3. Изостряне на църковно-националната борба
През 1853 година избухнала Кримската война, в която срещу Русия застанала коалицията на Англия, Франция и Турция, а по-късно и Австрия и Сардиния. Нуждите на турските и съюзническите войски предиз-
114
викали усилено търсене на земеделски произведения и занаятчийски стоки. Това увеличило стопанските им можности на българите. Но, от друга страна, войната рязко влошила политическото им положение. Заредили се извънредни събирания на данъци, ангарии. Говорило се за поголовно клане.
В Харманли наред с фанатизираните турци се развилнели гръкоманите, вдъхновявани от новия одрински владика Кирил (1853—1872 г.). Кирил бил прост и неук човек. Страшно ненавиждал българските духовници и учители, българската книжнина и всичко българско. Прибягвал до отлъчване от църквата, арест, заточение, изгаряне на българските книги и икони. Узаконен разбойник, той изпращал гавазите си да налагат и събират насила тежка владичина. На много места те били подпомагани от местната турска власт.
За злоупотребите на гръцкото духовенство красноречиво говори писмото на жители от Харманли до одринския консул Н. Д. Ступин от 1852 година. В него те молят за помощ да се отвори училището им на роден език.
През 1853 година в града дошъл за учител Георги Лазаров от град Тетевен. Но още с постъпването си той бил сплашен и заставен да учи децата на гръцки език. Тежка, много тежка била за българите — и възрастни, и деца — тази промяна. Още по-страшно станало, когато гръкоманите по нареждане на владиката иззели всички български книги от училището и църквата. Освен това владиката наредил да бъдат заличени и всички славянобългарски надписи.
Нищо не можело да се направи, властта открито поддържала гръцкото духовенство и гръкоманите. Оставала упоритата, мълчалива съпротива.
Какъв ли гняв и срам е изпитал Чолака поп Стоян, когато през 1854 година синът му Станю Попов бил назначен за помощник-учител и — както се полага на гръкоман — започнал да учи децата на гръцки език. Изглежда, това е преляло чашата, защото точно през същата 1854 година Чолака поп Стоян, поваленият някогашен стълб на българщината в Харманли, умира. Умира с отворени очи за българската свобода, А харманлийските българи остават без своя първи знаменосец в борбата. Заместникът му поп Куню, с ме-
115
кушав характер, става гръкоман и започва да извършва църковната служба на гръцки език.
Впрочем това, което сразило Чолака, било, че синът му Станю се записал за грък. В тия смутни военни години през Харманли непрестанно минавали войски, които безогледно грабели българите и имотите им. Русия търпяла поражения във войната, а турците и гръкоманите тържествували. Не разрешавали на българите дори хоро да си направят. Гръкоманите унищожили българските книги, заличили славянобългарските надписи по иконите, а мраморната плоча с надписа на основателите и спомоществователите на църквата извадили от църквата и поставили на западната врата, но обратно, за да не се вижда старият надпис. Та в тези години, който искал да има спокойствие, просто трябвало да влезе в „гръцкия тефтер”. Така „печелел човешки души” одринският гръцки владика, а по-високите турски властници радостно потривали ръце: противопоставянето на българи и гърци им се виждало политически изгодно.
Станю Попов учителствувал до 1865 година. Но много по-рано се осъзнал и престанал да се води по гръкоманите. Може би, за да изживее този мъчителен позрат, твърде много му помогнал неговият другар Илчо Д. Хаджимавров, главен учител в Харманли през 1855, 1856 и 1857 година.
Илчо Хаджимавров бил от Свиленград. Имал солидни знания и смели разбирания, бил истински патриот. Стремял се да направи обучението достъпно и приятно за децата. Още с постъпването си отхвърлил обучението на гръцки език за малките ученици. По-големите оставил на помощника си Станю Попов, като разумно и внимателно го контролирал. Не случайно сам П. Р. Славейков бил препоръчал Илчо Хаджимавров на харманлийци.
Одринският владика Кирил отново се разлютил и заповядал да прогонят смелия учител.
Междувременно през 1856 година Портата била принудена да обяви Хатихумаюна — нов реформен документ, който потвърждавал и разширявал правата, обявени от Хатишерифа, но който точно като Хатишерифа останал неизпълнен. Обратното, обещанията за свобода на вероизповеданията и за реформиране на
116
църквата служели на турските управници да спъват културното и националното обособяване на българския народ. Хатихумаюнът не донесъл облекчения за българите.
За харманлийските българи годините на Кримската война и веднага след нея били едни от най-тежките. Не щеш ли, един ден пристигнали от Одрнн двама униати, които се впуснали да увещават българските първенци да станат католици, за да няма кой да ги гони. Но никой не приел предложението им и не изменил на бащината вяра и многовековната традиция. Харманлийци категорично отказали на католишките пратеници и продължили трудната борба срещу гръцкото духовенство и гръкоманите в града.
Учителят Илчо Хаджимавров бил заместет през 1858 година с познатия в Харманли Тодор Чирпанлията, който учителствувал и през 1859 и 1860 година и заел малко по-примирително отношение, та гръкоманите се поукротили. Чирпанлията основно преподавал български, а гръцкия — като второстепенен предмет. Така, макар да приел гръцкия език (преподавал го помощникът му Станю Попов), застъпил здраво българския. Учителят се сближил с харманлийските патриоти, редовно четял на възрастните „Цариградски вестник” и ги осведомявал за живота и борбите на българите от други селища. За първи път през 1858 година организирал заедно с българските първенци, начело с хаджи Яню Хаджиделчев, празнуването на славянските първоучители Кирил и Методий.
Поканата за чествуване на славянските просветители била отправена от Йоаким Груев в „Цариградски вестник” от 16 април 1858 година. Харманлийските българи решили да се отзоват на тази всенародна акция. На 11 (24) май 1858 година след църковната литургия всички се събрали в местността Илиндена (при старото светилище). Водел ги хаджи Яню Хаджиделчев, който се очертал като новия български водач в града след смъртта на Чолака поп Стоян. Следвала го поръчаната от него музика (свирачи). С песни и цветя дошли и учениците на Тодор Чирпанлиев и Станю Попов. Вълнуващият празник продължил през целия ден.
Така се чествувал денят на братята Кирил и Методий и българската писменост до 1865 година. Но вся-
117
ка година това било и поводът гръкоманите да клеветят българите както пред турската власт, така и пред агите от съседните села Алибейкьой (Болярово) и Юскюдер (Щит), чиито орди час по час налитали в Харманли и българите трябвало да ги посрещат като скъпи гости. Издевателствата били толкова непоносими, че през 1860 година много български семейства се изселили в Русия. За изселването допринесло и съобщението, че в Харманлийско ще се заселят черкези и татари.
На 3 април (Великден) 1860 година водителят на църковно-националната ни борба Иларион Макариополски по искане на многобройния народ, събрал се в българската църква в Цариград, не произнася според приетия ред името на цариградския патриарх. Този акт означава, че българите се отказват от Цариградската патриаршия. От много български градове подкрепят Иларион, изпращайки прошения до Високата порта да признае отказа им.
Българите в Харманли веднага се присъединяват към дръзката акция. По време на богослужение те прекъсват поп Куня, който пее на гръцки, и искат от него да не споменава името на патриарха. Гръкоманите, разярени, скачат срещу тях. Пред църквата става страшен ръкопашен бой. Българите са мнозинство и здравата набиват гръкоманите, които начело с хаджи Баню Пенчев побягват, освиркани от съгражданите си. И както били свикнали, оплакват се на властта. Но кой знае защо, този път турската власт не предприема нищо срещу българските патриоти. Само учителят Тодор Чирпанлията пострадва. Гръкоманите и гръцките попове правят живота му в Харманли невъзможен и той е принуден да напусне града.
През 1861 година за учител идва монахът от Рилския манастир отец Паисий, родом от село Горски извор, Хасковско. Добър патриот, отец Паисий ревниво учи на български език харманлийските деца. Много скоро обаче и него гръкоманите го наклеветяват. Дори му съчиняват песен, че се бил залюбил с една от момите и че бил набеден калугер. Така той също е принуден да напусне училището и града.
За някои от събитията в Харманли след 50-те години на XIX век се съобщава в българския периоди-
118
чен печат, излизал в Цариград. По-малко са публикациите в букурещките издания. В градчето имало достатъчно будни хора, които изпращали дописки до вестниците, пък и било на пътя за Цариград, та някои от редакторите лично познавали обстановката. Сред тях на първо място стоял П. Р. Славейков, който отблизо се запознал с харманлийци, с миналото и настоящето на селището.
Като се започне от 1852 година, та до Освобождението, кореспонденции от Харманли са публикувани в следните вестници: „Цариградски вестник”, „България”, „Съветник”, „Гайда”, „Време”, „Македония”, „Право”, „Ден”, Турция”, „Източно време”, „Напредък” — всички излизали в Цариград, и вестниците „Независимост” и „Българин”, редактирани в Букурещ. Вестникът на Драган Цанков „България”, който започва да излиза през март 1859 година, още същата година публикува две дописки (бр. 17 от 18 юли и бр. 37 от 5 декември) за работата на училището в Харманли, в които се отправят обвинения срещу фанариотското духовенство.
Интересна е дори и с подробностите си обширната дописка, публикувана в бр. 52 от 13 март 1864 година (год. I) във вестник „Съветник”. В нея се разказва, че Харманли е населен от чисти българи, има една църква „Св. Атанасий” и едно училище под управлението на учител с 5000 гроша годишна заплата. Той учи децата на български и турски език. През зимата му назначават помощник, който същевременно пее и в църквата от лява страна. Но народът поставя за помощник едно момче, което започва да пее на славянобългарски език, а дотогава в църквата се е пеело на гръцки. Хаджи Баню Пенчев най-безцеремонно нахълтва в училището, нагрубява и заплашва учителя и изгонва момчето, а поповете отвлича на гуляй, за да не извършват служба в неделя.
Дописникът нарича хаджи Баню и поповете гръцки подлизурки, предатели и безбожници, „жадни за сребро”. Те искат двойна цена за венчило и кръщение, а най-обикновено явление е да седят в механата на хаджи Баню, да пият, цигулари да им свирят и който българин мине, да го псуват. Поповете отишли в Мустафа паша да се оплакват, че населението не
119
иска да им плаща. Но харманлийци пък отиват с оплаквания в митрополията в Одрин и владиката е принуден да нареди да се плаща за кръщение от 3 до 6 гроша, за опяване от 8 до 15 гроша, за венчаване 10 гроша и т. н.
По това време през Харманли минала жената на Гюмюшгердан (фабрикант и гръкоман от Пловдив) и поповете й се оплакват. „Елате с мене до Едирне, аз ще ви оправя работата, за да вземате както щете” — окуражава ги тя. А за учителя, който не искал да се нарича грък, им крясва: „Защо го държите, бийте, та го пребийте, па ако има нещо, челебията Гюмюшгердан ще стои насреща.”
Гюмюшгерданица насъсква хаджи Баня да поръча на сина си да подкупят някого и да „убият даскала”. И на заговезни, когато всички са на хорото, а учителят е сам в училището, хаджи Баню изпраща сина си с четирима хайлази при него. Побойниците напълват поясите си с камъни и влизат в училището. Карат се на учениците и се качват горе в стаята на учителя. Още отвън го псуват, заканвайки се: „Сега ще ти изпием кръвта!” Един съсед чува крясъците им и веднага се притичва на помощ на учителя. Побойниците се нахвърлят и срещу него. Учениците бързо побягват към хорото с викове: „Тичайте, убиха учителя и чича Злате!” Хората хукват към училището и изкъртват вратата на учителската стая, която била заключена. Започва ръкопашен бой. Побеснели, нападателите избягват. Но харманлийци завеждат дело срещу тях в Хасково.
Очевидно в случая се касае за учителя-патриот Тодор Иванов от Чирпан. Но този случай не е изолиран. Подобни събития са често явление в града. И българите са винаги нащрек, за да се предпазят от внезапните нападения на гръкоманите.
Същият вестник изнася последствията от случая в бр. 4 от 13 април 1864 година (год. II). Побойниците били осъдени и вкарани в затвора. Скоро обаче ги пускат поради активната намеса на Гюмюшгердан. В същата дописка се похвалва достойното държание на българите, особено на Ангел Колев, Бойчо Желязков н хаджи Яню Хаджиделчев. Накрая дописникът съветва да се подхванат още по-добре „общинските ра-
120
боти”, в църквата окончателно да се въведе български език и да се положат повече грижи за училището.
Пак вестник „Съветник”, бр. 8 от 25 май 1864 година, помества кореспонденция от Харманли, в която съобщава, че правдата започнала да тържествува. Харманлийци не искали вече да слушат ни една дума на гръцки език в училището и църквата си. И когато на Великден свещениците, възпитани във фанариотски дух, зачели евангелието на гръцки, спонтанно избухнали силни викове: „Спрете! Не искаме да слушаме евангелието на гръцки!” Гласовете били така яростни, че поповете се стреснали и прекъснали литургията. Духовете се възбудили и всеки миг можело да избухне кървава свада. Учениците също настоявали пред своите родители да искат да се премахне гръцкият език от училището като учебен предмет. От този ден гръцки език вече не се чувал нито в църквата, нито в училището.
За същата случка има дописка и във вестник „Гайда” (бр. 22 от 1 юни 1864 година). Тази решителна стъпка на българите подплашва гръкоманите и за известен период те се свиват в черупките си.
Ето как чрез старите публикации може доста точно да се възстанови миналото на Харманли, в известни случаи дори с най-дребни детайли.
През 1865 година като учител в харманлийското училище постъпва Нестор Марков от село Криво поле, Хасковско. Той е голям патриот, завладян от възрожденски идеали. Не се задоволява само с легалната борба на църковниците. Вечер тайно събира най-смелите българи и разпалено им говори за необходимостта от борба за национална свобода и независимост. Бързо сплотява около себе си множеството харманлийски патриоти.
Нестор Марков обитава една стая в училището, където живее и църковният служител Иван Тонев, така нареченият Свободний Иван, когото учителят надъхва със смелите си разбирания и идеи. При двамата вечер винаги има гости. Една нощ през 1865 година българите под ръководството на учителя Нестор Марков отиват в църквата, изваждат мраморната плоча с имената на основателите и спомоществователите й я поставят на началното й място от лицевата стра-
121
на. Освен това прибират гръцките книги, напълват ги в един конопен чувал и ги закопават дълбоко в земята в градината на Иван Недев.
Сутринта поп Теню прибира и останалите три гръцки книги, присъединявайки се към акцията. От този ден учителят и Свободний Иван денонощно бдят гръкоманите да не обърнат отново плочата.
Учителят Нестор Марков организира и много тържествено чествуване на деня на Кирил и Методий. На 11 май сутринта църквата и училището, което се намирало в църковния двор, осъмнали обкичени с цветя. Венци от божури (учениците били обрали божурите от цялата околност) и други градински цветя обрамчвали вратите и прозорците на двете сгради. Над събраното множество се носели песните на учениците. Гръкоманите се опитали да внесат смут в училището, но били изхвърлени оттам. После всички българи с песни и музика се отправили към Българския кър, където празникът продължил. Още на другия ден обаче родоотстъпниците наклеветили учителя пред турската власт и той трябвало да се укрие и избяга.
Само една година изкарва в харманлийското училище учителят Нестор Марков, но името му дълго време се споменава от млади и стари. Делата и идеите му оставят трайни следи сред българските патриоти.
През 1866 година за учител е назначен един светогорски монах, руснак по произход, чието име остава в сянка поради голямата слава на учителя Нестор Марков. Монахът бил строг и суров, но много учен човек. С никого не дружел. Учениците не го обичали.
Впрочем още от 1864 година започва и учителствуването на Дялко Милковски, една от най-интересните фигури в Харманли преди и след Освобождението, но неговото име изпъква първо със събитията през 1867 година.
През февруари 1867 година одринският владика Кирил изпраща протосингела си да събира владичината в Харманли. Българите не само че не му дават и стотинка, но и се подиграват с него (запалват му брадата уж случайно в приемната „миндерлия” стая) и го принуждават да си замине най-безславно. Никой повече не посмява да се яви в града за владичина.
122
Ала местните гръкомани и одринският владика не могат да преживеят този позор и пак насъскват турците и клеветят пред властта българите. Този път турските власти арестуват българските първенци хаджи Яню Хаджиделчев, хаджи Баню Сапунджиев, Ангел Колев и Господин Фотев и на 30 март 1867 година ги откарват в Хасково, а оттам в Пловдив, за да бъдат препратени в Русе, при Мидхат паша. Харманлийци се вдигат на крак и веднага изпращат свои хора в Пловдив при челеби Георги Чалъков, племенник и приемник на Стоян Чалъков след смъртта му, който става поръчител на арестуваните и с големи усилия и увещания успява да ги освободи.
По време на ареста на задържаните е нанесен жесток побой. Наскоро след връщането им в Харманли, съсипан от побоя, умира Господин Фотев, а Ангел Колев заболява и повече не се вдига от леглото. Умира на 8 декември 1869 година.
Този факт се регистрира във в. „Македония” (бр. 43 от 23 септември 1867 година), където се отбелязва, че вследствие на непрестанните интриги на гръцкото духовенство двамата харманлийски родолюбци Ангел Колев и Господин Василев (Фотев), представени пред властта за размирници и бунтовници, са задържани и жестоко бити. Като се връща, Господин Василев, един „деятелен човек за общото добро”, 19 дни лежи болен и умира, оставяйки сирота вдовица с четири малки деца. В дописката се съобщава, че заедно с тези двама българи е наклеветен и учителят Дялко Милковски, който след изпитите на учениците принудително отива в Одрин, но там е оправдан.
Всъщност вестник „Македония” следи развоя на събитията от самото начало. В бр. 18 от 1 април 1867 година той съобщава, че пет големи села от Хасковска каза, като Харманли, Корашли (Славяново) и др., управлявани от Едирненската митрополия, отказали да плащат деспот-хакъ (владичина). Спорът се изострил до такава степен, че владиката взел разрешение от валията да повика непокорните при мюдюрина в Хасково. Но там българите също отказали да плащат данъка.
А в бр. 20 от 15 април 1867 година вестникът отбелязва, че одринският владика пет пъти е изпращал
123
своите хора в Харманли да събират викия (владичина). И след като не успява да събере пукната пара, провожда агентите си в Хасково, откъдето те вземат специално разрешение и един жандар. С него се връщат в Харманли и събират по-личните хора. „Лукавият Маргарит”, агентът на владиката, започва да ги хока, но те пак отказват. Твърдо заявяват, че от няколко години си имат „давия” с гръцката патриаршия и докато не се оправи тя, няма да признават нито патриаршията, нито изпратените от нея гръцки владици. Тогава жандаринът млъква, а Маргарит гръкоманинът си излиза с люти закани, че ще прати българите на заточение. След няколко дни хасковският управител извиква четирима харманлийци. Зарадвани от това обстоятелство, гръкоманите веднага отиват в училището да изпъдят учителя, но той не се изплашва от „заешките им топордии”.
Цялата тази история дописникът нарича „българоскубие”.
Събитието се коментира за трети път във в. „Македония”, бр. 37 от 12 август 1867 година.
По-късно вестник „Време” (бр. 8 от 1 октомври 1867 година) отбелязва, че гръкоманите в Харманли силно са намалели и са останали едва шест-седем души. В дописката се разобличава поп Таню, който, макар и отстранен от църквата, продължава да прави злини. Служи си с клевети срещу най-изтъкнатите българи и често посещава конака. Подобни обвинения се отправят и срещу гръкоманина хаджи Баню. Съобщава се за идването на протосингела на одринския владика в Харманли и сблъсъка му с българските първенци, които отказват да плащат владичина. Протосингелът, без да сложи в дисагите си и един грош, си отива посрамен и смутен, но крайно разгневен от държанието на патриотите.
Както личи, този случай е направил силно впечатление и дълго е бил разказван и обсъждан на страниците на печата за поука и пример на други села и градове. Макар скъпо да платили отхвърлянето на владичината — с цената на два живота, харманлийските българи се гордеели с удържаната победа.
Ала се задават нови изпитания за българите. През лятото на 1868 година, четата на Хаджи Димитър и
124
Стефан Караджа преминава Дунава и води героични сражения в Стара планина пред очите на цяла България. Турската власт е настръхнала. За нея всеки българин е възможен бунтовник и комита.
Малцината гръкомани в Харманли, които с отчаяни усилия се държат за компрометираните си идеи и позиции,се възползуват от обстановката. Отново наклеветяват хаджи Яню Хаджиделчев, Баню Сапунджиев и учителя Дялко Милковски, че са „комити”. Властите арестуват тримата патриоти и ги откарват в Хасково, а оттам — в Пловдив. В това време в Харманли пристига П. Р. Славейков, но не намира приятеля си Д. Милковски, с когото са разменили писма относно гроба на крал Вълкашин. Славейков окуражава харманлийци, насърчава ги да продължат борбата. Те изпращат свои представители при челеби Георги Ст. Чалъков, техния „вилет викели” (народен пълномощник) от Пловдив, който отново се застъпва за арестуваните и ги освобождава.
Гръкоманите, като виждат, че водачите на патриотите се връщат, настръхват. На два пъти се опитват да запалят църквата, в която вече не се чува гръцка реч, и само бдителността на българските родолюбци им попречва да изпълнят пъкления си замисъл. Всяка вечер по неколцина патриоти остават да нощуват в училището и на смени обикалят и пазят църквата.
И в центъра на тази дългогодишна, напрегната и рискована борба за опазване на българщината — като се почне от строежа на църквата през 40-те години, та чак до навечерието на Освобождението — стои все хаджи Яню Хаджиделчев. Търговец с добри възможности и бъдеще, той изцяло се поставя в услуга на „народните работи”. Няма замислена и проведена акция срещу попълзновенията на фанариотите и гръкоманите, на която той да не е душата. Хаджи Яню Хаджиделчев не унива, не се колебае, макар често да го разкарват по конаците. Надарен с ведър ум, той улавя всяка мисъл на гръкоманите и предвижда накъде води тя. Въоръжава се с много доказателства, всякога е готов да срази идейните си противници, изтъквайки ролята им на жалки оръдия на гръцкото духовенство и турската власт.
125
Хаджи Яню Хаджиделчев бил висок, снажен и представителен мъж, вечно весел и усмихнат, със заразяващ жив поглед. Имал открита душа, благороден характер и дарбата да печели сърцата на хората. Живите му и засмени очи, благите му думи пленявали събеседниците, привличали ги към делото. Чужди му били всяко лицемерие и притворство. Всякога бил прям, с открито сърце и с остър ум. Последователен в делата си, със същата съкрушителна логика той сразавал противниците си. Харманлийци му вярвали и за всяко нещо се допитвали до него. Големи приятели на хаджи Яню били хаджи Иван Минчев и особено Костадин Симитчиев (Кощи чорбаджи) от Хасково. Види се, затова председателят на революционния комитет в Хасково Петър Берковски разчитал на Харманли в случай на въстание.
Като много други дейци на църковно-просветната борба на българите хаджи Яню Хаджиделчев се увличал от революционните идеи. Знае се, че у него са гостували Г. С. Раковски, Стоян Чалъков, П. Р. Славейков и че по-късно е давал подслон на „комитетски хора”. Според Марко Д. Сакарски (в книгата „Стогодишнина на църквата „Св. Атанасий” в Харманли”), Васил Левски също е преспивал в къщата на хаджи Яню Хаджиделчев. Ако това е вярно, то не може Апостолът да не е разменил с него мисли за организирането на революционна борба, още повече, че е знаел колко всеотдайни и верни хора са харманлийските патриоти. Според същия автор Левски е преспал и в къщата на хаджи Вълко Димов, честен човек и участник в църковната борба, преселник от с. Набожно (с. Браница).
На какво се основава в твърдението си М. Сакарски, не е известно. Но може да се предположи, че това отбиване на Левски в Харманли е станало при първата му обиколка в България в края на 1868 година, когато посещава Цариград. Така може да се обясни и фактът, че в Харманли не е създаден местен революционен комитет — едва на следващата година, при втората си обиколка, Апостолът започва да изгражда комитети в страната.
Голяма радост преживели българите в началото на 1870 година. На 28 февруари бил издаден султански
126
ферман за учредяване на Българска екзархия, с който, те официално били признати за отделна нация. Това било и победният край на тридесетгодишната им църковно-национална борба.
Във в. „Македония”, бр. 37 от 28 март 1870 година, е публикувана дописка от Харманли, изпратена на 10 март. В нея се отразява необикновеният празник на българите в Харманли по повод решаването на църковния въпрос.
Вестта пристигнала към 11 часа на 2 март. Засияли лицата на всички. Камбаната забила тържествено и училищните стаи веднага се изпълнили с народ — млади, възрастни и стари, мъже и жени. „Край на гръцкото владичество!” — отеквали гласовете на развълнуваните хора. Екнали и песни.
Учителят Дялко Милковски говорил кратко, но вдъхновено за скъсването веднъж завинаги на „сатанинските вериги, в които са били оковани българите”. Мнозинството облекчено въздъхнало: „Амин!”
После се вдигнала наздравица за всички български доброжелатели. Гайдите свирили до 5 часа следобед и дотогава се играли народни хора. На утрото българите пак се събрали и през целия ден се веселили. Празнували от все сърце голямото историческо събитие.
Веднага след това харманлийските първенци заминали за Пловдив на обикновен епархиален събор и щом се върнали на 5 март, изпратили циркуляри от името на харманлийската община до околните села, с които се призовавали тамошните свещеници и по двама представители да се явят в Харманли. Те дошли и на 8 и 9 март заседавали в една от училищните стаи, където било разяснено какво предстои да направят и как да извършват службата си. Заедно с това разисквали въпросите за селските училища. Взели решение във всички села да се открият и построят училища като харманлийската община им изпрати способни учители. На съвещанието натоварили двама от училищните настоятели да се занимаят с този много важен за момента въпрос
Възторжената публикация във в. „Македония” не се нуждае от коментар. Дописката говори сама по себе си. Извоюването на самостоятелна национална
127
църква затвърждава културната независимост на българския народ, укрепва българското училищно дело и разчиства пътя за революционна борба.