Освобождението (1877—1878)

Константин Косев, Стефан Дойнов

 

I. КРАЙ НА РУСКАТА ХЕГЕМОНИЯ В ИЗТОЧНИЯ ВЪПРОС

 

- Нов курс на руската балканска политика — от експанзия към въздържаност и подкрепа на статуквото

- Източният въпрос под напора на германското обединение

 

 

През 1853 г. руското царско правителство твърде самонадеяно предприема поредната военна кампания срещу Османската империя. Този път обаче в защита на султанска Турция се обявяват традиционните западни съперници на Русия в Ориента — Англия, Франция и Австрия. Така започва и цели три години продължава една от най-ожесточените войни в историята на Източния въпрос, известна под името Кримска война. Благодарение на своето финансово-икономическо и материално-техническо превъзходство формиралата се коалиция на западните държави получава явно надмощие в хода на бойните действия и в края на краищата принуждава Русия да капитулира. На Парижката мирна конференция през 1856 г. страните победителки налагат на царското правителство крайно тежки и дори унизителни условия за мир. На 30 март с. г. е подписан Парижкият мирен договор, който регламентира в детайли всички териториални въпроси, утвърждава новия режим на корабоплаване през Проливите и в Черноморския басейн, санкционира измененията в статута на балканските народи. Съгласно с постановленията на мирния договор целостта и независимостта на Османската империя оттук нататък се гарантират чрез колективното поръчителство на всички европейски държави — участнички в Парижкия трактат. Същевременно изрично се упоменава, че нито една европейска страна няма право да покровителства дунавските княжества и да се намесва едностранно в техните вътрешни работи без общото съгласие и санкцията на силите гарантки. Това, естествено, се отнася най-вече за Русия. По-нататък Парижкият мирен договор предвижда Русия да отстъпи Бесарабия на Молдавското княжество, да се забрани преминаването на военни кораби през Черноморските проливи, като се отнема правото на Русия да разполага с военен флот в Черно море и да строи арсенали и укрепления по черноморската граница [71, 241—256].

 

Парижкият мирен договор е тежък удар срещу Русия. Той я лишава от влияние върху дунавските княжества, от покровителство над православните поданици на султана, от владенията ѝ в Южна Бесарабия. Но, разбира се, тя най-болезнено понася отстраняването ѝ като военна сила в Черно море и ликвидацията на нейните военноморски укрепления по бреговата линия.

 

В резултат от Кримската война западните държави — съперници на Русия в Източния въпрос, успяват да подкопаят сериозно руското влияние на Балканския полуостров. Същевременно по силата на редица постановления, съдържащи се в Парижкия мирен договор, тези държави си осигуряват благоприятни условия за широко търговско-икономическо и политическо проникване в Османската империя. Техните позиции и влиянието им в Европейския югоизток от този момент бързо започват да нарастват.

 

Фактически Кримската война от 1853—1856 г. слага край на руската хегемония по Източния въпрос, в този смисъл тя маркира началото на нов етап в неговото развитие. Тази злополучна за Русия война сериозно изменя съотношението на силите в Европа в полза на западните държави и подронва руското влияние на международната арена. Изкристализиралото на континента ново политическо образувание — т. нар. Кримска система, получава явно надмощие. В основата ѝ

 

17

 

 

стоят държавите подбудителки — Англия, Франция и Австрия, чиято цел е да държат Русия в постоянна политическа и икономическа изолация, като я отстранят но този начин от решаването на балканските и близкоизточните проблеми.

 

 

НОВ КУРС НА РУСКАТА БАЛКАНСКА ПОЛИТИКА - ОТ ЕКСПАНЗИЯ КЪМ ВЪЗДЪРЖАНОСТ И ПОДКРЕПА НА СТАТУКВОТО

 

 

Към самия край на Кримската война, тъкмо в най-критичните дни, в Петербург цар Николай I скоропостижно издъхва, покрусен от пълния крах на своите амбициозни планове.

 

За цар на Русия е провъзгласен Александър II. Новият самодържец получава извънредно тежко наследство — вътрешна разруха и международна изолация. Войната ярко разкрива всички наболели недъзи на феодално-крепостния строй в Русия: икономическа и техническа изостаналост, пълно финансово разстройство, старомодна армия и корумпиран държавноуправленски апарат. В цялата страна се надига стихията на народното недоволство, бързо зреят кълновете на революционното брожение. Всичко това принуждава Александър II и неговия нов правителствен екип да набележат цялостна реформена програма за вътрешно обновление на страната с оглед укрепването на самодържавно-помешчическата власт в Русия. Тя предопределя и външната политика на новото правителство. Всъщност през цялото си царуване Александър II е обременен от кошмара на кримската катастрофа. Ето защо неговият външнополитически курс се отличава с изключителна умереност и сдържаност. Главната цел, която си поставя царското правителство през следващите години във външната политика, е да превъзмогне ограничителните клаузи на Парижкия мирен договор, да преодолее международната изолация на Русия, като възстанови нейната предишна репутация на първостепенна велика сила в Европа. Тази сравнително скромна цел неизбежно се отразява и върху руската политика по Източния въпрос.

 

След Кримската война сред руските управляващи среди се оформят три главни концепции във връзка с външнополитическата ориентация спрямо Източния въпрос. Едната е на дворянско-буржоазните кръгове, на т. нар. славянофили, които се обявяват за активни действия срещу Османската империя, в духа на традиционната руска политика дотогава и в името на панславистката идея за обединението на всички славяни начело с Русия. Другата е на реакционното дворянство, което е против подкрепата на националноосвободителните движения в Османската империя, тъй като се страхува, че по този начин може да се стигне до опасни революционни катаклизми в самата Русия. Третата концепция изразява интересите на представителите на умереното либерално течение, т. е. на засилващата се по това време руска търговско-промишлена буржоазия. Те са за умерена, предпазлива, изчаквателна политика по Източния въпрос, без усложнения и остри стълкновения със западните държави съперници. Застъпниците на това течение са на мнение, че по този въпрос трябва да се действа изключително с мирни средства в кръга на дипломатическите възможности [133, с. 52].

 

И трите концепции през разглеждания период имат влиятелни привърженици в руския императорски двор. Затова въпреки консервативния, абсолютно монархически режим в Русия, въпреки че по всички политически въпроси волята на императора е решаваща и безапелационна, все пак руската политика по Източния въпрос се отличава с известна колебливост и несъгласуваност. Това се

 

18

 

 

обяснява с колебанията на самия император и с въздействието, което упражняват върху него едни или други политически групировки.

 

Общо взето обаче, по това време в руската външнополитическа ориентация доминират схващанията на умереното либерално течение. Главен изразител и осъществител на тази политическа линия е княз Л. М. Горчаков, който оглавява руското правителство през целия разглеждан период.

 

Привържениците на умереното либерално течение начело с Горчаков, изразявайки интересите на деловите финансови и търговско-промишлени кръгове, целят чрез своята политика да се запази мирът, за да се създадат благоприятни условия за нормална стопанска дейност. Естествено, това дава отражение върху външнополитическата дейност на управляващите.

 

Веднага след като застава начело на правителството през 1856 г., Горчаков заявява:

 

„Сега Русия трябва изцяло да се заеме със себе си. Що се отнася до европейските въпроси, ние само ще гледаме и ще изчакваме... Външната политика за нас сега има второстепенно значение, тъй като цялото наше внимание е насочено към вътрешните проблеми, свързани с вътрешните реформи" [75, с. 80].

 

Същото Горчаков неколкократно изтъква в докладите си до царя, формулирайки програмната линия на своето правителство в областта на външната политика. В един от тези доклади той изтъква, че интересите на Русия поставят на дневен ред две основни задачи:

 

„да се отстрани всичко онова, което би могло да попречи на нашата дейност, свързана с вътрешните реформи и преобразувания. Това е главната задача. И второ: Доколкото зависи от нас и доколкото не бихме попречили на нашата главна задача, да не допускаме нарушаване на политическото равновесие в Европа, което би било в ущърб на нас" [75, с. 80].

 

Общо взето, и през този период, следвайки своята традиционна насоченост, руското правителство продължава да отдава голямо значение на Източния въпрос, проявява и голяма заинтересованост да запази, укрепи и разшири своите позиции, политическо влияние и престиж на Балканския полуостров. В Петербург държат на всяка цена Русия да запази предишната си репутация на покровител и защитник на поробените народи. В тяхно лице руското правителство вижда свои съюзници, които биха могли да служат за опорни точки на руското влияние в този район. С оглед на тези съображения руската дипломация полага системни грижи за увеличаване на консулската си мрежа в Турция, а правителството изисква от своите дипломатически представители да изпращат редовна и подробна информация за тамошното състояние на нещата. Както се отбелязва в една циркулярна инструкция, целта на информацията е:

 

„да даде възможност на нашето императорско правителство да разпространи в тези краища, където живеят наши единоверци, своето благотворно влияние и да облекчи борбата им против мюсюлманския фанатизъм и против домогванията на римо-католическата пропаганда" [91, с. 158].

 

От същите съображения руското правителство започва да отделя специално внимание на обществените организации като канали за усилване на руското влияние в балканските провинции на Турция. През 1858 г. със съгласието и поощрението на правителството се създава от привърженици на панславистката партия Московският славянофилски благотворителен комитет, който си поставя за цел да снабдява с книги славянските училища и библиотеки в Османската империя, да прави дарения на църкви, манастири и читалища, да обучава безплатно младежи в руски учебни заведения и пр. Царското правителство се надява, че Славянският комитет ще се превърне в удобно оръдие за провеждане на неговата политика на Балканите. С оглед на това разрешава този комитет да се ползва от услугите и да действа чрез Азиатския департамент при Министерството на външните работи.

 

19

 

 

Тези надежди отчасти се оправдават. Под контрола на Славянския комитет и респективно на Азиатския департамент се оказват такива български емигрантски организации като Одеското българско настоятелство. Добродетелната дружина и др.

 

Същевременно руското правителство цели чрез активни дипломатически действия по конкретни поводи да подпомага освободителните стремежи на балканските народи под турска власт, да оказва съдействие за тяхното всестранно развитие и за облекчаване на положението им. По този повод в един от докладите на Горчаков до царя се казва:

 

„Нашата задача е да ускорим развитието на християнското население в Турция. Участието на това население в политическия живот ни обещава естествени съюзници и ни гарантира най-добро равновесие4 [75, с. 81].

 

От такива именно подбуди руската дипломация винаги застава на страната на балканските народи и подкрепя активно борбата срещу Високата порта.

 

Оказвайки им винаги максимално съдействие обаче, руското правителство стриктно се придържа към един основен тактически принцип — да се дозират националноосвободителните и революционните действия на местните народи по такъв начин, че да не се допусне пряко руско военно участие в конфликта на Балканите.

 

Имайки предвид икономическата, финансовата и военната слабост на Русия, отсъствието на военен флот в Черно море, вътрешните преобразования в страната и опасността от нов конфликт със западните сили, Горчаков в никакъв случай не искал да допусне директно руско-турско военно стълкновение. Не желаейки да воюва, руското правителство се опасявало същевременно, че възникването на опасни кризисни ситуации на Балканите може да увлече Русия във водовъртежа на събитията против желанието и интересите ѝ по това време. Затова Горчаков се стреми чрез активни дипломатически действия в подкрепа на националните движения да упражнява винаги непосредствен контрол върху тях, насочвайки ги в определени рамки. Така той се надява, от една страна, да запази руската репутация на техен покровител, защитник и съюзник, а от друга, да не допусне опасни революционни сътресения, които биха наложили така нежеланата пряка руска военна намеса.

 

„Русия, изтъква Горчаков, няма никакво намерение да предизвиква бунтове в Турция. Но този нов курс на руската политика спрямо Турция е твърде трудно да се осъществява, защото е в разрез с нашата вековна, традиционна политика. Нашето кръвно родство и обща религия със славяните в Турция ни задължават да ги подкрепяме. Затова ние, въпреки всичко, и в бъдеще ще им помагаме, но само за облекчаване на тяхното положение, за реформи и автономии в рамките на Турция" [3, с. 691].

 

В цялостната външнополитическа концепция на възглавяваното от Горчаков правителство Източният въпрос остава на по-заден план. Основното внимание на руските управници по това време се насочва към Средна Азия. Подобна ориентация е в интересите на руската търговско-промишлена буржоазия, която възнамерява да си осигури там пазари за своята продукция и да използва местните природни ресурси като суровинна база. При това Средна Азия била сравнително по-лесен и достъпен обект за политическо и икономическо проникване в сравнение с Балканския полуостров и Близкия изток.

 

Най-ревностен застъпник за идеята за насочването на руското внимание към Средна Азия вместо на Балканите в правителствените среди е военният министър Д. А. Милютин. Той настойчиво изтъква, че е недопустимо за Русия да рискува с военни усложнения в района на Близкия изток. Предупреждава руското правителство да се пази от необмислени и рисковани стъпки.

 

20

 

 

В един отчетен доклад до царя през 1866 г. Горчаков формулира задачите на руската политика във връзка с Източния въпрос по следния начин:

 

„По пътя на комбинациите в нашата обща политика да постигнем изменение в системата от съюзи и равновесието на европейските сили, които са насочени срещу нас според договора от 1856 г."

 

На практика това ще рече: да се разруши Кримската коалиция на западните държави, да се преодолее политическата изолация на Русия и в крайна сметка да се анулират ограничителните клаузи на Парижкия мирен договор от 1856 г. Изобщо програмата на Горчаков се ограничава до това — да се възвърне някогашният престиж на Русия като велика сила, без да се предявяват териториални претенции за разширение на юг.

 

Становището на Горчаков от средата на 60-те години на XIX в. не е продиктувано от някакви тактически съображения, а е плод на трайно убеждение. То се запазва и през 70-те години, т. е. след като Русия се освобождава от ограниченията на Парижкия мирен договор и възвръща напълно своя международен престиж.

 

В инструкция до граф Н. П. Игнатиев, руски посланик в Цариград, Горчаков изтъква:

 

„Всеки възможен взрив в Източния въпрос би бил в ущърб на нашите насъщни интереси. Напротив, нашата задача е да поддържаме статуквото в Изтока. Нарушаването на статуквото сега може да бъде само в наша вреда, защото ние не сме в състояние понастоящем да извлечем всички изгоди, които ни се полагат по право."

 

По-обстойно Горчаков излага своите съображения относно стратегическите задачи на руската външна политика по Източния въпрос в отчетния доклад на правителството до царя в края на 1873 г.:

 

„В своята политика на Балканите Русия трябва да се придържа стриктно към запазване на статуквото. Всяко преждевременно насилствено вмешателство в работите на Османската империя може да доведе до големи усложнения. И обратно — в нашата политика на въздържание и ненамеса, ние, посочва Горчаков, може да се надяваме на разбирателство от страна на нашия най-голям конкурент на Балканите — Австро-Унгария. Австро-Унгария, която има дълга обща граница с Турция, проявява оправдана заинтересованост от състоянието на нещата в южната ни съседка. Тя основателно се безпокои от революционните брожения в Турция. Евентуалното разпадане на Османската империя чрез нашето активно съдействие неизбежно ще доведе до разрив в нашите отношения с Виена. Опасявайки се от подобна нежелателна развръзка, виенското правителство понастоящем е кръвно заинтересовано от запазване на статуквото в Турция. Уверенията на граф Андраши в това отношение са безспорно искрени. Точно от това обстоятелство ние трябва да се възползваме. Налага се да уверим виенските държавни ръководители, че ние също най-искрено се стремим към мир в Изтока, че желаем запазване на статуквото. Само на тази база ние ще можем съвсем спокойно да изчакваме естествения развой на събитията. Съвместно и съгласувано с Австро-Унгария ние трябва да действаме не за промяна на статуквото, а само за неговото подобряване, т. е. заедно с Австро-Унгария ние ще оказваме подкрепа на местните народи в тяхното развитие н за подобряване на положението им в рамките на Турция. Резултатите от това обаче ще бъдат от полза само за нас. Именно по този начин ние бихме могли да разчитаме, че нашите интереси и престиж сред балканските християни ще се запазят. Чрез нашето и австро-унгарското покровителство тези народи ще получат добра възможност за национален и политически просперитет, ще разгърнат по-пълно своите потенциални национални ресурси и възможности, ще нараснат Резистентните им способности. По такъв начин ние ще останем верни на нашата Историческа мисия, на нашето призвание да бъдем покровители на християните в Турция, а същевременно ще избегнем всякакви поводи за конфликт с Австро-

 

21

 

 

Унгария. От това ние ще спечелим повече от Австро-Унгария, защото ще имаме съществени предимства пред нея. Предимството ни е в нашата родствена, расова и религиозна близост с балканските народи. Именно тази близост ще служи като имунитет срещу чуждото австро-унгарско влияние, а напротив руското влияние ще нараства. Следователно времето ще работи в наша полза и ние можем да гледаме с увереност в бъдещето" [46, с. 282].

 

Още по-обстойно и в теоретически план Горчаков излага схващанията си във връзка с външнополитическата стратегия на Русия по Източния въпрос в една докладна записка до паря по повод резултатите от Берлинския конгрес. Изяснявайки принципните насоки на своята политика по този въпрос през 60-те и 70-те години, той изтъква следните интересни съображения:

 

„Какви интерес може да има Русия на Балканите? Нито един трезвомислещ човек не може да мисли за завоюване на Османската империя. Подобно разширение би било не усилване, а отслабване на Русия. Центърът на тежестта би се преместил от север на юг, от руски в неруски области. По този начин господстващата руска народност ще загуби своята хегемония. Русия би се превърнала в нещо подобно на Римска империя, която, разширявайки безмерно пределите си, пропада от вътрешно разслабване. Ако Русия иска да си остане Русия, тя не може да иде на Средиземно море. Също така нежелателно е и създаването на подвластни държави на Балканите. Васалните отношения са винаги несигурни. Те възбуждат у подчинените народи негодувание, у съседите съперничество, а от господаря изискват постоянно напрежение на силите, чието изразходване не съответства на получените изгоди. Тези отношения може би са уместни в Азия, но не и в Европа. Тук васалните отношения трябва да се заменят със свободно влияние чрез търговски и политически договори. Към това именно може и трябва да се стреми Русия в отношенията си с турските християни."

 

„Балканите, продължава Горчаков, са законна сфера на руското влияние Тук са проливите — ключът към Черно море и Средиземно море. За Русия не е безразлично у кого е ключа. Русия винаги се е стремяла на юг и е била принудена да се бори с Турция. Тя естествено е търсила опора в турските християни, за да отслаби врага и да създаде малки държави, които малко или много да бъдат под нейно влияние. Не филантропическите цели, които служат само като предлог за вмешателство, не идейното призвание, за което историята нищо не дава, а преките и законни политически интереси са карали руските царе да следват тази политика.

 

А сега вече съвсем не е нужно Русия да се стреми към разрушаване на Турската империя и изгонването на турците от Европа би било не край, а начало на Източния въпрос. Това е така, защото веднага биха възникнали безчислени затруднения от недоразвитите враждуващи помежду си народи, а към тая вражда би се притурило съперничеството между великите държави, желаещи да осигурят влиянието си в този район. И тъй като интересите на Русия съвсем не се заключават в това — господството на Турция на Балканите да бъде заменено с това на европейските държави, то за нея е по-изгодно запазването на Турция дотогава, докогато по силата на естественото вътрешно развитие на подвластните народи изнемощялото тяло на Османската империя ще се строполи и ще отстъпи място на по-свеж елемент. Следователно, заключава Горчаков, сегашната политика на Русия в Източния въпрос трябва да бъде насочена не към ускореното му решаване, а напротив — към спокойно изчакване на естествената развръзка на нещата" [117, с. 418].

 

Изобщо в своята политика по отношение на Османската империя и Източния въпрос през 60-те и 70-те години петербургското правителство, възглавявано

 

22

 

 

от княз Горчаков, се придържа неотстъпно към следните няколко основни, принципни положения: 1. Да изчаква развоя на събитията, полагайки усилия за предотвратяването на остри катаклизми: 2. При възникването на конфликтни ситуации в Османската империя Русия да действа винаги съвместно със силите — гарантки на Парижкия мирен договор от 1856 г., или чрез т. нар. Европейски концерт, както се изразявал Горчаков; 3. Руската политика по Източния въпрос да се осъществява в европейски план, като се лавира между силите с оглед да се печелят съюзници, но едновременно с това Русия да запазва винаги свобода на действията си; 4. В случай на революционни брожения в Турция Русия да се придържа към запазване на статуквото и да действа за мирното уреждане на конфликтите изключително по дипломатически път; 5. В случай, че се наложи промяна на статуквото на Балканите по насилствен начин, т. е. чрез военна сила, Русия да действа на всяка цена само съвместно с останалите велики сили от Европейския концерт или със съюзните държави от Съюза на тримата императори.

 

 

ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС ПОД НАПОРА НА ГЕРМАНСКОТО ОБЕДИНЕНИЕ

 

 

В основните принципни положения, които определят отношението и действията на руското правителство по Източния въпрос, фигурира изискването руската политика да се осъществява в общоевропейски план, като се лавира между силите с оглед да се печелят съюзници, но едновременно с това Русия да запази свобода на действията си. С други думи, това означава, че в отношението и в действията си по Източния въпрос руското правителство трябва да изхожда от глобалните външнополитически интереси на Русия, като държи сметка и за другите невралгични, възлови проблеми в международните отношения, които имат жизненоважно, стратегическо значение за страната. През разглеждания период такъв проблем е т. нар. Германски въпрос — обединението на Германия и нейното утвърждаване като нова велика сила в Европа. По такъв начин отношението и действията на руското правителство по Източния въпрос неизбежно се пречупват през призмата на Германския проблем и до голяма степен зависят от него.

 

През 60-те години на XIX в. Прусия предприема активни действия за обединение на многобройните немски държави и херцогства под върховенството на Хохенцолернската династия. Главен стратег и изпълнител на тази амбициозна програма е известният немски държавник Ото фон Бисмарк. Пътят към осъществяването на германското единство минава през перипетиите на остри военни стълкновения последователно с Дания (1864), Австрия (1866) и Франция (1870— 1871). В хода на тази мащабна военнополитическа офанзива Бисмарк прилага извънредно гъвкава и динамична тактика, изграждайки сложна плетеница от бързо изменящи се съюзни отношения и многоходови комбинации с различни държави, които имат за цел да осигурят успеха на съответната поредна военна кампания. В пъстрото разнообразие на неговите дипломатически маневри обаче се открояват и някои неизменни, постоянно действащи политически максими — това са отношенията му към Русия и респективно към Източния въпрос.

 

Източният въпрос съставлява важен компонент в цялостната външнополитическа стратегия на Бисмарк. Неговата концепция по Източния въпрос е изградена изцяло върху доктрината за политическата компенсация. Основните принципни положения в схващанията на Бисмарк се свеждат до следните два тезиса: 1. Прусия, респективно Германия, няма преки делови интереси в Османската империя. Това обстоятелство ѝ дава редица преимущества от политическо естество

 

23

 

 

спрямо другите заинтересовани държави. Източният въпрос може и трябва да служи единствено като средство за политически компенсации при регулиране отношенията на Прусия, т. е. на Германия, с другите Велики сили. Така Източният въпрос ще може най-рационално да се използва за делото на германското обединение и за утвърждаването на Германия като велика сила на континента; 2. Русия е най-важният външнополитически фактор с голямо значение в стратегията на Бисмарк по пътя към постигането на голямата цел. Благосклонното отношение на Русия спрямо германския проблем и необходимостта от руско съдействие обуславят заинтересоваността на Бисмарк към Източния въпрос. Отношението му към Русия е функционално свързано в пропорционална зависимост с отношението към Източния въпрос. Последният като средство за политическа компенсация придобива най-голяма стойност именно спрямо Русия.

 

Основните принципни положения в концепцията на Бисмарк по Източния въпрос недвусмислено показват, че според него Прусия — Германия в никаква степен не е заинтересована от запазване целостта на Османската империя и от статуквото на Балканите. Напротив, в плановете му султанската държава се явява като изкупителна жертва на пруско-германската хегемонистична политика в Европа. Същевременно Бисмарк вижда в националноосвободителните движения на Балканите своеобразен политически съюзник, който би могъл да бъде от полза за Прусия и Германия. Затова той проявява заинтересованост към проблемите на местните националноосвободителни движения, отнася се с известна благосклонност към тях и дори е готов понякога да им помага, когато те са му нужни в големите дипломатически акции [75, ч. 2].

 

По време на Кримската война (1853—1856), а и след нея до 1862 г. Прусия като една от Великите сили се включва в дипломатическите преговори и комбинации между Великите сили по Източния въпрос, но поради военнополитическата си слабост в момента проявява относителна пасивност. Под формата на неутралитет пруското правителство води колеблива политика. Прусия застава на страната на западния блок и действа като придатък на Англия и Австрия, защитавайки техните интереси в Източния въпрос, насочени към запазване на целостта на Османската империя, против Русия и против националноосвободителните стремления на балканските народи. През този период Бисмарк остро критикува берлинското правителство за неговата безлична политика във връзка с Източния въпрос и настойчиво препоръчва преориентация на пруската външна политика към курс на единодействие и сътрудничество с Русия.

 

След назначаването му за министър-председател през 1862 г. той се заема енергично с осъществяването на своята външнополитическа програма, в която на Източния въпрос е отредена първостепенна роля. Съгласно с тезата за политическите компенсации Бисмарк вижда в прогнилата Османска империя онази ценна „ориенталска валута", с която възнамерява щедро да заплаща на необходимите му съюзници в предстоящите дипломатически инициативи. Разбира се, той добре знае високата стойност на „ориенталската валута" в Петербург, поради което особено много се надява именно чрез нея да спечели руското благоволение за германската кауза.

 

По време на войната срещу Австрия през 1866 г. и непосредствено след нея до 1868 г. Балканите привличат твърде много вниманието на пруския министър-председател. Той живо се интересува от отново пламналите там националноосвободителни движения, използвайки ги като своеобразен резерв за пруската политика. От такъв характер е неговата активна намеса в унгарското национално движение и в събитията през 1866—1868 г. в Сърбия, Румъния, в Критското въстание и в българското националноосвободително движение. Целта на Бисмарк е,

 

24

 

 

мобилизирайки политическата енергия на балканските народи, да изгради единен фронт срещу Австрия, минирайки нейните позиции във фланг и тил.

 

Особено полезен за Бисмарк се оказва Източният въпрос в кампанията срещу Франция през 1870—1871 г. Именно чрез Източния въпрос, поощрявайки всячески руските домогвалия за ревизия на Парижкия договор от 1856 г., той успява да привлече Русия на своя страна срещу Франция и по този начин обезпечава крайния успех на Прусия. През 1871 г. Бисмарк достига кулминацията в осъществяването на своя стратегически замисъл. Руско-пруският съюз се превръща в реалност. Този съюз помага на Прусия в борбата ѝ срещу Франция, а на Русия — да се избави от сковаващите клаузи на Парижкия договор. Така нерешеният до този момент Източен въпрос напълно оправдава надеждите на Бисмарк, че ще му помогне ефикасно да постигне заветната му цел — обединението на Германия.

 

Плодоносните резултати от руско-германското сътрудничество до 1871 г. чрез Източния въпрос дават основания на Бисмарк да се надява, че и занапред ще може да разчита на Русия, използвайки я като тилна опора и заслон, охраняващ Германия от враждебни коалиции в процеса на нейната консолидация като велика сила на континента.

 

А сега да видим каква е политиката на възглавяваното от Горчаков руско правителство по отношение на Германския въпрос. Принципите на Горчаковото становище по този въпрос се съдържат в програмните насоки на неговата външна политика, начертани в споменатия доклад до царя още през 1856 г. Както виждаме, в този доклад Горчаков определя като главна задача на руската външна политика „да не допускаме нарушаване на политическото равновесие в Европа, което би било в ущърб на нас". Що се отнася до Германия, тези думи означават, че Русия желае да запази статуквото на разпокъсаност и дуализма на Австрия и Прусия в тяхното постоянно съперничество за хегемония в немския свят. Изразявайки становището на своя шеф по този въпрос, руският посланик в Париж Будберг откровено заявява пред пруския си колега Фон дер Голтц, че що се отнася до германските княжества,

 

„Русия ще се придържа твърдо към решенията на Лондонския договор от 1852 г., който регламентира статуквото на федерализма в Германия. Русия, казал Будберг, не ще допусне Кил да стане германско пристанище, а Балтийско море — немско езеро".

 

Когато Прусия започва през 60-те години на XIX в. войните за обединение на Германия, Горчаков проявява голяма доза резервираност и следи с тревога пруските успехи. Той многократно се изказва по това време в смисъл, че обединението на Германия около Прусия не е желателно за Русия, защото отслабва позициите ѝ в Балтийско море и ще предизвика опасно, неблагоприятно изменение в съотношението на силите на континента.

 

Това съвсем ясно изразено принципно негативно отношение на руския канцлер към делото на германското обединение и засилването на Прусия се пречупва обаче през призмата на други руски външнополитически интереси, свързани с Източния въпрос и с полския проблем. В тази връзка отрицателното отношение на Горчаков спрямо Прусия и обединението на Германия е подложено на компромиси и колебания. Както се видя, една от основните външнополитически задачи на руското правителство, които формулира Горчаков, е „по пътя на комбинациите... да постигнем изменение в системата от съюзи и равновесието на европейските сили, които са насочени срещу нас според договора от 1856 г.". Следователно в цялостната външнополитическа доктрина на руския канцлер се явява съществено противоречие. От една страна, той иска „запазване на статуквото и европейското равновесие на силите", когато се касае до германския въпрос, а в същото време се стреми към „изменение в системата от съюзи и равновесието

 

25

 

 

на европейските сили", що се отнася до Източния въпрос, за разрушаване на антируската Кримска коалиция и за превъзмогване ограниченията на Парижкия договор. Виждайки това противоречие на своята външнополитическа стратегия, Горчаков се старае да го преодолее, като поддържа постоянна дистанция между двата проблема — германския, от една страна, и Източния, от друга. Или, с други думи, той се надява да достигне руските минимални цели по Източния въпрос без участието и помощта на Прусия, което би избавило Русия от ангажименти по отношение на Берлин. По този начин руското правителство би имало възможност твърдо и последователно да осъществява политиката си за поддържане на федерализма в Германия.

 

Тази трудна външнополитическа цел Горчаков се надява да осъществи чрез Франция. Ориентирайки се към нея, Горчаков изхожда най-вече от следните две съображения: 1. Франция, както и Русия, в еднаква степен е заинтересована от запазването на статуквото в Германия; 2. Горчаков смята, че умерените руски искания по Източния въпрос след Кримската война, и по-специално новият курс на руската външна политика за запазване статуквото в Османската империя, ще смекчат руско-френските противоречия на Балканите и ще дадат възможност за сътрудничество с довчерашния съперник.

 

Ръководейки се от горните съображения и с оглед на руските външнополитически цели и интереси в Европа, през цялото време на своето управление Горчаков постоянно проявява явни предпочитания към Франция и упорито се стреми да осъществи добри отношения на сътрудничество с нея. Още веднага след края на Кримската война той започва серия от сондажни преговори с Наполеон III във връзка с Източния въпрос, който продължава да е актуален и през 60-те години. Чрез тези преговори Горчаков цели да спечели подкрепата на френското правителство за реализация на умерените руски искания по Източния въпрос, предлагайки съответни компенсации. Почти във всички свои указания и инструкции до руския посланик в Париж през това време той изразява становището на руското правителство по следния начин: Русия е готова да поддържа изцяло френската политика по всички жизненоважни за Франция международни въпроси, ако тя се отзове благосклонно към руските искания за отмяна на Парижкия мир.

 

„Договорът от 1856 г., пише Горчаков. ни спъва преди всичко в два пункта 1. По отношение възвръщането на Бесарабия към Русия и 2. По отношение ограничаването на нашите военноморски сили в Черно море, което накърнява наши те абсолютно суверенни права". Ето защо „Ние ще се отнасяме благосклонно само към държави, които търсят съгласие с нас при условие, че ще ни оказват поддръжка в делото за отмяната на тези два члена... Държавата, която ще ни поддържа в това направление, може да бъде уверена в най-активните наши симпатии" [89, с. 141].

 

Франция обаче се отнася твърде резервирано към Горчаковите намерения за сътрудничество. Спекулирайки с принудителното доброжелателно отношение на руския кабинет към Франция, Наполеон III се старае да извлече максимални изгоди с оглед на френските интереси, без да даде нещо в замяна. Той не се противопоставя открито и категорично на руските предложения, създавайки впечатление в Петербург за отзивчивост и добронамереност, поддържайки постоянни надежди за съдействие. В същото време Наполеон III провежда политика, която фактически с нищо не подкрепя руската дипломация в желаното от нея направление. По този повод в едно от посланията до руския посланик в Париж Горчаков с горчивина отбелязва:

 

„Всеки път, когато френското правителство се нуждае с хитрост да спечели нашето благоразположение към замислите на своята европейска политика, то заслепява очите ни с миражи за съгласие с нас по

 

26

 

 

Източния въпрос, за да злоупотреби с нашето добро желание и да ни компрометира пред Англия и Турция" [89, с. 151].

 

Отсъствието на отзивчивост в Париж към руското желание за сближение и сътрудничество в духа на руските интереси по Източния въпрос, принуждава Горчаков да тръгне по пътя на компромисите, що се отнася до неговата позиция спрямо германския проблем. Под натиска на влиятелни среди начело с царя руското правителство започва да залага на Прусия.

 

„Колкото повече изучавам политическите обстоятелства в Европа, пише Горчаков до руския посланик в Берлин през 1866 г., толкова повече се убеждавам, че сериозно и тясно сближение с Прусия е най-добрата комбинация, ако не и единствената" [89, с. 154].

 

Преценявайки собствената си политика по този въпрос, по-късно Горчаков пише:

 

„Съюзът между Русия и Прусия е плод на вековната перманентна политическа грешка на Франция. Именно тези грешки на Франция създадоха силната Германска империя на Вилхелм I... Русия винаги е поддържала федерализма в Германия върху основата на равновесието между Прусия и Австрия и независимостта на малките държави. Само такава организация, осигуряваща на Германия сили за отбрана, но недостатъчни за нападение, може да бъде изцяло в интерес на Русия, на мира и европейското равновесие. Ето защо в 1848 г. Николай I въпреки тесните връзки и династическото родство на двата двора решително се противопоставя на пруския крал да стане германски император. Наполеон III обаче направи няколко грешки, с които подкопа тази система, издържала изпитанията на вековете. Той ни застави да се примирим с новите обстоятелства, противни на нашата традиционна политика... Постоянната враждебност на Франция срещу нас ни застави да преразгледаме нашата традиционна политика и да си зададем въпроса: Полезна ли е за нас германската разпокъсаност? Тя не ни помага нито в 1812 г., нито в 1853—1856 г., нито в 1863 г. Германия бе слаба и не ни прикриваше от агресивните действия на Запада. Пътят срещу нас винаги беше открит... В 1866 г. Русия отново направи опит да запази федеративното устройство в Германия съгласно с договорите от 1815 г. Англия и Франция обаче се противопоставиха. Така възникна Германската империя. Това стана, защото след 1866 г. Франция тръгна към сближение с Австрия, което за нас беше най-опасната развръзка. Сближението между Франция и Австрия означаваше, че ако Прусия не устои пред съединените усилия на тези две държави, ние да се изправим пред една друга Германия, начело този път с Австрия в съюз с католическата и полскофилска Франция, т. е. политическа комбинация, която е най-неблагоприятна за нашата безопасност и нашите интереси.

 

Тези именно съображения определиха нашата позиция през Фрснско-пруската война от 1870 г., която в голяма степен допринесе за политическите и военните успехи на Прусия. Ние бяхме принудени да понесем последствията на една грешка, не наша, и да извлечем от нея максимални изгоди" [115, 425—427].

 

И така, както виждаме, руското правителство начело с Горчаков е било принудено от обстоятелствата през 60-те години да отстъпи от своята стратегическа формула за поддържане на федерализма в Германия. След като Франция не оправдава очакванията за подкрепа по Източния въпрос, въпреки всички резерви и колебания в края на краищата Горчаков се принуждава да тръгне с неохота по пътя на компромисите спрямо хегемонистичните стремежи на Прусия, очаквайки в нейно лице да намери съюзник за преодоляване ограниченията на Парижкия договор. Като подпомага военната кампания на Прусия и се примирява с германското обединение. Русия наистина успява да осъществи своите минимални цели в Източния въпрос. С активната поддръжка на Прусия руското правителство денонсира ограничителните клаузи на Парижкия договор, разрушава

 

27

 

 

Кримската антируска коалиция и превъзмогва своята външнополитическа изолация.

 

След Френско-пруската война от 1871 г., реализирало вече тогавашните си политически цели по Източния въпрос, руското правителство в лицето на Горчаков се стреми да коригира, колкото е възможно, допуснатите принудителни грешки във връзка с германското обединение под върховенството на Прусия. Като се придържа към формулата за запазване на статуквото в Османската империя и на Балканите и след като преценява, че Русия не се нуждае повече от германското съдействие в тази насока, Горчаков насочва основното си внимание към проблемите в Европа за запазване на т. нар. равновесие на силите. Веднъж допуснала създаването на Германската империя, Русия според Горчаков трябвало да действа за ограничаване прекомерното ѝ засилване. С оглед на тази задача руският канцлер отново залага надежди на Франция, заставайки на нейна страна в новия френско-германски конфликт през 70-те години. Зад парадния външен блясък на руско-германското сближение и приятелство руското правителство активно подпомага Франция, предпазвайки я от нов разгром. В отговор на едно послание на френския министър-председател Тиер през 1872 г. Горчаков между другото пише:

 

„На Европа сега е нужно една силна и мъдра Франция. Тя трябва да е силна, за да запази равновесието на силите, а мъдра, за да възвърне доверието на силите към нея. Само така Франция ще заеме подобаващото ѝ място между великите сили на континента" [13, с. 110].

 

В годишния отчет на правителството за 1873 г. до царя Горчаков отбелязва: „Френско-германският конфликт е много опасен. Ние няма да се месим в него, но трябва да упражним въздържащо въздействие в Берлин в полза на Франция". По друг повод Горчаков пише: „Бисмарк се старае да ни привлече за враждебната си политика срещу Франция, но ние няма да позволим да ни отдалечат от нашите цели." В един секретен доклад на френския посланик в Петербург до своето правителство от 1874 г. се казва: „Поведението на Бисмарк срещу нас не се харесва тук и остро го осъждат... Горчаков заяви, че Русия няма да допусне нова война на Германия срещу Франция" [13, с. 167].

 

Съвсем основателно Ю. Борисов заключава, че дипломатическата помощ, оказана от руското правителство на Франция през време на френско-германския конфликт от 70-те години, е тази преграда, която осуетява агресивните замисли на Бисмарк. Създаденият от Бисмарк Съюз на тримата императори, насочен срещу Франция, до голяма степен загубва своята антифренска насоченост благодарение именно на Горчаков. Руската дипломация осуетява германската въоръжена кампания срещу Франция през 1874 и 1875 г., когато напрежението между Берлин и Париж достига своята кулминация. Мирният демарш на Горчаков в Берлин през май 1875 г. спасява Франция от нова катастрофа [13, с. 156, 174, 230].

 

Ако съпоставим принципните насоки, цели и намерения във външнополитическата стратегия на Бисмарк, от една страна, и на Горчаков, от друга, веднага забелязваме дълбокото противоречие между тях, което достига дори до пълна противоположност. В концепцията на Бисмарк Русия е онзи най-важен и първостепенен политически фактор, необходим за обединяването на Германия и за нейното консолидиране като велика сила на континента. Като възлага подобни надежди на Русия, същевременно обезателно предполага, че тя ще има плътен ангажимент към Източния въпрос, което ще му разкрие богати възможности и перспективи за политически компенсации.

 

Външнополитическата картина на Горчаков обаче е точно в обратната посока. Както видяхме, изхождайки от принципа за запазване на политическото равновесие на силите в Европа, той се обявява против германското обединение

 

28

 

 

и против прекомерното засилване на Германия. Същевременно и във връзка с това Горчаков свежда до минимум руските искания по Източния въпрос, възприемайки курс на пасивно изчакване хода на събитията, придържайки се към тезата не за промяна, а само за подобряване на статуквото в Османската империя. При това Горчаков смята, че Русия трябва да действа по Източния въпрос изключително в кръга на дипломатическите възможности и само заедно с всички заинтересовани държави от т. нар. Европейски концерт на силите. Съвсем очевидно е, че Горчаковата умереност и предпазливост по Източния въпрос през разглеждания период са функционално свързани и пряко зависими от Германския проблем.

 

Налице е, както се вижда, явно разминаване в целите и интересите на двете външнополитически концепции. Единственото съвпадение между тях е по въпроса за анулиране ограниченията, произтичащи от Парижкия мирен договор. Само в този пункт схващанията на Бисмарк и Горчаков се доближават, макар и от различни, дори диаметрално противоположни гледища. И двамата държавници умело и най-рационално се възползват от това сходство. И на тази основа се осъществяват руско-пруското взаимодействие и сътрудничество до 1871 г.

 

И така в лицето на канцлера Горчаков и неговите външнополитически схващания Бисмарк среща сериозно препятствие за осъществяването на своята политика. Конфликтът между Прусия и Русия през този период следователно се свежда до конфликт между Бисмарк и княз Горчаков. Този конфликт почива на дълбока принципна основа. На Бисмарк му е нужна Русия, но такава Русия, която ще бъде благоразположена към Прусия и Германия, а едновременно с това — винаги погълната от грижите си в Източния въпрос.

 

Още твърде рано Бисмарк разбира, че в лицето на княз Горчаков ще срещне сериозни затруднения в реализацията на своите планове. Пребивавайки в Петербург през 1859—1862 г. като пруски посланик в Русия, той има възможност надълго и широко да разговаря с Горчаков по редица политически въпроси. Очевидно още тогава Бисмарк забелязва, че руският министър застъпва коренно противоположно мнение. По този повод в спомените си Бисмарк отбелязва, че в своите разговори и дискусии с Горчаков по онова време в Петербург той констатира ясно неговото скептично отношение към идеята за обединение на Германия около Прусия. Според Горчаков създаването на силна Прусия е нецелесъобразно с оглед на руските интереси.

 

„Неговото, т. е. на Горчаков, недоброжелателно отношение към нас бе толкова силно, че не можеше да види дори истинските интереси на Русия. Той не искаше от нас никакви услуги и съдействие" [10, т. 2, с. 99].

 

Когато през 1862 г. става министър-председател на Прусия и се заема с осъществяването на своите планове, Бисмарк се стреми да поддържа добри отношения с руския си колега, надявайки се чрез всевъзможни политически услуги, оказвани на Русия, да предизвика промяна в неговата политическа стратегия. Бисмарк забелязва някои съществени моменти в доктрината на Горчаков, които му дават основания да се надява, че ще успее да намери общ език с него. Така например от беседите си с Горчаков по-рано той се убеждава, че руският министър отдава голямо значение на две неща: 1. Русия да се избави от ограниченията на Парижкия мир; 2. Да стабилизира руската власт в Полша. Това, както правилно схванал Бисмарк, били най-чувствителните и болезнени точки в доктрината на Горчаков. Напипал веднъж неговата ахилесова пета, пруският министър-председател съсредоточава в тази насока цялото си дипломатическо усърдие, успявайки наистина, макар и временно, да отклони Горчаков от неговия външнополитически курс през 60-те години. Така той успява в значителна степен да коригира и

 

29

 

 

пренасочи руската външнополитическа ориентация и вместо към желаното от Горчаков сближение с Франция да го накара да потърси сътрудничеството на Прусия. На тази основа именно през 60-те години се забелязва известно смекчаване на конфликта между Горчаков и Бисмарк. У пруския канцлер проблясва надеждата, че ще успее да преобрази Горчаковата външнополитическа стратегия изцяло в своя полза.

 

Затишието в антагонизма между Бисмарк и Горчаков обаче приключва през 1871 г. След като Русия се освобождава от ограниченията на Парижкия договор и след като разгромена Франция не застрашава повече руските интереси в Полша, за Горчаков не съществуват никакви пречки да отстоява твърдо своя външнополитически курс в съгласие с политическата си стратегия, начертана още през 1856 г. Пруското съдействие вече не му е необходимо. Като избягва всякакви ангажименти към Берлин, Горчаков започва да действа в духа на старите си стратегически предначертания, като провежда политика, целеща запазване на политическото равновесие на силите в Европа. На практика това означава да бъде ограничавана нарастващата германска политическа мощ чрез оказване на съдействие на Франция.

 

Следователно Бисмарк изпуска от ръцете си през 70-те години онези най-важни политически козове и повече не е в състояние така ефикасно да упражнява желаното въздействие върху политическите решения и действия на петербургския кабинет начело с Горчаков. Още веднага след Франкфуртския мир през 1871 г. отношенията между Бисмарк и Горчаков започват бързо да се изострят. Руският канцлер се превръща в непреодолима бариера за Бисмарковите агресивни намерения спрямо Франция, а също и за усилията му с оглед на това да спечели руското съюзничество. Конфликтът между тях достига връхната си точка през май 1875 г., когато Горчаков попречва на Германия да нападне Франция. За всички свои неуспехи във френско-германския конфликт през 1872—1875 г. Бисмарк обвинява Англия и лично Горчаков. Силно раздразнен от действията на руския си колега, Бисмарк предприема широка дипломатическа кампания чрез задкулисни маневри и всевъзможни комбинации, за да дискредитира неговата външна политика в очите на царя и да предизвика замяната му в руското правителство с друг по-подходящ за него държавник. Ако внимателно вникнем във всички антируски прояви, действия и изказвания на Бисмарк през разглеждания период, ние неизбежно ще забележим, че те целят в крайна сметка само едно — отстраняването на Горчаков от правителството. Още навремето мнозина видни политически наблюдатели забелязват, че антируските прояви на Бисмарк са всъщност не против Русия, а само срещу Горчаков. В едно писмо по този повод до Фр. Енгелс К. Маркс, който следи развитието на руско-германските отношения, пише:

 

„Най-отличителното у Бисмарк е начинът, по който възниква неговият антагонизъм към Русия. Той просто иска само да свали Горчаков и да го замени с Шувалов" [86, с. 87].

 

В своята кампания против Горчаков Бисмарк търси опорни точки в руските управляващи среди. С оглед на това той се насочва преди всичко към император Александър II. Обработката на царя в духа на Бисмарковите иден за руско-пруски съюз започва още в годините, когато Бисмарк е посланик в Петербург. В мемоарите си той съобщава, че водил дълги, откровени разговори с Александър II по време на техните многобройни съвместни ловни разходки. В тях чертае една оптимистична и съблазнителна перспектива пред руско-пруското сближение и сътрудничество, което би разкрило пред Русия богати възможности да се избави от Кримската коалиция и от Парижкия диктат — съкровена мечта на царя по онова време.

 

30

 

 

„По времето на Кримската война, пише Бисмарк, аз оказах влияние... в благоприятен за Русия смисъл. Това ми спечели симпатиите на Александър II и неговото доверие към мен особено се задълбочи, когато бях посланик в Петербург. Това доверие нарасна впоследствие благодарение на роднинските връзки на царя с пруския крал Вилхелм I, а също в резултат на подкрепата, която му оказахме срещу Полското въстание през 1863 г." [10, т. 2, с. 52].

 

Поддавайки се на Бисмарковите внушения и почувствал осезателната пруска подкрепа през 1863 г. в Полша, Александър II скоро се превръща в един от най-възторжените привърженици на идеята за руско-пруски съюз. Показателно в това отношение е посланието му до неговия чичо — пруския крал Вилхелм I, в което предлага подписването на официален съюзен договор, т. е. да се разшири смисълът на току-що сключената Алвенслебенска конвенция през февруари 1863 г.

 

Както в документите, така и в литературата съществуват многобройни указания за благосклонното отношение на Александър II към Прусия, към нейните усилия за обединение на Германия, към идеята за руско-германско сближение и сътрудничество. Тези свои лични политически настроения и предпочитания обаче царят не успял да наложи във външнополитическата стратегия на руското правителство. Колкото и да е странно, въпреки своите политически предпочитания Александър II почти изцяло предоставя ръководството и ориентацията на руската външна политика в ръцете на княз Горчаков, ползващ се с репутацията на най-голям дипломат за времето си. Само от време на време царят успявал да наложи своето мнение в решаването на някои външнополитически проблеми.

 

Изобщо в лицето на цар Александър II Бисмарк намира един приятел на Прусия и Германия, един потенциален съюзник за политическите си планове и намерения. Същевременно обаче той си е давал ясна сметка за неблагоприятното влияние, което упражнявал върху него канцлерът Горчаков. „Доверието и симпатиите на Александър II към нас, отбелязва Бисмарк в мемоарите си, бе системно подкопавано от Горчаков и неговите идейни привърженици." Ето защо Бисмарк така упорито се старае да дискредитира Горчаков и неговата външна политика пред царя.

 

Друга опорна фигура на Бисмарк сред руските влиятелни политически кръгове е П. А. Шувалов. Както вече споменахме, Шувалов е един от радетелите на руско-пруското, а по-сетне на руско-германското сътрудничество. Той активно се противопоставя на външнополитическата стратегическа концепция на своя шеф и застъпва становището на безрезервна ориентация на Русия към Германия. Според него само чрез германското съдействие Русия би могла успешно да се противопостави срещу блока на западните държави и да постигне своите външнополитически цели в жизненоважния за нея Източен въпрос. Особено добре се виждат схващанията на Шувалов и неговата роля в тази насока от кореспонденцията между Бисмарк и германския посланик в Петербург Ройс. През 1875 г. например Ройс влиза във връзка с Шувалов по нареждане на Бисмарк и търси неговата подкрепа за въздействие върху царя в духа на германската политика.

 

„Необходимо е, пише Бисмарк в една строго поверителна инструкция до Ройс през април 1875 г., Германия и Русия да вървят ръка за ръка. Но има сили и хора в Петербург с влияние в двореца и печата, които се стараят да ме очернят в очите на Александър II и да разрушат доверието между нашите страни. Шувалов обаче е наш приятел. На него може да разчитате" [75, с. 96].

 

В отговор на Бисмарковата инструкция по този повод Ройс докладва на шефа си под най-голям секрет следното:

 

„Шувалов обеща да направи всичко възможно за благото на добрите връзки между Русия и Германия. Той вече е говорил на царя, уверявайки го, че Вие и кайзерът сте най-верните приятели на Русия... Шувалов смята, че царят не се е повлиял от антигерманските настроения

 

31

 

 

около него. Горчаков не се осмелява да говори пред царя открито срещу Германия... Аз помолих Шувалов да направи всичко възможно, така че в чужбина да не останат с впечатление, че между нас нещата не са в ред... Имах нов разговор с Шувалов. Той наистина е наш верен приятел и постъпва така не само от симпатии към нас, а просто защото е убеден в изгодата и за двете страни от нашето сътрудничество" [75, с. 96].

 

Шувалов е чест и желан гост на германския канцлер в Берлин, където двамата водят дълги конфиденциални разговори на четири очи, обсъждайки редица въпроси. При едно от тези посещения през 1875 г. те обсъждат дори конкретно въпроса за замяната на Горчаков като ръководител на руското правителство с Шувалов.

 

В борбата против руския канцлер Бисмарк търси опора дори в лицето на генерал Н. П. Игнатиев — посланик на Русия в Цариград, един от видните привърженици на славянофилските опозиционни политически групировки, известен с откритите си антипатии към германизма. Бисмарк намира с него общ език, като се възползва от обстоятелството, че генералът е непримирим противник на Горчаковата външнополитическа доктрина. Върху тази основа между германския канцлер и Игнатиев се създават допирни точки. Онова, което Бисмарк най-много харесва у Игнатиев, е неговата позиция за активна руска настъпателна политика по Източния въпрос. Затова не е случайно, че когато през февруари 1877 г. Игнатиев пристига в Берлин във връзка с мисията му за съгласуване на т. нар. Лондонски протокол, той намира бляскав прием от страна на германския канцлер. Бисмарк не пропуска случая в разговорите отново да изрази своето раздразнение от политиката на княз Горчаков. В спомените си Игнатиев отбелязва, че любезният му домакин с явна неприязън по адрес на Горчаков заявява:

 

„Докато руското правителство си запазва правото на избор между Франция и Германия в полза на Франция, то не може да разчита на активна германска подкрепа по Източния въпрос."

 

Политическият конфликт между Бисмарк и Горчаков е пряко свързан с Източния въпрос. В стремежа си да привлече Русия на своя страна във френско-германския конфликт Бисмарк многократно предлага на руското правителство пълно съдействие по Източния въпрос.

 

Съгласно своите схващания обаче, избягвайки всякакъв ангажимент към Германия, Горчаков остава хладен към съблазнителните германски оферти за подкрепа. Той неизменно отговаря: Русия няма никакви претенции към Османската империя. По този начин Горчаков фактически лишава Бисмарк от възможността да употреби Източния въпрос като средство за политическа компенсация. Именно това противодействие от страна на руския канцлер заставя Бисмарк да коригира в значителна степен своето схващане. Около средата на 70-те години на XIX в. от средство за политическа компенсация Източният въпрос за Бисмарк се превръща в средство за упражняване на политически натиск върху петербургското правителство.

 

Временното относително затишие на революционните националноосвободителни движения в Османската империя през първата половина на 70-те години предизвиква съответно заглъхване на Източния въпрос. През това време вниманието на европейската дипломация е приковано към бреговете на Рейн. Френско-германският конфликт е главният център на напрежението в международните отношения. Това обстоятелство дава големи предимства на руския канцлер Горчаков и обратно — създава големи грижи и неприятности за Бисмарк. Ето защо германският канцлер най-много от всички държавници в Европа желае и очаква с нетърпение ново възпламеняване на балканската политическа криза.

 

32

 

 

Чрез активизирането на Източния въпрос той се надява да отклони вниманието на Великите сили от Запада към Югоизтока, а същевременно да пречупи упоритата съпротива на руското правителство срещу неговите планове и действия в Европа. Съвсем основателно Маркс по този повод отбелязва в споменатото писмо до Енгелс: „Тъмната точка на Изток му служи добре. Той отново става необходим". Дешифрирана, тази мисъл на Маркс означава: черните облаци над Балканите са необходими и полезни за Бисмарк. Чрез тях той отново се надява да стане необходим на Русия. Оттук можем логично да изведем и третия основен принцип в схващанията на Бисмарк по Източния въпрос. Той се изразява в следното: в Източния въпрос да се поддържа на всяка цена постоянно напрежение. Огънят на Балканите да се раздухва изкуствено и целенасочено колкото е възможно повече, за да може Германия да си грее ръцете на него.

 

Впрочем това принципно схващане е заложено по същество още в изходната теза на Бисмарковата външнополитическа стратегия, в която въпросът за политическите компенсации заема първостепенно място. Следователно дотолкова, доколкото Източният въпрос служи като политическа компенсация, той трябва постоянно да присъства като фактор в международните отношения. Но неговата роля още повече нараства. Изострянето на Източния въпрос като невралгичен пункт в европейската политика се превръща в отлично оръдие на Бисмарк за оказване на натиск върху руското правителство в желаното направление.

 

В подкрепа на горната констатация биха могли да се посочат множество факти и примери. Не може обаче да не се припомни тук едно от магистралните изказвания на Бисмарк, което най-добре илюстрира неговото принципно схващане по този въпрос. В една строго конфиденциална инструкция до държавния секретар Бисмарк дава следните указания за принципната позиция на германската дипломация по Източния въпрос:

 

„Ние бихме постигнали блестящ триумф в нашето държавническо изкуство, ако съумеем да държим ориенталската язва вечно открита. Само по този начин ще избегнем всяко споразумение на Великите сили зад гърба ни и ще обезпечим собственото си спокойствие."

 

Изобщо имаме всички основания да твърдим, че през разглеждания период Германският проблем оказва твърде силно отражение върху Източния въпрос. Той привнася много нови, съществени нюанси в него и динамизира по-нататъшната развръзка на събитията. Оттук нататък присъствието на Прусия, а по-сетне на Германия в дипломатическите перипетии по Източния въпрос непрестанно започва да нараства. Хегемонистичната пруско-германска политика в Европа създава обективни предпоставки за растящо напрежение и политически експлозии в Ориента.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]