Дотук видяхме общите форми на противобългарския дух на титовизма – от зараждането му до първите му жестоки прояви при идването му на власт. В предходната глава посочихме, че Тито е оня, който окончателио застана на антибългарска позиция още през 1939 г., когато прие идеята, че македонците трябва да бъдат убеждавани, че са отделна нация. С това той изостави правилното становище на Третата партийна конференция на ЮКП през 1924 г., в точка 5 на които се признава съществуването на българско население в Македония под югославска и гръцка власт. След две и половина години Тито (както видяхме в глава 21) ще нареди да се изпращат в Македония сръбски партизани, да се смесват македонските партизани със сърби и да се поеме ръководството от изпитани сърби – антибългари, най-върлите от които се оказаха Светозар Вукманович-Темпо – сърбин-черногорец, и Лазар Колишевски – сърбоман от най-чиста проба.

Но докато Колишевски има възможност да се прояви съвсем краткотрайно, понеже бе в арест почти през цялата война, Темпо стана носител на най-заклетата, пълна с демонична омраза дейност срещу българщината. По тоя начин той се превърна в олицетворение на титовизма в Македония, главен разпоредител с живота и съдбата на нейния български елит. За тази цел той е притежавал съответните качества и получил съответните пълномощия. За качествата му, с които се явил в Македония, достатъчно говори характеристиката, които му дават заслужилите сръбски партизани от областта Романия в един писмен протест срещу мемоарите на Темпо "Револуция коя тече", извадки от която е поместил в. "Политика" в началните месеци на 1971 г. В броя на тоя вестник от 18 февруари 1971 г., в статията "Оскърбена Романия", четем:

"Темпо оскърби цялата Романия, нейния народ, нейните мъртви и живи борци. Аз бих почнал е една черногорска песен... в която се казва: "Над мене няма никого освен Бога и моя крал!" Тъкмо така е с Темпо: над него няма никого; той е сердарин на всички събития, той всичко може, от всичко умее, всичко знае, всички останали пренебрегва... Той не бе способен да каже една топла дума... Беше вироглав, инат... Той нищо не очаква освен да му се козирува..."

Що се отнася до пълномощията му, Тито му е казал:

"Получих известие от Косово... Съобщават, че в партизанските отряди има около 3000 борци. Затова те пращам в Македония! С 3000 партизани можеш да направиш чудеса..." Самият Темпо продължава разказа си: "Тито ми каза, че имам извънредни пълномощия от Централния комитет и Върховния щаб да предприемам всички мерки, които намеря за необходими, за да се развие въоръжено въстание на територията на Македония, Косово и Метохия..." И той се явява като неограничен господар и разпоредител в Македония (вж. "Политика" от 5.II.1971 г.).

Колишевски тръгва по стъпките му като негова дясна ръка, за да го замести след това, почвайки със свалянето от високия им пост на всички други деятели на новата власт, носещи пробългарски дух.
 

Както видяхме, положението в Македония от гледна точка на Темпо е било крайно тъжно. Затова той мобилизирал всичките си тъмни сили, освободени за действие чрез извънредните пълномощия, дадени му от Тито. Пристигайки от Македония, той, от една страна, е бил силно смутен от факта, че всички партизански акции във Вардарска Македоиия са се провалили (както впрочем е предсказал ЦК на БКП), но, от друга страна, се озлобил срещу ръководството иа БКП, задето мисли, че Македония е люлката на българщината и че е приела МКП под свое ръководство. Затова решава да почне най-първо с това, че става организатор или вдъхновител на всички антибългарски деяния, откривайки фронт по всички посоки – вътре в комунистическата партия на Македония и вън от нея. Цялата картина ще се види ясно в следващия цитат от мемоарите му. В "Политика" от 6 и 7 февруари 1971 г. под заглавие "Разбитите македонски кадри" Темпо пише:

"Срещнах се най-първо (в Скопйе – бел. К.Ц.) с Добривое Радосавлевич (споменавания често сърбин инструктор в Македония, изпратен от Тито – бел. К.Ц.)... Той накратко ми нарисува положението в Македония в момента (март 1943 – бел. К.Ц.): партизанските отряди, организирани през летните месеци миналата година, отчасти са разбити, така че отделни борци се крият при своите приятели по градовете и селата. Един отряд се прехвърлил в Егейска Македония и се намира в селата около Лерин, Воден и Костурско. Партийните организации в много места са разтурени; ръководните кадри или са изпозагинали като партизани, или изпоарестувани и разстреляни, или пък се намират в затворите и лагерите. Малцина са на свобода. Някои са се преселили в Сърбия, а някои са отишли в българската армия...

Значи, почти всички ръководещи другари, с които съм работил за създаване и възобновяване на партията в Македония и Сърбия през 1940 и 1941 г. (а това са неговите възпитаници Цветан Димов, Мирче Ацев, Орце Николов, Стив Наумов, Борко Талески и други – всички загинали, Лазо Колишевски, Мара Нацева, Любчо Арсов и др. – арестувани или интеринрани – б.н.). От познатите на свобода са Кузман Йосифовски и Страхил Гигов: те са на територията под италианска окупация... Слушайки тези поразителни известия, обхващаше ме все повече чувство на тъга... Интересувах се дали са изживени илюзиите в народа, че българските окупатори са донесли освобождение... илюзиите сред оная част от народа, която приятелски и с доверие посрещнала бьлгарската войска през 1941 година". – Радосавлевич му съобщил, че има изчезване на илюзиите, "но народът е против връщането на стара Югославия. Това е главната причина, че все още няма масов прилив на селяни в партизанските редове. На първо време трябва да имаме предвид, че една част от народа няма да откликне на зова да стъпи в борба и да се присъедини към партизаните. Партизаните, и без това деморализирани, слабо са се държали, откривали са на полицията връзките си в градовете и ятаците си в селата. Крайните резултати са били катастрофални."

"Главният щаб за Македония – продължава Темпо в мемоарите си – се състоял от двама души – Михайло Апостолски, майор от бившата югославска войска, и един другар, който участвувал в Испанската гражданска война (Цветко Узуновски – бел. К.Ц.)... От града са ръководели въоръжената борба. Връзка не са имали с нито един отряд; те всъщност са се разложили... "

Както видяхме на друго място, Темпо в доклада си до ЦК на ЮКП прави още по-голямо признание: че народът е посрещал българските войски с цветя..., има вяра в освободителната мисия на България; че масите са българофилски и че те "въобще не са приемали партизаните, а дори са ги предавали" и пр. (вж. глава 21, с. 195).

При това положение Темпо прибягва до юдински средства. На първо място той използува лозунга "борба за обединението на цяла Македония чак до Места", с което ще се постигне заветният идеал на ВМОРО... но с великосръбската добавка: "под покрива на Югославия, към която ще се присъедини и България" (вж. глава 21).

Втората задача на Темпо е била да тласне измамените маси към сътрудничество с партизаните. Понеже не е имал на разположение достатъчно местни сили, прибягнал е до съвета на Тито: да организира нападателни акции чрез небългарски елементи, намиращи се в Косово и Метохия. Формира се "македонско-косова бригада", състояща се от сърби, албанци, черногорци, словенци, сърбомани и др. народности, като командуването й се върши от изпечените сърби Петар Брайкович – Джуро, по-късно генерал, и Мита Мильконич – политкомисар. Повече подробности по този въпрос дадохме в глава 21.

Същевременно извършва и трета задача: "очиства партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи".

По това време, в духа на тази си практика, организира неокачествимо по своето коварство престъпление – убийството на Кочо Рацин, за което говорихме подробно в глава 23.

Успоредно с тези прояви на противобългарска настървеност е вървяла Темповата жлъчна борба срещу самата БКП, започнала всъщност още с пристигането му в Скопйе. В докладите си до ЦК на ЮКП Темно постоянно прави бунтовни изказвания срещу делегата на БКП Боян Българанов в Македония, обвинявайки го в зловредно влияние сред македонските комунисти чрез внушаване на тактиката на БКП. Тук ще се задоволим да цитираме само малки пасажи от мемоарите на Темпо, колкото да се види колко е бил нагъл тоя сърбин с надменното си държание и нахалните си авантюристични искания за борба по образец на оная в Сърбии и Босна. В броя на в. "Политика" от 8 февруари 1971 г. намираме продължение на мемоарите на Темпо под заглавие "Чудновати аргументи представника бугарске Партийе":
 

"Срещнах се (в Скопйе – бел. К.Ц.) с Боян Българанов... Знаех, че той се намира в Македония още от 1941 година. Прочетох и твърде похвалната оценка, която Радосавлевич е дал за него в едно писмо до нашия ЦК. Както винаги, чувствувах вълнение преди началото на разговора. Той дълго време е работил в Коминтерна; изглежда е бил генерален секретар на българската партия известно време. Първото ми впечатление от Българанов бе неблагоприятно: при все че е значително по-възрастен от мене, неговото познаване на Марксизма беше книжно..."

Темпо вече преодолял вълнението си, почувствувал се над Българанов и почнал да налита върху него с нахалството на "всезнаещ", "всеможещ", пренебрегващ останалите – както са го характеризирали борците от Романия, и почнал дори да оскърбяна делегата на БКП.

"От онова, което Българанов каза – пише Темпо, – стана ясно, че... точно изразява мнението на Москва, а именно... нецелесъобразността на движението или акциита в една страна, оценява не от гледна точка на това, което те допринасят за победата на социализма в тази страна, а доколко спомагат за победата на Червената армия... А аз с това не се съгласявах."

Темпо не искал да разбере – от чисто шовинистична гордост, – че освобожденнето на Югославия от германския ботуш не е възможно без победата на Червената армия, и постоянно се хвалел с борбата на югославските партизани, не желаейки при това да разбере доводите на Българанов, че условията в България, включваща и Македония, са съвсем други. И само повтарял: "Интересува ме защо в България няма въоръжена борба против немската армия при факта, че за това съществуват благоприятни условия (война със Съветския съюз) и че вашата партия има опитни кадри, израснали в по-раншните революционни борби".

Отговорът на Българанов го вбесил със следната истина:

"На мнозина изглежда чудно. Вие вече две години имате силно въоръжено движение, при все че вашата партия е без революционно минало... За това да благодарите на априлския военен разгром и на окупацията на страната." Това нещо изхвърля на повърхнината една слаба и незначителна партия, които успя да организира въоръжена борба... Между положението и състоянието в Югославия и Българня не може да се постави знакът на равенството. Югославия през априлските дни преживя военно поражение. Унищожен е държавният апарат, оръжието остана в ръцете на народа... Всичко това улесни повдигането на масите. А в България е обратното: старият държавен апарат остана ненакърнен, германците дори го засилиха. Оръжието остана в ръцете на войската и органите за сигурност, което нещо затрудни повдигането на масите за въоръжена борба" и т.н.

Но упоритият сърбо-черногорец все по-нахално нападал БКП и минал дори към твърде обиден сарказъм:

"Докога ще философствувате? Защо не грабнете пушките и не биете немците? Би трябвало повече да се занимавате с действителни подготовки, за да биете немците... всеки ден и всеки час!"

Възмутен от това, Българанов накарал да се стресне самозабравилият се Темпо със следния неочакван отговор:

"Вие оскърбихте една велика партия... със славно минало... Така не може да се говори за партията, които организира Септемврийското въстание... и които даде на международното работническо движение революционери като Димитров, Коларов... Вие за това ще отговаряте... пред Коминтерна!"

За пръв път попарен в дързостта си, Темно се стъписва за миг:

"Имате право! Политиката, които водите в България, е ваша работа."

Но в Македония човекът запазил правото си да нахалничи като неин сайбия, а заедно с това да злослови срещу БКП, като дискредитира и нейния делегат.

В откъса от книгата си "Победата", поместен в сп. "Септември", кн. 1 /1979, Цола Драгойчева на стр. 58 ни осведомява:

"През по-голямата част от престоя си във Вардарска Македония (октомври 1941 – март 1944) той (Българанов) срещаше системните обструкции и нескритото противодействие на Темпо и на военния ръководител на Вардарска Македония М. Апостолски; тези двамата и особено Темпо играеха крайно неблаговидна роля, полагаха удивителни старания да тровят отношенията между двете братски партии и движения, а също и да раздухват сред комунистите в Македония антибългарски настроения..." И по-нататък: "Отначало по-деликатно и завоалирано, по-късно – през средата и втората половина на 1943 г. – тия му опити ставаха открити, груби, настоятелни.

Като отхвърляше неоспоримия факт за българската национална принадлежност на болшинството от македонското население, представителят на ЦК на ЮКП разпалwаше сред комунистите и другите антифашисти в Македония злостни антибългарски чувства, без да дели при това народа на България и неговия революционен авангард от терористичння монархически режим. Нещо повече: както пред Българанов, така и пред актива на македонските комунисти той натрапчиво и натъртено заявяваше, че "напразно българската партия храни илюзии за автономна Македония, че тя е била и ще остане в рамките на Югославия..."

Същото Драгойчева подчертава с нови даннн на с. 61:

"... В пренията си с Боян Българанов той полагаше най-системни старания да раздели, да отдалечи и дори да противопостави комунистите в Македония на Българската работническа партия. Особено фрапантен беше случаят с конференцията на македонската комунистическа организация, състояла се през лятото на 1943 г. в с. Фущани, Северна Гърция, (всъщноет в Мегленията, при българското население б.н.). За тоя случай Българанов своевременно ни уведоми. Залата, където заседавала конференцията, била украсена с лозунги и приветствия, отправени към всчки балкански комунистически партии. Всички освен българската... Българанов незабавно сигнализирал пред Темпо за случая, като предполагал, че се касае до досаден пропуск. Скоро разбрал, че нещата стоят съвсем иначе. Изслушвайки протеста на Българанов, Темпо най-безочливо заявил: "Да, не поставихме приветствие към българската партия, тъй като няма хартия... "В контекста на тая проява ние съзирахме зле прикрит национализъм, насочен към точно премислена цел."

За това изстъпление данни имаме от македонски партизани, очевидци на станалото и, възмутени до дън душа, напуснали партизанските редове. Те разказват още:

"Ние написахме и на български топло приветствие до БКП и нейните борци, както и лозунги в духа на манифеста на Главния щаб по отношение на българския народ – манифест, който се подготвяше. Пристигна Темпо, видя украсата и щом забеляза приветствието към БКП и пробългарските лозунги, заповяда сърдито: "Скидай то! Не треба" ("Сваляй това! Не е нужно"). Всички останахме като попарени, но пред бесния поглед на самозвания диктатор никой не посмя да възрази. Заобиколен бе от сръбски партизани, домъкнати от север и от Косово!"

Засега имената на тия свидетели премълчаваме, но винаги при нужда могат да бъдат посоченн.

В този дух и е растяща страст Темпо е действувал особено следващата 1944 г., когато организирал Македоно-косовската бригада и шествувал безнаказано главно на слабоконтролираната територия под италианска власт и в Егейска Македония. Тогава, в честите си конфликти с Българанов, още по-ревностно е подчертавал невъзможността да се сътрудничи с БКП, понеже тя стои на становището за българския характер на Македония, наричайкн това становище "великобългарски хегемонизъм" (вж. "Политика" от 15.II.1971). Не понася присъствието на български делегат, заявявайки му най-оскърбително: "Вашата дейност тук беше в основата си вредна... Вие вещо използувахте териториалната отдалеченост на ръководството на югославската партия и политическата незрялост на отделните македонски ръководства и често успявахте да наложите своите становища, че в Македония няма условия за развитие на народоосвободителната борба, защото още не са изживени илюзиите по отношение на българските освободители" ("Политика" от 10.II.1971).

Дори когато сътрудничеството все пак се наложило от хода на събитията през първите месеци на 1944 година, Темпо, пълен с омраза към българите, които смята недостойни за доверие, поставя своите мисли в устата на сръбските селяни със следните думи: "Море деца, ще ви измамят българите! През последните две войни те ни нападнаха в гръб, и то тогава, когато ни беше най-трудни положението. Пазете се, защото на края ще ви измамят!" И Темпо завършва: "За жалост, по-късно, през 1948 година, оказа се, че нашите селяни имали право!"

По-великосръбско шовинистично изказване не може да се чуе. Сякаш самият Жика Лазич говори през неговата уста. Защото само така говорят най-върлите сръбски шовинисти, когато съзнателно забравят как са изневерили на договора с България през Балканската война и представят за предателство българския реванш. В душата на Темпо тъкмо това убеждение говори, че сръбското настаняване в Македония е справедлива сръбска кауза, а другото е удар в гърба.

С такава душа, бликаща от омраза към всичко българско, Темпо върлува и във Вардарска Македония през и след изтеглянето на българските войски и администрация оттам.
 

В навечерието на победата, когато германските войски още се изтеглили откъм юг, хората на Темпо от сръбските части на Югославия вече дебнели около опразнените селища и постепенно ставали господари там. Косовските и поморавските партизани заели всички села на Скопска Черна гора и напълно се разпореждали с македонските партизански части. При това толкова хазяйничели навред, че всявали смут дори сред македонските местни партийни дейци, начело с Арсо Антонов.

Пълна картина за това положение ни дават спомените на един от партизаните-българи, които са действували като доброволци в Егейска Македония в закрила на българското население от гръцките фашисти. Това са били все хора от българската емиграция в България, по произход от Костурско, Леринско и други места от Гръцка Македоиии, или бивши четници и войводи на ВМРО или пък от самата Пиринска Македония, възторжени родолюбци и вярващи, че краят на войната ще донесе свобода и за българите под гръцка власт. На своя страна те имали цялото българско население, което се било добре въоръжило след капитулацията на Италия и след изтеглянето на германците било готово да обяви независима Македония. Обаче в процеса на изтеглянето на германските войски се разбрало, че идеята им пропада и подирили връзка с гръцките партизани за задружна работа в духа на комунистическите лозунги за свобода и равноправие на всички народности. Но от гръцкото командуване (партизанското) получили отговор, че могат да си сътрудничат, ако приемат гръцките лозунги за включване към Гърция на цялата територии на Македония включително до Скопйе. При това положение целият действуващ голям български отряд се изтеглил във Вардарска Македония и се спрял в Скопйе. Местните партийни деятели веднага ги посрещнали с молба да останат при тях и да помогнат да се спасят околните села от жестокостите на албанските фашисти, които палели и клали в околностите. И те се съгласили, но били веднага разочаровани, понеже видели нахлуването на сръбските партизани, готвещи се да заемат напълно властта. Ето малки откъси от тия спомени, написани от един възторжен българин-партизанин – Методий Кърпачев от с. Елешница, Разложко:

"На следващия ден вечерта пристигна Осма косовска бригада, съставена изключително от сърби от Косово, Боянско и Вранско. Сляха се със скопяни и формираха XVI бригада "Скопска църна гора" с командири все сърби, като по изключение имаше един другар от Кочани, казваше се Геро Арсов... Между тях бе и групата дражисти (на Дража Михайлович – бел. К.Ц.), които бяха приети към състава на бригадата и си ходеха със сръбските шайкачи. Нямаше никакви пререкания между тях. Те си бяха сърби. За тях сега бе по-важно да обхванат в обръч Скопйе откъм тази страна и при всякакъв опит на македонците за сепаратизъм, за независима Македония или на пробългарски настроения веднага да бъдат смазани."

"Често се споменаваше името на известен дражист от този край Никодим. Командният състав предпочиташе повече дражистите пред скопяни. На тях имаха много по-голяма вяра, отколкото на така наречените македонци". Те биха най-сигурната им опора срещу българизма..."

"Имаше една група от млади сръбкини, които с пристигането си образуваха хор и ръководеха всички културни прояви... Целият репертоар, който се пееше и се учеха всички да пеят, когато са на поход, беше само от сръбски партизански песни и нито една македонска... Понякога скопяни запяваха: "полиня, полиня (полета – бел. К.Ц.), разцветайте, полиня, иде, иде Цървената армия" или "Влегува во бой македонската войска..." Сърбите явно се дразнеха... но само подхвърлиха, че това не са югославски песни. Още тогава те разбираха като югославско само това, което е сръбско."

Македонските партизани, които имали български чувства, много се интересували от поведението на сърбите и помолили автора на спомените да им докладва поверително наблюденията си. Един от тях се представил като внук на прославения скопски войвода –  Васил Аджаларски, главен борец срещу сръбската пропаганда в турско време, и поискал данни. Между другото му било разказано и следното:

"Разправих му, че само преди няколко дена в с. Бутель, сутринта, когато получавахме храна от готвачи сърбин, заедно с нас се бе наредило и едно 10–12-годишно дете, останало кръгло сираче, и то за храна. Преди да му даде храна, готвачът го запита на сръбски "Па ща си ти?" и то най-невинно и от все сърце отговори, че е българин. И, о ужас, готвачът се развика, закрещя като че ли никакъв звяр стоеше пред него... и не му даде храна. А от началството наоколо – всички сърби – не реагираха на постъпката на готвача. А то, гладно, голо, босо, си отиде с плач, без никой от нас нещо да направи..."

"Казах му, че поискат ли да прокарат някое тяхно схващане, веднага заплашват местните хора и отряда, че довчера са били с окупатора, а видите ли, ние, които сме от Косово и други краища на Югославия, сме от години партизани... Всички млъкваха и повече не възразяваха."

По-нататък Методи Кърпачев разказва как партизанските командири-сърби са им говорели против България и българите, като изреждали пред населението каквото им скимне за "българските насилия" и че те, сърбите, са дарили свобода на населението от българските насилници. Но населението мълчало в тревога за утрешния ден. И когато видяло, че между въоръжените хора има и българи, почнало да си изказва мъката.

"След като напълно се увериха, че сме българи, и то не какви да е, започнаха да ни изливат мъките си и страха от неизвестността, които ги грозеше. В с. Миковци (здраво българско село в Скопска Черна гора – бел. К Ц.), в което бяхме на квартира, домакините имаха дъщеря, ученичка в скопската гимназия. Това момиче как ли не го уверявали, че трябва да си изгори учебниците, които имало, но това не станало. Макар да имаше голяма опасност да се настанят сръбкини и сърби на квартира в къщата им, то само като гледаше българските учебннци, така мило и сърдечно им се радваше, а семейството – да не говорим, то бе твърдо българско семейство..."

Образуванн били младежки партийни групи и на събранията им се говорело само срещу България. "Като че ли България е цел за водене на политика и борба срещу нея, а не Германия – пише авторът на спомените. – А през това време ясно се чуваха артилерийските канонади на Страцин и при Куманово, където се бият българите и бързат да ни донесат по-скоро свободата. А се говори срещу България, за да се създаде впечатление, че всички беди, които са сполетели тука народа, се дължат само на българите!..."

По случай тържеството за Октомврийската революция на 7 ноември 1944 г. ръководителката на литературно-музикалната програма е наредила така, че "във всяко изпълнение да има нещо антибългарско". Тогава един от българите партизани държал слово на български в чест на Октомврийската революция и завършил с възхвала на Г. Димитров. Окуражените местни партизани изразили уваженнето си към водача на Българската комунистическа партия и на Коминтерна, като станали прави.

Това не се харесало на сърбите и те забранили в следващите изпълнения да се рецитират стихове на български пролетарски поети. Става дума за българина Антон Орлов от Варненско:

"В ръката си държеше малка книжка – разказва Кърпачев. Попита ме дали мога да рецитирам от Христо Смирненски стихотворението "Москва, Москва..." Обяснихме на ръководителката кой е Смирненски и какъв поет е бил той, но тя, без много да се двоуми, каза, че не е предвидено в програмата. Но ние й обяснихме съдържанието на стихотворението и че Смирненскн е родом от Кукуш, Македония. А тя веднага ни отговори: "Като е бил роден от Македония, защо не е писал на македонски, а на български..." Тогава поставихме въпроса да рецитираме нещо от Ботев, но тя заяви, че достатъчно била слушала за Ботев в Църна трава, когато била при Славчовите партизани и отхвърли искането."

А населението копнеело за българските войски, които настъпвали и вещаели нова свобода. Но, както знаем, в Скопйе не били пуснати нашите войски на отвъдния бряг и населението отново се покрусило. Авторът продължава разказа си:

"Неочаквано времето се влоши и на 13 ноември земята се покри с 15 – 20 см сняг. Така на 14 ноември цялата бригада потегли за Скопйе. Преди да влезем в града, в околностите му по посока на Качаник българската войска беше вече установила тежка артилерия на позиции по посока на Скопска Черна гора. Бяхме предупредени много-много да не се разпускаме, а да влезем в стегнат строй, като дадем вид, че сме освободителна войска с много висок дух. Силно впечатление ми направи предупреждението, че българската войска, които е влезнала преди нас в Скопйе, още не е прочистена от "фашистките офицери!". Че заедно с нас маршируваха дражисти... това не се вземаше предвид. А това бяха бившите угнетители и палачи на тоя народ преди 1941 г..."

"Минахме през града, но народът на Скопйе не ни посрещна така, както искаше началството ни. По улиците бяха много малко посрещачи. Така ние стигнахме и се настанихме в сградата на университета... Стаята, които зае нашата чета, имаше голяма библиотека, цялата наредена с книги от българските класици – Вазов, Славейков, Яворов и др. А по това време на двора вече се палеше огън и някой извика: "Всички книги, които са на рафтовете, "мора ватра да ни  гори!" (трябва огън да ги гори) и веднага всички сърби започнаха да викат: "Ватра, ватра!" и да грабят книгите и да ги изнасят навън у да ги хвърлят в огъня на двора... За мен тогава в този огън като че ли гореше цяла България, гореше българският народ в Македония..."

Разбира се, авторът на спомените и неговите другари не могли повече да понасят всичко това и пожелали пред българските военни власти да ги вземат със себе си. Нужно било съгласието на сръбските партизани. Едвам се съгласили да ги пуснат, след като многократно заявили, че са българи, и след като ги наругали, че се изявяват като българи, въпреки че са македонци. Нарекли ги "велокобългарски шовинисти" и пр.

За подобно унищожаване на българската книга в Македония от Титовите партизани свидетелетвува и друг очевидец  –  видният професор Марко Марков. Ще предадем най-същественото от неговия разказ, записан на магнетофон от автора на този труд:

"В Кочани на 4 октомври 1944 година, два дни след като бяхме влезли и града със свързочната дружина към щаба на IV армия, забелязвам на централния площад дим, идващ от някаква клада с книги. Приближавам се и виждам български книги, повечето от тях подвързани, горят. Край кладата двама-трима младежи на около 18 – 19 – 20 години, облечени в титовски униформи, с лачени ботуши, с крака ритат към огъня някои от останалите по-настрана книги. Взех една от тях, беше "Събрани съчинения на Христо Ботев", подвързана. Върху нея видях и печата на гимназиалната библиотека в Кочани. Взех друга, беше съчиненията на Яворов. Прибрах ги настрана и се обърнах към един от младежите: "А бе друже, защо горите тези книги? Това е литература за вас! Яворов се е борил тука за автономията на Македония!". – "Ово йе все фашистичка литература, друже!" – отговори на сръбски този, на когото говорех. Аз не се стърпях, с книгите отидох до нашата комендатура, където намерих помощник-командира – капитан Йоло Йолов, сега полковник от запаса. С него беше един съветски офицер – доколкото си спомням също капитан. Казах на Йолов две-три думи. Той се обърна към съветския офицер и тримата отидохме отново при кладата. Ония младежи се въздържаха да се приближат. Казахме им: цялата тая литература се гори не като фашистка, и като българска; очевидно тук има книги не само от обществената библиотека, а и от частни домове; това е събирано...

Съветският офицер се възмути, обърна се към помощник-командира, отчасти и към мене, и буквално каза – разбира се ни руски:

"Ей богу, ако Сталин можеше да види това, сигурио вие нямаше да стъпите тук и ще трябва да напуснете Македония!"

[Previous] [Next]
[Back to Index]