Подобно нещо, несъмнено, е ставало и по цяла Македония.

Върховният разпоредител за извършване на тези издевателства срещу българската книга и срещу всичко българско е бил, несъмнено, Темпо. Той е нареждал всичко направо или чрез своите помощници.

Особено жесток е бил към българските войски, които с хиляди жертви бяха му отворили път да се настани в Македония окончателно и да вилнее с абсолютна власт. Ето нови примери.

След окончателното поемане на властта, почувствувал се изведнъж победител, Темпо с изключителна жестокост е предприел вражески акции против българските отечественофронтовски войски. Колко е била силна омразата му към българите личи в следния пасаж от мемоарите му, поместени във в. "Политика" от 17.II.1971 г., страница 15:

"Интимно бях принуден да призная, че македонските комунисти, а с щях и аз, не можем да гледаме българска войска в Македония."

Нищо не значело за него, че при Стражин и Страцин са паднали около 5000 бойци за освобождението на Скопйе от германците; че изобщо в боевете за освобождението на Македония Първа и Четвърта армия са дали над 16 000 души жертви. Техният подвиг нищо не значел, защото – според него – не българските войски, а неговите партизани освободили и Скопйе, и Щип, и Струмица, и Куманово и пр., наричайки "освобождение" влизането на неговите партизани в опразнените от германците селища под натиска на българските войски. В това отношение потресаващи са по нахалство следните факти, за които свидетелствува Пецо Трайков, командир на Македонска бригада, в книжката си "Национализмът на скопските ръководители" (София, 1949):

1. Апостолски заявил, че той е освободил Скопйе и не е позволил българските войски да влязат в града и да правят парад, при все че кървавите боеве за Скопйе са водени тъкмо от тия войски, а партизаните на Апостолски само са следели отдалеч кога ще се изтеглят германците, за да нахлуят те в опразнения град и по тоя начин да го "освободят". От цялата тая история остава вярно само едно: че избързалите партизани "да освободят" освободения град наистина са направили истински скандал, за да не влязат в Скопйе освободилите го български войски" (с. 19).

2. Същата история става във Велес. Партизаните влизат след пълното изтегляне на германските войски, идващи от Гърция, и веднага Апостолски пристига в освободения, по-право в опразнения град, на набързо организирания митинг и почва да хвърля огън и жупел срещу българите. От публиката му подхвърлят: "Защо само срещу българите говориш? Защо щадиш сърбите и техните джелати Жика Лазич, Доброца Маткович и сподвижниците им?" Но той отговорил: "Друг път ще говоря за тях, сега българското е много прясно!"

По същото време се съобщава, че Скопйе е вече превзет от българските войски и те ще минат през Велес на път за България. Цялото население излиза възрадвано да ги посрещне с цветя, хлебчета и др. Войските вече се приближават, вече са в квартала "Спротива" край Вардар. Народът бърза натам. Но Темпо пристига и нарежда да бие барабанчето и да прочете заповедта му: никой да не посреща "бугарите", те няма да бъдат допуснати да минат на другата страна! Народът като попарен се разотива, роптаейки: "Що за комунисти са тези хора, с такава злоба срещу горките войници, измъчени в боеве и походи, за да дойдат тука тези готованци!".

Още по-мъчително действува описанието, което ни дава Пецо Трайков в цитираната книга. На с. 30 – 31 четем следното:

"Македонското командуване по указание на Темпо даде ултиматум да се изтеглят веднага българските войски от Македония – Първа и Четвърта армия, – като през време на оттеглянето си да се движат само по централните пътища, без да навлизат в дълбочина повече от два километра; движението да се извършва до 6 часа вечерта, както и да не се спира за нощуване в населени места, иначе ще срещнат македонските картечници и прочее.

33 полк се изтегляше от Велес през Овче поле и Щип, където пристигна надвечер. Времето беше дъждовно и студено, налагаше се да се пренощува там. Край града се намират казармите и складовете на тютюневия монопол, които са празни. Командирът на полка поиска разрешение полкът да пренощува в празните помещения на казармите и на монопола, обаче получи отказ."

Всичко това се върши под ръководството на Темпо. Той лично се отнасял грубо и с омраза към всички българи, дошли с бригадата да се борят и мрат за Македония, и бързал да ги разкара на малки групи по партизанските поделения, за да заглъхнат сред тях. Ето какво пише във връзка с това един наш генералщабен офицер в едно свое писмо до автора на този труд:

"Като имах предвид антибългарското настроение на всички в Главния щаб на македонските партизани, отидох при Апостолски и му казах, че аз и другите български офицери с мене сме решили да се завърнем в България. Тогава Апостолски, изненадан от това, което му казах, рече: "Защо си отиваш, сега имаме най-голяма нужда от такива като тебе!" Аз му отговорих: "Отивам си, защото не мога да понасям и да слушам как тука, във вашия щаб, всички псуват на майка българите. Моят баща е заклан от сърбите като българин и аз не мога да понасям това!" – "Що да правим, бе..., когато като излезохме во шумата, само я беф от Македония, а другите беха сърби, цинцари и др. и така во борбата го "зацвърстихме" нашето другарство и приятелство." Така аз напуснах македонските партизани."

Това самопризнание на Апостолски е извънредно красноречиво. То потвърждава подчертаваната от нас много пъти истина, че българското население в Македония с радост е посрещало разгрома на Югославия и пристигането на българските войски и администрация и че ръка срещу България вдигнаха инородните елементи, които под комунистическо було скриха шовинистичната си омраза срещу българщината.
 

Тук обаче се налага да си отговорим на въпроса защо самият Апостолски тръгна с тия чужди елементи и вдигна ръка срещу България? Случаят с него представлява особен интерес. Той говори преди всичко за психологията на известна категория македонски партизани. Затова ще се спрем повече върху личността на тоя Апостолски.

Да почнем най-първо с анализа на един признак на тая психология – неговото име Михайло. То е сръбско по форма. Роден в Щип през 1906 г. и израсъл в тоя героичен български град, би трябвало да запази народностното си име – Мише, носено достойно от заслужили щипски българи като Мише Разговоров, Мише Гавраилов, патриот, убит заедно със сина си Христо край брега на река Отиня в Щип посред бял ден от служители на известния българомразец Жика Лазич; Хаджи Мише Хаджикимов, Мише Минанов, Мише Суруджиев, Мише Дачев – куриер на ВМОРО, и пр. Но далеч от народните въжделения Апостолски, син на вдовица, мени името си, защото мечтае само как по-лесно да изгради кариерата си, като постъпи на служба в армията на сръбския крал. А в нея се приемат само проверени младежи. И кога прави това? В дните, когато македонският българин води кървава борба с потисника, когато по улиците биват избивани като кучета все добри българи. Но сърцето на Алостолски, носещ мундира на сръбски генералщабен офицер, не трепва. Или може би трепва, обаче недостатъчно, когато неговият съученик Благой Монев – един от осъдените студенти от Скопския процес, продължил следването си след затвора, бива заклан в избите на щипската община. А положението в Македония тогава било ужасно. Във връзка с това, като говори за терора в стара Югославия през времето, когато се подготвял за служба на крал Александър Караджорджевич, ето какво сам Апостолски признава в едно свое интервю, обнародвано във в. "Политика" от 30 март 1978 г.:

"Нараства терорът в две направления: против прогресивните хора и комунистите и против ония хора, които някога са участвували в македонската революционна организация. Под името "българофили" всички са преследвани. Ще дам само един пример, как изглеждаше преследването в Щип. Навремето ми се изповядя един от извършителите на това преследване и терор – командирът на жандармерийския батальон в Щип, подполковния Странякович... Той принадлежеше към един таен съд, чийто председател беше великият жупан Маткович, но един от членовете му беше тогавашният кмет на общината Каламатиевич, щипянин. Те тримата подбираха лица, които са неудобни за режима, и заповядваха на третия член на тази комисия подполковник Странякович, да организира убийствата. Нямаше друга присъда, само убийство, и то без всякакъв разпит. По този начии, както ми каза подполковник Странякович, са избити в източната част на Македония неколкостотин души. Хората са обявени за избягали отвъд границата. Дори и хората, които са изпълнявали присъдата – между тях беше и Сане Смилянски, който беше един от ония, които бяха избягали от България и създадоха известното Дружество против българските бандити – понякога се сепваха, ставаха загрижени. У него се беше събудила съвестта, та един ден лично ми каза да кажа на мой съученик да се предпазва, защото имало решение за неговото ликвидиране. Обаче след убийството на мой съученик (Благой Монев Кратовски) и Смилянски беше убит. Подполковник Странякоиич ми се изповяда в Нови Сад. Преди войната бях във Висшата военна академия като поручик и като такъв бях изпратен на геодезиски измервания във Фрушка гора и слязох в Нови Сад... Срещна ме и ме покани на обяд. През време на обеда бяхме само ние двамата и се изповяда. Зашо направи това – дълго размишлявах, обаче отговор не намерих."

Апостолски не намерил отговор!... Ние обаче можем да отгатнем тоя отговор: съвестта на убиеца все пак е проговорила накрая. Но сега ние пък ще се запитаме: а проговорила ли е съвестта на Апостолски, когато Темпо и Колишевски при неговото асистираие организираха избиването на българските патриоти по Македония, и по-конкретно Димитър Гюзелов, Димитър Чкатров, Богдан Попгьорчев и пр. – все другари и съратници на съученика му Благой Монев? Или когато бяха осъдени на смърт или на дългогодишен затвор пак неговите съученици Васил Хаджикимов, д-р Тодор Гичев и пр. и пр. Отговор на тоя въпрос е длъжен да даде самият Апостолски.

Има обаче нещо, което той негласно, между редовете на разказа си, признава. Това са неизбежните изводи: първо, че населението е преследвано заради българското си народностно съзнание под формата на "бугараши"; второ, че стотици българи са избити по същата причина, и трето, че самият той, Апостолски, не се е сепнал поне когато заклали съученика му Благой Монев, който като член на ММТРО, в служба на върховната задача да се спаси българската младеж от посърбяване, изложи на смърт младия си живот. Можем да допуснем, че питомецът на Висшата военна академия на крал Александър – Михайло Апостолович Митич, може би е преживил истината за своя народ. Но искало му се да прави кариера и като извърнал глава от страданията на своите български братя, стигнал до чин майор на югославския Генерален шаб.

А когато кралска Югославия бе набързо разгромена и той се озова като пленник на германците в Тетово, побърза да се трансформира и преустрои: вади от дълбините на приспаното си съзнание истината, че е българин, и когато чува възгласа: "Който е българин, да излезе напред, за да бъде освободен от плен!" кралският генералщабен майор пръв прави крачки напред пред строя, декларирайки се като българии от Щип. И бива освободен.

Видял се на свобода, мисълта за кариера не го напуска. Той решава да се трансформира диаметрално противоположно – пожелава да служи вече в българската армия, но пак като генералщабен офицер. Възрадван от явните му патриотични декларации, един голям български патриот, юрист и заслужил общественик, родом от Охрид, го представя пред български висши военни с ходатайство да приемат в редовете на армията тоя надежден българин Михаил Апостолов. Самият той, Апостолов, в молбата си до военният министър изтъква българската народност на семейството си, прави се верен българин и пр. Но военните отговорници намират, че не е удобно един клел се на сръбския крал за вярна служба сега да бъде в българската армия на най-доверен пост – като генералщабен майор, и му предлагат служба в Трудовите войски. Това оскърбява амбициозния въртоверец и той прави трета трансформация със съвестта си – отива в планината, за да си отмъсти на ония, на които предлагаше да служи под клетва. Тръгва – както си признава – сам, защото около него няма българин, а инородни елементи: сърби, албанци, словенци, евреи, цинцари и пр. Само злобата му го крепи и му дава сили да изчака да стигне до тавана на военната си кариера. Става партизански генерал и оттам нататък върви по стъпалата нагоре – в служба на българоядството; от комендант на Главния щаб на НОВ и ПОЮ (т.е. на народоосвободителната войска и на партизанските отряди) издига се след победата над Германия до поста помощник-началник на Генералния щаб на Югославската армия (1945)...

Това е таванът на големството му в армията. С това бива ликвидиран като военен за Македония: държан е далеч от нея още рано-рано, тъй като от 1946 до 1952 г. е изпратен далеч в Босна като комендант на Сараевската военна област. После отива на съвсем глуха линия: назначен е за началник на Висшата военна академия на Югославската народна армия. Изхвърлен от армията като генерал-полковник, той избягва временно опасността да мине в архивата благодарение на синекурата да бъде директор на Института за македонска история – той, който понятие си няма от истинската историческа наука. Но той се утешава, че има, понеже е написал няколко книжки с гръмки заглавия "Пролетната офанзива от 1944 г. в Македония", "Февруарският поход", "Заключителните операции за освобождението на Македония" и пр., в които надува успехите на партизаните, крие пораженията си и представя и най-жалък вид българските военни. Изведнъж става в собствените си очи толкова голям учен, че си метва титлата "академик" или по-добре – метват му я ония, които чувствуват нужда да успокояват един изключително амбициозен до предателство човек.

Но тук той не спира. Иска му се да се изкачи още по-нагоре! Накъде? Той си знае: в това отношение прави подготовка – ругае България, на която искаше да служи; плюе върху цялата й национална история, фалшифицира исторически факти, изобщо – светотатствува с най-светлото на българския народ – неговите героични борби за национално обединение, неговото достойнство като свободолюбив народ. Очакваната награда идва отгоре: той бива вече посочен за председател на Македонската академия на науките и изкуствата! Къде повече може да върви роденият на 8 февруари 1906 г. борец за високи постове? Остава му само да дотрае на тоя пост, до който при другите културни народи стигат само най-издигнатите в науката. И той се държи здраво за този пост чрез... периодически избухвания на неистова българофобия, на която се е учил и на дело упражнявал край Титовия емисар Светозар Вукманович – Темпо. Достатъчно е да споменем две негови интервюта: едното – в 33 дълги продължения в белградския в. "Политика" от 24 март до 25 април включително под заглавие "Великобугарске претензийе од Санстефана до данас...", и другото – в белградския "НИН" от 4 март 1979 г. под заглавие "Немам доказа, али тврдим..."

С първото интервю няма защо да се занимаваме тук. Срещу него говори цялата историческа наука, представена от най-издигнати историци от цял свят. А и огромните томове с исторически материали говорят за това. Ще кажем само, че то резюмира всичките научни издевателства в историческата наука, каквито е могла да измисли скопската противобългарска армада, и че Апостолски с него е шествувал през цялата българска история с яростта на допотопно чудовище.

Второто му интервю представлява капки от антибългарската му отрова, каквато може да излъчи само изменникът на своя род. Тези отровни капки се съдържат в следните най-оскърбителни думи за българския народ, изречени когато и да било от друг български враг:

"От 1913 до 1941 и по-рано те (българите – бел. К.Ц.) са били само слуги на Великите сили и изпълнявайки целите на които и да било от тях - Австро-Унгария или Германия – са се опитвали да поспечелят нещо за себе си... Това, тъкмо това осланяне на целите на някогашна царска Русия е и тяхната днешна философия. Тук е създаден един особен морал: никъде не отиват сами: те тичат под скута на големите; тях винаги други са ги освобождавали и им подарявали живота. Обърнете внимание: балканските народи, всички без изключение – освен българите, са твърде горди със своето правдолюбие, със своята свобода, със своето почти самоубийствено качество да се нахвърлят върху всекиго, който се опитва да им отнеме свободата. А какво традиционално правят българите? Търсят съюзничеството с големите, съгласявайки се да им помогнат в осъществяването на империалистическите цели, само за да постигнат под техния скут някоя своя малка цел."

С този си вулгарен, недостоен дори за най-обикновения човек на науката, език Апостолски е надмниал и най-долнопробните сръбски шовинисти - своите учители в българомразието, затваряйки си съзнателно очите тъкмо за практиката на сръбските държавници, а именно: тия държавници за сметка на поробения българин са печелели подаяния от Турция за коварната им роля да подтикнат българите към въстания и след това да ги предадат на турците в ролята на техни верни помощници и приятели. В това отношение са се отличили Обреновичите – на първо място Милош и син му Михайло.

Тази тяхна непочтеност беше разобличена от Христо Ботев. В не една от статиите му, посветени на сръбско-българските взаимоотношения, четем такива мисли, които напълно важат за нашата действителност и говорят за дълбоката проницателност на големия поет. Така например в статията във в. "Знаме", г. 1, бр. 13 от 4 аирил 1875 г., известна под условното заглавие "Сърбия и нашето освободително движение", четем следното:
 

 
Със същата проницателност Ботев говори и за идеята за южнославянското единство, вещо използувана от сърбите. Ще цитирам откъс от статията му във в. "Знаме" бр. 12 от 28 март 1875 г., за да се види вечната истина за спекулациите с тази идея и днес:
 

"За успеха на въстаниците допринесла помощта на Русия (особено след началото на Руско-турската война 1806 – 12) със снабдяваието на оръжие, боеприпаси, продоволствие, а също така и с участието на отряд руски войски в бойните действия на сърбите (от 1807)... По настояване на Русия в Букурещкия мирен договор от 1812 година, с който завършила Руско-турската война, бил внесен параграф, който задължавал Турция да даде автономия на Белградския пашалък. Обаче през лятото на 1813 година Турция, възползувана от войната на Русия с Франция..., нарушила договора, нападнала Сърбия и възстановила над нея своето господство."

Същото положение е и при второто сръбско въстание, предвождано от Милош Обренович. За него в еициклопедията четем: "Сърбия с поддръжката на Русия получила статут на автономно княжество".

Впрочем тези истина признават и сръбските историци. В енциклопедията на сръбския историк Станое Стаиоевич "Народна енциклопедиjа српскохрватско-словеначка" историкът Ивич пише: "Великата руска империя сключила през 1807 година един вид съюз с довчерашната турска покрайнина и с това обърнала внимаинето на Европа към нея... Когато Русия през 1812 била притисната от Наполеон, Турция получи развързани ръце и с голяма войска сломи... въстаниците." Тогава Караджордже избягва в Русия да чака по-благоприятни дни.

"Окончателно решение на сръбския въпрос – продължава Ивич – е постигнато едва след енергичното посредничество на новия руски цар Николай I... Под руски натиск Портата през 1830 година признала Сърбия за автономно княжество под върховната султанска власт и под защита на руския дворец."

Тъй е вървяла Сърбия и по-нататък, използувайки много българска кръв, за която говори и Ботев. Докато българските революционери са се жертвували за сръбската свобода с надежда, че сами ще получат помощ от сърбите, сръбските държавници са преговарили с Влашко и Гърция как да си разделят българските земи. А когато Милан Обренович видя, че България сама си помага за обединението на своите земи, дори я нападна през 1885 г., но бе бит и трябваше да го спасява Австро-Унгария. Кой тогава подири помощ под скута на голяма държава? И кой помогна на България да победи завоевателя? Кой бе тука истинският герой? Отговор не е нужен. Но ще продължим. Кой помогна на България да разгроми Турция чак до Чаталджа? А кой ограби плода на нейните победи през 1913 г., като измени на съюзническия договор? Това беше същата Сърбия, които още преди Междусъюзническата война договаряше със съседите на България за дележ на нашите земи. Съюз с българските врагове, заговор с всички, които са ограбвали български земи или искат да ограбят  –  това е основната характеристика на сръбската шовинистична политика до наши дни.
 

А Апостолски интимно хвали тази коварна политика, като унижава националното достойнство на българския народ. С това той се нарежда на едно ниво с Темпо като негов отличен ученик. Главното свидетелство на това му отличие е асистирането му при всички противобългарски издевателства в Македония, най-голямото от които е: кланетата във Велес, Прилеп и Куманово, да оставим другите – по цяла Македония.

Един от възмутителните изрази на тоя противобългарски дух, на който се е отдал Апостолски, представлява жестокото отношение към българите бежанци от Егейска Македония, прибрали се отначало в България като спасителна земя за нациоиалния им дух, а след това подмамени в НР Македония с лъжливи обещания за удобно настаняване. Но тази бежания е имала докрай български дух, кален в съпротивата срещу гръцката асимилаторска политика. Изведнъж титовци се изправят пред една многохилядна маса с непреклонно българско съзнание. В поверителни доклади самият Темпо съобщава за големия национализъм у тия маси, които открито изповядват националното си име (вж. глава 21 – началните две страници).

А в. "Борба" дори се излъга да публикува техните изявления в този дух. Запитани: "Защо ви гонят гърците?" отговарят: "Защото сме богари". Тогава темповци, колишевци и др. си поставят задачата да ги сломят. Разпращат ги по Войводина сред сръбските маси. В Гяково и Крушевлие са настанявани съответно 1800 и 5000 души, лишени от най-елементарни условия за живот. Отчаяните егейски българи искат отново да се върнат в България, за която винаги са копнеели. На 24 октомври 1948 г. 491 семейства подават молба до българското посолство в Белград да ги спаси от югославския ад, като им даде паспорти. В молбите им четем следните трогателни думи, както ги намираме обнародвани във в. "Работническо дело", бр. 110 от 20 април 1950 г.

"Ви молиме за нашето изселване от Югославия в нашата мила България... Заявяваме, че ще работим за издигането на социализма в нашето отечество..."

Това са трогателни думи на около 2000 души. Преди това, на 5 октомври 1948 г., 43 семейства разказват тъжната си история:

"Щом дойдохме тук в Югославия и след известно време на нас, беломорците, ни се забрани движението от една околия в друга (подвиквали им презрително "бугари")... А пък има едно, гдето ни е мъка много, щото ни правят гърци и гръцки поданици, но ние, за да докажем, че сме българи, при преброяваието ни, когато стана, декларирахме, че сме българи и имаме българско поданство. Но въпреки това нашето желание те ни отказват да запишат какво желание ние имаме и ни проповядват, че сме гръцки поданици... Ние сме казвали няколко пъти, че сме българи... и такива ще умрем..."

Подробности около тяхното преследване могат да се видят в обширната статия на "Работническо дело", от които цитирахме.
 

Ще обобщим с две-три изречения:

Антибългарският дух на титовизма е много по-стар, отколкото се мисли. Още в дните, когато българските партизани проливаха кръвта си заедно с югославските и беше меденият месец на братското сътрудничество на двете партии и армии, осветено от задружно пролятата кръв, титовистите сееха ненавист срещу всичко българско, преодоляваха с най-жестоки средства съпротивата срещу македонизма, за да стигнат днес до положението на настръхнали от ярост шовинисти, които посягат и към единствената свободна част на Македония – Пиринско.

[Previous]
[Back to Index]