4. Тъмните кърджалийски времена
Кърджалийството несъмнено е свързано с дълбоката криза в османската империя. В почти непрестанните войни тя търпи поражение след поражение, а отвътре я разяждат корупция, беззаконие, стопанска разруха. Към това се прибавят чумата от 1788 година, страшната суша и глад от 1792 година. Впрочем първите съобщения за разбойници и размирици в казата Хаскьой и околните кази са още от началото на 80-те години на XVIII век. Най-силно обаче кърджалийството се проявява по времето на султан Селим III (1789—1808), когато се правят опити за реформи, за да се ликвидира феодалната анархия, да се укрепи централната власт, да се въведе ред в стопанския живот, да се създаде нова, модерна, наборна войска. Оттогава са
46
повечето разпореждания, заповеди и фермани срещу разбойниците, които днес дават на историците документален материал за разгадаване на тази „грозна и убийствена епоха”.
Опитите на Селим III да преустрои армията предизвикват бурно негодувание сред еничарите. Огромни пълчища от тях се отпразят към Одрин, където организират свой стан и щаб. Оттам еничарите решават да се отправят към Цариград, да нападнат и да убият султана, като унищожат и властта му. Не са съгласни със султанската политика и размирниците (кърджалиите) от Хасковския край. И те като огромна вълна политат към Одрин. Пръскат се из тази част на Тракия и подлагат населението на жесток грабеж и терор. Вземат добитъка и храните му, опожаряват къщите му, избиват ония, които се опитват да се съпротивляват, изнасилват жени, мъчат старци, съсичат деца.
Не по-малко жестоки към покореното население са султанските войски, изпращани срещу отцепника Осман Пазвантоглу и всички размирници и кърджалии. За българите настъпват неописуемо тежки времена.
Граф Фериер дьо Совбьоф (1788 г.) наблюдава някои от тези кървави
походи и оставя следните бележки: „Пристигайки в Адрианопол, бях свидетел
на ужасните опустошения от чумата там... През пътуването си наблюдавах
нещо много обидно за турците: войските им, привикнали да вършат най-ужасни
бъркотии и най-големи щети при придвижванията си и дезертиранията си, бяха
изплашили почти всички жители на България, които се оттеглили из планините
на Македония (в случая има предвид Рила, Родопите и Средна гора). Там те
си направили колиби. Други потърсили убежище из някои градове, за да избягнат
издевателствата на онези, които ги бяха заставили да напуснат селата си
при вида на насила отвлечените си стада и домашните им животни, (използувани)
за издръжка на войските. Те не могат повече да останат през това военно
време из жилищата си, които напускат, нито да обработват просторните полета,
чиито реколти биха изхранили първата година цялата армия
1. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в., С., 1975, с. 344.
47
на великия везир. Сега те (тези полета) представляват само картина на пустош, която кара най-жестоко да гладуват тези, които не обработват земята на повече от 120 левги от района!” [1] И по-нататък: „... В една равнина до селото Мустафа паша (Свиленград), срещнахме повече от 3000 дезертьори от Азия. Те се връщаха в страната си.. . Вървяха по толкова много, за да заставят градовете да им доставят прехрана и за да се справят с поставените по пътя стражи за задържане на дезертьорите...” [1]
Можем да си представим бедственото положение, в което са изпаднали българите от Харманли и околните села. Могли ли са при това да имат миг спокоен живот? И как да помислят за бъдещето си, как да разгърнат възможностите си за работа, когато над главите им виси постоянна и страшна заплаха, когато непрестанно им искат жълтици, ангария, реквизират добитъка и храните им. А се зареждат големи природни бедствия — последователни суши в продължение на години, мор по добитъка, градушки, които унищожават и без това оскъдната реколта. През 1795 година в Харманли се появява чума, която взема много жертви. През селището и околността непрестанно минават големи военни контингенти за участие въз воините нз запад или с наказателни цели. А те вземат и от голия ризата, от босия — цървулите, от гладния — хляба. Най-тежки са обаче 1813, 1814 и 1815 година. Това са чумавите години, известни с името „голямото чумаво”, „големия карън”. Страшната епидемия като необуздана стихия залива всички населени места в края и довършва онова, което кърджалиите не са успели да унищожат.
В един султански ферман до румелийския бейлербей се казва буквално така:
„Земеделските работи, поминъкът и давания-вземанията са окончателно спрени,
поради което и средствата на държавната машина са подбити, а на императорското
ми съкровище са нанесени най-чувствителни загуби.” [2]
В същия ферман се обръща внимание „за реда главно в областта на Одрин,
където най-много върлуват злините и дето е източ-
1. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVII в., С., 1975, с. 347.
2. Ихчиев, Д. Турски държавни документи за кърджалиите, СНУНК, кн. XXII, С., 1907, с. 69.
48
никът на тъй наречените свирепи „тагли-ешкиаси”. Тези „планински разбойници” се таксуват за „отвратителни злодеи” и за тях се предвижда „страшна и безпощадна екзекуция”.
Върховната власт е принудена да признае, че „положението на раята стана непоносимо и плачевно” и се опитва да се справи с кърджалиите, които наводняват Хасковско, Гюмюрджннско, Димотишко, Кърджалийско, Чирменско, все кази от Одринския вилает. Затова към Одрин и околните райони се насочват главните султански сили. [1] Вземат се строги мерки, употребяват се крайни средства за унищожаването на кърджалиите, но те десетилетия върлуват по тези места, като извършват опустошителни и нагли набези далеч на север.
Още през 1783 година голям брой разбойници тревожат с чести силни нападения Хасковската каза и Източните Родопи. Срещу тях се изпращат специални части, търси се отговорност от населението на дванадесет кази от областта, но ефектът е нищожен. Защото хората се страхуват от разбойниците и понякога ги подкрепят. Те вече нямат вяра в централната власт. По-късно и Селимовите реформи, които включват увеличаване на данъците и на цените, пряко ги засягат и отблъскват.
През 1785 година в Хасковския край действуват 700—800 размирници, предвождани от Ибрахим оглу, Ак осман и Кьоруджъклъ Халил, все хасковлии. През месец септември те извършват по селата много безчинства. Разплакват стотици семейства. От Одрин пристига бостанджибашията, който в съгласие със султанския ферман издава заповед цялото население да се организира за борба с насилниците. Но хасковските размирници разпростират силите си на запад, север и изток чак до Пловдив, Казанлък и Нова Загора, респектирайки безпомощното и беззащитно население.
През 1791 година е ограбено и опожарено Хасково. Оттам кърджалиите на
Карафейзи се отправят към Харманли. Чули за това, жителите на градчето
бягат като обезумели. И хасковските кърджалии намират българската махала
съвсем безлюдна. Озлобени, те ограбват и опожаряват всички нейни къщи.
После за-
1. Ихчиев, Д. Турски държавни документи за кърджалиите, СНУНК, кн. XXII, С., 1907, 1—71.
49
сядат в кервансарая и прекарват зимата в него като всеки ден излизат из околните села на „лов и плячка”. Взимат в плен най-хубавите българки и ги откарват със себе си. Забиват живи на кол заловените непокорни българи и така ги оставят край пътищата, убиват, палят и грабят.
През 1792 година повежда кърджалийска дружина прочутият Емин ага. Тогава излизат и Индже, Стоян, Мехмед Синап и др. Всъщност от това време се налага името кърджалии, което идва да замести добилото зловеща известност „хасковски разбойници”.
Тези хасковски кърджалии не мирясват цели десет години. Чак през 1794 година султанските войски успяват донякъде да се справят с тях, както и с част от кърджалиите в Одринско и Димотишко. Други кърджалийски дружини се придвижват към Фере, където са унищожени. Някои от главатарите се споразумяват със султанската власт и получават санове и длъжности, за да „заседнат”. Така прави Емин ага. Но това „примирие” е само временно и привидно.
През 1794—1795 година Карафейзи и Манаф Ибрахим, едни от най-големите кърджалийски главатари, заемат Хасково, ала Емин ага успява да ги изгони. Той става мютеселим хасъл (главен отговорник по събирането на всички видове данъци) на града (вероятно с амнистията от 1795 година) и го прави столица на независимите си владения, з каквито е превърнал цялата каза.
Емин ага нарежда на всички майстори на пушки, ножове, карбид, барут и други военни припаси да се пренесат в Хасково, пренася тук и складовете за барут и фишеци. Обгражда самия град с няколко пояса ровове. Между тези зони и по-централните места на града са разположени дебоите (складовете). [1]
Харманли, макар и отдалечено, също живее под страха и обаянието на Еменджика.
Ат Молла, кърджалийски главатар и бивш аянин на град Фере, през 1803
година се прибира от Северна България, където е действувал предишната година,
и с голямата си дружина извършва кървави набези към Харманли. [2]
1. Заимов, Ст. Миналото, С., 1983, с. 119.
2. Мутафчиева, В. Кърджалийско време..., С., 1977, с. 266.
50
Сред кърджалийските главатари от това време се споменава и Харманлъ Осман, чийто произход вероятно е от Харманли. Харманлъ Осман отправя предупредително писмо до новозагорския аянин да изпрати веднага (утре) 5 клашника, 5 товарни животни, 200 кесии тютюн, 200 оки кафе и 20 кесии акчета точно, ако иска казата му да не претърпи никакви загуби. „Една нощ ще останем на гости, после от вашата каза ще отидем другаде... добре си опичайте ума, след туй няма да приемем молбата ви. Веднага, бързо изпратете отговора си!” Такова писмо той изпраща и до аянина на Стара Загора и жителите му. [1]
Силен и безпощаден бил този кърджалийски предводител. И който не се вслушвал в строгите му предупреждения, унищожавал го, а селата подлагал на нечуван грабеж. Не е известно дали е действувал в Харманли, но кърджалиите обикновено не „бастисвали” родните си места. Вероятно и Осман Харманлъ е щадял своето Харманли или пък то вече е било така разорено, че не е имало нищо ни за палеж, ни за грабеж.
Със султански ферман от 23 март 1809 година се иска унищожаването на
друг кърджалийски главатар, който с дружината си пресича пътищата между
Одрин и Цариград и напада пощата, ограбва парите, накитите, конете, говедата
и стоките на пътниците, а накрая убива и самите тях. [2]
Но кой ли път Портата нарежда на местните власти най-строго да се справят
с кърджалийските разбойници, да ги премахнат и унищожат из корен, а анархията
няма край. Многобройни са и спогодбите й с някои от кърджалийските предводители,
но това също не помага. Стига се дотам, че кърджалиите вземат участие в
царедворските борби в самата султанска столица. Ордите на Емин ага Хасковски
заедно с войската на бившия русенски аянин Мустафа Байрактар извършват
контрапреврат, за да свалят наложения от еничарите през 1807 година Мустафа
IV и отново да възкачат на султанския престол реформатора Селим III. Но
Селим III е удушен и на негово място поставят племенника му Махмуд II,
а Мустафа Байрактар става велик везир.
1. Мутафчиева, В. Кърджалийско време..., С., 1977, с. 266.
2. Ихчиев, Д. Турски държавни документи за кърджалиите, СНУНК, кн. XXII, 1907, с. 67.
51
Разказваме всички тези дворцови истории и превратности само, за да илюстрираме силата на кърджалиите и да подчертаем факта, че земите от Пловдив до Цариград били непрестанна арена на кърджалийска власт и опустошение. Десетилетия наред. Докато същият този Мустафа Байрактар, велик везир на империята, не се заел да изкорени и да изтреби до крак бившите си съюзници. Успял чак през 1813 година, когато султанската войска разбила хилядните билюци на Емин ага Хасковски, а самия им предводител погубила. Наистина кърджалии върлували тук-там и по-късно, година-две-три, но кърджалийството явно заглъхвало, губело силата си.
Най-сетне Тракия щяла да си поотдъхне. И харманлийци — също.