В) Македоно-Одринското Опълчение - връх на саможертвата за българското име
 

Както е известно, младотурският преврат, т.нар. Хуриет, завърши с най-фанатични гонения на българщината в Македония. След две години избухна Балканската война за освобождението на Македония, които всъщност доведе до нейната най-голяма трагедия. Главен израз на родолюбието на македонския българин тогава цял свят видя в делото на Македоно-Одринското опълчение. Никога македонският българин не се е надигал така спонтанно да служи на народното дело, както в тия велики дни на народна радост. Към Българии от цял свят са се стичали емигрирали македонски българи със стотици и хиляди, като изоставяли всичко свое в чуждата страна, някои дори децата си, само по-скоро да се присъединят към борбата с вековния български враг. Това са били хора от различен социален произход: учители, търговци, занаятчии, прости работници – предимно бедни хора, които нямали пари дори да си купят дрехи, обувки и калпаци, но горели от желание да се поставят на разположение на военното ръководство. Повечето от тях не са били служили във войската и не са знаели да боравят с оръжие, но имали пламенни сърца. Развели българския трицвет, с бойни песни на уста и с пламък в очите, те бързали към сборните пунктове, нетърпеливи, развълнувани, сякаш отивали на сватба. Ентусиазмът им е бил равен на оня на шипченските опълченци, доказан след това в боевете. Военната литература, посветена на тия събития, ни дава най-вълнуващи редове. Класическо в това отношение е съчинението на подполковник Петър Дървингов "История на Македоно-Одринското опълчение", т. I. София, 1919 година. Там на стр. 2 и 3 четем:

"Напливът от доброволци беше така извънреден още на втория ден от мобилизация (17.IХ. ст.ст. 1912), щото щабът, който се разположи в зданието на изпълнителния комитет на македоно-одринските братства на ул. "Сердика", се явяваше блокиран от тях. Всички нечислещи се във войската македонци и одринци се притискаха към него като към якор на спасението. Едни идеха за войводи, други за четници, трети за доброволчески отряди и всички приидваха на такива тълпи, шото смело може да се каже, улиците около щаба на отрядите бяха пълни от сутрин до вечер със свят, необозрим и невъобразим, от хора от разни положения.... вдъхновени... безсъмнено от най-силни чувства, между които чувството непременно да се вземе участие в борбата беше лудешко, стихийно..." – И това говори очевидец, защото подполковник Дървингов, в качеството си на майор (тогава) е бил в самия щаб като организатор.

"Между това – продължава разкава си Дървингов – не само в столицата, но и в цяла България македонската и одринската емиграция беше в едно трескаво състояние. В щаба на партизанските отряди и изпълнителния македоно-одрински комитет на адрес комитета или Протогеров (главен ръководител в момента на организирането на опълчението, б.н.) ежедневно пристигаха с десетки телеграми, които очертаваха ясно извънредно високия дух на тая емиграция."

След това се цитират безброй телеграми от цяла България със следното или подобно съдържание:

– От Бургас: "500 души българи – македоно–одринци – емигранти, живущи тук, желаят да вземат участие в предстоящата война. Моля разпореждането за формирането на особен отряд и изпращането му след въоръжаването, гдето трябва."

– От Варна: първа телеграма с дата 18.IX.: "Записаха се две хиляди доброволци. Дайте наставления. Средства нямаме никакви. Издействувайте да се обучават тук до тръгване, да се въоръжат и облекат". Втора телеграма с дата 19.IX.: "Емиграцията – Варна, избра комитета 16 септември... Разполагаме само с хора до тоя момент 3 300 души. Очакваме отговор вчерашната телеграма."

– От Русе: записали са се 500 доброволци; Плевен – 200 души, от Ст. Загора – 120 души, от Видин – 200 души, от Враца – 125 души и т.н. и т.н. – откъде ли не и в най-различен брой, воички нетърпеливи, а може би охридчани най-нетърпеливи. Те телеграфират от Русе, и то още на самия ден на мобилизациита – 17 септември: "Всички македонци, живущи в Русе, способни за оръжие готови да тръгнат. Очакват минутата за тръгването. От охридчани".

Оръжие не достигало, дрехи – никак, и – особено трагично – команден състав нямало: нищожен брой само запасни офицери, още по-малко подофицери; обикновени войници трябвало да обучават необучените. Военното командуване не е допускало такова чудно жертвоприношение за свободата и не било взело по-рано мерки. Телеграмата на запасния генерал-майор Генев, Шипченски герой, любим воин, способен ръководител, назначен за командир на цялото Македонско – Одринско опълчение, зове: "Македонското опълчение е поставено в невъзможност да се формира и обучава, защото е без всякакъв кадър. Моля от пристигащите запасни и допълващите дружини да се определят 50 офицери, 160 подофицери и 1000 редници за опълчението."

"Опълченците бяха лошо облечени и нямаха оръжие" – пише в книгата "Балканската война 1912–1913 година", София, 1961 г., стр. 181 – "Още по-лошо бе положението със санитарната подготовка. Трета бригада нямаше лекар, не достигаха коли, коне и др. Наложи се опълчението да бъде въоръжено с трофейно турско оръжие, взето при първите сражения на българската армия." – По-нататък четем:

"Но всички трудности бяха преодолени, тъй като доброволците горяха от желание да отидат на фронта, за да се бият за освобождението на своите бащини огнища. Когато нямаше офицери, на тяхно място бяха назначавани подофицери; когато нямаше вагони, с които да заминават, опълченците вървяха пеш."

Още преди военните действия се формират 57 чети с изпитани войводи, които преминават турската граница и започват саботажите в тила на противника: вдигат мостове във въздуха, разрушават ж.п. линии, телеграфи и пр. Техният брой по статистика достигал още в началото 2174 четници, но четите с влизането си в Македония и Одринско нараствали от присъединили се пламенни българи от вътрешността.

Самото опълчение в България се оформя в три бригади, състоящи се от 15 дружини, две картечни роти и всички тилови служби. На брой достигат 14 670 души или общо с четите – 16 844 души, оформени в дружини със следните наименования: 1 Дебърска, 2 Скопска, 3 Солунска, 4 Битолска, 5 Одринска, 6 Охридска и 10 Прилепска – всички организирани в София; в провинцията: 7 Кумановска, 8 Костурска, 9 Велешка, 11 Серска и 12 Лозенградска.

Опълчението нямало артилерия и картечници, пушките не достигали; и все пак то тръгнало на бой без колебание, без страх, преодолявайки всички трудности. Първа бригада тръгва още на 17.IX. пеш до Саранбей; оттам с влака стига на 22 октомври в Свиленград и се отправя пеш към Лозенград. Другите две тръгват на 23 октомври и се съсредоточават в района на Търново – Сеймен. След това влизат в състава на Кърджалийския отряд под командуването на генерал Никола Генев. В този състав те участвуват в боевете срещу Явер паша, предвождани от бригадните командири: подполковник Ст. Николов от Прилеп (1 бригада), подполковник Пчеларов (2 бригада) и подполковник Ал. Протогеров (3 бригада от Охрид), с началник-щаб на отряда майор Петър Дървингов от Кукуш. Движейки се по посока на Гюмюрджина и Дедеагач, те участвуват в победоносните боеве при Мастанлъ (днес Момчилград) и Балкан Тореси, като по пътя си очистват от башибозук целия тоя край на Родопите (от Кърджали до Димотика); след това устремно вървят на югозапад и юг: превземат Софлу и Фере и стигат Дедеагач, като го заемат временно, тъй като неразгромените сили на Явер паша още са в Гюмюрджина и напредват за пробив към запад.

Виждайки се пред обкръжение, Явер паша напуска Гюмюрджина и се движи към Марица, за да се спаси в Галиполския полуостров. Опълчението е на предна линия. То участвува в боевете при Малгара (Малград), отбива турското нападение за пробив и върви по петите на врага чак до морето, превземайки окончателно Дедеагач. С това корпусът на Явер паша бива притиснат между мочурищата на р. Марица, Фере, Софлу и планинските гребени срещу Мерхамлъ. На 15 ноември той бива принуден да капитулира при Мерхамлъ, неспособен да се прехвърли през пълноводната р. Марица отвъд. Тъй бива пленена най-голямата част от неговия корпус, състоящ се от 9 табора, две планински батареи, две картечници и целия боен материал. И всичко това е постигнато само за едно десетдневие. За тоя устремен боен марш дава заключителни думи полк. Дървингов в книгата си (с. 314) със следното обобщение: "Неприятелят, когото Кърджалийският отряд разби при Местанлъ, преследва през Родопите, атакува на Балкан–Тореси, обърна го в панически бяг по Гюмюрджинското поле и без да му дава отдих, го гони по петите до блатата на Марица, беше вече подписал потокол за предаване в момента, когато колоните дебушираха на няколко само километра от него и след като на 13 ноември, със смелата атака на Фере, му се внуши, че той вече е обкръжен отвсякъде. Тая победа беше още по-ценна, защото за обкръжаването и принуждаването на неприятеля да се предаде взеха участие 8 македоно–одрински дружини на десния бряг и две дружини от същото опълчение от левия бряг на р. Марица."

Значението на ликвидирането на Яверпашовия корпус се състои в това, че бива осигурен тилът и флангът на втора армия, която е блокирала Одринската крепост, а също така и тилът и флангът на българските войски, действуващи в Източна Тракия. Тая победа освободила три български дивизии, необходими на българското командуване за действия в Източна Тракия (вж. "Балканската война 1912 – 1913" ДВИ. С., 1961, с. 308).

За възхвала на Македоно–Одринското опълчение пак е необходимо да припомним следните вълнуващи факти:

1) Мнозинството от македоно–одринските доброволци са неслужили, без всякакво военно обучение;

2) облечени са били лошо, предимно с гражданските си дрехи;

3) тръгнали на война без пушки и се въоръжавали постепенно с трофейно турско оръжие, като непрекъснато са се довъоръжавали след победоноеннте боеве, използувайки дори пушките на ранените и убитите си другари;

4) при атака често пъти нямали ножове на пушките си;

5) командният кадър се състоял от низши чинове;

6) но главното им оръжие, водещо към победа, било тяхното високо българско родолюбие и готовност за саможертва за великото дело на освобождението и обединението на българския народ.

За тяхната чутовна храброст говорят данните на техните командири. Например след победоносния бой при Саранлъ при устремното преследване на врага и настигането му при вододела на Родопите, опълченците се увличат от неудържим устрем и надпревара кой пръв да отнесе победата. Дори самото командуване се слисва от този устрем и бива принудено да ги въздържа, като дава разяснителна заповед. Върху това четем у Дървингов (с. 213 – 214):

"За избягване на грешки и увлечения от 3 македоно–одринска бригада, без съмнение съставена и водена от смели хора, след внимателно проучване на донесението... и взето предвид темперамента на опълненците и офицерите им, както и факта, че първи сборен полк беше останал назад, намери се за необходимо да се изпрати следната заповед..." От нея забележително е особено следното:

"...Едно прибързване да се сграбчи победата само от трета бригада е една примамлива задача, но извънредно трудна... особено ако противникът е по-силен от 3 дружини и 2 оръдия скорострелни."

На друго място четем (с. 222):

"При превземането на Малгара, когато навлизахме в с. Каливия, смутеното население беше наизлязло по улиците и акламираше дружината с ръкопляскания и викове "ура", на което отговориха ротите с радостни викове "ура" и "да живее войната". Духът на ротите беше много висок и с нетърпение чакаха момента да влязат в огъня."

Този дух на опълченците продължил да се проявява с еднаква сила и в по-нататъшните действия до края на войната. Особено ярко се чувствува той при превземането на Шаркьой на 23 януари 1913 г., при отбраната на градеца след турския десант на 26 и 27 януари и при ликвидирането му на 28-и същия месец. Цялата тая акция извършва Македоно–Одринското опълнение само, тъй като след пленяването на Явер паша Кърджалийският отряд се разформирова на своите съставни части, които се прибират при главните си формации. Остават само трите македоно-одрински бригади за охрана на морския бряг от Инджебурну до Лимнабурну. Десантът при Шаркьой е бил най-голямото изпитание за опълченците, неподготвени за този род борба и изправени пред тройно по-мощен враг (цял корпус), без артилерия и под огъня на мощните оръдия на турските крайцерн и броненосци. Тъкмо затова от значение е да посочим оценката на нашите военни историци:

"Действията на македоно–одринци – четем в "История на Балканската война 1912 – 1913", с. 400 – за ликвидиране на турския десант в района на Шаркьой са светла страница в историята на войната. В тия действия бойци и командири проявиха масов героизъм... Внимание заслужана и самоотвержената борба на изостаналите в Шаркьой ранени македоно–одринци, които изпълняваха дълга си до последна капка кръв. Тяхната мъжествена борба (сражавали са се до последния куршум в санитарния пункт, където били леглата им, б.н.) озвери турците, които при ликвидирането им извършиха нечувани зверства."

В доклада си до по-нисшето началство подполковник Николов по този повод пише:

"Те (опълченците, б.н.) се хвърлиха върху врага дръзко, презрително и не се установиха чак до неговото качване на лодките; те го сметоха; не дадоха на врага да се закрепи, макар и да имаше добри позиции при с. Платана, подкрепен от силната артилерия на два военни нарахода... Аз видях и битолци, и дебърци; тяхното самоотвержено настъпление е гордост за българското име и гордост за нацията; велик пример за потомството" (вж. Дървингов, цит., съч., с. 435).

Дървингов като очевидец съобщава, че опълченците в устрема си дори не са се окопавали, за да не губят време, и вихрено настъпвали.

Със същия родолюбив пламък са действували и 57-те чети, разпръснати в тила на врага в помощ на съюзниците. Четата на Васил Чекаларов дори решила изхода на боя в Леринско, явявайки се в тила на турската отбрана и в помощ на гръцките войски. Всички прославени войводи на ВМОРО и техни по-млади възпитаници са били на първа линия – от Яне Сандански до Тодор Александров, от Михаил Герджиков до Петър Чаулев, Павел Христов, Георги Попхристов, Михаил Чаков, Милан Матов и пр. и пр. – видни дейци, без разлика на политически убеждения.

Победата при Шаркьой осигури тила на фронта при Чаталджа.

След падането на Одрин и подписването на второто примирие македоно–одринци започват все по-силно да копнеят за родния си край, откъдето взели да идват все по-тревожни вести за противобългарското поведение на сърби и гърци в окупираните от тях области. След дълга почивка в Гюмюрджина към средата на май те започват да се прехвърлят към заетата от българските войски част на Македония – по маршрута Гюмюрджина – Ксанти – Драма, Сяр, Демирхисар, Петрич, Струмица, Радовиш, Щип. На 23 май започват да се съсредоточават при Кочани в изходно тактическо положение в зоната връх Китка – Кочани – отвъд Щип. При започването на Междусъюзническата война (16 юни ст. ст. 1913 г.), те са на първа линия, с още по-голяма решителност да освободят родните си огнища от коварния довчерашен съюзник, на когото са помагали в борбата. Известни са подвизите им при Султантепе, гдето завладяха две последователни укрепени позиции на сърбите с множество пленници, при Каменица, връх Повиен, Редки буки, Падарли, а след 24 юни отбраняват линията Драмча - Баньо чуки.

Печалният за България изход от войната (след нападението на Румъния в тил на войските ни) покруси опълченците, но не уби освободителния им устрем. Останали повечето от тия в емиграция, запяха новата песен: "Ей, нищо, нищо, не ще да жалим ний, че скоро, скоро Бай Ганю ще ги бий". И наистина, две години след това опълченците се видяха отново в Единадесета пехотна македонска дивизия, вече с боен опит, за нови подвизи в освободителната Първа световна война.

Величието на подвига на Македоно–Одринското опълчение през Балканската и Междусъюзническа война е изразено и в данните за кървавите жертви: те възлизат на 3631 души или 25% от неговия състав. Ако към тази цифра прибавим и ония македонски българи, които са служили в българската армия като войници и офицери, ще имаме всичко 46 844 души бойци от Македония, дали своя принос за нейното освобождение. Това говори за висотата на българското съзнание и жертвоготовността за българското национално дело, без помен за македонизъм. Напротив, то е негово порицание.

[Previous] [Next]
[Back to Index]