Карнегиева фондация за международен мир

ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА I  ПРОИЗХОД НА ДВЕТЕ БАЛКАНСКИ ВОЙНИ

1. ЕТНОГРАФИЯТА И НАЦИОНАЛНИТЕ СТРЕМЕЖИ НА БАЛКАНИТЕ

В тази глава предлагаме да се занимаем много изчерпателно с един въпрос, върху който вече съществува богата литература както на различни европейски, така и на балканските езици. Намерението е не само да се предоставят данните, абсолютно необходими за този читател, който иска да се запознае с извършената от Комисията работа, но и който е недостатъчно осведомен за подробностите около тези проблеми на Балканския полуостров. Всяка страница от доклада се занимава с голям обем от идеи, факти и дати, за които обикновено се смята, че са познати на широката публика, но всъщност не са толкова добре известни. Ето защо считаме, че не би било възможно да запознаем читателя наведнъж с всички тези проблеми и данни. Читатели, които са добре запознати с проблемите на Изтока, могат да започнат да четат нашия докад от глава II.

Действителният ход на събитията в България твърде точно възпроизвежда условията, същестували преди пристигането на турците в Европа. Тогава, както и сега, християнските държави се намирали в постоянни кръвопролитни борби за господство на полуострова. През Х и XIII век успехите принадлежали главно на българската държава, която, макар и все още примитивна в своята организация, дължи временния си възход главно на победите на своите военачалници*.

През XII и XIV векове идва ред на военнолюбивите сърби. Но през дадени периоди византийските императори успели да си възвърнат господството над полуострова. Различните народи, заемали части на полуострова в периода от III до VI век (автохтонното население, състоящо се от гърци, албанци или румънци** по това време е било или прокудено или асимилирано), служат само за увеличаване числеността на армиите или само за придаване външен блъсък на импозантните титли, присвоявани от тогавашните владетели на тези народи - сърбите, гърците, българите и албанците, които създавали имперски структури, наричани „Велика Сърбия" или „Велика България".

Сгромолясването на тези ефимерни „велики" държави не довежда до никаква промяна в етнографския състав на полуострова. Политическите структури падат и отново се въздигат, без да се прави какъвто и да е опит за сливане населението в някаква национална общност. В този етап националната идея не е толкова тясно свързана с държавната. При всякакви режими, които се редуват на Балканите, българинът, сърбинът, влахът или албанецът

21 

си остават бъгарин, сърбин, влах или албанец. Така едновремешният етнографски състав остава непроменен до завладяването на полуострова от турците, което поставя равенство между всички националности и ги запазва в състояние, което може да се определи като полузамразяване, нещо подобно на процесите, извършващи се в огромен хладилник.

Дори да са съдържали някакъв зародиш на националност, политическите структури, следвали една подир друга в непрекъснат конфликт помежду си, положително биха били смазани от турския* режим. Подсъзнателно, но възможно най-ефикасния начин турците работят за разрушаването на тези структури. Те изпращат на заточение в покорените земи групи хора от далечни краища, като същевременно асимилират управляващата класа, т.е. класата на военните. В общините остават само хората, занимаващи се със земеделие, чиито етични връзки се свеждат до връзките на религията. И тук също турският режим постига много, за да намали в най-голяма степен значението на етническата и националната принадлежност. Тъй като религията на всички покорени националности е една и съща, т.е. източноправославна, турците в края на краищата признават само една църква като представител на раята. Избраната църква е гръцката, тъй като тя е най-добре представена в столицата Константинопол, фенер (гръцкият квартал на Константинопол, където се намира Гръцката патриаршия) се въздига в единствената източноправославна църковна структура на Турция; последните остатъци от националните автономни църкви, които все още съществуват в Охрид (за българите) и в Ипек (за сърбите) са разформировани с декрети на Гръцката патриаршия съответно през 1765 и 1767 г. Следователно на православното население е дадено общо име, употребявано в езика на турската бюрокрация: цялото това население е наричано „рум-милети" - което произхожда от името Ромайос, което значи гръцки народ. (Това е името, с което до неотдавна се наричаха и съвременните гърци.)

И все пак, макар хората да са така смесени и потопени в различни общности, националното им съзнание не е напълно заличено. Непрекъснато тлее известно недоволство между гръцките свещеници и техните паства. Последните не могат да забравят, че преди това са слушали църковните служби на собствения си език, че службите са се ръководели от свещеник, избран от самите тях: свещеници, чиито интереси не са се ограничавали само до събиране на църковни данъци и до служба на турската държава. От своя страна гръцкият свещеник се чувства като изгнаник сред това славянско население**. За един поклонник на възвишените размишления има нещо унизително в това да живее в свят, обитаван от варвари, сред „хора, облечени в овчи кожи". Тъй като съществуващите условия са такива, всяко благоприятно обстоятелство, всяка искра, която може да дойде отвън, е достатъчна, за да лумне пламъкът на национализма.

В това сравнително кратко описание не е възможно да се проследи в подробности събуждането на националната идея на Балканите. Този процес започва още от най-ранните дни на турското владичество. Сърбите и румънците - последният покорен от Турция народ - са първите, които заявили своите претенции за автономия. За развитието на националното съзнание сред сърбите особено благоприятно въздейства големият брой тяхно население, останало извън отоманското владичество. Дори ако не вземем предвид сърбите, живеещи по адриатическия бряг, които попадат под влиянието на италианската литература още от XVI век,' сърбите в пределите на Австро-Унгария са черпили от европейската цивилизация много преди сърбите, останали в пределите на Турция. Най-напред Дубровник(Рагуза), а след това

22 

Аграм (на славянски „Загреб") стават интелектуални центрове на сръбската нация, преди те да се изместят от Белград.

В самата Сърбия борбата за независимост предхожда интелектуалното развитие на нацията. Когато нашата Комисия се намираше в Белград, видяхме как сърбите издигаха паметник на първия си освободител и основател на днешната династия. Кара Георги, който преди повече от един век (през 1804 г.) организирал първата съпротива на народа срещу турските господари. През 1813 г. е потушено първото сръбско въстание. Кара Георги успява да избяга в Австрия, но пада убит през 1817 г. Но скоро се появява нов водач в лицето на основателя на още една сръбска династия, която неотдавна изчезна с Александър и Драга. Това е Милош Обренович, син на селянин, какъвто е бил и Кара Георги. Второто въстание, ръководено от Милош, е по-успешно от първото. Съглашението от Акерман (1826) осигурява за Сърбия нещо като автономия под протектората на Русия, а Хатишерифът от 1829 г. потвърждава и приключва законодателната форма, която прави от Сърбия наследствено княжество под сюзеренната власт на султана. Една година по-късно Хатишерифът дава на сърбите правото да си създават основни училища и през 1836 г. в княжеството вече съществуват 72 такива училища.

Гърция, разположена на другия край на полуострова, следва примера на Сърбия. В тази страна усилията за национално възраждане се подклаждат от хора извън страната и се съпътстват от опити за въстание, извършвани от непокорните планинци. Те са известни с името крадци („klephtai", което означава нещо като „хайдуци", за разлика от гръцката дума „lestai", която означава обикновени разбойници.)

Свободата на Гърция, възвестена от народното събрание в Епидавър, е призната със законодателния акт от 3 септември 1830 година. Тогава се поставят и основите на националните културни институции, утвърдени още през 1814 г. от членовете на филики Хетерия. Вече видяхме как благодарение на енергичните действия на фанариотското духовенство гръцките училища не само съществуват, но показват голяма жизненост въпреки турското господство. От тези училища излизат много поколения образовани гърци.

По-различна е съдбата на страните, разположени навътре в полуострова - България и Македония*. Вярно е, че първите кълнове на възраждащо се национално съзнание при тях се появяват също така рано - още през на XVIII век. Този процес се разраства до 1840 г. заедно с увеличаващото се влияние на чуждестранната, в този случай на руската култура. Обаче едва през 1852 г. се учредява първото българско училище в Търново**. В края на този период се забелязва движение за религиозна независимост. След 1860 г. възниква много ожесточен конфликт между ръководителите на българската общност в Цариград и Гръцката патриаршия, като всяка една от страните ясно изявяват както своята църковна принадлежност, така и своята националност. Тъй като гръцкият национализъм представлява политическа опасност за Турция, докато българите все още не са формулирали някакви политически претенции и техните ръководители се хвалят с лоялността си към султана, турските власти започват да взимат в тези национални борби страна в подкрепа на българите и се съгласяват те да провъзгласят своя собствена национална църква, която само формално признава върховенството на Гръцката патриаршия. Това е началото на Българската екзархия, официално призната с ферман от 1870 година.

Обаче гърците не се признават за победени. Патриархът отказва да приеме фермана. Подкрепени от турците, българите отвръщат на удара с

23 

избора на своя първи екзарх и с издаването на официална прокламация (11 май 1872 г.) за учредяване на независима българска църква. Четири месеца след това патриархът отлъчва новата църква и й налага своята схизма. Това е твърде прибързана стъпка от негова страна, която само подпомага българската кауза. Българите всъщност постигат това, което са искали, т.е. да имат своя църква, напълно независима от гърците и цялостно национална, както със свои собствени ръководители, така и със свои членове. Те продължават да изграждат епархиите на новата църква. Някои от тях са точно изброени във фермана: това са епархиите на днешна България. Обаче другите, които стават част от националната българска църква, са създадени според член 10 от фермана чрез гласуване на населението'. При това положение Екзархията провежда плебисцит съгласно чл. 10 на фермана, като започва с провинциите на Скопие и Охрид. Тъй като повече от две трети от населението се обявява против гръцкия патриарх, Портата издава берати за назначаване на български епископи в Скопие и Охрид.

Но Охрид и Скопие са македонски градове. Въпросът за Македония още не е излязъл на преден план. Истина е, че преди 1873 г. гърците вече водят спор със славяните за този регион" на полуострова. Но като че ли самите славяни (сърби и българи) още не са се сетили да спорят за този район помежду си. Младите екстремисти в Сърбия и България, които между 1860 и 1870 г. разпространявали идеята за Южна славянска федерация, сега възприемат гледището, че населението на Тракия и Македония е толкова българско, колкото и населението на България. Това е нещо като един традиционно установен факт. Българският публицист Любен Каравелов пише следното през 1869-1870 година:

„Гърците не проявяват никакъв интерес да разберат какви хора живеят в една Македония. Те казват, че тази страна едно време е принадлежала на гърците и следователно трябва отново да бъде тяхна.. Но ние се намираме в XIX век и подобни исторически и канонични права са загубили всякаква значимост. Всеки народ, също както всеки отделен човек, трябва да бъде свободен и всяка нация има правото да живее сама за себе си. Тракия и Македония следователно трябва да бъдат български, тъй като хората, които живеят там, са българи."
Неговият приятел сърбинът Владимир Йованович счита от своя страна Босна, Херцеговина и Метохия като сръбски земи в Турция, т.е. той ги нарича Стара Сърбия в най-ограничения смисъл на тази дума, с което показва, че приема Македония за българска земя.
По това време в Сърбия вече съществува известно националистическо становище, според което Стара Сърбия включва цяла Македония и счита, че тя е представлявала част от Велика Сърбия по времето на Душан Велики. Тези сръбски националисти не се ограничават само до полемика в печата. Те започват да организират в Македония училища. Там сръбските учители имат указания да преподават на литературен сръбски език и да си служат с учебници, писани в Белград. Г-н Милоевич, един от ръководителите на това движение, пише, че през 1865 г. в Македония е имало само едно училище, основано

"Член 10 на фермана от 11.III.1870 гласи: „Ако цялото православно население или най-малко две трети от него желае да се установи екзархия, която да ръководи новите духовни дела в областите извън тези, посочени по-горе, и ако това желание е ясно изразено, то може да му бъде позволено да изпълни своята воля. Такова разрешение може да бъде дадено само със съгласието или въз основа на исканията на цялото население, или най-малко на две трети от него."

24 

от сърби. През 1866 г.те вече са шест, през 1867 г. стават 32, а през 1868 г. общият брой на сръбските училища е 42. Самото сръбско правителство проявява интерес към проблема на тези училища и започва да ги подпомага материално. От друга страна, македонското население приема с готовност тези училища. В края на краищата там учителите не са ли славяни, дошли в Македония да се борят срещу гръцкото влияние? Скоро обаче става ясно, че сръбските учители са дошли на работа в Македония да провеждат пропаганда в полза на сръбската народност. Българският печат бързо реагира и се стига до оживен спор след 1869 година.

Привържениците на така наречената „Южно-славянска федерация" се утешават с мисълта, че тази сръбска тяснонационалистическа доктрина представлява гледището само на малка група журналисти и дилетанти историци и етнографи. Но както проличава от други факти, тази група си е осигурила подкрепата на сръбската държава. Появяват се две обстоятелства, които подчертават тази тенденция: едната е организирането на новата национална българска църква - Екзархията. Другото са дипломатическите спънки пред надеждите на Сърбия да получи излаз на Адриатическо море.

Ние вече споменахме за един от ранните успехи на българската екзархийска църква в Македония - двата берата за създаване на Охридската и Скопската епархии. Следват и други успехи. Гърците, които винаги са считали Македония за своя, са недоволни от това ново развитие. И тогава решават да предложат разширяването на българската църковна структура върху сръбските райони в Босна и Херцеговина като средство за отклоняване вниманието на българите от Македония. Това предложение се посреща със задоволство от българите, но макар че го приемат, те не се отказват от претенциите си спрямо Македония. Списъкът на предстоящите за изграждане екзархийски епархии става твърде дълъг и скоро включва цяла Македония, Стара Сърбия, Босна и Херцеговина.

Сръбското правителство не гледа с безразличие на тези претенции, тъй като то напълно съзнава неделимостта на представите за националност и национална църква. Следователно сръбското духовенство излиза с тезата, че докато етнографският характер на македонските епархии би могъл да бъде обект на разискване, то епархиите в Стара Сърбия били безспорно сръбски. Ако българските епархии искали да образуват екзархистка църковна структура, то епархиите в едновремешните сръбски провинции трябвало да признаят главата на църквата в сръбското княжество като свой духовен ръководител. И ето как се появява зачатъкът на целия македонски конфликт. Приложените тактики предсказват хода на събитията, които се развиха в недалечното минало.

В борбата срещу Българската екзархия Сърбия се присъединява към Гърция. Сърбите се борят срещу националната българска църква и предпочитат да останат подчинени на гръцкия патриарх. Той се възползва от това, налага на сърбите гръцки епископи и настоява да се дадат гръцки наименования на техните религиозни общества. По този начин сърбите в пределите на Турция се лишават по своя собствена воля от най-ефикасните си оръжия в националния конфликт. От този период нататък думата „екзархист" се употребява изключително за българите, а македонското население, което се нарича българи (Boulgari)от незапомнени времена, започва вече да се чувства едновременно с българска и славянска принадлежност. Извън националната българска църква, която по този начин остава славянска църква в Македония,

25 

остават само „патриархисти" от най-различен вид - гърци, власи или сърби, - обединени под гръцката църковна власт в Цариград.

Второто обстоятелство, което кара Сърбия да отстоява своите претенции по отношение на Македония, е „окупацията" на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Сега е известно на историците, че в срещата между император Александър II и император Франц Йосиф, състояла се в Райхщат на 8.VII. 1876 г., се е постигнало съгласие, ако Сърбия или Черна гора получат независимост, Австро-Унгария да има право „да окупира и да администрира" тези провинции. Същите договорни условия се повтарят и в Берлинския договор. Заедно с това Австро-Унгария подчертава своето твърдение, че счита Сърбия за държава, която се намира в нейната сфера на влияние.

В Райхщат Русия дава съгласието си да не води война на сръбска територия. И когато генерал Игнатиев предлага на австрийските дипломати присъединяването на Босна към Австро-Унгария като условие за признаването на Санстефанския договор, граф Андраши излиза с контрапредложение да се предостави на Русия пълна свобода на действие в България, при условие че прокламирането на автономията на Македония стане под покровителството на Австро-Унгария.

След Берлинския конгрес Австро-Унгария установява връзки на по-тесен съюз със сръбския крал Милан. През 1881 г.той подписва таен договор, в който (параграф 7) Австро-Унгария официално декларира „че няма да се противопостави, а дори ще поддържа Сърбия срещу други сили, ако Сърбия намери начин да разшири своята южна граница, като се прави изключение единствено в случая със санджака Нови пазар". При подновяването на този договор през 1889г. Австро-Унгария обещава дори с още по-ясни клаузи „да подпомогне разширението на Сърбия в посока към Вардарската долина". В самия момент, когато Австро-Унгария лишава Сърбия от каквато и да е възможност за разширение на запад, като си присъединява част от сръбското население, намиращо се в Босна и Херцеговина, австрийската дипломация предлага начин за компенсация, а именно надеждата за разширение на юг в територии, чието население до 1860-1870 година се е признавало за българско от всички, дори и от самите сърби.

От този момент нататък национализмът явно взима връх в Сърбия. Цялата Македония започва да се идентифицира със „Стара Сърбия", докато „Млада Сърбия" излиза със своя карта, по силата на която предявява претенции спрямо цялата територия, окупирана от Сърбия по време на управлението на Стефан Душан през XIV век. През този период особено бързо се разширява мрежата от сръбски училища. Това става благодарение на помощта от турците, които както при други случаи следват своята обичайна политика да настройват сръбските и гръцките малцинства срещу по-силното и по-много-людно мнозинство на българските екзархисти. През 1889 година учебниците за сръбските училища за пръв път са отпечатани в Цариград с министерско разрешение, а сръбските училища скоро престават да бъдат тайни, защото не се преследват от властите. Според официални сръбски статистики през учебната 1895-1896 година е имало 157 училища с 6831 ученици и ученички и с 238 учители и учителки. За отбелязване е обаче, че 80 от тези училища, включващи 3958 ученици и ученички и 120 учители и учителки, се намират в Стара Сърбия, т.е. че повече от половината от тези училища функционират в несъмнено сръбски области.

А ето и статистическите данни за българските екзархистки училища през същия период. През учебната 1896-1897 година в Македония е имало 843

26 

такива училища (срещу 77 сръбски), 1306 учители и учителки (срещу 118 сръбски учители и учителки); 31 719 ученици (срещу 2873 сръбски), а децата в детските градини са наброявали 14 713.

Тези цифри доказват, че в края на XIX век огромното мнозинство от славянското население в Македония е изпращало децата си в екзархийските български училища. След това тези училища се превръщат в спомагателен фактор на националното движение и стават твърде независими от църквата. Движението променя както характера, така и целта си. Заедно с църковното движение, водено от свещениците и подпомагано от църковните настоятелства на съответната общност, около 1895 година се появява революционно движение, насочено срещу турското управление, за постигане на политическа автономия, чиито ръководители произхождат от учителските среди. От друга страна, съпротивата на поддържаните от турците малцинства става все по-явна. „Патриархизъм" и „екзархизъм" стават лозунги на два противопоставени един на друг народа. От този период нататък етнографският състав на Македония може да бъде изясняван само чрез изброяване на „екзархийски" и „патриаршески" домакинства - един много несигурен и непостоянен метод, тъй като борбата става все по-сложна. Така едно и също семейство понякога се оказва разделено на „българи", „гърци", „власи" и „сърби" според това коя е църквата, посещавана от отделните негови членове.

Следователно новото поколение в Сърбия започва да търси нов и по-достоверен научен метод за определяне на националността. Това се оказва езикът. Млади учени насочват изследванията си към изучаването на македонските диалекти и търсят фонетични и морфологични следи от сръбско влияние, които биха могли да послужат като основа за класификация на тези диалекти като част от сръбските. От своя страна български езиковеди се заемат със сходна дейност и настояват, че по същество македонските диалекти имат за основа българския език.

Съперническите претенции върху Македония могат да бъдат обобщени в следните няколко точки:

     I. „Исторически права", отнасящи се до владеенето на Македония, придобити от българския цар Симеон и сръбския крал Душан (Х и XIV век).
    II. Сходство на обичаите - на първо място отнасящите се до празниците около Нова година, които сърбите твърдят, че са признак на тяхната национална принадлежност.
    III. Църковната принадлежност - екзархийска или патриаршеска
    IV. Говоримият език.

Официалните турски статистики възприемат само един принцип за разграничаване между етническите групи в Македония и това е религията. По този начин всички мюсюлмани представляват една-единствена обща група, макар че между тях може да има турци, албанци, български помаци и пр. Всички патриархисти са групирани заедно в една категория като „гърци", макар че там се включват сърби, власи, българи и пр. Само в така наречената „екзархийска" група религията съвпадаше повече или по-малко с понятието българска национална принадлежност. Турските официални регистри включват само мъже; в тях жените не се споменават, тъй като регистрите служат само за организиране на военната служба и за облагането с данъци. Тези регистри включват само броя на „домакинствата". Това обяснява липсата на каквато и да е точна статистика, отнасяща се до населението в Македония. Поради различните принципи и методи на изчисления, прилагани в тези

27 

случаи, националните пропагандисти получават съвършено различни резултати, преувеличавани обикновено в полза на собствената националност на изследователя. Дадената по-долу таблица показва колко големи са разликите при извършените преброявания на населението:

БЪЛГАРСКИ СТАТИСТИЧЕСКИ ДАННИ ЗА МАКЕДОНИЯ  (г-н Кънчев, 1900 година)
Турци........................................................................ 499 204
Българи ................................................................. 1 181 336
Гърци........................................................................ 228 702
Албанци................................................................... 128 711
Власи ......................................................................... 80 767
Евреи ......................................................................... 67 840
Цигани....................................................................... 54 557
Сърби.............................................................................. 700
Други ........................................................................ 16 407
Общо..................................................................... 2 258 224

СРЪБСКИ СТАТИСТИЧЕСКИ ДАННИ ЗА МАКЕДОНИЯ (г-н Гопчевич 1889 г.) [1. Напоследък сръбските власти избягват да дават общи числа, или, както прави г-н Герсин, дават една обща цифра за македонското славянско население, която е твърде близка до дадените на г-н Кънчев.]
Турци ....................................................................... 231 400
Българи ...................................................................... 57 600
Гърци........................................................................ 201 140
Албанци................................................................... 165 620
Власи ......................................................................... 69 665
Евреи ......................................................................... 64 645
Цигани ...................................................................... 28 730
Сърби.................................................................... 2 048 320
Други............................................................................ 3 500
Общо..................................................................... 2 870 620

ГРЪЦКИ СТАТИСТИЧЕСКИ ДАННИ (г-н Делияни, 1904 г.)
(данните изключват вилаета Косово):
Турци....................................................................... 634 017
Българи ................................................................... 332 162
Гърци....................................................................... 652 795
Албанци.................................................................................
Власи ......................................................................... 25 101
Евреи ......................................................................... 53 147
Цигани ........................................................................ 8 911
Сърби.....................................................................................
Други.......................................................................... 18 685
Общо:..................................................................... 1 724 818

28 

МАКЕДОНСКИ ДИАЛЕКТИ
        СПОРЕД А. БЕЛИЦ
ОТ СРЪБСКА ГЛЕДНА ТОЧКА

29 

Единствено българските статистически данни вземат предвид националното самосъзнание на хората. Сръбските изчисления, общо взето, се основават върху резултати от изучаването на диалектите, както и върху сходството в обичаите. Следователно те са до голяма степен теоретични и абстрактни. Гръцките изчисления са още по-изкуствени, тъй като тяхната етническа основа се определя от влиянието, упражнявано от гръцката цивилизация върху гражданското население и от спомените и следите на класическата древност.

Когато оставим статистиките за населението и се обърнем към географското разпределение, сме изправени пред същите трудности. От етнографска гледна точка населението на Македония е много смесено. Старите карти, като се започне с тази на Ами Буе (1847), следват традицията, според която славянското население в Македония е българско. По-късните карти представят цялата страна или като сръбска, или като гръцка. Всякакви опити за поточно разграничаване, основавани на конкретни проучвания, са от по-късна дата. Например имаме картите на г-н Кънчев, които представят българското становище, както и една сравнително добре известна карта на г-н Цвиич, представляваща сръбското становище. Но етнографските представи на г-н Цвиич се променят според развитието на политическите претенции от страна на Сърбия. През 1909 г. той дава на „Стара Сърбия" различно очертание от това, което й дава през 1911 година. А в часа на сръбската победа, в навечерието на Втората балканска война, един друг професор от Белградския университет, г-н Белич, публикува своята карта, която се основава върху проучване на диалектите и задоволява най-последните и прекомерни сръбски претенции. Сръбско-българската граница, определена с договора от 13 март, явно е вдъхновена от идеите на г-н Цвиич, докато линията, очертана от г-н Белич, разкрива и обяснява причините, които доведоха до нарушаването на договора и до войната между съюзниците.

Но ние малко избързахме със събитията. Трябва да се върнем към края на XIX век и да видим съзряването на две паралелни и съпернически идеи - идеята за автономия и идеята за разделянето на Македония.

[Previous] [Next]
[Back to Index]