с колан. Най-често ризата била бяла, но се срещат и други цветове: кафяв, тъмнозелен, тъмносин и др. Прави впечатление, че цветовата гама на мъжкото облекло е много по-строга и не толкова наситена от онази, която предпочитало женското съсловие. При гърдите мъжките ризи били скосени, а ръкавите, особено при китките, били тесни. Всички мъже, независимо от съсловието

 

64

 

 

към което принадлежали, носели тесни панталони — „гащи". Аристократите предпочитали крещящите цветове: за връх на изяществото се смятало, ако по гащите има различни шарки и изображения — такива панталони личат върху част от стенопис, който произхожда от Трапезица. Мъжете от бедните съсловия се препасвали с връв, а по-заможните с колани, токите на които са понякога много изящни. Един връх на тази мода били коланните апликации на аристократите (те могат да се видят в експозициите на музеите в Търново, Видин и Пловдив) — целите позлатени, с изображения на хора и животни, те са инкрустирани със скъпоценни камъни от различен цвят. Единственото украшение, което си позволявал да носи мъжът, бил пръстенът. Бедните мъже носели пръстени от прост метал и много груба направа. Болярите носели задължително масивни златни пръстени (често те имали предназначението на печат), с гравирани надписи, различни изображения (най-често в хералдична поза) и скъпоценни камъни. Като връх на екстравагантността ще посочим изящния пръстен-ключ (разбира се, златен), който е открит в Свищов. Едно наследство от езическата традиция ще е бил обичаят да се носят масивни златни гривни около китките и над мишниците, но това, изглежда, било привилегия на аристократическото съсловие.

 

Българите, както и ромеите носели бради и мустаци, а косите им били дълги и падали свободно над раменете. Последното заслужава нарочно да се подчертае, тъй като дългите коси били считани за белег, че човек се е родил и живее свободен — затова през Средновековието (както и през Античността) се стрижели само робите. Подобно на ромеите средновековните българи се присмивали на мъжете от Западна Европа най-вече заради това, че облеклото им имало подчертано женски силует и предпочитали да навиват косите си на къдрици около челата. Смятали ги за лишени от мъжественост, тъй като бръснели гладко лицата си: според думите на Никита Хониат „бузите им били съвсем лишени от мъх и изглеждали като опустошена и безплодна земя".

 

Женският костюм бил, разбира се, много по-изящен. Празничната дреха представлявала дълга ленена риза,

 

65

 

 

която покривала и глезените. Модната линия изисквала задължително силуетът на женския костюм да не подсказва формите на тялото — това било под влияние на християнската религия, която считала женската красота за една от най-големите и най-страшни съблазни. Около шията женската дреха била набрана и украсена с разноцветна шевица. Ръкавите били тесни (също извезани) и се закопчавали със сферични копчета. За разлика от мъжете жените не се препасвали. От запазените женски образи (по стенописи и миниатюри) личи, че цветовете на женското облекло били много наситени и разнообразни. Жените от Търново носели на главите си особен вид покривало, което се състояло от челна шевица, която отзад на темето се издигала високо и нагоре и след това падала свободно на раменете. Това е т. нар. търновски „сокай" (той се среща и на други места, в Македония например), първообразът на който специалистите дирят в търновското царско облекло. Намереният в столицата погребален инвентар свидетелствува, че по-заможните жители на Търново украсявали главите си със сокай, в който били преплетени сърмени нишки.

 

Описанията на западните пътешественици (след XV в.) дават да се разбере, че средновековните българки обичали много труфилата. Това се потвърждава и от находките в некрополите от XII—XIV в.: археолозите често намират огърлици от стъклени маниста, оцветени в златно, червено и синьо, а понякога и в преливащи се цветове. Още по-голямо е разнообразието в гривните — там колоритът е още по-пъстър. Обеците и копчетата, които носели бедните българки, имат сравнително проста форма и са изработени от мед, бронз, желязо и оцветена стъклена маса. Общото впечатление от женския костюм през тази епоха е пъстротата в украсата и простата им кройка. Социалното положение на индивида е подчертавано чрез качеството на материала и неговата изработка, в причудливите, а понякога и много скъпите детайли на декоративните елементи.

 

Облеклото на българската аристокрация (мъжко и женско) наподобявало византийската мода. Болярите шиели дрехите си от тъкани, внесени от Византия, 3ападна Европа и Изтока: те били богато украсени със

 

66

 

 

злато, бисери, скъпоценни камъни и сърмена везба. В погребението на цар Калоян бяха открити 17 вида тъкани, някои от които са внесени чак от Китай.

 

Свидетелствата, с които разполагаме, представят облеклото на царя и аристокрацията едностранчиво — в запазените изображения те са винаги в официално облекло. Известно е също, че във Византия била разработена много сложна система от символи, сред които много важно място било отделено при тълкуването на цветовете. Те се деляли на висши и нисши, като пурпурът и златото се считали за царски цветове — те били запазени единствено за царя и неговата фамилия, а който си позволявал да ги носи подлежал на по-строго преследване. Йерархията на тези цветове в низходяща линия изглеждала примерно така: дрехата, шапката и ботушите на севастократора били сини, на великия логотет — жълти, на протовестиария — зелени и т. н. съгласно стълбицата на ранговете. Тези скъпи платове били богато декорирани: преобладава свастиката (в дрехата на цар Калоян), двуглавите орли, пауните и др. Впрочем двуглави орли има изобразени даже върху ботушите на цар Иван Александър. Понякога, макар и откъслечно, можем да се досетим за модните тенденции на епохата: в началото на 40-те години на XIV в. брадата на цар Иван Александър е широка и равна, а десетина години по-късно тя е вече двурога, като на козел. По това време царят имал нова жена (еврейката) и няма нищо чудно, че се е постарал да бъде в крак с модата с надеждата, че ще изглежда по-привлекателен.

 

Напоследък един западен византинист си позволи сравнението да нарече средновековна България една „Византия в миниатюр". Твърдението е, разбира се, пресилено, но то е близо до истината, когато се вгледаме в облеклото и външните знаци на властта у царя и българското болярство. Вероятно като противодействие на чуждия примес трябва да обясним съчиняването на легендата, записана от един сръбски книжовник през XVII в., която без съмнение има българска първооснова. В нея се разказва, че българският цар (!!!) Пресиан два пъти през годината (веднъж през лятото и втори път през зимата) събирал своите боляри на угощение. Тогава, продължава разказвачът, българският

 

67

 

 

цар се обличал в дрехи, в които нямало нищо чуждо или другоземско: тези дрехи били изкусно и красиво ушити от местна вълна, лен, кожи и други материали. По този начин владетелят на българите убеждавал своите боляри да не пренебрегват дрехите, които виждали върху своя господар. Разказвачът твърди, че под влиянието на царския пример болярите започвали да се обличат в чуждоземни дрехи (но без злато и бисери) само при големи празници и при посрещането на чужди пратеници. Доколко примерът имал последователи през IX в. (когато е управлението на хан Пресиан), е трудно да се каже. Но през XII—XIV в. неговият пример ще е бил окончателно забравен и българските аристократи предпочитали да се обличат по византийската мода.

 

Особено пищен и изящен (според тогавашната мода, разбира се) бил женският аристократичен костюм. Преобладават златотъканите тъкани с богата декорация — например върху дрехата на Десислава (съпругата на севастократор Калоян) са извезани медалиони, в които са вписани лъвчета в хералдична поза. Безчет са бисерите, с които са обсипани парадните дрехи на българските принцеси Кера Тамара, Кераца и Десислава в една от миниатюрите на Лондонското Евангелие на цар Иван Александър. В декорацията на тъканите обикновено преобладават ромбовете и палметата.

 

Болярките пък се кичели с много скъпи начелници — целите от злато и скъпоценни камъни. Най-хубавият запазен екземпляр е изложен в Плевенския музей — цветът на благородния метал е стоплен от блясъка на 6 скъпоценни камъка в червен, син и зелен цвят. Болярките се кичели с обеци, наушници, пръстени огърлици, гривни, медалиони изработени от злато, скъпоценни камъни и емайл. Не разполагаме с данни за модната фризура на епохата — в запазените изображения косите на цариците, принцесите и болярките са скрити под диадеми, корони и венци. От едно друго изображение личи, че и тогава къдриците били спускани свободно до раменете, като откривали ушите. А жените от народа предпочитали да навиват косите си на дълги плитки.

 

Широко са използували козметичните средства, въпреки

 

68

 

 

че моралистите не ги препоръчвали; възхваляват се онези жени, които „нямали нужда от украшения и разкрасяващи средства". Понякога се осъждат жените, които „се мажат с благовония, подправят, лицето си посредством белило и като мажат бузите си, променят напълно цвета на своето лице". Въпреки това разхубавяващите средства били на почит, особено сред аристократките. Понякога археолозите попадат на остатъци от изящно изработени сандъчета, предназначението на които може да се свърже единствено с козметиката. Често се намират пенсети, остатъци от малки четки, гребени, игли за коса, шишенца и др. — това са все атрибути от козметичния реквизит. Археолозите изравят и дръжки от бронзови огледала, в които се оглеждали търновските болярки. Пак на Царевец се намират малки шишенца, от венецианско стъкло, със следи от оловни пломби на гърлото — явно те са съдържали редки и скъпи парфюми. Все пак остава впечатлението, че през средновековието жените обръщали внимание повече на видимата, отколкото на невидимата част от облеклото — не случайно в приказките става дума за това, че царската дъщеря имала само две ризи.

 

Но това не било всичко. Като всеки столичен град Търново представлявал притегателно място за много чужденци. Жителите на българската столица често имали възможност да наблюдават с удивление тясно прилепналите дрехи на франките, белоснежните туники на ромеите, кафтаните, с който се обличали мъжете от Изтока, и дългите до петите антерии на местните евреи.

 

(Трапеза)

 

Имущественото неравенство се оглеждало най-вече на трапезата на средновековните българи. Масите на царя и аристокрацията се огъвали под тежестта на разнообразните и пикантни ястия, докато трапезата на бедните люде била повече от скромна. Впрочем през XII—XIV в. българските полета се засявали с пшеница, ръж, просо, ечемик, овес и др. От зеленчуците били познати зелето, марулята, ряпата, баклата, лещата, грахът, бобовите растения (без фасула), цвеклото, морковите, краставиците, т. е. всички съвременни култури, с изключение на онези, които по-късно били пренесени от Америка — като картофите, царевицата и доматите например. В овощните градини растяли череши, ябълки, сливи, круши, дюли, бадеми, орехи,

 

69

 

 

лешници, праскови, ягоди, познати били пъпешите и дините. По селските мери пасяли многобройни стада от тънкорунни овце и породисти крави, а по балканските поляни често се срещали стада от кози. В селските, пък и в градските дворове, се отглеждали свине, патици, гъски, кокошки, гълъби и др.

 

Важен източник за прехрана бил риболовът — не случайно в царските грамоти постоянно се говори за „рибни ловища", които строго се охранявали. Особено прочути били „големите и тлъсти дунавски риби", които според признанията на византийските автори рядко стигали до Цариград, но за сметка на това се ценяли изключително високо. Познавачите предпочитали рибата, която се ловяла в чистите води на Охридското езеро. През XI в. архиепископ Теофилакт Охридски често (и, изглежда, с голям успех) ползувал този деликатес, за да поддържа връзките си с цариградските велможи. Заедно с всяко свое писмо той изпращал известно количество риба на влиятелните си приятели във византийската столица — понякога тези пратки наброявали 200 парчета.

 

Ловяли рибата с мрежи (те са изобразени често по стенописи и миниатюри), със сакове и въдици. В по-малките реки (като Янтра например) ще е имало големи риби, след като археолозите откриват доста големи рибарски кукички. Зимно време размътвали замръзналата вода и задушената риба излизала на повърхността. В житието на Ромил Видински (от XIV в.) този начин за ловене на риба се приписва като откритие на светеца, но той е известен от най-древни времена.

 

От костния материал, намерен в двореца на българските царе, личи, че ловът на диви животни, (елени, глигани, сърни и др.) бил важен източник на храна. Напоследък археологическите данни освидетелствуваха една малко неочаквана картина: често в сметните ями около бедните жилища се намират кости от диви животни. Това подсказва, че въпреки строгите разпоредби, които забранявали лова, по един или друг начин простолюдието успявало да си набави този вид храна. Не става дума за бракониерство, тъй като костни остатъци от елени, глигани, и сърни се откриват в изобилие в бедняшките квартали на столицата Търново — т. е. ловът

 

70

 

 

ще е бил постоянен източник за храна на обикновените хора.

 

Известно е, че в нашите земи лозата била широко застъпена (в изворите често се говори за „лозя, натежали от плод"), а българите винаги се славели с производството на мед: той се съхранявал в кожени мехове и бил измежду най-прочутите стоки, които експортирали българите. За съществуването на специална длъжност „пчелар царски" съобщава Брашовският миней.

 

Това разнообразие от храни и напитки много рядко се появявало върху трапезата на обикновения народ. Изворите дават да се разбере, че през средновековието се ядяло малко: веднъж, най-много два пъти на ден. Бедните българи се хранели само веднъж, като основната им храна бил хлябът: правели го толкова голям (колкото воденичен камък), че един хляб бил достатъчен за десет яки мъже да се нахранят до насита. Имало разбира се, изключения: през XI в. Теофилакт Охридски разказва за един прочут лакомник сред българите, който „изяждал осем големи хляба, какъвто имат обичай да правят българите, а друг път изяждал цял овен и пак усещал глад".

 

Разбира се, белият пшеничен хляб не бил чест гостенин на бедняшката трапеза. В повечето случаи простите хора приготовлявали хляба си от ръж и просо, като го смесвали с трици, а понякога и с желъди. Византийският историк Георги Акрополит говори с презрение за „селяни, охранени с ечемичен хляб и трици, знаещи само да крещят". С далеч повече подробности изобилствува разказът на Григорий Ангиох: хлябът на бедните българи се „правел от трици или от просо, и то полуопечен, тъй като малко е стоял в огъня". Според твърденията му той бил „покрит със сажди и пълен с прах". Като признава, че не друго, а тъкмо хлябът, представлявал „украсата между другите храни" на българската трапеза, той го намира същевременно „недобре омесен и опечен... и начумерен под покрова на саждите". По външния си вид бедняшкият хляб „приличал на погребална трапеза", на която всичко изглеждало „тъжно, печално и помрачено от нерадостна обстановка". Този хляб изобщо „не може да се яде, пълен е с цели класове, люспи и плява и изглежда сух и твърд като камък" — оплаква се византийският аристократ.

 

71

 

 

За изнежения му вкус той изглеждал „прост и недоброкачествен, изтръгвал небцето и измъчвал езика, а при преглъщане остъргвал гърлото като грапав камък". След това можем да прочетем оплакванията, че този хляб „често засяда в гърлото на онзи, който го яде, и тогава изглежда, сякаш очите му са изскочили и излезли от собственото си място". Изобщо, заключава Григорий Антиох, този „прекрасен хляб" му изглеждал като „камък на преткновението и скала на съблазънта, поради което сме огорчени от самия живот".

 

Не случайно подбрахме този дълъг цитат от съчинението на византийския ритор: думите му свидетелствуват най-добре как изглеждала основната храна на българите през XII—XIV в. Но част от твърденията му изглеждат пресилени, тъй като друг византийски автор (от XIV в.) с удоволствие си припомня „сладкия и приятен на вкус „овален в пепел хляб" — вероятно става дума за т. нар. „погачи", с които българите гощавали западните пътешественици, преминали през нашите земи след XV в.

 

Обикновено всяка домакиня сама приготовлявала хляба на семейството, и то за десетина дни напред. Нов някои градове картината изглеждала различна. Наскоро по северозападния склон на Царевец се откриха останки от голяма пещ (с диаметър на гърлото 1,10 м) значително количество овъглено жито и няколко хромела за смилане на брашно. Явно става дума за съществуването на обществена фурна, от която си купували хляба част от жителите на столицата. Впрочем има археологически данни за съществуването на още едно подобно съоръжение (пак на Царевец), без да броим дворцовата фурна, където бил приготовлявал хлябът на царското семейство.

 

Менюто на бедните хора било разнообразявано от булгура и варивата, а вечер ядяли обикновено овощия и зеленчуци. Ако имал и месо (което се случвало рядко), предпочитали го „жарено", „печено" и „пърлено". В изворите се говори за приготовляването на пъстърма като рядък деликатес. Едно от най-предпочитаните блюда било „риба, опечена в хляб", но обикновено рибата се консумирала „прясносолена". Има сведения, че във вътрешността на страната се внасяла „солена морска и блатна риба" — последната имала този недостатък, —

 

72

 

 

че „миришела на тиня". И още един парадокс, който постоянно предизвиквал учудването на ромеите: в средновековна България рибата се оценявала много по-евтино, отколкото месото, за разлика от Византия. Впрочем и днес в Гърция рибата е по-скъпа от месото.

 

Понякога домакинята сготвяла „някаква гостбица" или „вариво", а през гладните години бедняците преживявали с „малко ръжица", която варяли във вода. В Софийско (през XII в.) направо на безценица се продавали „цели ведра мляко" — за отбелязване е, че овчето мляко се ценяло повече от кравето. От млякото приготовлявали масло, но го предпочитали не толкова за ядене, колкото да мажат с него оръжието и бойните доспехи. От млякото приготовлявали сирене (смесвали овчето и кравето мляко), което консумирали „прясно или невтвърдено". Произвеждало се и козе сирене, но то миришело на пръч и с лошия си дъх измъчвало обонянието". През XII в. в Тракия ще е имало прочути майстори на сирене, щом като гръцкият митрополит на Пловдив отбелязва „различните видове сирена като най-скъп подарък, които един императорски служител може да изпрати в столицата".

 

Тази „благодатна земя", която според старобългарския писател Константин Костенечки „давала винаги обилна храна и голямо множество от всичко плодоносно", явно не била щедра към бедняците. Най-често те се хранели с хляб и т. нар. „злак" (т.е. „зеленина" или иначе казано диви зеленчуци). Ивайло например, когато „пасял свине срещу заплащане, се хранел само с хляб и диви зеленчуци". Тези треви се подправяли със сол и кисел сок, друг път бедните ядяли „слатунак и тревни корени", а понякога „малко хляб и накисната леща". Вероятно тази оскъдица е причината, която кара преписвачите на книги да редят прочувствени молитви за опрощаване на греховете на онези, които навреме се сетили да им донесат „малко благинка за ядене" или пък „мек хляб и яйца да се нахраня до насита". С една дума, през тази епоха бедните българи употребявали почти изключително растителна храна, за което съдим и от язвителните забележки на византийските историци, които говорят, че те „постоянно воняли на лук и чесън". Впрочем чесънът се употребявал и от аристократите, но не толкова като подправка, колкото

 

73

 

 

за лекарство против преяждане: „разтворен с други горчиви билки той прочиствал стомаха". А бедните подслаждали сухите си залъци със студена вода. Между впрочем през средните векове изворната вода (освен думата „извор"се среща и терминът „око", вероятно заради това, че бедните хора можели да съзрат собствения си образ единствено в бистрите му води) се предпочитали пред кладенчовата. Считало се, че дъното на кладенеца (средновековните българи го назовавали „студенец") се намирал по-близко до земната бездна и следователно до морето. Тази била причината кладенчовата вода да се смята за по-тежка, по-солена и неприятна за пиене.

 

Вино в бедняшкия дом рядко можело да се намери. Ако все пак се случвало подобно нещо, виното изглеждало „противно, неприкипяло и мътно на вид, неприятно на мирис и тръпчиво на вкус". Забележката е на Григорий Антоих, който се оплаква постоянно от „киселото и отвратително вино" на българите, което „нямало хубав дъх". Вероятно причината била в лошото му съхраняване, за което през следващите столетия съобщават западноевропейските пътешественици. Виното се запазвало най-добре (според тогавашната технология) в големи глинени делви, които се заравяли дълбоко в земята. Кръстоносците, които преминавали през българските земи понякога имали щастието да открият подобни дели и оценяват по достойнство това „силно вино, издънка от миризлива лоза". А обикновено българите държали виното в кожени мехове и бъчви. Впрочем войнишкият вкус не бил много придирчив — през 1366 г. ковчежникът на Амедео Савойски заплатил цели 9 златни флоринта за „известно количество развалено вино", което ще е било предназначено за непретенциозните стомаси на обикновените войни. Известно е, че през средновековието виното влизало в задължителното меню на войската. А летописците на кръстоносните походи се оплакват, че при преминаването, им през България „войската започнала да слабее поради „липса на вино". Същевременно то било препоръчвано и от лекарите „заради телесни болки".

 

С далеч по-добри спомени от охридското вино останал архиепископ Теофилакт, който го назовава „благословено". Въпреки че го намира „кисело и стипчиво

 

74

 

 

на вкус", признатият, познавач го определя като „твърде тънко".

 

Постоянната оскъдица в бедняшкия дом личи от страниците на апокрифната книжнина, където най-често се препоръчва „да се дава ляб на гладния" и строго се осъждат богатите, защото „притискат бедните и бидейки в състояние да нахранят гладния, уморяват го от глад". В друго апокрифно съчинение (книгата на Енох) рогът на изобилието е представен във вид на два извора, единият от които „пуща мед, мляко, елей и вино".

 

В едно слово на Йоан Златоуст (преведено на старобългарски някъде през XIII—XIV в.) темата за бедността се коментира изключително във връзка с „удоволствия, свързани с яденето". Не случайно били преведени думите на прочутия проповедник, че тъкмо яденето „било първата мисъл, която идвала в главата на бедняка". В този смисъл трябва да оценим справедливо бележката на Григорий Антоих — „сред българите не ядохме сибаритски ястия" — в случая под „българи" трябва да разбираме бедните жители на София. В заключение ще цитираме думите на един известен византийски автор, който с високомерие бележи, че беднякът „оставал разноглед, ако му се случи да види на трапезата си едновременно хляб и вино, бакла, сирене и плодове".

 

Това, което не било позволено на нищия народ, царят и аристокрацията имали в изобилие. В книгите често се изписва максимата, че „на трапезата на бедните имало чиста и добра наслада, а на богатите погнуса и сквернене", но припомнянето ѝ пред народа изглеждало като фалшиво лицемерие. Защото богатите имали на трапезата си винаги „всичко онова, което е измислено за приятно прекарване на времето". Често на аристократите се препоръчва въздържание, придружено от забележката, че е достатъчно да се яде само два пъти на ден. Тези „напътствия" подсилват подозрението, че в богатите домове се ядяло често и изобилно. Средновековните сборници (със смесено съдържание) са пълни с рецепти за отслабване и диети — нещо много показателно за режима на хранене на болярското съсловие. Пак там могат да се прочетат следните съвети: „да се взема само толкова от храната, колкото

 

75

 

 

човек да се засити, без да се отдава на излишества и да товари тялото си с бреме, което не е в състояние да понесе". На старобългарски са преведени и някои съвети на прочутия лекар на античността Гален, който, между другото препоръчва на богатите: „през пролетта да се яде топъл зеленчук и да се избягва пресищането с риба, топло вино и късно вечеряне". Ще припомним и пожеланията на Кекавмен (разбира се, те се отнасят изключително до задоволеното съсловие): „яж колкото си гладен, отбягвай пиршествата и късните гощавки. Не претоварвай стомаха си с много храни. Ако си преял, погладувай".

 

За болярското съсловие сутрешната закуска представлявала най-солидното ядене: тя се състояла от няколко блюда, обезателно горещи. При археологическите разкопки понякога излизат фрагменти от специални глинени съдове с двойни дъна. Долната им част се пълнела с жарава — по този начин ястията се поднасяли винаги горещи, даже и ако са престояли известно време на трапезата. Широко били използувани подправките — авторите на апокрифи често въздишат при мисълта за „горещите ястия с благовонен дъх", които се поднасяли само на господарската трапеза. Задължителните правила препоръчвали гореща баня преди ядене, а за признак на лош вкус се смятало да се яде на непокрита маса и да се пие вино в малки чаши. За това как изглеждала една болярска гощавка можем да и съдим от разказа на хрониста на IV кръстоносен поход Анри Валансиен, който описва сватбата на деспот Алексий Слав с незаконната дъщеря на латинския император Анри. Летописецът се удивлява на продължителния пир (той продължил цяла седмица), на който имало „голямо изобилие от блага, каквото може да се пожелае за задоволяване на хората, и те като че ли сечерпаха от извор, откъдето извираха".

 

Напоследък археолозите попаднаха на прибори за ядене: от Никопол например произхожда един сребърен сервиз, а върху два от приборите има надпис „Балинова лъжица". Подобни находки се срещат и по други места. Не случайно изворите бележат, че богатият човек се разпознавал преди всичко „по златните и сребърни съдове". Все още археолозите не са открили вилици, макар двузъбата вилица да била позната във Византия

 

76

 

 

още през XI в. — тя се среща и по миниатюрите. Впоследствие двузъбата вилица проникнала във Венеция и от там в Западна Европа. Липсата на подобни находки от културния пласт за XII—XIV в. подсказва, че не само в бедняшкия дом, но и в болярските замъци се ядяло предимно с ръце.

 

В южното крило на търновския дворец се разкриха сервизни помещения, в които със сигурност се е помещавала дворцовата кухня — свидетелство за това са трите кухненски пещи. Големите им размери дават да се разбере, че върху тях се е приготвяло голямо количество храна. Най-изисканите ястия се поднасяли, разбира се, на царската трапеза, където „всичко сияело в празничен блясък". На големи празници се изваждали златни и сребърни съдове — част от тях цар Асен взел като плячка през 1190 г. при поражението на император Исак Ангел в Тревненския балкан. Тези съдове били употребявани само в изключителни случаи и се изваждали по-скоро за показ, отколкото за употребление. Хлябът, който се поднасял на царската трапеза, не приличал на бедняшкия (той бил пшеничен), а виното , се разливало по високите чаши „ароматно и искрящо, приятно на вид и на вкус".

 

(Семейство)

 

Наличните данни свидетелствуват, че най-малката (а същевременно и най-жизнената) обществена единица в средновековна България било семейството. Обикновено то се състояло от представителите на две, най-много на три поколения: бащи и деца, а понякога и внуци. За съжаление липсват конкретни сведения с помощта на които можем да пресметнем точния брой на членовете на едно семейство. За градовете приблизителните данни сочат цифрата от десетина човека. До тази „контролна бройка" стигна например археоложката Я. Николова, която изчислява житните запаси на едно семейство, чиято землянка се намирала в подножието на хълма „Момина крепост" при Търново. Ямата, в която се съхранявали житните запаси на семейството, има вместимост от 5,65 м3. При база 700 кг в кубически метър тази зърнохранилница е побирала приблизително 4 т зърно, по-точно 3959 кг. Разпределено по дни и съобразено с един нормален режим на ядене, това жито би могло да изхрани семейство от 10—12 човека. Ще отбележим, че през тази епоха хлебният

 

77

 

 

порцион на един ромей се изчислява между 325 и 650 г. на ден: За средновековните българи тези цифри трябва да се умножат два, дори и три пъти. В случая Я. Николова приема, че годишната дажба на един член от семейството, което обитавало землянката под хълма „Момина крепост", била около 300 кг зърно, следователно запасите на житната яма са разчетени за около 10—12 човека. В тези пресмятания обаче има голяма доза вероятност. Първо, защото житният порцион е отчетен със съвременна мярка и, второ, заради „идеалния" вариант — та нали ямата би могла да остане и наполовина празна.

 

В селата житните ями (те се наричали „рупи") се срещат често, понякога вкопани в самите землянки. Диаметърът им се колебае между 0,9—1,50 м, а дълбочината между 0,5—1,20 м. Че в тях са се съхранявали житните запаси на обитателите на землянката, няма никакво съмнение: за това свидетелствуват намерените в ямите овъглени житни зърна и предварителното опалване на стените. Понякога археолозите намират и следи от колчета около ямите, което подсказва, че зърнохранителниците имали специални покрития, които ги предпазвали от дъжда. Най-големите ями имат вместимост около 3,1 м3 и побирали около 2 200 кг зърно, а най-малките около един тон. Ако приемем направените по-горе разчети, излиза, че в тези ями се съхранявали припасите на семейства, наброяващи респективно 7 и 4 човека.

 

В историографията е утвърдено становището, че през средновековието селските семейства били по-малобройни, отколкото градските, което се потвърждава и в българските условия. За Западна Европа например се изчислява, че селските семейства наброявали средно между 4 и 6 човека. С този, коефициент пресмятат числеността на селските домакинства във Франция през XIV в. Приблизително същата ще е била картината и в българското село, макар да не е изключено съществуването и на по-големи семейства. В изворите, които касаят нашите земи, са отбелязани семейства, които съжителствуват няколко братя заедно със жените и децата си, а в други случаи омъжени синове са под общ покрив (т.е. в едно домакинство) със своя баща. Например в село Радоливо (XIV в.) са записани

 

78

 

 

2 домакинства, в който съжителствуват едновременно 3 семейства. При други 5 парички семейства домовладиката съжителствува заедно със своите зетьове или женени синове. А в други 4 семейства на отроци живеят заедно бащи, женени синове и зетьове. Но това, изглежда, е по-скоро изключение, тъй като в повечето случаи синовете се отделяли от родителите си, след като встъпели в брак, т. е. създавали ново домакинство.

 

За разлика от селото градските семейства по правило били по-многобройни. Тази констатация се налага предвид специфичния начин на производство в градовете, където преобладавал занаятчийският труд, който изисквал задължително повече работна ръка. Не бива да пропускаме и обстоятелството, че по традиция калфите и чираците се числяли към семейството на майстора. От друга страна, синовете на занаятчиите много трудно се сдобивали със собствена работилница, което ги принуждавало да съжителствуват с родителите си и след задомяването си. На тази база изследователите пресмятат числеността на градските семейства в Западна, Европа някъде между 7 и 8 човека. Този коефициент отговаря на приетата „контролна бройка" за числеността на градските семейства в столицата Търново, която може би трябва да бъде занижена някъде между 8 и 10 човека.

 

Разполагаме с точни сведения за числеността на аристократическите фамилии. За разлика от бедния народ царят и болярите не се страхували от мисълта за утрешния ден и от грижата за изхранването на излишните гърла — тъкмо в тези семейства поговорката, че децата са толкова, „колкото бог даде", ще е била в пълна сила. Но въпреки своето материално и обществено благополучие тези семейства рядко надхвърляли десетина човека. Така например цар Иван Асен II имал (наистина от три съпруги) 6 дъщери и 2 сина — в това число не включваме децата му, починали в младенческа възраст. Едно столетие по-късно семейството на цар Иван Александър (той пък имал две съпруги) наброявало 5 сина и 4 дъщери. Същата приблизителна цифра трябва да приемем и за броя на болярските семейства, макар за това за липсват всякакви данни. Прави впечатление обаче едно обстоятелство: някои

 

79

 

 

аристократични фамилии са записани в историята ни чрез имената на неколцина братя. Например в края на XIII в. цялата подбалканска област била в ръцете на трима братя — Смилец, Войсил и Радослав. На членовете на това семейство не може да се отрече чувството за родова принадлежност и солидарност. Само че те го разбирали превратно и го проявявали само тогава, когато ставало дума за правата им върху търновския престол. Половин столетие по-късно други трима братя — Балик, Теодор и Добротица създали цяла епоха, в българския североизток. Членовете на това „дружно" семейство (те били издънка на Тертериевия род) за кратко време се сдобили с толкова мощ, че успели да създадат собствено княжество със столица Карвуна.

 

Суровият феодален режим, както и несигурното положение на бедните хора, предопределяли голямата роля на семейството в обществените отношения — за зависимите люде то представлявало единствената сигурна опора. А аристократичният произход, богатството и семейните връзки са били гаранцията за просперитета на болярското съсловие.

 

Женените синове рядко се отделяли, от родителите си главно поради две причини: ранната възраст, при която встъпвали в брак, и късното придобиване на имуществена правоспособност — законът я определя някъде към 24—25 години. От друга страна, промяната в социално-правния статут на главата на семейството (примерно изпадането му в парикия или отрочество) означавало автоматически същото за неговите синове и внуци — това от своя страна засилвало чувството за солидарност вътре в семейството. Юридическите документи на епохата свидетелствуват за изключителните права на домовладиката — стигало се даже дотам, че той имал право да продава в робство собствените си деца. При евентуална смърт на главата на семейството правомощията му се прехвърляли върху неговата съпруга. През XII в. е записан един много характерен случай: вдовицата Добрана (като глава на семейство) „харизала" детето си на попа. В случая не става дума за подаряване на дете в полза на църква или манастир (нещо обичайно за епохата), а за най-обикновена сделка: в замяна Добрана получила от попа една нива, 7 лакти памучно и 5 лакти ленено платно и 3 крини

 

80

 

 

пшеница. Документът е по-всяка вероятност от епохата на византийското владичество, но по-късно записаният случай ще сее превърнал в практика. През XIV в. например цели фамилии били жертвувани в полза на манастирите — такъв е случаят с „поп Тудор и децата му", записан в Рилския хрисовул на цар Иван Шишман.

 

(Училище)

 

В ранна възраст децата тръгвали на училище. В изворите не се посочват изрично годините, когато децата започвали „книжно учение". Най-често там е отбелязано, че отрочето било „дадено на учител" още от „млади години". В други случаи нещата са още по-неопределени: родителите пращали детето си на училище, когато „поотраснело" или пък когато „станело на години за книжно учение" — следователно тези години били точно фиксирани. Само в два случая тази възраст е точно посочена. Патриарх Евтимий, отбелязва (в пространното житие на св. Филотея), че „преподобната" била дадена да изучава свещените книги, щом навършила 6 години". Но този пасаж ще е зает буквално от гръцкия оригинал, тъй като Филотея е учила в гръцко училище, а във Византия децата се пращали при „дидаскала" на 6-годишна възраст. В средновековна България възрастта била друга, за което съдим от откритото наскоро житие на Козма Зографски ( † 1423 г.), в което се съобщава следното: „когато стана отроче на 7-годишна възраст, дадоха го да научи четмо и писмо първо на природния свой български език". От това сведение може да се заключи, че поне през втората половина на XIV в. в българските училища децата постъпвали на 7-годишна възраст. Обикновено родителите имали решаващата дума, дали детето ще бъде пратено на „оучител", или ще помага в къщната или земеделската работа. Колкото едно семейство, било по-бедно, толкова по-малка била възможността да постъпи на училище. С една дума, през XII—XIV в. образованието оставало привилегия за заможните съсловия от българското общество. Не случайно изворите отбелязват, че всички известни старобългарски книжовници произхождали от „прочути и славни родители".

 

През XII—XIV в. училищата били главно два вида:

 

81

 

 

църковни и манастирски. В житието на Ромил Видински се съобщава, че бъдещият светец бил даден на „някакъв учител", когато станал на „подходяща възраст" — от сведението може да се заключи, че този учител е нямал духовен сан и е преподавал по всяка вероятност в частно училище. В прицърковните училища децата били обучавани в начална грамотност от енорийските свещеници: десетото правило на VII вселенски събор постановява изрично, че свещениците са длъжни да учат децата, „понеже за това са получили свещеничеството". Разбира се, не всички църкви били едновременно и училища — големият брой на църквите в столицата Търново подсеща, че само към някои от храмовете били разкрити училища.

 

Трудно е да се каже как са изглеждали училищата, в които болярите предпочитали да изпращат своите деца. Но ако съдим от византийския пример, изглежда, че и българските аристократи са предпочитали домашни учители, а изкуството да се скача, да се стреля с лък и да се ловува е заемало съществено място при възпитанието на техните деца. Има данни за съществуването на специално училище, в което се обучавали децата от царското семейство. За съществуването на такова „придворно" училище съобщава византийската стихотворна хроника на Ефрем. В нея е записано любопитното сведение, че след насилствената смърт на цар Калоян малолетният наследник на българския престол Иван Асен II побягнал при скитите (т. е. при куманите), заедно със своя възпитател, т. е. учител.

 

На постъпилите в училището деца се раздавали специални дъсчици, наречени „пинакида" (от гръцкото „пинкас" = плоча), върху които били изписани буквите на азбуката. Малките ученици трябвало да ги наизустяват в последователен и обратен ред с помощта на т. нар. „акростих" — т. е. имената на отделните букви били произнасяни в стихотворна форма и звучали така: „аз", „буки", „веди", „глаголи", „добром" и т. н., Заучавали ги хорово, което ще е създавало неописуем шум в училищните помещения. Едновременно с четенето вървяло и обучението по писане: малките ученици пишели с помощта на специални писала (те излизат често при археологическите разкопки на църкви и манастири), които се правели от кост, бронз, а най-често

 

82

 

 

от желязо. Единият край на писалото бил заострен — с него пишели буквите, след като покривали обратната страна на пинакидата с тънък слой восък. Другият край на писалото имал формата на лопатка с нейна помощ били „изтривани" издрасканите върху восъка писмена.

 

Обучението по четене вървяло изключително трудно. При сричането отначало изговаряли имената на буквите, след това отделните срички и едва накрая цялата дума - все хорово. Например думата „боже" питомците от средновековните училища четяли и произнасяли по следния начин: буки, он = БО; живети, есть = ЖЕ и едва накрая БОЖЕ. През втората половина на XIV в. била въведена реформата, която препоръчвала фонетичния принцип при произнасянето на буквите: не „аз" а „а", не „буки", а „б" и т. н. Осъществяването на тази реформа се свързва с името на патриарх Евтимий и осъществяването ѝ ще е започнало за пръв път в търновските училища. Не е необходимо да се изтъкват нашироко преимуществата на новата система — фонетичният принцип бил много по-ефикасен от стария метод и възможностите за обучение нараствали многократно. Според уверенията на Константин Костенечки (един от верните последователи на патриарх Евтимий) новата система откривала такива възможности, че само след година време децата не само се научавали да четат, но били в състояние да разпознават канонически верните текстове.

 

След това учениците изучавали съкращенията (думата боже например съкратено се изписвала така ) и лигатурите, т. е. слятото изписване на буквите. Църковните книги, които били използувани при обучението, били Псалтирът и Часословът — наизустяването им представлявало крайна цел при обучението на малките ученици. Задължително било това да става с помощта на въпроси и отговори и тълкуване на отделните места. Както поучава Константин Костенечки, „който изучава Псалтира, се нуждае от тълкувател". Накрая децата били длъжни да заучат (също наизуст) по-важните молитви и стихири.

 

Важно място при началото обучение било отделяно на писането. „Първото писане" задължавало учениците да не грешат при изписването на отделните букви

 

83

 

 

и думи и да поставят на място придиханията, ударенията и препинателните знаци — при тях Евтимий се придържал изцяло към гръцките образци. Впрочем през средновековието думите се изписвали слято, а препинателните знаци (точки и запетаи) служели по-скоро за украсяване на текста и предпочитали да ги изписват над редовете. Ако все пак точката се среща в текстовете, това ни най-малко не означава край на изречението — всичко зависело от вкусовете на преписвача. Много се държало на краснописа — изкусното изписване на буквите се смятало едва ли не за „божа дарба", ценяло се високо, а майсторите на изящно оформените ръкописи носели гордото прозвище „краснописец" и „доброписец". Константин Костенечки с право негодува срещу онези учители, които пренебрегвали краснописа и по този начин не възпитавали у своите питомци вкус към естетическо съвършенство.

 

С това завършвал първият цикъл на обучението (ВЪ NАЧАЛЇ ОУЧЕNЇА, „началото на обучението"), който продължавал приблизително три години.

 

Главната задача на учителя се състояла в това да изведе учениците си по пътя „от човешкото към божественото" познание, а „не щедро да раздава учителската си похвала". С други думи, упоритостта и заляганията на учителя били измежду качествата, които се ценяли най-високо. Тази максима останала в сила до Възраждането ни — даже и през XIX в. за най-добър учител се смятал онзи, който „най-много бие", т. е. най-много заляга за обучението и възпитанието на питомците си.

 

Същевременно изискванията към средновековния учител били големи — най-вече когато ставало дума за неговите знания и опит. Не случайно Константин Костенечки настоява, че „само старите, трябва да обучават децата, започвайки първо да им обясняват". Едно доказателство за авторитета на учителската професия се съдържа в една друга реплика на Константин Костенечки: „много по-голяма е опасността от учителя при обучаването на децата, отколкото от книгоописанието". В това наставление се съдържа много истина, тъй като учителят оформял светогледа на своите ученици и произнесените от него „истини" имали такова въздействие, че никаква книга (даже тя да е пълна с „еретически

 

84

 

 

заблуди") не била в състояние да го отклони от правия път. Впрочем никак не е случайно, че всички известни книжовни строители през XII—XIV в. се подвизавали в учителското поприще. А знаменитият Евтимий бил прославен и заради това, че бил „велик учител, който назидаваше и държеше твърдо както трябва в началото на учението", т. е. той стигнал съвършенството на тази трудна професия.

 

В последно време си пробива път твърдението, че с името на патриарх Евтимий трябва да се свърже въвеждането на взаимоучителната метода в българското училище — както е известно, този метод препоръчва по-големите и по-напредналите ученици да подпомагат учителя при обучението на по-малките. Но това становище не се подкрепя от свидетелствата на първоизворите. Там наистина става дума, че един или друг прочут светец на млади години „надминал и надраснал всички, които се учеха от него", но никъде не се споменава, че тези толкова даровити деца са подпомагали своите учители при обучението на останалите ученици.

 

Материални следи от средновековния метод на преподаване личат и до днес върху колоните на църквата „Св. Петър и Павел" и „Св. 40 мъченици" в Търново. Върху една от колоните на църквата „Св. Петър и Павел" са изписани буквите с титли, т. е. с чертици отгоре. Височината на буквите върху колоната е 85 см от подовото ниво, което дава да се разбере, че с тяхна помощ децата от това църковно училище са изучавали цифрите от 1 до 5. През средновековието арабските цифри не били познати, а всяка буква от азбуката имала определена цифрова стойност, което се означавало с помощта на специален знак (титла), който се поставял над съответната буква. Така например буквата А с титла () има цифровата стойност 1; буквата В пак с титла () —, цифрова стойност 2; буквата Г — 3, буквата Д — 4, буквата Е — 5 и т. н. Следователно колоната в църквата „Св. Петър и Павел" ще е имала ролята на „черна дъска" и от записаните там цифри учениците се докосвали за пръв път до тайните на математиката. Вероятно тогава им е било внушавано и магическото значение, което било придавано на

 

85

 

 

някои числа през средновековната епоха: например на „свещената седмица". В едно от словата на Григорий Богослов (преведено на старобългарски) се разсъждава на тази тема и се заключава, че цифрата 7 представлява завършека на всичко, даже и на света. Седмицата имала и друго необикновено свойство — тя единствена в рамките на десетицата не можела да се събере с равна на нея друга част, нито пък била производна или умножаема на други числа. Седмицата била смятана за „идеално" число, тъй като обединявала хоризонталното деление на вселената и не се побирала в представата за т. нар. четириъгълно деление.

 

От по-друг характер се преценявало магическото деление на числото 9. Всички тюркски народи го считали за „знак на възраждането, на възобновлението". Впрочем магията на „тройната тройка" била позната още на древните индуси и елини. Според римския историк Плиний нечетните числа (следователно и тройката) били „силни във всичко". В народната ни памет „трикратността" има вековни традиции и не случайно е приета като модел при разработването на различни сюжети, както във фолклора, така и в апокрифната книжнина. А в обредната практика особено място заема числото 40 — чрез него непрекъснато се подчертава връзката със задгробния свят, например душата на умрелия „напуска" тялото на четиридесетия ден. Върху колоните на църквата „Св. 40 мъченици" са издраскани множество триъгълници, ромбове, квадрати и други геометрични фигури. Може би се касае пак за „нагледен материал", с помощта на който учениците от това прицърковно училище се запознавали с основите на геометрията. Възможно е този материал да е бил предназначен за онези, които се посвещавали в зидарския занаят — през средновековието представителите на тази професия пазели ревниво професионалните си тайни. Може би по повод на тези геометрични фигури учениците да са чули за пръв път страшната тайна за трите кита, които поддържали земния шар, макар тайната за кълбовидността на земята да била известна на просветените умове на средновековната епоха, тъй като още през IX в. я коментира Йоан Екзарх. А през XIV в. в т. нар. Бдински сборник е поместено „Слово за светите места", където без сянка от колебание се

 

86

 

 

твърди, че „пъпът на земята се намира по средата на ерусалимската църква, посветена на Исус Христос".

 

Иначе на учениците се втълпявало „нито за час да не изпускат книгата от ръцете си", „с трезвост и внимание да се упражняват и да залягат на учението" и „да се подчиняват на учителя, както е пристойно". На учителите пък се препоръчвало „да не наказват децата с пръчка, а с думи".

 

През свободното си време децата се „отдавали на обичайните си детски игри". В наивно съчинения апокрифен разказ „Детство Исусово" младенецът е представен като същински хлапак, който често „прескача оградите" и си „прави птичета от кал". Авторът явно е имал предвид обичайните детски игри през средновековието — археолозите намират на Царевец подобни глинени фигури, на конче например. А под Патриаршията излезе една много интересна находка: малка питка от кал, поставена в глинена тавичка, със следи от детски пръстчета. Пожарът, който е обхванал съседната сграда, просто е изпекъл находката — така са се запазили и отпечатъците от детската ръка. Впрочем находката малко наподобява детска игра, тъй като археолозите я свързват с обсадата на Търново през лятото на 1393 г., т. е. питката от кал, която малкото момиче замесило в глинената тавичка, прибавя още един трагичен щрих към глада, който измъчвал жителите на българската столица през съдбоносната 1393 г.

 

В културният пласт от XII—XIV в. археолозите често попадат на топчета от изпечена глина (с диаметър до 2 см). Те са със старателно загладена повърхност, а някои са покрити и с глазура — с тях децата ще са играели на „лимки". Понякога се намират и дъна на глинени съдове, внимателно огладени по периферията и с дупка по средата. Явно става дума за колела на детски колички — върху някои личат радиални линии, които имитират спиците на колелото. На Царевец археолозите попаднаха и на „главината", която се промушвала през средата на колелото — тя също е от глина.

 

Много често се изравят и т. нар. „ашици" или „астрагали", т. е. кокалчета от агнешки крачета — те намирали постоянно място в детските игри. От стените на счупените глинени съдове децата оглаждали малки парчета

 

87

 

 

и правели от тях „питки", които използували в своите игри — с тях най-често момичетата играели на „дама". Пак на Царевец се откриват прешленчета за вретено (в миниатюрни размери), които досущ наподобяват истинските — с тяхна помощ малките момиченца отрано усвоявали едно чисто женско занимание.. Понякога се изравят и глинени дрънкулки: те се състоят от една куха сфера, във вътрешността на която се поставяли глинени топчета, които издават приятен звук — някои дрънкулки имат малки дупки и са оцветени в различни нюанси. Приемат ги за „бебешки дрънкулки", но не е изключено да им се радвали и по-големите деца.

 

Един старобългарски книжовник описва една предпочитана лудория на малките деца: те имали навика да надуват волски и свински мехури и да ги пукат с оглушителен шум зад гърба на възрастните, като ги вцепенявали от страх. А през зимата любимото занимание било пързалянето с кокалени кънки. Правели ги от подбедрениците на коня, като продупчвали краищата на кокалите с нагорещено желязо. През дупките промушвали въженца или кожени ремъчки, с чиято помощ кънките се прихващали здраво към краката. Такива кокалени кънки бяха открити от археоложката М. Станчева в средновековния пласт при София. Впрочем до средата на XX в. тези кокалени кънки бяха много популярни (най-вече по селата) и с тяхна помощ, някои всепризнати майстори правеха сложни и красиви пируети.

 

През първия цикъл на обучение преминавали повечето от децата на търговците и занаятчиите в столицата Търново и някои други градове. Различните текстове, издраскани с тънко острие върху керамичен и строителен материал, свидетелствуват, че началната грамотност била доста разпространена по градовете: подписвали се грънчари, зидари, каменоделци, медникари, тъкачи и др. Понякога това са монограми, в други случаи цели имена, начални думи на някоя молитва, а понякога цели заклинания и текстове. Тези писмена са от хора, които не само добре са познавали буквите, но са можели свободно да четат и пишат — тази грамотност те са могли да добият само в прицърковните училища. Прави впечатление и един друг многозначителен факт —

 

88

 

 

сред многобройните подписи от столицата Търново (те са стотици) се срещат само 3 женски имена. Това подсказва, че през средновековието училищата рядко се посещавали от момичета, т. е. образованието ще се е смятало неподходящо, даже вредно за нежния пол. В това ни убеждава и една бележка от патриарх Евтимий (в житието на св. Петка Търновска), където е записано, че братът на светицата бил даден „да се учи на свещеното писание, а преподобната държаха в къщи заради крехката ѝ възраст и естествена привързаност".

 

Сравнително широко разпространение имала грамотността и сред жителите на останалите български градове — многобройни са например подписите и монограмите върху съдове и строителен материал, които произхождат от Червен. Това обстоятелство трябва да се обясни с близостта на една такава крупна манастирска обител, каквато била монашеската колония при с. Иваново, Русенско. Впрочем през средновековието интелектуалният потенциал бил съсредоточен изключително в градовете и манастирите. По селата картината била коренно различна, макар и оттам да произхожда епиграфският материал, който се свързва с началната грамотност, но всичко е в крайно ограничено количество.

 

По-даровитите деца и онези, които имали намерението да се посветят на духовна куриера, продължавали образование си в манастирските училища. За съществуването на едно такова училище се споменава в типика (устава) на Бачковския манастир, съставен през 1083 г. В училището към манастира се обучавали всичко 6 ученика, които били поставени под надзора на „старец" — това монашеско звание се давало не толкова на най-възрастните, колкото на най-образованите монаси. Типикът повелява щото учениците да получават безплатна храна и облекло. Преди да постъпят в училище, учениците поемали задължението след завършване на образованието си да се посветят на свещеническа кариера. Този случай не ще да е бил единствен в българските земи — нуждата от свещенически клир ще е задължавала по-големите манастири да поддържат съществуването на подобни училища.

 

Същевременно към някои по-известни манастири съществували други училища, в които учениците се занимавали

 

89

 

 

с четене, обяснение и тълкуване на религиозни текстове. Същевременно се изучавали музика, калиграфия и някои други изкуства. Постъпването в подобни училища означавало да се премине към „второто стъпало" от т. нар. „стълба на писмената". А да се знае наизуст божественото писание (на български и гръцки език) означавало да се достигне до върха на учеността. Главно в Търново и околните манастири били подготвяни онези ученици, които впоследствие постъпвали в царския и патриаршеския скрипторий.

 

Предвид религиозния мироглед, който господствувал през средновековието, образованието не можело да излезе извън тесните рамки на богословието. За сметка на това то имало голямото преимущество, че се водело на разбираем, народен език — това повлияло най-вече за широкото навлизане на грамотността сред обикновените хора. Някои предварителни проучвания сочат, че близо 30% от населението на столицата Търново знаело да чете и пише. Този процент (според нас той трябва да се занижи чувствително) свидетелствува не само за ефективността на образователното дело, но и за високото народностно и гражданско самочувствие на средновековните българи.

 

(Женска красота. Брак)

 

Църковният канон разрешавал встъпването в брак на юноши навършили 15 години, и на девойки, достигнали до 13-годишна възраст. Тези години се отбелязват като най-подходящи за брачна възраст и от авторите на историческите хроники — не само когато стане дума за синовете и дъщерите от владетелските семейства, но и за децата на обикновения народ. Впрочем същото било положението и в съседна Византия.

 

Не разполагаме с достатъчно свидетелства, чрез които да сме в състояние да възстановим идеала за женска красота сред българите през XII—XIV в. Ще припомним, че по същото време в Западна Европа окончателно бил оформен идеалът за „прекрасната дама", а според признанията на западните автори „красотата на гъркините била такава, че всякак надминавала галската".

 

Ето как един от летописците на IV кръстоносен поход описва достойнствата на годеницата на българския деспот Алексий Слав — тя била незаконна дъщеря на латинския император Анри. Според уверенията на летописеца

 

90

 

 

младата девойка била „красива, мъдра, вежлива, кротка и търпелива", т. е. „надарена е всички добри качества, които трябвало да притежава една жена". Трудно е да се каже дали добродетелите на Славовата годеница били присърце и на българите — да не забравяме, че хронистът ги преценява съобразно западноевропейския модел.

 

Но точна представа за идеала за женска красота можем да извлечем от старобългарския превод на Троянската притча: там, където се изреждат прелестите на прочутата Елена, дъщеря на троянския цар Приам. Елена имала „тяло и кръст хубави, беше бяла като сняг, и имаше правилен нос и красиво лице, тъмноруса коса, големи влажни очи, хубав глас и чуден поглед". В случая имаме представен завършен идеал — поне що се отнася до аристократичното съсловие. Заслужава внимание бележката, за „русите коси" — според средновековните схващания за красота те се ценяли изключително високо. Троянската притча била много популярна сред българите и цитираният по-горе текст несъмнено ще е съдействувал за формирането на известни вкусове. Но този роман е преведен от западноевропейски текст, следователно в него са заложени онези достойнства на прекрасния пол, които допадали предимно на западното рицарство.

 

Най-често домашните ни извори изтъкват „ангелската хубост" и „сияещото като слънце лице" на красивата девойка. В апокрифите са записани и други привлекателни черти като „бялото лице" и „ярката червенина" на бузите. Известна представа за идеала, битуващ сред обикновените хора, дава едно изображение, издраскано върху вътрешната стена на един съд, който произхожда от Царевец — находката се датира от XIII в. Върху запазения фрагмент личи само дясната половина на кръгло като луна женско лице. С много изящен щрих художникът е третирал окото — то има фина бадемова форма и се украсява от тънки ресници и скосени вежди. Дясната ръка е вдигната кокетно нагоре и поддържа края на дебела и много дълга плитка — неизменна женска прелест според схващанията на българите. Всичко в изображението на това красиво женско лице внушава мисълта за изящна и жизнена натура.

 

„Изящната походка" и „стройността" на женската фигура

 

91

 

 

се ценяли не по-малко от красотата на лицето. А наред с чисто физическите качества предпочитание било отдавано на „послушанието" и „смиреността" на девойката.

 

Същевременно строгите блюстители на църковния морал призовавали мъжете да „не се взират в женската красота", като им припомняли извечната истина „че нито една жена не е въвела мъжа си в рая". Впрочем отците на църквата отричали даже нравствените добродетели у жената: според патриарх: Евтимий женското съсловие било „най-неразумната част от човешкото стадо".

 

Тъй като възрастта на женихите била малка, обикновено родителите поемали инициативата за уреждането на брачните отношения. Какъвто е например случаят с Ромил Видински: родителите му „отрано решили да го обвържат с брак" и въпреки упорития му отказ направили всичко възможно да го задомят. Бъдещият светец „спасил душата си", като забягнал в манастир. Родителите можели да харесат бъдещата си снаха в църквата, където младите момичета ще са се появявали в целия си блясък. Младите пък са могли да се запознаят на хорото или пък на традиционното за случая място — при извора или кладенеца. Там момъкът имал възможност да „напие" водата от менците на избранницата си, да открадне момината китка, а при възможност и „да влачи мома по месечина". Законниците споменават и за краденето на моми („девичи разбой"), но по-скоро като изключение.

 

Често годежът се уговарял рано, когато децата били на 7—8-годишна възраст. Много подранил годежът на Елена, дъщерята на цар Иван Асен II. Сгодили я (тя нямала и 3 години) за малолетния латински император Балдуин II. По-късно връзката били разтрогната и Елена се озовала е Никея, — готвели я за снаха на император Йоан Дука Ватаци. Впоследствие Иван Асен II я отвел в Търново, тъй като намеренията му предвиждали отново брак с латинския император. Само ненадейната смърт на царицата майка променила плановете му — нещастната Елена била честита да се завърне при своя съпруг, никейският престолонаследник Теодор Ласкарис.

 

Не по-малко драматично се сложили обстоятелствата около малолетния Тодор Светослав — без знанието

 

92

 

 

му го сгодили за дъщерята на тесалийския деспот Йоан Ангел. По-късно годежът бил разтрогнат и българската дипломация сполучила да уреди годежа на Тодор Светослав с императорската щерка — по неизвестни причини този брак не се осъществил.

 

През средата на XIV в. 8-годишната българска принцеса Кераца (дъщеря на цар Иван Александър) била сгодена за малолетния византийски престолонаследник Андроник. Тъй като годениците били малолетни, наложило се да бъде поискано специално разрешение от църквата. Синодалният акт е с дата 18. VIII. 1355 г. — с него се благославя бъдещият брак, защото щял да подпомогне двете държави в борбата им с „безбожниците", т. е. турците.

 

Изглежда, най-много се държало на „чистотата на нравите" на бъдещата съпруга — тя била длъжна да поднесе на своя съпруг неопетнената чистота на своето тяло". Има податки, които свидетелствуват за съществуването на строги норми на поведение, задължителни за замомелите се девици. За това споменава Григорий Цамблак в разказа си за посрещането на московския митрополит Киприан в Търново. Пристигането му в българската столица станало причина за изсипването на истински „порой" от хора по улиците. „Даже девицата, която не биваше да излиза, тичаше, пренебрегвайки срама" — отбелязва Григорий Цамблак. „Свенливостта" на неомъженото момиче едва ли заслужава коментар — привлича внимание първата част от цитирания по-горе текст, там, където се говори, че приличието забранявало на неомъжените момичета да излизат с открито лице сред тълпата. Текстът подсказва, че подобно на ромейките и неомъжените българкище са ходели с покривало пред лицето.

 

Измежду достойнствата на бъдещата съпруга много се ценяла нейната „работливост" — не само сред обикновения народ, но и от аристокрацията. Известен е случаят със сръбския крал Милутин (1282—1321), който много се учудил на гледката, която му се представила пред очите при пристигането на 5-годишната му годеница Симонида — тя била дъщеря на византийския император Андроник II. Кралят посочил една бедно облечена сръбска девойка, която била заета с предене на вълна, и заявил: „Ние се стремим към такива девойки".

 

93

 

 

Позоваването на този факт, който е чужд на българската действителност, изглежда самоцелно. Но разполагаме с косвени свидетелства, че същото мнение битувало и у българите, даже и сред болярското ни съсловие. Как иначе можем да обясним факта, че в една от миниатюрите на Томичовия псалтир личи фигурата на богато облечена девойка (явно от аристократичен произход), която е с хурка, забучена през кръста — с едната ръка тя придържа жичката, а е другата навива вретеното. Присъствието на такава рисунка в разкошния ръкопис (явно предназначен за царското семейство) е достатъчно да ни убеди, че подобни сцени не са били рядкост даже в дворците. Това важи още повече за обикновения народ който винаги държал на това момата сама да приготовлява своя чеиз, един вид като доказателство, че е способна да сбира дом.

 

Идеалът за мъжка красота включвал не само чисто физическите качества, но и „благородството на характера". И една интересна възрастова характеристика: според патриарх Евтимий до 30-те си години мъжът все още бил в „младежка възраст". Най-често съвременниците изтъкват „големия ръст и силата на мишците" на забележителните мъже. Това не е случайно, като знаем, че през средновековието средният мъжки ръст бил нисък — някъде около 1,60 м. В това най-лесно можем да се убедим, ако премерим доспехите на средновековните рицари. Историците на средновековната епоха разказват за хора с гигантски ръст, но те са били изключения. Византийската историчка Анна Комнина често говори за великолепни и силни мъже, които с юмрук поваляли бик и с един само вик обръщали в бягство цели армии, но това явно са преувеличения.

 

Във връзка с това ще ни се да обърнем внимание на свидетелствата на византийските извори за „високия ръст и голямата физическа сила" на Иванко, убиеца на цар Асен. По всичко, изглежда, че изключителните физически данни били отличителна характеристика на първите Асеневци. Например цар Калоян бил с исполински за времето си ръст — близо 2 метра. При огледа на черепа му антрополозите се произнесоха, че е имал много правилни черти. Сигурно затова носел прозвището Калоян (всъщност той се казвал Йоан), което, означава „хубавия Иван". Впрочем не по-малко високи

 

94

 

 

и снажни ще са били и по-големите му братя, Петър и Асен. През 1911 г. търновският археолог М. Москов попаднал на две мъжки погребения, когато разкопавал църквата „Св. Димитър Солунски". Единият от гробовете е в притвора на храма (там се погребват ктиторите), а другият е под самото кубе. Според М. Москов двата мъжки скелета били близо два метра. А предположението му е, че те трябва да се свържат с имената на Петър и Асен, които издигнали църквата. Ще отбележим между другото, че най-големия от братята носел прозвището „Калопетър" (т. е. хубавият Петър), което никак не е случайно. С една дума, първите Асеневци (Иван Асен I, Петър и Калоян) били мъже с изключително телосложение и изпъквали подчертано сред хората, които ги заобикаляли. За тях най-вече ще се отнася онова библейско сравнение (предпочитано от средновековните ни книжовници): „да се познае мъжът ще рече, както орела по перата и по ноктите лъва", т. е. през средновековието истинският мъж бил разпознаван по физическата мощ, личната доблест и интелектуалния си заряд.

 

От малки българите възпитавали децата си в абсолютно подчинение пред родителския авторитет: непрекъснато им се втълпявало да бъдат „бързи в послушанието и бавни в приказките". Към младите често се от правят наставленията „да слушат старците, да повинуват дедите и да почитат родителите" — даже и след като се отделят в собствено семейство. Добрият тон им препоръчвал да „стоят прави като слуги" пред своите родители и да не им противоречат в нищо.

 

Съществуващите граждански и църковни закони не позволяват бракове между роднини до седмо коляно. Свещеникът, който извършвал бракосъчетанието, трябвало внимателно да провери дали кандидатите за женитба не са в „духовно родство", т. е. дали не са кумове или сватове. Подобни бракове били считани за кръвосмешение и се наказвали сурово Например за брак (или извънбрачна връзка) между кръстник и кумица законът предвиждал отрязването на носа. Тези строги разпоредби били задължителни за обикновения народ, но нямали същата сила за търновските самодръжци. Например цар Иван Асен II се оженил за Ирина, дъщерята на кир Теодор Комнин, без да се побои от факта,

 

95

 

 

че върши кръвосмешение — ще припомним, че чичото на Ирина, Мануил бил женен за една от дъщерите на цар Иван Асен II.

 

Забранени били браковете с еретици, езичници и юдеи. Ако имало кандидати за подобна женитба, те можели да сключат брак едва след като иноверникът приемел светото кръщение. Така постъпила например търновската еврейка Сара, която преди да се венчае за цар Иван Александър (и за българския престол), се покръстила и приела християнското име Теодора. Впрочем изборът на това име не ще да е бил случаен. Ще припомним, че първата съпруга на Иван Александър, също се казвала Теодора — излиза, че с избора на християнското име еврейката е издевателствувала над повалената си съперница.

 

Законите предвиждали най-голяма строгост при бракоразводните дела. Поначало православната църква не одобрявала развода и смятала, че съпрузите се венчават до самата си смърт. За развод (на старобългарски РАСПУСТЬ) се плащала специална глоба. Уважителни причини за получаване на развод били съпружеската изневяра, ерес, покушение срещу живота на един от съпрузите, проказа, импотентност (от деня на сватбата до изтичането на третата година), пиянството и т. н. Странно е само това, че заболяването на един от съпрузите от душевна болест (независимо дали това е станало преди или след брачната връзка) не се смятало като основание за разтрогване на венчилото.

 

При невъзможност да се запази бракът или при смърт на един от съпрузите църквата допускала (макар и не много охотно) второ венчило. Но много по-често се чували гласове, подкрепящи „чистотата на вдовството". Според патриарх Евтимий (който е написал специален трактат по тези въпроси) „само първият брак е непорочен, чист и неосквернен. Само веднъж се съединява в законен брак жената с мъжа и мъжът с жената". А в т. нар. Физиолог се привежда известният пример с гугутката, която след смъртта на другаря си не се събирала с друг. Примерът се коментира с назидателната препоръка: „дори сред безсловесните вдовството е нещо по-добро, отколкото непристойността да се вземат много съпрузи".

 

Вторият брак бил считан за венчило „не по закон,

 

96

 

 

а по нужда". Всеобщо било убеждението, че вторият брак не носи щастие". Допускал се само за онези, които не могат да се въздържат. Затова — развива тезата си патриарх Евтимий, — ако, и да е допустим, той е без достатъчно причини". В т. нар. Закон за съдене на хората е записано наказание за съпрузи, които въпреки строгото запрещение имали по 2 жени — законът препоръчвал мъжът да бъде бит, а „чуждата жена" да се прогони.

 

Само в изключителни случаи можело да се получи разрешение за трети брак. В своето Послание до угровлашкия митрополит Антим патриарх Евтимий се изказва много остро против третия брак, който за него представлявал „истинско беззаконие" и „разюздан блуд". Все пак той приема, че третият брак бил нещо по-добро, отколкото разведените от втори брак да се събират без благословията на църквата — това смекчаване на произнесената присъда ще е било под влияние на съществуващата практика.

 

Четвъртият брак пък категорически се забранявал. Сигурно под влиянието на Евтимий в добавките на Бориловия Синодик била включена специална анатема срещу онези, които пренебрегвайки закона, встъпвали в подобно недопустимо съжителство.

 

Тези ограничения имали задължителна сила само за обикновения народ, докато аристократите винаги намирали начини да заобиколят запрещенията на църковния канон. През XIV в., например кандидатите за трети или четвърти брак прибягвали до помощта на влашката църква, която третирала тези въпроси по-толерантно — без много препятствия (освен солидно заплащане, разбира се) там се издавали така необходимите и желани църковни вули.

 

Най-малко се съобразявали с постановленията на православната ни църква търновските владетели. Повечето от тях били женени най-малко два пъти, а Иван Асен II и Константин Асен имали по три брака. Наистина търновският патриарх се противопоставил на намерението на цар Иван Асен II да сключи трети брак с Ирина (църквата го считала за кръвосмешение), но владетелят намерил начин да обуздае ревностния тълкувател на църковния канон. В твърде деликатно положение изпаднал цар Георги Тертер, след като напуснал

 

97

 

 

първата си съпруга и се оженил за сестрата на цар Иван Асен III. Търновският патриарх не признал законността на втория брак — царят не бил допуснат в божия храм дотогава, докато не върнал обратно първата си жена от Никея.

 

Съществували, разбира се, и други ограничения при уреждането на брачните отношения. Те нямали задължителен характер, но поставени в контекста на класовите отношения, имали не по-малка задължителна сила. Не е известен например случай на брак между болярин и обикновена селска девойка: болярството представлявало един затворен кръг и пробиването на тази система било много рядко, ако не и невъзможно. Случаят с Ивайло, който се оженил за царица Мария, е по-скоро едно изключение, което потвърждава правилото. В същия дух трябва да се преценяват взаимоотношенията между свободното население (търговци, занаятчии и др.) и феодално зависимите люде. Браковете между представителите на тези съсловия ще са били редки, тъй като венчилото не означавало издигането на единия от съпрузите в обществената стълбица (примерно парикът да стане свободен човек), а по-скоро обратното. По този начин през XII—XIV в. браковете ще са се осъществявали предимно в рамките на едно съсловие. Предвид на съсловната структура на феодалното общество тези явления задълбочавали още повече класовите различия.

 

Законите били по снизходителни към мъжа, отколкото към жената — преследвало се внушението, че тъкмо жената носела най-голяма отговорност за запазването на семейството. Затова законите я третират с най-голяма строгост. Ако съпругът изненадал жена си с нейния любовник той имал право да я убие (заедно с прелюбодееца), без да подлежи на съдебно преследване. Но ако знаел за изневярата и не предприемал нищо за да защити своята чест, законът предвиждал такъв съпруг да се бичува публично и да се изгони от родното място. Често над развратниците устройвали публично поругание: съвсем голи (само с една превръзка отпред) ги качвали на магарета и ги развеждали през целия град сред присмеха и подигравките на тълпата. За да охладят страстите им зимно време, ги потопявали в реката, за голяма радост на православния народ.

 

98

 

 

Най-грижливо били подготвяни браковете сред болярското съсловие. Но сватбите им не се отличавали съществено от тези, на които се веселяла най-обикновената тълпа. За това подсеща един любопитен епизод от сватбеното тържество на българския болянин Добромир Хриз с дъщерята на византийския аристократ Мануил Камица. Разгорещеният жених се веселял до насита на тържеството, „ядял и пиел изобилно", а невестата, която строго се придържала към византийския етикет, „се въздържала да взема от сложените пред нея ястия". На няколко пъти младоженецът я поканил да вземе участие във веселбата, но без успех. Разгневен, Добромир Хриз дълго ругал своята превзета невеста, и, накрая произнесъл пренебрежително (па гръцки) следната фраза: „недей я и недей пи".

 

С най-далечни намерения били проектирани сватбите във владетелския дом — нерядко търновските принцеси е трябвало да потъпчат чувствата си в името на висши държавни и политически съображения. Две от тях били пожертвувани пред олтара на отечеството: в края на XIII в. дъщерята на цар Георги Тертер се оженила за татарина Чака (сина на Ногай), а към 1371 г. хубавата Кера Тамара (дъщерята на цар Иван Александър) била дадена на султан Мурад „ради рода болгарского". Съвременниците са ѝ засвидетелствували изключителна почит — най-вече защото „запазила непорочна християнската си вяра" и заради това, че „освободила своя народ". Последното трябва да се разбира в смисъл, че близо 20-годищният мир с турците се е дължал на застъпничеството на българската княгиня. В нейна чест народът ни е създал цял цикъл от песни (за „Мара бяла българка"), които са истинско украшение на фолклора ни. Гробът на Кера Тамара е западен и досега в Бруса редом с гроба на султан Мурад.

 

Търновски княгини украсявали дворците на Цариград, Никея, Солун, Сърбия, Маджарско, Босна, че даже и далечна Полша. Някъде след 1218 г. българската княгиня Венцислава Виола се омъжила за Казимир, княза на Ополе — той е от прочутата полска династия на Пястите. Издънка от този брак е знаменитият полски крал Казимир Велики (1333—1370) — всъщност българката Венцислава Виола е негова прабаба.

 

Латинците в Цариград се възхищавали от забележителната

 

99

 

 

красота на Мария, която била омъжена за император Анри — Мария била дъщеря на цар Калоян и завареница на цар Борил. Най-властната жена на Балканите през XIV в. била българката Елена, съпругата на сръбския владетел Стефан Душан и сестра на българския цар Иван Александър. Летописците бележат, че царица Елена „имала амбицията във всяко отношение да не изостава от царствения си съпруг". Когато сред обкръжението на цар Стефан Душан се разисквала съдбата на избягалия в Сърбия византийски император, царица Елена произнесла бляскава реч, с която си спечелила възхищението на знатните. От тяхно име деспот Оливер признал, че „Елена проявила толкова мъдрост и благоразумие, че му се струва, че този, който се смята за най-умен, не може да даде по-добър и по-полезен съвет". Стефан Душан се присъединил към всеобщия възторг и горещо благодарил на Елена за мъдрите съвети. За съжаление Елена използувала изключителните си качества най-често във вреда на българските интереси.

 

За нея изворите нашепват една любопитна подробност. Цели 6 години след брака си със Стефан Душан тя нямала деца. А през средновековието „поруганието на бездетството" се смятало за истинско проклятие. Бездетството на царицата имало и определен политически ефект, тъй като бъдещето на династията не можело да се смята за гарантирано. В сръбският двор сериозно се обезпокоили и се започнали преговори за женитбата на Стефан Душан с една от немските принцеси. Тогава съвсем неочаквано Елена ощастливила Стефан Душан с мъжки наследник и укрепила окончателно своето положение.

 

А в дворците на Търново в повечето случаи се разпореждали чужденки: 8 от българските царици били гъркини, 5 — българки, но народността на някои от тях е под съмнение, 3 — сръбкини, 2 — рускини и 1 французойка, 1 маджарка, 1 влахиня, скитка (т. е. куманка) и 1 еврейка. От тях българите запазили добър спомен само към паметта на царица Елена (съпругата на стария цар Асен), към Анна Мария (втората жена на Иван Асен II) и към Мария, първата съпруга на цар Иван Шишман. За останалите царици четем ектения, които ги прославят като „благоверни" и „христолюбиви"

 

100

 

 

и „благочестиви", но това са обикновени трафарети. Най-голямо усърдие в христовата вяра проявила „новопросвещенната" Теодора (еврейката), която постоянствувала в новата вяра и щедро дарявала средства за „въздигането на различни манастири".

 

Горе на Царевец не липсвали, разбира се, и романтични истории. В заговора на Иванко, убиеца на Асен, се преплитат най-малко две женски имена: на сестрата на царица Елена и на Ана, дъщерята на пленения византийски севастократор Исак. Жената на цар Калоян (скитката) изпращала в затвора писма на пленения латински император Балдуин, в които му предлагала сърцето си — в мечтите си тя ще се е виждала императрица в Цариград. Летописците свързват смъртта на с Балдуин с презрението, с което посрещнал предложението: царицата го наклеветила пред Калоян и пленникът бил обезглавен.

 

Цар Иван Асен II вече на възраст (около 41—42 години) се влюбил в „красивата и стройна Ирина", дъщерята на пленения кир Теодор Комнин и я обичал „не по-малко, отколкото Антоний Клеопатра". Като връх на всичко цар Иван Александър се увлякъл по една търновска еврейка и отдаден на чувствата, си стигнал дотам, че на най-древния славянски престол стъпила една жена, издънка на един народ, който християните искрено презирали. За последното можем да съдим от факта, че най-презряната служба през средновековието—тази на палачите се изпълнявала от евреи. Мавро Орбини разказва, че цар Иван Александър видял еврейката за първи път на някакъв съд — изглежда, там царят бил „наранен в сърцето", както свидетелствуват византийските историци.

 

* * *

 

(Земеделие)

 

За средновековните българи денят започвал с изгрева на слънцето. Впрочем денят както и нощта се разделяли на четири части: първата част започвала от 6 и завършвала в 9 ч., втората от 9 до 12, третата от 12 до 3 и последната от 3 до 6. Часовете се брояли от изгрева: в 6 часа започвал първият час на деня, след тогава вторият и т. н. Сраженията например започвали винаги

 

101

 

 

през първата част на деня, т. е. някъде между 6 и 9 часа сутринта. Втората част на нощта (от 9 до 12 часа) била считана за късна доба. А за „зло време", през което господствували страшни сили, се приемали часовете след полунощ, т. е. третата и четвъртата част на нощта. През средновековието се появили първите механични часовници и в най-големите градове на Западна Европа били издигнати часовникови кули. Точното измерване на времето „се налагало в интерес на всички слоеве", бележи един милански летописец през 1335 г. За съществуването на подобни часовници у нас липсват всякакви сведения.

 

Обикновените хора измервали часовете на деня с помощта на копралята, като я нанасяли по пътя на слънчевия диск, а за часовете на нощта се ориентирали по пеенето на петлите.

 

Според народните представи имало „добри" и „лоши" дни. За лоши дни например доскоро се смяташе вторникът (за това, че е втори, четен ден на седмицата) и съботата — денят, който по традиция е заделен за помен на мъртвите. През т. нар. лоши дни не се пере, не се навива прежда и т. н. За съществуването на добри и лоши дни, както за благоприятни и неблагоприятни часове се споменава още в езическата ни древност.

 

Огромната част от населението на средновековна България съставлявали селяните. В края на разглеждания период се забелязва известно увеличение на градското население, но общият му процент спрямо селската маса оставал незначителен. Към това трябва да се прибави обстоятелството, че средновековните ни градове имали предимуществено аграрен характер.

 

В по-голямата си част селското население се намирало под властта на феодалните собственици. Липсват данни, с помощта на които може да пресметнем съотношението между лично свободните (т. е. царските) селяни и феодално зависимите люде. В Западна Европа например това съотношение било 1:9 в полза на селяните, които били под властта на феодала. У нас картината ще е по-различна, тъй като лично свободните селяни представлявали икономическата опора на царския институт, следователно те се намирали под постоянния контрол на централната власт. Към края на XIV в. се забелязва тенденцията към намаляване на царските селяни,

 

102

 

 

но въпреки това те ще са съставлявали близо една четвърт от населението на страната.

 

Полската работа започвала отзори и завършвала по здрач — в апокрифите често се говори за работа от „тъмно до тъмно". Малките парчета земя били обработвани по крайно примитивен начин. Понякога в миниатюрите са представени картини от селския бит — на преден план личи фигурата на бедно облечен селянин, приведен над дървеното рало. Един от авторите на апокрифи бележи с дълбока печал, че този, комуто било съдено „да се храни с потта си", най-често имал „тръни и бодили под ноктите си". Възторгът на един друг книжовник (продиктуван навярно от това, че Христос „изорал три бразди"): „о, блаженно рало, о, блажен остен, о, блажени волове, о, блаженно семе, о, блаженна нива", звучи по-скоро като проклятие към тежкия и пълен с несгоди селски труд.

 

Основната работна сила продължавали да бъдат запрегнатите волове — даже основният данък се формирал на базата на земята, която можела да се обработи с чифт волове. Орната земя била усвоявана със значителни усилия. В началото изчиствали дърветата и храстите с помощта на огъня — това е т. нар. „требеж". Случвало се (макар и рядко) такива площи да се засяват, без да бъдат разоравани, като разчитали на торта от дървесинната пепел. Но обикновено след требежа земята се разоравала, след няколко дни това се правело още веднъж, а в някои случаи се препоръчвала и трета оран. Едва след тези подготвителни операции земята се смятала за готова за посев. Разчистването и обработването на площите ставало с помощта на рала, лопати (те били дървени с железни накрайници), кирки, киркомотики и др. — останките им излизат често при археологическите разкопки.

 

По нашите земи преобладавала двуполната система, т.е всяка втора година земята била оставена да почива. Някъде към края на разглеждания период била въведена (и то отчасти) триполната система — при нея през първата година се засявали зимни култури, през втората летни, а през третата година земята се оставяла за угар. Преимуществата на триполната система били големи: избягвал се най-вече рискът от стихийни бедствия, тъй като се засявали култури с различни срокове

 

103

 

 

за посев и прибиране на реколтата. Триполната система се свързва с въвеждането на плуга, запрягането на коня пред него и увеличаването на добивите от фуражните култури, като овес, ечемик и др. Дървеното рало (с железен палешник) служило вярно на българския селянин много векове, макар плугът да бил познат — от Преслав произхожда една рисунка върху варовиков блок, на която личи конска фигура, запрегната в плуг. Но той не успял да покаже преимуществата си главно поради това, че орната земя била малко и преобладавали площите, засети с градини, лозя и др. Има свидетелства, че към средата на XIV в. цената на ечемика била по-висока от тази на пшеницата, което подсказва, че конете ще са започнали да изместват воловете в орното земеделие.

 

През ранното средновековие обработваемата земя често се изтощавала и селяните пристъпвали към обработването на нови участъци. През XII—XIV в. тази практика се преустановила — в деловата книжнина стриктно се сочат границите на поземлените имоти: „междите" (това е старобългарската дума за синур) били маркирани с каменни плочи, върху които имало издълбани кръстове, знаци, а понякога и цели надписи. От Търговищко например произхожда такъв надпис, който маркира границите на цял горски масив. Въпреки това пустеещите земи не били рядкост. Така изглеждала например през XII в. днешна Североизточна България. А до XIV в. просторната равнина от Одрин до Мраморно море била изобщо необитаема и покрита с висока трева. И още една характерна черта на тогавашното селско стопанство: българите заделяли за земеделие и скотовъдство различни площи, а това изключвало възможността за естествено наторяване на обработваемата земя. По всичко изглежда, че през средновековието у нас наторяването изобщо не се препоръчвало: това впечатлило и западноевропейските пътешественици, преминали през нашите земи след XV в., които с недоумение коментират този факт.

 

Сеячите разхвърляли зърното с ръка. Тази отговорна работа била поверявана на опитен човек, за да може посевът да се разхвърля равномерно. Освен климатичните условия най-голям враг на селянина били плевелите и борбата срещу тях изглеждала направо безнадеждна.

 

104

 

 

Понякога погледът на средновековните летописци се радвал на „добре узрели житни посеви" и „прекрасно подредени градини", но често бурените така покривали нивята, че било невъзможно да се прибере реколтата. Добивите били скромни — изчислявали ги по това, колко зърна се добивали от едно посято зърно или от един клас. Данните за Западна Европа сочат, че там от 1 посято зърно пшеница добивали средно 5 зърна, от ръжта — 7, от ечемика 8, от лещата — 10. Годините, през които се прибирали такива посеви, се считали за благоприятни. По нашите земи урожайността била по-висока, но просто за невярване е твърдението на Григорий Цамблак, според когото всяко зърно, хвърлено в благодатната земя на Дунавската равнина, давало 40, 60, че даже и 100 зърна. Ниските добиви от орната земя принуждавали селяните да отделят много повече внимание на своите градини и лозя — не случайно цената на един декар земя, засята с пшеница, била десет пъти по-ниска от цената на един декар лозе.

 

В миниатюрите полските работници гледат винаги към небето — в това няма нищо чудно, тъй като трудът на тези хора зависел изключително от климатичните условия. Времето и неговите катаклизми представляват любимата тема на авторите на апокрифната и гадателката книжнина: там често се говори за „ледени зими", „дъждовни лета" и „лоши реколти". Понякога се предвиждат и „изобилни жътви", но споменаването им е много по-рядко от „страшните засухи", „нашествия на скакалци" и „мор по добитъка". Тази тъжна картина е представена най-добре в апокрифа „Ходене на Богородица по мъките": „гроздоберът ще бъде слаб, медът оскъден, ще измрат много овце, ще придойдат реките, ще има оскъдица." Сигурно оттогава водят началото си пословиците, които коментират горчивите плодове на селския труд, като „дъждовна година — черна година", „сухата година няма да разори стопанина", „сухата година не е гладна година" и като слабо утешение „сухата година е година на виното". Впрочем честите засухи били истински бич за селските стопани. За една такава продължителна суша (към края на XIV в.) разказва Григорий Цамблак:

 

„веднъж настана такава голяма суша, че на земята не се намираше следа нито от роса, нито от влага, тя се беше напукала от засухата

 

105

 

 

и изпускаше дим като от гореща пещ и това заплашваше с глад. Нивите заприличаха на утъпкани градски улици и никой нямаше надежда, че ще почиства гумно и ще наостря сърп".

 

Според Цамблак връхлитащата беда била предотвратена от горещите молби на патриарх Евтимий, като призовал божата благодат, и станало чудо:

 

завалял „напоителен дъжд, невнезапен и стихиен, а тих и растителен и не престана да вали, докато не наля плодовете и не ги предаде на зреене".

 

В повечето случаи обаче (въпреки горещите молби) от небето не падала и капчица влага. Времето на патриарх Евтимий например е забележително с многото гладни години — през 1392 г. (в навечерието на падането на Търново под турска власт) в земите на север от Балкана върлувал такъв глад, че част от българското население се принудило да емигрира във Влашко. Впрочем тези нещастия започнали още през 1371 г., когато настъпил „такъв голям глад, какъвто никога от сътворението на света не беше виждан". Не случайно най-често срещаното пророчество в гадателката книжнина предвижда: „ще има голям глад в страната на българите". А най-често повтаряната молитва към Богородица е да избави нищите от „бедността и скръбта".

 

За селяните скотовъдството имало не по-малко значение от земеделието. Българите отглеждали едър и дреб добитък, част от който бил оставян да пасе свободно из планината — скотовъдството без пастир било три пъти по-доходно. Съотношението между едрия и дребния добитък било 1:5. С отглеждането му най-често се занимавали децата, но пастирският занаят прилягал и на нищите люде: Ивайло например „пасял свине срещу заплащане". В миниатюрите понякога са изобразени сцени от бита на пастирите: на една от тях личи фигурата на малко овчарче, което пасе стадо кози и свири на дървена свирка — над него (върху едно дърво) е закачена овчарската торбичка, с характерна шарка и украса, които доскоро можеха да се видят у всеки пастир. В една друга миниатюра овчарчето дяла с ножче малка тояжка, пред него пасе стадо крави — в пасторалната сцена присъствува неизменната овчарска торбичка, но с по-други шарки.

 

Продуктивността на добитъка била сравнително ниска — примерно от една крава се добивали средно 500—600 л.

 

106

 

 

мляко годишно — данните са за Западна Европа. Впрочем по нашите земи на кравите гледали повечето като на продължител на рода и затова рядко ги запрягали заедно с воловете.

 

Селяните заделяли по-голямата част от селскостопанската продукция за издължаването на царските данъци: в писмените извори тези задължения се подразделят на „царски", „властелски" (т. е. болярски) и „църковни". Списъкът на тези задължения е дълъг, основната част представлявал десятъкът: „житен", „овчи", „свински", „винен", „пчелен" и т. н. Събирачите на данъците заделяли за себе си част от продукцията на селянина — вероятно това е т. нар. „хляб, месо, зоб, пилета и сирене", за които се споменава в царските грамоти.

 

От своя страна църквата заделяла за себе си друга десета част от продукцията на селянина. През XIII в. например клириците на Охридската архиепископия (тези, които имали един зевгар земя) били длъжни да дават на църквата 3 крини жито, 3 крини ечемик, 3 агнета, 50 снопа обработен лен и 1 литра (около 323 гр) восък. За да завършим списъка на задълженията, трябва да прибавим и ангарията, която не била определена нито по време, нито по обем — освен работа на полето тя включвала строеж на крепости, пътища, мостове, тъмници, че даже и пазенето им. Както отбелязва авторът на един апокриф, случвало се „царят да прави крепости, а синът му да прекарва пътища от крепост до крепост, така че никой не стоеше без работа".

 

През средновековието течащите води се намирали под постоянен контрол. Най-ревностно пазели тези си права манастирите — грамотите, дадени в тяхна полза, строго запрещават „да се отбива манастирска вода" или пък „да се превежда вода през църковна земя". Водната енергия отдавна била впрегната в работа, като най-често я използували за задвижването на воденици — например в края на XII в. само край град Ниш имало 7 такива воденици.

 

(Занаяти)

 

Писмените извори са записали названията на повече от 60 занаята най-често се споменава за железарство, медникарство, грънчарство, за майстори ювелири, каменоделци, строители и др. В една от грамотите на цар Иван Александър тези люде са споменати под събирателното

 

107

 

 

понятие „технитари", но има случаи, когато един или друг занаят се упражнявал от парици и отроци — всичко зависело от случая. На Царевец, в Червен, Ловеч, Калиакра и другаде бяха разкрити цели квартали, населявани от занаятчии. Археологическите данни свидетелствуват не само за изкусното владеене на различните занаяти, но и за произвеждането на стандартна продукция, която ще е била предназначена главно за пазара. И един малко изненадващ факт — някои столични манастири представлявали едновременно важни производствени и занаятчийски средища. Например в района на манастира „Св. 40 мъченици" бе намерено голямо количество необработено желязо (крици).

 

Съществува мнението, че т. нар. технитари били поставени в по-тежка зависимост спрямо царя (респективно феодала) предвид важността на занаятчийското производство. Сигурно е било така, но не можем да отминем факта, че занаятчийското население било съсредоточено в определени квартали — това косвено подсказва за съществуването на професионални сдружения, които не само строго регламентирали едно или друго производство, но до голяма степен ще са предотвратявали чуждата намеса.

 

За техническото съвършенство на отделните занаяти можем да съдим от запазената продукция и намерения инструментариум. С най-много данни разполагаме за грънчарството. Някои от изделията му с право се отнасят към произведенията на приложното изкуство — особено украсата на т. нар. сграфито керамика. Сред огромната маса на грънчарската продукция особено внимание заслужават два съда, разкрити от Й. Алексиев при средновековното село край Хотница, Великотърновско. Те се състоят от две части: първата представлява гърне с яйцевидно тяло, къса шийка и похлупак. Дотук няма нищо необичайно. Необикновеното е една тръба, прикрепена към съда (в средата му) с малка дръжка. В горната си част тя следва извивката на гърнето и като се разширява фуниевидно, достига до нивото на дъното му. Съдовете са украсени с бяла ангоба, запълнена тук таме със зелена глазура.

 

Предназначението на тези странни гърнета може да се свърже както с дестилацията, така и с нуждите на алхимията. Първата възможност изглежда малко

 

108

 

 

вероятна — съдовете имат малка вместимост (около 2 л). От друга страна, писмените извори не споменават, че средновековните българи са познавали дестилацията и са употребявали ракия. Остава да приемем, че съдовете са произведени за нуждите на някой алхимик, затова се срещат толкова рядко. Доколкото ми е известно, друг такъв подобен съд е открит от археолога Б. Борисов в средновековното селище при с. Дедово, Новозагорско. Такива съдове (наричани „ламбици") са намерени от археолозите в Русия и Армения и като по правило се свързват с алхимически опити. Може да се предположи, че подобно на събратята си и българските царе (пък и защо не и болярите) най-пламенно са се стремяли да се домогнат до великата тайна за производството на злато. Няма нищо чудно в това, че винаги са се намирали хора, които били готови да им обещаят златни планини. През средновековието да се притежава алхимик се смятало въпрос на чест от всеки владетелски дом. В причудливия им инструментариум вероятно ще е имало гърнета, подобни на тези, които произхождат от село Хотница. Приведени над пушеците, излизащи на талази от подобни съдове, средновековните ни алхимици ще са изглеждали като истински жреци на Мамона.

 

В големите градове и най-често в столицата Търново процъфтявало ювелирството — столичните майстори били с доказани качества, които ги нареждали сред най-добрите от този занаят. Понякога археолозите намират и калъпите, в които били отливани украшенията.

 

Библейската притча „Изковаване на гвоздеите за разпятието на Исус Христос" е вдъхновила художника на Земенската църква (XIV в.) да представи тази сцена сред една средновековна ковачница. На преден план е представена фигурата на главния майстор, който с помощта на дълги клещи нажежава парче желязо в ковашката пещ. Срещу него стои чирачето, като раздухва огъня с помощта на кожен мех (понякога археолозите откриват глинените тръбички, които се прикрепяли към ковашкото духало). Зад майстора и чирачето двама калфи бият с чукове парче желязо, поставено върху наковалнята. Точността на рисунъка е поразителна: от наблюдателното око на зографа не са убягнали и най-малките подробности около формата на инструментите, наковалнята, че даже и ремъците с помощта

 

109

 

 

на които бил задвижван ковашкият мех. Но в желанието си да предаде повече тържественост на сцената той си е позволил една неоправдана волност: ковачите са представени в тържествени пози и в празнично облекло — особено интересна е дрехата на чирачето, украсена с интересна шевица около врата. Това рязко контрастира с представата за външния вид на работниците в една ковашка работилница. Впрочем това е описано далеч по-реалистично от един византийски историк, когато говори как изглеждали ковачите във византийската столица: те били облечени в дрипи, работели боси, лицата им изглеждали опърлени от огъня, а погледът им бил помътен и помрачен.

 

Много рядко археолозите разкриват останки от средновековни работилници, което подсказва, че те се помещавали в леки постройки — предимно под навеси. Условията, при които работели технитарите, били примитивни, а оръдията на труда изглеждат прости и груби. Чудно е само как с помощта на такива несъвършенни инструменти се произвеждали толкова качествени изделия. Понякога работилниците били едновремено и „продавници", т. е. в тях можело да се купи готовата продукция. Такава продавница се разкри на Царевец — подът на помещението е засипан от остатъците на десетки глинени съдове, които навремето ще са били изложени пред критичното око на купувачите.

 

А иначе с търговията по градове и села се занимавали специални посредници, които средновековните извори наричат „тръгяри". Те се подвизавали най-често по т.нар. тържица и „панагири" (т. е. панаири — б. а.), за които се споменава в царските грамоти. Най-прочути били годишните търгове по манастирите, на които се стичало населението от близки и далечни земи. Например търгът край манастира „Св. Георги Бързи" при Скопие продължавал цяла неделя. А названията на „панагирите" са запазени и до днес в географската и поселищна номенклатура. Най-често те се срещат по трасетата на средновековните пътища — народът още помни названията им, макар споменът за някогашната търговия по тези места да е окончателно заглъхнал.

 

Международният търговски обмен бил строго регламентиран съгласно „закона за търговията", за който се споменава в една дарствена грамота на цар Иван

 

110

 

 

Асен II. Дубровнишките търговци (цар Иван Асен II ги назовава „любими гости на моето царство") предпочитали керванната търговия — думата „керван" е записана в архивите на този град още през XIII в.

 

В черноморските пристанища хвърляли котва корабите на италианските градове републики — те плащали незначителна такса за стоянка на корабите. Понякога търговското съперничество между Венеция и Генуа излизало извън свободната конкуренция и прераствало в открити войни. Случвало се (например по времето на цар Теодор Светослав) българите да ограбят генуезки кораби, което довело до скъсването на търговските отношения. Според една дарствена грамота на цар Иван Александър на венецианците били дадени големи привилегии — те имали право да откриват търговски фактории (ложи), от които се направлявал вносът и износът. След продължителна война генуезците се сдобили с изключителни права за търговия в земите на Добруджанското княжество — митото навнасяните стоки било само 2 ‰, а възможностите за експорт оставали неограничени.

 

(Празници)

 

В празниците на обикновените българи продължавали да битуват древни обичаи и поверия. Църковните сборници сипят анатеми по повод на „бесовските танци" и „скверните тайнства" — явно става дума за прастари езически вярвания, наследени от траки, славяни и прабългари, които християнската религия не успяла да заличи. За тяхната устойчивост можем да съдим от изображението на шаман, издраскано върху глинен съд, намерен на Царевец — находката се датира от XIII в. Шаманът е представен в характерната за съсловието тривърха шапка и с неизменния тъпан — всичко в рисунката подсказва, че той изпълнява някакъв ритуален танц. Впрочем две подобни шамански фигури са издраскани върху стенописите на търновската църква „Св. Петър и Павел".

 

За един стар народен празник, корените на който трябва да се търсят в езическата епоха, съобщава похвалното слово на патриарх Евтимий. Празникът ставал през лятото: тогава край манастира „Св. Богородица" (на търновската „Света Гора") излизало населението на целия град заедно с жените и децата. По-нататък Григорий Цамблак съобщава следното:

 

111

 

 

„събралите се заради празника и уж да се помолят отдаваха се на греха, на всякакви пороци и привличаха божието негодувание, понеже местоположението и пустотата благоприятствуваха за похотта на блудните".

 

Описаният по-горе празник трябва да се свърже с езическия култ на плодородието. За същото подсеща и една късна добавка към Бориловия Синодик, в която се анатемосват онези, които извършвали „влачене на плодове и скверни тайнства през нощта". Църквата се постарала да изкорени езическия им смисъл, като ги адаптирала към християнския календар, но това се оказало невъзможно — за срам на църквата до края на XIV в. търновчани залягали да почитат езическия празник. Затова патриарх Евтимий решил „да отсече от дъно корена на злото" и за голямо неудоволствие на столичното население забранил сборището.

 

Житиеписецът на патриарх Евтимий допълва още една интересна подробност: според съществуващия обичай празникът на търновската „Света Гора" продължавал цели 8 дни. Впрочем 8-дневният празничен цикъл е фиксиран на няколко пъти в историческите извори от XII—XIV в.: толкова траел например панаирът при манастира „Св. Георги Бързи" край Скопие, също 8 дни продължили тържествата по случай сватбата на българския престолонаследник Михаил Асен край Одрин. Дали това има някакво отношение към езическия календар на славяни и прабългари, е трудно да се установи, но прави впечатление упоритото придържане на средновековните българи към 8-дневния празничен цикъл.

 

Народът устройвал и пролетен празник на цветята. Вероятностава дума за т. нар. „русалии" или „русалийска седмица", която по някои места се чествувала 40 дни след Великден. Терминът „русалии" е записан още в края на XIII в. от византийския автор Теодор Валсамон. Обикновено русалиите се свързват със славянското название на самовилите, които присъствуват неизменно в народните ни поверия. Самовилите се описват като прекрасни женски същества, които живеят по планини, гори и води, яздят „сур елен", обюзден със змии и отвличат моми и ергени. Древното им славянско название „вили" се среща в старобългарските паметници чак до XIV в. — в Троянската притча е записана даже „вила морска". А в една грамота на цар Константин Асен

 

112

 

 

е отбелязано съществуването на „вилски кладенец" край Прилеп.

 

В югозападните български земи русалийските игри се празнували в седмицата след Петдесетница — за това съобщава през XIII в. охридският архиепископ Димитър Хоматиан. Тогава танцуващи млади хора обикаляли по селата и представяли пантомими — църквата обявила тези игри за „срамни представления". Изследователите свързват празника с култа към мъртъвците и го отдават на тракийското наследство. Димитър Хоматиан съобщава, че според съществуващия обичай участниците в игрите трябвало да получават възнаграждение от населението. В случай на отказ се стигало до пререкания, а понякога даже и до проливането на кръв.

 

Най-редовно били чествувани храмовите празници на отделните църкви. По време на тези тържества младите хора имали възможност да се повеселят до насита и да скачат до прималяване на хорото. През XIV в. византийският историк Никифор Григора наблюдавал в околностите на българския град Струмица „забавления, конто обикновено стават на празници". По-точна представа за част от тях можем да добием от стенописите в Хрельовата кула при Рилския манастир — те се датират от 30-те години на XIV в. С много точен рисунък художникът е възпроизвел интересни подробности от един характерен за района танц. Групата на танцьорите се състои от 8 човека, които са разделени на две четворки, една срещу друга. Играчите се държат през пояса и подскачат върху зелен фон, т. е. на поляната. Облечени са в къси празнични ризи, оцветени в различни багри. Впечатлява обстоятелството, че всички танцьори са изключително мъже — това до известна степен потвърждава забележката на Никифор Григора за „различни хора на млади мъже и деца". По всяка вероятност зографът е нарисувал хоро (а може би ръченица), което се изпълнявало само от мъже. Това, разбира се, не означава, че в останалите танци не са вземали участие представителките на нежния пол. Това например е засвидетелствувано върху едно изображение от сграфито керамика, открито от археолога И. Алексиев в средновековното село при Хотница. Върху запазената част от съда личат две фигури (мъжка и женска), които са представени в танцуваща поза. Това е подчертано чрез позицията на

 

113

 

 

ръцете — те са поставени на кръста в стойка, характерна за т. нар. ръченица. Нанесем ли „мащаба" на двете фигури върху останалата (загубена) част от съда, става ясно, че върху дъното е била изобразена танцуваща група от 8 човека (мъже и жени), които изпълняват някакъв характерен танц — може би ритуален. За това подсещат странните превръзки по челата (те се спускат към устата подобно на обърнат надолу триъгълник) и странният орнамент (той пък е във формата на щит), който служи като съединителна връзка между мъжа и жената.

 

Групата на танцьорите, изобразени върху стенописите на Хрелювата кула, играе под звуците на оркестър, който се състои от петима музиканти. Двама от тях са седнали и свирят на лютня и цимбал. Останалите трима са изправени: единият свири на дълга тръба, другият бие тъпан, а третият е с кастанети в ръце. Последните три фигури са представени много експресивно, сякаш чрез движенията им зографът се е постарал да предаде ритмиката на музикалния съпровод: например мъжът с кастанетите е цял унесен в ритъма на танца.

 

Като изненада може да се приеме фактът, че сред музикантите, които веселят тълпата, липсва фигурата на неизменния гайдар. Отсъствието му може да се обясни по най-простия начин: с предположението, че поне до XIV в. този инструмент все още не бил навлязъл в бита на българите. Възможно е да се приеме, че гайдата не е била популярна в района около Рилския манастир, затова художникът на стенописите не намерил за необходимо да я представи. Но след като знаем, че гайдата се радва на широка популярност най-вече сред планинското население, по-вероятно изглежда първото предположение. Още повече че групата на музикантите е разположена на фона на просторен планински пейзаж, покрит тук-там със зелена растителност.

 

По време на такива празници можели да се чуят и стари юнашки песни. Никифор Григора имал възможността да се наслади на подобни „трагически песни за славата на мъже, за които бяхме слушали, но не бяхме виждали". Тъй като не познавал езика на българите, той само коментира гласовете на певците, които се блъскали в отсрещните планини, а ехото ги преповтаряло, така че се създавало впечатлението от въздействието

 

114

 

 

на античен хор, при който част от певците повтаряли изпятите вече стихове.

 

В средновековна България професионалните певци пеели винаги под музикален съпровод: най-вече под звуците на гуслата, за която често се споменава в средновековните ни извори. Соловото пеене под съпровод на гъдулка се смята за извечно мъжко достояние от най-стари времена и както свидетелствуват документите, било в сърцето и душата на българина. Тъкмо на тези гуслари трябва да признаем правото да са носители на историческата ни памет през средновековието, а думите на песните им ще са представлявали своеобразна хроника на изминалите столетия.

 

През XV—XVI в. по Далмация т. нар. „бугарщини" (или иначе казано „български начин на изпълнение") се радвали на много голям успех. Става дума за българската епическа традиция с характерния за нея 15—16 сричен размер. Обикновено тези песни се пеели от професионални музиканти, в които трябва да видим средновековните ни трубадури. Впрочем терминът „шпилман" (странствуващ средновековен певец в Германия) е записан в Симеоновия Златоструй още през X в. Българският автор коментира непознатата немска дума с пояснението: „шпилман ще рече игрец и глумец", т. е. музикант, който едновременно и пее песните си. В един документ от 1353 г. е записано, че в югозападните български земи се подвизавали „Преде свирец и Хрусе слепец" подобни на тях „шпилмани" ще са странствували по цяла България, за да възпяват подвизите и славата на отдавна починали мъже. Понякога (според свидетелствата на Кантакузин) те приканвали мъжете да се радват на цветущата възраст, преди да им се надсмее смъртта.

 

По улиците на средновековните ни градове и села често можели да се видят „самоборци" и „звероборци", т. е. народът се развличал със зрелища, в които участвували професионални борци и укротители на диви зверове. Известно е, че борбата се радвала на особена популярност още у прабългарите. В състава на българските делегации, които заминавали за Цариград, понякога били включвани и прочути атлети. По времето на българския княз Борис един български борец изтръшкал (за срам на византийския император) всички

 

115

 

 

ромейски атлети. Изворите са засвидетелствували уважението към борците и през следващите столетия: заобикаляли ги опитни масажисти, винаги готови да налеят нови сили в коравите им мишци.

 

Но това не било всичко. Върху стенописите на южната фасада на търновската църква „Св. Петър и Павел" са издраскани рисунки, от които личи, че в развлеченията, които се предлагали на столичните жители, вземали участие и професионални акробати. Една от сцените представя акробат, който върви по високо опънато въже, като пази равновесие с помощта на дълъг прът, който държи в двете си ръце. Друга рисунка представя същата сцена, само че в този случай въжето е опънато под ъгъл — вероятно се е изисквало високо майсторство, за да се изпълнява трудният танц във въздуха.

 

Към „звероборците", за които стана дума по-горе, трябва да причислим и укротителите на змии. Подобен случай е записан от летописците на III кръстоносен поход. Те разказват как един пловдивски фокусник (след дълго пиянствуване в една от местните кръчми) измъкнал една змия, която „държал омагьосана в пазвата си, сложил я бързо на земята, след това я поставил върху себе си" и постепенно се увлякъл и в други фокусничества. Присъствуващите в кръчмата немски рицари (пред които бил изпълнен номерът) съгледали в невинната сцена „зловещо видение, наскочили разярени, сграбчили фокусника и го разкъсали на парчета". Това сведение се потвърждава и от изображението върху един съд от сграфито керамика, намерен на Царевец. Върху запазения фрагмент личи допоясното изображение на мъж, с дълги, артистично спуснати коси, облечен в широка, раирана дреха — около шията на мъжа е навита змия. Вероятно художникът е имал намерението да представи някакъв много популярен номер, изпълняван от уличен фокусник. Главата на змията е извита грациозно назад и стърчи над дясното рамо на укротителя, а опашката на животното се подава от другата страна. Но това не е всичко. Върху дъното на един друг съд от сграфито керамика (открит в района на манастира „Св. 40 мъченици") е изобразен истински крилат змей, с широко отворени уста и страховита

 

116

 

 

паст, от която се подават големи и остри зъби — сякаш току-що изскочил от легендите.

 

Редом със странствуващите музиканти и артисти на сборищата на средновековна България се подвизавали и професионални разказвачи, които занимавали тълпата с чудни и невероятни истории. Т. нар. „български басни" се радвали на невероятен успех в Русия до края на миналия век. Текстовете им водят началото си (без съмнение) от средновековната епоха — църквата категорически забранявала четенето и разпространението на тези „лъжливи, отхвърлени книги". Широката популярност на „българските басни" се потвърждава от констатацията на един средновековен проповедник, който с удивление бележи следното:

 

„много земи съм обиколил, но никъде не видях толкова бродници (вълшебници), самовили и магьосници, както в България".

 

Вероятно това са същите „влъхви и чародеи", които трижди са анатемосани в Синодика на българската църква.

 

По време на празниците бедните хора имали възможност да ядат и пият до насита, а виното се разливало в големите чаши без мярка. Впрочем думата „черпене" (ЧРПАNНЕ), в съвременния ѝ смисъл, е записана в старобългарските книжовни паметници още през XIII в. Пак там (но едно столетие по-късно) срещаме и думата „здравица", сякаш за да се потвърди онова, което знаем от други източници: че сред южните славяни „здравиците" били често срещано явление. По всичко изглежда, че средновековните българи малко се съобразявали с препоръките на християнската църква, че „онзи който иска да живее според божията воля, трябва да търси само онези удоволствия, които са необходими". Не случайно един книжовник от XIV в. (текстът е превод от гръцки) осъжда с негодувание честите наздравици:

 

„Когато седне мъж на веселба, чаша излива за здраве, а втора за веселие, трета за задоволяване, а четвърта забезумие, пета за бесуване, шестата за горчива скръб, а при последната, седмата, мъчението няма да има край".

 

Обикновено виното се „точело от пълни мехове", но често предпочитали да го пият направо от бъклицата —понякога археолозите попадат на глинени бъклици, които носят печата на средновековната епоха. Познавачите препоръчвали използуването на шипката заради ней ната миризма, като я смесвали със затоплено вино.

 

117

 

 

В други случаи срещаме съвети как да се оправя вино, примесено с вода: прецеждали го през хляб или сюнгер — като по-гъсто виното се задържало в порите, а водата се прецеждала надолу. През средновековието българите произвеждали само червено вино — или както е записано в Троянската притча, „червено вино пресочно". Ако го пиели „юнашки" (т. е. възседнали кон), по стар обичай изливали първата чаша с вино върху гривата на животното.

 

Развлеченията, на които се отдавали аристократите, били много по-изтънчени. През средновековието се смятало, че съществуват само две занимания, достойни за истинския, мъж: войната и ловът. Да се воюва непрекъснато било невъзможно (пък и опасно) и няма нищо чудно в това, че за царя и болярите ловът се превърнал, в най-подходящо място за изява на мъжка сила, ловкост и добро владеене на оръжието.

 

Във всички царски грамоти е отбелязано съществуването на специални длъжностни лица („псари", „кучкари" и „крагуяри"), които били натоварени със задълженията около отглеждането и обучението на ловните кучета и соколи за владетеля. За значението, което им било придавано, съдим от факта, че тези чиновници заемат предно място в ранглистата на провинциалните служители. Положението се запазило чак до края на XIV в., когато под въпрос било поставено самото съществуване на държавата.

 

Още прабългарите били пристрастени към ловджийските кучета — щом договорната им клетва включвала задължителна размяна на кучета като знак на приятелство. Ще припомним, че на Мадарския релеф е изобразена ловджийска хрътка, чийто произход се търси Азия — по всяка вероятност прабългарите я пренесли в новата си родина. До XVI в. в Добруджа се отглеждала особена порода големи ловни кучета, които били изнасяни в далечни страни. За специални ловджийски кучета (наречени „загари") се пее и в старинните народни песни: „па си зедоф кучета, кони и соколи, на соколи, хърти и загари, па си одеф по гора, по лова".

 

Изворите са засвидетелствували многократно, че през XII—XIV в. българските гори и планини били много богати на дивеч. През XII в. например византийският император Мануил Комнин пребродил, „необитаваните

 

118

 

 

равнини" на днешната североизточна България, които били пълни с „огромни стада от диви животни, най-вече мечки и диви свине". Както свидетелствува намереният в Търново костен материал, българските царе се увличали предимно по лов на определени животни като елени, глигани, мечки и др. И една интересна подробност: в житието на българския светец Прохор Пшински († XII в.) се разказва как в пещерата на пустинника една нощ се появил дяволът „преобразен на звяр на име лъв". Като изчистим разказа от присъщия на този вид книжнина чудотворен елемент, става ясно, че макар и рядко лъвът все още се срещал по нашите планини през средновековието. С това най-вече ще трябва да обясним широкото: присъствие на лъвската фигура в средновековните рисунки и релефи, че даже и върху монетите на цар Иван Шишман. Никак не е случайно и това, че тъкмо лъвската фигура намерила място в държавния ни герб към края на XIV в. Наскоро стана известен пътеписът на един марокански пътешественик, който посетил Търново в края на XIV в. Той съобщава, че

 

„столицата на Шишман хан (т. е. цар Иван Шишман) е богат и многолюден град. Неговите войници носят големи жълти щитове, върху които има по три червени лъва."

 

Пътешественикът е приложил и цветна рисунка на щита. Почти същото изображение личи и в гербовника на Конрад Грюненберг от 1483 г.: трите лъвски фигури (този път в черно) стоят върху испански щит, който е оцветен в жълто. Над щита стои надпис „императорът на българите".

 

Ловните сцени са предпочитана тема в средновековните рисунки графити. На тях най-често е представена фигурата на ездач, който преследва елен: дясната ръка на конника е силно изтеглена назад, готова да изпрати по целта убийственото копие. От същите рисунки личи, че през онази епоха ловците предпочитали да излизат срещу глиганите пешком и с меч в ръка — сигурно е било необходимо много мъжество, за да се ловува по този начин срещу такова силно и свирепо животно.

 

Царският лов представлявал великолепно зрелище: с ездачите, възседнали буйните си коне, с пъстрите облекла на съпровождащата свита, с протяжните сигнали на ловджийските рогове и с лая на стотиците ловни

 

119

 

 

кучета. И, разбира се, с ловните трофеи, най-ценните от които ще са били чествувани подобно на победни и паметни сражения. Може би тъкмо такава сцена е запечатана върху Мадарския релеф — т. е. там ще е увековечена някаква прочута ловна победа на един от българските ханове.

 

Същевременно царският лов представлявал истинска напаст за местното население, което по цели седмици било задължавано да се скита по планината, за да гони и завръща дивите зверове. В едно от чудесата на св. Димитър Солунски се разказва за ловните увлечения на българския цар Гавраил Радомир (1014—1016 г.). Там е отбелязано, че без много да му мисли, царят „пращал хората да отиват срещу зверовете" и ги насилвал да се катерят по „най-стръмните и опасни места".

 

През следващите столетия картината оставала същата, с тази може би разлика, че царският лов все повече се превръщал в един безкраен празник. На няколко пъти в изворите се среща терминът , който най-общо може да се проведе като „ловен резерват", т. е. местности, заделени със специална разпоредба за царски лов. Най-пристрастен към лова бил цар Иван Асен II, за когото изворите свидетелствуват, че не скъпял времето си, когато се отдавал на това удоволствие. През месец януари 1236 г. (по-точно преди Богоявление) царят заминал на „лов за диви зверове" и се завърнал в Търново чак след Великденските празници — т. е. ловният излет на българският владетел, продължил повече от 4 месеца!!! Придворните не посмяли да му съобщят за смъртта на св. Сава, който междувременно бил погребан в Търново; те се страхували, че печалната вест може да стане причина за прекъсване на царския лов. В житието на св. Сава е упоменато, че царят тръгнал на лов по посока на т. нар. „Подгорие" — терминът е сръбски и най-общо може да се преведе като „предпланина". Вероятно става дума за обширните и непроходими дъбрави на юг от Балкана, които се простирали чак до Ямбол и по-нататък. По същите тези места през XI—XII в. ловували (и то месеци наред) византийските императори, а след XV в. и турските султани.

 

Понякога царският лов предлагал не само удоволствия: например при един ловен излет цар Константин

 

120

 

 

Асен паднал от коня и си счупил крака, така че останал инвалид за дял живот. А десетина години по-рано в кървавата ни дворцова хроника е записано убийството на цар Михаил II Асен — сякаш за разнообразие планът на заговорниците били приведен в изпълнение по време на лов в околностите на Търново.

 

А иначе празниците в търновските дворци следвали непрекъснато. В най-голям блясък българските владетели се представяли по време на Коледните празници, с което много се гордеели: не случайно през 1260 г. цар Константин Асен задържал в Търново византийското пратеничество, за да присъствува на тържествата. Възможно е по времена тези празници в патриаршеската църква да се разигравала пантомимата около раждането, на Исус.

 

Във Византия съществувал обичаят, според който императорските знаци (като корона, скиптър и др.) се съхранявали в патриаршеската църква „Св. София". В точно определени дни императорът се отправял към храма, където в тържествена обстановка патриархът му връчвал царските инсигнии — след това (в цялото си великолепие) той се отправял към двореца, аплодиран, шумно от тълпата. Има косвени данни, че подобни церемонии вървяли и в Търново: тържественото шествие ще се е придвижвало по скалистия гребен, по който се извива пътят от Царевец към т. нар. Асенева махала. Преди известно време археологът Ат. Попов откри в търновската църква „Св. 40 мъченици" позлатен връх на копие — явно то е имало сакрален характер и трябва да се свърже с владетелските инсигнии: „от бога дареното копие". Може да се предположи, че в тази църква (заедно с позлатеното копие) били съхранявани и останалите царски знаци като корона, скиптър и др., които в тържествени случаи били връчвани на българските царе от търновския патриарх. След това царят излизал от църквата и се отправял нагоре към Царевец, посред тълпата, която ръкопляскала и го словославяла.

 

Добър повод за великолепни тържества ще са представлявали годишнините от стъпването на владетеля върху царски престол — не случайно чрез тези годишнини се-датират важни исторически събития. В търновския си надпис цар Иван Асен II бележи, че спечелил прочутата си победа при Клокотница „в дванадесетата година

 

121

 

 

на моето царство". Тази практика се запазила и през следващото столетие: през 1259 г. цар Иван Александър бил честит да отпразнува 28-та годишнина от стъпването си на престола, а му предстояли още 12 такива паметни събития.

 

Голямо удоволствие за жителите на българската столица ще са представлявали тържествата около пристигането на чуждестранните принцеси. Например византийските принцеси потегляли за Търново, заобиколени от бляскави свити, съставът на които се определял лично от императора. След като новата стопанка на търновския дворец влезела в правата си, по-голямата част от придружаващата я свита се завръщала обратно.

 

В още по-тържествена обстановка преминавали сватбите във владетелския двор. Те продължавали по цяла седмица — толкова например (по-точно 8 дни) продължили празниците около сватбата на българския престолонаследник Михаил Асен (синът на цар Иван Александър) с Мария, дъщерята на византийския император Андроник III. Сватбените тържества се състояли в околностите на Одрин (при т. нар. Комнинови ливади) през лятото на 1338 г. Участниците в сватбата прекарали седмицата във взаимни посещения и непрекъснати гощавки, а на трапезите „имало всичко, каквото е измислено за приятно прекарване на празненството". Младата съпруга ще е потеглила за Търново върху „покрита двуколка" — впрочем византийските историци отбелязват (още през X в.) че българските болярки много обичали да се возят в колесници.

 

През 1237 г. цар Иван Асен II отпразнувал сватбата си с Ирина, дъщерята на кир Теодор Комнин. Тържествената обстановка била помрачена от отказа на църквата да признае законността на брака — затова в документите на българската църква Ирина никъде не е спомената с титлата „царица". Две стихотворения (написани на гръцки) са единственото запазено свидетелство от тази толкова коментирана сватба: неизвестният поет ще ги е прочел в присъствието на височайшата двойка. В стила на епохата той сравнява царя и царицата със слънце и луна, които с благодатната си светлина стоплят цялата вселена. „Пресияйната и прекрасна царица" е уподобена на „най-благоуханно цвете", а „привлекателният и красив Асен" е представен по-хубав

 

122

 

 

от дневна светлина. Стиховете не блестят с особени достойнства, но при стъкмяването им поетът ще се е вдъхновявал не толкова от „кипрещата се прелест" на Ирина, колкото от предстоящата владетелска щедрост, за която най-смирено умолява българският цар.

 

Случвало се чужди владетели да посещават българската столица. В края на 30-те години на XIII в. Търново бил щастлив да посрещне бляскаво сръбския крал Владислав. Намерението му било да измоли мощите на св. Сава, но кралят не пропуснал възможността да засвидетелствува васалитета си пред Иван Асен II: той се обърнал към него с думите „господарю и повелителю мой". Стотина години по-късно друг сръбски владетел (крал Милутин) бил посрещнат тържествено от търновчани — в чест на високия си гост българският цар Теодор Светослав дал богата гощавка. Тогавашните хронисти отбелязват, че по време на взаимни посещения владетелите прекарвали по-голямата част от времето си в „немалко гощавки и наздравици".

 

В свободното си време царят и аристократите наблюдавали с интерес боксови състезания: през 1241 г. маджарският крал изпратил (по едно българско пратеничество) 10 чифта боксови ръкавици за цар Иван Асен II. Към Кожените ръкавици се прикрепвали специални железни гривни и зрелището завършвало обикновено със смъртта на един от противниците. Сред имуществените слоеве процъфтявал хазартът. По Царевец археолозите намират понякога зарчета за игра — някои са кокалени, (досущ като днешните), а други са от изпечена глина. Вероятно се играело на големи суми: през средновековието болярите брояли парите си на „кесии", като всяка една съдържала определено количество монети. През онази епоха често се повтаряла поговорката , „неверен повече от зар", т. е. едно свидетелство за това, че аристократите премного се вълнували от капризния танц на кокалените зарчета и често имали възможност да се оплакват от лошия си шанс.

 

Понякога болярите запълвали скуката си с игра на табла и на шах. Т. нар. пулове (за табла) излизат често при археологическите разкопки. А за разпространението на шаха сред българите се споменава още в Шестоднева на Йоан Екзарх, където подобни занимания се осъждат. Засега археолозите са открили шахматни фигури

 

123

 

 

само от ранносредновековната епоха. Трябва да отбележим, че по онова време правилата на играта били по-различни от днешните: например по желание на играчите (веднъж по време на партията) една от фигурите можела да се превръща във всяка друга. Известно е също така, че арабите играели шах върху четвъртита дъска. В едно шахматно ръководство (написано на арабски през IX в.) се твърди, че за разлика от арабите, още през VI в. ромеите били измислили кръглата шахматна дъска. Вероятно сред българите си е пробил път „ромейският" шах, т. е. прадедите ни играели мъдрата игра, приведени над кръгла, а не над четвъртита шахматна дъска.

 

(Здраве. Болести)

 

Ниското равнище на медицинските знания и отсъствието на елементарна хигиена били причините за високата смъртност на българите през XII—XIV в. Факт е наистина, че повечето от болестните състояния са записани в тогавашните медицински съчинения с точните им наименования. За сведение ще посочим, че в един Медицински сборник (от XIV—XV в.) се срещат 147 лекарствени средства срещу различни заболявания. Но те били известни на ограничен кръг лекари, докато останалите се задоволявали с премерването на пулса, пускането на кръв и препоръчването на диета. Понякога предписвали и лекарства (като захар, розова вода, сол, южни плодове и др.), но повече се разчитало на майката природа и на „божията воля". Странно е например, че такава проста болест като крастата се смятала за неизлечима. Понякога в миниатюрите и стенописите са изобразени душевноболни хора (от устата им излиза „зъл дух"), което потвърждава свидетелствата на писмените извори за „мнозина бесновати" по градове и села. Тук там се срещала и проказата (кой знае защо я наричали „свещен недъг"), а през XIV в. в Сърбия имало специална болница за прокажени.

 

Сравнително чести били заболяванията, свързани с увреждането на крайниците и двигателния апарат, особено сред мъжете — повечето от тези травми трябва да. се отдадат на войните и тежкия физически труд. При огледа на скелетите от средновековните некрополи антрополозите стигат до заключението, че през средновековието у нас имало опитни лечители, способни да наместват счупени кости. За разлика от другите болести

 

124

 

 

оздравителните процеси, свързани с тежки мускулни и костни увреждания, били лекувани с по-голям успех. Върху три от миниатюрите на Лондонското четвероевангелие са изобразени групи болни с дефекти на крайниците — там личат и специални приспособления, с помощта на които се придвижвали сакатите хора.

 

Проучванията на 1520 скелета от средновековни нежрополи (от тях 500 са от периода XII—XIV в.) освидетелствуват поражения на костно-ставния апарат, които са характерни за туберкулозата. Заключението на специалистите е, че тази болест била доста разпространена през опази епоха и имала съществен дял за високата смъртност на населението.

 

Случвало се понякога лекари да спасяват болни в безнадежно състояние: какъвто е например случаят с болярина Войсил, който се наял с гъби до припадък и в продължение на три дни изпаднал в такава тежка летаргия, че близките му го помислили за умрял. Очевидци разказвали, как видели погребалната процесия, която отнасяли тялото му в гроба. Спасили го в последния момент, като си послужили с т. нар. „териак" (противоотрова) и други известни по онова време „противоядия".

 

Понякога изворите съобщават за прочути лечители, пристигнали от далечни страни. Според свидетелството на „незначителния лекар Евстатий" (XII в.), в българския град Соск (в Македония) пристигнал някакъв лекар франк, който прегледал две деца, страдалци от болезнено уриниране. За почуда на насъбралата се тълпа франкът разрязал пикочния мехур (и на двете момчета) и измъкнал оттам по един камък на големина колкото яйце. За това истинско чудо на тогавашната медицинска практика Евстатий получил информация от „достоверни мъже". Впрочем сам той с очите си видял извадените камъни, както и белезите от раните на децата.

 

За „многоизкусни лечители", дошли чак от Персия и Индия, съобщава житието на Йоан Нови Сучавски (XIV в.). Според уверенията на житиеписеца тези лечители били в състояние да „възстановят здравето на разкъсана плът". Събитията се отнасят за българския град Акерман, на устието на река Дунав.

 

В старобългарския разказ за българската царица

 

125

 

 

Персика се говори за влюбения в нея принц, който изпаднал в дълбока депресия. На помощ били извикани „изкусни лекари", които „по свой навик пипаха жилите му и като, не намериха в него никаква телесна болка, съобщиха на царя и на царицата, че той страда от някаква телесна болка". Следователно лечителите през средновековието били в състояние да поставят точна диагноза на болестните състояния, предизвикани от любовен копнеж.

 

Но най-известни били считани салернските лекари — според признанията на съвременниците „тяхната слава твърде много се носела по света поради превъзходството им в медицинската практика". Като едно друго постижение на италианските лекари от тази епоха трябва да посочим откриването на очилата — за появата им споменава един венециански ръкопис от 1200 г.

 

В изворите понякога става дума за „врачилища" (болници), но съществуването им не е отбелязано изрично в нашите земи. От друга страна пък знаем, че атонските манастири поддържали такива болници. На тази база можем да твърдим, че и в някой от българските манастири ще е имало „врачилища", в които монаси лечители ще са упражнявали лекарския занаят.

 

А бедните хора разчитали най-вече на баячките, молитвите и заклинанията. Впрочем ползата от тях била повече от съмнителна. И наистина с какво можело да подпомогне ухапания от змия едно такова заклинание: „змията щом ухапе веднага да умре, а болният, който е ухапан, да остане жив". В апокрифите са записани редица други молитви: против треска, против ухапване от бясно куче, против бодеж, нежит (болест по устата и венците) и др. Понякога тези молитви са записани върху оловни пластинки — носели ги като муски, закачени на шията. Въздействието им върху състоянието на болния ще е било равно на нула. Може би заради това в народните поверия огненицата (т. е. треската) е представена като 7 сестри, които ходят заедно, измъчват болия една след друга, докато го уморят.

 

Тъй като нищите люде нямали средства да плащат на скъпи лечители, те търсели помощ от мощите на прочути светци, за които мълвата разпространявала истински легенди — най-често изтъквали лечебната им

 

126

 

 

сила. Според уверенията на църквата тези мощи действително вършели чудеса, стига човек да пристъпва с вяра към тях. Тогава „слепи проглеждаха, сакати прохождаха, недъгави получаваха изцеление" — това се твърди най-често в житийната литература.

 

В изворите конкретно са отбелязани две „чудеса", но истината около тях подлежи на проверка. Първото станало във връзка с пренасянето на мощите на св. Филотея в Търново по времето на цар Калоян. Патриарх Евтимий разказва, че процесията с раклата на светицата се съпровождала от 300 избрани български войни под командуването на някой си Теодор, „мъж благоверен, честен и благочестив, че и верен като никой друг, храбър в бран и в разцвета на младостта си". От години този Теодор страдал от „белмо" (перде) на лявото си око. Но щом целунал благовейно мощите и доближил лявата ръка на светицата до болното си око, „белмото, що измъчваше окото, безследно изчезна", завършва разказа си Евтимий. Случката се разнесла веднага и била провъзгласена за „чудо", което умножило славата на светицата. Може само да се гадае доколко историята, разказвана от Евтимий, е истинска, при положение че всичко е покрито с приказен мрак. Сигурно може да се смята едно — „просветлението" на Теодор едва ли имало нещо общо с мощите на св. Филотея. Далеч по-правилно ще бъде, ако отдадем станалото на силата на внушението, което наистина е в състояние да извърши чудеса.

 

Друг подобен случай е описан в житието на св. Сава, който бил погребан в търновската църква „Св. 40 мъченици". На следващата нощ някакъв куц монах на име Неофит (след дълго пиянствуване) се озовал пред гроба на светеца и заспал. На сутринта, когато се събудил, недъгът му бил изчезнал — „чудото" трябва да се отдаде в еднаква степен както на алкохола, така и на „целебната" сила на светите мощи. Мълвата за станалото се разнесла светкавично из Търново и мнозина столични жители се устремили към храма, с надеждата да се сдобият с благодат. Църквата се възползувала от случая, като обявила мощите за „чудотворни".

 

(Смърт)

 

Въпреки безбройните „чудеса" смъртта продължавала да взема своя тежък данък. Тя била най-висока сред децата, които били постоянната жертва на болестите,

 

127

 

 

глада и недоимъка. Но и онези, които оцелявали, рядко достигали до преклонна възраст. Ненапразно изворите отбелязват, че 60-те години се смятали като предел на човешкия живот — тази възраст се считала за библейска. Данните от средновековните некрополи свидетелствуват, че средната продължителност на живота при мъжете била около 50 години, а при жените още по-малка — някъде около 43 години. За близо едно столетие в некропола при средновековното селище при село Ковачево, Пазарджишко, са погребани 66 мъже и само 34 жени — т. е. излиза, че по тези места женският пол бил изобщо по-малочислен. Ако разпрострем тази картина по останалите български земи (това е твърде рисковано, но още липсват цялостни проучвания на некрополите от този период), следва да предполагаме, че през XII—XIV в. мъжете били повече от жените. За сметка на това пък те умирали много по-често — високият процент на тази смъртност трябва да се отдаде в еднаква степен на честите войни и тежкия физически труд. Природата компенсирала загубите, като се грижела повече за възпроизводството на мъжкия пол.

 

От сезонните отклонения на погребенията (спрямо ориентацията запад — изток) може да се съди през кое време на годината смъртността била най-голяма и кога тя достигала най-високата си точка. По селата кривата се очертава по приблизително следния начин: най-много хора умирали през ранна пролет, по-малко през зимата и най-малко през лятото и есента, които са изобщо здравословни сезони. Причините трябва да се отдадат както на климатичните условия (днес показателите са приблизително същите), така и на влошаващия се режим на хранене — в бедните селски къщи зърното привършвало рано през пролетта и тогава започвали гладните дни.

 

Липсата на всякакви здравни навици била причина за честите епидемии — от тях най-страшна била чумата. Запазени са откъслечни сведения за три чумни епидемии, преминали през българските земи през този период. Първата от тях връхлетяла към средата на 30-те години на XIII в. — тогава починала втората съпруга на цар Иван Асен II (маджарката), заедно с едно дете на царя и търновския епископ. Вторият случай е

 

128

 

 

записан половин столетие по-късно, когато (според думите на византийския историк Георги Пахимер) „чумата простря тежката си ръка върху хората и те мряха един след друг". Най-страшна обаче била епидемията през 1347 г., чиито съвременници я нарекли „черната смърт". От Кримския полуостров тя се прехвърлила в Цариград, като отнесла в гроба половината от жителите му. Според твърденията на византийските историци близо година чумата вилняла по селата и градовете на Тракия и Македония — следователно българските земи също изпитвали ужасите на чумната епидемия.

 

Още по-малко можел да бъде сигурен за живота си търновският самодържец. От свидетелствата на историческите извори остава тягостното впечатление, че в палатите на Царевец процъфтявал политическият разврат — заговорите и убийствата били постоянно явление в дворцовата ни хроника. От общо 20 царе, които украсявали търновския престол, само четирима (Иван Асен II, Теодор Светослав, Георги Тертер II и Иван Александър) починали от естествен смърт. Други 13 станали жертва на заговори, преврати и насилия, останалите трима успели да се спасят като побягнали в чужбина.

 

Смъртта на всеки владетел се забулвала в приказен мрак и като по правило се свързвала със знамения, към които хората от средновековието се отнасяли с нескрито страхопочитание. Тези знамения се тълкували различно: веднъж те вещаели близката смърт на царя, друг път предстоящата му кончина, т. е. всичко зависело от случая. Най-често се опитвали да узнаят бъдещето чрез хода на звездите. Още в Шестоднева на Йоан Екзарх, се твърди, че

 

„често пъти се появяват такива звезди, които са предзнаменование за смъртта на царете".

 

През 1238 г. например се появила Халеевата комета, а цели три години по-късно починал българският цар Иван Асен. Това не попречило на византийския историк Георги Акрополит да свърже двете събития. Той разказва за появата на „опашатата" звезда, която се задържала цели три месеца на небето, и завършва пасажа със следната бележка: „наскоро след това умря българският цар Асен". По този начин пред нас се изправя

 

129

 

 

един книжовник, дълбоко убеден, че е разгадал тайната на небесното знамение.

 

Съгласно предписанията на православната църква мъртъвците трябвало да се погребват в „осветена земя" — задължително било гробището да е в съседство с църква или най-малкото с параклис. По правило средновековните некрополи се разполагали в чертите на населените места. Освен това към всяка от действуващите църкви се разкриват малки некрополи — по Царевец те наброяват до стотина гроба. Сравнително по-големи са некрополите около някои търновски манастири — там ще са били погребвани по-заможните жители на столицата. Впрочем съществуващите през средновековието привилегии се наблюдават и при погребенията — болярите например били погребвани във фамилните им църкви. А тленните останки на търновските царе намирали вечен покой в храмовете, посветени на солунския чудотворец, на светите 40 мъченици и в дворцовата църква. Археологическите находки свидетелствуват, че тези погребения наистина били „царски" — например цар Калоян е бил положен в ковчег, облечен в златотъкана дреха, декорирана със сърмена шевица и цялата обсипана с бисери. В дворцовата църква беше открита част от саркофага на цар Иван Александър с релефно изображение на владетеля — запазена е долната му половина, върху която личат царските ботуши с изображение на двуглави орли. Подобна релефна украса произхожда и от църквата „Св. 40 мъченици" — тя се свързва с името на Анна Мария, втората съпруга на цар Иван Асен II. Пак от този храм произхожда и един погребален надпис, съставен в чест на героичната кончина на Иван Асен, третия син на цар Иван Александър.

 

От свидетелствата на западноевропейските пътешественици, преминали през земите ни след XV в., можем да съдим как е изглеждало погребението на обикновените хора. За опелото били наемани професионални оплаквачки, които от сутринта започвали да плачат, да се удрят по гърдите, да дерат до кръв лицата си, да скубят косите си; по този, начин те демонстрирали най-дълбока скръб. Сред виковете и писъците им се откроявал гласът на главната оплаквачка: тя пеела заедно с останалите и на висок глас изреждала добрините

 

130

 

 

на покойника, като започвала от неговото раждане и свършвала с последните му дни.

 

Царските погребения се отличавали със своята тържественост и пищност — при тях мировата скръб съзнателно се подтискала в името на сдържаното величие. Такова е внушението на една миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, в която е представено опелото на Иван Асен, третия син на цар Иван Александър. Около покрова с тялото на покойника са склонили глава цар Иван Александър, царицата майка Теодора, вдовицата на починалия и единият от царските синове — всички в тържествена поза и с парадно облекло. Само белите кърпи в ръцете на царя и царицата подсказват траурния характер на церемонията — през средновековието белият цвят бил цветът на траура. На погребението присъствува и търновският патриарх заедно с целия църковен притч — със заупокойните си молитви те трябвало да измолят райските селения за починалия царски син. Художникът на миниатюрата е подсказал тази идея чрез изображението на ангела (в горната част на композицията), който „отнася" душата на Иван Асен направо към небето.

 

Бедните хора били погребвани в правоъгълни ями, без ковчег — полагали ги на гръб, с лице на запад, а ръцете на покойника били скръствани върху гърдите. Погребалният инвентар свидетелствува, че християнските обичаи съжителствували редом с езическите вярвания. В някои погребения археолозите намират т. нар. „Харонов обол" — в устата на мъртвеца била слагана медна монета, с която трябвало да „откупи" преминаването си в отвъдния свят. В други случаи се откриват черупки от яйце, птичи кости и др. — това са все езически обичаи.

 

Най-големи ще са били страховете от „вампирясването" на мъртъвците — става дума за поверието, според което душите на умрелите се връщали от „оня свят", за да пакостят на живите. Най-податливи към вампирясване били считани онези, които приживе си спечелили славата на вещици и магьосници. Считало се, че на вампири могат да се превърнат и разбойниците, убийците, крадците или пък хора с някакъв душевен недъг. Както показват данните от средновековния некропол при село Ковачево, Пазарджишко, близо една трета

 

131

 

 

от погребенията носят следи от мерки, взети против вампирясване. Най-често палели огън върху гроба на покойника, като разчитали на пречистващата му сила. В други случаи прикадявали гроба с въгленчета, все с надеждата, че вампирясването може да се размине. Но когато духът на мъртвеца продължавал да безпокои живите, вземали по-решителни мерки - примерно целият гроб се затрупвал с камъни. Когато и това не помагало, гробът се разкопавал и върху тленните останки на мъртвеца се извършвали действия, които имали чисто предпазващо предназначение — най-много се разчитало на магическата сила на глога, затова с глогов прът или глогов трън (всичко зависело от случая) се промушвали гърдите или петата на покойника. Вероятно това е т. нар. „гадалство", за което се споменава във Виргинската грамота на цар Константин Асен. Понякога пък натрошавали крайниците, а в отделни случаи отрязвали едната ръка или ходилата на крака. Близо една десета от гробовете носят следите на подобни ритуали; едно доказателство, че съзнанието на средновековния българин било вечно разпънато между мнимия свят на сенките и суровата действителност на реалния живот — един тежък кръст, който народът ни неизменно носил през дългите векове на онази далечна епоха.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]