ПРИЛОЖЕНИЕ Е

ДОКУМЕНТИ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО ГЛАВА III

ОБВИНЕНИЕТО
 

На 20 август лондонският вестник „Daily Telegraph" публикува един интересен доклад относно българските жестокости в Тракия, по-специално в Одрин.

Този доклад, чийто текст даваме по-долу, е направен от руско длъжностно лице и е бил изпратен в Санкт Петербург.

„Имах възможност да посетя Одрин и неговите околности наедно с 10 или повече чужди кореспонденти, представляващи най-големите вестници и телеграфии агснции. Голямата готовност, с която турското правителство ни даде необходимите разрешения и възможност да извършим нашите разследвания, доказва, че турците се чувстваха сигурни, че не можем да разкрием неща, които ще бъдат в тяхна вреда; а обратно - разгласяването на истината можете да бъде само в техен интерес. Едно много основно и подробно проучване доказа, че в това отношение турците са прави. Няма да кажа нищо за жестокия начин, по който са третирани 15 000 турски военнопленници и около 5000 цивилни турци през първите 4 дни, когато те били затворени като добитък на остров Сарай. Изложени на дъжда, голям брой от тях умрели от студ и глад, като за храна нямали нищо друго, освен кората на дърветата и подметките на техните стари обувки. Те умирали по стотици вески ден, така че когато дошло времето да бъдат изпратени в България, от тях били останали само 10 000 души. Всичко това е добре известно.

Ще се огранича само до факти, които досега не са публикувани. Дипломатического тяло и всички жители, независимо дали са турци, гърци или евреи, са единодушии във възмущението, с което те описват изстъпленията, извършени през време на българската окупация.

Прозорците и вратите на повечето от хубавите мюсюлмански къщи са разбити, покъщнината е изнесена, като дори и къщите на генералите са били ограбени, както е случаят с къщата на Абук Паша, командир на 4 армейски корпус.

В джамиите не е оставен нито един ценен килим, включително и в прославената Султан Селим джамия. Библиотеката към тази джамия, една уникална по своя вид сбирка, пострадала също така тежко. Грабежите не са се ограничили само до къщите на турците. По същия начин са пострадали къщите на гърците и на евреите. Цели товарни композиции с т.нар. плячка са изпратени за София. Това са конкретните факти. Войници, въоръжени с пушки, задигнали известен брой скъпоценни камъни и ценни антични предмети от къщата на двама гърци, братята Александър и Жан Таласинос. Тези войници откъснали пръстени и гривни от ръцете на сестрата на братя Таласинос. Един патрул, който

309 

се появил в къщата на търговеца Аврамиди под претекст, че търси оръжие, отнесъл 100 турски лири в един куфар.

Полковник Златанов, началник на жандармерията, хвърлил в затвора братята Атанасий и Христодулос Ставридис и ги освободил едва след заплащането на 40 лири.

Един богат австрийски евреин, Родригес, напуснал къщата си и я оставил на грижите на трима български офицери, когато заминал за известно време за Цариград. При завръщането си той намерил къщата си напълно опустошена. Всичко в нея, включително и пианото, било изчезнало и изпратено в София. По същия начин са ограбени къщите на двамата богати евреи Мойсей Беморах и Бенароя.

Един от тези случаи е този с Ибрахим-бей, който живее на улица Абдула-Хамам. Самият полицейски началник Шопов изпратил три сандъка с крадени килими за София, като си послужил с един руски гражданин за свой посредник.

Всяка сутрин по улиците се намирали мъртвите тела на множество мюсюлмани, убити през нощта. Дори сега от обществените кладенци се изваждат телата на турски военнопленници, покрити с рани. Българските власти не са се грижили за такива дреболии. Един от най-отвратителните и най-добре известни случаи е този с убийството на един пленен турски офицер от български войник по средата на улицата в първия ден след българската окупация. Офицерът бил възрастен човек, толкова износен от лишенията и от умората след обсадата, че нямал сили да ходи. Войникът го подтиквал, като го удрял с приклада на пушката си. Един евреин на име Саломон Бехми помолил войника да има милост и да даде възможност на възрастния човек да си почине. Ядосан от тази намеса, войникът убил и двамата, като ги намушкал с щика си. Същия ден осем войници ограбили къщата на трима турски братя часовникари и отнесли повече от 500 часовника. Те убили един от братята, Азис Ахмед, с щиковете си и продължавали да го удрят дори след като бил мъртъв. Другите братя успели да избягат.

На третия ден на окупацията около 20 български войници най-напред ограбили и след това подло убили 13 турци, трима от които били ходжи, както и Азис Юсуф, муезина на джамията Мери-Миран. Видях следите от кръвта и моите колеги ги фотографираха.

Една още по-отвратителна история е тази на 10 турски войници, които понастоящем се намират на лечение в болницата на египетския Червен кръст. Когато напускали Одрин, българите изпратили 200 турски пленници, под охрана към Мустафа паша (Б.пр: днешен Свиленград); всички болни и ранени, които нямали достатъчно сили да ходят, били убити по пътя.

Колоната била разделена на три части; частта, съдържаща десетте войници, за които стана дума по-горе, се състояла от 60 военнопленници. В даден момент българите им казали, че те са свободни и могат да отидат, където искат. Нещастниците не могли да направят дори десетина стъпки, когато българите открили огън срещу тях по заповед на офицерите. Всички били избити с изключение на 10 тежко ранени. Четири дни те се крили в гората без храна. Между тях били Камбероглу Камбер, Хасаноглу Хай и Емишоглу Емин, които са от първи и втори батальон на „запасняците" от Лозенград (останалите имена се дават в доклада). Почти всички те страдали от гангрени, които причинили смъртта на двама от групата. Съдбата на другите две тела е неизвестна. Гръцкият митрополит описва как двама свещеници, изпратени със стражари да търсят измъчени гърци, открили по бреговете на Марица десетки трупове на пленници, надупчени с рани от куршуми и с мушкания от щикове. Хасиз Ефенди, учител от селото Кумарли, официално докладвал, че оттеглящите се българи събрали около 50 мюсюлмани в джамията под предлог, че ги претърсват за оръжие и ги убили там. Той също така докладвал, че в село Амур българите отвлекли две мюсюлмански момичета, по-голямото от които на 12 години. Тяхната съдба е неизвестна.

Хасиз Ефенди допълва със задоволство, че в много села е имало мюсюлмани, които са спасени от гръцките жени.

310 

Завършвайки това описание на мъченичество, бих желал да спомена един факт на невероятна жестокост. При получаване на първите новини за наближаването на турците в неделя на 7 юни българите опожарили хранителния склад на станцията Карагач. Известен брой измъчени от глад гърци успели да спасят от пожара няколко торби с брашно. На следващия понеделник българите се върнали, арестували 45 от тези нещастници, вързали ги на групи от по четирма и ги хвърлили в Марица, като стреляли по всеки, който се опитал да избяга. Само един, единствен измежду тях на име Панталеймон успял да избяга, като се потопил под водата и се престорил на умрял. Няколко дни   по-късно телата били извадени. Ще изпратя снимки на удавените хора.
Това, което жените от Одрин е трябвало да понесат, е извън всякакво въображение.

Изнасилванията засегнали гръцки, еврейски и дори арменски жени, въпреки предаността на арменците към българската кауза. Естествено, най-тежките изстъпления били насочени срещу турските жени. Не е показано никакво уважение спрямо обществено положение или възраст на тези жени. Измежду изнасилените имало толкова маловръстни момичета, колкото и възрастни жени. Много от тези млади момичета всъщност сега са бременни. И тези, които имали възможност, отишли някъде далеч, за да крият своя позор. Много са загубили разсъдъка си. Повечето от тях не говорят нищо за нещастието си поради причини, които лесно могат да бъдат разбрани.

Ето няколко примера. Хамид Нури, мюфтия от Одрин, ни разказа следното със сълзи на очи: Няколко дни преди заминаването на българите много хора прекарали нощта под неговия покрив поради заплахи, че градът ще бъде разрушен и населението ще бъде избито. Срещу него живеела жената на един турски майор, който е бил пленник в България с нейните млади дъщери. Един час след залез слънце се чули пронизителни викове от тяхната къща: „Вземете каквото искате, но не се докосвайте до дъщерите ми. Няма ли тук мюсюлмани да защитят нашата чест?" Мюфтията изпратил българските войници, които му били придадени от властите, за да пазят неговия многократно ограбван дом, като ги помолил да помогнат на жените. Малко след това един от войниците се върнал и му казал с възмущение, че всичките български войници са изнасилвали трите жени, но че той не можел да направи нищо, тъй като те заплашвали да ги убият с пушките си. В продължение на 3 часа се чували отчаяните викове и степания на жените. Когато войниците напуснали къщата, майката и дъщерите били в безсъзнание. Всички хора, които потърсили убежище при мюфтията тази нощ, заявяват, че са готови да дадат показания относно истинността на този разказ.

Друг пример: На същия ден четирима български офицери влезнали в къщата на един богат евреин, Саломон Бембасат. Жените и младите момичета избягали, като се покатерили през една стена в съседните къщи. Но децата останали на първия етаж. Една осемнадесетгодишна слугиня, която се върнала за да ги вземе, била на два пъти изнасилена от всеки от офицерите. Накрая тя избягала, като казала, че похитителите ще намерят хубавата дъщеря на собственика на горния етаж. Те се качили на горния етаж, след което момичето избягало, като оставило кървави следи след себе си. Тя е все още в болница.

Мюфтията, за когото стана дума по-горе, както и всички жители без разлика на религия казват, че няколко дни след влизането в Одрин българите затворили всичките джамии, след като ги осквернили, употребявайки ги за клозети. Българските войници се изхождали публично от минаретата, за да оскърбят мюсюлманите. Те подражавали на виканията на муезина и произнасяли неприлични думи относно Мохамед, неговата религия, султана и Шукри паша, бившия комендант на крепостта.

Когато получил оплакване от мюфтията, българският комендант генерал Велчев пожелал да му бъдат показани виновните. Когато мюфтията му показал

311 

от своя прозорец как един български войник се изхожда от върха на минарето, генерал Велчев саркастично отговорил: „В края на краищата, човек не може да лиши един беден войник от подобни безобидни забавления."

Можем да отбележим, че единодушните декларации на консулите, на митрополита, на мюфтията и на всички, които са имали възможност да говорят с генерал Велчев, показват, че той бил винаги ненужно жесток и брутално арогантен. Той открито казал - и това е бележка, която изглежда е в съгласие със сериозните гледища на неговото правителство, - че България не се нуждае нито от гърци, нито от мюсюлмани и че страната ще се възползва от първата възможност да очисти цялото гръцко и мюсюлманско население. Той изразил намерението си да ги замести с 28 000 арменци от Родосто и Малгара.

Че това не било празна заплаха, се доказва от жестокото отношение спрямо турските военнопленници и мъжкото население през първите дни на българската окупация. Още до ден днешен оръдията от форта Кейи са насочени към града.

Тук бих желал да спомена един характерен инцидент, в който гръцкият митрополит на Одрин играе съществена роля. Той ще представи по-ясна картина на този български генерал, който за нещастие е възпитаник на нашата военна академия. На 25 юни Негово Високопреосвещенство Поликарп се обърнал към властите и поискал да му бъде разрешено да приеме за нощуване при себе си митрополита от Кавала Атанасий, доведен в Одрин с двадесет видни граждани под конвой, като всички те били заставени да стоят на крака през целия ден в двора сред най-различни други затворници и пленници. Велчев брутално казал на митрополит Поликарп, че щял да обеси и да застреля всичките гръцки първенци на Одрин, като започне с митрополита, защото вместо да си седят кротко, те се опитвали да бъдат враждебни спрямо българите. Когато митрополитът се опитал да се оправдае, Велчев извикал грубо „Млък!". Разюзданото порицание на генерала траяло около час, през което време православният духовник стоял прав. Велчев се обръщал към него на „ти" и непрекъснато го заплашвал, а също и всички гърци, със смъртно наказание. Накрая митрополитът изгубил търпение и не можел да понася повече думите на генерала. „Убивай!", извикал той. Храбрият генерал отговорил: „Не се бой, ще убивам и, естествено, няма да искам разрешение от тебе."

За да разберем характера на генерала, трябва да не забравяме, че българите, започвайки от главнокомандващия до последния войник, никога не са спирали да повтарят: „Одрин е взет с нашето оръжие и с кръвта и живота на хиляди българи. Следователно това място, а дори и животът на неговите жители ни принадлежи. Ние имаме право да правим каквото си искаме." Това застрашително отношение на българите отчайвало населението и било източник на голямо безпокойство сред консулите. Те телеграфирали в София, където легациите им направили енергични постъпки.

Съгласно получените инструкции, руският консул г-н Мачков и френският консул г-н Кюине се явили на другия ден при генерал Велчев и го предупредили от името на своите правителства, че българските войски не трябва да безпокоят гръцкото и турското население.

„С какво право вие се намесвате в нашите раздори?", грубо отговорил генералът, загубвайки и малкото количество самоконтрол, което притежавал. „Да не би гръцките и турските поданици да са под ваша юрисдикция?"

„Не, отговорил г-н Кюине. Те не са под наша юрисдикция; те все още са турски поданици." Г-н Мачков отвърнал студено, че той установява връзка с генерала въз основа на заповед, получена от неговото правителство. Според него всякакви по-нататъшни разисквания били безполезни.

312 

Консулите веднага напуснали канцеларията на генерала, оставяйки самомнителния български командир напълно смаян. Консулите не признават, че разговорът бил точно такъв, какъвто аз го предавам. Но имам гаранти за верността на това, което твърдя.

Самото обстоятелство, че руското консулство, което по това време е ярко българофилски настроено и чието съществуване всъщност се оправдавало от нуждата за защита на християните и по-специално на българите, е третирано от българските власти с такава неприкрита и арогантна враждебност, представлява нещо, което не мога да не отбележа. Българските военни власти в техните публични изказвания са третирали Русия с неуважение, като са заявявали, че България не дължи никаква благодарност на Русия, тъй като целта на тази страна е била не да освободи българския народ, а да създаде една нова руска губерния - нещо, което Европа нямаше да разреши. Българите декларираха, че те напълно ще игнорират нашето консулство.

Руското консулство срещна големи трудности при опитите си да спаси от български ексцесии семействата на старите мюсюлмански „гавази", които вярно служели в българското консулство в продължение на 30 години. Признателността на хората към руското консулство порастваше заедно с нарастващата враждебност на българите към него. Турците знаеха, че дължат спасението на техния живот и имот на интервенцията от страна на Русия. Мюсюлманите си спомнят с трогателна благодарност, че по време на руските окупации техните религиозни чувства винаги са били уважавани, войниците се обръщали към старите турски жени с думата „майко", а младите момичета те наричали „сестри" и споделяли своята храна с бедните. Дори сръбските войници и офицери оставяли приятни спомени след заминаването си. Докато българите удряли по вратите, за да влязат в къщите, грубо искали най-добрите стаи и хубава храна, каквато собственикът невинаги бил в състояние да им достави, малтретирали мъже и жени и задигали килими, дрехи и мебели, то сръбските офицери учтиво искали разрешение да прекарат нощта в някой ъгъл, не вдигали шум, отправяли благодарност и давали бакшиш на слугата или слугинята, когато си заминавали, като канили своите домакини да ги посетят, ако се случи да минат през Сърбия. Поразителна разлика.

Казаното по-горе обяснява защо турските войски бяха приети с отворени обятия от цялото население, когато се върнаха в Одрин. Хората си спомниха, че през време на обсадата командирът на Одрин Шукри паша и управителят на крепостта Исмаил паша са показали бащинска загриженост към всички жители, без каквато и да е разлика. Турците напълно оправдали възторга на оказания им прием чрез своята изключителна въздържаност. При пристигането им в града се възцарил истински ред. Не е имало нито един случай на нападение. Някои изстъпления са извършени от нередовната кюрдска кавалерия в околностите на града, но виновните били арестувани, осъдени от военен съд и разстреляни.

В Мустафа паша (Свиленград) няколко турски войници, които се опитали да запалят една къща, били застреляни на място от един офицер. За разлика от българските прецеденти, турските власти декларирали, че няма да търпят никакви безредици. Предвид на всичко това, не трябва да се учудваме, че турското, гръцкото и еврейското население било готово да напусне града, когато се пуснали слухове, че Европа настоява за предаването на Одрин на българите. Гръцкият митрополит и турският мюфтия апелират чрез мен пред руското обществено мнение да осигуря такива условия, щото ако българите трябва да се завърнат, то да бъде даден поне един месец, в който населението на Тракия да може мирно и спокойно да осъществи тяхното изселване.
Това е ужасният резултат, който се получи от моето осемдневно разследване."

[Previous] [Next]
[Back to Index]