2. Училището в Харманли. Нови изпитания за патриотите
Има сведения, че още през 1833 година харманлийци си намират учител — един арнаутин (албанец) на име Димаки от Янинско.
Димаки събрал около петнадесет български деца и ги обучавал само на четмо и писмо на гръцки език. За училище му служел дюкянът на чорбаджи Лачо, който от най-благородни подбуди го отстъпил на народните нужди — драговолно и без никакъв наем.
Ала харманлийци, остро чувствувайки нуждата от грамотност, искали децата им да учат българско четмо и писмо, пък и смятане и други науки. Училището трябвало да ги подготви да си оправят сметките, да оценяват стойността на стоките, да измерват нивите, та утре кога пораснат да не допускат грешки в търговията, а и в земеделието. Добре би било да научат
99
коя почва за какво е подходяща, пък и от българска история и география да отбират, да научат писмено турския и гръцкия език. Но след българския!
Затова Димаки учителствувал само две години в града. След освещаването на църквата през 1835 година харманлийци си условили за учител поп Макарий, светогорски монах, който преподавал на български и не се задоволявал само с научаването на някои молитви и църковни песни от децата. Така почти едновременно с изграждането на църквата започва и формирането на светско училище в града. Преди това, както навсякъде, то е килийно.
Вдъхновен от идеите на Паисий Хилендарски, поп Макарий започнал да учи деца и възрастни на „пакостно и еретическо учение”. Монахът-учител изобличавал порочността, невежеството и лакомията на гръцкото духовенство, неговите асимилаторски ламтежи. Одринският владика Григорий, който едва преглътнал факта българите в Харманли да имат църква и в нея на български език да чете български свещеник, не можел да се примири с училището на поп Макарий. Направил всичко възможно и го отстранил. Но за да не си доведат харманлийци друг такъв ентусиазиран учител-патриот, сам им изпратил от Одрин Христо Едирнелията, който учителствувал в града през 1837, 1838 и 1839 година.
Отначало българите не разбрали играта на владиката, но после им станало ясно защо Макарий, който оставил ярка следа в историята на харманлийското училище, е трябвало да напусне. А и Едирнелията със своето лукавство и лицемерие ги отблъсквал. Чолака поп Стоян, с буйния си прав, направо не можел да го понася и накрая с помощта на населението успял да го изгони от училището.
За учител поп Стоян повикал приятеля си Таню Оваджиклията от с. Поляново, който отново започнал да учи харманлийските деца на български език.
Училището екнало от песнопеене. Минувачите с трепет се спирали да послушат как децата радостно повтарят след учителя си: „Аз, буки, веди, глаголи. ..” Но това никак не се нравело на гръцкия владика в Одрин, конто не само искал да изгони учителя и да го афореса, но и заплашил всички българи от Хар-
100
манли с анатема. Тогава, виждайки опасността, Чолака поп Стоян решил да постъпи „дипломатически”. Заявил пред владиката, че „ще принуди” учителя редом с българския език в училището да преподава и гръцки. Така било позадържано положението за известно време. Таню Оваджиклията учителствувал в Харманли през 1840, 1841 и 1842 година.
Тук трябва да отбележим, че от 1834 до 1884 година училището в Харманли се помещава в сградата, издигната за целта в църковния двор. Тя е построена по същото време, когато е построена и църквата — 1835 година. И поп Макарий в нея учи двадесетте си ученици.
Това училище било с две стаи — едната класна, а другата служела за жилище на учителя. След няколко години удължили класната стая под формата на буква „Г”. През 1860 година издигнали постройката на два етажа. Но понеже била паянтова, поставили дървени колони, та на тях да падне тежестта на втория етаж. Така се получили две големи учебни стаи, от северната страна и още две стаи с размери 4—5 метра от южната. На горния етаж била приспособена „миндерлия” стая, застлана и обзаведена за „тежки гости” и за заседания на първенците от общината, църковните и училищните настоятели. Влизащите в нея трябвало да събуват еминиите и цървулите си. Под стълбите бил „кюмурлукът”, който служел и за затвор. По-късно тази сграда служела за девическо училище, а след Освобождението там се помещавало архиерейското наместничество. Сградата съществува и днес, в нея се помещава музейната сбирка на града.
Но нека сега се върнем в края на тридесетте години на миналия век и да се опитаме да очертаем обстановката в Харманли, тъй като по-нататъшната история на училището в града е тясно преплетена с борбите на българите за църковна, културна и национална самостоятелност. И по-конкретно — с борбите срещу ламтежите на фанариотското духовенство в лицето на одринския гръцки владика и срещу гръкоманството и гръкоманите в града. Защото и в Харманли се появили гръкомани.
В тежките години на разорение, смърт и беднотия, предшествували построяването на църквата „Св. Ата-
101
насий”, гръцкото духовенство почти нямало поддръжници сред харманлийци, а и не се срещали почитатели на гръцката култура. И понеже българските свещеници били рядкост, а българите не искали гръцки попове в къщите си, случвало се младите булки да останат невенчани, децата некръстени, мъртвите неопети. Вероятно от това време е останала и поговорката: „Срещнеш ли поп, лошо ще патиш.”
Впрочем понякога ролята на свещеник изпълнявал някой уважаван, честен и добър българин, посочен и натоварен с това от сънародниците си. Той научавал по някоя молитва, често съчинена от самите миряни и продиктувана от живота като морална норма.
Причестявали се със сок, събран при зарязването на лозите на Трифоновден. Вземан от най-хубавите лози, този сок се пазел в добре затворени пръстени съдове. После го смесвали със старо чисто вино и го провъзгласявали за „чисти сълзи Богородични”. Ако някой продължително боледувал, давали му да пийне глътка от същите тези „сълзи”, за да оздравее.
Така българите избягвали досега си с алчното гръцко духовенство. Но гръцките попове клеветели всеки такъв българин пред турската власт и с нейна помощ насила му събирали таксите — от големи по-големи, и за всичко — за сватба, раждане, смърт... Омразата се засилвала. От тлеещия въглен понякога припламвали огнени езици.
При това от края на XVIII век към икономическия гнет на висшето гръцко духовенство, което купувало своите санове и после сам`о продавало църковните длъжности, се прибавила идеята за възстановяване на предишна Византия в границите на османската държава, с господствуващ елемент гръцкия. Елинизаторската политика на Цариградската патриаршия изострила отношенията между българите и гръцкото духовенство. Фанариотските владици спъвали развитието на българското културно движение, пречели на българското училище, унищожавали българската книжнина.
Опитите за насаждане на гръцката култура намерили почва само сред отделни по-заможни, големеещи се и чуждеещи се от своя народ българи. Някои от тях наистина били заслепени от блясъка на елинистич-
102
ната култура, а други просто търсели икономическата изгода, по-независимото положение в рамките на османската империя. Приблизително така се появили гръкоманите в Харманли.
След Малкото чумаво се зареждат плодородни години. Работливите и по-замогнали се в предишните години българи си създават добро имотно състояние. Пораждат се по-високи материални и духовни потребности. Неколцина харманлийци отиват на поклонение в Йерусалим, виждат свят, пък и някои от търговците и занаятчиите често пътуват до Одрин и Цариград, познат им е блясъкът на гръцките църкви, скъпите одежди и охолството на владиците. Представата им за живота се променя. И се намират единици, които преглъщат „мегали-идеята”, превръщат се в поклонници на гръцката „по-висока и съвършена” култура. Тези гръкомани презират всичко българско, то за тях е символ на изостаналост, невежество и простотия. И избират за себе си пътя към по-бързото и лесно забогатяване, към външния блясък, към лекия живот. Ала мнозинството, народът, си остава с непокварена душа, с жажда към напредничавото, към просвета и култура, но с обич към родната традиция, към майчиния език, към българската книга.
В първия том на „Княжество България”, с. 178, Георги Димитров пише: „Във всеки един град и във всяко село се намираха по неколцина такива, в онова време наричани гръцки мекерета, които са имали един главатар като хаджи Баню в Харманли, Жеко Карчев в Мустафа паша, Керан чорбажди в Хебибчево, хаджи Ставри в Хасково, хаджи Стамо в Чирпан и пр. и с помощта на фенерското духовенство силно раздухваха омразата срещу народа си, до догдето се сплуха.”
Хаджи Баню Пенчев, разбира се, не бил никакъв грък. Сведенията говорят, че се е преселил от с. Карапелит (Медникарово). Имал търговски нюх, алчен бил за забогатяване, славолюбив, та лесно се поддал на примамките и станал угодник на властта — агент на турската администрация и на гръцкото духовенство. Властите му позволявали да носи свободно и открито оръжие. Дружел с турците, особено със силния и влиятелен Мехмед ага чорбаджи от с. Инджили (Бисер). Сравнително грамотен човек, хаджи Баню гово-
103
рел и пишел на гръцки. Фирмата на кръчмата, която си открил, била написана на гръцки и на турски. Считал гърците за по-културни и търсел тяхната дружба. По мегдани и кръчми заплашвал българите за „дебелоглавието” им. Увлякъл се дотам, че когато българите надделели и в църквата започва да се чете само на български език, той не позволил дъщеря му хаджи Станка да се венчае за гръкоманина Ангелия Янев там, а си извикал гръцки поп от Хасково.
Съидейник на хаджи Баню бил сапунджията Делчо Костадинов. Яростен противник на българщината в Харманли, той възпитавал синовете си в гръкомански дух. Синът му Маргарит, смел и буен момък, свободно се разхождал из селището с гол нож в ръка и се заканвал на останалите момци, че ще ги коли. Когато водел хорото на хорището, размахвал ножа и разгонвал хората, които не му се харесвали. Не минало обаче много време и под влиянието на някои свои другари Маргарит постепенно минал на страната на патриотите и прехвърлил силите си в борбата с турците и гръкоманите. Знае се, че при една схватка с турци успял да избяга и да се скрие в църквата. Но другият син на сапунджията си остава гръкоман и се изселва в Станимака (Асеновград).
Гръкомани в Харманли били още: Теню Павлов и баща му Павлюолу, Недю Тонев и брат му поп Къню, Дочо чорбаджи и синовете му Баню, Димчо и Пеню, халваджи Димо и сапунджи Яни. Пеню Тенков (Тенковски) също се гърчеел известно време, тъй като хаджи Баню му бил кръстник, но смелата му жена, наричана мъжка Вана, сестра на големия патриот хаджи Яню Хаджиделчев, почнала да го кори и мъмри и той се осъзнал, минал на страната на българските патриоти.
Някои от синовете на смелия патриот Чолака поп Стоян също платили данък на гръкоманството. Единият му син Станю бил помощник-учител, църковен певец и учител от 1854 до 1865 година, но първоначално не само че преподавал по гръцки език, а и изцяло бил гръцки поклонник и привърженик на гръкоманите. Последователността и упорството на строгия му баща, обкръжението и развоят на борбата му повлияват да се върне при своите и да стане страстен
104
противник на доскорошните си съидейници. Брат му Атанас обаче си останал открит гръкоман. Дори в смутните времена, придружен от заптие, ходел по къщите и принуждавал харманлийци да се записват в регистрите на Патриаршията като гърци. Още на времето баща му го изгонил от къщата си, ненавиждали го и всички българи, но това не променило нещата. Умрял като гръкоман — удушен на одринската гара през 1878 година. Останалите трима сина на Чолака поп Стоян — Кузман, Иван и Коста — винаги твърдо стояли в редиците на патриотите и с каквото могли допринасяли за каузата на българската независимост. Иван бил в челните редици на борбата и умрял като заточеник в Мала Азия. Но на тези по-късни събития ще се спрем по-нататък.
Гръкоманите в Харманли имали подкрепата на изтъкнатите си съмишленици Гюмюш Гердан от Пловдив, хаджи Ставри от Хасково, чорбаджи Георги Карамихалев от Одрин. Това били техните вдъхновители в борбата против радетелите на българщината в Харманли. При идването си в града отсядали в богатата и добре наредена къща на хаджи Баню или пък при Павлюолу. Освен че били икономически силни, те били и политически влиятелни и имали благоразположението на турската власт.
С това благоразположение, с подкрепата на владиката в Одрин, протосингела му и другите гръцки попове се ползували и харманлийските гръкомани. Но въпреки очевидните привилегии те били малка и изолирана група. Наистина имало периоди, когато вземали връх и тържествували с поддръжката на властта, но дори и тогава гръкоманите не могли да привлекат по-широк кръг съмишленици. Българите в Харманли си оставали верни на родната традиция и кога мълком, кога открито демонстрирали желанието си да имат своя българска църква, свои български свещеници, свое българско училище.
Като водачи на народа изпъкнали първо Чолака поп Стоян и чорбаджи Лачю, а след тях хаджи Яню Хаджиделчев, Ангел Колев, Господин Фотев, хаджи Баню Сапунджиев, Иван Попов Стоянов, Атанас Сербезов, Тодор Караколев, Камбурци, Каравълковци и др. Те всички били имотни хора, добри и работни сто-
105
пани. Отличавали се с честността и предаността си към българското дело, били инициатори на всички обществени начинания. Уважавани и обичани от българското население, те се ползували с авторитет и сред турците в града.
Ангел Колев става известен не само покрай баща си Бакал Колю чорбаджи, а и с качествата си на смел защитник на българската рая. С живота си заплаща идеята българите да имат своя църква и училище. Сербезов пък имал отлична и смела жена — Янка. Тя постоянно го подтиквала в борбата и живо се интересувала за делото на българите. Много пъти, преструвайки се на наивна, подслушвала разговорите на гръкоманите и ги съобщавала на патриотите. Превъзходен разузнавач, тази смела българка твърде много улеснявала тактиката на патриотите, защото непрекъснато ги информирала за намеренията на гръкоманите.
Българските патриоти в Харманли също имали влиятелни приятели и съмишленици от други градове. На първо място това бил Стоян Чалъков (Чалъкоглу), роден в Копривщица, известен джелепин и търговец в Пловдив, доставчик на месо за султанския двор в Цариград. Той закупвал всичкия дребен и едър добитък, който българите от Харманли и околността имали за продан. Когато идвал в селището, за народа настъпвал малък празник, защото имало на кого да си дадат стоката на сметка, да вземат по някоя пара, пък и да чуят нещо окуражително по българския въпрос. Стоян Чалъков бил много близък с Чолака поп Стоян, при когото отсядал при честите си преминавания през Харманли. Понякога гостувал и на Ангел Колев. Покрай търговията той ги насърчавал в „народните работи”.
Турците не следели големия пловдивски търговец. Та нали той е султански човек? Пък кара и големи стада за столицата, с него са десетки овчари, пазачи, заптиета, които охраняват многобройната му стока. Понякога в елегантната бричка пътува с двете си дъщери. Салтанатлия човек, пък и богат, умен, съобразителен. Кой би рекъл, че редом с оживената търговия върши друга, опасна работа и с не по-малко усърдие бди да не пада българският дух, да се множат българските църкви и училища...
106
Приятели и съчувственици на харманлийските българи били още хаджи Иван Минчев и Костадин Симитчиев от Хасково, руският консул в Одрин Николай Ступин, а дори, в известен смисъл и за известно време, и одринският управител Моамер паша.
През 1839 година султан Абдул Меджид бил принуден да провъзгласи Гюлханския хатишериф, който говорел за гарантиране на живота, честта и имота на всички турски поданици, изравнявал по граждански права всички нации в империята, включително и господствуващата, декларирал свобода на вероизповеданията, набелязвал преустройства в администрацията, данъчната система, съдебната процедура и т. н. Въпреки че останал на книга, този реформен документ дал на българите формално неоспорима основа да търсят правата си, дал им смелост и енергия в църковно-националните борби.
Цариградската патриаршия също не се съобразявала с Хатишерифа. На свой ред тя издала разпореждане да не се ръкополага българин в какъвто и да било духовен сан и да се гонят българските учители, които учат децата на родно четмо и писмо. Но българите, вече укрепнали стопански, остро реагирали. Хатишерифът ги насърчил да действуват още по-смело срещу гръцкото фанариотско духовенство и опитите му за асимилиране на българския народ.
И така в годините 1840, 1841 и 1842 в харманлийското училище учителствувал Таню Оваджиклията, който учел децата на български език, като им преподавал по малко и гръцки — за успокоение на одринския владика и малобройните, но ползуващи се с подкрепата на властта местни гръкомани. А в харманлийската черква служел, пак на български език, дръзкият и силен Чолака поп Стояи. Него владиката просто не можел да поклати.
Впрочем по времето на Чолака в черквата служел още поп Христо, а след смъртта на поп Христо през 1845 година — и поп Стоян (Теню), но те водели богослужението на гръцки и в такива дни храмът бил по правило празен. Това ставало, когато Чолака поп
107
Стоян отсъствувал, обикаляйки енорията, а харманлийската енория била много голяма — почти от Хасково до Чирмен.
Но кой всъщност бил този вездесъщ и непоклатим българин?
Чолака поп Стоян Митков е най-колоритната личност в ранните години на Възраждането в Харманли. Той е първият духовен водач на харманлийци, поддържал жив българския огън в първата половина на XIX век и тласнал културното развитие на селището напред.
Роден е в с. Тръново през 1791 година. Почти нищо не се знае за детството и юношеството му, нито пък къде и как е получил началното си образование. Вероятно като другите българчета от това време е сричал псалтира в килийното училище.
Буен, снажен и пъргав момък, Стоян Митков не се плашел от турци и башибозуци. Винаги бил начело на младежка дружина. Пък и момчетата го харесвали, някакво особено дарование притежавал да увлича другарите си. В главата му неясно се въртели бунтовнически идеи. Но кой е бил първият му учител в това отношение, също не се знае.
Като повъзмъжал, Стоян Митков тръгнал с пътници и стигнал чак до град Ниш, където се присъединил към дружина български хайдути. Според някои оскъдни сведения в сражение с турския аскер загубил палеца на дясната си ръка — спуснал се напред срещу врага, изпразвайки пълния си револвер, но револверът засякъл, куршум изскочил от пълнителя и му откъснал палеца. След успешното сражение, за което немалък дял имал младежът, другарите му го превързали и изпратили да се лекува в някакъв манастир. Там заедно с лечението усъвършенствувал славянобългарското четмо и писмо. В манастира бил подстриган и ръкоположен за свещеник. Така, под прикритието на попското расо, бунтовникът се завърнал в родното си село.
Поп Стоян, наречен Чолака заради осакатената си ръка, бързо застанал начело на обществените работи в селото си и с предаността, честността и неуморимата си деятелност добил известност сред своите съна-
108
родници в целия край. Скоро българите издействували той да стане поп в центъра на енорията.
Така Чолака поп Стоян се установил в Харманли, където си построил къща. Това била първата българска къща в селището, покрита с керемиди. Тя била и най-голямата, та турците от завист го заставили да издигне висока ограда, да не се вижда къщата от пътя. В нея имало три стаи. Двете били с големи камини (баджи) от типа на ония, които Чолака бил видял в Сезерозападна България. От юг и от запад къщата имала сайвант, подпрян със солидни дъбови греди и стълбове. Дъбов бил дървеният материал на цялата къща. Прозорците й били малки, тесни и приличали на бойници, вдълбани в дебелите стени. Най-отдалечената от пътя стая, където вероятно е живеел свещеникът, била с дървен таван, майсторски изработен от тъккн, добре изгладени дъсчици в четириъгълни, шестоъгълни и осмоъгълни фигури, чудно вплетени една в друга. Дотогава в селището такъв украсен таван нямало.
Буден и енергичен човек, Чолака поп Стоян си извоювал голям авторитет сред харманлийското българско население. С прозорливия си ум той разбирал, че на този народ му трябват най-напред училище и църква, за да държат буден българския дух, а после ще дойде ред и на борбата за освобождение от османците. Скоро след идването му в движението за построяване на църква се включили всички харманлийски българи. А когато започнал строежът, поп Стоян привлякъл като спомоществуватели и по-будните хора от съседните села — Тръново, Оваджик, Юренджик, Гердема, Караорман. Не случайно в списъка на основателите и спомоществувателите на църквата, издълбан върху мраморна плоча, името на Чолака поп Стоян стои на първо място. Името му било изписано и на грамадния дъбов стълб пред дясната певница, което свидетелствува, че е подарен от него. При ремонта на църквата през 1890 година тази и други колони били покрити с варова мазилка.
Страстен поборник на българщината, Чолака поп Стоян не допускал да се чуе гръцки език в църквата, когато той бил там. Когато научил за издадената наредба да не се ръкополагат българите в какъвто и да
109
е духовен сан, той настръхнал и така се разгневил, че никой не смеел да излезе насреща му. Макар да го заплашвали, че ще го отлъчат от църквата, ако продължава да служи на български език, той отстоявал своята родолюбива мисия докрай. Още повече, че в съзнанието на българите отдавна бил получил най-високото си признание на техен духовен ръководител. С две думи, ако гърцизмът не успява да пусне корени в Харманли, това в голяма степен се дължи на него.
Чолака поп Стоян бил толкова поп, колкото да прикрива бунтовническия си нрав. Той поддържал постоянна връзка с прочутия Ангел войвода и неговите четници, които често му били потайни и скъпи гости. Има сведения, че му е гостувал и родоначалникът на нашето революционно движение Г. С. Раковски. А за приятелството му със Стоян Чалъков вече стана дума.
Непреклонен и безстрашен, с хайдушки нрав, Чолака поп Стоян знаел, че турци и гръкомани денонощно го следят, та никога не се разделял с любимото си оръжие. То му било най-верният другар. В силяхлъка под расото си винаги носел затъкнати два пищова и остър нож. Когато служел в църквата и вдигнел ръка за благословия, пищовите блясвали пред очите на богомолците. При обиколките си из голямата енория, Чолака поп Стоян често се обличал в турски дрехи. Навивал около калимявката чалма, препасвал ятаган, кръстосвал на рамото си пушка и се мятал на буйния си кон, па тръгвал без страх по селата. Ала никога не вървял по „царския път”, а през гори и полета. Така обслужвал българското население и в района, укрепвал духа му, давал му сили и кураж в онези робски години. Понякога опявал мъртвите, без да слиза от коня си.
Живял честно с многолюдната си челяд. Работливата му стопанка възпитавала синовете му в труд. Чолака натрупал добро състояние: яхна, дюкян, фурна, хан на мегдана, воденица на река Марица, лозя и много пари, които, както се говорело, пълнел в „секлем” (кожена торба) и като сядал на него, краката му не опирали в земята. Твърди се още, че когато умрял, наследниците му делили парите с тасове.
През 1851 година, след тридневна престрелка на четата на Ангел войвода с турска потеря при Кору-
110
джу баир (Хисаря край с. Александрово), турците и гръкоманите решили да се справят с Чолака поп Стоян, да го ограбят и убият. Една вечер нападнали хана му, мислейки, че той е там, нахвърлили се със саби и върху пътниците. Но попа го нямало. Синът му Кузман, як мъжага, се хвърлил върху водача на нападателите турци и с двете си ръце хванал сабята му, но не сполучил да я отнеме и ръцете му се облели с кръв, а той самият припаднал от страшната болка. Тогава турците се спуснали към попадията и й прерязали гръкляна. Тя не умряла веднага и доста време се мъчила, дори трябвало да я хранят през гърлото, докато почине. Кузман останал за цял живот полуинвалид. И други нещастия и мъки се струпали на Чолака по това време — за тях ще разкажем по-нататък, — та той клюмнал, разболял се и умрял на 64-годишна възраст през 1855 година. Харманлийци загубили най-предания и безкористен радетел и борец за свободна българска църква и българско училище.
Засега все още сме в 1843 година, когато одринският владика Григорий и гръкоманите успяват да изгонят учителя патриот Таню Оваджиклията, който притежавал необикновената способност да увлича учениците си и да прави от тях запалени родолюбци. На освободеното учителско място бил назначен Стоян Митков от Харманли, когото владиката задължил да учи децата само на гръцки. Той произхождал от виден български род и бил първият местен учител, но не могъл да се противопостави, Харманлийските българи роптаели много срещу тази заповед на владиката, но не успели да се преборят с нея. Стоян Митков учителствувал четири години — от 1843 до 1846 година.
След него одринският владика изпраща за учител Атанас Мустафапашалията, който също учи децата на гръцки език и гръкоманите го считат за свой агент. Но учителят се оказал честен човек и скоро се присъединил към патриотите. Бидейки в постоянна връзка с родителите на децата, разбрал болката им и им съчувствувал. Нещо повече, сам се научил да чете на български и жадно поглъщал броевете на „Цариградски вестник”, който започнал да се получава в Харманли. Така гръкоманите загубили още една битка. А българите засилили настъплението си: училището е на
111
българи и в него „трябва да се учи на български език” — заявявали категорично те.
Силен тласък върху борбата на българите оказало идването на Г. С. Раковски в Харманли през 1849 година. Откупил от цариградския сарафин Замбоолу правото да събира всички даждия и берии от Узунджовския панаир на стойност няколко хиляди гроша в съдружие с двама души от Пловдив, които в последствие го изиграват, [1] той се отбива в града, среща се с Чолака поп Стоян и другите български първенци, насърчава ги с огненото си слово, вдъхва им вяра в успеха на народното дело.
Окуражени, патриотите отстраняват учителя Атанас Мустафапашалията и през 1850 година назначават на неговото място Тодор Чирпанлията, който идва с убеждението, че българските деца трябва да се учат на български и здраво подема създадената по-рано традиция. Малките ученици Чирпанлията учи само на български, на майчиния им език, а по-големите — и на гръцки, тъй като можел да им послужи в живота.
В дописка от Хасково, поместена в „Цариградски вестник”, бр. 98 от 30 август 1852 година, се съобщава, че в Харманли, което има 150 християнски къщи, до преди една година в училището учели на гръцки, та затова имало само десет ученика. Но когато условили български учител — Тодор Иванов от Чирпан, училището се напълнило с момчета и дори момичета и „успява весма добре”. Одринският владика обаче с козни и заплашвания, подпомогнат от харманлийските гръкомани, сполучил да изпъди учителя.
През 1850 година станали още няколко важни събития в Харманли. За втори
път в селището идва Г. С. Раковски. Сега той е откупил правото да събира
данъците (интизапа) в Пловдив и в други големи търговски центрове. Облечен
е много богато, пазят го гавази. Стои по-дълго в Харманли, опознава се
с българските първенци, говори с тях по „народните работи”. Посещението
на големия българин оставя дълбоки следи. Харманлийските патриоти стават
още по-дръзки и целенасочени в борбата за българско училище и църква —
борба за културна и национална независимост,
1. Арнаудов, М., Г. С. Раковски, С., 1969, с. 38, 42, 43.
112
Пак през 1850 година в Одрин се провежда съд над пловдивския владика Хрисант, нещо нечувано до тогава! Владиката наклеветил българските патриоти в Пловдив, в това число големия родолюбец и приятел на харманлийци Стоян Чалъков, че са приютили руски агенти, които готвят бунтове. Всъщност тяхната „вина” била, че са построили българска църква в Пловдив и са отворили българско класно училище. След като разследвала случая, Портата разрешила съд. Към Одрин заедно с пловдивчани се отправили и мнозина харманлиици. Там Хрисант бил признат за виновен и патриархът трябвало да го отзове от Пловдив.
Това било огромен успех не само за пловдивчани, но и за всички българи от Маришката долина. Харманлиици се чувствували особено горди с приятелството на Стоян Чалъков. Гръкоманите в града били сразени за известно време. Чолака поп Стоян извършвал църковната служба само на български език и църквата се пълнела с българи.
Но скоро гръкоманите отново се надигат. Една вечер подпалват българската махала. Къщите от хорището до църквата изгарят. Изгорява и трънената ограда на църквата. Всички българи настръхват. Гръкоманите наклеветяват Чолака поп Стоян и турските власти го арестуват.
Същата година Ангел войвода от с. Драгойново извършва голям обир в самия Цариград. Три дни се бие недалеч от Харманли с преследващата го потеря и успява да се измъкне. Харманлийските гръкомани решават да се възползуват от случая. Те отново наклеветяват пред турската власт Чолака поп Стояли българските първенци, че са укривали хайдутина. Арестувани, българите са подложени на жесток побой и мъчения. След време ги пускат поради недоказаност. Ала Чолака поп Стоян вследствие на побоищата отпада, започва да боледува и не може с предишната сила и енергия да води борбите на българите.
Този път харманлийските патриоти не успяват да се преборят с гръкоманите,
чиито конци дърпал одринският владика, и учителят Тодор Чирпанлията е изгонен,
а училището затворено. [1] В доклада на одрин-
1. Максимов, Хр. Училищен алманах, год. I, С., 1900, с. 70.
113
ския консул Н. Д. Ступин до посланика Титов от 11 октомври 1851 година се описват оплакванията на жителите на Харманли, че училището, където се учат техните деца на роден език е закрито, а учителят изгонен и заплашен, че ще бъде хвърлен в тъмница. Харманлийци били се убедили вече, че гръцкото духовенство не само че няма да им помогне, но води с всички средства борба против духовното издигане на българите.
Архивът на Одринското консулство е богат изворен материал за историята на населението в Южна България, в това число и на Харманли. [1] Там има документи, които ярко свидетелствуват за братското отношение към поробеното българско население и за искреното желание да му се помогне. Одринският консул държи винаги вратите си отворени за българите и харманлийци често се възползуват от това. Те не само изпращат писма, а и сами идват да се оплакват, да молят за час по-скорошна помощ. Изобщо руското консулство в Одрин изиграва голяма роля за поддържане духа на харманлийци в тежката им борба срещу фанариотското духовенство. То подпомага българите с книги за училището и църквата, бори се с всички възможни дипломатически средства, за да облекчи съдбата им и да ги подкрепи в народополезните начинания.
През 1852 година за учител в Харманли идва някой си Георги от Кюстендил,
който както предшественика си продължава да учи децата на български език.
Но и той не можал да се задържи. Такива били времената.
1. Съхранява се в Одеса, в Архива за външна политика на Русия, фондовете „Посольство в Константинополе, главный архив и Славянский стол”.