19. Българският дух на Македония при разгрома на Югославия

Б) Посрещането на българските войски
 

Пристигането на българските войски в освободена Македония е свързано с една поредица от триумфални събития, които говорят за силата на българското чувство у македонския българин, потискано с десетилетия и надигащо се бързо, като стихия, дори там, където още не е стъпвала българска войска. За възрадваното население не бе толкова от значение кой разгромява Югославия, колкото кой с това отваря път към свободата на Македония. Всеки македонски българии зад паравана на събитията виждаше България и именно към нея изразяваше обичта си чрез старата войнишка песен от Първата световна война, посветена на Борис Дрангов: "Гордей се, майко Българийо, със своите синове герои!". В тези манифестации няма ни помен за някакъв македонизъм като идея на отделна македонска народност. Омразата към сръбска Югославия, която имаше първостепенна задача да гони всичко българско, сега се превръщаше в пълна манифестация тъкмо на българското народностно чувство. На фона на тая омраза то сияеше ярко в първите дни на освобождението.

Впрочем за тази омраза към Югославия красноречиво говори един от главните скопски функционери – Цветко Узуновски, член на Главния щаб на македонските партизани и после министър на вътрешните работи. В статията си "Востанието 1941 во Македония", поместена в "Гласник" на Институтот за национална историjя, г. XIX, Скопjе, 197-5, бр. 1, стр. 23, той пише:

"Стара Югославия беше намразена от всички народи и народности, особено от работническата класа, селячеството и прогресивната интелигенция. А в Македония тая омраза беше изразена извънрадно силно. Македонският народ през това време не искаше нито да се спомене името на стара Югославия, а за нейното повторно връщане никой нормален не помисляше..."


При това положение естествено бе македонските българи, които – както сам Узуновски признава – бяха най-потисканите, не само да помагат за разгрома на Югославия, но и с радост да посрещат братските български войски като освободители. Това признават и самите днешни корифеи на македонизма начело с прочутия със своя антибългаризъм и Македония Светлозар Вукманович-Темпо, който в доклада си до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г. пише: "Българските окупатори... народът посрещна с цветя" [183].

А Мирче Ацев, член на ЦК на МКП, както и неговият колега Бане Андреев признават в писмата си до ЦК още на 9 август 1942 г.: "Македонският народ вярва в освободителната роля на България... Масите са българофилски..." [184] "... Българофилските елементи са многобройни" и пр. [185] и пр. [186]

Но докато тези признания за радушното посрещане на българските войски се правят лаконичo, неохотно и строго поверително от страна на скопските водачи, свободните разкази на очевидци, направени устно или чрез печата, ни рисуват вълнуващи картини по цяла Македония, когато народът е изживял великденска национална радост, и то на самия Великден, излизал вън от града да посреща военните български части в делириум от възторг.

Ние тук ще цитираме няколко ярки описания на всенародното ликуване в Скопйе, Прилеп, Щип, Струмица, Тетово, Кавадарци, Неготино, Гевгели, Битоли, Крушево, Смилево, Ресен и накрая Охрид, както ги намираме публикувани в печата или записани в спомените на очевидци.

За посрещането на българските войски в Скопйе на 20 април 1941 г. макар и лаконични данни намираме в писанията на днешни скопски автори, които "изследват" съдебните процеси срещу всички проявени видни българи при посрещането на българските власти. Използуваме пак книгата на Йован Павловски. На страница 46 той предава разказа на подсъдимите български патриоти:

Блажо Гавазов от Скопйе:

"Около организирането (на посрещането, б.н.) тичахме всички ние, които се чувствувахме българи. Така всички събрани отидохме до Кумановската "трошарина" (пункт за събиране на общинския акциз при входа на Скопйе откъм Куманово, б.н.) с български ленти и цветя, за да посрещнем българските войски, които смятахме за освободители..."


Спиро Китинчев (стр. 48):

"Известно време след идването на германските войски беше съобщено, че ще дойдат войските на България. Още по-рано се говореше, че ще пристигнат българските войски, но точно кога не се знаеше. Самият час на тяхното пристигане ми беше съобщен много късно, почти половин час преди тяхното пристигане. Веднага наредих да бие барабанът и когато аз заминах да посрещам българските войски при Военната болница, там вече се бе събрал народ. Първите части от войската дойдоха с камиони. Беше то някаква войска за охрана на жп линии. Народът поиска те да влязат в Скопйе пеша. Аз ги посрещнах на площада и ги поздравих. Отговори ми командирът капитан Стоименов."


Манол Костовски (по произход от Кратово):

"Преди да дойдат българите, бяхме повикани в общината от Спиро Китинчев, който каза, че трябва да се организира посрещане на българските войски... На мене се падна да организирам цялото Дебърмаало. Вървях по всяка улица и осведомявах... На посрещането бяхме излезли доста хора... Спиро държа реч пред Офицерския дом и на офицера поднесе хляб и сол..."


Това – според скопския автор. А в спомените на очевидците картината е била внушителна: Войниците били окичени с цветя, мъже, жени са ги прегръщали и целували и непрекъснато "ура" огласявало улиците, по които минавало шествието на войски и народ. Хората се поздравявали помежду си с "Христос възкресе", "Вечна да ни е свободата" и се целували, изпаднали в умиление.

Веднага след това скопският акционен комитет в разширения си състав решава да издава вестник "Македония", на който директор става адвокатът на скопските студенти (1927) Стефан Янакиев Стефанов, а редактори - бившият член на ММТРО Васил Хаджикимов и д-р Борислав Благоев, стопановед и юрист, потомък на родолюбивото българско семейство на просветния деятел Иван Благоев от Емборе.

Още в първия брой на вестника бива поместена следната ДЕКЛАРАЦИЯ, факсимиле на която виждаме в книгата на Йован Павловски. Ето съществената част от нейния текст, даден от Павловски на стр.32:

"Българи! Македония е свободна! Свободна е Македония на вечни времена! Настъпи краят на робството, под което Македония изнемогваше до преди няколко дни само. Вековното македонско робство – гръцко, турско и сръбско, духовно и политическо, а в 20-и век и икономическо и социално, изчезна завинаги. Един велик идеал – свободата, за които Македония водеше духовни борби с безпримерен стоицизъм и безбройни саможертви, е вече действителност... Македония е вече свободна и вече общобългарска собственост... "
Следват имената на подписалите декларацията: председател – Стефан Стефанов, подпредседател – Спиро Китинчев, секретар-организатор – Васил Хаджикимов, касиер – Крум Органджиев и още 28 съветници и членове на разширения Съветодавен състав на комитета.


Прилеп. Вълната на национален възторг, отразен в декларацията, се разнася по цяла Македония, изразен в триумфалните посрещания. Нека ги видим в извадките от описанията и разказите на очевидци. Пръв такова описание ни дава новият в. "Македония" в брой 2, стр 3, цитирано от Павловски на стр. 58:

"По улиците се движат безброй камиони, танкове, бръмчат машините. Препълнени с войски, те преминават през града и отиват надоле към Битоля. До всички улици стоят прилепчани, зарадвани, удивени от всичко това, защото не могат да повярват на собствените си очи: дали това не е само сън? Следобед, около 4 часа, изведнъж заби тържествено камбаната: знак, че гостите идват. Като да очакваха само този миг, по всички улици затече една голяма река хора – хиляди хора тичат към железопътната станция. Половината още не бяха стигнали до нея, когато влакът пристигна и гръмогласно "ура" от хиляди гърла отбеляза пристигането на българските железничари. Моментът е сюблимен! Някои плачат от радост, други се хвърлят във вагоните и целуват и прегръщат войниците. Цветя хвърчат отвсякъде. В този момент старият български гимназиален учител г. Милан Небреклиев се изкачва и с кратка огнена реч приветствува гостите. Възбудени от неочакваната среща, обсипани от огнени чувства на братска любов, войниците отговарят с поздрави..."


Но описанието, поместено във в. "Зора" от 2 май 1941 г., още повече попълва картината:

"Никъде няма по-здрави, по-пламенни българи от прилепчани и битолчани – възклицава един млад мизиец за впечатленията си от Прилеп и Битоля, жителите на които били просто луди от радост. – Посрещането трябваше да се види, то не може да се предаде с думи. При биене на камбаните цялото население с български знамена, с цветя излезе пред града, за да посрещне ония, с мисълта за които е лягало и ставало в продължение на 23 черни години. Прилепчани, както и битолчани, с плач се хвърлиха върху нашите офицери и войници, прегръщаха ги и целуваха..."


Устните разкази на самите посрещачи прилепчани още повече засилват яркостта на картината. Близки на автора на този труд разказваха: "Два пъти прилепчани излизаха на улиците на града при разнеслия се слух, че българските войски идват, и два пъти се прибираха разочаровани, понеже слухът излезе лъжлив. Но третия път вече не беше лъжа. Камбаните известиха за пистигането на цяло отделение железничари в пълно военно снаряжение. Целият град излезе да ги посрещне. Жените изоставиха работата си в кухните, ястията изгоряха, омесеният хляб превтаса и изтече от цедилката; никой не се сети за това, всичко тичаше с цветя, с които покриваше пъти на войниците. А те се видиха в чудо и заявиха, че никога няма да преживеят такова щастие, както това в Прилеп". За посрещането на големите войскови части под командуването на полковник Кехайов ми разказа самият командир:

"Всички улици бяха задръстени. Не знаехме накъде да се насочим, Вървяхме през първата улица, която ни се откриваше свободна. Но бързо тя се задръстваше от нови прииждащи тълпи, които ни обсипваха с цветя през оглушително "ура".


Изключително обаче по своя ефект е посрещането в Щип. Народното вълнение се разразило на фона на самосъзнанието, че градът е най-революционният след Първата световна война и най-преследваният от сърбите до разселване като български център. Освен туй няколко дена преди това градът е бил жестоко бомбардиран от немците и дал стотина човешки жертви и много разрушени къщи. Тези два фактора са били двигатели на необикновените чувства на щипяни, изразени при посрещането. Ще цитираме откъси от дописките във в. "Зора" от 27.IV. и З.V.1941:

"Щип, 25 април. Днес... всеки се радва, смее, плаче през сълзи от щастие, всеки вика, колкото му глас държи, мощното българско "ура". Цветя и кърпи летят... Множество хора отвсякъде се стичат на големи групи непрестанно... целият град е тук. Мястото е малко да побере множеството и съседните улици са също препълнени с хора... Бившата гимиазиална учителка Роза Койзеклиева приветствува... от името на българките македонки, които са се борили за запазването на българщината в Македония".
{Роза Койзеклиева, една от основателките на Тайната организация на македонските българки, бе след това от сърбомакедонците осъдена на дългогодишен затвор, изтезавана и почина в затвора. За нея виж по-нататък в другите глави.}

"Цялото население на Щип се юрна към "Каменик-мост" да посреща войската. Щипяни наново изпаднаха в делириум. Приветствието на имета, речта на командира на дивизията се посрещат, прекъсват и изпращат с такова "ура", което ние тук нито сме чували, нито можем да извикаме.

Многохилядното шествие начело с офицерите и духовенството потегли за града. "Ура"-то не стихва, военната музика гърми, на офицерите и войниците се нахвърлят щипяни и щипянки. Върху ръцете на командира на дивизията се трупат дарове. В "Горно мало" от една порта излиза стара жена с черна забрадка, със сдиплена риза в ръка, приближава се до командира, подава ризата и чуваме да казва: "Честита свобода, синко!". А това е баба Гюргя Пецкова, майка на Коце Пецков, убит само преди няколко дена при бомбардировките в Щип..."


Същото става в Струмица ("Зора" от 27 април): "... Мъже, жени, деца изпълниха улиците и с нестихващо "ура" и възторг посрещаха..."

Подобни са описанията на народните тържества и по другите градове. Ето още няколко извадки от дописките за някои от тях:

Гевгели (дописка на Васил Сеизов, кавадарчанец) "Зора", бр. 6560 от 29 април 1941 г.:

"В Гевгели е пристигнала войска, на които населението е устроило небивало посрещане. На Великден всички български... войници са били скъпи гости на гевгелийските граждани. Много от гражданите останали огорчени, че за тях не е имало български войници, които да поканят на обяд. В Гевгели българската войска е намерила организирана местна българска власт и организирана полиция, които се поставила всецяло на разположение на българските железопътни власти."


Тетово ("Зора", 30 април 1941):

"Вчера (28 април) в Тетово са пристигнали четирима телеграфисти от жп войски. Когато се явили към края на града, между населението се пръснала новината за пристигането на български войници. За няколко минути се събрало почти цялото гражданство, което посрещало българските войници с прегръдки и целувки и ги помолило да отидат заедно с тях в града. На българските войници е било устроено небивало сърдечно посрещане..."


"Зора", бр. 6571 от 13 май 1941 г., отпечатва дописката на Васил Сеизов на посещението на група журналисти в Тетово. В нея четем и следното:

"Градът бе украсен с български знамена. По улиците нашата кола, на предната част на която се развиваше българският трибагреиик, бе предмет на сърдечни приветствия и "ура". Спряхме пред хотел "Македония". Фирмата вече беше българска. Изобщо повечето от фирмите в Тетово веднага след бягството на сърбите са били сменени. В хотела в отделна стая седяха членовете на българския местен акционен комитет... Пред хотела за миг се натрупа голяма маса, която викаше: "Да живее България!" и пр. След малко дойдоха и други тетовци, някои от които мои стари познати и приятели. Тук в и адвокатът Никола Павлов-Бутика, един от видните представители на българщината и борци в Македония над бившата сръбска власт..."


И това е един град, който не бе взет от български, а от албанско-италиански войски {Никола Павлов Бутика заради националните си прояви като българин след това бе съден от скопските македонисти, изтезаван в затвора по най-жесток начин, поради което ослепял и умрял наскоро след излизането си от затвора. За него виж повече в следващите глави}.

Кавадарци ("Зора", бр. 6563 от 2 май 1941 г.). Дописката със заглавие "Там, където Даме Груев създаде първата революционна организация" е от същия Васил Сеизов, който е родом от Кавадарци, действувал като български патриот там и поради това съден, изтезаван и затварян от сърбите по заповед на джелата Добрица Маткович, след което успял да избяга в чужбина. Сега се връща в родния си край и разказва следното:

"Влизаме в Неготино, родното място на Александър Станоев (голям революционер, рано загинал, б.н.)... Веднага след нашето пристигане площадът се напълни с народ. Целият градец знаеше, че са пристигнали пътници от София, а по-мили, с по-голяма жажда очаквани гости няма. Неготинци ни поздравяват сърдечно, стискат ни ръцете и питат: "Иде ли българската войска?" (това е преди идването на българските войски в тоя край, б.н.). Един от нас, тиквешанин (всъщност Сеизов, б.н.), познат на населението, се качи на една пейка и каза няколко думи по случай освобождението... Площадът кънтеше от викове: "Да живее обединена България"...
Смрачаваше се, когато пристигнахме в Кавадарци... Милото, скъпо ми родно място! Не съм го виждал от 14 години. Тук са майка, татко, брати и сестри... Ето затвора, дето прекарах последното си пребиваване в Кавадарци. Държах реч на български език. За това страшно престъпление – говорене български – прокурорът искаше да бъда осъден на 20 години каторжна работа.

Слизаме от колата, първата софийска кола, пристигнала тук. По-възрастните познавам, целуваме се, поздравяваме се със свободата. Младите не познавам. Не познах и по-малкия си брат, когото оставих на 8 години. Целувам вече немощната десница на побелелия ни татко, който с примера си ни внуши да обичаме отечеството над всичко и да бъдем готови на всички жертви за българщината.

Отиваме право на площада. Там ни посрещат кавадарчани, радват ни се като на най-скъпи гости. Искат да им кажем нещо. Качва се един от нас (всъщност авторът на дописката – Сеизов – бел. К.Ц.) на маса, едвам говори от вълнение; говори за свободата, за обединението на българския народ. Слушателите ръкопляскат, викат "ура"...

Вкъщи ме прегръща преждевременно остарялата майка; тук са и милите ми сесри. До късно кавадарчани се изреждат с "добре дошли". И за тях всичко е като сън.

На следния ден в Кавадарци се състоя голямо събрание, на което гражданите избраха акционен комитет. Задачата на последния е: заедно с акционните комитети в другите места да работи за по-скорошното включване на цяла Македония в границите на България.

На третия ден, на Великден, от гара "Св. Георги" са дошли в Кавадарци на гости първите български войници от жп части. Те са били посрещнати от целия град с цветя, с гайди и тъпани; били са носени на ръце. И тук намерихме здрава българска власт, излъчена от населението..."


А как е изглеждало същото събитие в очите на съпътствуващите Сеизов другари, които за пръв път виждат Кавадарци и преживяват всичко като развълнувани зрители, ще ни каже дописката на един от тях в следващия брой на "Зора" (3 май 1941, бр. 6564):

"Кавадарци е опиянено от радост и възторг. Още в началото на града нас ни обгражда хилядно множество и се образува невиждано дотогава шествие. Другарят ни Сеизов, родом от Кавадарци и всепознат в тамошния край, е предмет на трогателни овации.

Ние обаче не сме първите гости от свободна България. Два дни преди нас в Кавадарци са гостували 5 наши войници от жп част. Кавадарчани се блъскали помежду си кой да носи на ръце тия войници. Един от войниците помислил, че вече е уморен носещият го кавадарчанин, и в миг ловко скача на земята. Кавадарчанинът обаче бързо го грабва и клекнал му вика: "Качи се на гърба ми, бре, до Прилеп ке те носам".

На вечерята в дома на Сеизов се изреждат почти всички кавадарчани, упорити и снажни тиквешки типове..."


Спряхме се повече на Кавадарци, защото скопските македонисти и специално тиквешанецът Лазо Мойсов (бивш югославски дипломат и отявлен българомразец) съзнателно изопачават истината за духа на Тиквешията, представяйки я в македонистка, антибългарска светлина. Но описаните по-горе вълнуващи прояви на българския дух на тая Тиквешия още при първата поява на български войник и на местни емигрирали български дейци не позволяват дори да се помисли за някакъв македонизъм като нещо отделно от българщината. И другояче не би могло и да бъде, като се има предвид всеизвестната пословица за тая древна българска област: "Тиквешия – здрава Бугария". Тая пословица е излъчена като аксиома от известната народна песен, която тиквешани са си съчинили.

Както е известно, в Тиквеш има доста помашки села. Но те говорят най-чист български език и на този език е изпята следната песен:
 

Крали Марко шетба шетал,
шетба шетал по широка земя,
шетал, шетал – та дури в Едрене,
во Едрене – града ми голема
и ми влезе в султанова джамия.
Во джамия гледа стар имамин.
Гледа Марко, гледа и се чуди:
стар имамин по турски се кланя,
по бугарски на бога се моли.
Приближи се Марко до имамо
и по рамото той си го тупа:
– Ой, имаме, бре ти стар имаме,
защо ти по турски си се кланяш,
а бугарски бога си го молиш?
– Отговори той стари имамин:
– Дейгиди бре, Марко Кралевике,
язе сум си от таа Тиквешия –
Тиквешия – здрава Бугария!"
{Песента е записана от тиквешкия революционен деятел Д. Попандов и поместена във в. "Зора" от 3.V.1941 г.}


Освен цитираните описания, поместени във вестниците, твърде ценни са разказите на очевидци, които са посетили други населени места във Вардарска Македония преди идването на български войски и оставили ръкописни спомени за видяното и чутото. Отнасят се за народното вълнение в Крушево, с. Смилево, Ресен, Охрид, Воден (Гръцка Македония).

Ето какво четем в един от тия ръкописи (моя лична собственост):
 


"Ние бяхме малка групичка, само четирима българи, които се понесохме към ония места на Македония, където още не бяха се настанили български войски. Само един от нас беше военен – запасният поручик Сотир Нанев от Прилеп. След като напуснахме тоя град, пътят ни беше за Битоля. Но ние копнеехме да видим две особено свещени места в тоя край – Крушево и с. Смилево, където се развиха през Илинденското въстание най-героичните борби. Още повече, че един от нашите другари беше от Смилево и бързаше да види престарелия си баща, водач на въстанието в родния край на Даме Груев.

Колата ни бе украсеиа с българския трибагреник, който веднага привличаше вниманието на всички, които ни срещнаха, и ставаше знак, че пристига България... А военната униформа на Нанев потвърждаваше, че пристигат и българските войски...

След като изминахме всички завои на стръмния път за Крушево, спряхме при самия му вход, тъй като автомобил мъчно можеше да се добере дори до първите улици. Тръгнахме пеша. Спряхме се пред едно кафене, където бяха седнали на приказка група граждани. Като ни видяха, особено като видяха офицерската униформа на Нанев, те се слисаха. "Български офицер! Наши българи от София!" – разнесе се първият възклик и първите поздравления. И миг след това хората се разпръснаха ухилени. Сякаш камбана удари над Крушево! За няколко минути започнаха да се стичат хора от стръмните улици и бързо изпълниха улицата. Временният кмет на града Георги Карев, брат на легендарния войвода и водач на Крушевското въстание Никола Карев, ни поведе към площада. След нас се повлече огромната маса народ, която нарастваше и се превърна в бурно манифестиращо шествие. Гръмко "ура" отекваше над амфитеатрално наредения град. Поручик Нанев козируваше в отговор на ликуващия народ, нареден в шпалир по улиците. От балкона на една двуетажна къща той произнесе реч, в която възвеличи делото на крушовските въстаници от 1903 г., изтъкна героизма на Карев и Питу Гули, изрази дълбокото преклонение на целия български народ пред тяхната саможертва и накрая подчерта, че това дело на илинденци получава днес щастлив завършек в единна свободна българска земя. Речта му бе прекъсвана е бурно "ура".

Накрая почти цяло Крушево ни изпроводи до входа на града, където бе нашата кола. Още много пъти отекваха възгласи "Да живее България! По-скоро да дойдат и при нас български войски! Ура! Ура!" и ние поехме обратния път – през Прилеп за Битоля.

В Битоля стигнахме късно. Нощувахме у роднини. От тия узнахме за една малка, но много вълнуваща история:

Старият български учител и много заслужил патриот от Битоля Ангел Генчев, който заболял тежко още преди да дойдат български войски в града, вече бил в предсмъртните си часове. Но заявявал, че не иска да умре, докато не види български войник, понеже чул, че малка група военни железничари са пристигнали на гарата. Довели му един от тях. Генчев едвам отворил очи, светла усмивка озарила бледото му лице. Полека протегнал изсъхналата си ръка и попинал дрехите на войника. След няколко мига издъхнал, но с блажена усмивка. На другия ден цяла Битоля с незапомнена тържественост и при представители на българските железничари изпратила щастливия борец за свободата до вечното му жилище. За него цяла Битоля знаела, че всяка вечер, преди да си легне, вместо молитва извиквал три пъти "Ура, да живее България!". И затова битолчани му отдали най-голяма почит.

Сутринта тръгнахме за Смилево. Обаче преди нас, още в ранни зори, тръгнали за селото смилевчани-пазарджии, които след като узнали, че ще вървим за селото им, побързали да ни изпреварят и да предупредят своите. Спряхме пред бурната река на село Обедник (турско село). Колата ни не можа да я мине и остана да ни чака. Смилевчани предвидили това и ни чакаха с коне. Наближихме селото. Още при първите завои на пътя по нагорнището за селото чухме да отеква камбаната. Току стигнахме на височината и откъм първата улица се зададе огромна маса народ с широко разтегнат български трибагреник. Гръмко "ура" се разнесе наоколо и започнаха братски прегръдки и целувания. Селяните, облечени великденски, се стичаха отвред. Ей го начело на нова група бавно се приближава престарелият водач на въстанието Георги Чуранов, баща на нашия другар Козма Георгиев. Прегръдки, плач... Една след друга се нареждат сестрите и братята на Козмата за поздрав. Възгласи "Да ни е вечна свободата!" се разнасят едно след друго. Цялото множество ликува, а камбаните бият ли, бият! И тъй до късно. Козмата държи реч на своите съселяни, младо и старо в гъста маса го обкръжава, носи на ръце и т.н. – докато най-после тръгнахме обратно за Битоля. Изпратени от целия народ до края на селото с викове "ура"!

На сутринта сме отново на път – за Охрид. Но пътят ни водеше през Ресен. Спряхме за малко на площада в центъра на градеца. Изведнъж бяхме заобиколени от група граждани, привлечени от трибагреника на колата ни и от военната униформа на нашия другар. "Български офицер! Българите идват!" – се разнесе вик сред тълпата и от всички страни заприижда народ.

"Къде са нашите?" – питаха от всички страни и жадни погледи се спираха на нашия офицер. Градът копнееше за българска войска. Малко преди пристигането ни италианците са опразнили града и в момента само местна милиция, набързо формирана, бдеше над селището.

Площадът се напълни с народ. И изведнъж гръмна песента "Гордей се, майко Българийо, със своите синове герои!" Тълпата ни понесе към общината. Нанев се качи на балкона и отново държа пламенна реч, в които заяви, че не вече Санстефанска, а Екзархийска България ще се осъществи. Гръмко, нестихващо "ура" съпроводи тия му думи. И гръмна духова музика, незнайно как организирана и пристигнала с масата прииждащи. И тъй с песни и музика ни изпратиха по охридския път.

Към с. Лева река видяхме група селяни, които издигаха триумфална арка, накитена с цветя. Като видяха колата ни с трибагреника и човек с българска военна униформа, изтичаха към нас и с жадни погледи запитаха идват ли нашите войски. Казахме им, че още ги няма в Битоля, но ще дойдат някой ден, не и сега. Те се натъжиха. Околните села Избища, Льорека (Лева река), Крушйе, Кривени и др. са се договорили да направят именно тая арка и да посрещнат дружно нашите войски. Един селянин извади от пазвата си стара българска песнопойка и ни разказа как я криел от сърбите и тайно давал да се чете на по-младите. Изпратиха ни с хубави пожелания.

По пътя за Охрид настигнахме отделение италианска войска, което бе напуснало Ресен. Стигнахме до Охрид, но там ни спря италиански караул, който не ни позволи да влезем в града и ни отведе в комендантството. От кого и как узнали за идването ни, млади охридчани почнаха да ни заобикалят и разпитват кога ще дойдат български войски, защото в града се върши насилие над българското население. "Тероризират ни – възкликна млад момък. – Искат да ни поалбанчават! По-скоро идвайте!"

В този момент на балкона на комендатурата (зданието на гимназията) се показа някакъв италиански генерал и започна да кряска срещу насъбралия се народ. Принудиха ни да се върнем назад. Ние можехме обаче да кажем на населението да не се отчайва, защото близък е денят, когато и тук ще дойде българска войска.

И това наистина стана, но след много месеци."
 

.
.
За посрещането на българските войски в Охрид предлагам спомените на друг очевидец, млад офицер, който е влязъл пръв в Охрид със своето поделение. Ето извадки от тях:
 

"Аз бях първият български офицер, който влезе в Охрид, и последният, който го напусна през 1944 г... Сега започвах службата и от многото гарнизони, където можех да отида, сам бях избрал Охрид, в новосформирания 55-и пехотен охридски полк... Денят беше ясен, слънчев, топъл за сезона... Излязохме от скатовете на планината в Охридската котловина... Виждаха се вече покрайнините на града... Поспряхме пред града, за да се пооправим от дългия път... Тръгнахме през шпалир от тополи по калдаръмената улица на вечния град. Започна много дългото и трудно придвижване. Дали улицата беше много тясна, или морето от хора, които я изпълваха, ни възпираха, не знам. Ние с мъка се провирахме през тях. Възгласи и поздрави откликваха отвсякъде и някакъв тътнеж от непрекъснато "ура" като лавина заливаше града. Нямаше войнишка колона и посрещачи. Всичко се беше сляло в огромна, жива река, която бавно течеше покрай Чинара, свидетел във вековната история на града от хиляда години. Потокът се изля на градския площад пред пристанището и чак тогава видяхме езерото... Но ние нямахме възможност да го огледаме, защото бяхме грабнати, в буквалния смисъл грабнати. Протягаха се ръце, обхващаха ни прегръдки и без да ни пускат, предаваха ни на друг. Колко бяха хората, за да прегърнат всички войници на полка, не мога да кажа. Това беше целият град... Всички бяха дошли с целите си семейства. С бохчи, кошници се носеха хлябове, баници, тави – най-често с рибник, с пържена пъстърва, бъклици с вино, ракия. Всичко това стана една грамадна, непринудена, спонтанно уредена народна софра на самия бряг на езерото, под канадските тополи, до лехите с розови храсти, по стълбите и каменната стена на пристанището – от ресторант "Сан Стефано", пред рибната борса, чак до Механата на Миле Пирузе. В тихата топла пролетна вечер с ясно небе и огромна луна, край светлините на града, отразени във вълните на езерото, беше събрано едно огромно семейство, за да отпразнува отдавна очакваната среща... Тогава чух песента за Охрид: "Охрид, Охрид, красив, мил, ти за мен си край любим..."

Времето беше спряло. Изминали бяха повечето часове на нощта. Тогава започнаха поканите: да отидем вкъщи. Трудно е да се покани цял полк, но всяко семейство канеше и искаше да грабне повече войници за свои гости." Морето от хора на пристанището се стопи и разля по старите дървени къщи с еркери и порти, накацали по скатовете на едно друго Търново... "
 

.
.
Смятаме, че всичко изложено дотук е достатъчно да ни представи умилението на македонските българи към свободната българска държава, към българския народ и българското име. Следователно в тия сюблимни моменти не е могло да има и помен за македонизъм.

Ако покрай тези вълнуващи радостни картини трябва да споменем и нещо тъжно, това ще бъдат ияколкото жертви на огнени българи, които не са имали търпение да изчакат завършването на боевете и са избързали да посрещат освободителите. За такива неща ни разказва малка дописка във в. "Зора" от 3 май 1941, бр. 6564:

"Царевоселци тръпнат от радост в къщите си и всеки миг очакват да посрещнат своите освободители. Гърмежите вече оредяват, знак, че последните сърби се изтеглят. Фима Попхристова изтичва на улицата с поднос в ръце, да почерпи освободителите... Насреща й се изпречва сръбски войиик и я поваля с няколко куршума. Чиме Христов съшо грабва стъкло с ракия, отваря вратите и вика на децата си: "Излезте да ги посрещнем!" Друг сърбин и него поваля на земята... "


Всичко това е почувствувано и разбрано от истинските македонски комунисти и затова македонската комунистическа партия застава на становището, че Македония е вече национално освободена и борбата трябва да се води срещу фашисткия режим и за социално освобождение. Подробности върху това ще видим в следващата глава. Тук ще подчертаем, че българските акционни комитети начело с централния комитет в Скопйе се проявиха като масова общонародна българска патриотична организация в периода на междуцарствието – от пропадането на кралска Югославия до идването на българските войски. Тая организация беше облечена с доверието на македонското население да го представя пред германските и италианските власти и да възстанови нарушения от войната обществен ред. И не само това.

Неосведомен за тайните споразумения между Германия и България относно съдбата на Македония, Акционният комитет изпраща в София свои упълномощени лица да искат по-скоро да се извърши обединението със свободната българска държава. Данни за това ни дават пак скопските автори. В. "Нова Македония" в броя си от 24 ноември 1948 година, като предава съденето на един от тези пратеници – свещеника Стоилко Давидов от Кратово, живеещ в Скопйе, съобщава, че той е бил "член на Националния комитет и като такъв отива в София да иска по възможност по-скоро българската войска да окупира Македония" и пр. Нещо повече върху това съобщава цитираният вече Йован Павловски в книгата си "Суденята како последен пораз", стр. 45-46. Той подчертава:

"Членът на Комитета поп Стоилко Давидов, който още от 1929 година водеше пропаганда за приключването на Македония към България (т.е. във времето на най-силната диктатура на крал Александър, б.н.), веднага след капитулацията на стара Югославия като член на БЦАК (Български акционен централен комитет) отиде в София от името на македонския народ да моли българите да дойдат в Македония... "
 

Да не забравяме, че не само италианците заедно с албанците пречеха на българските прояви на населението в окупираните от тях територии на Македония в полза на България, но и самите немци. В един документ – изложение на секретаря на БЦАК – Васил Хаджикимов от Щип – намираме следното свидетелство:

"Обединението бе обявено и осъществено преди идването на българските войски и българската държавна администрация – без знанието на тогаващното правителство в България, председателствувано от Филов, и против волята на германците. Те (германците, б.н.) настояваха за една "автономна Македония" под техен протекторат. В Скопйе, където беше седището (седалището, б.н.) на този централен комитет, както и по другите градове и селища, където се организираха неговите разклонения, германските комендатури правеха всички възможни пречки за тяхното създаване. Искаха доказателства за българския характер на местното население, и то с изразено болшинство по отношение на другите националности, за да ги признаят. И такива, що се отнася до Вардарския край, ги получиха навсякъде с акции за окачване на български знамена по къщите, с изгонване на сръбските служители от общините и другите държавни учреждения, със заменяването с наши местни българи...

БЦАК за Македония е още едно ярко доказателство за българския характер на Македония в новите времена и не трябва да бъде игнориран от нашите историци и политици..."


В подкрепа на казаното още в началото на този цитат нека припомним за протокола на учредителното събрание на БАК в Струга, която никога не влезе в територията на новите български земи и се намираше под гнета на италианците и албанците. {Обстойна документация по описаните събития читателят може да намери в статията на Полковник Димитър Минчев "Формирането на българските акционни комитети в Македония през 1941 г.", публикувана (след окончателното завършване на този ми труд) в сп. "Известия", притурка към сп. "Военноисторически сборник". Том 50, София, 1990, стр. 39-93.}

Други данни ще видим в следващите глави.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


183. Извори за ослободителната воjна во Македониja 1941-1945 г., т. I, кн. 3, док No 68, с. 331-332.

184. Пак там, кн. 2, док No 75, с. 356.

185. Пак там, кн. 2, док No 38, с. 187. Виж сръбския оригинал в цит. "Зборник докумената...", с. 331.

186. Пак там, кн. 1, док No 10, с. 53.