Карнегиева фондация за международен мир

ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

УВОД

6. ПОУКАТА ОТ ДВЕТЕ ВОЙНИ

Никога една поука не е бивала по-ясна и по-жестока. Народите на Балканския полуостров, които през толкова дълъг исторически период са били обект на подтисничество, успяха по време на своето обединение да създадат чудеса, каквито една мощна, но разделена Европа не можеше дори да си представи. Крит, Солун, Скопие, Скутари и Одрин бяха крепостите, които паднаха. След месец-два армиите на Балканските страни почти успяха да влязат в Цариград. Това беше краят. Гордиевият възел беше разсечен. Обаче като разединени държави тези страни бяха принудени да спрат своето развитие и да се изтощят още повече, да започнат всичко отначало в едно безкрайно и дълго усилие. Защото Втората балканска война не предлагаше каквото и да било решение на техните проблеми. Тя бе само началото на други войни, или по-скоро началото на една непрекъсната война, която всъщност представляваше война между религии, война на потисничество, война между народи, война на човек срещу човека, на брат срещу брата. Тя се превърна в съревнование, при което всеки се опитваше да бъде най-ефикасен при прогон-

16  

ването и „денационализирането" на своя съсед. Турците все пак останаха в Европа. Жертвите от обсадата на Одрин се оказаха напразни. Макар че не беше вече гробница, Македония се превърна в ад. Тракия бе разпокъсана. Албания бе създадена като княжество и се оказа най-нещастният и най-опасният обект на апетити от страна на Австрия, Сърбия, Черна гора, Гърция и Италия. Църквите и християнските училища се борят помежду си и понастоящем се радват на по-малко свобода, отколкото по времето на отоманското господство. Повече от всеки друг път Цариград ще бъде вечната ябълка на раздора под внимателния поглед на руснаците, които от своя страна се намират под наблюдението на Германия, Австро-Унгария и Румъния, всъщност под наблюдението на всички Велики сили, на всички приятели, съюзници и неприятели. Велика Гърция, Велика България и Велика Сърбия, които са децата на съвременната мегаломания, от своя страна ще наблюдават непрекъснато и с голямо внимание какво става около Босфора. Островите довеждат до неприязън и борби между Турция и Азия, от една страна, и Италия, Гърция, Англия и всички велики европейски сили, от друга. Среди-земноморието се отвори за нови съперничества, като отново се превърна в потенциално бойно поле.
Всичко това очертава тежка перспектива, която обаче би могла да стане по-лека, ако Европа и великите сили пожелаят това. Те биха могли въпреки всичко да разрешат проблема, ако не бяха предварително решили да останат слепи.

Истинската борба на Балканите, а също така и в Европа и Америка, не е между потиснатите и потисниците. Това е борбата между два вида политика - политика на въоръжаване и политика на прогрес. Един ден виждаме да възтържествува политиката на прогреса, а на следващия, на възбудените страсти и завист, която води до натрупване на оръжие и до война. След Втората балканска война политиката на въоръжаване се разпространи много по-силно, отколкото когато и да е преди това. След като за известно време бе източник на богатство за европейските правителства, войната скоро очевидно ще се превърне в наказание за тях.

Това е парадоксално положение! Надпреварата в областта на въоръженията не може да продължава безконечно. Особено в един период на открито икономическо съревнование между всички народи от Стария и от Новия свят. Поради увеличаването на нашите бюджети и въпреки отчаяните усилия в полза на въоръжаването то загубва своя престиж в очите на общественото мнение. Много хора оспорват и следователно порицават това въоръжаване: със своята несъстоятелност то се развива като чудовищен бизнес, който е несъвместим с нормалния живот на нациите. Макар че военната промишленост създава много работни места, макар че плаща високи заплати, и макар че поддържа някои спомагателни дейности, тя може да процъфтява само на базата на всеобща несигурност. Може да съществува само чрез увеличаването на обществените разходи и от всичко това страда нормалният стопански живот на всички страни. При този режим на въоръжен мир само за малки страни или новоосновани държави се създават благоприятни условия за развитие, стига те да нямат никакви задължения и тежки военни бюджети*. Това, което в края на краищата унищожава привлекателността на така наречения „въоръжен мир" е обстоятелството, че днес Великите сили явно не желаят да воюват**. Всяка една от тях - Германия, Англия, франция и Съединените щати, а също и другите велики сили, откриха очевидната истина, че най-богатата държава ще загуби най-много от една война. Всяка страна

17  

желае мир над всичко друго. Не може да се отрече, че тези две Балкански войни създадоха едно ново чудо и ние не трябва да забравяме това. А чудото е активното и искрено съгласие на Великите сили, които, променяйки своята тактика, направиха всичко възможно да локализират враждебните действия на Балканите и се превърнаха в защитници на мира, който те самите застрашиха преди 35 години, по времето на Берлинския конгрес. Може би ще се изкушим да отдадем тази еволюция на общественото мнение, а еволюцията на правителствата да отдадем отчасти на новото образование и възпитание, които се опитваме да разпространим по целия свят. Но нека се придържаме и към фактите: неумолимите изисквания на една световна надпревара, увеличаването на средствата за съобщения, протестът на данъкоплатците и заплахата от социализма и от неизвестността стават все по-ефикасни средства за принуждаване на правителствата по-скоро да мислят, отколкото да излизат с увещания и призиви пред своите народи.

Но ако всичко това е така, защо да не му сложим край? Това е нашата мечта, но как да я осъществим? Мнозина пренебрегват този въпрос. Има много хора, които притежават огромен капитал, и са заети с производството на оръжие. Освен това е създадена една страхотна измама, гигантска структура, чието издигане продължава всеки ден. Има ли някой, който би могъл да пренебрегне това натрупване на мощ и на богатства? Кой ще може да спре този тласък? Наистина вътрешният пазар на страните е вече претрупан от поръчки за оръжие. Нито шовинистичният печат, нито хората, които се намират в ръцете на групата от военни доставчици, толкова добре организирани в национални и международни синдикати, никой не може непрекъснато да настоява за консумиране на неговите стоки вътре в кръга на отделните народи. Идва едно време, когато общественото мнение отказва по-нататък да се подчинява на този така наречен „патриотичен режим". И вдъхновена от нови амбиции търговията с оръжие се насочва извън границите на съответните държави. Тъй като вътрешният пазар вече е недостатъчен, тя започва да създава външен. Търговците на оръжия считат, че външната политика на една велика държава е на първо място политика за пласмент на оръжие. Според тези хора главното задължение на дипломацията се крие в борбата кой да откъсне от друга съперническа държава даден договор за доставка на оръжие или на бойна флота и кой да успее да подчини политическата намеса, упражнявана от съответната държава, или отпусканите заеми на условията в договорите за доставка на оръжие.

Борбите се превръщат в героични стълкновения на различни влияния и интриги. Посланиците не могат да се абстрахират от тях, без да почувстват това като отказ от изпълнението на своя дълг. Нима не видяхме как дори императорът на един наш велик съсед направи въпрос на чест от това да милитаризира Турция? Разбира се, той не успя. Но какво да се каже за Турция или за колониите, или за някои други малки народи със слаби икономики? Направени бяха известни усилия да се милитаризират Южна и Северна Америка, както и Австралия. Канада, чието бъдеще зависи несъмнено от това да бъде освободена от всякакви военни разходи, бе принудена да поръча голяма бойна флота от Англия, както и да изтръгне от своето все още недостатъчно население необходимите усилия за създаването на такава флота, без която тя спокойно можеше да мине през следващите сто години! Австралия също не се поколеба. Бразилия, Аржентина, Чили и другите републики на Южна Америка се съпротивляваха известно време, като по този начин дадоха на Европа пример за мирно сътрудничество. Но сега тяхното

18  

благоразумие се поддаде на най-различни и непрекъснати експерименти. Търговски пътници на патриотичната идея избързаха и дойдоха от всички страни на Европа да демонстрират необходимостта от поръчването на най-големите бойни кораби. Тук бихме желали да припомним чудноватия исторически опит на Бразилия първият лековерник, поддал се на тези кампании. Когато нейната голяма „Армада" пристигна от британските корабостроителници, видяхме, че Армадата извърши своето първо бойно упражнение с канонада върху Рио де Жанейро! Това беше началото на разочарованието, при което мастодонтът бе убит със силата на присмеха. След това пропагандата за набавяне на въоръжение западна дори и в Съединените щати, където обаче жълтата преса, вярна на своята природа, започна отново агитация благодарение на „щастливите" събития в Мексико. През последните няколко години Камарата на представителите във Вашингтон при съкращаването или изваждането от употреба на два стари броненосеца отказва да гласува за повече от един броненосец. В Германия случаят с Круп, събитията в Саверн и много други поводи, без да говорим за конференцията в Берн, дават отговора на бурната възбуда, обзела цялата германска преса. И дори в Япония току-що избухна безпрецедентен скандал, свързан с договори, сключени със строители на бойни кораби.

За радост на големите представители на търговията и производство на оръжия Русия очевидно забрави колко много е заплатила за катастрофата с нейната бойна флота и отново се е оставила да бъде измамена. Австрия също капитулира. Дори Испания просто очаква да бъде убедена - дотолкова, доколкото може да си позволи подобни разходи. Но, общо взето, възторгът в света беше започнал да охладнява, когато се появи политиката на новите балкански държави, които спомогнаха да се възвърне този вид въодушевление. Славословията на шовинистичната преса във всички страни бяха в полза на държавите, превърнали се в центрове за внос на оръжие.

Бразилия и Аржентина се отвратиха от своите линейни кораби, обаче същите сега се продават и прехвърлят на Турция и Гърция. Цариград ще се превърне в огромен арсенал и военноморска база, която ще бъде достойна за името на този град в миналото. Гръцката флота ще накара Италия, чиито пламенни желания бяха започнали да затихват, също да увеличи своята бойна флота. И следвайки този пример, великите държави на Европа и Америка няма да останат безучастни. Поддръжниците на идеята за бойни флоти ще агитират, посолствата ще изпращат доклади за различни импозантни прояви. Те ще изпращат също така и поверителни доклади, които обаче веднага ще намират начин да достигнат до страниците на най-големите вестници. Патриотични оратори чрез печата или чрез платформите ще хулят „лъжата на пацифизма" и по този начин ще бъде осъществено пророчеството на американците, че „следващата война ще бъде обявена от печата".

Тогава гърците, турците, сърбите, българите, черногорците и албанците, въоръжени до зъби и снабдени с оръжия и бойни кораби, които вече не знаят за какво друго могат да употребят, ще започнат отново да се избиват и дори ще повлекат в своите раздори и европейските правителства, които така лесно, както и балканските държави могат да станат жертва на печата и на меркантилния патриотизъм. С други думи, жертва на политиката на въоръжаване.

Изправени пред тези безразсъдства или пред тези престъпления - тук няма значение коя дума ще употребим - нашата единствена възможност за действие в очакване на деня, когато ще видим създаването на независим

19  

печат, е задължението ни да говорим истината, която дори най-разумните хора се колебаят да я признаят. Истина, която те считат, че може да ги компрометира.

В една от моите речи, която произнесох в Сената, за да облекча съвестта си - изнесох я пред една аудитория, която по сърце ми симпатизираше, но беше напълно решена да не ме подкрепи, - аз изчислих, че Франция си бе наложила повече от сто милиарда франка непроизводителни разходи през време на последните 43 години, които представляват средно повече от 2 милиарда франка годишно. Това е минималната цена на въоръжения мир само за една държава. То се равнява на няколкостотин милиарда в продължение на половин век, общо за всичките Велики сили!

Помислете си какво би могла да направи с тези милиони една обединена Европа. Ако тя беше посветила дори половината от тях в служба на прогреса! Представете си самата Европа - да не говорим за Африка и Азия - Европа, проникната и възродена от чист въздух, който достига до най-отдалечените й части, възродена от свободно общуване, от образование и сигурност. Можем ли да си представим какво би могло да -бъде положението днес на тези нещастни балкански народи, ако техните попечители - Великите сили на Европа - се бяха надпреварвали да им помагат, да им дават пътища, железници, училища, лаборатории, музеи, болници и други обществени ценности!

Най-подходящото заглавие на този доклад би било „Разделена Европа и нейните деморализиращи действия на Балканите". Но, като обобщение, такова заглавие би могло да бъде несправедливо.

Истинските виновници за този дълъг списък от екзекуции, убийства, удавяния, пожари, кланета и зверства, изнесени в нашия доклад, не са балканските народи. И това искаме още веднъж да подчертаем. Тук милостта към тях трябва да дойде преди всякакво възмущение. Нека не се оставяме да съдим жертвите. Но не можем и да кажем, че истинските виновници са европейските правителства. Те поне се опитаха да поправят до известна степен нещата и няма съмнение, че желаеха да се възцари мир, макар че не знаеха как да го постигнат. Истинските виновници са тези, които заблуждават общественото мнение и се възползват от невежеството на хората, за да създават обезпокоителни слухове и да бият тревога, подтиквайки страната си и следователно и други страни към взаимна враждебност. Истинските виновници са тези, които, ръководени от своите интереси или от своята присъща склонност, непрекъснато декларират, че войната е неизбежна; чиито усилия завършват с това, че тя действително става неизбежна. Неизбежна, защото те твърдят, че сме безпомощни да я предотвратим. Истинските виновници са тези, които са готови да жертват общите интереси пред личните си и които представят пред своята страна безплодната политика на конфликти и репресии. Всъщност както за малките държави, така и за големите страни няма никакво спасение и никакъв изход освен чрез обединение и помирение.

Д'ЕСТУРНЕЛ ДЬО КОНСТАН


[Previous] [Next]
[Back to Index]