3. Когато империята слиза от своя зенит...
XVII век е времето, в което най-голямата военна, политическа и икономическа мощ на османската империя, съвпадаща с властвуването на Сюлейман I (1520—1566), е вече минало. Макар че османските завоевания
40
продължават чак до края на XVI век, в държавната машина, изградена върху войната и завоеванията, нещо като че ли не върви. Придворната аристокрация разширява владенията си и се старае да ги превърне в наследствени, което става за сметка на голямата част от спахийството и предизвиква огромно недоволство сред него. Броят на спахиите, представляващи основната военна сила на империята, рязко намалява. Разложение настъпва и в еничарския корпус — той вече не се попълва чрез „девширме” (кръвен данък — насила събирани християнски деца) и се превръща в привилегирована платена войска, или може би по-точно във военна каста, чиито членове са и земевладелци, и лихвари, и търговци. В същото време зависимото население се задъхва под товара на непосилните и все по-растящи данъци.
Едва ли положението на раята във вакъфа на Сиавюш паша с център Харманли
е по-различно. Твърде близо са и Одрин (столица на османците близо век
— до падането на Цариград през 1453 г.), пък и самият Цариград, така че
всичко онова, което става в империята и в нейния център, бързо стига до
тези попътни места. В регистър от 1607 година [1]
за ханетата на невернишките села в Чирменската каза, т. е. за християнските
домакинства, облагани с данъка джизие, е посочена касаба Харман с 4 ханета.
Трудно е да повярваме на този документ докрай, след като сме прочели в
бележките на пътешествениците за „българското село Харманли, където българи
и турци живеят смесено”, още преди петдесет години. И не само там. В друг
турски регистър, който се пази под същата сигнатура, се сочи отново Харманли
с мюсюлманска и християнска махала. Едва ли четири домакинства са правели
цяла махала. Известна е практиката на държателите на хасове и зиамети,
на управителите (мютевелиите) на вакъфи да прикриват числото на „неверниците”
в своите села, за да отбиват част от данъка, полагащ се на държавната хазна,
и по този начин да пълнят собствения си джоб. Тази практика се разширява
през XVII век, когато корупцията в османската империя се задълбочава и
със събирането на данъците се заемат
1. Пази се в Ориенталския отдел на Нар. библиотека „Кирил и Методий”, Од. 16/14 л. 4 б.
41
откупвачи. Те не щадят нищо и никого, нито селяните, нито държавата, крадат и грабят безогледно и в ръцете им данъците нарастват до невиждани размери. Това обезсмисля труда на зависимото население, парализира стопанската дейност.
За да определим по-точно верния брой на българите в Харманли в началото на XVII век, ще се опрем на друг османски документ, включен в подготвения за печат том I на джизие регистрите. Става дума за регистър от 26 септември 1626 година [1], в който към казата Узунджа ова Карахаскьой е включено село Харманлу с 67 невернишки домакинства. Ето това са българите в селището в първата четвърт на XVII век. Фактът, че Харманли този път е посочен в друга каза, не бива да ни смущава. Част от Харманлийско попадала в Чирменска каза, а друга част в казата Узунджа ова Карахаскьой и това понякога води до известно преплитане в администрирането. И двете кази влизали в Чирменски санджак.
Горният брой се подкрепя от сведенията, почерпени от един анонимен пътепис от 1621 година, който съдържа впечатления от пътуванията на извънредния френски посланик в Цариград Луи де Е, барон дьо Корманен. В него се казва: „Понеделник, 28 юни, отидохме да отседнем в Харманли, на 10 часа път от Каяли (Филево). То е паланка, в която има няколко души турци. До нея има голямо село, населено с християни”...
Сведенията за Харманли от средата на XVII век принадлежат на двама османски пътешественици.
Хаджи Калфа (1609—1657 г.) отбелязва: „Хирменли (Харманли) е втората станция на главния път от Одрин до Белград. Малък градец с кадълък (седалище на мирови съдия). Най-близо до него са Узунджиова (Узунджово), Йени бегли, Чирмен. Той е в малка котловина на североизточните Родопи.”
Ето ни още една подробност за османската администрация в селището, като
не забравяме, че освен съдебна кадиите имали и изпълнителска власт и следели
по места за провеждането и съблюдаването на султанските разпореждания.
1. Пази се в Ориенталския отдел на Нар. библиотека „Кирил й Методий”, Од. 14/23.
42
В 1653 година през Харманли минава най-известният османски пътешественик Евлия Челеби (1611—1683 г.)„ автор на десет тома пътеписи. Той не изследва, а рисува панорамата на живота в османската империя в средата на XVII век, като предава своите впечатления и преживявания. Но в духа на времето си и на своя религиозен мироглед Евлия Челеби навсякъде подчертава османското благочестие и превъзходството на исляма над всички други религии и народи. Посетените от него селища са представени все в тази светлина. Често пъти описанията и възхвалите са плод на фантазията му. Но друг източник от онова време нямаме и затова ще цитираме Евлия Челеби. Той пише: „От Златна ливада тръгнахме на изток и стигнахме в градеца Харманли, който е нахия в Чирменския санджак. Той се състои от 200 къщи с една джамия, която е светла и хубава. При нея има имарет и медресе. Тук има един голям хан с 53 хански стаи, много дворища и сбор за камили. На южната му страна се намира голямо теке на Осман баба.” [1]
Верен на себе си, пътешественикът посочва всички култови сгради в Харманли. Така от него научаваме точното местоположение и кому е посветено тюрбето (текето).
Пет години по-късно през Харманли минава французинът А. Пуле, който в пътеписа си споменава за селището и за хубавия му кервансарай. Но толкова. И тук, както при Евлия Челеби, няма нито дума за живота на българите в селището.
Междувременно империята търпи загуба след загуба във войните с Австрия,
Полша, Венеция, за да се стигне до решителния разгром на османската войска
при обсадата на Виена през 1693 година. Образуваната коалиция от Австрия,
Полша и Венеция, към която се присъединява и Русия, нанася тежки удари
на османците и войната завършва през 1699 година с пълно военнополитическо
поражение на османската империя. Не й помага многобройната платена войска,
издържана чрез непрекъснато увеличаване на държавните данъци. Всъщност
на българите от Харманли покрай непосилните данъци и ангарии особено тежат
и всички тези преминавания на войските, още повече,
1. Гаджанов, Д. Г. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век, ПСп. XXI, 1909, кн. 70, 639 — 724.
43
че преминават не натоварени с плячка и самоуверени воини, а често пъти сразени, озлобени и готови на всякакъв грабеж хора. Към пълната беззаконност се прибавя невиждана корупция. Всичко в османската империя се продава — длъжности, постове, услуги.
За края на XVII век разполагаме с един турски документ. В регистър за зиамети (второто по големина ленно владение) от 1693 година [1] е посочен и зиаметът на мютеферика Мехмед, отговорник за султанските камили, владеещ с. Харманлъ от Хасковска каза, с годишен приход от владението си 77 940 акчета.
Тази промяна в земевладението на Харманли навярно не е променила съществено положението на българското население. Може да се предположи, че на него отдавна са му били отнети малкото облекчения, с които се ползувало във вакъфа, и незаконно са го товарели с юшур (десятък), извънредни данъци и тегоби. Заслужава да се отбележи обаче, че и по-нататък харманлийцн по един или друг начин и повод продължавали да поддържат връзките си с наследниците на Сиавюш паша и при нужда да минават за „негови хора”. Според М. Сакарски именно наследниците на Сиавюш помогнали на харманлийските българи да получат разрешение за строеж на църква през 1835 година. [2]
Тежкият данъчен гнет предизвиквал масови бягства и презаселвання сред българите. Това била единствената възможна реакция срещу грабежа и религиозния натиск. Отдръпналите се в планинските склонове българи сега слизали в равнината и търсели препитание и някаква закрила в големите владения и зараждащите се чифлици, в които ставали ратаи и пастири. Вероятно и в Харманли, място попътно, близко до центъра, включено първо във вакъф, сетне в зиамет, съществуването на българите, макар и тежко, в някаква степен било по-поносимо, та българската махала не се топяла въпреки данъчните притеснения, чумавите години, а по-късно и кърджалийските размирици.
Чуждите пътешественици, преминали през нашите земи в XVIII столетие,
не пропускат да отбележат теж-
1. НБКМ, Ориент, отд., ф. 84, л. 11 а.
2. Сакарски, М. Д. Стогодишнина на църквата „Св. Атанасий” в Харманли, С., 1935.
44
кото положение на българите. За съжаление много малко е казаното конкретно за Харманли.
Френският пътеписец А. дьо ла Мотре през 1712 година отбелязва: „След това яздих към Харманли, друга, по-красива от предишната паланка (Мустафа паша — Свиленград), на шест левги оттам, пак с каменен мост, един хубав хан, но по-малък, и две много красиви джамии”. [1] Вероятно авторът е взел тюрбето или хамама за джамия, защото в Харманли никога не е имало две джамии.
Споменахме вече и за австрийския капитан Шад, който през май и юни 1741 година пътува в посоката Одрин — Пловдив — София и прави най-точното описание на харманлийския кервансарай. В неговия пътепис се намират обаче и редица други ценни сведения, които имат пряко отношение към градеца. Като например съобщението за търговията по долното течение на Марица, плавателна в тази си част и доста оживена. Салове пренасят различни храни за Одрин. Платноходи прекарват вълна, свила, мед, биволски кожи, с които се търгува. Това очевидно не е без значение за близко разположения Харманли.
За българите капитан Шад отбелязва, че са „бедни хора”, измъчени роби, облечени много зле и зле третирани. И най-нискостоящият еничарин може да им отнеме каквото му хрумне, да им нанася удари, без те да имат право и възможност да протестират. Висшите и нисшите султански чиновници тънат в безделие и корупция, лошо изпълняват длъжностите си и още по-лошо се отнасят към покореното българско население.
Много интересни данни за живота на българите и за османската империя
в средата на XVIII столетие ни е оставил Руджери Бошкович, едно
от светилата на тогавашната европейска наука, постигнал забележителни успехи
в областта на математиката, астрономията, физиката, философията, геометрията,
инженерството, археологията и дипломацията, написал над 90 труда. Неговият
“Дневник на едно пътуване от Цариград до Полша” обхваща времето от 25 май
до 15 юли 1762 година. За съжаление в този дневник няма нищо кон-
1. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в., С., 1975, с. 263.
45
кретно за Харманли, но от него може да се възстанови цялата онази картина,
която предшествува и предизвиква кърджалийското време. Османската империя
е в отстъпление. Тя води войни с Русия, Австрия, Венеция и Иран. Вътрешно
се разяжда от противоречия. Гръбнакът на османската военна и поземлена
система — спахийството — отстъпва място на полунезависимите феодали, големи
земевладелци и на чиновническата аристокрация. Държавната хазна е в дефицит,
данъците се откупват. Издига се прослойката на лихварите и частните земевладелци.
В страната господствува пълна анархия. Идва часът на кърджалиите. Ала,
преди да преминем към това размирно и страшно време, нека посочим имената
и на някои други стари пътешественици, споменали в бележките си Харманли:
М. де Арамон (1547 г.), Жан Палерн Форизиен (1582 г.), Волф Андреас фон
Щайнах (1583 г.), Пол Люкас (1706 г.) и др. По-късно, през XIX век, оттук
минават Ами Буе (1836-1837 г.), Викенел (1840 г.), Хохзайтер (1869 г.),
които също споменават по нещо за града. [1]
1. След Освобождението с научна цел посещават Харманли: К. Иречек, проф. Г. Бончев, проф. В. Златарски, проф. Ив. Батаклиев, проф. Ст. Бончев, проф. Ан. Бешков и др. И те отбелязват по нещо за града.