Становището на Методий Шаторов и на неговите другари не е било нито личен каприз, нито внушение отвън. Както вече се каза, той е виждал около себе си народната радост и въодушевление при пристигането на българските войски в Македония на Великден (и след това) през 1941 година.

Впрочем за тези чувства на Македония ни говорят и самите документи, издадени в Скопйе. Това са първите три книги от том I на "Извори за ослободителната война и револуция во Македония 1941-1945", Скопйе, 1968-1970 г. Там намираме признания дори от самия Темпо, който в доклада си до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г. пише: "Българските окупатори, та дори и германските, народът посрещна с цветя" [179].

Също и Мирче Ацев, член на "Покраинския" комитет (ПК) на ЮКП за Македония, в писмото си до ЦК на ЮКП от 9 август 1942 прави признание, че и през 1942 година "македонскиот иарод не е още изживял илюзиите за "освобождението", че още вярва в българските власти" [180].

На подобно мнение е бил приемникът на Шаторов – Бане Андреев, главен секретар на МКП, назначен от Титовите органи. Според "Енциклопедиjа Jугославиjе " от 1955 г. (т. 7, стр. 686) Бане Андреев е стоял на становището, че

"македонският народ вярва в освободителната роля на България; че македонците не искат да се борят против българските войници...; че на мобилизацията, вършена от българските власти, трябва да се отзовават..."

Цветко Узуновски като член на ЦК на МКП в своето изказване на Съвещанието на партията с членове на I и II бригада и на групата батальони, състояло се на 21 декември 1943 г. в Преспа, признава "неизживяната илюзия по отношение на българите от страна на населението в Македония" [181]

Следователно, право е било ръководството на БКП в лицето на Боян Българанов като неин пратеник в Македония, като твърдяло, че там няма зрели условия за въоръжено въстание против фашизма.

Подобно е било положението и в Македония под гръцка власт. В споменатия доклад на Темпо до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г. намираме следното признание:

"Целокупният македонски народ иска обединение. Аз минах през Гръцка Македония и на самото място видях, че македонският народ в Гърция открито се изказва за обединение. Гръцкото партизанско движение не е обхванало голямо множество от македонския народ, който под влияние на ВМРО служи на окупатора и се бори против гръцката партизанска войска... " [182]

Цветко Узуновски в писмото си до Добривое Радосавлевич – сърбин, инструктор, пратеник на ЦК на ЮКП, с дата 2 юли 1944 г. прави подробни признания, отнасящи се вече до македонските партизани от Гръцка Македония, преминали на българска територия към Кожух планина:

"Аз и на първата, и на втората група македонци от Гърции отговорих, че те са сбъркали; че ще трябва да се борят заедно с гръцките партизани... Също така им говорих, че ние няма да ги държим при нас, а ще ги върнем назад, щом се договорим с другарите от Гърция. У всички тях владее голям шовинизъм (разбира се, като българи, б.н.), защото въпреки че те се смятат за партизани, нямат никаква партийност. Те и сега казват, че всички ще избягат в България, ако ги върнем назад..."

Всички тези признания на емисарите на Тито като Темпо и неговия подчинен Узуновски говорят, че в Македония под гръцка власт неугасналият български дух се е възпламенил и в македонизма на гръцките партизани е виждал гръцкия антибългарски дух, който ги е потискал десетилетия. Само на тази основа той е намирал отдушник в помощта на бивши членове на ВМРО, които като носители на стария революционен дух на Костурско, Леринско и Преспата са отбивали гръцките налитания, вярвайки, че ще бъдат освободени от гръцкия ярем чрез българските войски. Когато тая надежда се осуетила, те решават да минат на страната ни партизаните, но във Вардарска Македония. Отпъждани оттам, подирват спасителен път при БКП или към идеята за самостоятелна обединена Македония. Привлекателната сила на тая идея е била толкова голяма, щото и Радосавлевич, и Темпо са се принудили поне привидно да се съгласят с нея, като се опитали да я използуват за великосръбски цели. Както ще видим по-нататък, след големи прения Темпо наложил да се поддържа следният лозунг: "Обединението на македонския народ в братска общност с всички югославски народи", т.е. Югославия ще погълне цяла Македония до Места, Бистрица и Солунския залив!

След идването на Темпо в Македония, ЦК на ЮКП прави всичко, за да унищожи българския дух на населението, като му внушава македонско съзнание. Първата работа на Темпо е да се справи с партизаните с българско съзнание, като очисти партизанските редове от тях. Изричен документ за това ни твърдение намираме във в. "Политика експрес", Белград, 14 март 1978 година, в подзаглавието "Откланьанье опортунистичког утицаjа БРП (к)". Там четем: "Темпо със своята дейност допринесе за укрепването на народноосвободителната борба и за създаването на масови партизански отряди, както и за очистването на партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи".

Тук обаче се поставя законният въпрос по какъв начин Темпо е очиствал пробългарските елементи? За една негова крупна жертва вече се знае – това е Кочо Рацин. Но за него ще говорим в специална глава. Обаче за другите? Според твърдото убеждение на бивши македонски партизани, чиито имена засеги не съобщаваме, понеже са живи и се намират под наблюдение на УДБ, Темпо тайно нареждал неудобните му българофили да бъдат предавани на властта, като й се съобщава по страничен път къде се крият те. Такъв бил случаят със Страшо Пинджур, за когото се знае, че е имал българско съзнание и, противно на Темпо, изказвал мнение заедно с Бане Андреев, че в Македония няма условия за партизанска борба – точно в духа на разбиранията на БКП. За едно такова становище на Пинджур узнаваме от самия Темпо, от доклада му до ЦК на ЮКП от 8 август 194З г. Разбира се, за прикритие предадените жертви после се възхваляват като загинали в борбата срещу българите.

Заклетият противобългарски поход на Темпо проличава и във всичките му мероприятия, изпълнявани от послушния му и новоназначен ПК на ЮКП за Мекедония. В писмото на това послушно оръдие на великосърбизма от 10 октомври 1945 година се препоръчват мерки срещу българщината в Македония като същевременно се правят признания за съпротивата на народните маси срещу македонизма. Това личи ярко в следния пасаж: "Денонощно да се разобличаиат политически великобългарските окупатори и техните слуги от редовете на македонския народ... С денонощна политическа работа да се отделят масите от тези неприятели на нашия народ... Тия маси, които довчера се чувствуваха българофили... Ние непременно трябва да се доближим към тези маси... " [184]

Същото повтари Темпо и в доклада си до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г., подчертавайки като задача "събиране на всички българофилски маси около нашата партия" [185] (окуплянье свих бугарофилских маса око наше партиjе).

Подобно признание намираме и в писмото на сърбина инструктор Драган Павлович до ЦК на ЮКП от 29.10. 1941 година: "Трябва да се държи сметка на много моменти, например: голямата омраза към Югославия... многобройността на българофилските елементи " и прочее [186].

Значи и на 29 октомври 1941, и на 10 октомври 1943 г., т. е. две и половина години след първото признание, народните маси в Македония са все "българофилски", с други думи – с българско народностно съзнание, противопоставящо се на денационализацията на сърбомакедонизма. Това явление, както видяхме малко преди, Узуновски констатира и през юли 1944 година. Значи не Шаторов, а народните маси са факторът на съпротивата срещу македонизма! Това има решаващо значение.

Но с тази констатация не се изчерпва всичко, зашото не само Шаторов и неговото "ръководство" са разбирали добре народната душа и са били тълкуватели на народните въжделения, но и техните приемници, макар и наложени от емисарите на ЦК на ЮКП – сърбите Драган Павлович, Добривое Радосавлевич, а накрая и самият Светозар Вукманович – Темпо. В редица писма и доклади на техните послушници Мирече Ацев, сестра му Вера Ацева, Кузман Йосифовски, Страхил Гигов, Цветко Узуновски и др., както и в писмата и докладите на споменатите трима инструктори и делегати, се вижда, че тия "ръководства" са действували напълно в духа на Шаторовите разбирания и действия. Ето примери:

1) В писмото си до ЦК на ЮКП Мирче Ацев – член на ЦК на ЮКП на Македония от 9 август 1942 г., съобщава, че новото ръководство на ПК начело с Бане Андреев след арестуването на Кулишевски върви по пътя на Шаторов с разбирането си, че "македонският народ не е още изживял илюзиите за осводождение"; че още вярва на българските власти...; че няма условия нито обективни нито субективни – за водене на партизанска война, следователно не трябва да създаваме партизански отряди ... След това ...продължи политиката на Шарловото ръководство, та дори и се задълбочи." [187]

2) В писмото си до членовете на ЦК на ЮКП за Македония от 28 февруари 1943 г. Темпо - току-що дошъл от Македония - отбелязва:

"Със сменяването на Шарловото ръководство не бяха унищожени в ядката си остатъците от неговата злодейска фракционерска дейност. Навсякъде по партийните организации се чувствуваше нездравото наследство на реакционната дейност на Шарловото ръководство. Новото ръководство не беше извършило мобилизация на всички партийни кадри за работа за пълното оздравяване на партийните организации..."

Настанала тежка борба в партията. Подробности за нея узнаваме от вече п-горе цитирания доклад на Темпо до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г. относно положението в Македония, Космет, Югоизточна Сърбия, Албания и Гърция:

а) "Партийните организации в организационно отношение са почти в разложение. Фракционерската дейност на Шарловото ръководство е оставила дълбок корен в партийните организации. Новоформираното ръководство с Бане (Андреев, б.н.) не е успяло да оздрави партийните организации и фракционната борба отново е започнала до идването на другаря Любо (Добривое Радосавлевич, б.н.)".

б) "Покраинското ръководство (Бане, Мара Нацева и Страшо Пинджур, б.н.) поддържало становището, че в Македония няма условия за партизанско воюване... Против такова становище са се възбунтували някои партийни активисти... Тази борба е приела характер на борба за власт в партията и разстроила и без това разстроената партийна организация в Македония..."

Изобщо мнозинството отказало да се подчинява на нарежданията отгоре, както разбираме от по-раншното изложение на Темпо от 28 февруари 1943 година:

"Слабост и анархия във всички партийни организации... Това нездраво положение в партийните организации не е и днес ликвидирано... Партийната организация в Куманово отказа да се свърже с областното ръководство, отказа да изпълни поставените задачи и да определи някаква платформа. В партийните организации в Кавадарци... още се чуват гласове, че в Македония няма условия... Споровете, които обикалят партийните организации по въпроса за условията, се пренесоха и на улицата и не са престанали и до днес... " [188]

Колко е вярна констатацията на партийните отговорни фактори относно българския дух на населението и нежеланието му да се бори срещу България, към които храни надежди и братски чувства, красноречиво ни говори докладът на Борко Темелковски – Лиляк, член на ЦК на БКП, до Главния щаб на македонските партизани от 4 юли 1943 г. Говорейки за духа на населението в неговата оперативна зона (носеща името "Трета" и обхващаща Тиквешията и Гевгелийско), той изтъква:

"Този край е известен със своето българофилско настроение. Също така е известна и специалната политика и поведение на българските окупатори по отношение на населението на този край. Макар че всеки може да види грабителската роли на българските окупатори, населението все пак се надява, че ще бъдат изпълнени обещанията, които са давали окупаторите на разни събрания и тържества. Всичко ще се уреди", "Военно време е" и подобни. Всичко това влияе на несъзнателните маси и ги прави нерешителни да вземат оръжие в ръка и да се борят – понеже и без това всичко "ще се нареди"... Масите схващат борбата отчасти за "излишна", а отчасти за "вредна"... Особено селяните схващат борбата много зле – като вредна!" (вж. Сборник докумената и пр., с. 273).

"В Гевгелийския край – продължава Лиляк – вървеше малко по-трудно. Трябва да отбележим, че населението там е много разделено – на българофили, гъркомани, англофили, докато в Тиквеш е по-компактно."

"В Гевгелийския край те, ванчомихайловистите, са развили по-голяма дейност. Там издават свой вестник "Македония". Съдържанието на този вестник е почти същото както на "Целокупна България". В някои статии се изтъква, че Македония не е освободена поради това, че една голяма част е под Италия, другата – под Гърция и т.н., и че Цар-Борисовото управление не е водило затова ни най-малко сметка, а само се хвали, че Македония е освободена. В някои статии пишат, че македонците са "македонски българи и пр." (с. 274 и 276).

Докладчикът съобщава и други подробности за отношението на населението към тях – партизаните. Срещу тях излизала и селска милиция да ги гони. Населението се страхувало от тях. Когато насила влязат в някое село, селяните бягат от тях. "Селяните се изпоплашиха и се изпозатвориха в къщите. В повечето къщи мъжете се криеха, а излизаха само жени" завършва изложението си той. (с. 291).

А и духът на самите партизани е бил спаднал съвсем. Това са били предимно непълнолетни момчета, подмамени, без разбиране на борбата. За тях Лиляк пише:

"Като се има предвид, че повече от две трети от тях не са служили във войската, ясно се вижда, че войнишката подготовка на борците беше на ниско ниво... през всичкото време бяхме преследвани... Проявиха се най-важните слабости: безредие при отстъплението, което минаваше в паника, неопитност при настъпление... Бягаха като при бомбардировка от аероплан... Не се подчиняваха на командата... Нямаше никакъв ред, нито може да се каже нещо друго, освен че това беше бягане... Имаше и дезертьори около 8 души... още при първата акция." (с. 288)

Както ще видим на друго място, мнозина са се върнали по домовете си, когато са видели около себе си сърби, псуващи българската майка.

3. В доклада си да ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г. Темпо повтаря горните констатации и допълва:

"В партийните организации постепенно се създаваше убеждението, че не трябва да се води борба против българските окупатори, а само против реакционното правителство на Филов. Оттам и онова изхвърляне на термина "освободителен" от националноосвободителните комитети. От такова становище възниква и убеждението, че комунистическата партия в Македония трябва да се отдели от състава на ЮКП и да се провъзгласи за самостоятелна... " [189]

4. На споменатата конференция с членовете на I и II бригада и групата батальони от 21 декември 1943 г. Цветко Узуновски подчертава дълбокото влияние на идеята на Шаторов за обособена македонска държава като съветска република при следния анализ:

"Шарло издигна след войната лозунга за съветска Македония. Значи македонският народ се освободи и се намира пред съветска власт... Партийците се възпитаваха погрешно и следи от това има и днес. Такова становище на Шарло беше шовинистично, реакционно, контрареволюционно. Следи ои неговата политика все още съществуват. След Шарловото ръководство новото ръководство бе под влиянието на Шарловата политика и неговата линия беше автономистична... Изживяването и разбиването на тези все още автономистични и разколнически разбирания, които насочват водата към воденицата на българските фашисти и на Ванчо Михайлов, разбиването отвътре на тези автономистични тенденции – това е главната задача на Македонските комунисти... Самите политически работници не са заживели с партийната линия. Мнозина другари още вървят по старата линия с автономистични тенденции. Това е много опасно и може да има големи последици за нашата борба..." [190]

Нека не забравяме, че това се твърди на 21 декември 1943 г.!

5. На същата конференция се изказал и Темпо все в този дух, но с подчертано българомразие и със сръбски шовинистичен бяс:

"Шарловото ръководство всъщност беше шовинистично националистическо ръководство. Те мислеха, че македонският народ е български и че македонският народ е поробен от великосръбската хегемония и трябва да премине към България. Основният техен лозунг е: вън всички немакедонци от Македония!... От всички документи е изхвърлено онова J (инициал на думата Югославия" – на сръбски JУГОСЛАВИJА, jугословенска", б.н.). Всъщност те не желаеха Югославия без оглед на това каква е тя. Това беше тясно шовинистично становище, националистическо. Когато избухна войната, първото решение на това ръководство беше отделяне от Югославия, от Тито... Те разгласиха, че Македония с идването на българите е освободена... С помощта на Коминтерна ликвидираха Шарло и неговото ръководство, обаче не успяхме да ликвидираме следите от една такава политика дори и у най- добрите активисти... В Македония активистите тъкмо обратно работеха. И по други въпроси взимаха становището на Шарловото ръководство... В един партиен документ се намира лозунг: "Долу Филов"! Значи Македония не е окупирана, а само Филов да падне и освободена Македония е вече тук! По-нататък в цяла Югославия се създават НАРОДНООСВОБОДИТЕЛНИ комитети, в Македония се създават народни комитети. Значи: Македония е освободена..." [191]

И тук да не забравяме: самият Темпо твърди че най-добрите активисти вървят след Шаторов, т.е. имат български чувства и прочее. Това е блестящо признание на съпротивата срещу македонизма от страна на най-прогресивните сили на Македония!

6) В изказването си Страхил Гигов като докладчик също потвърждава казаното от Узуновски и Темпо и допълва от своя страна:

"Честният кадър възприе този лозунг: "Македония е свободна и трябва по-нататък да вървим, да създаваме съветска Македония!"..."Шарловата дейност остави дълбоки корени в младите членове на КП на Македония... И много млади и предани членове бяха увлечени с тези приказки." [192]

За отбелязване е, че във всички горепосочени признания се изтъква и един постоянен елемент: отцепване от Югославия и Югославската комунистическа партия, от борбата на останалите югославски народи и свързване, непременно свързване с борбата на БКП. В тази проява недвусмислено е манифестирано българското народностно съзнание както у най-добрите партийни членове, така и у народните маси. Това пък от своя страна означава и съпротива срещу македонизма.
 

Във връзка с дотук изнесеното трябва да се изтъкнат и две твърде съществени явления, говорещи за големината на тая съпротива. Това са: 1) Слабостта на Македонската комунистическа партия и 2) Недоверието на населението към нея поради просръбската й политика.

За слабостта на МКП и нейното първоначално нищожно влияние върху масите говорят самите нейни документи, част от които цитирахме. Не ние, а самите "водачи" на македонизма ни разказват за това. Ето по-същественото от признанията им:

Вера Ацева – член на ПК на ЮКП за Македония, в доклада си от май-юни 1942 г. относно дейността на ПК пише:

"Самите партийци бяха хора само честни малограждани, които не знаеха какво е това партия, дали това е някакво дружество или нещо друго... " [193]

Страхил Гигов – също член на ЦК ЮКП за Македония, в докладите си на споменатата конференция в Преспа на 21 декември 1943 г. дава по-пълни обяснения за голямата слабост на партията:

"Ние смятаме, че комунистическата партия в Македония съществува от 1940 г. А преди това каква беше? Още през 1920 г. се излъчиха 18 комунистически народни представители, имаше и комунистически възвания, но за партия не може да се говори, зашото не съществуваше единна здрава, партийна организация. До 1940 г. имаше опити, но основното бе, че всичко това беше сектантско, дребнобуржоазно, еснафско организиране..." [194]

В допълнение на казаното от Гигов трябва да кажем, че самите комунистически водачи останаха слисани от тоя свой успех през 1920 г., разбирайки, че налице е националният български фактор на народните маси. Това те изявиваха открито и на не едно място. Забележителни в това отношение са изказванията на един от скопските комунистически водачи – сърбина Душан Цекич в Скопйе, и то в разговор с големия банкер – скопския евреин Арие:

"Ние останахме учудени от резултата на изборите в Македония в наша полза. Това беше доказателетво, че друг, национален, антисръбски фактор е действувал. Ние далеч нямахме толкова комуинстически кадри, които да ни спечелят такъв изборен успех."

През 1941 г. – след отстраняването на Методий Шаторов, новото ръководство само под натиска отгоре, против волята си се реши на първите партизански акции. За това ръководство Страхил Гигов разказва:

"Това ръководство хвърли в действие партизански отряди, обаче след първите неуспехи партизаните се оттеглят, започва дискусия, които се пренася и на улицата. По въпроса за автономията – това означава отцепване от борбата на югославските народи. Страх да се каже пред масите, че ние сме част от КП на Югославия. По тоя начин вървяхме на опашката, а не бяхме авангард на масите... Тогава партията се онеспособи за борба с неприятеля... Партията не беше способна да ръководи масите..." [195]

Пък и бройно партията не е представлявала особена сила, още по-малко по качество на членовете й. Това узнаваме от партийните документи, които ни говорят за разгрома на първите партизански отряди. В един от тях от 7 януари 1942 г. четем:

"След излизаието на отрядите се оказа, че отделни организации не са изпълнили нито най-основните задачи във връзка с това. Наместо 300 – 400 проектирани партизани, включени в 7 – 8 отряда, излизат 80 – 90, и то и Куманово – 40, разделени на 2 чети, в Скопйе – около 20, и в Прилеп – 30. Вместо излизането на отрядите да е начало на борбата, това беше начало на неуспехите.

Кумановският отряд, без дори да направи каквато и да е акция, получи пръв удар само след два дена, а след 5 дена беше съвсем разбит. Скопският отряд, който едвам вегетираше още през лятото... в началото на ноември се разтури. Прилепският... извърши нападение върху затвора и участъка, но освен акцията в с. Царевикь и той остана безинициативен. Бидейки усамотен, бил държан в шах от страна на неприятеля и накрая трябвало да се разформирова... В Куманово 10 наши мъртви, в Прилеп – 2... На смърт осъдени: в Куманово – 11, в Прилеп – 8; на строг тъмничен затвор От 3 до 15 години – около 39. Заловено оръжие: в Куманово 20 пушки, 2 автомата и голямо количество бойни припаси; в Скопйе – след провалите, които вървяха по всички линии, а произлизаха от партизаните, беше разкрит и иззет следният материал: 9 пушки, 2 автомата, 10 револвера, бомби, адски машини и около 120 кг експлозив..." [196]

Видният деец Мирче Ацев – член на ЦК на ЮКП за Македония (загинал до-сетне в Скопския затвор), в писмото си до пленума на ЦК от 8 май 1942 г. освен горепосочените данни добавя и следното:

"Днес от всичките (30 души прилепски партизани) са оцелели 16 души... Скопският отряд, който наброяваше 20 души, вегетираше около 3 и половина месеца, без да извърши никаква акция, и след това беше почти целият изловен от полицията. Както се вижда, партизанските отряди доживяха пълен неуспех. От 45 члена Куманово остава без организация, Прилеп – от 120 члена остават само 40, Скопйе - от 150 останали са събрани около 30..." [197]

Видният партиен функционер Бане Андреев – политически секретар на ПК на ЮКП за Македония, в писмото си до ЦК на ЮКП допълва картината: "... Болно място е все още Скопйе. Тук провалите ето вече с месеци траят и никак не спират. Почти мнозинството се държи предателски и провокаторски. Дезертъорите от партизанския отряд почти всички са изловени. Държат се срамно... " [198]

Явно е, че партията и конкретно нейните бойни сили не са намирали почти никаква поддръжка сред населението, особено сред селското, у което националното чувство винаги е било силно развито. Тоwа е добре изтъкнато в няколко партийни документа. Така например Вера Ацева съобщава, че партийният секретар Бане Андреев изрично е подчертавал, "че партизаните въобще не са успели и че е извършена голяма грешка, като са излъчени партизани. И масите въобще не са ги приемали, а са ги предавали... Тъй като всеки ден си имаше все нови провали, които се ширеха по някои стари връзки, падаха и хора от местния комитет. В течение на четиридесетте дена, през които действуваше Църнио (Борка Талевски), се смениха четири местни комитета. Току новият местен комитет ще се свърже с частите и ще почне да работи, ще падне той, след това друг, а и от членовете всеки ден падаха в затвора." [199]

Обобщение на казаното за неуспеха на партизанските акции до края на 1942 г. дава Темпо в споменатия вече доклад до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г., а именно: "В началото на март (всъщност края на февруари, б.н.) 1943 година пристигнах в Македония, където заварих следното положение: Партийните организации в организационно отношение бяха почти в пълно разложение... През 1942 г. е имало шест отряда с по 10 до 15 борци и те всичкн били разбити освен битолският, който минал на албанска територни, и то сам, на своя глава, и така се запазил." [200]

Тази съдба на партията се дължи преди всичко на основната причина: българското народностно съзнание на най-голямата част от народните маси; то не е позволило и не е понасяло противобългарския дух на македонизма, не е допуснало да се вдигне ръка срещу България, считана за своя държава, а в партизаните с тяхната обвързаност със сърбите чрез ЮКП е виждало послушници на сърбизма. Още повече, че броят на тези послушници растял. Достатъчно е да припомним, че дори само в дотук изложените материали явно личи стремежът на сръбските комунисти да наложат водачеството си в подготовката и разгъването на партизанското движение в Македония. Както видяхме, след изгонването на двамата сърби, членове на ПК за Македония – Блажо Орландич и Добривое Видич, идва Драган Павлович – Шильо заедно с върлия сърбоман Лазар Колишевски, пиротехннк от арсенала на Крагуевац.

След принудителното напускане на първия (поради реакцията на Шаторов) и арестуването на втория (6 ноември 1941) идва Добривое Радосавлевич, а подире му най-заклетиит българомразец Светозар Вукманович–Темпо, който успява да поеме командуването на партията. Вън от тези личности сръбското нахлуване в Македония по пътищата на комунистическата партия се вижда в нарастващото участие на чисти сърби и македонски сърбомани от Куманово, Скопска Черна гора, Азот (кът от Велешко) и Поречията (планински беден кът в долината на р. Треска). За това явление намираме достатъчно данни в книгата "Ослободителната воjна и револуциjата во Македонjа", Скопjе, 1973 г., сборник от статии, изнесени на тая тема пред симпозиум в Скопйе. В статията "Поява на скопскиот партизански отред" от Александър Спасовски срещаме следните данни:

1) В ръководството на скопския отряд са действували чистите сърби Петриша Савелич, секретар на местния комитет, и Чедомир Миленкович – Мирко, командир, и двамата по-сетне заловени и обесени в Софийския затвор. Преди излизането на отряда те били членове на местния военен щаб. Сътрудник им е бил Драган Павлович – Шильо (с. 545).

2) Набирането на привърженици за отряда се върши в скопските сърбомански села Булачани, Баняни, Чучер, Бродец, Побоже, Синджелич и др. От тия села са получени укрити през войната пушки и патрони.

3) Като сръбски орган е изпратена от Сърбия и сърбоманката Мара Нацева, от Куманово, която след махването на Шаторов влиза като член на Покраинския комитет за Македония.

4) Скопският отряд, на брой 25 души, е бил смесица от македонци-сърбомани, сърби, турци, черногорци, хървати и чехи (с. 549).

5) В сърбоманското село Чучер е образуван и първият нелегален орган на народната власт (с. 551).

6) Сърбоман е бил и Йордан Николов – Орце, който се намирал в Сърбия, Ужице, и оттам изпратен от Тито в Македония за член на ЦК на МКП, но на път за там бил убит (с. 430).

7) В отряда била и сръбкинята Босилка Джуранович със специална задача, а връзка със сърбоманските села бил сърбоманът от тия села Александър Урдаровски (с. 550).

Нахлуването на сърбите в Македония чрез партизанското движение се потвърждава и от директивата на Тито в писмото му от октомври 1941 г. до ПК за Македония след отстраняването на Шаторов. Той пише:

"Наскоро ще можем да ви дадем едно голямо количество оръжие и бойни припаси. Също така ще изпратим един по-силен отряд партизани от Сърбия в Македония, който вече е придобил голям опит в тукашните борби. Старайте се вашите партизански отряди да бъдат съставани и от сърби, и от македонци... Изпращаме ви другаря Йордана-Орце (споменатия Ордан Николов, б.н.)... на разположение и препоръчваме да го кооптирате в ръководството. Останалите другари македонци остават засега тук, а когато формираме отряд за Македония, ще ви ги изпратим в Македония" (вж. цитирания "Зборник докумената...", с.40 – 41).

Прогресивното проникване на чужди елементи сред македонскате партизани личи и в данните, които ни дава партизанският водач Страхил Гигов за така наречената "Македонско-Косовска бригада", формирана в с. Сливово (в окупираната от италианците македонска част) на 11 ноември 1943 година. В речта си при откриването в с. Богомила (Велешко) паметник на загиналите участници в тази бригада при нейния "Богомилски поход" от февруари 1944 г. Страхил Гигов казва следното за нейния състав: "Тази бригада... беше съставена от македонци, сърби, шиптари, черногорци, словенци и други националности от нашата социалистическа общност" (виж "Нова Македония", бр.6822 /12.X.1965 г.).

Повече данни за състава и командуването на тая бригада намираме в книгата на Владо А. Ивановски "Од Дебърца до Рогашка Слатина" (Скопйе, 1964, с.30), където четем:

"По национален състав на първо време бригадата беше съставена от македонци, сърби, черногорци, словенци от Истра, италианци и шиптари (албанци)". По-късно към нея се присъединяват и избягали от немски плен червеноармейци, които през март 1944 г. образували отделен руски батальон (с. 168).

Бригадата се командувала от сърбина-черногорец Петар Брайкович – Джуро от Цетинье, завършил Военната кралска академия в Белград като подпоручик от въздушните войски, сега генерал на ЮНА. Политкомисар на бригадата е бил също сърбин от Гниляне, студент (с. 32 и 166). Мнозинството са били косовските партизани от батальоните "Рамиз Садич" и "Борис Вукмирович" – все сърби, шиптари, словенци и прочее. Следователно главно инородни въоръжени сили сноват по македонските планини, загнездват се необезпокоявани на гръцка и италианска територия и оттам нападат масово с набези върху отделни охраняващи пунктове, за да избягат отново на безопасното си свърталище.

Затова не малко партизани-българи са напуснали борбата възмутени от антибългарското поведение на сръбските партизани в Македония. Типичен е случаят с младия партизанин Тодор Сеизов от Кавадарци, брат на известния журналист Васил Сеизов и на члена на ММТРО Христо Сеизов. Неможейки да понася псувните на сръбските си другари партизани, насочени срещу българите с прословутия израз "майку им бугарску", той решил да напусне планината, за да се върне в родния си град и доброволно да се предаде, готов да лежи в затвора.

За съпротивата срещу сръбския дух на македонизма и следователно за неуспеха на партизанските акции в чувствата на народа все до началото на 1943 г. говори и съдбата на прилепския партизански отряд, който пръв започна нападателната акция срещу новодошлата българска власт в Прилеп и Прилепско. В него в голяма степен участвуват хора със сръбски дух и дори чисти сърби. За това говорят следните факти:

а) В състава на местния партиен комитет (МК) влиза един твърде активен сърбин, син на сръбски колонист, известният Благое Ристич-Бале, който е бил вдъхновител на всички противобългарски акции.

б) Докато ръководството на македонската комунистическа партия (т.нар. Покраински комитет на ЮКП за Македония) начело с Методий Шаторов (с псевдоним Шарло) заема становише против запазването целостта на Югославия още преди нахлуването на германците, а след това решава да не я брани, сърбоманската част на прилепския Местен комитет (МК) решава да приеме поканата на ЮКП за "съпротива срещу окупатора" и отказва да се подчини на обшото желание на поробена Македония македонските войници да се предават с възгласа "македон-булгар" (или "булгар-македон"). Другата част на Местния комитет начело с баща и син Ордан и Кирил Дебеломесо, Клайнето (Димче Топличанец) и др. въстава срещу такова решение за съпротива, иска връзка с БКП и пр. Започва конфликт в редовете на партията, който завърши едва през есента на 1944 г. с избиването на всички другари на Шаторов.

в) В противовес на становището на партийното ръководство за Македония (ПК) сърбо-македонската част на МК решава "всички комунисти, които ще бъдат повикани във войската, веднага да се явят в своите части". По този повод партийната функционерка Вера Ацева, член на македонистката част на МК и по-сетне на ПК, пише: "Без оглед на настроението на гражданиме, които мразеха Кралство Югославия, комунистите са длъжни да убеждават гражданите, че трябва да се брани страната..." (вж. доклада й "Партийната организациjа во подготовка и организираньето на вооруженото востание во Прилеп 1941 година", поместена в сборника "Прилеп и Прилепско во НОВ 1941 – материjали од "Научниот собир одржан на 11, 12 и 13 декември", Скопjе, 1976, с.26).

Обаче реакцията на партийните членове не закъсняла. Ацева пише: "Някои не искат да отиват, та дори и един член на МК – Ордан Чопела. Не бяха убедени, че трябва да се брани това между другото и антимакедонско Кралство Югославия" (пак там).

г) След започването на военните действия (6.IV.1941 г.) Местният комитет още на другия ден (7.IV.) решава да спасява сръбските войници, като ги преоблича в цивилни дрехи, за да не попаднат в плен на германците. Ако това решение може да се прикрива под антифашистка маска, другото решение на това събрание е ултрапредателско. Вера Ацева с откровеност съобщава. "3ае се становище за изобличаване на българите, понеже се прецени, че в първо време у една макар и малка част или у единични и честни граждани вероятно ще съществуват илюзии по отношение на българските фашисти. Взе се решение на първо време да се настъпва внимателно, т.е. да се говори "ни аир от сърбите, ни берикет от бугарите" (с. 27).

Това се прави две седмици преди пристигането на български войски в Македония и три седмици преди да е стъпил български войник в Прилеп, с други думи – когато не е имало ни помен от прегрешения на каквито и да било български държавни органи пред местното население, та да има в какво да бъдат изобличавани. За тези сърбомани мили са само сърбите, мила е Югославия, омразни са само българите поначало и в оная степен, в която са омразни на сръбските поробители.

Но какво се е случило в действителност? Както видяхме в глава 18, не "малка част" или "единични честни граждани", а цял Прилеп е излязъл да посрещне българските войски, и то толкова възторжено (2 май 1941 г.), че до краен предел опровергал сърбомакедонистите от Местния комитет.

д) Но те остават верни на противобългарската си злоба и през май 1941 г. вземат решение против следването на студентите в Софийския университет: "През май – докладва В.Ацена – от Прилеп за София заминаwат студентите, за да си изтеглят документите от университета в Белград. Обаче Местният комитет взе решение нито един студент, член на партията, да не се записва в университета в София и той трябва да се бойкотира..." (с. 35 на цит.доклад).

Разбира се, и тук каузата на тия антибългари претърпява неуспех, с малки изключения. Студентите с радост продължиха следването си във всички факултети, като получиха и стипендии, и радушен прием.

е) Следващата просръбска стъпка на Местния комитет е противопоставянето му на решението на българските власти, желано от целия народ, да бъдат изгонени от Македония сръбските колонисти и пришълците сърби. Както узнахме от писанията на Кирил Мильовски (вж. глава 15), "в Македония бяха населени 4000 колонистки семейства, чиято задача според доклада на върховния аграрен "повереник" в Скопйе Кръстич, била "да се проведе национализация и асимилация на тамошните краища".

На тия колонисти, за чието изселване се бе изказал Шаторов още преди войната, тъй като те са носители на най-активната сръбска денационализаторска политика, прилепските македонисти се явиха защитници.

"Още при самото идване на българските фашисти – пише В. Ацева в цитирания доклад – започва изгонването на сръбските семейства и изпращането им за Сърбия, както и колонистите от близките села в Прилепско: Александрово, Петрово и други. Местният комитет... взе становище, че на тези семейства трябва да се помогне..., за да се спре малтретирането им от страна на българските окунатори, особено от страна на разни българофилски елементи и града и околията..." И какво конкретно се правело за тия сърби? Укривали ги, а после укривали и имота им и пр. "Такова беше отношението – продължава Ацева – и към семействата на най-закоравелите великосърби, които през време на Кралство Югославия вършеха зулуми върху македонското население" (с. 42 на доклада).

Да се запомнят добре тези думи: "...и към семействата на най-закоравелите великосърби", вършещи зулуми над македонското население! Милосърдие срещу най-големите сръбски зулумджии, немилосърдно изтребване на най-невинните българи, манифестиращи българското си съзнание през време на войната, възрадвани от освобождението си тъкмо от тия зулумджии! Повече коментарии не са нужни. Единствено само ще отбележим, че водач на местния комитет и негов вдъхновител за подобни решения е бил членът на тоя комитет, сърбинът колонист Благойе Ристич-Бале, който най-после също бил изгонен със семейството му в Сърбия.

ж) Когато Колишевски пристига в Прилеп на 8 октомври 1941 г., за да донесе заповедта на Тито да се въстава на 11 октомври, той съзнателно избягва старите партийци, другари на Шаторов, и се укрива при сърбоманите Кирил и Методий Тарата, стари негови другари от Крагуевац.

Тук ще отворим една скоба, за да поясним духа на това другарство от Крагуевац. След Скопския студентски процес сръбските властници си дадоха сметка, че колкото повече интелигенция излиза от Македония, макар и през техните училища, толкова повече населението вдига глава. Затова към края на 1929 г. те решават да закрият гимназиите във Велес, Куманово, Охрид, Струмица, Кавадарци, Гостивар и педагогическото училище в Прилеп. Останаха само 4–5 гимназии – в Скопйе, Битоля, Щип, Тетово. Същевременно започват подбор на възпитаници от Македония, които да се учат в Сърбия – Крушевац, Крагуевац, Неготин в Краина, Велико Градище и Горни Милановац, където се откриват специални интернати само за македончета при безплатна квартира, храна, облекло и книги. Някои от тези интернати се закриват, а други се преместват в Крагуевац, сърцето на Шумандия, в който възпитанието е в най-висока степен сръбско шовинистично. Там завършват средното си образование мнозина от македонските върли деятели, начело с Лазар Колишевски, академик проф. Блаже Конески, академик проф. Божо Видоевски – сърбоманин от с. Девич, Поречията, Лазо Мойсов от град Неготино, Тиквешко, син на български патриоти, но сам завербуван от сръбската кауза, двамата братя Киро и Методий Тарата от Прилеп и др. Всички те до един възприемат още в Крагуевац сръбския македонизъм чрез сръбските социалисти, доста силни в Крагуевац, и стават негови носители в противовес на българското народностно чувство на масите.

Ето от този род сърбомакедонисти са били и ятаците на Колишевски в Прилеп, конспириращи срещу другата част на Местния комитет.

з) За отбелязване е и личността на прилепския партизанин Душко Наумовски, който в 10 часа вечерта на 11 октомври 1941 г. е дал първия изстрел срещу полицейския участък в града, убивайки постовия стражар. Това е сърбин от Крушевац, сърцето на Шумандия от родители по произход от Прилеп, емигрирали в турско време в Сърбия и посърбили се. Антибългарският дух на този сърбо-македонист е бил главният двигател на ръката му, насочила пистолет срещу българин.

и) Между сърбоманите, участвували в нападението, се отличил и Оцка (Йордан) Михайловски, от сърбоманското село Долгаец, Прилепско.

й) От особено значение е и сърбоманската реакция на част от прилепските комунисти срещу решението на ПК за Македония, ръководен от Шаторов: Македонската комуинстическа партия да се присъедини към БКП и се постави на нейните разпореждания, понеже сме българи. Това решение сърбоманите го смятат за смъртен грях, предателство и сътрудничество с окупатора, което се изкупува само със смърт. За това ни осведомява пак цитираният доклад на Вера Ацева. Тя пише:

"През лятото на 1941 г. "дебеломесовци" (т.е. противната част от Местния комитет начело с баща и син Дебеломесови, б.н.) образуват партия в Местен комитет и се свързнат със София... "Дебеломесовци" (татко и син) още един до двама други през време на НОБ (народоосвободителната борба) стават предатели и слуги на българските окупатори. След освобождението на страната са осъдени и ликвидираии" (с.24 – 25 от цитираната книга).

Без да изреждаме понече факти, можем да заключим, че съпротивата срещу македонизма е била силна и сред партийните членове. В светлнната на дори само дотук казаното става напълно ясно и това защо прилепският партизански отряд не намерил подкрепа сред населението и бил почти унищожен. Това узнаваме и от доклада на Димче Миревски "Формирането, активностите и акциите на првиот прилепски партизански одред "Гоце Делчев", поместен в цитирания сборник: "От 33 души 14 загиват, а от останалите живи повече са били изловени и осъдени..." И по-нататък "Целокупният брой на арестуваните борци от отряда възлиза на 15 – 16 души, изключвайки от този брой ония, които участвуваха в нападението на града на 11 октомври, по поради арестуване не дойдоха в отряда" (с. 396 на сборника). Погледнем ли и в писмените партийни издания на македонистите по това време, също ще почувстваме сръбския дух и сръбското ръководство.

Дирейки причините за неуспеха на партията сред народа сърбинът инструктор Драган Павлович в писмото си до ЦК на ЮКП сочи и основните фактори: "Трябва да се държи сметка за много моменти, например: голямата омраза към Югославия...; многобройността на българофилските елементи"  [201]. Това признание за многобройността на българофилските елементи (всъщност на българските патриоти) е достатъчно да убеди всекиго в това колко силна е била съпротивата срещу македонизма. Нейна проява е и омразата към Югославия като ярък израз на българско съзнание в Македония. За нея се говори и в редица партийни документи. Така например другият емисар на ЦК на ЮКП – Добривое Радосавлевич – отявлен българомразец, в писмото си до ЦК на ЮКП изрично подчертава, че самото име на ЮКП е сигнал за обръщане на гръб на всякаква комунистическа агитация сред населението на Македония. Затова Радосавлевич пише на 24 ноемери 1942 г.:

"С подписа ЮКП – искали или не – ние отблъскваме македонците... и у масите оставяме впечатление, че ние още предварителио свързваме съдбата на македонския народ с Югославия, а не той самият да се определи. Македонският народ невероятно се страхува от връщането на Югославия (освен една малка част – сърбоманите от Азот, Порече и Скопска Черна гора) и от идването на англичаните, а може да се каже, че единодушно симпатизира на СССР..." [202]

Съшият Добривое Радосавлевич малко дни преди цитираното писмо, на 2 ноември 1942 г., вече е бил принуден да реагира срещу едно строго запитване на ЦК на ЮКП защо възванието на МКП не е подписано като ПК на ЮКП за Македония. Радосавлевич обяснява изхвърлянето на подписа на ЮКП по следния начин:

"Този подпис (ПК на ЮКП за Македония) еднообразно прави невъзможна широката мобилизация на македонските маси в единен фронт... Прави невъзможно участието на огромната маса честни македонци, които... се страхуват от оная Югославия и постоянно ни подхвърлят тези въпроси: "Какво общо имате вие с Югославия?"

Затова Радосавлевич предлага един вид хитрост, за да се измамят тъкмо честните македонци: "Моето мнение е: с оглед на това положение... чрез подмяната на названието на нашата партия да се даде възможност на нас да бъдем единствени ръководители на македонския народ и неговата освободителна борба. Тук нашата партия лесно би се заловила за чудните бойни традиции на 1903 г. и на илинденците, както и на революционерите от ВМРО... По-нататък, важно нещо е все по-силното стремление на македонския народ да обедини всички разпокъсани части на Македония... Това нещо желаят да използуват българите ("Обединена България") и Ванчо Михайлов ("Автономна Македония")." [203]

Една година по-късно същите констатации за омраза към Югославия и бягство от ЮКП прави друг партиен първенец – Кузман Йосифовски (загинал по-сетне). На 27 ноември 1943 г. той пише до ЦК на ЮКП:

"Настроението на народа днес, при все че борбата е най-развита в земите на Югославия, не е такова, че той да се приобщи към една общност, която се казва Югославия, поради робството, което той преживя в Югославия..." [204]

Същата констатация за Югославия, но с много по-силни думи, прави и споменатият вече първенец на въоръжения македонизъм – Цветко Узуновски, в едно от по-късните си писания. В статията си "Въстанието 1941 во Македония", поместена в "Гласник на Институтот за национална история" (г. XIX, бр.1/1975, с.20) той пише:

"Стара Югославия беше омразна на всички народи и народности, особено на работническата класа, селячеството и прогресивната интелигенция. А в Македония тая омраза беше изразена извънредно силно. Македонският народ в това време не искаше дори да се спомене името на стара Югославия, а за нейното повторно връщане никой нормален нито помисляше."

Виждайки тоя страх на македонските българи от Югославия, а същевременно стълкновявайки се на всяка крачка с традиционния стремеж на Македония към автономия, ЦК на ЮКП приема съвета на своя емисар Радосавлевич и в началото на 1943 година одобрява образуването на отделна автономна македонска комунистическа партия с ЦК Цветко Узуновски, Страхил Гигов, Кузман Йосифовски, Мара Нацева и Бане Андреев, обаче с изрична уговорка тя да бъде в състава и при политически контрол на ЮКП. [205]

Въпреки тази "отстъпка" на ЦК на ЮКП все по-остро се поставя въпросът за обединението на всички части на Македония в една отделна самостоятелна държава в духа на идеите на старата ВМРО. "Поради това – съобщава Темпо до ЦК на ЮКП – аз написах писмо на другаря Любо (Радосавлевич, б.н.) в нашата Македония да бъде хвърлен лозунгът за обединяване на македонския народ." [206]

През юни 1943 г. с настояване за пълна независимост на Македония ЦК на МКП издава възвание в този дух. Там се говори за "вековните идеали на македонския народ: национална свобода, равноправие и братско сътрудничество с всички балкански народи!" И по-нататък: "Да създадем пълно единство на целия наш народ, единство между работниците, селяните, интелигенцията и младежта, да създадем единство без оглед на политическите убеждения, почвайки от старите революционни илинденци, опълченци и все до комунистите, да създадем единство на всички македонци без оглед на това дали са били "сърбомани", или "гъркомани". Да направим всичко, за да престане разединението на нашия народ в тези съдбовни и исторически дни... " [207]

Никъде дума за оставане в Югославия, а се подчертава "братско сътрудничество с всички балкански народи".

Това възвание е смутило двамата висши представители на ЮКП.

"Самото възвание – пише Темпо до ЦК на ЮКП – съдържа крупна политическа грешка в това, че в него Македония се отделя от рамките на Югославия и се третира като отделна балканска страна. Когато получих възванието, веднага отпътувах от Гърция за Македония, за да поправя линията... След дълги прения се съгласихме, че е необходимо да се поправи линията... " [208]

Не по-малко се е изплашил и Тито. В писмо до Темпо от 10 август 1943 г, с разпореждане да го направи достояние на ЦК на МКП той пише заповеднически:

"Налице е тясно поставяне на въпроса за борбата за свобода и независимост на македонския народ..., неизживяване и либерално отношение към "автономистичните" тенденции от организационно-партиен характер..., както и към "автономистичните" тенденции от национален характер..., които в значителен размер бяха обхванали нашата pартийна организация в Македония и се изразяваха в стремежа нашата партийна организация в Македония да бъде отделена от състава на ЮКП и да бъде изолирана борбата на македонския народ от борбата, която водят другите народи на Югославия."

Поради това Тито заповяда да се нанесе енергичен удар срещу всички тези автономистични тенденции. Буквално по същия начин както сръбската шовинистична буржоазия работеше срещу автономизма на Вътрешната македонска революционна организация в турско време.

Трябва да отбележим, че в дългите прения се е противопоставяла всъщност цялата история на македонското освободително движение, от което все пак е черпел вдъхновение не един от по-първите македонски партизани. Темпо е вървял срещу този дух на независимост от сърбите и с много усилия е принудил членовете на ЦК на МКП да приемат следния компромис:

"Най-после се съгласихме в следното: тъй като народноосвободителното движение най-силно се разви в Македония на територията на Югославия и тъй като това движение е център на събирането на целия македонски народ, необходимо е да издигнем лозунга за освобождението и обединяването на македонския народ в братска общност с всички югославски народи... В братската общност ще бъде отворена вратата и за братския български народ."

Това си становише Темпо повтаря и в други свои писма, виждайки, че този лозунг "братска общност и с българския народ" действува магически. И повишава глас: "Трябва да популяризираме лозунга, че в тази братска общност ще бъдат отворени вратите и за братския български народ."

Всъщност Темпо никак не се е възхищавал от този лозунг, защото е мразел българите с цялата си душа. Той дори не е понасял присъствието на българските войници и тогава, когато те проливаха кръвта си в борбата срещу германците, освобождавайки град след град в Македония като воини на нова България. Това се чувствува във всяка дума в следния пасаж от неговите мемоари:

"Интимно бях принуден да призная, че македонските комунисти, а заедно с тях и аз, не можем дори да гледаме българска войска в Македония..." [211]

И наистина, докато населението на Велес масово се стичало да посрещне с цветя и "Ура!" победоносните български войски, Темпо и съдружие са разпръсквали населението и забранявали да дават храна на измъчените от усилни походи и изпитания наши войници.

Но тревогата около юнското възвание не е била нито единствена, нито последна за партийните лидери на ЮКП. Идеята за отделна македонска държава вън от пределите на Югославия е обзела духовете на леви и десни веднага след немската катастрофа при Сталинград в началото на 1943 г. Вярата в победата на Германия е окончателно изгубена и заедно с това страхът от възстановяването на омразната Югославия е обзел духовете на населението в Македония. Тревогата растяла с всеки идващ ден и все по-определено възкръсвала идеята на ВМРО за автономия на една обединена Македония. Македонските комунисти също не могли да се откъснат от нея въпреки натиска на ЦК на ЮКП. Израз на това явление намираме в реакцията срещу "Манифеста на Главния щаб на народоосвободителната войска и партизанските отряди" (съкратено НОВ и ПО) към македонското население от октомври 1943 година.

Основното в манифеста, което е възмутило голяма част от членовете на МКП, е становището, че "македонският народ... ще изгражда своята държавност в братска общност с народите в нова Югославия и че "народоосвободителната войска на Македония е съставна част от народоосвободителната войска на Югославия..." Голяма част от прогресивната интелигенция и съзнателните работници са започнали засилена критика на манифеста, като са искали непременно да се извърши корекция в него по въпросните принципни положения. Такава критика се разразила на Втората конференция на ръководителите на акционния народоосвободителен комитет и на антифашисикоио освободително събрание. Това узнаваме от писмото на Кузман Йосифовски до ЦК на КПМ от 27 ноември 1943 г.

В продължение на писмото се казва:
"Техният (на опонентите, бел. К.Ц.) път не е свободна и цялостна Македония в съюз с югославските народи. По начина, който е посочен в манифеста, каузата на македонския народ от преди 50 (има се предвид основаването на ВМРО през 1893 г.) години е поставена в опасност. Свързването с Югославия конкретно значи отказване от обединението на Македония. Това е нещо разединително за македонския народ и отличен аргумент за врага, на първо място за ванчовистите. Ако Македония в границите на Югославия свърже своята съдба с Югославия, тогава какво ще стане с Македония под българска и под гръцка власт? Защо нито с една дума не е призован македонският народ под Гърция и България, а се призовават турците, албанците, власите?... Икономически Македония в границите на Югославия не е насочена към север, а само на юг към останалите части на Македония под българска и главно под гръцка власт... Македонският въпрос е балкански и той трябва да бъде поставен открито пред народа и пред балканските народи, пред целия свят. Открити писма да се упътят до съюзническите формации за самоопределението на Македония" и т.н. и т.н.

"Манифестът бил очакван с голямо въодушевление..., обаче съдържанието разочаровало хората... Имало е и възгласи, ако не бъде коригиран същият манифест, хората били готови да се противопоставят. Възраженията били не само от учени, търговци и занаятчии, но и от работници... " [212]

В документ No 10 на книга 3 на същите "Извори" Кузман Йосифонски докладва, че хората на АНОК и АНОС готвят протестно изложение до Генералния щаб във връзка с манифеста. Какви хора са тия опоненти узнаваме от същото писмо от 20–23 декември 1943 г. Йосифовски ги характеризира но следния начин:

"Хората на АНОК, както и ония, които са повикани за АНОС на Македония... целият този свят са хора интелектуалци от градската среда, които най-малко са почувствували окупатора... Те нашата въоръжена борба наричат прибързана, сляпо подражание на Сърбия; при нас е друго положението, жертвите са напразни и с една дума бяха осъдени челните борци – партизаните... Този свят се движи между чаршията и интелигенцията. И разбира се, търпят и допускат върху себе си влиянието на същата чаршия. А понеже нашето влияние било слабо, те без да щат, са възприели становището на Ванчо Михайлов и другите предатели и слуги на окупатора... " [213]

Следва от само себе си заключението, че всички тези опоненти носели подчертано българско съзнание и в това отношение се стигало дотам, че да имат еднакно разбиране с националистическите елементи. Самият Йосифовски прави подобни констатации по своеобразен начии:

"Този шовинизъм е до такава степен проявен, че е вреден и опасен днес за НОБ (народоосвободителната борба). Въпросните хора, както ви писах в по-раншните писма, бяха съвсем самоуверени и войнствени, което личи и от тяхното писмено изложение. Те отиваха дотам, че обвиняваха и народоосвободителното движение на Югославия, и другаря Тито, а да не говорим за нашия Главен щаб ("недопустимо и непозволено" – както е в изложението)... При все че те изпратиха писмото-изложение и чакаха отговор, своето заминаваие също свързаха с това и го отложиха, та дори започнаха и борба..." [214]

Техният лозунг е бил: "Македонският въпрос надхвърля границите на бивша Югославия; не бива да има решаване на парче в една чужда за македонския народ изкуствена комбинация, при това символ на неговото национално робство, а трябва цялостно решение в една широка комбинация, т.е. балканска федерация." [215]

От горния цитат ясно личи, че съпротивата срещу попълзновенията на ЮКП като продължител на сръбския курс на югославската противобългарска политика е стигнала голям размер – до неподчинение и борба. Това са били хора от всички среди – интелигенция, еснафи, работници. В това отношение те са били изпълнени със същото народностно чувство, каквото са имали проявените български националисти, наричани от Йосифовски "привърженици на становището на Иван Михайлов и другите предатели и слуги на окупатора". Нищо по-лесно от това да заклеймиш някого.

Особено активна съпротива са показали партийните активисти от Скопйе, Велес и Кавадарци. Д-р Велимир Брезовски в цитираната книга "Ослободителната война во Македония во 1943 г. на територията на СР Македония" ни осведомява за това, на стр. 330, в подтекстовата бележка: "В началото на 1944 г. членът на НОК в Кавадарци Глигор Даскалов от името на комитета подготви материал за решаване на македонския въпрос напълно в духа на критиците на манифеста".

Това ни води към заключението, че освеи в Скопйе такива критици е имало и в Кавадарци и Велес (виж АИНИ, инв. бр. 1652 и пр.).

Но кои са били по име тези критици? Според данни на един от тях – Благой Хаджипанзов от Велес, между противниците на манифеста са били и следните ни телигентни дейци:

1) Кирил Григоров, от Щип, по-късно висш функционер в партията със седалище Белград

2) Ксенте Богоев, от Гостивар, също по-късно висш функционер в македонското правителство и други държавни институции

3) Благой Хаджипанзов от Велес, който дава данните; по-късно главен секретар в югославското посолство в София

4) Лазар Соколов, от Куманово, също виден партиен функционер, но критично настроен и изпаднал по-сетне в немилост

5) Споменатият Глигор Даскалов от Кавадарци

б) Дончо Арсов, от Щип, баща на по-сетнешния партиен македонски функционер Любчо Арсов

7) Димче Зографски, от Велес, също партиен деятел и други.

Тази съпротива, както и съпротивата на народните маси, носещи подчертано българско народностно съзнание – маси, сред които са били активни и националните интелигентски сили още преди войната, са парализирали дейността на партията не само през 1941-1942 г., но и през цялата 1943 г. От това следва единственото заключение, че и през тая година влиянието на партията е било незначително. Върху това впрочем красноречиво говори и писмото на Бане Андреев и Мара Нацева – членове на ЦК на КПМ, с дата 24 и 25 февруари 1944 г.:

"Не може да се каже, че партията не е работила. Обаче нейната работа е незадоволителна и не е направила онова, което е могла да направи. Партийни срещи е имало само по на 15–20 дена... Ръководителите не са показали ни най-малко желание да предприемат някои мерки в това направление. Конкретно: много слаба и никаква дейиост. Държали са се повече бюрократично. Както казаха някои, Вера (Ацева, б.н.) се е държала като някаква червена войводка, сектанство, затваряне на партията за чистите и искрени борци... " [216]

А каква е била картината на националния живот на масите? От казаното по-рано виждаме, че те са обръщали гръб на партизанската дейност, манифестирали българофилските си чувства (всъщност радостта си от освобождението), вярвали в освободителната мисия на България и взимали активно участие във всички национални манифестации, свързани с миналото на родния им край.

Забележително е например голямото народно тържество в Прилеп през май 1943 година на Празника на българската просвета "Кирил и Методий", когато бе отпразнувана 100-годишнината на прилепското новобългарско училище "Св.св. Кирил и Методий", основано през 1843 година. Хилядното множество бе изпаднало във възторг от оживелия спомен за националния възход на прилепчани през турското робство. "Хееей! Както в турско време!" – възкликваха всички по-възрастни, разказвайки на по-младите за онова време на нациоиален ентусиазъм, когато целият град се вдигал на национална манифестация. Такъв ентусиазъм констатираха те и сега, в момента, когато старите учители, останали още живи, изправени на трибуната пред изгорялото училище, приемаха парада на цялата учаща се младеж, организиран в тяхна чест, с хорове и музики.

Подобни прояви имаме и в Битоля, Охрид, Крушево, Скопйе, Щип, Струмица и прочее.

При тови положение на МКП неволно си поставяме въпроса: как тогава тя успя да постигне целта си – да се наложи на народните маси и да вземе властта накрая?

На този въпрос ще отговорим в една от следващите глави.

[Previous] [Next]
[Back to Index]