6. Българската община
Харманли бил център на нахия, в която влизали селата Караорман (Черногорово), Гердема (Александрово), Малко Юренджик (Константииово), Тръново (кв. Злати дол на Симеоновград) и Кисякьой (Преславец), привързани някога към вакъфа на Сиавюш паша. Административно Харманлийската нахия се отнасяла към Хасковската каза, а по верска линия българите в нея били подчинени на Одринската гръцка митрополия чак до 1866 година.
В рамките на това подчинение на патриарха в Цариград (със султански берат още при завладяването на Византия на него му било дадено правото да ръководи живота на друговерската рая в цялата османска империя) българите имали своите донякъде независими църковни общини, предшественици на онези селски и градски общини, познати ни от XIX век, които притежават известна вътрешна самостоятелност, административни функции и са официално признати за посредник между раята и държавната османска власт. За формирането на тези общини безспорно значение имали традициите на старата българска селска община (чиято икономическа основа била общото землище), както и стопанското развитие, увеличаването броя на търговците и занаятчиите, организирането им в свои сдружения — „руфети”, официално признати със султански ферман от 1773 година.
След като през 1826 година е унищожен еничарският корпус, през 1834 година е премахнато спахийството. Спахиите губят и своите административни функции и централната власт ги замества с градските и селските кметове (мухтари), като натоварва българските общини с някои административни, фискални и други функции. Макар и под контрола на турската власт, общините запазват демократическите си традиции и централната власт ги замества с градските и българите имат право сами да избират своите старейшини, които понякога водят общинските работи дълги години.
Приблизително по тази схема се развива и българската община в Харманли. В града най-многобройна е
90
групата на занаятчиите и дребните търговци. Мнозина други се занимават със земеделие, овощарство и градинарство. В общината са представени всички съсловия и тя развива голяма и плодотворна дейност. [1] Начело на общинската управа стоят един или двама кметове чорбаджии, а освен тях в нея влизат един бирник и от шест до дванадесет общински съветници, някои от които са натоварени да отговарят за църковните работи и просветата — така наречените епитропи, църковни и училищни настоятели. Според Хр. Христов в Харманли през 1851 година имало двама чорбаджии на българското население. [2]
Харманлийци били много взискателни към избраниците си в общината и там заставали само най-уредените и заможни стопани, най-честните и всеотдайни патриоти: хаджи Яню Хаджиделчев, хаджи Баню Сапунджиев, Недю Милков, Атанас Сербезов и др. Те били запалени общественици, грижели се за набиране на средства за църквата и училището, ни грош не харчели без решение на общинската управа.
Какви били техните задължения?
С реформата през 1691 година във връзка с облагането на немюсюлманското население с поголовен данък на местните коджабашии официално се давало правото сами да го събират в селата. А през XIX век това право било признато на коджабашиите от всички райони на империята. [3] Така българското население нямало непосредствен контакт с турските управници, което позволявало да се укрива произвежданата продукция, добитък и донякъде облекчавало данъчното бреме. Но дефицитите на империята растели, размерът на данъците се увеличавал, натуралните данъци се заменяли с парични. Раята се задъхвала под данъчния товар.
През 1731 година българите от много села в Одринско не само отказали
да изплатят поголовния си данък, но изпратили и свои представители при
одринския кадия, за да се оплачат от злоупотребите на джизиедарите (събирачи
на поголовния данък за немю-
1. БИА към НБКМ, Архив на фонда на Ал. Екзарх.
2. Хр. Христов, Българските общини през Възраждането, С., 1973, с. 101.
3. Недков, Б. Османо-турската дипломатика и палеография, I, С., 1966, с. 61.
91
сюлмани) и да настояват да им бъдат върнати надвзетите пари. Не случайно чуждите пътешественици отбелязват, че на българските селяни „съвсем не може да се гледа като на безропотна сива маса, скована от робска психика и апатия, неспособна за никаква самозащита и отбрана.” [1]
Главно задължение, наложено на общината през XIX век от турската власт, е разпределението на наложеното от османската държава данъчно бреме между българското население. Събирането на данъчните облагания ставало от специални бирници с помощта на мухтарите.
Но българите си имали и свои дела за уреждане. На първо място това били църквата и училището (за Харманли от втората четвърт на XIX столетие нататък). Освен това трябвало да си главяват говедар, овчари, биволар, свинар, което ставало по Димитровден и Гергьовден. Общинската управа решавала и споровете, възникнали между членовете на общината, произнасяла се по някои въпроси от нравствено-етичен характер.
Интересни са сред старата българска книжнина така наречените „Поучения
към кметове, чорбаджии и кехаи”, в които се казва: „Да такмити и да ридити
селски работи. А ви яко да са подканвати и да исправити тези работи право,
чисто, а не лицемерно и да се имати като чи богу работити, а не на хора.
Имайти кахар за сичките хора, що са в селото, господнего ради страха...
Защото истена, много злини и бели идат на село, защо борет и карат и тапчат
нас. Ами са моле вам да ни ви марзи, нито да са големейти, защото голям
сат (съд) ще да бади на болерите и на кметовите.” [2]
И по-нататък старейшините се съветват никого да не тъпчат, нито да „кувладят”
(клеветят), да не вземат рушвети и никому зло да не струват, да не съдят
криво... Правосъдието е много важно дело, защото лесно може да се наруши
в условията на робството. Просто и ясно общинските управници се приканват
към вярна народна служба.
1. Йонов, М. Европейски пътеписи... извор за историята на българските земи, с. 116.
2. Динеков, П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература, С., 1961, с. 451.
92
Вижда се колко високи са били изискванията към ръководителите на българските общини. Те трябвало да бъдат справедливи, честни, всеотдайни към общите работи и същевременно да не злоупотребяват с властта си, да защищават общите интереси. Харманли е имал щастието да го ръководят точно такива българи. Те се ползували с голям авторитет сред сънародниците си, а и сред османлиите, макар да имали тежки главоболия с турската власт. Но за това ще разкажем по-нататък.