1. Поминък и стопанство
През втората половина на XVIII век стопанската затвореност на отделните български области се преодолява, търговският обмен между тях, както и между отделните селища, се увеличава. Усилва се движението на стоки и търговци по султанските керванни пътища. По пълноводната Марица се превозват много стоки със салове и платноходки. В градове и паланки оживяват седмичните пазари. Възникват и се утвърждават ежегодни търговски панаири из българските земи. Един от тях е Узунджовският, чиято слава и богатство бързо растат.
Харманли, разположен на главния керванен султански път п в близост до Марица и Узунджовския панаир, не е могъл да остане извън това оживление. Увеличава се производството на земеделски продукти и занаятчийски стоки по българските земи. Привлечен е търговският интерес на европейските страни. Издигат се и големи български търговци, които се занимават с внос и износ на едро. Някои от тях са от Пловдив и вероятно, ако не иначе, то пътьом, са се отбивали в Харманли и с богатството и „салтаната си” са изпълвали с гордост и ново самочувствие сърцата на харманлийските българи.
По-късно и кърджалийските размирици неусетно ще поддържат това самочувствие — сред предводителите и билюкбашиите на кърджалийските дружини има мнозина смели и силни българи. Черна била тяхната кърджалийска слава, но им били подвластни стотици и хиляди мюсюлмани. Още повече, че за първи път със заповед на Портата от 1793 година на безгласната рая се дава правото да носи оръжие, за да защища-
53
ва сама живота, честта и имота си. И друго донася кърджалийството: старата поземлена аристокрация е отстранена от своите владения; зиаметите и вакъфите в цялата Одринска област, повече от три десетилетия кръстосвана и управлявана от размирниците, упадат. Наред с това тези три страшни десетилетия заличават селища, традиции, историческия спомен за някои по-стари събития. Според М. Сакарски кърджалийските години са времето, когато споменът за Вълкашин и неговия гроб съвсем избледнял.
И в Харманли по време на кърджалийските набези собствениците и управителите на земите забягват в Цариград. Така че земята почти остава на разположение на местните жители, управлява се направо от далечната столица. През 1791 година при едно голямо нападение на кърджалиите изчезва управителят на житните складове. Държавните чиновници идват в селището само по време на прибирането на реколтата или епизодично. Властта и контролът над земите и селяните отслабват.
Постепенно българите от Харманли се сдобиват с нивите, които обработват. Това е процес, характерен за полуизоставените вакъфи. Някои от наследниците собственици, по една или друга причина, се отказват от ползването им още преди обявяването на поземлената реформа през 1834 година. Тези големци от Цариград понякога запазват далечна връзка с бившите си вакъфски села и случва се дори да ги закрилят. Старите харманлийци твърдели, че наследниците на Сиавюш паша се отзовавали на молбите им, когато ги потърсели в султанската столица.
Плодородна и богата е харманлийската земя, пък и минава за държавна.
Тук се раждат жито, зеленчуци, тютюн, сусам, слънчоглед, фъстъци. Позамогват се харманлийските българи, започват да си строят по-хубави къщи, да живеят малко по-добре. Българската махала е отдалечена на югозапад от центъра и се ползува със сравнителна самостоятелност. Все в тази посока градът расте, увеличава се българското му население.
През 1826 година султан Махмуд II унищожава еничарите като военна формация и прави опит да постави ред в страната. През 1828 година избухва
54
нова руско-турска война, която вдъхва нови надежди на българите за защита, спасение и свобода. На следващата година руските войски стигат до Одрин и го ревземат. За българите от Харманли и околните села това е събитие с голямо значение. То е докосване до голямата братска, славянска и християнска сила — още повече, че руските войници остават задълго в областта. Но Одринският мир от 2 септември 1829 година, който разширява автономията на Влашко, Молдова и Сърбия и осигурява фактически независимостта на Гърция, не донася на България очакваната свобода. 130 000 покрусени българи потеглят след войските на генерал Дибич и напускат завинаги своето отечество, повечето се настаняват в Бесарабия при хилядите си сънародници, изселени там след войната от 1806—1812 година.
През 1829 година след подписването на Одринския мир, в Харманли пак се появява чума. Зловещият й призрак отново смразява хората. Ужасени, те бягат в горите и планините. Това е времето, в което много българи от Одринския край напускат селата си завинаги. През 1834 година в Харманли остават само 60 български къщи с около 300 души население. През 1835 година отново се появява чума, така нареченото „малко чумаво” (малкия карън). Безпомощното население отново е наплашено. Но този път чумата няма силата и размерите на първите епидемии.
Въпреки безправието, насилието и страданията трудолюбивите българи от Харманли издържат всичко. Времената са объркани и някои успяват да заемат повечко от вакъфските земи и да се превърнат в собственици на добри имоти. В обезлюденото селище започват да прииждат и българи от околните села. Те също се хващат здраво за земята. Положението на Харманли — селище на централен път — им осигурява и някои други възможности, както и защита от разбойници и крайни своеволия.
За да смогнат с работата, някои харманлийци с повече имоти започват да вземат ратаи от новите заселници и от по-бедните си съграждани. На хорището в центъра на града по Димитровден, когато полската работа привършва, се прави равносметка на полученото от земята. По-богатите се разплащат с ратаите си и
55
търсят нови за идната година. Ако пък са доволни от старите, отново ги пазаряват. Това е така нареченият „касъм”. На него се заколва специално отгледан селски бик, или угоена ялова крава или няколко тлъсти овни, и се приготвя курбан за цялото българско население. Всички идват с менчета или големи тасове, в които изкусните готвачи сипват добре свареното месо. Донасят се и бакъри вино. Общата трапеза сближава и развеселява българите. Екват песни, извиват се хора. На тази трапеза се заговорва и за „българските работи”. Вземат се общи решения по важни обществени въпроси, избират се представители, които да отговарят пред османските власти за българската махала. Понякога се избират и пратеници до кадията или пашата в Одрин с оплаквания срещу нередности или своеволия.
Но харманлийските българи не са само земеделци. Неколцината занаятчии в кервансарая вече не са достатъчни, защото наред с нуждите на пътниците, все повече нарастват потребностите на местните хора. Оттук постоянно преминават търговци, много от които отсядат в кервансарая, където има и постоянен пазар. Започват да се развиват търговията и занаятчийското производство. Част от населението е заинтересовано да произвежда сечива и оръдия, необходими предмети за бита, дрехи и други.
Един от най-старите занаяти в града е караабаджийството. В чаршията отварят дюкяни терзиите — кроячи и шивачи на дебели домашни платове. Тези платове се приготвят във всяко домакинство. Получената от овцете вълна се изпира през зимата и се почиства от сярата, разчепква се и се изприда от жените. На домашни ръчни станове те изтъкават вълнените платове. Приготвените платове се отнасят на тепавиците, построени на р. Олудере, където грамадни дървени чукове, задвижвани от водата, ги изтупват, за да станат плътни и здрави. От тепавиците платовете отиват при терзиите, които шият облеклото — потури, аби, елеци (джамадани), клашници — за цялото население.
Друг занаят, свързан с преките нужди на населението, но появил се по-късно, е папукчийството. Макар че повечето от мъжете, жените и децата носели цървули, правени от самите стопани, някои харманлий-
56
ци започват да носят чорапи, изхвърляйки панущата и да обуват прости обувки от кожа и гьон или пък еминии. С тях отиват до дюкяните си, слизат на пазара, посещават кръчмите. Папуците (обувките) станат необходимост за по-заможните, пък и за по-напредничавите хора. Майсторите-папукчии имат все повече работа и изнасят все повече обувки за продан в чаршията, където са техните дюкяни-работилници.
В Харманли се развива и бакърджйиството. Бакърджиите са яки, предприемчиви хора. Те си доставят медта на листове чак от Цариград. Работилниците им са малко по-встрани — накрая на чаршията. Тъй като постоянно изковават медните листове, за да ги превърнат в тенджери, казани, сахани, тасове, джезвета, при обработката им се вдига много шум. Бакърите са най-необходимите съдове за всяко домакинство. С тях невестите и момите носят вода от кладенците и чешмите, в тях приготовляват храната. На сватбите най-ценен подарък за младите семейства са бакърите. Затова не секва работата на бакърджиите — съдовете, които те произвеждат, са сред най-търсените стоки.
Коларожелезарството също е един от старите занаяти в града. Арабаджиите (коларите) правят коли и каруци, нужни за всяка харманлийска къща. А железарите приготвят осите за колите. Обикновено те работят заедно — едните приготвят дървените части, а другите — металните.
Голямо било вниманието към каруците — при направата им се изисквало да бъдат не само здрави, но и красиви. Защото, освен че служели във всекидневната земеделска работа, те били и мерило за имотността и усета за красота на стопанина. С каруците семействата ходели по сватби, сборове и празненства, с тях се пренасял моминският чеиз, с тях при нужда стопаните предприемали и по-далечни пътувания.
В Харманли се развива и сапунджийството. И досега в града има семейства с фамилни имена Сапунджиеви, чиито деди са били майстори сапунджии. Сапунът, приготвян в някогашните сапунджийници, служел главно за пране и бил търсена стока. Само неколцина майстори усвоили това умение и се наложили на тукашния пазар.
В ония години в града работят и някои други занаятчии — въжари, мутафчии (козинари), появяват се
57
и седлари, подковачи, марангози (дърворезбари), но те обикновено са единици и занаятите им не получават широко развитие.