УВОДНИ ДУМИ
На 3 март 1878 г. след петвековно забвение възкръсва за нов живот българската държава. Това става благодарение на Руско-турската освободителна война (1877—1878), която бележи повратен момент със съдбовно значение в новата ни история. Затова от 125 години Освободителната война продължава с неотслабваща сила да привлича вниманието на нашата общественост като винаги актуална тема за оживени коментари и като неизчерпаем обект на проучване.
За Освободителната война съществуват много публикации — обобщаващи съчинения, монографични изследвания на различни нейни аспекти, документални сборници, мемоарни трудове, биографични очерци, албуми с графични изображения и т. н. Като значимо събитие в общоевропейската история тази тема широко присъства и в чуждестранната историография, главно в руската, както и в тази на съседните балкански страни. Естествено, за нас най-голям интерес представляват постиженията на българската историческа наука. С основание може да се каже, че нейните приноси са внушителни и по обем, и по съдържание. Натрупан е огромен информационен масив от архивна документация, направени са безброй проучвания, които изясняват всестранно събитието, достигайки до отделни негови детайли и подробности.
Същевременно прави впечатление, че научните разработки имат, общо взето, емпирична насоченост и се отнасят главно до фактологическата характеристика на Освободителната война. Що се отнася обаче до цялостната ѝ трактовка, се отбелязват много неизяснени моменти и неубедителни твърдения. Известни са например драстичните различия при цялостното възприемане и осмисляне на войната. Едни изследователи поставят акцента главно върху завоевателните цели на руския царизъм, поради което омаловажават нейния освободителен характер, а понякога дори изобщо го отричат. Други пък изтъкват на преден план филантропичния мотив за т. нар. безкористна братска помощ на руския народ. Битува и още едно междинно мнение, което гласи, че независимо от завоевателните намерения на руския царизъм Руско-турската война има обективно прогресивен освободителен характер. И трите мнения са до голяма степен априорни, необосновани и силно политизирани. Те звучат по-скоро като пропагандни клишета, отколкото като научни становища. Различията в общата трактовка на войната произтичат от съответната мотивация при подхода към темата. Почти винаги мотивацията е свързана и зависи от идейно-политическите предпочитания, от равнището на професионалната историческа квалификация и от емоционалната нагласа на изследователя.
В литературата най-често се среща емоционално-романтичният мотив. Сакралният характер на събитието му придава особено очарование със силно емоционално въздействие. Човек трудно може да остане равнодушен към подобен обект на проучване. Патриотичните страсти и вълнения продължават да влияят Дълги години след Освобождението върху обществената атмосфера у нас. Именно това поражда и стимулира емоционално-романтичния патос, който пронизва историографията чак до наши дни. Трайно се утвърждава тенденцията за идеализация на Освободителната война. Вниманието се заостря предимно към епичните
5
епизоди за възвеличаване на подвига. На преден план се изтъкват героизмът, бойното умение, издръжливостта и самопожертвувателността на „нашите" в сраженията, броят на свидните жертви и прочее подобни символи на бойната слава, с които изобилства свещената освободителна война.
Макар да е разбираем като явление и оправдан като поведение, сантиментално-романтичният мотив затруднява до голяма степен научните изследвания. Затруднява ги, защото нарушаването на мярата в баланса между обективността и пристрастната емоционалност неминуемо води до самозаблуждения, а оттук до деформации на представите и отклонения от адекватната действителност. Увлеченията в тази посока стигат понякога до куриози. Фрапиращ е например случаят с всеизвестното абсурдно твърдение, че броят на руските жертви във войната е 200 хил. души. Сиреч излиза, че е била унищожена цялата армия, с която Русия започва военните действия.
Основният методологичен недостатък на общата трактовка на Освободителната война е разглеждането ѝ като нещо само за себе си, откъснато от Източния въпрос в международните отношения и без да се държи сметка за нейната тясна функционална обвързаност с българската национална революция. Тази ограниченост на подхода затруднява адекватния обоснован отговор на множество много съществени въпроси. Например: Коя е всъщност истинската причина за войната? Защо руският цар, който твърдо се зарича никога да не воюва срещу Турция, обявява война? Защо руската армия противно на всички елементарни изисквания на военното изкуство не се възползва от ефекта на изненадата? Защо Русия обявява войната през април 1877 г., а започва военните действия чак през юни с. г., давайки по този начин добра възможност на противника да се подготви за отбрана? Защо през това време руското Главно командване три пъти променя плана си за водене на войната? Защо руската дипломация не предприема нужните мерки за политическо осигуряване на евентуалните придобивки от войната? Защо руското правителство се ангажира с такива тайни споразумения във Виена и Лондон, които фактически свеждат до минимум резултатите от войната и превръщат Санстефанския мирен договор във фикция? Тези и още много други подобни въпроси тепърва очакват аргументиран отговор. А отговорът е от изключително важно значение, защото ще ни позволи да си изясним по-добре драматичните обстоятелства, свързани с решаването на Българския въпрос и с възникването на държавата ни. Очевидно, за да се отговори както трябва на тези въпроси, се налага глобализиране на подхода към изучаването на Освободителната война. Нужна е една много по-широка изходна позиция, за да се обхване цялостно както предисторията, така и общоевропейските измерения на тази война.
Дълголетният опит на балканските народи в борбата им против османотурските окупатори постепенно ги убеждава, че трудно могат сами да извоюват освобождението си със силата на оръжието в директен двубой с многократно превъзхождащите ги сили на противника. Макар да преживява ускорен процес на вътрешно разложение и упадък през XIX в., Османската империя разполага с несравнимо по-голяма военна мощ и огромен полицейски репресивен апарат, за да смаже всяка въстаническа проява. Ето защо подвластните балкански народи, включително и българите, отправят взор към европейските страни, воюващи срещу султана, с надеждата за евентуална подкрепа. Най-напред подобни надежди се възлагат на Австрия, а по-късно — на Русия.
От XVII в. насетне Русия се откроява като най-активен противник на Османската империя. Както близостта с руснаците по линия на общия славянски произход и източноправославната религия, така и успехите на руското оръжие в няколко последователни войни срещу Турция засилват вярата у българите, че Русия е единствената Велика сила, която може реално да им помогне.
6
Напористата руска експанзия срещу Османската империя обаче неизбежно поражда съперничество и противодействие от страна на Англия, Франция и Австрия, които също имат свои интереси на Балканите и в Близкия изток, поради което остро се противопоставят срещу проникването на Русия в този регион. С оглед на интересите си тези държави се обявяват в защита на Османската империя и статуквото в Европейския югоизток. В такъв смисъл съответно се проявява тяхната враждебност спрямо местните националноосвободителни движения. Между Русия, от една страна, и споменатите западни държави, от друга, се очертава непрестанно съперничество, което често пъти стига до остри стълкновения и конфликти. Така възниква заплетен възел от сложни противоречия, известен под името Източен въпрос, който присъства през целия XIX в. като невралгичен проблем в европейските международни отношения. Ожесточената борба на международната арена за наследството на „болния човек” край Босфора винаги рефлектира пряко върху балканските националноосвободителни движения. От това кои политически фактори и тенденции доминират в Източния въпрос фактически зависи дали освободителните движения на Балканите ще бъдат в подем или застой. Всяко освободително движение срещу Османската империя, за да се добере до успешна развръзка, неизбежно трябва да премине през безкрайните заплетени лабиринти на Източния въпрос.
Докъм средата на XIX в. Русия има почти пълно надмощие в Източния въпрос. Ангажирани с много свои вътрешни и други проблеми, нейните западни съперници не могат ефикасно да ѝ се противопоставят. Това дава възможност на руските владетели без особени затруднения при всеки удобен повод да водят успешни войни срещу Османската империя, устремени към Черноморските проливи и техния хинтерланд Балканския полуостров. Настъпателната руска политика облекчава много националноосвободителните движения на сърбите и гърците. Техните въстания през първата половина на XIX в., макар и разгромени на бойното поле, са достатъчни като подходящ претекст за поредната руска военна експанзия. С решаващата военнополитическа подкрепа на Русия както сърбите, така и гърците постигат освобождението си. Одринският мирен договор от 1829 г. им осигурява възможност да създадат свои национални държави със статут на автономни княжества.
Българите обаче не могат да се възползват от победоносната руска военна кампания през 1828—1829 г., въпреки че армията на генерал Дибич действа на българска територия. По това време българското националноосвободително движение е недостатъчно оформен политически субект, за да предяви някакви претенции. Българският въпрос изобщо не фигурира през тези години като проблем за решаване в международните отношения.
Коренно различна и далеч по-неблагоприятна е международната обстановка. в която протичат нашето освободително движение и неговата най-крупна въоръжена акция — Априлското въстание. След злополучния крах на Русия в Кримската война през 1853—1856 г. новите руски управници начело с цар Александър II рязко се отклоняват от предишната агресивна настъпателна политика спрямо Османската империя, възприемайки много по-въздържана позиция. Русия вече не е хегемон в Източния въпрос, а това съответно означава, че този въпрос отпада от приоритетите на нейната външнополитическа ориентация, придобивайки второстепенно значение. Главното внимание на Петербург през 60-те и 70-те години на XIX в. се пренасочва към Средна Азия, Далечния изток и Централна Европа. Разбира се, Русия не се отказва от своите амбиции за влияние на Балканите и контрол върху Проливите, но променя съществено своята тактика за постигането на тези цели. Военният вариант на действие отпада от плановете ѝ
7
поради очерталото се очевидно финансово-икономическо и военнополитическо превъзходство на нейните западни съперници, добили по това време пълно надмощие по Източния въпрос. По такъв начин статуквото в Османската империя се оказва на практика здраво циментирано.
Осъзнало слабостта и изостаналостта на Русия още от самото начало на своето управление, новото правителство набелязва дългосрочна програма за цялостно реформиране на империята. Осъществяването на реформената програма налага пълно вътрешно съсредоточаване на силите и ресурсите, което практически изключва всякакви нови авантюри на Балканите. Постоянно измъчван от кошмара на кримската катастрофа, Александър II се зарича твърдо повече никога да не воюва срещу Турция. А шефът на руското правителство княз А. Горчаков изработва нова тактическа формула за мирно проникване на Балканите без рисковани военни действия. Замисълът на новата тактика се основава на презумпцията, че Русия за разлика от своите западни съперници разполага с достатъчно солидни позиции в този регион, които може да укрепва и разширява по-нататък чрез активизиране на културно-духовните канали за проникване и въздействие, като се използват рационално възможностите на православието и славянската идея. Така според Горчаков Русия ще получава с течение на времето много по-изгодни политически дивиденти в балканските владения на султана, при това без рисковани военни сблъсъци и с далеч по-малко разходи на материални ресурси и политическа енергия. В съответствие с тази концепция руското правителство безрезервно възприема и изцяло се присъединява към политиката на западните си съперници за замразяване на Източния въпрос. Или, с други думи, Русия също е заинтересована от запазването на статуквото в Османската империя. Това практически означава, че оттук нататък всякакви революционни брожения на Балканите са нежелателни и опасни за Петербург. През тези години царското правителство не само не търси поводи за военна намеса, а точно обратното — прави всичко възможно, за да предотвратява евентуални радикални действия на местните освободителни движения.
Кримската война следователно бележи повратен момент в хода на балканските освободителни движения. Времето на „лесните" и „безпроблемни" победоносни войни на Русия срещу Османската империя приключва. Новата политическа конфигурация на международната арена във връзка с Източния въпрос коренно се променя в сравнение с тази през първата половина на XIX в. Закъсняло в развитието си, българското освободително движение пропуска своя шанс и се озовава през 60-те и 70-те години в изключително утежнена ситуация. То се изправя фактически само срещу огромната Османска империя, зад която стоят нейните могъщи западни покровители. Всичко това блокира делото на българското освобождение и парализира до голяма степен политическата активност на българите, чиято революционна енергия се ограничава предимно в рамките на легалните действия. Обстоятелствата са буквално драматични. Въоръжената борба става безперспективна, защото изисква от българите не просто рисковани, а самопожертвувателни действия. Рискът е недостатъчен, нужна е готовност за пълна саможертва. Ала подобно нещо, разбира се, е невъзможно в масов мащаб. Както казва Захари Стоянов: „Не може да се иска и очаква от всички хора да бъдат непременно герои като братя Жекови". Не е лесно човек да прежали живота си в името на една безнадеждна кауза. Това е причината, поради която трудно се удава на лидерите от радикалното направление в освободителното движение по това време да масовизират борбата чрез революционна пропаганда. И все пак те успяват!
В резултат от интензивната революционна дейност на Г. Раковски, Л. Каравелов и особено на В. Левски — създателя на уникалната Вътрешна революционна
8
организация, българският народ израства през тези години като самостоятелен политически субект, става организирана сила, сиреч фактор, който също започва да влияе върху Източния въпрос с оглед на българските интереси. Стратегическият замисъл на националните революционери е съвършено ясен. Целта им е българският народ да се подготви колкото е възможно по-добре за всенародно въстание, за да може чрез него, когато се създаде благоприятна възможност на международната арена, да се деблокира и възпламени отново Източният въпрос. А в хода на неговата развръзка да се търси евентуално политическо решение на българската освободителна кауза. Този чисто прагматичен стратегически замисъл скоро се сбъдва. Очакваният благоприятен политически момент на международната арена наистина настъпва, а българите се оказват достатъчно добре подготвени, за да се възползват от него.
Проблясващият лъч на надеждата в мрачната безизходица се забелязва още през втората половина на 60-те години, когато започва германското обединение. Войната на Прусия срещу Австрия (1866) и срещу Франция (1870—1871) и появата на обединена Германия като нова Велика сила в Централна Европа коренно променят съотношението на силите в международните отношения. Антируската коалиционна групировка от времето на Кримската война е практически напълно разрушена. Под напора на германското обединение Източният въпрос отново се динамизира, а и в мъртвото му вълнение се явяват първите симптоми за скорошни експлозии. Прословутото статукво на Балканите, така твърдо гарантирано от Парижкия мирен договор от 1865 г., започва неудържимо да се пропуква.
Активната германска политика в Европа поражда надежди и оптимизъм сред българите. Обективно Германия става съпричастна на българската освободителна кауза. Противоположните интереси на двете страни неочаквано съвпадат по един невероятен начин. Получава се така, че както Германия, така и българското освободително движение са в еднаква степен заинтересовани и очакват от Русия, освободена от прангите на Парижкия договор, да възобнови своята традиционна настъпателна политика срещу Османската империя. Българите се надяват на това по силата на отдавна създадения условен исторически рефлекс на Балканите, че освобождението е възможно само чрез руско-турска война, а Германия — защото само по този начин може да постигне целите си във възникналия междувременно остър френско-германски конфликт през 70-те години на XIX в.
Очакванията им в това отношение обаче се натъкват на сериозни препятствия. Русия активно съдейства на Прусия във войните ѝ срещу Австрия и Франция и по този начин се освобождава от ограниченията на Парижкия договор, възстановявайки накърнения си престиж като Велика сила. Ала малко по-късно руската позиция рязко се променя. Княз Горчаков вижда в прекалено растящата мощ на Германия сериозна опасност. Затова той е твърде резервиран към щедрите обещания на Бисмарк за подкрепа по Източния въпрос. Горчаков смята, че ако Русия се възползва от предлаганите ѝ съблазнителни услуги, неизбежно ще се ангажира с целите на немската политика против Франция. А според него запазването на силна Франция е многократно по-важно за Русия като контрабаланс на германската мощ в Европа, отколкото всякакви съмнителни и рисковани придобивки на Балканите. В съответствие с тази принципна позиция царското правителство старателно се пази от усложнения по Източния въпрос и стриктно се придържа към политиката за запазване на статуквото в Османската империя. Относителното революционно затишие на Балканите докъм средата на 70-те години му дава възможност да се намесва успешно като арбитър във френско-германските спорове в полза на Франция. От арбитражната си роля Русия печели
9
добри политически дивиденти. Благодарение на пламтящия френско-германски конфликт през 1873—1875 г. руската дипломация свежда до минимум противоречията си с Англия и Австро-Унгария по Източния въпрос и дори успешно сътрудничи с тях за предотвратяване на нов немски удар срещу Франция.
Силно разтревожен от очерталата се антигерманска коалиционна групировка начело с Русия, княз Бисмарк търси ефикасни начини за противодействие и отново прибягва до услугите на Източния въпрос. Но за разлика от преди, когато го използва главно като средство за компенсации спрямо Русия, за да я привлече на своя страна, този път той вижда в него чудесна възможност за натиск върху Петербург, за да се отърве от досадното руско опекунство във френско-германския конфликт. Това според него може да стане, като се тласне Русия да затъне плътно в тинята на „ориенталското блато" чрез едно въстание в Босна и Херцеговина, започнало сякаш по поръчка малко по-късно. Съществуват достатъчно много улики, че германската дипломация има безспорни заслуги за ускоряването на пламналия през лятото на 1875 г. бунтовен пожар в Османската империя, който маркира началото на нова акутна политическа криза по Източния въпрос. Очакваният ефект е постигнат — вниманието на Великите сили се пренасочва буквално мигновено от бреговете на Рейн към Балканския полуостров. Конфликтът между силите съпернички в този регион избухва отново с още по-голямо напрежение.
Руската дипломация незабавно предприема енергични действия за бързо мирно уреждане на конфликта. Целта на руското правителство е на всяка цена да предотврати военен сблъсък с Османската империя. Руските дипломатически инициативи в това отношение обаче се провалят една след друга. За провала им специални грижи полага германската дипломация. Като официален съюзник и партньор на Русия Германия активно участва във всички мирни дипломатически акции, но във всички случаи по обясними причини действа на практика за техния провал. Така конфликтът на Балканите от ден на ден се задълбочава.
Тъкмо в тази напрегната обстановка в Петербург става известно, че българите се готвят за въстание. Руското правителство прави отчаяни усилия да го предотврати. Настойчивите внушения в този смисъл на военния министър Д. Милютин пред българина на руска военна служба полковник Иван Кишелски не помагат. На 20 април (ст. ст.) 1876 г. българският народ обявява война на живот и смърт на Османската империя. От този момент Източната криза навлиза в екстремална фаза. Статуквото на Балканите рухва, а Великите сили са заставени от обстоятелствата мимо волята си да се заемат с решаването на Българския въпрос, който става централен проблем в международните отношения. Чрез Априлското въстание българите изведнъж се превръщат във важен политически фактор, с който всемогъщите Велики сили са принудени така или иначе да се съобразяват.
От военна гледна точка както всички подобни акции Априлското въстание няма успех в неравните битки с противника. Ала неговият политически ефект е изключителен. Събитията в България намират широк отзвук в целия свят и главно в Европа. Отзвукът съчетава, от една страна, респект и възхищение от дързостта и саможертвата на българите в името на свободата, а от друга — съпричастност към понесените страдания от репресиите, примесени с гневно порицание на палачите. Българският въпрос става злободневна тема в редица страни и дори повод за вътрешнополитически конфликти. Лейбъристите начело с У. Гладстон, които са в опозиция, рационално се възползват от събитията в България за атака срещу консервативното правителство на Дизраели лорд Биконсфилд, известен като най-ревностен поддръжник на султана. В Русия славянофилските
10
политически групировки остро критикуват царското правителство за неговата пасивна политика по Източния въпрос и упражняват силен натиск върху него за незабавни решителни военни действия срещу Турция.
В Германия отзвукът от събитията в България също предизвиква бурни вътрешнополитически стълкновения, но за разлика от Великобритания опозиционните групировки реагират по обратен начин срещу правителството. Националлибералите, клерикалите, прогресистите и особено социалдемократите обвиняват Бисмарк за неговата проруска политика по Източния въпрос и благосклонното му отношение към българското въстание, което те смятат за дело на руските подстрекатели. Само контролираните от правителството медии се обявяват в защита на българската освободителна кауза. Вестта за въстанието в България доставя огромно удоволствие на Бисмарк. Той го възприема като неочакван дар от небесата, който му дава възможност да тласне по-скоро Русия към война срещу Турция. Затова неслучайно Железния канцлер с голяма охота присъединява своя глас към световното обществено мнение в защита на българите. В една своя реч пред Райхстага на 5 декември 1876 г. той публично заявява, че „след извършените кръвопролития в България за Османската империя не може повече да има място в Европа".
Априлското въстание е дело на радикалното течение в националноосвободителното движение, но на практика то се превръща в мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. Още в хода на въстанието и особено след неговия разгром настъпва рязко растяща политическа активност, насочена в руслото на радикалните действия. Освободителната кауза мобилизира, ангажира и обединява почти всички българи, правейки ги съпричастни в по-нататъшната развръзка на събитията. Екстремалната ситуация, създадена в резултат на въстанието, увлича и консервативните политически групировки, които по един или друг начин се оказват във водовъртежа на революционния порой. В започналата тотална война срещу Османската империя активно се включват и такива български институции като Българската екзархия. Добродетелната дружина и др. През лятото на 1876 г. влиятелни дейци от тези политически групировки замислят и организират дипломатическа акция, чиято цел е да се предявят и защитят българските искания пред правителствата на Великите сили с оглед срочното политическо решаване на Българския въпрос. По същество тази акция е своеобразно продължение на въстанието, защото нейният замисъл буквално съответства на неговите стратегически цели. С тази отговорна дипломатическа мисия са натоварени двамата видни български общественици Драган Цанков и Марко Балабанов.
В началото на август с.г. те посещават последователно Париж, Лондон, Рим, Берлин и Петербург, където връчват на съответните правителства специален меморандум с искания за създаване на българска автономна държава. Любопитен е начинът, но който ги посрещат в различните страни. В Англия правителството на консерваторите е твърде хладно и въздържано. В замяна на това обаче опозиционните лидери ги приемат с изключителна благосклонност и организират по повод на тяхното посещение поредица от шумни антиправителствени демонстрации в полза на българите. Най-радушен прием оказват на българските пратеници правителствата на Германия и Русия. В Петербург ги приема лично цар Александър II, който ги уверява, че Русия ще окаже пълно съдействие на българите, но само с мирни средства. Княз Бисмарк е по-щедър. Той им казва, че според него Русия е длъжна да „извади меча", за да защити българите, а Германия като руски съюзник ще ѝ помага.
11
Най-после през декември 1876 г. се сбъдва стратегическият замисъл на инициаторите и организаторите на Априлското въстание — Българският въпрос заема централно място на Цариградската посланическа конференция на Великите сили. Конференцията се свиква по настояване на Русия като пореден опит за мирен изход от кризата. В нея участват представители на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия. Руският пълномощник генерал Н. Игнатиев проявява голяма гъвкавост и отстъпчивост. В резултат на взаимни компромиси в преговорите му с английския официален пълномощник маркиз Р. Солсбъри се стига до, общо взето, приемливо споразумение, което предвижда създаването на две автономни български области, обхващащи почти цялата територия на Българската екзархия в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Към това предварително споразумение се присъединяват и останалите участници в конференцията. Така възниква реална възможност за мирно решаване на Българския въпрос, която обаче внезапно среща сериозни затруднения и се проваля.
За този печален обрат на нещата допринасят в еднаква степен както Англия, така и Германия, макар да изхождат от диаметрално противоположни съображения. Английското правителство преценява големите отстъпки на руската дипломация като проява на слабост и убедено, че Русия няма сериозни намерения да воюва, се отказва от поетите ангажименти пред Игнатиев, като застава твърдо на традиционната си позиция за запазване на статуквото в Османската империя. За разлика от Дизраели Бисмарк, напротив, вижда в провала на конференцията прекрасна възможност за разрушаване на това статукво, но непременно чрез една руско-турска война, която според него е вече неизбежна. По задкулисни пътища Лондон и Берлин насърчават Високата порта да отхвърли решенията на конференцията.
Така се стига в края на краищата до тринадесетата руско-турска война през 1877—1878 г. Драматичните обстоятелства, довели до нея, и условията, при които тя протича, недвусмислено сочат, че става дума за една необичайна война, която съществено се различава от всички дотогавашни войни на царска Русия срещу Османската империя в продължение на близо три века. Какво я отличава от другите войни?
Предишните войни и особено последните пет са подчинени на една ясно изразена експанзивна стратегия. Стремежът на руските монарси от Иван IV Грозни насетне е да изведат Русия до южните топли морски пътища. Според техните геополитически разбирания пътят за възхода на руската империя като Велика сила неизбежно трябва да премине през Босфора и Дарданелите — изходните двери към Леванта и световните простори. Оттук произтича постоянният все по-нарастващ руски натиск върху прогнилата залязваща империя на султаните. Крайната цел е овладяването на черноморските проливи и на техния хинтерланд — Балканския полуостров. С оглед осигуряването на настъпателната политика в това направление руските царе с усърдие се стараят да привлекат на своя страна балканските православни християни и славяни. Те виждат в балканските освободителни движения свой съюзник, който може рационално да се използва за целите на руската политика. Във връзка с това се създава цялостна добре обмислена доктринална схема с пропагандна насоченост, намерила концентриран израз в ключовия девиз „Москва — Трети Рим". С течение на времето тя се прилага все по-широко в две основни модификации според конкретния случай. Понякога се акцентира на източноправославната вяра, а друг път — на общославянската идея. По разбираеми причини спрямо българите пропагандата се осъществява и по двете линии.
Така чрез православието и общославянската идея Русия изгражда ореола на своята репутация като защитник, покровител и съюзник на балканските народи в
12
името главно на собствените си интереси. Колкото повече расте и крепне вярата на балканските народи в спасителната мисия на Русия, толкова повече се утвърждават и разширяват нейните политически позиции на Балканите. В такъв смисъл широко разпространената сантиментална мълва за Дядо Иван у нас не е случайна. Тя е продукт на целенасочена пропагандна манипулация, чието предназначение е да укрепва репутацията на Русия като покровител и респективно нейното влияние в този регион. Същевременно легендата за Дядо Иван печели тук голяма популярност, защото напълно съвпада с очакванията и надеждите на местните народи за подкрепа срещу общия неприятел.
Всички руско-турски войни започват по инициатива на Русия. Началото на военния маратон поставя цар Иван IV Грозни. Известни са двата му военни похода през 1547—1552 г. срещу Казанското ханство и през 1556 г. срещу Астраханското ханство. При царуването на Феодор Алексеевич регентката княгиня София предприема следващите два похода през 1687 и 1689 г. в посока към Кримското ханство. Цар Петър I продължава натиска в същото направление. Той осъществява последователно три военни кампании през 1695, 1696 и 1711 г. По-нататък щафетата поема Екатерина Велика, която чрез две победоносни войни през 1768—1774 и 1787—1791 г. изтласква Османската империя от Северното Причерноморие. През 1806—1812 г. цар Александър I отново води продължителна война против султана, която приключва поради нашествието на Наполеон в Русия. Значително по-сполучлива е следващата война на цар Николай I през 1828—1829 г. Насърчен от своя успех, той предприема самонадеяно нова офанзива срещу Османската империя. Това е т. нар. Кримска война през 1853—1856 г., която се оказва злощастна за Русия.
Прави впечатление, че всичките споменати военни кампании са предварително замислени и, общо взето, грижливо подготвени. Причините за тях във всичките случаи са едни и същи. Само конкретните поводи са различни в зависимост от обстоятелствата. А понякога, ако липсва конкретен повод, лесно се намира такъв, както става например във връзка с Кримската война.
За разлика от изброените „нашата" руско-турска война няма такава агресивна насоченост. Тя не се мотивира от традиционната експанзивна руска стратегия. Този път царското правителство не желае военен сблъсък с Турция и прави всичко възможно, за да го предотврати. Ала въпреки всички усилия в това отношение не успява. Обстоятелствата буквално заставят цар Александър II мимо волята му и в разрез с възприетия външнополитически курс да обяви война. Кои са тези екстремни обстоятелства, които го принуждават така повелително да се преориентира по спешност към военната алтернатива?
Няма никакво съмнение, че в основата на драматичния обрат на руската политика стои нашето националноосвободително движение. Именно Априлското въстание чрез своя силен политически резонанс в Европа предизвиква рязко изостряне на започналата още през лятото на 1875 г. Източна криза. От този момент нататък Източният въпрос се превръща фактически в Български въпрос. За щастие той намира в Европа достатъчно влиятелни и заинтересовани поддръжници, които рационално се възползват от него в името на своите интереси. Изхождайки от различни съображения, тези поддръжници практически насочват своите действия в една и съща посока — към по-нататъшно разпалване и задълбочаване на Източната криза. Така на международната арена се явява благоприятен попътен вятър, една допълнителна двигателна тяга, която дава силен тласък на българската освободителна кауза. Българският въпрос става злободневен проблем в международните отношения и неговото решаване е належащо. То зависи изцяло от сблъсъка между разнопосочните интереси на Великите сили с
13
оглед глобалните им външнополитически цели. Това означава, че Източният въпрос се оказва тясно обвързан с редица други общоевропейски проблеми, които също влияят върху начина на решаването му, а същевременно още повече го усложняват.
Именно в зависимост от различията във външнополитическите глобални приоритетни цели на всяка от страните, участващи в решаването на Източната криза, се стига до безпрецедентната патова ситуация на Цариградската конференция, която блокира мирното решение на конфликта. Създава се парадоксална ситуация. От една страна, Великите сили стигат до единодушно решение, а от друга — не се ангажират с неговото осъществяване. Оказва се, че провалът на мирния изход засяга пряко само интересите на Русия. Другите Велики сили няма какво да губят, а някои от тях дори печелят от този провал. Затова те се въздържат от всякакви санкции върху Високата порта, като проявяват примирение към нейния безцеремонен отказ да изпълни исканията им. Т. нар. Европейски концерт на силите е напълно блокиран за по-нататъшни колективни действия. Неговата безпомощност обаче поставя Русия в крайно деликатно положение. Ако другите сили могат да си позволят пасивно изчакване на нещата, тя не може. При евентуално примирение или безразличие към съдбата на балканските народи в този критичен за тях момент тя рискува да подрони фатално собствените си позиции в този важен за нея район, позиции, завоювани дотогава с толкова много войни и жертви. Ако една война срещу Турция е нежелана и рискована с оглед на нови придобивки, то тя е абсолютно наложителна, за да се защитят отдавна спечелените позиции. За Петербург войната добива подчертано отбранителен смисъл и повече не търпи отлагане. Макар и неподготвена за такова тежко изпитание, Русия е принудена от така стеклите се обстоятелства да рискува.
Същевременно прави впечатление, че дори това окончателно решение е обременено от куп условности и колебания. Царското правителство продължава да таи илюзорни надежди, че в случая става дума само за една военна демонстрация, а не за война в истинския смисъл на думата. В Петербург са убедени, че е достатъчно Русия да започне военни действия като мандатьор на Европа, за да стресне Високата порта и да я принуди да приеме решенията на Цариградската конференция. Всъщност това убеждение предопределя както подготовката и провеждането на цялата военна кампания, така и нейните резултати. Затова не е чудно, че войната започва с колебливи импровизации, които логично продължават и в заключителната и фаза. Не е случайно, че тъкмо царското правителство първо поставя под съмнение международната правно-юридическа валидност на Санстефанския мирен договор, като го смята за прелиминарен, сиреч за предварителен или временен.
Накратко казано, руско-турската война от 1877—1878 г. е пряко свързана във функционална зависимост с нашето националноосвободително движение. Няма никакво съмнение, че тъкмо българската национална революция стои в основата на мъчителната принудителна преориентация на царското правителство в посока към военната алтернатива. Ала макар да играе ключова роля в това отношение, българската революция не е в състояние да запали фитила на войната. В Петербург не я възприемат като достатъчен повод за военна намеса. За започването на войната съдействат още цяла редица фактори от сферата на голямата политика, които въздействат и върху развръзката на Източната криза. Това съответно означава, че темата за Освободителната война следва да се разглежда и да се интерпретира обезателно в контекста на българската национална революция, но в тясна връзка с Източния въпрос и неговите общоевропейски измерения. Само чрез такъв глобален комплексен подход е възможно професионално, обективно
14
и адекватно тя да бъде възприета цялостно, да бъде осмислена като преломно, съдбовно събитие в новата ни история. В противен случай неизбежно ще се сблъскваме, както често се случва, с всевъзможни профанирани представи и твърдения, белязани със знака на политическите пристрастия и наивната емоционално-романтична посредственост.
* * *
В следващите страници на настоящата книга е направен опит за нова интерпретация на Освободителната война в духа на изложените изходни позиции, за един по-широк, комплексен обхват на дискутираната вечна тема. Естествено, предложената трактовка на събитието не претендира за изчерпателност. Главната цел на изследването е да освежи спомена за съдбовната Освободителна война в навечерието на нейната 125-годишнина като скромен израз на признателност към паметта и величавия подвиг на руските войни и на българските патриоти, извоювали възкресението на българската държава от пепелищата на забвението.