ГЛАВА II ВОЙНАТА И МИРНОТО НАСЕЛЕНИЕ

3. БЪЛГАРСКИЯТ СЕЛЯНИН И ГРЪЦКАТА АРМИЯ
 

• Окончателното изселване

90 

Фиг. 12. Популярен гръцки плакат

91 

твена война отначало е била противна и необяснима. Гневът на гръцката армия бе възбуден с ежедневна дажба от нападателни статии. Докато новините са били все още пресни, гръцкият печат не е споменавал нищо относно българските ексцеси срещу турците. Всъщност никой от съюзниците няма право да бъде критичен и придирчив спрямо другите, защото на никого досието не е много чисто. Сега всичко е изкарано на показ и славата на българските безконтролни банди, сама по себе си жалка, е предадена в пълни подробности. Всеки ден българите са представяни като народ от чудовища и общественото мнение стигна до някакъв връх на шовинизъм, при който се приема като нещо естествено, че една неминуема война ще бъде безогледна. Както писмено, така и устно се набляга на една фраза, която обобщава чувството на гърците спрямо българите, а тя е: „Те не са човешки същества." В своята възбуда и негодувание гърците започнаха да се изживяват в ролята на предопределени отмъстители за цивилизацията срещу един народ, който се намира извън границите на човечността.

Когато един темпераментен южен народ, обучен в балканските схващания за отмъщение, започне да разсъждава по такъв начин, последиците са предвидими. Отречете на вашите неприятели, че са хора, и много скоро ще започнете да ги третирате като животни. Без да съзнава напълно какво казва, един гръцки офицер ни заяви следното: „Когато имате работа с варвари, вие самите трябва да се държите като такива. Това е единственото нещо, което те разбират." Гръцката армия започна войната, разпалена от гняв и омраза. Един плакат с ярки цветове, който видяхме на улиците в Солун и Пирея и който се купуваше от много гръцки войници, завръщащи се по домовете си, разкрива дълбините на жестокостта, до които бе достигнала тази нация. Плакатът показва как един гръцки евзон държи български войник с двете си ръце, а същевременно захапва лицето на своята жертва със зъби си като някакво хищно животно. Плакатът е озаглавен „Българоядецът" и е украсен със следния стих:

Огненото море, което кипи в моите гърди
и призовава към отмъщение с дивите вълни на душата ми,
ще се успокои, когато чудовищата от София са мъртви
и когато твоята кръв угаси моята омраза.

Изстъпленията на гръцката армия са започнали на 4 юли, още с първото стълкновение при Кукуш. Няколко дни по-късно са станали известни изстъпленията на българите, извършени при Доксат (13 юли), Серес (11 юли) и Демир Хисар (7 юли), които допълнително възпламенили гнева на гърците. На 12 юли крал Константин съобщава в телеграма, съдържаща сведения за кланетата при Демир Хисар, че той „се счита задължен, с дълбоко съжаление, да предприеме репресии". Една съпоставка на датите ще покаже, че гръц-

92 

ките изстъпления и „репресии" са започнали няколко дни преди българската „провокация".

Гръцките военни действия придобиват характера на война за опустошение след поражението на българска военна част при Кукуш, което гърците постигат след упорита тридневна защита на българите срещу превъзхождащата ги гръцка военна част. Гръцките войски са влязли в Кукуш на 4 юли. Нямаме намерение да подчертаваме показанията на български свидетели относно някои събития, които предшестват влизането на гърците. Снаряди са падали извън града сред групите селяни, бягащи от селата, докато вътре в града снаряди са засегнали сиропиталището и болницата, обслужвани от френски католически монахини и намиращи се под защитата на френския флаг (вж. приложение С30 и 31). Като проява на великодушие от наша страна такива инциденти могат да се считат за нещастни случаи.

Показанията на европейци, които са свидетели на събитията, потвърждават показанията на българските бежанци относно един основен факт. Тези снаряди не са предизвикали общи пожари и много е съмнително дали повече от три или четири къщи са били запалени от тях. При влизането на гръцката армия в Кукуш градът е бил почти незасегнат. Днес той е развалини - това ни докладва член на нашата Комисия след посещение в Кукуш, което гръцките власти се постараха да осуетят. Кукуш е богат град с около 13 хиляди жители, център на една чисто българска област с няколко прекрасни училища. Изящно извитите стойки на електрическите лампи все още свидетелстват за усилията на този град да постигне някакво ниво на материален напредък, иначе необичайно за Турция. Няма никакво съмнение, че разрушаването му е било умишлено. Повечето от жителите са избягали преди идването на гърците. Около 400 души, главно стари хора и деца, са намерили приют в католическото сиропиталище и така избегнали мъченията. Европейци - очевидци описват систематичното нахлуване на гръцките войници по домовете. Всеки жител, който бил намерен там, бил изхвърлян от къщата, след което домовете били ограбвани и след слаба експлозия цялата къща пламвала. Бегълците продължавали да пристигат в сиропиталището, когато градът бил в пламъци, и няколко жени казали, че били изнасилени от гръцки войници. В един случай някакъв гръцки войник, воден от непознати за другарите му рицарски чувства, довел в сиропиталището една жена, която спасил от изнасилване. Някои граждани били убити от гръцката кавалерия при нейното навлизане в града, а много хора били избити при ограбването и опожаряването на Кукуш. Получихме подробен списък от български източник, съдържащ имената на 74 жители, за които се счита, че са били убити. Повечето от тях са стари жени, а 11 са съвсем малки деца.

Главното обстоятелство, върху което трябва да се наблегне е, че гръцката армия започна Втората война с умишленото опожаряване на един български град. Уникален факт, свързан с гръцката политика, е това, че бегълците, потърсили закрила във френското сиропиталище, на 6 септември се намирали все още в него. Дълго след сключването на мира те са държани там като затворници, макар че едва ли някой от тях е бил способен да носи оръжие. Едно известие на гръцки език върху външната врата е предупреждавало, че тези бегълци нямат право да напускат района. Междувременно гръцки (или по-скоро „гръкомани") бежанци от Струмица са получавали парцелите на къщите, принадлежали преди това на българи и били настанявани в малкото спасени от опожаряването сгради (може би десетина). Заклю-

93 

Фиг. 13. Популярен гръцки плакат

94 

чението се налага с пълна сила. След завладяването на района около Кукуш, гърците са решили там да няма никакъв гражданин от български произход.

Прецедентът от Кукуш е повторен в селата. В бившата турска кааза с център Кукуш не по-малко от 40 български села били опожарени от гръцката армия при напредването й на север (вж. приложение С52). Кавалерийски отряди нападали село подир село, като работата на редовните войски се довършвала от башибозуци. Част от гръцкия план бил да се използва местното турско население за извършване на предвиденото опустошение. В някои случаи башибозуците са били въоръжени и дори снабдени с униформи (вж. приложение С43). Не знаем нито един случай обаче, в който турците да са били единствено отговорни за опожаряването на някое село. Те са вървели подир гръцките войски и са действали под тяхна закрила. Нямаме възможност да установим дали е била дадена обща заповед, която да предвижда опожаряването на българските села. Един гръцки сержант от военнопленниците в София заяви по повод на въпрос, зададен от член на Комисията, че той и неговите другари опожарявали селата около Кукуш, защото техните жители ги били напуснали. Интересно е обстоятелството, че само в едно село, населено главно с католици (село Тодорак), повечето от жителите му останали по домовете си. То не било опожарено, макар че всъщност било напълно плячкосано (вж. приложение С32). Каквито и да са били заповедите, по които са действали гръцките войски, резултатът с много малки изключения е опожаряването на българските села.

Бегълци описаха пред нас как през нощта след падането на Кукуш цялото небе изглеждало в пламъци. Това представлявало ясен сигнал, който селяните изтълкували много точно. Много малко от тях се поколебали какво решение да вземат. Започнало всеобщо бягство, което завършило със струпване на българското население от районите, през които минавала гръцката армия, зад предишните граници на България. Тук няма да се спираме на мъките, свързани с това бягство. Стари и млади, жени и деца е трябвало понякога да вървят в продължение на две седмици по криволичещи планински пътеки. По-слабите падали край пътя, покосени от глад и изтощение. Имало много разделени семейства. Сред стоте хиляди бегълци, разпръснати из България, все още има много жени, които търсят своите съпрузи, и родители, които търсят децата си. Понякога потокът от бегълци е пресичал пътя на биещите се армии. Тропотът на кавалерийски копита пораждал страшна паника, в която майките загубвали децата си, а дори имало случаи, когато майка е изоставяла едно от децата си, за да спаси другото (вж. приложение С33, 34, 35). Бежанците пристигали с пълното съзнание, че стадата им са отвлечени, техните ниви - напуснати, а домовете им разрушени. В тези злочестини и загуби има нещо много повече от онова, което е нормално и неизбежно като опустошение от войната. Селяните са изоставяли всичко и са бягали, защото нямали вяра, че гръцката армия ще ги пощади. Остава да си зададем въпроса, дали страхът им е бил необоснован.

Мнозинството от македонските бегълци в България всъщност никога не са имали пряк контакт с гръцката армия и нямат преки лични впечатления от нея. Те са чували за изстъпления, ставали в други села, те са знаели за други опожарени села и са бягали както всички останали хора; най-лошото, което могат да кажат, е, че са видели отдалеч как техните села са погълнати от пламъци. Би било лесно да се опитаме да припишем страховете им на предразсъдъци или на паника, ако нямахме свидетелските показания на малкото, които всъщност са имали пряк досег с гръцките войски. В приложе-

95 

нията има няколко показания, които Комисията взе от такива бежанци. Невъзможно е някой да изпитва съмнения, че тези хора казват истината. Повечето от тях бяха обикновени селяни, необразовани, смаяни от своите страдания и едва ли имаха някаква възможност да съчиняват. Те разказваха за своите преживявания с монотонна и дословна прямота. В два от по-ярките случаи получихме достатъчно потвърждение при обстоятелства, при които не можеше да се мисли за каквото и да било предварително уговаряне. Така например един беглец от Арканджали, избягал в Солун, ни описа едно клане и безчинство (вж. приложение С39), които отговаряха на описанието, получено по-късно от друг беглец от същото село, който беше избягал в София (приложение С41). Когато минавахме през Дупница, запитахме група бегълци, дали някой от тях е от село Арканджали. Един младеж излезе напред и отново ни разказа случка, която отговаряше напълно на чутото преди това от други двама бежанци (приложение С42). Разказът на момчето Мито Колев (приложение С36), което разпитахме в София, също бе потвърден от двама свидетели в Самоков (приложение С37 и 38). Те излязоха от тълпа бежанци в отговор на нашето запитване, дали някой от присъстващите е дошъл от въпросното село (Гавалянци). Не може да има каквото и да било съмнение относно достоверността на това описание, което достига до нас от съвършено независими свидетели. Тези две случки са типични и трябва накратко да ги представим тук.

Мито Колев е интелигентно 14-годишно момче, дошло от българското село Гавалянци, окръг Кукуш. Той избягал с повечето от неговите съседи още при първата тревога след поражението на българите при Кукуш, но се завърнал следващия ден, за да вземе майка си, която останала в селото. Извън селото един кавалерист стрелял срещу него, но не успял да го улучи. Интелигентното дете решило да се преструва на умряло. Докато лежало на земята, майка му пристигнала и била застреляна от същия кавалерист. Момчето видяло как убиват едно друго момче и как същият кавалерист преследвал сакато момиче. Мито не знае нищо за съдбата на това момиче; Той много ясно разграничаваше между това, което е видял, и това, което предполага, че се е случило. Но друг свидетел (Лазар Томов) можал да види тялото на това сакато момиче (приложение В25). По-късните си преживелици Мито ни разказа с големи подробности. Същественото в тях е следното: 1) той видял как неговото село е било опожарено; 2) друг един гръцки кавалерист, когото той среща по-късно през деня, едва не го убил с револвер и с удар на сабя. Войникът пожалил един човек, който се намирал наблизо и който благодарение на това, че знаел гръцки, минал за грък. Потвърждение за верността на този разказ е обстоятелството, че Мито все още носеше следите от своите рани. Огнестрелна рана може да бъде и случайна, но рана от сабя може да бъде нанесена само умишлено и от непосредствена близост. Войник, който наранява едно момче със. своята сабя, не може да твърди, че е направил това случайно или по грешка. Това е войник, който няма как да не е участвал в безразборно клане. Що се отнася до този конкретен ескадрон гръцка кавалерия, би могло спокойно да се каже, че тези хора са клали български селяни там, където са ги намирали, и че не са пожалили нито жени, нито деца.

Събраните данни за Арканджали (приложение С39-42 и приложение В63, параграф В) водят до същото заключение. Бегълци от много съседни села, възлизащи на около 4 хиляди души, се били спрели при това българско село близо до Дойранското езеро. Един ескадрон гръцка кавалерия от около 300 души начело със своите офицери пристигнал в неделя на 6 юли между 3 и

96 

4 часа следобед. Селяните, водени от своя свещеник, излезли от селото да ги посрещнат с бяло знаме и с гръцкия национален флаг. Офицерът, който разговарял с кмета, приел това формално предаване на селото и заповядал на селяните да предадат всякакви оръжия, каквито се намирали у тях. Селяните донесли хляб и сирене, а също така събрали 30 овце, които изпекли за гръцките войници. Около 60 мъже от селото били отделени от останалите и отведени в една гора. Нищо повече не е известно за тяхната съдба. Селяните считат, че са били убити, но ние имаме известно основание да се съмняваме. Може би са ги изпратили като пленници в Солун. Докато гръцките войници събирали пушките, някои от тях започнали да искат пари както от мъжете, така и от жените. Жените били претърсвани с всевъзможни унижения и прояви на неприличие. Един от свидетелите, заможен жител на Кукуш, бил вързан заедно с друг бежанец, чието име не знаел. Той предал часовника си и 5 пиастра и животът му бил пощаден. Но другарят му по съдба нямал пари, поради което бил убит на място. Докато събирали оръжието, случайно изгърмял някакъв пистолет или пушка, вероятно заредени. Един офицер, който по това време трошел пушките, бил ранен. Двамата младежи, стоящи близо до него, били убити след това от гръцките войници - нещо като отмъщение за нещастието, сполетяло офицера. Привечер войниците навлезли в къщите и започнали да изнасилват жените.

Друг свидетел е касапинът, опекъл овцете за гръцките войници. Той видял как две млади жени, чиито имена той даде в своите показания, били изнасилени от трима гръцки войници близо до неговата пещ. В понеделник пристигнала пехота. Малко след това селото било опожарено. Много от селяните били убити в нощта срещу понеделник. Не е възможно да се изчисли броят на убитите, тъй като нашите свидетели са се крили и всеки от тях е могъл да види само малка част от това, което се е случило. Един от тях изчислява броя на убитите до 50, но това явно е само едно предположение. Разполагаме със списък от български източник на 356 души от седем села, които са изчезнали и за които се предполага, че са убити при Арканджали. Турците от съседните села се присъединили към грабежите на гръцките войници и техните офицери, фактите, които правят впечатление в дадените показания са: 1) селото първоначално се е предало доброволно; 2) то е било ограбено и опожарено; 3) гръцките войски са се отдали открито и повсеместно на разврат и оргии; 4) много от селяните били убити по приумица и без каквато и да е провокация от тяхна страна.

Едва ли има смисъл да натоварваме този разказ за гръцкото изстъпление с допълнителна информация. Още много показания могат да се намерят в приложенията към този доклад. Всички те създават едно и също впечатление. Селяните, които са рискували да изчакат пристигането на гръцките войски, нямат по-различна съдба. Селото се разграбвало, а жените били изнасилвани, преди самото село да бъде запалено. Мирни жители са били своеволно избивани - понякога по двама или трима, а другаде и в по-голям брой. Бихме желали да привлечем вниманието на читателя специално върху два от Тези разкази - този на Анастасия Павлова, възрастна жена, от средната обществена прослойка, която сподели своите болезнени и драматични преживявания с по-голяма интелигентност и чувство, отколкото повечето от нашите свидетели селяни (приложение С43). Както всички останали жени и тя била подложена на сексуално насилие, след това била ограбена, бита и станала свидетелка на похитяването на други жени и избиването на мирни мъже. Нейните показания се отнасят отчасти до превземането на град Гевге-

97 

ли. Това е град със смесено население, който също е опожарен. Има обаче един европеец, на чийто разказ може да се вярва. Това е човек, който добре познава града и член от Комисията го познава като почтен и способен гражданин. Той заяви, че при влизането на гръцката армия са били убити не по-малко от 200 български граждани.

Едно друго показание, върху което бихме желали особено да насочим вниманието на нашите читатели, е дадено от Атанас Ванов, очевидец при изнасилването на шест жени и убийството на 9 мъже в село Курчево (приложение С44). Неговият разказ е интересен. Той заявява, че някакъв гръцки войник протестирал срещу бруталността на своите другари, за което получил мъмрене от своя сержант. От същия свидетел научаваме, че заповедта за избиване на мъжете е била дадена от офицери. Възможно е при Курчево и Герман около стотина селяни да са били убити в едно умишлено клане, извършено по много предателски и жесток начин (вж. приложение D59-62). Комисията поема отговорност за тези сведения, в смисъл, че вярва в истинността на свидетелските показания. Освен това Комисията предприе всички мерки да установи чрез разпити, дали може да се намери някакво явно извинение, като например съпротива на нередовно въоръжени жители от тази околност. Тези показания се отнасят до поведението на гръцките войски в десет села. Колебаем се да направим обобщение върху тази основа (освен че селата почти навсякъде са били опожарени), но сме в състояние да допълним нашето приложение с голям брой свидетелски показания, които професор Милетич от Софийския университет е събрал от бежанци (вж. приложение D63). Макар че Комисията не може да поеме лична отговорност за тези показания, нейните членове имат пълно доверие в задълбочеността, с която професор Милетич е изпълнил своята задача.

Многобройните показания сочат, че няма нищо необичайно в случаите, разследвани от самата комисия. В един от тях няколко европейци са станали свидетели на жестокото поведение на отряд гръцки редовни войници, командвани от трима офицери. Петнадесет ранени български войници се приютили в католическия метох Палиорци, близо до Гевгели, и били лекувани от сестрите в манастира. Отец Алоати съобщил за това на гръцкия комендант, след което последният изпратил едно поделение да претърси метоха и да види дали в него не се крие българският войвода, известен под името Аргир, който всъщност не бил там. През време на претърсването един български католически свещеник, отец Тръпче, както и един арменец - лекарят на метоха, били подложени на жесток побой в присъствието на гръцките офицери. Някакъв гръцки войник се опитал да изнасили една монахиня, а при обиска на метоха били откраднати 300 турски лири. Пет български жени и едно младо момиче били подложени на мъчения, а голям брой селяни били отведени в затвора без никакви основания. Командващият офицер заплашил да убие отец Алоати на самото място и да опожари метоха. Ако такива неща са могли да бъдат извършвани спрямо европейци в сграда, която се намира под закрилата на френското знаме, не е толкова трудно да се възприеме становището, че българските селяни са пострадали несравнимо много повече.

Комисията изразява съжаление, че отношението на гръцкото правителство към нейната работа не й даде възможност да получи официален отговор на обвиненията, които произтичат от събраните показания. Не може да се отрече всеизвестният факт, че целият български район на разстояние от около 100 мили* е бил опустошен и че почти всяко село е било опожарено. Също така не мислим, че гръцките власти могат да се позоват на някаква

98 

военна необходимост от извършеното. Гърците са имали голямо числено превъзходство над своя неприятел и доколкото ни е известно, техният фланг не е бил обезпокояван, нито пък комуникациите им са били застрашени от четнически действия или от комитаджии, които биха могли да намерят приют в селата. Гърците не са чакали каквато и да е провокация, но в хода на своето настъпление навсякъде опожарявали селата едно подир друго. Избиването на селяни би могло да се оправдае само ако те са уличени като участници в съпротива и с оръжие в ръка. Не може да се намери никакво обяснение за случаите, които изтъкнахме по-горе, а също така никой от военните кореспонденти, следващи гръцката армия, не е съобщавал за стълкновения с въоръжени селяни по главния път за настъпление на гръцката армия. Изнасилването на жени не може да има никакво извинение. Единственото, което може да се направи е, да се отрече.

Но за нещастие отричането или опровергаването е невъзможно. Няма присъда, основаваща се върху събрания от Комисията материал, която да може да бъде по-сурова от тази, която гръцките войници сами са издали срещу себе си. В навечерието на примирието (27 юли) българите пленили обоза на 19-ти гръцки пехотен полк при Добринище до Разлог. Той включвал пощенските чували заедно с архива на телеграфните записи и някои от неговите съпроводителни документи. В българското външно министерство ни бе дадена възможност да прегледаме тези документи. Архивата от телеграми и сметки не беше нещо интересно. Писмата на войниците бяха написани често пъти с молив върху най-различни видове и размери хартия. Някои от тях бяха внимателно сгънати и без пликове. Други бяха написани върху сувенирна хартия от войната, а трети бяха върху служебни бланки. Повечето от тях носеха полковия пощенски печат. Четири или пет писма бяха написани на хартия с бланка на турска фирма в Серес, която някой гръцки войник вероятно е взел при плячкосване на магазина.

Повечето от писмата не бяха от обществен интерес и обикновено съобщаваха на семейството у дома, че пишещият е добре и че неговите приятели са добре или са болни, или са ранени, според случая. Много от тези писма все още очакват да бъдат внимателно разгледани. Проучихме с особено внимание 25 писма, в които имаше конкретни признания на тези гръцки войници за зверствата, които са извършили. Двама от членовете на Комисията имаха известни познания върху съвременния гръцки език. Ние се уверихме, че: 1) писмата (обикновено неграмотно и грозно написани) са били внимателно разчетени и са били прецизно преведени; 2) интересните части на писмата са със същия почерк, както и адресите на пликовете, които носеха официалния печат, а също и частите, които се отнасяха до лични сведения; 3) не бе направен никакъв опит за подправяне на ръкописите. Някои дребни грешки и неточности са интересни като доказателство за автентичност. Има едно писмо, погрешно датирано 15 юли (стар стил), макар че пощенските чували са били пленени още на 14 (27) юли. Освен това забелязахме, че са направени няколко грешки (включително една граматическа) от българския секретар, който правел транскрипция на адресите от гръцка на латинска азбука - доказателство, че той не е знаел достатъчно гръцки, за да измисля текстовете им. Но едва ли е необходимо да се занимаваме с такива второстепенни указания за тяхната идентичност. Писмата са публикувани във факсимиле. Адресите и подписите са адреси и подписи на реално съществуващи хора. Ако те са били фалшифицирани по някакъв невероятно гениален начин, гръцкото правителство отдавна щеше да доведе тези войници пред някой безпристрастен съд и щеше да

99 

докаже чрез експертиза, че са недостоверни. Накратко казано, Комисията беше уверена в истинността на писмата.

Самите писма не се нуждаят от никакъв коментар. Някои от техните автори се хвалят с жестокостите, извършвани от гръцката армия. Други съжаляват за тях. Излагането на фактите (вж. приложение С 51) е просто, брутално и прямо, то винаги има един и същи резултат. Всички войници заявяват, че където и да са били, са опожарявали българските села. Двама от тях се хвалят с убиването на военнопленници. Един войник отбелязва, че са изнасилвали всички момичета, които били срещнали. Повечето от писмата съобщават за избиването на мирни жители, нямащи нищо общо с войската, включително жени и деца. Даваме няколко откъса, всеки от които е взет от отделно писмо, с надежда, че те са достатъчни да предадат общия смисъл на тези писма:

„По заповед на краля палехме всички български села, защото българите запалиха красивите градове Серес, Нигрита и няколко гръцки села. Ние се показахме далеч по-жестоки от българите..."

„Тук ние горим селата и убиваме българите, както жени, така и деца..."

„Ние взехме само няколко (военнопленници) и ги убихме, защото това бе заповедта, която получихме...

„Ние трябва да опожарим селата - такава е заповедта - да избием младите хора и да пожалим само стари хора и деца..."

„Това, което вършим с българите, е неописуемо; също и с българските селяни. Това е клане. Няма ни един български град или село, които да не са опожарени."

„Избиваме всички българи, които паднат в ръцете ни и изгаряме селата."

„От 1200 пленници, които взехме при Нигрита, само 41 останаха в затворите и никъде не сме оставили нито едно коренче от този народ."

„Избодохме им очите (на пет български военнопленници), докато те все още бяха живи."

„Гръцката армия пали всичките села, в които има българи, и избива всичко, което й се изпречи насреща... Господ знае кога и къде ще свърши това."

100 

ОКОНЧАТЕЛНОТО ИЗСЕЛВАНЕ

Един разказ за страданията на мирното население в Македония не би бил пълен, ако той не опише и преселването на мюсюлманите и на гърците от територията, която се предаваше на България. Огромен брой мюсюлмани пристигнаха в околностите на Солун, докато ние бяхме там. Видяхме около 8 хиляди души да лагеруват на полето и покрай пътищата. Те бяха дошли със своите волски коли и цели семейства имаха за подслон единствено това, което можеха да им предложат тези примитивни превозни средства. Те бяха напуснали своите села и ниви и за всички тях бъдещето бе съвсем неизвестно. Те не желаеха да отидат в Азия, нито пък искаха да се установят на гръцка територия, като не им беше ясно как и кога би могло да стане това. Тези бежанци тъгуваха за своите домове и говореха с пасивен фатализъм за събитията, които ги бяха превърнали в скитници. Когато ги посетихме, те не получаваха никакви дажби, но впоследствие научихме, че гръцките власти направили известни усилия да ги снабдят с хляб.

Историята на това преселение е твърде сложна. Съществена част от гръцката политика бе да създаде впечатлението, че никакво малцинство, било то гръцко или мюсюлманско, не би могло да живее спокойно под българска власт. Положението беше такова, че от всички балкански страни единствено България бе запазила голяма част от първоначалните мюсюлмански жители. Преди да се сключи мирът, официални гръцки декларации предричаха, че мюсюлманите и гръцкото малцинство ще се изселят от новите български територии. Популярните вестници отиваха и по-далече, като съобщаваха как тези гърци и мюсюлмани собственоръчно щели да изгорят своите къщи и когато това време дойде, взеха се мерки за осъществяване на тези предсказания, по-специално в Струмица и в съседните села.

Разпитахме няколко групи от тези мюсюлмански селяни, разположени край пътя близо до Солун (приложение А4). Взехме показания от виден турски първенец на гр. Струмица, Хаджи Сюлейман ефенди (приложение А3). Разпитахме гръцки бежанци от същия град, които са били при Кукуш. Получихме и български данни при посещението ни в София (приложение В65). И накрая, разполагаме с поверителните показания на един авторитетен свидетел, гражданин на неутрална държава, който е посетил град Струмица, преди да е завършило изселването от него. Чухме един и същи разказ от всичките гореспоменати източници на информация. Гръцките военни власти в Струмица издали изрична заповед всички жители на града, както и от околните села, които са мюсюлмани или гърци, да напуснат своите домове и да се преселят на гръцка територия. Заповедта е била подкрепена от предупреждението, че в противен случай техните къщи ще бъдат запалени. Приложен бил също така методът на убеждението, който се е оказал частично успешен, особено при гърците. Казано им било, че българите ще ги избият, ако останат под българска власт. Те също така получили уверение, че за тях ще бъде изградена близо до Кукуш една прекрасна нова Струмица и им били обещани къщи и земи. Някои от водачите на гръцката общност с готовност възприеха тази политика и използваха своето влияние, за да я проведат. Изселването на гърците съвсем не беше спонтанно, но, общо взето, бе доброволно. Според нашето убеждение мюсюлманите действаха под насилие. Вярно е, че в началните седмици на Първата война те са преживявали много тежко под смесеното сръбско-българско управление, но мнозинството от тях заявяваха, че българското управление след тези първоначални ексцеси е било поносимо. Повечето от

101 

тях заминаха в изпълнение на заповед от гръцките власти. Някои напразно се опитваха да подкупят гръцките войници. Известен брой турци упорстваха в желанието си да останат, но бяха насилствено изкарани от домовете им. Същата процедура бе проведена и в селата.

Изселването започва около 10 август. Вечерта на 21 август отряди гръцки войници започнали систематично да палят празните къщи в турския и гръцкия квартал. Те продължили тази своя дейност всяка следваща нощ до 23 август. Гърците евакуирали останалата част от града на 27 август и го предали в този вид на българските войски. Българският квартал не е бил опожарен, тъй като целта на гърците е била да разпространят легендата, че небългарските жители сами са изгорили своите къщи. За да може да се прецени това изключително безчинство, трябва да имаме предвид, че то е извършено в период на мир след подписването на Букурещкия договор.

Подобно изселване било извършено под натиска на гърците и в Мелник. Обаче техните къщи не са изгорени и се предполага, че някои от тези жители ще се опитат да се върнат, когато натискът върху тях отслабне.
В Кукуш намерихме неколкостотин гръцки бегълци от Струмица. Всъщност това не бяха гърци, а славяни, повечето от тях двуезични, принадлежащи към патриаршиската църква. Мъжът на една от жените все още служеше в българската армия. Тя не бе доброволен беглец от българската власт. Тези хора живееха в лагер сред развалините на Кукуш, някои от тях в малкото къщи, спасени от пожарите, а други в импровизирани подслони. Те получаваха дажби и се надяваха да видят „новата Струмица" да възкръсне от пепелта на предишния български град. През прозорците на католическото сиропиталище остатъци от истинското население на Кукуш наблюдаваха как новодошлите се настаняват върху парцелите земя, които са тяхна собственост.

Гръцките власти очевидно бяха решили да се разполагат със земите на избягалите български селяни, като че ли завладяването на тази област унищожава всякакви частнособственически права. Бегълците от Струмица са обикновени хора. Един мъж ни разказа доста наивно за своя първоначален ужас, когато научил, че трябва да напусне родното си място. Той каза, че след това се примирил; според него властите най-добре си разбирали работата. Друг беглец, селски свещеник, съжаляваше за своя дом, който според него имал най-добрата вода в цяла Македония. Но и той беше сигурен, че това е разумна постъпка. Той имаше основание да се страхува от българите. Още в началото на Първата война един комитаджия насочил пушка срещу гърдите му и казал:
„Стани българин, иначе ще те убия." От този момент той станал българин в продължение на няколко месеца и се присъединил към Екзархистката църква. Тези гърци по всяка вероятност ще получат необходимите грижи и може би ще имат добро бъдеще. Обаче бегълците мюсюлмани съставляват трагичния елемент на това насилствено преселване. То създава три проблема: Какво ще стане с турските семейства, които са изкоренени от своята среда? Кой ще придобие земите, които те изоставят? С какво право гърците разполагат с българската земя в района на Кукуш? Този проблем може да намери разрешение чрез някаква размяна, но това няма да мине без безкрайно лично страдание и без огромна несправедливост.

Като завършваме тази трудна глава на нашия доклад, желаем да припомним на читателя, че тя представлява само частична и абстрактна картина на войната. Тя истински разкрива страданията на мирното население на

102 

Македония и Тракия, нанесени от армии, опиянени от победа и ожесточени от поражения. Да си послужим с това като основа на някаква морална присъда, би означавало да покажем безкритичен дух и липса на историческо разбиране. При една оценка на моралните качества на балканските народи под напрежението на войната трябва също така да вземе предвид тяхната храброст, издръжливост и преданост. Ако трябва да приемем, че едно силно национално чувство може да обясни отчасти тези ексцесии, то това силно национално чувство също вдъхнови храбростта, която спечели победи, както и твърдостта, с която бяха посрещнати пораженията. Моралистът, който се опитва да прецени бруталността, показана на тези страници, трябва да има предвид, че всички балкански народи са израснали сред турските модели за водене на война. Народни песни, история и традиции на Балканите еднакво силно говорят за войната като процес, който включва изнасилвания, палежи, грабежи, опустошения и кланета. В Македония всичко това съществуваше не като далечен спомен, а като неотдавнашен опит. Новата и съвременна особеност на тези войни беше, че за пръв път в балканската история е направено усилие, колкото и несъвършено да е то, от страна на някои от воюващите и от някои представители на гражданските власти да се уважи европейският идеал за човечност. Единствената поука, която бихме желали да извлечем от тези събития, е, че при изключителни обстоятелства войната създава нещо по-лошо, отколкото са нейните нормални резултати. Изключителното варварство при някои от епизодите представлява местно обстоятелство, което е вкоренено в балканската история. Но най-важният факт е, че войната отмени ограниченията, приети в гражданския живот, възпламени спящите в мирно време страсти, разруши естественото разбирателство между съседите и постави на първо място желанието да се нанасят поражения. Същината на войната навсякъде по света е една и съща.

[Previous] [Next]
[Back to Index]