Д) Подвигът на българските новобранци в Крагуевац
 

В тези години готовността да се гине за българското име е особено силно изразена в отказа на българската младеж от Македония да служи в редовете на сръбската армия. Неявяването в армията или дезертиранията от нея бяха масово явление. Младежите или се криеха по градовете и селата, или избягваха в четите на възстановената революционна организация, или пък прибягваха в България, за да се поставят на разположение на българската армия като доброволци и да попълват новоорганизираните революционни чети, изчакващи събитията, за да тръгнат в авангарда на българските войски в очакваната война. Подробна статистика на забягналите в горите или дезертиралите от сръбската армия не е възможна, но само общите данни, обнародвани в книгата на К. Пърличев, ни говорят за една цифра от кръгло 10 хиляди младежи, които са се укрили в горите или избягали в България, Албания и (малка част) в Гърция. Пограничните или близките до границата на България околии са дали внушителен брой бегълци и дезертьори, а именно: от Велес и околията – 1200 души, от Кратово и околията – 1174, от Щип и околията – 900, от Крива Паланка и околията – 2750, от Св.Никола – 243, от Радовиш – 525 и пр.

Близките до Албания околии са дали също голям брой бегълци: Ресенско – 540, битолските села – 350, Кичевско – над 300, Тетовско – 330, Галичник и Дебър – всички подлежащи на набор са избягали, Крушовско – 800, Струга – 270 и т.и.

Ония пък, които не успели да избягат и да се укрият или били заловени, бързо били разпратени по сръбските полкове. Но при военните действия срещу Австрия веднага се предавали на австрийците.

В цялата тая спонтанна акция на българската младеж от Македония срещаме забележителни прояви на героизъм, от които ще споменем три особено ярки.

Първата е дело на група прилепски младежи, забягнали с оръжие в ръка и образували цяла чета, която е водила многочасово сражение с преследващата я потеря в местността Сарикаски рид. Една от акциите на тая чета е убийството на потераджийския войвода Вангел Димитриевич. Изпълнители са двамата прилепски младежи Иван Пепелюгов и Димко от Кръстец. Четата е формирана в навечерието на Великден 1914 г. под ръководството на Атанас Джамот. Щом нараснала от придошли нови бегълци от армията, командуването й поел Даме Попов от с. Долнени, изпитан организационен боец. Четата непрекъснато нараства и се създават нови чети, които поемат районите: Марийово, Заградските села, Прекоридския край. Създава се връзка с Тиквешкия революционен комитет, оръжие се доставя, като се нападат военни складове от страна на мобилизирани и след това дезертирали младежи. Забележително е и сражението на Дамевата чета над с. Заград, когато четата след тричасов бой си пробива път с бомби. Тъй се дочаква обявяването на войната, когато съединените чети се поставят на разположение на българската армия, а после участвуват в боя с англофренците при с. Житолуп, недалеч от устието на р. Черна във Вардар.

Втората, необикновено внушителна акция, е дело на героичните велешки младежи, на брой 1200 души. На 1 септември 1915 г. те се насочват едновременно към българаката граница, въоръжени с хубави пушки и една картечница, останали от турските войски през Балканската война и старателно скрити в града и околията. Преди да прехвърлят българската граница, те биват открити от сръбоко войсково отделение. Започва ожесточено сражение, в което падат значителен брой жертви от двете страни. Останалите минават в България и постъпват в редовете на българската армия.

Най-внушаваща по своето българако родолюбие проява на македонските младежи – новобранци, е случаят в сръбския град Крагуевац. Неуспели да се укрият или забегнат, няколкостотин младежи от Щипско, Радовишко, Кочанеко, Св. Никола, Пехчевско и Тиквешко били под конвой откарани към казармите в Сърбия. На 21 март 1914 г. те се озовали на гарата във Велес, пред влаковата композиция, която ще ги отвлече в непозната посока. Видели се в такъв внушителен брой от няколкостотин души, младежите запели "Шуми Марица". Никой не бил в съатояние да ги спре. Когато били подканенн да влязат във вагоните, те единодушно заявили: "Не искаме да служим в дръбската армия! Ние сме българи!" Докараната войска от гарнизона обсадила гарата и ги принудила да влязат във вагоните. На 23 март заранта в Крагуевац пристигнали и щипяни, а на 25 март – радовишани и тиквешани. За да се получи някакъв ефект на благосклонност към тях, властта наредила тържествено посрещане с топовни салюти, музика, хор и празнично облечено гражданство, любопитно да види "новоосвободените сърби". Но младежите при маршировката слисали народа с българските си песни: "Край Босфора шум се вдига... Ето Симеон пристига..." и "Тих, бял Дунав се вълнува".

Сърбите преглътнали горчивия хап и разпределили новобранците по частни квартири, където патриотични сърби се опитвали поединично да ги убеждават да служат на Сърбия. Но безрезултатно. Какво е станало след това, узнаваме от следния разказ:

"На 30 март те били събрани в казармите и облеченн в нови войнишки дрехи. От 1 до 5 април при тях всеки ден дохождали офицери и учители да ги обучават във военен дух и агитират, че досега те са били заблуждавани от българите. Към 10 април дадена им била за разучаване войнишката клетва. На 14 вечерта били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармення двор. В присъствието на граждани от Крагуевац и цялото духовенство начело с митрополита, с музика и знамето на полка дадена била заповед войниците да оставят пушките ои и да се построят в кръг. Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани – всички със затаен дъх, чакат новобранците да повтарят клетвата, която той произнася, отвсякъде се чуват гласове: "Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!" Всред настъпилото между офицерите и присъстващите недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително "Ура!"...Свещеникът едва изговаря името на крал Петър, а новобранците го заглушават с непрекъснато ура" и "да живее България!" Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника... посред звънтенето на изпотрошени шашки и капеща кръв, по заповед на полковия командир Данаило Калафатович туря се край на тая кървава саморазправа. В тоя момент майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперяш от яд и злоба глас пита всекиго: "Ти приемаш ли?", на което всеки отговаря: "Не!" – Последва отделянето на селяните новобранци от гражданите.

Селяните, запитани кой им е внушил да не дават исканата клетва, отговорили, че те се считат вече обвързани, като са дали еднаж клетва като българи, затова не могат да дадат втори път. По-будните от тях тикват в затвора, а останалите – в казармата. Гражданите са били разпитванн поотделно. Търсили агитаторите между тях, за да бъдат изпратени в България. Десетдневен нечовешки арест не е установил никакви агитатори. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно мяето и им предложили: "Който иска да иде в България, да излезе 5 крачки напред". Пръв излиза Христо Кошевец, който, козирувайки, казал: "Аз съм българнн и искам да ида в България". След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите воички извикали задружно, че са българи.. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни – в тежък арест, а останалите – на казармени изтезания. Патилата на затворниците били грозни. Всеки затворник бил поставен в отделна килия, в която не е било възможно нито да се лежи, нито да се седи. За храна им се давало на 2 дни по малко хляб и вода, Ежедневно е идвал в затвора офицер, който е запитвал всеки затворник: "Ще се кълнеш ли?" И ежедневно е бил даван все краткият отговор: "Не!" Това е продължило 18 дена. Една вечер – това е било през една тъмна нощ – всички затворници са били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът е бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанал срещу изправените мъченици, а един офицер, командуващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: "Ще се кълнете ли?" Изправените пред гроба ои новобранци и тоя път произнесли непоколебимо: "Не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!" Но офицерът нямал заповед да убие непреклонните ... " [153]

Най-същественото от този разказ се потвърждава и от сръбския прогресивен вестник "Радничке новине", който в броя си от 17 април 1914 г. дава следното описание:

"Радостни през великденските празници, новобранците тоя ден биха променили настроението си. Те бяха печални и мрачни. Най-после очакваният час настъпи. Новобранците бяха наредени пред казармите. Скоро дойдоха командирът и свещеникът и церемонията почна. Свещеникът напомни на синовете на "Нова Сърбия", че трябва да бъдат верни на отечеството, и припомни, че Сърбия трябва да се готви за нови жертви за освобождението на техните поробени братя оттатък Сава и Дунава. "Новоосвободените" слушаха тази патриотична реч неми и с наведени очи. Изведнаж отдалеч се разнесе вик: "Не искаме да се кълнем!" Цялата дружина като един човек отказа да положи клетвата. Смятаме за безполезно да описваме по-нататъшните събития. Ще прибавим само, че две отделения от 1 полк обградиха с ножове на пушките своите "новооовободени" братя... Между туй настана нощта. Дали тези нещастници са доживели утрото след своята спонтанна манифестация, това никой не би могъл да каже." [154]

Съществуват спомени и на други преживели ужаса тогавашни новобранци, сега възрастни хора, които разказват подробности около това събитие, всеки от своя гледна точка, но всички единни в едно: че новобранците от разни краища на Македония (не само от Щип) са заявили смело, че са българи, че не искат да се кълнат във вярност на сръбския крал, и са викали: "Да живее България!" А и сега могат да се чуят преразказите на синовете или дъщерите на починалите бивши новобранци относно подвига на техния роднтел и неговите другари. Тук ще дадем извадки от спомените на един от живите герои – Константин Гр. Ангелов от град Св. Николе, живеещ в София, ул. "Шипка" No 41. Пишещият тези редове получи направо от него копие от тия спомени, които после отидоха в Държавния архив, а сега могат да се видят напечатани в книгата на БАН "Македония. Сборник от документи и материли", 1978, стр. 591 – 595. От тия спомени узнаваме имената на известен брой огнени българи от Св. Николе и малко данни за съдбата на някои от тях, доколкото е било възможно да се знае. Ето списък на 15 от тях:

1. Константин Гр. Ангелов.

2. Стоян Манев Буюклиев – най-веселият, изчезна безследно.

3. Стойко Алексиев Рабушчилски.

4. Христо Веселинов – изчезна безследно.

5. Владе Бабадостин.

6. Йордан Йосифов.

7. Илия Ордев – почина в Крагуевац.

8. Тасе Панев Велков.

9. Ване Бойковски.

10. Гьоше Лазаров Чакаров.

11. Пано Христов Неманички.

12. Димитър Христов Драката.

13. Коне Лазов Шанин – изчезна безследно.

14. Костадин Тричков.

15. Тоде Серимовски – изчезна безследно.
 

Освен тези имена на светинколци и другите споменати от Радовиш нека прибавим и имената на водачите щипяни Панчо Тодоров – Калято и Панчо Янев – Яната.

Как постъпили сърбите с главната маса новобранци узнаваме от споменнте на Константин Ангелов:

"Нашият полк (наречен "Брегалнички пук") бе разформирован. Пушките ни бяха взети... Нас изпратиха подружинно в различни гарнизони без оръжие, карани като пленници от сръбските въоръжени войници, в следните градове: Зайчар, Ниш, Вальево, а 11 дружина – в Крушевац, за да се влее в 12 пук "Цара Лазара". С пристигането ни в Крушевац ни вкараха в казармата. Пред нея имаше новомобилизирани запасни сръбски войници. Строиха тях, строиха и нас. От нашия строй изкарваха по двама и ги смесваха между 10 сърби. И така ние си загубихме нашите другари, попаднахме в различни части. Сърбите нямаха доверие да ни оставят самостоятелно..."

Обстановката в самата Македония не е по-различна. Органът на сръбската социалистическа партия "Радничке новине" от 4 декември 1920 г. правдиво отбелязва:

"Резултатът от всичко това бе, че народните маси с омраза се отвръщаха от сръбския полицейски режим (1912 – 1915 г.) и не една най-напредничава част от градското население още тогава обръщаше своите погледи към социализма. Това нещо констатираха и самите буржоазни вестници през онова време. Други, особено селските маси и буржоазията, очакваха България като политически и икономически освободител от сръбското иго..."

Това е самата истина. Македония копнееше за пълно обединение с България. Никакъв македонизъм не смущаваше нито едно честно сърце в Македония. Той бе изобщо немислим, защото би имал срещу себе си поначало най-темпераментна съпротива.

Това впрочем се вижда в признанието на цитирания в. "Радничке новине". Като се има предвид, че този вестник бе орган на сръбската социалистическа партия, която се беше вече превърнала в комунистическа, става ясно, че сръбските комунисти от първите години след края на Първата световна война са били наясно какво е населението в Македония. И ако все пак по-сетне тръгнаха по пътя на сръбските националисти, приемайки Цвиичевите идеи за македонското население, че то е аморфна маса и може от него да става и сърбин, и българин, това е поради преобладаващото схващане сред сръбските комунисти, че "националният въпрос засяга само буржоазията, а не е въпрос на цялото общество, по-право на всички слоеве на съответната нация..." Спорът върху въпроса дали сърбите, хърватите и словенците са един или три народа, гледан през призмата на марксизма, няма практическо значение и за комунистите представлява само "известен теоретически интерес" [155]

Главен теоретик на това разбиране се оказа партийният виден функционер Сима Маркович, който в своята брошура "Националният въпрос в светлината на марксизма" (1923) засегна и македонския въпрос. За него не съществува македонска нация, при все че съществува някакъв македонски въпрос, комплициран поради етнографската пъстрота на населението. Следователно неговото уреждане ще стане само на икономическа основа, чрез преустройството на държавата. Това е достатъчно за аморфната маса...

[Previous] [Next]
[Back to Index]

153. Пърличев, Кирил. Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1913), София, 1917, с. 64-66.

154. Цит. по А. Тошев. България и нейните съседи, София, 1943, с. 58-59.

155. Историjа на македонскиот народ. Скопjе, 1969, кн. 3, с. 44.