ПРИЛОЖЕНИЕ В

ДОКУМЕНТИ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО ГЛАВА II

ПОВЕДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ВТОРАТА ВОЙНА
 

• А. Събитията при Доксат
• Б. Събитията при Серес
• С. Събитията в Демир-Хисар

А. Събитията при Доксат

14. Показания на британския морски капитан Кардейл, препечатани от „Nation" от 23 август 1913 г.

„Драги Касавети,
Получих вчера твоята телеграма и ми бяха необходими 24 часа, за да обмисля какво да ти отговоря. Това, което докладвах от видяното в Доксат е било толкова силно изопачено от репортери и други хора, че, естествено, аз съм вече твърде предпазлив, кргато трябва да кажа каквото и да е. Разбира се, това не се отнася до твоя случай. Както би могъл да си представит, ужасите на това кърваво място са ме поразили толкова, че мразя да говоря за тях. Тъй като ти ме молиш за това, аз ще ти кажа всичко, което видях, и ти давам разрешение да публикуваш цялото мое писмо или желана част от него.

Отидох до Кавала непосредствено след като българите бяха опразнили града; няма нужда да ти пояснявам какви бяха мойте задължения при тази обстановка. Действах по заповед на гръцкото правителство, на което, както знаеш, служа в момента. При пристигането ми чух много страшни неща в Доксат. Говореше се, че почти всички жители са избити от българските войски, преминаващи през града при отстъплението си. Може би ще ме разберет, че след като един човек като мен е преситен от най-различни измислици, а от друга страна, като знам, че войната не се води с кожени ръкавици, не вярвах на всичките тези слухове и ми се струваше, че се е касае чисто и просто за опожаряване на града от оттеглящите се българи и може би с няколко неприятии инцидента, при които са убити хора извън въоръжените сили при възбудата на едно подобно отстъпление. Обаче ранените и осакатените хора, крито бяха пренасяни в Кавала от Доксат вески ден и след като чух някои подробности от обективни хора от всички националности в Кавала, реших да отида в Доксат и сам да видя какво се е случило там. Взех един файтон и отидох там, придружен от един гръцки морски офицер, един гръцки гражданин от Кавала и мойте гръцки телохранители angeliophores. Разстоянието е около 17 мили. Не съм го мерил точно по картата, тъй като понастоящем нямам карта у себе си. Пътувахме около 3 часа и половина. Изглежда че българите са напуснали Кавала набързо, тъй като не бяха развалили и взели със себе си палатките, които видяхме покрай пътя на няколко мили от Филипи.

Във всяко от селата, през което минахме по пътя за Доксат, намирахме някои окаяни, останали живи след масовото избиване, които бяха бездомни, но не искаха да се върнат в своите разрушени домове след всичко, което бяха преживели. Пристигайки в Доксат, намерихме град на мъртвите - всичко опожарено и опустошено и с такъв мирис на кръв и разлагащи се тела, които надявам се никога няма отново да почувствам в живота си. Дори пет минути, преди да влезем в града, докато се движехме през равнината, на някои места миризмата беше непоносима. В тази равнина имаше

270  

купища от тела, покрити с тънък пласт пясък, които останалите живи жители на Доксат се бяха опитали да укрият с оглед запазване на санитарните изисквания, но оживелите очевидно са били твърде малобройни, за да могат да извършат добре тази работа, и телата всъщност не бяха истински погребани. При влизане в Доксат намерихме хора, които все още живееха сред развалините на своите бивши домове и се опитахме да разберем какво се е случило, фактически цялата гръцка част на града бе опожарена и ние навсякъде по улиците видяхме обгорени останки от човешки тела. Оказало се е невъзможно да се извършват погребения в самия град, за да се справят с този проблем, хората заливали телата с газ.

В някои от градините и дворовете видяхме гробове на деца, всеки от тях с малко диви цветя, но изглежда хората са погребвали единствено децата си. Горките хора! След целия този ужас човек просто се чуди как са могли изобщо да погребат някого. С малки изключения, турският квартал не беше пострадал от пожара. Според това, което чух от оживелите жители на града, в този квартал са се извършили голямата част от убийствата. Видях много стаи, на които подовете бяха напоени с кръв, а килимите, чергите и възглавниците бяха покрити с кръв и с останки от човешки тела. Плочите на дворовете на тези къщи бяха изцапани с кръв. Говори се, че повечето от тези, които били убити в дворовете, всъщност били убити с камъни. Останалите живи граждани на Доксат ни показаха една къща, заобиколена с висока стена, която огражда един двор и лозе, където са били убити известен брой гърци. Петна от кръв имаше навсякъде - както в двора, така и в градината. Там намерихме мотики и други земеделски сечива, изцапани с кръв, и кървави стъпки, които водеха до една барака. Според останалите живи жители тук жертвите са били настигнати и избити. Къщата и районът около нея принадлежал на един турчин, който, като чул, че има възможност да бъдат извършени масови убийства, съобщил на гърците, че предлага убежище за техните жени и деца. Над 120 души са били събрани в неговата къща. Той и няколко от неговите сънародници, по указание на един български офицер, избили всички свои гости. Разбира се, всичко това са само сведения, които чух от останалите живи жители. Аз мога да кажа в резултат на моите лични наблюдения, че мястото изглеждаше като кланица, независимо кой е извършил това дело. Всъщност лозето, дворът и къщата ми напомняха силно на приказките, които сме чели за убийствата в Каунпур.[Касае се за масово избиване на мъже, жени и деца в Индия от Пана Сахиб през 1857 г. - Б. пр.] Навсякъде се намират места, които миришат на кръв. Без да искам да бъда сензационен, този малък град найстина миришеше на кръв. Казаха ни, че българската кавалерия, която навлязла в града, посякла някои от неговите жители и че пехотата, която дошла след кавалерията, убила всички, които се намирали по улиците.

Истинската голяма част от убийствата обаче били извършени от турците, подстрекавали от българските офицери. Не мога да кажа до каква степен това е вярно, тъй като не съм видял това със собствените ей очи. Има обаче едно многозначително обстоятелство, а именно, че турският квартал не е бил опожарен. Много малко турци са били убити, а също така всички местни турски жители са избягали от града, а техните къщи до този момент са незасегнати, макар и опръскани с кръв, което представлява доказателство за невероятни жестокости. Мога да ти дам повече подробности относно сведенията, крито получих за извършените жестокости, но право да ти кажа, има някои неща, за които ми е много трудно да говоря. От мен поискаха да изчисля колко души са били убити в Доксат. Такова нещо е невъзможно, тъй като много от тези, които се предполагаше, че са убити, междувременно се оказаха живи, тъй като се успели да избягат по време на масовите убийства. Но ако се опитам да направя някакво изчисление на базата на броя на телата, които видях, както и.на купищата от обгорени останки от човешки тела и от това, което можеше да се види след извършените убийства в градините и в дворовете, струва ми се, че броят на убитите е бил не по-малко от 600 души, а може би много повече, и че голяма част от тях са били жени и деца.

271  

15. Показания на капитан Софрониев от гвардейския полк.

„Командвах два ескадрона от македонската кавалерия, което представляваше войскова част от войници главно от запаса. На 10 юли, докато бях на гарнизон в Отолигос на около 20 км от Доксат, изпратих разузнавачи, които да ми докладват за състоянието на района. Те съобщиха, че последната част от нашите войски, които се връщали от Кавала, са били обстрелвани от селяните в Доксат, някои от които носели гръцка униформа. Тези гърци убили много от нашите хора и успели да плячкосат обоза. Конните каруци успели да избягат, обаче тези, които били теглени от волове, са Заловени от гърците и плячкосани. Изпратих подпоручик Писаров с 30 войници да разбере какво става в Доксат и да възстанови реда там. След това един от моите изпратени преди това разузнавачи се върна от своята втора задача и съобщи, че срещнал голям брой гръцки въстаници, които напредвали от Кавала. Той научил от турски селяни, че тези гръцки въстаници се командват от гръцки офицери. Те убили всички български и турски селяни, които заловили по пътя си. Моят разузнавач видял обезглавели жени и деца, чиито тела, били разсечени. Имало голяма паника сред населението в района. (Ние видяхме оригиналните бележки на доклада на този разузнавач, написани с молив.) Подпоручик Писаров съобщил, че гръцките войски са разположени близо до развалините на моста при Александра. Гърците безмилостно убивали мъже, жени и деца. Доксат бил окупиран от два гръцки батальона и планински оръдия се насочвали от Вълчица. Подпоручик Писарев помогнал на местното българско и турско население да избяга своевременно (видяхме оригиналния текст на неговия доклад). След това докладвах на командира на моята дивизия, генерал Делов. Той ми заповяда да отида веднага в Доксат и да арестувам виновните, както и да възстановя реда. Тръгнах през нощта на 13 юли, но загубих пътя в тъмното и при изгрев слънце се намерих между Дойран и Доксат. Имах два кавалерийски ескадрона с около 250 души. Неприятелят веднага откри огън и трима разузнавачи, които бях изпратил да разузнаят за неговите позиции, бяха убити. Най-силният огън идваше от покрайнините на Доксат. Равнината беше почерняла от хора, които търсеха да намерят закритие от стрелбата. Изпратих един ескадрон към Доксат, а другият ескадрон под моя команда Продължи настъплението си към Дойран. Стрелбата продължи около два часа. От моя ескадрон бяха убити 17 души и 24 ранени. Най-накрая проведохме саблена атака. Неприятелят, напълно въоръжен, запази спокойствие и изчака атаката им. При тази атака убихме най-малко 150 души, а може би дори и 300. Много от тях се предадоха. След това чух, че гръцка колона от село Вълчица настъпвала към Алистрати. Реших да се оттегля и побързах да се съединя с колоната на подполковник Бърнев. Оставих турците, които набързо пристигнаха от съседните села, да пазят моите пленници и им казах да разоръжат хората в Доксат и да поддържат реда. Те се въоръжиха с пушки и патрони, главно „Мартини" и „Грас", взети от убитите гърци. Преди това не сме имали установени отношения с тези турци, но те винаги ни помагаха с ценни сведения. На следващия ден, 14 юли, водихме бой, за да дадем възможност на селяните бегълци да достигнат до планините. Турците, бягащи от Доксат, ни казаха, че гърците убили всички българи и турци, които намерили в селото. Питах ги защо тези българи и турци не са избягали навреме. Отговориха ми: „Защото се занимавахме с грабежи и с отмъщение." Моите разузнавачи ми съобщиха този ден, че нещо страшно се е случило в Доксат. Турците започнали да убиват, а след това гърците дошли и започнали да избиват турците. Полето било покрито с мъртви човешки тела. Следващия ден, 15 юли, гърците разрушили българското село Гиреджик. Селяните не могли да избягат и били избити почти всички. Трима или четирима успели да избягат и те съобщиха какво е станало в селото."

Капитанът заяви, че лично той не бил вътре в Доксат. Вероятно някои от неговите пехотинци са влезли в града, но това той не може да потвърди със сигурност. Той даде честна дума като офицер, че хората от неговите два ескадрона не са убивали.

От едно писмено показание на капитан Софрониев ние взимаме следния пасаж:

„Когато се върнах в околностите на Доксат [след като атакувах една далечно разположена част от въстаници] към 2,30 ч следобед, видяхме турците, които, избягали преди, сега се връщаха в селото в състояние на крайна възбуда. Тъй като нямахме никакво време на разположение, наредихме им да съберат

272  

пушките, разпръснати наоколо. В този момент видяхме как селото пламва в огньове. Не знам кой причини тези пожари."

16. Показания на г-н Живко Добрев, граждански управител на окръг Драма.

Населението на окръг Драма възлиза на 18 000 души, от които 13 000 са мюсюлмани - 3000 от тях са помаци, а останалите - турци. Доксат и две от неговите съседни села представляват гръцки оазис в компактна маса от турско население, с което винаги са съществували конфликтни отношения. По този начин Доксат естествено се превърна в център на гръцкото въстаническо движение срещу турците. През време на Първата война, във втората половина, на октомври, гърците в този район, които се държаха като наши съюзници и бяха под закрила на нашите войски, започнаха да извършват актове на отмъщение срещу турците, като убиваха, плячкосваха и изнасилваха. Администрацията, организирана от хора сред местните първенци, главно гърци и по-специално епископа, твърдят, че не знаели за всички тези жестокости. Увеличиха се апетитите за грабежи и гърците започнаха да изискват от турците декларации, че им отстъпват земите си. С оглед да окаже защита на законните интереси на тези турци, българското правителство публикува общо постановление, с което се анулираха всякакви договори, отнасящи се до прехвърляне на земя по време на войната. Аз пристигнах в Драма на 3 декември, макар че този град всъщност бе превзет на 5 ноември. Твърде късно бе, за да мога да предотвратя несправедливостите, които са били извършени срещу турците, но аз им върнах джамиите, въпреки протестите на гърците, и им помогнах да си възвърнат част от откраднатите стоки.

На 8 юли българските официални власти напуснаха Кавала и градът остана без редовна администрация цяла седмица. На 10 юли изпратих разузнавачи, които да ми докладват какво се извършва в Кавала. При това разузнаване един от нашите войници бе убит, а другият - ранен в Доксат. Изпратих по-голям отряд на 11 юли, около 30 души, и по този отряд също бяха стреляли от Доксат. През нощта на 11 юли един по-голям отряд, съставен от два ескадрона кавалерия, две роти пехота и четири оръдия беше изпратен в същата посока. [Забележка: Тук има несъответствие между датите, дадени от капитан Софрониев и от г-н Добрев. Верни са датите, дадени от капитан Софрониев.] Всъщност в Доксат имаше истинско въстание, чиято цел беше да се откъсне Драма от крайбрежието. Кавалерията обкръжи Доксат. Пехотата бе посрещната със залп, след което командирът заплаши, че ще си послужи с артилерия и поиска градът да се предаде. Когато артилерията откри огън, около 500 до 600 въоръжени мъже с местното население започнаха да бягат. Нашата кавалерия ги преследва. Селото бе запалено от нашите снаряди и по едно време се чу огромна експлозия, като че ли някой склад с боеприпаси бе засегнат от пожара. Експлозиите продължаваха да се чуват в продължение на един час. Българската пехота се състоеше главно от мюсюлмани от българското царство. Те се възбудиха много при експлозията на склада и започнаха да избиват безразборно. Възможно е да са били убити и деца. Пристигнах следобеда на 12(13?) юли и открих, че местните турци вървят от къща на къща, като ограбват каквото намерят. Видях една къща с полуотворена врата и в нея имаше убита жена. Къщата явно бе ограбена. Видях турчин, който се бе покачил на една стълба и наливаше газ от един бидон върху къщата, с оглед да я запали. Заповядах му да спре, обаче други турци вършеха същото в други части на града. Отново отидох в Доксат в 2 часа следобед на следващия ден, 13(14 ?) юли. Къщите все още горяха и повечето от хората избягали в съседното село Чаталджа; Тези, които бяха останали в селото, дойдоха да ни посрещнат. Измежду тях имаше жени, една от които носеше рана от сабя на някой от нашите кавалеристи. Заведох я във фермата на г-н Лавалет, където тя получи помощ. В Чаталджа всичко беше спокойно. Кметът на селото и първенците бяха поискали предишния ден да изпратя войници до тяхното село, тъй като въстаниците от Доксат се опитвали да ги накарат да вземат участие в тяхното въстание и ги заплашвали с наказателни мерки, ако не се съгласят. Изпратих 60 войници. По-късно изпратих и полиция на 14(15 ?) юли, за да погребе труповете в Доксат. Полицията изброи 300 трупа. По това време пристигна гръцката армия, която се движеше от Зиляново. Някои от моите полицаи бяха убити от гръцкото население.

273  

16 а. Показание на подпоручик о.з. Милев (предадено на Комисията), (Леш кмет на Пловдив и окръжен управител в Стара Загора, който е бил командир на пехотен отряд, действал в Доксат.

Сутринта на 11 юли един отряд, съставен от кавалерия, пехота и артилерия, тръгна от Драма към Кавала, за да наблюдава движенията на андартите. На 1 км от Доксат бяхме посрещнати с пушечни изстрели. Стрелбата се засили, когато наближихме селото. Изпратихме парламентьори, но гърците отказаха да ги приемат и продължиха да стрелят. Пехотата се разгърна в боен ред и продължи своето напредване, без да стреля. На около 500 крачки от селото дадох заповед да се отвърне на гръцкия огън и по-специално да се стреля срещу училището, което беше щабът на андартите и върху което се вееше гръцкото знаме. Стрелбата продължи два часа, след което андартите напуснаха училището, запалиха го и започнаха да бягат към Кавала. Когато пехотата навлезе в Доксат, установихме, че не всички андарти бяха напуснали селото, защото някои от тях продължаваха да стрелят по нашите войници от гръцките къщи. Започна бой, който продължи до пладне, когато бе сломена съпротивата на жителите на Доксат. Само 27 андарти бяха убити в селото. Останалите успяха да избягат към Кавала и към съседните възвишения.

Жителите на Доксат успяха да евакуират повечето от техните жени и деца, които още на 11 юли заминали за Кавала. След битката българската пехота намери само около 100 жени и деца в селото, които бяха поставени по наша заповед в няколко къщи и дворове и се ползваха със защитата на българските войници срещу местното турско и циганско население, което още от началото на битката бе започнало да опожарява, да граби и да изнасилва жени и момичета. Двама турци бяха хванати на местопрестъплението и бяха веднага екзекутирани от българските войници. Следователно няма никакво престъпление, което да тежи на съвестта на българската армия. Ако в някои изолирани части на селото действително са били убивани жени и деца (селото всъщност представлява една-единствена улица, която е дълга един километър), това е било дело на местните турци и цигани. Впоследствие се доказа, че андартите, подстрекавани от гръцки войници и офицери, умишлено запалили училището, за да могат да изгорят живи 20 българи, които били затворени в него. Това бяха работници, арестувани по полето с вързани ръце и крака, държани от гърците без храна в продължение на 4 дни, когато българските войници ги освободиха.

Армията напусна Доксат в 2 часа следобед, като остави в селото 20 войници да пазят реда.

16 б. Полковник Бърнев, който ръководел действията срещу сезоните и андартите около Доксат, е дал следните показания (които бяха предадени на Комисията):

Сутринта на 13 юли два ескадрона кавалерия под моя команда, достигнаха околността на Доксат, където намерих и други български части, изпратени със същата цел. На около 800 крачки от Доксат срещнах вестовой със заповеди и донесения. Докато се занимавах с вестовоя, наредих на капитан Софрониев да продължи настъплението по посока на Доксат - Кавала, след което предвиждах да настигна отряда. Забелязах, че околността на селото беше наситена с въоръжени хора, които веднага откриха огън. Ротата, командвана от подпоручик Милев, която напредваше на юг паралелно на нашите части, измени фронта си и се насочи към Доксат предвид на това неочаквано нападение, като сформира боен ред и напредна към селото. Огънят бе насочен срещу тази рота и тя бе сериозно застрашена. Положението изискваше най-напред да се премине към отбрана, след което да последва енергично преследване на андартите. Появяването на кавалерийските ескадрони вся паника сред андартите и те избягаха, като напуснаха своите позиции и потърсиха убежище по височините на североизток от Доксат, където се укрепиха. Междувременно се получиха съобщения, че други войски и андарти са се запътили от Кавала към нас, които от своя страна откриха силен огън срещу нас и ние бяхме принудени да ги атакуваме. Част от тях се оттеглиха към същите височини, откъдето продължиха да стрелят срещу нас. Кавалерията ги атакува и прогони. След преследването дадох заповед да се вземат необходимите мерки за ранените, да се закарат на безопасно място и да бъдат евакуирани по пътя към Дадем-чифлик. Едва бяхме минали Дойран, когато подпоручик Танев изпрати вестовой и ме осведоми, че срещу нас напредвали андарти, идващи от Кавала,

274  

че те вече заели височините близо до развалините на Александрос и пътят към Дадем-чифлик е прекъснат. Изпратих бързо капитан Софрониев в тази посока и въстаниците избягаха към Кавала. В този момент получих известие от изпратените от мен разузнавачи, че една гръцка колона напредвала от Вълчица по посока на станцията Ангиста-Алистрати. Виждайки, че тилът ни е заплашен, дадох заповед на отряда да ее върне и да заеме първоначалните си позиции (проходът Просечен). Съгласно получе-ните сведения, местните мюсюлмани, подтикнати от чувство на мъст срещу гърците, се отдали на изстъпления до полунощ. Точно това са изстъпленията, които се приписват на българските войници на страниците на гръцкия печат.
Аз отхвърлям всичките обвинения за непристойно поведение на мойте войници в Доксат и твърдя, че те са неверии. Българският войник, смятам, е дал всички възможни доказателства за толерантност и дисциплина.

Б. Събитията при Серес

17. [Забележка: В полуофициалната гръцка брошура, озаглавена „Atrocites bulgares", издадена от ректора на Атинския университет, описанието, публикувано от сеньор Магрини в „Secolo" се възприема като авторитетно изложение на гръцката кауза. Сеньор Магрини заявява, че е присъствал на разследването, което било проведено в Серес от генералните консули на Австрия и Италия, които дошли от Солун, за да чуят свидетелите на самого място.]

Нашата Комисия успя да възстанови това, което.е станало през тази паметна седмица в този македонски град. В петък, на 4 юли, българският юридически съветник към италианското консулство го осведомил за пристигането на следната заповед: [Не можахме да открием никакво потвърждение на това изявление.]

„Ако е вероятно, че българите ще загубят Серес, разрушете града."

Същата вечер генерал Иванов, които претърпял поражение при Лахана, минал през Серес на път към Демир-Хисар. В събота на 5 юли магазините и къщите на Серес били ограбени; 17 видни граждани убити [Може би това се отнася за тринадесетте души, които били убити в затвора. Положително не всички от тях биха могли да се наричат видни граждани.]; други четирима първенци, между които директорът на гимназията, управителят на болницата и управителят на „Ориент Банк", били изведени извън града и убити с щикове.[Директорът на „Ориент Банк" е жив и здрав и никога не е получавал никакво нараняване.]

Генерал Вълков, управителят на Македония и всички български служебни лица, войници и жандарми, напуснали набързо града. Градът е бил спокоен в неделя и понеделник, в очакване на пристигането на гръцката армия. Жителите на града се въоръжили, за да отблъснат евентуално нападение на комитаджии. Във вторник и сряда избухнали схватки между жители на града и групи войници, които се опитвали да влязат в Серес и да го подпалят. Предвиждайки такава катастрофа, във вторник жителите изпратили делегация до Нигрита с молба за помощ, но тази инициатива се оказала твърде закъсняла [Забележете, че тук не се споменава абсолютно нищо за жестокото избиване, извършено в училищната сграда.].

Заедно с австрийския генерален консул разпитах мюсюлманина Ахмед-Хафиз, които преди това е бил придаден към българската полиция. Той направи следните изявления:

Във вторник вечерта един български офицер на име Монев се яви в моята къща и ми каза, че българите щели да опожарят Серес на другия ден. Покани ме да се включа в ограбването и в опожаряването заедно с една шайка от мюсюлмани. Отказах. След това Монев ме запита дали имам газ. Казах му, че нямам. През нощта във вторник бяха поставени четири оръдия на хълма Дутли, които има командно положение над Серес, и след това, на следната сутрин около 8 часа, започна бомбардирането, което създаде огромна паника. Скоро над 500 души пехотинци, няколко групи кавалеристи от по десетина души и 50 комитаджии влязоха в града въоръжени с бомби и варварщините започнаха. Разпознах

275  

няколко служебни лица между войниците, включително д-р Янков, ськретар на генерал Вълков и правителствен съветник, покойния началник на полицията Карагьозов, както и Орфаниев, началник на жандармерията в Серес. Явно се работеше по добре замислен план. Вратите на къщите и на магазините бяха отваряни с тояги, които в единия си край завършваха със железни остриета и бяха раздадени на войниците. Те влизаха в зданията и ги ограбваха. Плячката се натоварваше на около стотина каруци, които специално бяха събрани за тази цел. След това къщите, които една по една бяха изпразвани, бяха залети с газ и с други запалителни вещества и бяха запалвани. Като приложение на закона за икономия на усилията, във всяка група от три къщи се запалваше само тази, която се намираше по средата, като палачите явно се надяваха, че вятърът, които духаше много силно, ще довърши тяхната разрушителна дейност. Войниците стреляха по жителите, които се опитваха да спасят горящите къщи, консулствата и чуждестранните здания.

В квартала Каменилия бяха убити 28 души, сред тях и Алберт Бирс, унгарец по произход. Австрийският вицеконсул заедно с хората, които бяха потърсили убежище в консулството, беше отведен в планината, като прекрасната му къща бе ограбена и опожарена. Всичките здания, закриляни с чуждестранни знамена, бяха третирани по същия начин. При „Ориент Банк" бе направен опит да се отвори касата с бомба, но опитът се оказа неуспешен и нападателите трябваше да се задоволят с опожаряване на зданието. Италианското консулство, една много добре построена къща с огромна градина, бе спасено от разрушение като по чудо. То е единственото здание, което остана незасегнато в целия квартал, които иначе бе напълно опожарен. Италианският консулски представител Менахем Симантов ми обясни, че в петък по обяд няколко пехотинци му заповядали да отвори къщата си, в която потърсили закрила около 600 души, главно жени и деца. Той се показал на прозореца и войниците поискали 400 турски лири. Тъй като Симантов говорел добре български, той можел да спаси хората, потърсили убежище. Убедил войниците да се задоволят с 54 лири и да се оттеглят. Според Симантов присъствието на младия българин Мавродиев спасило консулството от катастрофа. Въпреки това през деня се оказало необходимо да се дава наново откуп на други войници. Консулството, изпълнено с бежанци, избухнало в пламъци. Ние едва можахме да го опазим.

17 а. Изявления на г-н Златкос, вицеконсул на Австро-Унгария в Серес („Atrocites bulgares",  стр. 23):
Около обед в петък войници от редовната българска армия нападнаха моята къща, като ме накараха да изляза на улицата със семейството си и с голям брой хора, които, избягали от кланетата и стрелбата, бяха потърсили убежище при мен. Непосредствено след това ни заведоха в планината. Всички деца и жени, които бяха с мен, бяха заплашени със смърт и бяха освободени само след като платиха големи откупи. Аз съм в безопасност и съм добре, обаче моята къща стана жертва на пламъците и заедно с цялото ми семейство сме без всякакъв подслон и с недостатъчно дрехи. Всички наши граждани, които живеят тук, са в същото положение.

18. Масовите убийства в училището (Вж. също № 56, 57 и 58). Показания на Димитър Карамфилов, по първоначално занятие млекар и след това бьлгарски стражар в Серес.

В събота на 5 юли българската армия напусна града. Нямах възможност да замина с нея, защото жена ми беше болна. В понеделник всичко беше тихо. След това пристигнаха гръцките андарти (въстаници) със селяни и с малък брой войници. Скрих се и видях много малко от това, което ставаше навън. Във вторник се дадоха изстрели по моята къща и чух гласове, които казваха: „Тук живеят българи." Те влязоха в къщата и извършиха обиск за оръжие. Групата се състоеше от около 12 души, като един или двама от тях бяха войници. Отведоха ме до митрополията и ме изправиха пред една гражданска комисия, която включваше митрополита на Серес (стар човек), както и един млад епископ, които председателстваше комисията. По пътя до митрополията войниците ми казаха: „Дошли сме да избием българите." Обискираха ме и ми

276  

взеха 5 франка. След това ме закараха до една стая в девическата гимназия, където ме държаха в продължение на 4 дни, пазен както от войници, така и от цивилни, дошли от Серес и от околните села. Тук бяха и много други българи. Получавахме хляб един път на ден, но не ни малтретираха. От нашата стая бяха извадени 10 души и те не се върнаха. Чухме викове и считаме, че са убити. Заповядаха ни, заедно с трима мъже, да изнесем оттам две тела. Те бяха покрити с кръв и според мен бяха българи от Серес. В петък сутрин дойде един войник и ми каза: „Не се страхувай, нашата армия идва. Прави всичко, което ти нареждаме." Почувствахме известно успокоение. Тогава тези, които се намираха в нашата стая, бяха вързани по двама, извеждаха ги нагоре и от тях не чухме нищо повече. Дойде и моят ред. Вързаха ме за друг човек и ме заведоха в стая, пълна с трупове. Имаше най-малко 50 трупа. Подът не се виждаше от тях. Някои лежаха на купища и навсякъде имаше кръв. След това ме удариха в тила с щик от пушка „Мартини" и ме промушиха във врата и в рамото [ние видяхме тези рани, а също така и дупката, направена в палтото на този човек]. Ударът в рамото ми беше нанесен от Христо, който е мой съсед. Не знаем кои бяха другите. Когато паднах на земята, друг човек падна върху мен. Загубих съзнание и се опомних след известно време. Забелязах, че още един човек се движи и скоро установихме, че сме пет или шест души, които сме все още живи. Гърците си бяха отишли и се чуваше само престрелка извън постройката. Градът беше в пламъци и скоро училището също щеше да пламне. Излязохме от стаята и видяхме друга стая пълна с тела, някои от които все още живи. Вратите на училището бяха отворени и ние решихме да излезем. Прекосихме улицата, отидохме до възвишенията и се присъединихме към българските войници, които се погрижиха за раните ни. До ден днешен нямам никакви вести за жена ми.

19. Показание на Христо Димитров, мелничар от Серес.

На 5 юни напуснах моята мелница по съвета на един български войник и отидох вкъщи да взема жена си и децата си. Навсякъде се чуваше гръцкият възглас „Зето" и съседите викаха „гръцката армия идва". Съседите ми казаха, че няма от какво да се страхувам, и поеха обещанието да ме закрилят. Тази нощ спах вкъщи, а на следващата сутрин видях една тълпа гърци и турци на улицата, които викаха, че ще унищожат всичко българско. Видях ги как арестуват двама мъже от Дебър - Марко и Христо, Гърците се върнаха към къщата на Христо и излязоха от нея половин час по-късно, водейки жена му. Тя викаше: „Няма ли кой да ме спаси?" Тълпата от улицата викаше: „Покажете ни къде са българските къщи." На 6 юли отидох в къщата на един турчин, за да се скрия. На 8 юли тълпата отново дойде, като крещеше: „Тук все още има българи." Съседите се опитаха да ме спасят, но накрая тълпата заплаши и самите тях и те ме посъветваха да отида спокойно до митрополията, тъй като не бях направил никому нищо лошо. Тези съседи дойдоха с мен, за да дадат показания пред митрополита в моя полза. Обаче мен ме отведоха направо в училището и ми задигнаха парите (5 наполеона), когато пристигнах там, макар че това стана пред очите на войниците. Прекарах там деня заедно с около двадесет други българи. Същата вечер ме вързаха и ме поведоха в една стая, където единадесет мъртви тела лежаха на пода. Заповядаха ми да легна. Ръцете и краката ми бяха вързани. След това ме удариха много силно и излязоха. Говорих с други двама от стаята, които бяха все още живи, включително и моят съсед Христо от Дебър, и всеки от нас питаше другия: „Какво престъпление сме направили?" Познах двама гърци измежду нашите тъмничари, единият - Янаки, беше брат на гръцкия консул Кавас, другият се казваше Таки, син на ханджията Петър. Те казаха на един евзон: „Не трябва да оставим нито един от тия жив." След това пребиха до смърт Петро, Христо и Прокоп с една голяма тояга. Един друг гръцки гражданин влезе вътре и ме посочи: „Четиринадесет са достатъчно, не можем да ви погребем всички. Да оставим този за утре." Очевидно те си правеха сметка, че могат да погребат само 14 души за една нощ. Останалите бяха изведени навън и Петро, който още не бе много тежко ранен, бе принуден да ходи. „Ще го убием ей там долу." Оставиха ме вързан и сам. В четвъртък сутринта, 14 юли, ме закараха в друга стая, където имаше хора от Струмица. Помолих се и ми дадоха малко хляб и вода. От селата докараха още 8 души. През цялото време гърците не преставаха да крещят: „Да живее крал Константин!" В петък сутрин, 11 юли, пристигна жена ми и ми донесе малко хляб, тютюн и три франка. Жените, които гледаха от съседните къщи, крещяха заплашително към мен:

277  

„Български кучета, всички ще ви убием!" Тогава четирима български войници, трима комитаджии и секретарят на кмета на село Тополени бяха доведени при нас като пленници. Около 11 часа чух как една гъркиня от квартала извика на хората: „Бягайте, българите идват и ще ви убият." Около 60 души от все още живите затворници бяха събрани заедно. Влязоха петдесетина гърци, включително няколко евзони, които вързаха затворниците и ги изкараха навън двама по двама. Аз бях шестият по ред. Въведоха ме в една горна стая. Заповядаха ми да легна на земята и ми нанесоха четири рани. След това изпъшках и се направих на умрял [членовете на Комисията видяха белезите от раните му, както и дупките по палтото му]. След това въведоха други хора и ги убиха. Чух задавени звуци като на заклани овце от съседната стая. Скоро се чуха изстрели и гърците слязоха долу, за да участват в битката, и ни оставиха сами. След малко се изтеглиха. Между нас имаше 10 души живи и ние се надигнахме, за да излезем, но двама от нас, Илия Пенев и Симон, паднаха и не можаха да продължат. И така 8 души успяхме да се измъкнем благополучно и достигнахме до височините, където се бяха разположили българските войници. Нямам никакви известия от жена ми.

20. Показания на Димитър Лазаров от село Мъклен, близо до Серес.

Кметът на нашето село изпрати 7 души да проверят дали българите все още държат на Серес. Трима стражари бяха включени в тази група и всички ние бяхме с пушки [свидетелят дава имената на всичките седем души]. Арестуваха ни близо до село Субашкьой, където бяхме нападнати от около 100 въоръжени гръцки селяни. Те ни държаха в продължение на 5 дни в училището на селото, като вързаха въжета на гредите, за да ни бесят. След това се чу стрелба в околността и гърците свалиха тези въжета, опасявайки се, че в селото могат да пристигнат български войски. На същото място имаше и пет български военнопленници. Видях как четирима от тях бяха застреляни в градината на училището посред бял ден. Петият много усърдно се молеше да спасят живота му и той бе пожален. Вързаха ни заедно с войника в групи от по четири души и ни заведоха до митрополията. Аз имах 100 пиастра в себе си, а от останалите затворници един имаше 2 турски лири, а друг 14 турски лири. Доведоха ни пред един свещеник, който беше сам в стаята. Може би той да е бил епископ. Евзоните взеха нашите ками и ги поставиха на масата пред свещеника, който след това ги прибра в едно чекмедже. Помолихме да ни дадат вода. Дадоха ни, обаче сезоните ни удариха по лицето пред самия епископ. Той не ни зададе никакви въпроси и ни отведоха в училището. Евзоните ни нанесоха побой и се подиграваха с нашия български вик „Ура!" Арестуваните стражари бяха отведени в отделна стая. В нашата стая вече имаше 10 мъртви тела. След известно време те бяха изкарани навън от турски хамали. Един от стражарите умря този ден от побоя. Оставиха ни съвършено голи. На следващия ден, 11 юли, още 44 български затворници бяха доведени в училището. (Свидетелят, като всички български селяни, изчисляваше датите от последния църковен празник.) Около пладне чухме оръдейни изстрели, може би десетина. След това вимдяхме от прозореца, че градът е в пламъци. Трима войници, носещи нещо като гръцка униформа влязоха в нашата стая, но само един от тях имаше и характерните потури на власите. Те изкараха четирима от затворниците и ги заведоха в друга стая. Чухмс викове. Същите трима души дойдоха отново в стаята, като ръцете и щиковете им бяха окървавени. Опитахме се, но не можахме да избягаме. Мен ме изкараха един от последните и ме въведоха в друга стая пълна с мъртви тела. Влахът ме удари два пъти по главата и два пъти по врата и аз паднах [Ние видяхме неговите рани, черепът му беше малко вдлъбнат]. Върху мен падна друг човек и аз загубих съзнание. Когато се опомних, чух пушечна стрелба. Заедно с мен станаха още четирима души. Ангел Димов от Кърлуково беше единственият, когото познавах. Намерихме вода, в която тези касапи си бяха измили ръцете. Чухме българския вик „Ура" и намерихме един български войник, който ни даде едно муле, за да можем да се придвижим извън града. Целият град бе в пламъци.

21. Показания на Благой Петров от Серес, зидар, осемнадесет годишен.

На 10 юли четирима граждани на Серес, които познавах, се явиха в гръцка униформа и ме закараха в училището, което беше превърнато в затвор. Там имаше около 100 други арестанти. Биеха ни с прикладите на пушките си и повечето от нас бяха

278  

с вързани ръце. При нас пристигна въоръжен цивилен грък и каза: „Не трябва да убиваме тези млади момчета, но ще ги набием хубаво." Те настояваха да остана в затвора и да видя как убиват баща ми. Дори ми обещаваха, че ще ме освободят веднага, ако самият аз убия баща си. Около един часа видях как го убиват с пет удара от приклада на пушка. Много други бяха убити по същото това време. Младежите бяха освободени. Имената на убийците на моя баща са: Теохар, механик, и Атанасиос, тютюноработник.

22. Показания на д-р Клугман, руски лекар, цивилен, на служба в Серес в специалната медицинска част, организирана от българите за борба срещу холерната епидемия.

Когато излязох, за да отида на работа, както обикновено в 8 часа, в неделя сутринта на 6 юли, забелязах, че всичките къщи са затворени и че хората бяха започнали да бягат. Един български офицер и двама или трима войници бяха на улицата с насочени пушки, обаче те не стреляха. Към обяд започна стрелба, която продължи през целия ден, но не мога да кажа кой бе виновен за тази стрелба. Понеделника беше спокойно. От балкона видях как един свещеник викаше на хората от улицата: „Всеки, който иска да получи пушка, да отиде в митрополията и там ще му дадат." След известно време ги видях да излизат на улицата въоръжени. Пушки бяха раздадени и на турците. Престрелките започнаха скоро след това и продължиха цял ден и цяла нощ. Вторник сутрин няколко гръцки андарти дойдоха в къщата ми и ме арестуваха. Безполезно беше да им обяснявам, че бях в този град, за да се боря срещу холерата в полза на цялото население. Докараха ме пред епископа, който за щастие говореше руски и малко след това ме освободи. Отново бях арестуван в четвъртък и по заповед на епископа бях отведен в гръцката болница. През цялото това време се извършваха арести на българи навсякъде из града. Един друг българин, също арестуван, бе жестоко бит от войниците в мое присъствие. В четвъртък, докато бях в митрополията, около 25 български затворници доведоха пред една комисия, съставена от свещеници и цивилни. Доколкото можах да разбера от процедурата, тези хора получаваха смъртни присъди. [Докторът знаеше много малко гръцки, но е успял да разбере значението на това, което се е вършело от тази комисия.] Тогава със съгласието на епископа бях преместен в българската болница, където имаше един друг руски лекар, д-р Лазнев и неговия помощник, който се наричаше Комарьов. В петък сутрин видяхме цялото население да бяга към Нигрита. Около 11 часа се чуха изстрели от хълма над нашата болница, общо 14 или 15 изстрела. Спорадичното стреляне продължи около 1 час. Към обяд всичко утихна. Тогава видях, че градът гори. През следобеда много гръцки войници навлязоха в болницата и заплашваха да ни убият. Те откраднаха всичко от болницата, включително часовника на д-р Лазнев. [Забележка: Доктор Клугман след това продължи да описва подробности от трудностите, с които той и неговите колеги от българската болница е трябвало да се справят при отношенията им с гръцките власти.] Искам в заключение да потвърдя моето дълбоко убеждение, че не е възможно българите да са опожарили Серес. Не съм в състояние да кажа как градът е бил запален.

23. Показания на майор Иван Киприков.

Докато бях в Зърново, на 10 юли в четвъртък получих заповед да отида в Серес с моята колона и да се погрижа за боеприпасите, които бяха оставени в града, да възстановя администрацията и да въдворя ред. Според мен това означаваше да остана в града, освен ако не бях изправен пред много превъзходящи противникови сили. Аз имах под моя команда един и половина батальони пехота, един ескадрон кавалерия и една артилерийска батарея. Пътувахме през нощта и в петък в 6 часа сутринта бяхме на 5 или 6 км от Серес. По пътя срещнах два ескадрона спешена кавалерия, които са били отблъснати от града предишния ден със силите на въстаналото население, Установих, че гърците държат три позиции върху хълмовете около града и имат най-малко 1000 души пехотинци. Употребих моята артилерия срещу всяка от техните позиции една подир друга и впоследствие нашата пехота успя да завладее и трите позиции. Видях как населението бягаше от града във всички посоки из равнината. Огънят от противника междувременно продължаваше от няколко къщи, от една стара

279  

кула и от един малък хълм, който фактически беше в очертанията на града. Изпратих един отряд да мине през главната улица със заповеди да успокоят хората да не се страхуват от нищо. Но срещу този отряд се стреляше от всяка къща и куршуми стигнаха дори до моето командно място в артилерията. Тогава насочих едно от оръдията срещу две големи къщи, от които идваше стрелбата. Стрелбата спря. След това изпратих три патрула от по десет войника с нареждане да докладват състоянието на нашите военни складове. Тези патрули също попаднаха под пушечен огън.

Сега забелязах групи хора близо до железопътната линия и с бинокъла можех лесно да различа, че всички те са въоръжени и че носеха гръцки селски костюми, обичайни за някои от селата, считани за център на гръцката пропаганда. Изпратих един ескадрон до железопътната станция, но той бе спрян от силен огън от самата станция. Разбрах, че се готви контраатака и реших да мина през града и да заангажирам в бой групите, които се намираха близо до станцията. Междувременно експлодира едно голямо здание, по всяка вероятност склад за боеприпаси. Изпратих патрул да види какво е било това здание, но той отново бе отблъснат със стрелба. Заповядах на моя патрул да локализира пожарищата, които бяха започнали да се разрастват на различни места. Групите от въоръжени селяни се придвижваха към града. Не успяхме да стигнем до къщата, която бе разрушена от експлозия, й моите пехотинци нямаха възможност да проникнат в нея поради непрекъснатия огън от съседните къщи и от нея. Когато те вървяха из улиците, както мюсюлмани, така и българи започнаха да се присъединяват към нашите войници и да ги прегръщат.

Разбрах, че въоръжените сили, които са срещу мен, са много по-големи от тези, с които разполагах, и моята задача сега беше да разчистя равнината и да изолирам града. Заповядах на моите оръдия да стрелят срещу групите в равнината. Огньовете се разпространяваха из целия град. С бинокъла можех да различа големи колони от редовната гръцка армия, които наближаваха града от Орлов. Продължавах стрелбата с оръдия, за да държа групите в разпръснато положение. След това ми бе донесено, че друга колона от редовната гръцка армия наближава към града от друга посока. Съзнавайки, че не съм в състояние да се справя с тези войскови части, изпратих патрули до нашите складове за припаси, които се намираха пред резиденцията на управителя, като им заповядах да ги взривят, ако ги намерят незасегнати. След това направих необходимите разпореждания за прикриване на моето оттегляне. Започнаха да падат снаряди в града от гръцката артилерия и някои от тях паднаха върху болницата. Гръцкият авангард и хора от града нападнаха нашата тилна охрана. Гръцката артилерия непрекъснато ни обстрелваше и някои от снарядите паднаха сред бежанците, които бяха дошли при нас.

В отговор на въпроса, дали знае нещо относно австрийския вицеконсул, командирът отговори, че неговите патрули са му докладвали следното:

Срещнахме едно лице, което каза, че е австрийският вицеконсул. Взехме него и семейството му под наша закрила с оглед никой от населението или от войската да не му причини неприятности. Попитахме го, иска ли да остане в града, или предпочита да дойде с нас. Той каза, че предпочита да дойде с нас. По-късно, когато видя че гръцката армия се насочва към града, той промени решението си и пожела да се върне обратно в града. Веднага му разрешихме да се върне.

Командирът продължи: Преди да напуснем града, някои цивилни български граждани дойдоха при мен и ми казаха, че около 250 души българи били затворени и избити в училището. Бегълци, които дойдоха заедно с нас, ми казаха, че експлозията била от един гръцки склад с патрони, който самите гърци подпалили при временното си оттегляне. Вятърът духаше много силно от изток и тази къща, която се намирала в източния край на града, изглежда е дала началото на големия пожар. Не мога да приема, че нашите снаряди са причинили пожара. Ние и друг път сме си служили с тези снаряди; те не могат да запалват къщите, които бомбардираме с тях.

280  

24. Показания на д-р Янков, юридически съветник на управителя на Серес.

Напуснах Серес на 5 юли и след това научих, че един от нашите отряди се връща в града. Присъединих се към този отряд в петък на 11 юли сутринта. Отрядът даде два артилерийски изстрела срещу неприятеля, който се намираше на север от града. При влизане в града войниците започнаха да преследват гърците, които не бяха редовни войници, а андарти. Към 11,30 часа видях пламъци в града. Уведомих коменданта, че по този начин ние причиняваме загуба на държавата. Той отговори, че не е възможно нашите снаряди да са станали причина за тези пожари. След това кавалерията влезе в града и аз отидох заедно с нея, придружен от Карагьозов и Орфаниев. По покана на един виден мюсюлманин влязох в къщата му и намерих там около стотина турци, включително много видни граждани. Говорихме за засилващите се пожари и заедно с няколко турци излязохме навън да се опитаме да спрем тези пожари. В града се научих, че един от двата български склада с пушки вече бил запален от гърците. Къщите в Серес са построени много близо една до друга, улиците са тесни, а вятърът беше силен, така че пожарът се разпространяваше много бързо. Потърсих пожарни коли в кметството, обаче такива не се намериха. Отидох да търся други възможности за погасяване на пожара и научих, че българската армия вече започнала да се оттегля. Срещнах се с австрийския вицеконсул г-н Златкос, грък по народност, с когото бяха около 100 гръцки бежанци. Той поиска закрила от мен. Придружих го обратно до града. По това време Карагьозов изчезна и оттогава нямам никакво известие от него.

25. Показания на Лазар Томов, български учител в Скопие. Господин Томов е бил изгонен от Скопие и през първите дни на Втората война пътувал до Серес. Минал през Дойран, видял че всичките български села са опожарени, а близо до село Гавалянци видял тялото на сакато момиче, ранено и обезобразено. Момичето било на около 14 години. На 11 юни влязъл в Серес заедно с българската армия, но не успял да влезе в града. Видял купища от тела в девическото училище и се срещнал с четирима от останалите живи след масовите кланета. Един от тях бил г-н Лазаров. Българските войски били силно възмутени и възбудени, но нямало никакви насилия от тяхна страна. Той видял както българи, така и турци да палят къщи в града. Турците носели чували по улиците, от което заключил, че са се занимавали с плячкосване.

26. Показания на майор Мустаков, от щаба на генерал Вълков - управител на Серес и Македония.
В документите, публикувани в гръцката брошура „Аtrocites bulgares'', стр. 54, се казва, че той е предложил да бъдат арестувани известен брой гръцки първенци. Майор Мустаков обясни, че нито една от заповедите, които му се приписват в тази брошура, не е автентична. Няма никакво основание за един човек като него, който работи в едно и също учреждение с генерал Вълков, да се отнася до него в писмена форма. Майорът даде и официалния регистър, в който се съдържат копия от неговите заповеди.

(1) Първата заповед, която му се приписва, носи автентичен номер (8265). Действително съществува заповед под този номер и тя е заведена в дневника, но нейното съдържание е съвсем различно от това, което се дава в документа, публикуван в брошурата.(2) Не съществува никаква заповед под номер 8391. [Ние прегледахме дневника, който представлява доказателство за верността на изявлението на майор Мустаков. Установи се, че номерата в дневника не са последователни и че няма направено вписване, което отговаря на номера, указан в брошурата.]

В отговор на това, което е изтъкнато на стр. 30 на брошурата, а именно, че в къщата на управителя са били намерени маскировки и други компрометиращи предмети, свидетелят заяви (1), че той никога не е притежавал подобни предмети и (2), че във всеки случай те изобщо не биха могли да бъдат намерени, тъй като къщата, която принадлежала на Нешид бей, била изгорена преди влизането на гърците.

Обяснявайки обстоятелствата, съпътстващи евакуацията на гърците, майор Мустаков заяви, че в събота, 5 юли рано сутринта градът бил обзет от паника, в резултат на пуснат слух, че гръцката армия приближавала към него. Почти цялото население напуснало града. Българските войски отишли на разузнаване, за да установят истинското положение. Самият той започнал да успокоява хората. По негова

281  

заповед един ескадрон спешени кавалеристи марширувал с песни през града. По него се дали изстрели от къщите и един войник бил убит, а друг бил ранен. Това се случило около 5,30 часа следобед. Арестувани били двама души и по всяка вероятност са убити. В 9 часа вечерта той напуснал града заедно с генерал Вълков. Отряд от около 200 души от териториалната армия бил оставен в града под командата на майор Топлов, но поради опасност от изненадващо нападение, той прекарал нощта извън града и отново влязъл в него на другата сутрин, като пак се изтеглил през нощта. Майор Мустаков се върнал на 8 юни около пладне с един локомотив, придружен от 10 войници. Той намерил станцията на Серес обкръжена от гръцки андарти и водил престрелка с тях до вечерта. Поискал намеса на артилерията, но тя пристигнала късно. На 9 юли останал на един хълм в околностите на Серес, обаче не си послужил с артилерия и не влязъл отново в града. На 11 юли се провела мощна атака под командата на майор Кирпиков. Самият майор Мустаков възнамерявал, ако успее да влезе в Серес, да изгори българските складове с припаси. Няма съмнение, че и по-големият отряд е имал същата заповед.

По отношение на твърдението, че българите са убили затворници при напускането на града, майорът поясни, че в щаба имали сведения за съществуване на революционно движение сред гърците в Серес; гърците притежавали големи количества оръжие. Той запитал местния комендант, какви мерки е взел за предотвратяване на безредици. Отговорът бил: „Това не е моя грижа." На 1 юли са били арестувани 5 гръцки първенци в околийското управление. Той не можал да получи обяснение какво се предвижда да бъде направено с тях. Идеята е била, че арестуването на тези първенци може да предотврати едно евентуално въстание. Това, разбира се, било неразумно, но той счита, че всички тези хора в края на краищата са освободени.

На 3 юли г-н Арингтон го замолил да се застъпи за освобождаването на неговия гавазин, който бил арестуван. Молителят обяснил, че това е въпрос, който засяга коменданта, а не управителя. Комендантът установил, че двама или трима гавази на тютюневи складове са били арестувани, понеже съществувало слух, че видният гръцки въстанически ръководител г-н Дукас се намирал в града предрешен като гавазин на тютюнев склад. Преди да напусне Серес, комендантът заповядал да бъдат освободени всички затворници, независимо от тяхната народност, включително около 30 или 40 български комитаджии, обвинени в престъпления, извършени през време на войната. Затворниците били общо около 105 души. Гърците и турците измежду тях били сравнително по-маловажни хора. В затвора не останали никакви войници и неговият управител също избягал. Възможно е българските затворници да са убили някои от гръцките затворници.

С. Събитията в Демир-Хисар

27. Доклад на генерала, командващ шеста дивизия на гръцката армия от 12 юли:
Имам чест да докладвам на Ваше Величество, че един офицер от моя щаб, изпратен в Демир-Хисар, ми докладва следното:

Българският жандармерийски капитан Великов арестувал владиката Константин, свещеника Папаставру, видния гражданин Сапазахарицану и още над сто други гръцки граждани, които били затворени в българското училище. На 7 и 8 юли българските войници и жандарми ги убили, като заповядали на турски селяни да ги погребат в района на училището, извън източната му стена. Един офицер от моя щаб наредил да бъдат изровени телата, за да може да установи истината. Той намерил натрупаните тела на жертвите на дълбочина повече от 2 метра.

В допълнение на това български офицери и войници изнасилили няколко момичета. Те дори убили едно от тях на име Агата Томас, дъщеря на градинар, понеже им се противопоставила.

Магазините в града са били ограбени и разрушени, като и цялата покъщнина била разграбена. Турците спасили някои от тези хора, като им дали закрила в своите къщи. Градът общо взето представлява жалка гледка на разрушение.

282  

27 а. Докладът на комисията от гръцки депутати, която посети Демир-Хисар, съдържа следните допълнителни подробности:

„Броят на арестуваните видни граждани възлиза на 104. Осемдесет души от тях веднага били убити с щикове. Останалите 24, макар и сериозно наранени, останали живи, като се престрували на мъртви. Между жертвите има две жени и две деца на възраст 2 и 3 години... Епископът и трима свещеници са били убити лично от капитан Ангел Димитриев Бостанов. Той най-напред извадил очите им и им отрязал китките... Всички тези зверства са извършени от войници и от подофицери на българската редовна армия, служещи в 12 и 21 подкове..."

Следва описание на обиска за оръжие, който е бил извършен в митрополията, в което описание се твърди следното:

„Войниците почукаха на вратата и тъй като владиката се противопостави на тяхното влизане, те я разбиха." При описанието на изкопаването на заровените тела се казва, че всъщност само 8 от тях били изкопани. Тялото на владиката е намерено заровено с лицето надолу. На нашата комисия бе представен официален списък, съдържащ имената на 71 души убити и на 5 ранени, като останалите се считат за изчезнали. Общият брой достига 104 души. В списъка е включен един свещеник (не трима). Изброени са главно обикновени хора, които не биха могли да бъдат наречени „видни граждани".

28. В своя брой от 13/26 юли официалното издание „Echo de Bulgarie" публикува следното изявление:
„Що се отнася до репресиите в Демир-Хисар, необходимо е да се поясни, че гръцкото население на този град, подбудено от агитатори, се вдигна на оръжие на 8 юли, когато българските войски се изтеглиха. Населението ограби военните складове, обществените огради и българските къщи, като уби няколко български войници, както и болните и ранените от един санитарен влак, пристигащ същия ден от Серес. Телата на 16 войници бяха намерени в непосредствена близост до града. Точният брой на избитите никога не би могъло да се установи. Въстаниците заеха позиции около града, откъдето на следващия ден един български отряд от Серес, който не е знаел точно какво става в града, бе принуден да ги разпръсне със сила. Влизайки в града, отрядът бе посрещнат от пушечна стрелба от други въстаници, скрипи се по къщите. Въпреки това, редът бе възстановен. Застреляни са били някои граждани, намерени с оръжие в ръка. Проведено бе разследване относно събитията от предшестващия ден. Заловените убийци и подстрекатели на движението бяха арестувани и някои от тях екзекутирани. Установено бе, че гръцкият митрополит е главният ръководител и че той е бил човекът, който дал пример на въстаниците, като пръв стрелял от своя прозорец срещу войниците, минаващи покрай митрополията. Освен това в джоба му бил намерен револвер с няколко от вече изгърмените куршуми. За да поясним строгите мерки, които са взети при възстановяването на реда в Демир-Хисар, трябва да допълним, че в същия този ден, 9 юли, гръцките войски опожариха българските села в околността на Демир-Хисар, специално Горни Порой, Долни Порой, Старчево и Кешишлик."

28 а. Официални български източници ни предадоха следното допълнително описание:
„На 5 юли, когато нашите войски се оттегляха към Рупелското дефиле, в Демир-Хисар избухна паника и от гръцкия квартал на града се дадоха няколко изстрела, Обаче нямаше никакви жертви и редът бързо бе възстановен от градската администрация, която остана в града (Вж. № 46). От 5 до 9 юли градът беше сравнително спокоен. Войските, които се оттеглиха към Джумая, непрекъснато минаваха през него и фурните работеха, за да могат да доставят хляб за нашите войски в Рупел. През тези дни генералщабният майор Стефанов от 2-ра армия минал на два пъти през града. Той заявява, че никой от града не се е оплаквал от лошо отношение на нашите войски или на българските служебни лица. Междувременно гръцката армия, която напредвала по пътя от Солун за Серес и по-нататък към моста на река Струма при Орляк, принуждавала населението да бяга пред нея (Вж. № 33 и № 35). На 7 юли гръцката артилерия

283  

от десния бряг близо до изгорения мост при Орляк започнала да^стреля срещу бягащото население и срещу селата в долината на Струма (Вж. писма на гръцки войници, № 51), като по този начин увеличила потока от бежанци. Паниката в Демир-Хисар станала неудържима и администрацията на града го напуснала. По този начин гръцкото население останало единственият господар на града. Гърците излезли на улицата с гръцкото знаме и започнали да стрелят по нашите ранени войници, по обозите на армията и по болничните колони, както и по бягащото население. Една чета от около 120 до 150 андарти под командата на гръцки офицер пристигнала в града откъм равнината. В този момент гръцкият епископ излязъл на улицата начело на двадесетина въоръжени гърци и издал заповед да се нападнат всички българи. Последвали битки в различни части на града. Убити били двама български стражари, които пазели пред нашите военни складове. Всички хлебопекари били убити пред техните фурни. Много от ранените били също убити, както и голям брой от бягащите селяни, включително жени и деца. Уличните боеве, кланетата и общите безредици продължили целия ден, като и двете страни са дали много жертви. Гръцкият епископ по всяка вероятност е убит през време на тези схватки.

Гръцката армия влезе в Демир-Хисар вечерта на същия ден. Тези от българските жители, които са били останали в града, избягаха в планините, преследвани от гръцки части и въоръжени цивилни лица, които избиваха хората където ги видят. Сутринта на 10 юли, когато гражданското управление напусна града, в Демир-Хисар не е останал никакъв български офицер. Министерството на войната заявява, че поручик Великов не бил там. В регистрите на действащата и на запасната армия не съществува името капитан Ангел Димитриев Бостанов. Не за пръв път се появяват такива гръцки твърдения. Много пъти в телеграмите на генерал Дусманис се съобщава, че генералите Ковачев и Вълков са в близост до Демир Хисар или Серес, докато всъщност те били или на фронта срещу сърбите, или в Дупница.

В Демир-Хисар са убити над 250 ранени български войници и селяни, които бягали от Кукуш, Дойран и Лагадина."

[Previous] [Next]
[Back to Index]