Дойран. Разцветът и гибелта на един град

Кирил Хаджидинев

 

7. ГИБЕЛТА НА ДОЙРАН

 

 

През 1915 г. войната на западния фронт бушуваше с всички сили. Вече разединени, балканските държави бяха лесно въвлечени във войната на двата враждуващи капиталистически лагера. Македония отново стана арена на кървави борби за чужди интереси. В Солун бяха стоварени съглашенски дивизии: сбор от английски, френски, италиански и разни колониални войски. Към тях по-късно се присъедини цялата гръцка войска, както и преформираните остатъци от сръбската армия.

 

През пролетта на 1916 г. по нареждане на върховното комадуване градът бе евакуиран. Дни наред населението се точеше към Валандово и гр. Струмица. Макар и да бяха им обещали, че скоро ще се върнат, дойранските граждани предчувствуваха, че никога вече няма да видят родния си град. Това, което не можеше да вземат със себе си поради оскъдните превозни средства, те струпаха в черквата „Св. Илия". Тя се препълни с багажи. Градът и височините Дуб и Калатепе бяха укрепени по последните изисквания на модерната война:

 

73

 

 

дълбоки галерии, железобетонни скривалища и множество окопи с няколко реда телена мрежа пред тях. Дойран беше превърнат в същински укрепен град. Заредиха се тежки офанзиви, които продължаваха дни и седмици с неотслабваща сила. Най-напред лятната съглашенска офанзива от 1916 г., след нея пролетната от 1917 г. и най-после есенната от 1918 г., която сложи край на войната.

 

Така години наред градът и близките височини бяха прицел на непрекъснати атаки. Стотици съглашенски батареи бълваха огън и хиляди тонове желязо. Позициите кипяха от непрекъснати взривове и адски тътнеж. Отдалеч градът и височините приличаха на изригващ вулкан.

 

Едва към края на септември 1918 г. войната завърши. Дойран бе напълно разрушен. Не бе оцеляла нито една къща. Черквата „Св. Илия" беше срината. От багажите на населението една част бе унищожена, друга — разграбена. Но не само градът — цялата околност, лозята, градините и турските селища при Дуб и Калатепе бяха унищожени. Още по-лошо бе положението в подножието на Круша и Беласица. През време на боя тук пламна от артилерийска стрелба сухата трева. Вдигна се море от пламъци, сред които изгоряха и последните останки от селата, наедно с много ранени английски и гръцки войници, останали неприбрани из полето. Назад красивото Валандовско поле също така бе превърнато в пущинак.

 

Навсякъде войната покоси всичко. Но никой град в Македония не пострада така тежко от тая ужасна хала, както Дойран — да бъде напълно обезлюден, сринат до основи, заровен в праха.

 

След подписването на примирието в Солун, когато и последните английски войскови части се оттеглиха от дойранските позиции, група от около 80—90 бедни рибарски семейства се завърнаха и се заселиха в местността „Топлец". Те нямаше какво да търсят в разрушения град. В „Топлец" поне имаше изоставени край шосето леки постройки, предназначени за складове и други нужди на войските в тила: бараки, землянки, навеси и др., които можеха да се приспособят за временни жилища, поне за през зимния сезон.

 

74

 

 

След тях почнаха да прииждат и други бежанци от по-далечни краища. Така около минералните извори при „Топлец" се образува цяло селише от малки къщурки, покрити с ламарина, черна покривна мушама, дъски и стари керемиди, изобщо с кой каквото е могъл да намери от изостаналите от войната материали.

 

По-късно тук се заселват и много селяни от Кукушка и Дойранска околия, които почват да обработват земите на бившия чифлик на Али бей — Хасанли. Около „Топлец" се формира малко селище под името Нови Дойран. Така рибарският град Дойран се връща отново край блатата на езерото, там, където е съществувал от преди хиляди години. Сега Нови Дойран представлява малко градче с около 400—500 къщи.

 

А долу, пò на юг, където някога цъфтеше старият град, мъртвите остават на вечна стража. По височините южно от него се простират обширни английски гробища. Над хилядите гробове се издига грамаден кръст с надпис, който говори за горчивата съдба на 12,000 англичани и шотландци, бивши работници по докове, фабрики и заводи, паднали в свирепите боеве около Дойран, жертва на алчността за световно господство и разкош на шепа хора . . Отсам, северно от града, безброй дървени войнишки кръстове, изпочупени и разкривени, стоят над хлътнали гробове, потънали в бурен и забрава. Тук са погребани скромни чеда на трудовия български народ. Тия безмълвни кръстове стоят като хора с разперени ръце и от гробовете сякаш се изтръгва вик: „Ние сме жертва на войната!"

 

Минаха много години. От недрата на тая земя, напоена с кръв и сълзи, блика буйна растителност, из която напоследък вече се показват малки спретнати бели къщи. Градът започва бавно да се възстановява под името Стари Дойран. Тенденцията е на мястото на разрушения някогашен рибарски град да се изгради нов хубав курортен град. Градините и лозята се възстановяват. Всяка година стотици, летовници отпочиват по слънчевия бряг на езерото. И може би в близко време из развалините, като феникс, тук наистина да изникне прекрасен летен курорт. Може би . . . Но споменът за някогашния Дойран ще се носи като тъжна приказка, като легенда. . . И като вечен протест и проклятие срещу войната.

 

[Previous]

[Back to Index]