Размириците и опустошенията в страшните кърджалийски десетилетия забавят
стопанското развитие в страната. А те са последвани от разгрома на българските
градове заради участието им в Гръцката завера през 1821 година и изселването
на хиляди българи след Руско-турската война през 1828—1829 година. Освен
всичко друго в Харманли протяга костеливата си ръка чумата. Три години
— 1813, 1814 и 1815, вилнее тя. Не минават и петнадесет лета и болестта
пак се появява. Отново смърт, отново изселвания. През 1834 година в града
остават само 60 български къщи с 300 души население. И не е ли за чудене,
пък и за възхищение, че тези едва оцелели в размириците, войната и епидемията
хора имат силата да си поставят цел висока, цел, за която залагат и имот,
и живот — построяването на църква в града. Искане нечувано и невиждано
дотогава!
1. Строеж на църквата „Св. Атанасий”
Впрочем Одринският мир от 1829 година поставя в доста тежка зависимост османската империя, от чието минало величие е останало твърде малко. Руските войски държат крепостта Силистра и застрашително се надвесват от север над България, а по силата на мирния договор християнското население в империята добива правото да поправя и преправя стари или разрушени църкви. Навярно от това право са се възползували предприемчивите харманлийци.
А че наистина е настъпило времето на предприемчивите и деятелни българи, се вижда от бързото разрастване на занаятчийството и преминаването му почти изцяло в български ръце след втората четвърт на XIX столетие, от новото развитие на търговията и гра-
94
довете, от широкото навлизане и настъпление — стопанско и духовно — на българите в тях. Такава е атмосферата и в Харманли.
Идеята на харманлийци да си построят църква минава много мъчителни перипетии и узрява в началото на четвъртото десетилетие на XIX век, когато за свещеник в града идва Чолака поп Стоян от село Тръново (сега кв. Злати дол на Симеоновград). По-будните българи се групират около него и през 1833 година създават комитет, който още при първите си събирания решава да се изгради църква в центъра на българската махала, недалеч от хорището и Българския кър. Според църковната кондика в комитета са влизали: Лачо, Дочо, Делчо, Марко, Желязко, Недьо и Ангел, все от Харманли, както и Стратия, Точо, Янчо и Богдан от с. Тръново. [1]
Знае се обаче, че в това народно предприятие вземат участие още хора от селата Обаджик (Поляново), Юренджик (Константиново), Гердема (Нова Надежда) и Караорман (Черногорово). Имената им били записани на каменна плоча, вградена близо до владишкия трон. Очевидно тези близки села, спадащи някога към вакъфа на Сиавюш, са влизали в харманлийската църковна община, която оцеляла въпреки наложеното й от властта подчинение на гръцките владици в Одрин.
В самия град никога не е имало гърци или ако е имало, те са единици, временни пришълци, а на гръцките владици и служителите им, неграмотни и алчни, никой не гледал с добро око. Защо ще слушат християнската литургия на гръцки език? Нищо не разбират от песнопенията на гръцките попове, пък и не искат да се венчават с гръцка реч, не искат гърци да кръщават децата им, нито да извършват погребенията им. Добре им е дори когато под голо небе се черкуват на Илиндена или на Хорището, но българска, своя реч да слушат.
Първите основатели и спомоществуватели на църквата в Харманли знаят,
че ще срещнат съпротива от страна на одринския гръцки владика, но, решени
да
1. Сакарски, М. Д. Стогодишнина на църквата „Св. Атанасий” в Харманли, С., 1935.
95
преодолеят всичко, на няколко пъти изпращат свои представители при него. След дълги увещания владиката склонява, но освен големия откуп поставя и друго условие: в Харманли да бъде назначен гръцки свещеник. Това българите не могат да приемат, те заявяват, че си имат подготвен поп и преговорите се прекъсват. Тогава пратениците на Харманли се озовават в Цариград и чрез влиятелни цариградски българи (към средата на XIX век българската колония в столицата брои 35—40 000 души) се опитват да вземат съгласието на патриарха.
В Цариград народните пратеници най-после успяват да получат разрешение и от турската администрация. Честити и въодушевени, те донасят в Харманли чаканата вест точно срещу новата 1834 година. Голяма радост настава сред всички българи в града и в околните села, където идеята за построяване на църква има много поддръжници. Старейшините и първенците бързат да свикат най-добрите майстори, чертаят планове за внушителна и красива сграда.
Но новината стига и до местните турци, които вдигат голям шум и врява. Как така българите ще имат църква, и то голяма? Та това е кощунство срещу властта и аллаха. Не, в никакъв случай няма да се съгласят със строежа!
Отново тревога попарва българите. Първенците отиват при местния мюдюрин (М. Сакарски твърди, че са потърсили помощта на чаушина, който командувал неколцината войници, настанени в кервансарая, и представлявал главната военна, административна и съдебна власт в града.) С какви ли не доказателства си служат, за да изтъкнат редица нови обстоятелства и да склонят правоверния мюсюлманин. Но и той поисква „приличен откуп” — тогава щял да ги покровителствува.
Няма накъде — българите се съгласяват. Освен това обещават да му носят по ока ракия, докато трае строежът на църквата. Налага се да се откажат и от предварителния замисъл да вдигнат църковната сграда в центъра на българската махала, на Хорището, тъй като местните турци не са съгласни. Една вдовица подарява ливадата си за църковен двор в югозападния край на махалата до Българския кър. С кошни-
96
ци, кошчета и копанки деца и жени започват да носят камъни за чакъла, мъжете правят гвоздеи с големи глави.
Няма българин, който да не помага за новоизграждащата се църква. През пролетта на 1834 година градежът започва. Едни се заемат с изкопите на основите, други пренасят камъни и ги обработват, трети избират най-могъщите дъбови дървета в Илиндена, секат ги, одялват ги и ги превозват до определеното място, а четвърти се захващат да правят керемидите. Поставят и пазачи, за да не се явят злосторници турци да откраднат материалите или да засипят изкопаните темели. Впрочем сред турците в града българите разпространяват версията, че строят къща за попа. Но „правоверните” са нащрек. Големи им се виждат основите на тази попска „къща”. И отново се събират с шумни закани край строежа, заповядват да се зарият основите. И отново тръгват рушвети към местния турски управник, с когото се стига до тайното споразумение българите с нощна работа да вдигнат църквата до покрив — тогава никой няма да може да я събори, нали има височайше разрешение за нея.
Изграждането на църквата в Харманли е многострадална епопея. В нея участвува цялото българско население. Намират се и умни и находчиви майстори, които предлагат оригинален изход от почти безизходното положение. Върху основите поставят една до друга хоризонтални дъбови, добре издялани четвъртити греди, а върху тях по на два метра разстояние издигат дъбови колони. Върху колоните пак налагат греди. Вътрешното пространство също разделят с десет дъбови колони, високи по седем метра, върху които лежат напречните греди. Така се изгражда целият скелет на църквата, преди да бъдат иззидани стените. Постига се здравина и устойчивост. И най-важното — стига се до покрива!
Оттук нататък не е по-лесно, но поне угрозата от разрушение е по-малка. Българите бързат да иззидат стените. Напрегнати и въодушевени, те трупат пред майсторите материали за градежа — камък, а за спойката — вар и кал, примесени със слама. После идва ред да поставят керемидите. И да си поемат дъх, преди да се впуснат във вътрешната уредба и украса. А
97
тя е простичка и безизкусна. Нито средства, нито време има за повече.
Първоначално под е голата земя, по-късно докарват за настилка камък от с. Сусам. И прозорците в началото са съвсем малки, мазгали. Едва през 1888 година придобиват днешния си вид. Църковната сграда е дълга двадесет метра, широка около дванадесет, а височината й е колкото на споменатите масивни колони — седем метра. Една-единствена колона се знае точно от кого е: колоната на Чолака поп Стоян (първата откъм олтара до дясната певница).
До лятото църквата е издигната и тук се чествува празникът на Св. Богородица. Възрадвани и честити, българите вият хора в църковния двор под звуците на гайди и кавали.
Но нова беда надвисва над тях. Буквално на другия ден след големия български празник се явява чума. Тя върлува от лятото на 1834 година до пролетта на 1835 година. Наричат това време Малкото чумаво, но мъката, която то донася, съвсем не е малка. Харманлийци отново се разпиляват по околните гори, пустеят къщите и нивите им, умират близките им.
През пролетта на 1835 година епидемията заглъхва. Оцелелите семейства едно след друго се завръщат в запустелите си домове. И една от първите грижи на харманлийци е да се постараят за отварянето на църквата, което по силата на църковните норми трябвало да стане с освещаването й.
Наближава летният Атанасовден (15 май), а още с идеята за построяване на църквата е избрано името й — „Св. Атанасий”, на чийто ден от незапомнени времена харманлийци правят своя събор, посрещат гости и се веселят. Ала 15 май 1835 година ще се запомни дълго. Това е денят на освещаването на харманлийската църква, най-големият празник за българите в Харманли и околните села. Църковният двор не може да побере гостите. Цялата българска махала гъмжи от празнично облечени и сияещи мъже, жени, деца и старци.
Църквата се освещава от същия онзи одрински гръцки владика Григорий (1830—1840 г.), за когото вече стана дума и който срещу освещаването поисква и получава 100 алтъна. Но българите не жалят нищо,
98
за да се отвори църквата им. Изпращат най-хубавата биволска кола с чергеле, за да докара владиката. По пътя обаче близо до Харманли, в Къзъовъсъ владиката и протосингелът му са нападнати от разбойници. Чолака поп Стоян и войводата Руси Каялията отиват и ги освобождават, за да пристигнат навреме за тържеството.
Много народ се е събрал в църквата и двора й. Владиката, под предлог, че е уморен и измъчен от срещата с разбойниците, натоварва Чолака поп Стоян да говори от негово име. Поп Стоян произнася развълнувано слово. То прилича повече на хайдушка реч, отколкото на църковна проповед. Говори разпалено. за бъдещето, и то на прост и разбран български език. Гласът му е плътен и силен, понякога страшен. Думите изскачат като куршуми и попадат право в сърцата на събралите се. Тези „страшни и сладки” думи вдъхновяват, палят душите, йдъхват светла вяра в народните бъднини. Към таената дълги години мъка сега се прелива волята за нов живот.
След тържествената църковна служба започва голямото народно тържество. Край общата трапеза засвирват гайди и кавали, гъдулки проточват глас, екват народни песни, люшват се многокатни хора.
Открива се нова страница в живота и историята на Харманли.