(Предговор)
Град Дойран, Поленин или Пулин, както местното население го наричаше, бе разположен по източните склонове на височината Калатепе [1], край западния бряг на едноименното езеро. Тук минаваше старият римски път от Солун за София. На този път градът дължеше до голяма степен своя разцвет още от времето, когато дълги кервани от камили са кръстосвали нашите земи.
Дойран бе един от най-старите градове на Македония, минал през тежките години на нашите духовни и политически борби, дал ценен принос за културно-просветното издигане на нашия народ. В началото на двадесетия век градът се бе съвзел от стопанския застой в Турция и вървеше към възход. Но това не бе за дълго. Войните от 1912—1913 г. му нанесоха първия удар, а малко по-късно, през Първата световна война, Дойран бе изцяло разрушен и почти напълно обезлюден. Всички сгради бяха сринати до основи, местата им обраснаха с буйни храсти и диви смокини. Само тук-таме останки от стени, изронени от дъждовете, и до днес стърчат всред развалините. Под бурените из дворовете лежат порутени плочници и каменни стъпала, по които се вият тромави смокове и се препичат на слънце сиви пепелянки и игриви гущери. Навсякъде безумната война сложи тежкия печат на разорението и смъртта. Градът никога през съществуването си не е виждал толкова жители, колкото мъртъвци, жертви на войната, е приютил.
Отдавна жителите на Дойран са пръснати по далечни краища. Старото поколение си отива, а младото постепенно се приспособява към новите условия на живот. Ден след ден, година след година градът се покрива с праха на забравата. Малцина са вече ония, които познават
1. Калатепе, както и височината зад нея Дуб, представляват част от южните разклонения на Беласица, които изпълват пространството между Дойранското езеро и р. Вардар.
3
неговите прелести и дълбоката тайна на сините езерни води.
Това обстоятелство, както и трагичният край на града, ме подтикнаха да се заема със задачата да възкреся спомена за него, да изтъкна голямата му роля в историята на нашето Възраждане, да опиша живота, нравите и обичаите на населението му, както и чудното Дойранско езеро.
Послужих си с мои лични спомени и преживелици, със спомени на моите родители и близки, както и на някои живи революционни дейци.
Ползувал съм се от разни статии, бележки и брошури за Дойран, а така също и от някои трудове на наши и чужди историци, общественици и пътешественици като: П. Мутафчиев, Ив. Пастухов, А. П. Стоилов, В. Кънчев, Леон Ламуш, Ахмед Расим, Шемседин Саами, Евлия Челеби и др.
Не се лаская от илюзията, че с настоящия си малък труд съм можал да обгърна цялостното развитие на града от създаването до разрушаването му. В рамките на едни по-ограничени размери се постарах да предам най-същественото, най-характерното.
Авторът