V. ПРОМЯНА В ТАКТИЧЕСКИТЕ ПЛАНОВЕ НА ДУНАВСКАТА АРМИЯ
Въодушевени от героичната отбрана на Плевен и от частичните успехи по левия фланг на Дунавската армия, в Цариград подготвят мерки за пълно обкръжение на русите. За осъществяването на тази цел през лятото на 1877 г. ръководителите на турските войски получават конкретни задачи: овладяването на Шипченския проход и обединяване на Сюлеймановата армия с войските на обсадения в Плевен Осман паша, активни действия на Мехмед Али паша и бързо придвижване в посока на Велико Търново. Всичко това следва да разколебае великия княз Николай Николаевич и поради отсъствието на друга възможност да прехвърли при Свищов цялата си армия обратно в Румъния.
Преценявайки внимателно положението на силите на двете воюващи страни, както и замислите на противника, Д. А. Милютин изпраща на император Александър II записка, в която между другото четем:
„Турция, изглеждаща толкова близко до пълно разпадане... е съхранила още много жизнени сили и притежава огромни военни средства и могъща чуждестранна подкрепа. . . Ако и в бъдеще разчитаме само на безпределната храброст на руския войник, то за кратко време ще унищожим нашата великолепна армия. Що се отнася до стратегията, очевидно е, че не следва да се осланяме повече на един бърз и смел набег към Балкана. . . който ще произведе панически страх сред неприятелската войска, и след няколко седмици ... ще диктуваме мирните условия."
По-нататък в записката Д. М. Милютин предлага обединяване на разпилените в цяла Северна България сили, изпращане на подкрепления и едва тогава — нови настъпателни операции [113, вып. 26, с. 153].
Промените в тактиката на Дунавската армия се налагат и от обстоятелството, че докато турците разполагат с над 200 000 (без резерва) отлично въоръжени и екипирани войници, то руските генерали имат на разположение едва 156 000 заедно с резерва. Голяма част от войските — болниците и материално-техническите служби — се намират все още на румънска територия. При това положение през юли с. г. императорът одобрява предложението на Милютин и се разпорежда за изграждане на нови силни позиции, от които след изпращането на подкрепления ще започне новата руска офанзива.
ОТБРАНАТА НА ШИПКА
След сраженията при Стара Загора и Джуранлии командващият турската армия преценява, че по-нататъшното напредване към Балкана не е възможно, без да очисти тила си от руските войски. Към района на Стара Загора, с. Твърдина (дн. гр.) и Хаинкьойския проход са насочени допълнителни подкрепления. Всички размествания на войските обаче са съпроводени с нови жестокости над мирното българско население.
„По пътя — разказва в спомените си В. И. Немирович-Данченко — изгаряли изоставени от българите села, изтезавали избягалите в горите. . . С тази цел обикаляли по горите черкези и башибозуци" [35, с. 177].
160
С огън и кръв „спасителят на Турция" си проправя път през мирните селища към Балкана, където след разформироването на Предния отряд се съсредоточават войските на 8-ми корпус под командването на ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки. Пред очите на своите началници и десетките английски специалисти башибозуци, черкези и редовни войски превръщат китната доскоро подбалканска равнина в развалина.
„Сериозността на положението — продължава В. И. Немирович-Данченко — се доказваше още от това, че почти заможни габровци отидоха в Търново. Този град и целият път на юг бяха претъпкани с бежанци... населението на околните села и местности, които лежаха на юг от Балкана, се устреми да търси спасение в Търново, смесвайки се с бежанците от Ески Заара и от другите градове, които лежат в долината на Тунджа и Марица... Нещастните бягат, натоварвайки на останалите си волове и коне вехтории, които успели да измъкнат от къщи... Случва се да видиш войник с дете на ръце, а до него куцука старица. Вижда се, че се е изморила и ней е помогнал някакъв си Фьодор Гаврилов, който е оставил на хиляди версти в бедното селце също такова невръстно дете" [35, 177–178].
Наистина трудно с да си представи човек, че всичките тези деяния са неизвестни на Сюлейман паша, един от най-високообразованите турски офицери, професор по литература и директор на Цариградската военна школа, модернизирана под негово ръководство по европейски образец. Вдъхновявани за насилия и грабежи над мирните българи от стотиците молли и ходжи, от губещите богатството си феодални сатрапи, безчинствата на Сюлеймановите войници напомнят онази завоевателна вълна, изляла се върху българските земи 5 столетия преди това. Ала за разлика от „славните" Баязидови времена и драматичната пролет на 1876 г. сега до шепата възторжени българи в Балкана стояли синовете на великата славянска страна, дошли тук с твърдата решимост да избавят от робство своите братя славяни.
Едва 4 дни след разрешението на Цариград да се атакува планината през Шипченския проход (на 7(19) август 1877 г.) Сюлейман паша успява да свика военен съвет. Според Хулюси Ахмед паша, кой го през юли защитава прохода от руските войски, основният удар на таборите трябвало да бъде ориентиран от изток през Малък Бедек. В същото време войсковата група щяла да предприеме демонстративни действия от юг, така че силите на защитниците още в началото на сражението да се разкъсат на две части. Подобни са и гледищата на останалите участници в съвета. На следващия ден към планината се отправят десетки турски разузнавачи, а основното ядро на армията поема към с. Шипка.
Пред руското командване наред с другите задачи, наложени от неблагоприятното развитие на военните действия край Плевен, стои задачата за най-умело разгръщане на силите край старопланинските проходи, за превръщането им в непреодолима преграда срещу активизиралите се турски сили южно от Балкана. Със сравнително малки военни части новосформираният Балкански отряд на ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки трябва да отбранява фронт, дълъг повече от 100 км. Последват бързи разпореждания и в района на Елена се съсредоточават частите на Севския пехотен полк, 6-а опълченска дружина и няколко малки спомагателни бойни единици. Около Хаинкьойския проход заема позиции Елецкият полк с 2 сотни казаци и 2 батареи, а в Севлиево се установяват Брянският полк и 1-ва бригада от 14-а пехотна дивизия с 3 сотни и артилерия. Останалите части от резерва ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки насочва към Велико Търново. При това положение на Шипченския проход ген.-майор Н. Г. Столетов може да оперира с нищожни сили — 5 опълченски дружини, 3 батальона от Орловския полк, 27 оръдия, 6 сотни, една пеша пионерна и една конно-пионерна команда — всичко 5500 души.
161
Според руските военни специалисти шипченската позиция е твърде изгодна за отбранителни боеве (каквито всъщност трябвало да водят), но при положение, че ръководителят на отбраната разполага с достатъчно сили. Нейните естествени граници обхващат от изток възвишенията Малък Бедек, Демиртепе и Демиевец, а на запад — Малуша и Зелени връх. Господстващите височини Малък Бедек и Малуша — по-високи от връх Св. Никола (Шипка), дават възможност за обстрел по цялото било на прохода, но тяхното заемане увеличава дължината на фронта на около 6 км, въпреки че защитниците не разполагат с достатъчно сили. При това положение ген.-майор Н. Г. Столетов разполага войските по хребета от двете страни на прохода, връх Св. Никола, Централната височина, Волинската височина и връх Узункуш [134, с. 14].
Връх Св. Никола с Орлово гнездо и терасата североизточно от пътя представляват предната позиция, командвана от полк. М. П. Толстой. Тя се отбранява от 3-и батальон и две роти от 2-ри батальон на Орловския полк. Четири 9-фунтови полски оръдия от 2-ра батарея на полк. Дроздовски са поставени в края на Св. Никола и образуват т. нар. Голяма батарея. Тя обстрелва подстъпите на турците към върха от югозапад по Малуша и Зелени връх. Други две полски оръдия, разположени в източния край на върха, над стръмнината към тогавашния път за с. Шипка, представляват Малката батарея. Тя насочва огъня си към Орлово гнездо от изток и от югоизток и по съсредоточията на турците по Малък Бедек и Демиртепе. Останалите две оръдия от 2-ра батарея са поставени на десния фланг в североизточния склон на връх Св. Никола до завоя по пътя. . .
Връх Шипка, Централната и Балканската височина с Кръглата и Централната батарея образуват главната позиция, чийто десен фланг отбраняват 7 роти орловци под ръководството на полк. Ф. М. де Прерадович, заменен по-късно от полк. А. И. Липински.
На левия фланг, източно от пътя и пред върха, са разположени 2-ра, 3-та и 5-а опълченска дружина с командир полк. Л. Д. Вяземски. Централната батарея заема билото на Централната височина с четири полски 4-фунтови оръдия от 5-а батарея на 9-а артилерийска бригада. Тя се командва от поручик Поликарпов. Кръглата батарея с командир полк. Л. П. Бенецки, разположена във формата на кръг на връх Шипка, има в началото останалите 4 оръдия от 5-а батарея. Впоследствие на площадката вдясно от нея са поставени дошлите от Габрово две 4-фунтови конни оръдия от 10-а донска казашка батарея.
Първа и 4-та опълченска дружина с 2 роти орловци и 4 планински оръдия съставляват общият резерв и достигат центъра на турската стара казарма. Там до 9 (21) август се намира и щабът на Шипченския отряд, но още сутринта на този ден той се изнася зад Кръглата батарея, а привечер на 11 (23) август на връх Узункуш [134, с. 16].
Междувременно, докато се възстановяват загубите в жива сила и бойна техника, докато на Шипченския, Твърдишкия и Хаинкьойския проход се извършва трескава подготовка за укрепване на позициите, Сюлейман паша съсредоточава главните си сили между селата Шипка и Шейново.
Първите известия обаче за раздвижването на турския лагер не успяват да променят становището на ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки. Той все още смята, че главният турски удар ще бъде ориентиран по направление на Осман пазар и поради това продължава да тълкува движението на противника като демонстративно действие. За формирането на подобно мнение в руския щаб допринасят и тревожните известия на ген.-майор Борейша, който от района на с. Твърдица съобщава за приближаването на „големи турски сили”. (Отзован по-късно от действащата армия заради препращане на неверни сведения, на гара Кишинев
162
ген.-майор Борейша сам слага край на живота си.) Към Елена и с. Златарица (дн. гр.) е насочен почти целият руски резерв от Велико Търново. Все пак княз Н. И. Святопол-Мирски получава заповед да придвижи Брянския полк от Севлиево към връх Шипка, макар че „неприятелят", както се изразява ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки, нямало защо да хлопа на заключена врата, когато другите са отворени.
На 8 (20) август ген.-майор Н. Г. Столетов изпраща първото тревожно съобщение до Радецки:
„Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се разгръща срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни, говоря това без преувеличение, ще се защитаваме докрай, но подкрепления са крайно необходими" [8. с. 176].
Малкото часове преди първия бой ген.-майор Н. Г. Столетов използва за довършване на укрепителните съоръжения и съвещания с командния състав на отряда, пред който не скрива неблагоприятната картина и съотношението на силите. На опълченците — герои от старозагорското сражение, изпълнили блестящо своя дълг пред отечеството, той изказва още един път гореща благодарност:
„Братци! — прогърмява в напрегнатата тишина мъжественият му глас. — В тази минута гледате вековния враг пред очите си. Пожарите, които той преди малко причини, и те са пред очите ви. Вашите бащи, майки, сестри и братя стават жертва на острието на ятагана му! Огнищата на прадедите ви и вашите изчезват от лицето на земята! За всичко това вам предстои да му заплатите, защото сте синове на отечеството, което той плени! Примерът, който дадохте в Стара Загора, е неоспоримо доказателство за вашия героизъм и самоотверженост... Уверен съм, ще докажете на проклетия враг, че сте достойни синове на българското отечество. Аз преди малко телеграфирах за помощ. Най-късно до два-три дена тя ще пристигне. Казах и пак ще повторя, че укрепленията ни са твърде непристъпни. И ако ще и двойно да с числото на неприятеля, пак ще му противостоим!" [56, с. 157].
Рано сутринта на 9 (21) август 1877 г. започва първата неприятелска атака. Ударът на противника следва от изток и по фронта. По стръмните склонове на връх Св. Никола тръгват многобройни турски вериги. От върховете Малък Бедек и Демиртепе като лавина се посипват 16 табора и една планинска батарея, ръководена от Реджеб паша. Друга бригада под командването на Шакир паша (8 табора) започва демонстративна фронтална атака, която скоро се превръща в действителна по направлението Св. Никола — Орлово гнездо. Към 9 часа боят закипява с пълна мощ. Възпламенени са десетки фугасни бомби, поставени от командата на поруч. Романов. Неочакваният взрив внася смут в редовете на турците, ала твърде скоро, насърчавани от десетки викове „Аллах", те предприемат ново стремително напредване.
Около 10 часа силен артилерийски огън разтърсва позицията на Стоманената батарея и към връх Св. Никола потеглят нови турски подкрепления. Глухият тътен на тъпаните, виковете „Аллах" и постоянно засилващата се пушечна стрелба се смесват с непрекъсващото „Ура!" на храбрите защитници. Барутен дим обвива стръмните и остри зъбери на Орлово гнездо. Точната стрелба на опълченците и руските войски заставя противника да се оттегли. Но само за кратко. Скоро последва втора атака, още по-упорита, още по-настойчива и кръвопролитие. Склоновете на върха червенеят от хилядите фесове и чалми на низамите и черкезите. И
„изведнъж забиха турските барабани — спомня си участник в сражението, — тръбите затръбиха по цялата турска боева линия и ехото им се разнесе като вълни далеко из доловете и долчинките. Подир това се зачу от хиляди гърла зловещото: „Алла, алла" [72, с. 280].
Убедили се сами, че горе на върха защитниците са шепа хора, гъстите турски колони този път напредват с истинско настървение. Първите редици настъпват
163
буквално по труповете на своите убити другари. Главният удар сега е насочен към позициите на орловци и опълченците от 1-ва и 4-та дружина. Но нищо не е в състояние да накара гордите защитници да отстъпят. С мощно „Ура!”, с огън и щик те отблъскват дивите пристъпи на връхлитащите тълпи. По време на тази атака се проявяват с героизма си всички защитници на легендарния връх. Едни помагат на ранените, други разнасят боеприпаси, трети бързат да заемат местата на убитите. Дълбоко в тила на позицията турски снаряд подпалва кола, препълнена със сандъци патрони. С риск за живота си опълченците Генчо Тренов, Никола Георгиев и неизвестен руски войник спасяват боеприпасите. Под убийствения огън на неприятеля и с помощта на селяни от околните села патроните са отнесени в окопите на предните позиции.
Към обяд на шипченската позиция пристигат първите подкрепления — поделенията на 35-и пехотен Брянски полк. Заедно с тях числеността на отряда достига 7500 души, все още твърде малка, за да се удържат напиращите от много страни неприятелски табори.
Около 15 часа след провеждането на още две несполучливи атаки турците напредват по целия фронт. Боят достига връхната си точка. Склоновете пред Стоманената батарея са покрити с трупове на убити турски войници. Но командите на турските офицери за настъпление следват без оглед на жертвите.
„Юнашки настъпваха турските низами, това не може да им се отрече — отбелязва Стефан Кисьов. — Като слепи се увираха на нашите окопи и като катерици се катереха по скалите” [72, с. 115].
На места срещу 150—200 опълченци напират 1000—2000 турци, въоръжени до зъби, освирепели от неочаквания, нечовешки отпор. Пламнали от ярост, решени скъпо да продадат живота си, към първата неприятелска верига (около 200 войници) се хвърлят 15—20 опълченци. Позицията изтръпва, чуват се само ударите на прикладите, свистенето на сабите и ятаганите, стоновете на умиращите. Отстъпили няколко крачки назад, но тласкани от прииждащите подкрепления, турците се устремяват към заветния връх с нови викове. Нестройната стрелба на опълченците, по-ясно от всяка заповед, им подсказва, че боеприпасите на „гяурите” привършват. Тогава се случва онова, което и самите руски офицери не очакват. От Орлово гнездо към неприятелските колони политат огромни късове скали. Те се разбиват с трясък в зъберите, повличат хиляди дребни отломки, счупени оръжия, тела на убити опълченци и турски войници. Като мощна лавина срещу обърканите неприятелски колони политат стотици войници и опълченци. Щиковата контраатака и този път завършва с успех.
До 22 часа на 9 (21) август турците атакуват 9 пъти. Макар изтощени от умора, жажда и напрежение, шипченските герои намират сили да отстоят позициите си и да не позволят на Сюлейман паша прехвърлянето на армията в Северна България.
„Цялата слава на първия ден принадлежи на шепата орловци и на българските дружини — пише В. И. Немирович-Данченко, — между които имаше и 500 млади българи, доведени прели три дни съвършено неопитни.”
Тази слава, придобита с толкова героизъм и мъжество, повдига самочувствието на защитниците, укрепва вярата им в окончателната победа над поробителя. Понесло тежки загуби, турското командване е принудено да изостави идеята за фронталната атака и разработва нови планове за обходни действия срещу руско-българския отряд.
На следващия ден — 10 (22) август, под прикритието на непрекъсната артилерийска стрелба започва ново прегрупиране на турските сили. Сюлейман паша се надява, че един обход на десния фланг на шипченската позиция откъм Малуша ще му позволи да мине в тила на отряда и да го удари от 3 страни — изток, запад и юг. Във връзка с това са сформирани четири нови колони. От юг и югоизток
164
Шакир паша трябва да нападне с 16 табора и 20 оръдия. Под негово командване е поставена и колоната на Вейсел паша, която с 5 табора следва да прекъсне връзката на шипченските защитници с Габрово. Други 13 табора с 6 оръдия под разпореждането на Салих паша трябва да настъпят към централния участък на бранещите се позиции, а Расим паша с 10 табора, три оръдия и отряд черкези да атакува укрепленията откъм връх Малуша и оттам — десния фланг на Шипченския отряд.
Промените в турския лагер не остават скрити за руското командване. В навечерието на боя с оглед на новата обстановка по заповед на ген.-майор Н. Г. Столетов прегрупиране на военните части е извършено и в редовете на руско-българския отряд. На връх Св. Никола са съсредоточени четири роти от Брянския полк, една рота от Орловския полк, 4-та опълченска дружина и 2 батареи. За боен резерв на участъка с определена 1-ва опълченска дружина.
На десния фланг около главната позиция са разположени 4 роти от Брянския и Орловския полк с 14 оръдия, а на левия фланг (на изток от Кръглата батарея) — 2-ра, 3-та и 5-а опълченска дружина. Тук, под Кръглата батарея, е разположен и щабът на отряда, в който се намират генералите Н. Г. Столетов, В. Ф. Дерожински и В. Д. Кренке [13, с. 22].
Преди изгрев слънце на 11 (12) август в 4 часа противникът открива силна пушечна и артилерийска стрелба. По цялата шипченска позиция с трясък избухват стотици снаряди. Облаци дим обгръщат от всички страни окопите на защитниците. Разнасят се и първите залпове откъм страна на прегрупираните турски линии. Точно в 5 часа от връх Малуша започват да се спускат четири турски колони, които според предварителния план се насочват за овладяване на най-важните отбранителни звена. Под погледа на българи и руси войниците на Сюлейман паша се разгръщат като гигантски клещи, заплашващи да обхванат в огнен обръч отряда на ген.-майор Н. Г. Столетов. Два часа след първия залп на артилерийската подготовка край Волинската височина закипява ожесточено отражение. Без оглед на многобройните жертви таборите на Расим паша се доближават плътно до българските окопи. И двете страни буквално стрелят от упор. Към левия фланг на Стоманената батарея с адски огън настъпват частите на Шакир паша, а срещу Кръглата батарея с всички сили напредва Вейсел паша. Фанатазирани и обезумели от ярост, нападателите напират от много страни. Като малък остров сред разгневеното море опълченци и руси отбиват следващите на вълни атаки. На места боят се превръща в ръкопашна схватка. Но докато Сюлейман паша хвърля в сражението все нови и нови части от своите 15 резервни табора, защитниците трябва да разчитат на собствените си сили. „Кажете вярно — моли полк. А. О. Липински командира на отряда, — ще има ли помощ за нас. .Ала отговорът е само един: „Свежа помощ, както ти е известно, няма, вземи половин дружина, но знай, че така се отслабва левият фланг" [56, с. 161].
И вместо необходимата подкрепа легендарният Столетов дава нова заповед — по целия фронт на защитата да проехти мощно славянско „Ура!”. Приели стройните викове като признак за приближаващата се помощ, обезверените неприятелски кордони се люшват отново назад. Тогава върху всяка крачка, върху всяка педя земя от шипченската позиция се разиграва няма, ала изпълнена с ужас и величие кървава драма. Към окопите на оределите защитници се хвърлят генерали, офицери, санитари, всички, които имат все още сили да спрат с гърдите си връхлитащия враг.
Към 9 часа в тила на Кръглата батарея проникват първите 5 турски табора, а към Узункуш напредва стремително многобройна черкезка маса. Положението става неудържимо. Да се моли за помощ, няма откъде. Тогава кап. Кончиелов
165
със своите 428 бойци се вдига на щикова атака. Две хиляди турски войници трябва да отстъпят безредно пред мъжествения щурм на защитниците.
Сега ударът на противника следва друго направление — там, където с последни сили се бранят опълченците от 2-ра, 3-та и 5-а дружина. Четири пъти вражите пристъпи достигат до опълченските прикрития, но винаги отстъпват с големи загуби. В този върховен миг на напрежение, когато патроните не достигат, когато прегрелите пушки отказват да стрелят, над окопите се надига смелият опълченец Леон Крудов. Той грабва неизбухнала турска граната и се хвърля към настъпващите вериги с вик: „Братя, ако ще мрем, така да мрем", и увлича стотици опълченци. Облени в пот, забравили за смъртната умора, с огън и щик героите отблъскват този неприятелски пристъп.
Около 4 часа следобед над Волинската височина надвисва смъртна опасност. Срещу оределите линии на бранителите турците настъпват със страшна сила. Шепата герои са пометени, а ликуващите табори се понасят неудържимо напред. Напразно. С няколко оцелели артилеристи подпоручик Поликарпов открива убийствен огън срещу настъпващите колони. Мястото на убитите артилеристи заемат български опълченци. Дружен салют принуждава неприятеля да залегне. В този критичен момент от левия фланг на позицията еква гласът на майор К. Б. Чиляев — командир на 3-та опълченска дружина.
„Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни, следователно път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ний всинца ще положим костите си за освобождението на България."
Изведнъж от окопите гръмва песента „Шуми Марица". Подемат я стотици опълченци, руски войници, офицери. В атака политат дори ранените и малката санитарна част, която се намира на позицията. Пристъпът на противника и този път е спрян. Но неспирните турски атаки бушуват по цялата позиция. По стръмните зъбери на Св. Никола продължават да лазят хиляди турски войници и башибозуци. Числото на убитите герои постоянно нараства, привършват последните боеприпаси. Едно след друго замлъкват руските оръдия.
„Да се бием нямаше с що, патрони нямаше — разказва опълченецът М. Манчев. — „С камъни" — извикаха някои... При последното предложение всички задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните..."
Някъде срещу напиращите орди политат телата на убити опълченци. С последни сили, с чутовен героизъм и невероятна воля шепата опълченци тръгват срещу душманските орди на последна атака [158, с. 162].
„Всички чакахме със замиране на сърцето развръзката на кървавата драма — пише подпоруч. Стефан Кисьов. — Всички чакахме последната си минута, но всички бяхме решени скъпо и прескъпо да продадем живота си."
Само миг и катастрофата с неизбежна. В този върховен момент на напрежение в тила на позицията еква задружно „Ура!", онова мощно „Ура!", което не се е разнасяло в нито едно сражение до този момент, което сякаш събира във величав акорд силата на мъжеството, на геройски пролятата руска и българска кръв, на вярата в изгряващата свобода.
„Когато турците се готвеха да нанесат последния смъртоносен удар на защитниците на шипченската позиция, когато предните им редове бяха излезли вече на шосето, неочаквано за тях, на и за нас се яви помощ на уморените шипченски защитници, редовете на които бяха съвсем разредени. Един батальон от Четвърта стрелкова бригада, качени по двама войници на един казашки кон, пристигна пръв. Тоя батальон собствено спаси и шипченската позиция" [72, с. 230].
Умората, стотиците убити, гладът и жаждата сякаш не съществуват. Заедно с 205 стрелци героите се хвърлят в нова атака. Неподозирани сили бликват в сърцата на оцелелите. Тяхното мощно „Ура!" поразява объркания неприятел. Един
166
след друг са изтласкани впилите се като огнени остриета турски табори. С щурм е превзета и Волинската височина. Шипка, превърнала се през тези епични дни в символ на българската свобода и българо-руското бойно братство, е спасена.
Затихват топовната и пушечната стрелба. Само ехото на виковете и тропотът на безредно отстъпващите табори се носят далеч от обгърнатите в барутен дим позиции. Над върха ляга необичайна тишина. Съпроводен от неколцина щабни офицери, към легендарната Стоманена батарея се приближава ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки, новият ръководител на отбраната. Картината, която се разкрива пред погледа му, е затрогваща и величава. Изправен в целия си ръст, в разкъсана униформа и с окървавено лице, до налягалите артилеристи стои млад поручик. „Какво, спят ли? — пита генералът. — Не, Ваше Превъзходителство, те всички са убити” — отговаря офицерът, без да вдигне поглед. Тук, край нажежените още дула на оръдията, с трепереща от вълнение ръка ген. Радецки пише своето първо донесение до Главния щаб: „За да кажеш кои са се отличили, трябва да напишеш всички” [56, с. 163].
Амбициозен, разполагащ с още свежи сили, Сюлейман паша не иска да се признае за победен. Въпреки поражението той изпраща телеграма на 10 (22) август, с която известява Цариград, че защитниците „не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат”, че техният окончателен разгром е въпрос на часове. След като попълва загубите в разстроените табори и подготвя нови оперативни планове, призори на 12 (24) август противникът отново атакува. И както през изминалите 3 дни, стремителното напредване е предшествано от продължителна артилерийска подготовка. Последователно в боя са вкарани таборите на Расим паша и Вейсел паша. Главният удар е насочен от запад и към левия фланг в тила на шипченската позиция. Около 5 часа боят се разгаря по цялата линия. Ожесточени ръкопашни схватки закипяват пред позициите на Кръглата и Стоманената батарея. С дружните усилия на 2-ра и 3-та опълченска дружина и 3 руски роти промъкналият се до бруствера на Стоманената батарея турски табор е отбит. Без успех завършват и всички опити на противника да овладее връх Св. Никола.
През този ден особено кръвопролитни са боевете на десния фланг на защитата. Ураганният неприятелски огън залива със смърт окопите на българи и руси. Тежко ранен е ген.-майор М. И. Драгомиров, който, напускайки боя, дава последна заповед до героите — да се държат „до последна капка кръв” и да не разрешат на враговете да преминат Балкана. Разполагайки вече със значителен резерв, ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки изпраща подкрепления, дава заповеди за бързи и неочаквани контраудари, които всяват истинска паника в редовете на разколебаната Сюлейманова армия. Към 4 часа следобед сражението е прекратено по целия фронт. Оказва се, че броят на жертвите сред руси и българи е значителен — 3348 убити, в това число 108 офицери и един генерал (ген.-майор В. Ф. Дерожински). Още по-големи са жертвите на противника — 6750, в това число 233 офицери.
По нареждане на ген.-майор Ф. Ф. Радецки в разположението на руските части и Опълчението са извършени промени. На предна линия излизат новопристигналите подкрепления, а с изключение на 4-та опълченска дружина, която не участва в старозагорското сражение, всички опълченци са насочени към с. Зелено дърво за охрана на десния фланг. Боевете за Шипченския проход продължават и през следващите два дни — 13 (25) и 14 (26) август, — но безразсъдното упорство на турците им донася само още по-големи жертви. Нищожните успехи, постигнати през предишните дни, са окончателно заличени. Така завършва шестдневната епична борба, която влиза заслужено по страниците на нашата история като
167
„епопеята на Шипка". Проявявайки необикновена упоритост, мъжество и героизъм, легендарните защитници изпълняват достойно голямата задача, поставена от руското командване — нито един войник от армията на Сюлейман паша да премине Балкана и да окаже помощ на обсадената турска войска край Плевен. Да поздрави опълченците за проявения героизъм във военния лагер край с. Зелено дърво пристига началник-щабът на действащата армия ген.-адютант Л. А. Непокойчицки. Застанал сред построените в каре опълченски дружини, той им изказва личната благодарност на императора и главнокомандващия, на всички войници от армията и на целия руски народ.
Успешната отбрана на шипченската позиция има огромно военнополитическо значение. Освен че разстройва из основи турските военни планове, победата на смесения българо-руски отряд намира дълбок отзвук сред двата воюващи лагера. Възпитавани години наред от революционната партия на Левски и Ботев, от най-светлите умове на българското културно и политическо възраждане, опълченците доказват с кръвта си и с безпримерния си подвиг в името на свободата, че българската нация е узряла за независимо съществуване.
„Шипка — пише по-късно ген.-майор Ф. Ф. Радецки, — това е заключена врата, през месец август тя издържа на един тежък удар, с който Сюлейман паша се помъчи да я пробие, за да мине в Северна България, да се съедини там с Мехмед Али и Осман паша, за да раздели руската армия на две части и ѝ нанесе решително поражение. Следните четири месеца Шипка прикова 40-хилядната турска армия, отвлече я от другите пунктове на театъра на бойните действия и с това улесни успехите на другите два наши фронта. Накрай тази същата Шипка подготви капитулацията на една втора неприятелска армия, а през януари тя послужи като отворена врата за победоносното шествие на една част от нашата армия към Цариград" [41, с. 147].
След поражението през август и неуспешния последен опит на Сюлейман паша да прехвърли войските си на север от Балкана на 5 (17) септември 1877 г. започва периодът на т. нар. шипченско стоене. Всъщност зад този израз, както и зад краткото съдържание на телеграмите на ген.-майор Ф. Ф. Радецки — „На Шипка всичко е спокойно" — се крие дълбокият драматизъм на стотиците дни, изпълнени с ново мъжество и героизъм. С изненадващи нападения, с пушечен и артилерийски огън турците не престават да безпокоят защитниците. Особено тежко става тяхното положение през зимните месеци, когато всеки мразовит ден изтръгва от редовете на руските бойци и опълченци стотици жертви. За по-малко от два месеца през ноември и декември заболяват тежко 5166 души. Неравната борба със снежните виелици е най-тежка от 4 (16) до 8 (20) декември. Снегът засипва цялата позиция, секретните постове и палатките на бойците. Бурята бушува непрестанно ден и нощ и свлича в ледените си пропасти поразените от бяла смърт войници.
„Дрехите. . . представляват дебела ледена кора — пише очевидец, — свиването на ръцете е почти невъзможно... падналите не могат да се изправят без чужда помощ и снегът за 3—4 минути ги засипва. Шинелите така са замръзнали, че полите не се огъват, а се чупят... От мраза и бурята не можем да се укрием никъде" [56, с. 167].
ПАДАНЕТО НА ПЛЕВЕН
В началото на есента положението на Дунавската армия се променя забележимо. След епопеята на Шипка тежки загуби понася противникът в Северна България. Край селата Щръклево, Хайдър (дн. Кардам), Аязлар и Карахасан (дн. Зараево)
168
се водят тежки сражения, завършили с овладяването от русите на важни стратегически позиции. Особено крьвопролитно протичат боевете за Кирчан баир и височината Ашика до с. Аязлар. Шест пъти бойци от 129-и пехотен Бесарабски, 131-ви пехотен Тирасполски, 2-ри пехотен Софийски и 1-ви пехотен Невски полк отблъскват с щиков удар многоброен неприятел. Без достатъчно артилерия, муниции и вода, при 39 градуса горещина, руските бойци спират движението на Мехмед Али паша към Велико Търново и така облекчават чувствително действията на руси и румънци край Плевен [42, с. 86].
Големи загуби в жива сила и техника търпят турците край селата Горско Абланово и Кацелево. С цел да стигне до гр. Бяла и така да се яви в тила на северната руска формация Мехмед паша изтласква русите към с. Острица, а при Горско Абланово достигат на 100—200 метра от позициите на 33-а пехотна дивизия. С цената на 1300 убити и двойно повече ранени ген. А. А. Тимофеев успява да задържи турския щурм и да спре противника край бреговете на р. Бели Лом.
След отстъплението на 13-и руски корпус от лагера край р. Черни Лом Мехмед Али паша продължава да държи инициативата в свои ръце. Сформирани са 2 нови военни групировки: Разградска начело с Ахмед Еюб паша, която трябва да проникне в пространството между реките Черни и Бански Лом, и Джумайска — със задача да разгроми 32-ра пехотна дивизия, за да превземе старата българска столица Велико Търново. След като претърпял несполука, този път Мехмед Али паша е сменен от поста главнокомандващ, който бил поверен на личния му съперник Сюлейман паша [42, с. 88].
Без да променя основния план, след бърза дислокация на бойните части Сюлейман паша предприема мощен удар срещу укрепената руска позиция при селата Мечка и Тръстеник. На 25 ноември 30 000 турски войници и 54 оръдия преминават р. Русенски Лом и атакуват предните части на 12-и корпус. Но с пристигналите навреме руски резервни части (45-и Азовски, 46-и Днепровски, 131-ви Тирасполски и 132-ри Бендерски полк) неприятелят е принуден да отстъпи на първоначалните си позиции [113, вып. 70, 213—217].
С неуспех завършва и опитът на Сюлейман паша да разгроми руския Еленски отряд и да настъпи по направлението Велико Търново — Плевен. В края на ноември и първите дни на декември 1877 г. в Еленския Балкан за овладяването на т.нар. Марянска позиция турците съсредоточават над 30 000 души редовна войска и башибозук. Без оглед на жертвите Сюлеймановите войски настъпват крачка по крачка, но въпреки превземането и опожаряването на Елена те не успяват да изпълнят своя план. След едно тежко и крьвопролитно сражение при Златарица предвожданите от Керим паша предни части са заставени да отстъпят и заедно с останалите край Елена табори да се изтеглят край селата Беброво и Константин [42, с. 94].
Пропада и старата Сюлейманова идея да разгроми левия фланг на Източния отряд недалеч от бреговете на Дунав. Привличайки нови войскови съединения от Тутракан, Силистра и Разград, на 12 (26) декември 1877 г. той започва ново кръвопролитно сражение край селата Мечка и Тръстеник.
„Към 10 часа на 12.XII. т.г. противникът разположи по височините край с. Пирогово около 20 оръдия и артилерийският бой започна с пълна сила — четем във военно донесение. — Пехотата тръгна в атака, но нашите войски я отблъснаха със силен пушечен огън."
В действие влизат и палубните батареи на някои руски кораби по Дунав. В същото време от позициите при Тръстеник русите успяват да минат в тила на противника, атакуващ при с. Мечка. Така, притиснати от две страни, турците са принудени да отстъпят безредно, оставяйки на полесражението над 800 убити и ранени войници. В това сражение в плен едва не попада и самият Сюлейман паша [23, с. 286].
169
И неслучайно в оценка на Главната квартира за тези паметни сражения четем:
„Немалка слава и признателност заслужава войската от Русчушкия отряд, на която се падна тежката задача — охрана на левия фланг на заетото от нас в началото на кампанията огромно пространство. Тази задача беше изпълнена блестящо независимо от трудностите, произтичащи от задържането на значително по-силния неприятел на голямо протежение, при непрекъснатото отхвърляне на опитите му да пробие нашите линии" [42, с. 95].
От голямо значение за овладяването на Плевен се оказва и второто победоносно сражение за Ловеч. Ограден от почти всички страни с високи хълмове, градът е превърнат в истинска крепост от турските войски. Под командването на Рифат паша 8000 войници отбраняват две солидни позиции (на източния и на западния бряг на р. Осъм) от окопи, траншеи и специални заграждения.
Проучил с помощта на български разузнавачи разположението на противниковите сили, ген. Л. И. Имертински решава да насочи удара на своя отряд към т.нар. Рижа планина. За тази цел е проведена демонстративна атака по левия турски фланг. В същото време лявата руска колона под ръководството на ген. Скобелев нанася главния удар. Към 5 часа на 22 август (3 септември) 1877 г. атаката започва с артилерийска подготовка от 68 оръдия, която за съжаление няма желания ефект. Макар и с по-малки части, в 7,30 часа турците неочаквано контраатакуват. Но още преди да получи заповед, храбрият генерал Доброволски нарежда атака на нож. Хиляди руски и турски войници се счепкват в тежка кървава схватка. На места боят се води гърди срещу гърди. Не издържали на твърдия руски натиск, турците отстъпват на левия бряг на р. Осъм. Но малцина са доволни от постигнатия успех. На полесражението остават да лежат завинаги десетки убити и тежко ранени руски воини [112, 136—137].
Към обяд на същия ден с подкрепата на артилерията лявата руска колона преминава в стремително настъпление. За кратко време (този път с цената на малко жертви) русите помитат противниковата защита на Рижа планина и овладявайки лесния бряг на реката, превземат гр. Ловеч. С изненада обаче в щаба на отряда установяват, че турците се оттеглят на север от града, където ги очакват нови добре укрепени позиции. За да затвърди постигнатия успех, ген. Скобелев решава да атакува в движение. Първи под турския обстрел попадат бойците от Калужкия и Либавския пехотен полк. И тъй като на десния фланг местността е лишена от гори и други естествени укрития, загубите са твърде големи. Въпреки това руската атака не спира нито за миг. Към 17,30 часа турските табори не издържат на силния огън и панически напускат отличните си укрития, преследвани до падането на нощта [112, с. 137].
Превземането на Ловеч е свързано и с един любопитен епизод от развитието на войната. В желанието си да помогне на своя любимец Рифат паша обсаденият в Плевен Осман паша насочва неочаквано към Ловеч военна част от около 12 000 войници. С помощта на артилерията русите успяват да спрат настъпващата турска войска. Но за съжаление командирите на 4-ти и 9-и корпус ген. П. Д. Зотов и ген. Н. П. Криденер не използват случая да унищожат противника в открит бой и да навлязат в обсадения град или поне да облекчат максимум предстоящата атака.
„По този начин — отбелязва в дневника си Д. Л. Милютин — и този път, когато неприятелят се осмелява да атакува с 25 хил. (?) двата корпуса, нашите стратези не съумяват да се възползват от благоприятния случай да разбият противника, а останали удовлетворени, че са го принудили да отстъпи" [52, т. 2, с. 209].
Положението на турската армия се утежнява и от включването на Румъния във войната. Още по времето на руското дебаркиране през р. Дунав румънската
170
крайбрежна артилерия обстрелва важни опорни пунктове на общия неприятел. Но пълноценното включване на румънците във войната датира от 24 юни (6 юли), когато 4-та дивизия преминава Дунав и един полк кавалерия и полк доброволци сменят руския гранизон в Никопол. Други части на дивизията са насочени към Плевен и вземат участие във втория щурм срещу Осман паша. Месец по-късно в Главната квартира на Дунавската армия руският император Александър II и румънският княз Карол вземат решение князът да оглави Западния отряд, руският генерал П. Д. Зотов да бъде назначен за негов началник-щаб. Така в края на август 1877 г. действащата на Балканския боен театър румънска армия достига 211 000 плюс 30 000 румънски войници, съсредоточени в Никопол, северозападно от Плевен, във Видинската крепост и укрепения четириъгълник. В същото време Турция можела да разчита на около 315 000 войници, над 100 000 от които в земите на юг от Балкана [112, с. 134].
При такава сравнително благоприятна обстановка руското командване се заема трескаво с подготовката на новата атака срещу Плевен. По време на нейното осъществяване се оказва, че обединените руско-румънски сили възлизат на 84 000 души и 424 оръдия, докато Осман паша можел да разчита на 32 000 войници и 70 оръдия. Въпреки това превъзходство в жива сила и техника на обединените войски се налага да решават сложни проблеми, свързани преди всичко със здравите и ефективни турски укрепления. Според сътрудниците на ген. Зотов налага се предварителна мощна артилерийска подготовка, която да разстрои противника и да разруши част от здравата му отбранителна система. Едновременно с това според щаба на обединените руско-румънски войски урганният артилерийски огън ще позволи на пехотата да се придвижи близко до турските укрепления и едва ли не незабелязано да заеме нови позиции.
Точно по приетия план рано сутринта на 26 август (7 септември) от гърлата на около 130 оръдия турските окопи и траншеи са засипани с хиляди огнени гюлета. Тук-там по укрепената противникова линия пламват пожари, с просто око се вижда как турски войници откарват повредени топове към вътрешността на града. Използвайки изненадата и слабия ответен огън на противника, първите пехотни части от отряда на ген. Имертински и почти цялата румънска пехотна дивизия се доближават на 200—300 м до противниковите траншеи [113, вып. 41, 67–68].
На 28 август (9 септември) пехотните части предприемат първите набези към добре укрепилия се противник на Зелените височини. Противно на очакванията тези сражения и от двете страни се водят твърде предпазливо. Затова и загубите са все още малки и не могат да повлияят на по-нататъшния ход на борбата. Недоволен от развитието на боя, ген. Зотов свиква военен съвет, който констатира, че и пораженията от артилерийския огън са повече от скромни. Всичко разрушено през деня, свидетелстват пленени турски войници, се поправя през нощта и на следващия ден възможностите за отбрана се възстановяват почти напълно. По предложение на висши руски и румънски офицери се взема решение канонадата срещу турските окопи да продължи, но от по-близко разстояние, което ще позволи да се нанесат далеч по-големи загуби на противника [113, вып. 41, с. 188].
В последна сметка се оказва, че четиридневната артилерийска бомбардировка не донася очакваните резултати. При това положение ген. Зотов се обявява за артилерийската подготовка и даване на сигнал за всеобщ щурм. Тази стъпка се налага и от обстоятелството, че все пак под грохота на оръдията обединените сили от север, изток и юг успяват да се приближат твърде близко до противниковата защита. Търсейки най-удобното разположение на силите, обединеният
171
руско-румънски щаб разполага на височините северно и североизточно от Гривица 3-та и 4-та румънска пехотна дивизия, а 2-ра дивизия задържа като резерв в близкия тил.
В центъра на проектираната атака, между селата Гривица и Радушево, е насочен 9-и корпус, а между Радушево и р. Тученица — 4-ти корпус. Лявото крило, на което се възлагат големи надежди, съставлява покрилия се вече с бойна слава отряд на княз Имертински. Южно от с. Радушево е насочен почти целият резерв на Западния отряд — 1 пехотна бригада, 1 пехотен и 1 хусарски полк и 4 батареи, окопали се зад частите на 4-ти корпус [112, с. 141]. Залагайки и този път на изненадата, ген. Зотов нарежда масираната атака срещу Плевен да започне точно в 15,00 ч. на 30 август (11 септември). И този път първата заповед е отправена към артилерийската част:
„С разсъмването от всички батареи да се открие най-силен огън по неприятелските укрепления и той да продължи до 9 часа същия ден — четем в заповедта. — В 9,00 часа едновременно и изведнъж да се прекрати всяка стрелба по неприятеля. В 11,00 часа през деня да се открие отново усилен артилерийски огън от всички батареи. Един час до 2,50 ч. отново да се прекрати огънят от всички батареи, а в 2,50 часа отново да започне усилена канонада, прекратявайки стрелбата само на тези батареи, действията на които могат да възпрепятстват настъплението на войските” [95, т. 5, с. 165].
Очевидно и този път ген. Зотов залага на любимия си маньовър — страх у противника, че след всяка масирана бомбардировка ще последва руска атака на нож. Както ще видим обаче, оказва се, че нервите на неприятеля понасят лесно и психологическата страна на грозния оръдеен тътен.
За съжаление, преувеличавайки числеността на турската армия и осланяйки се преди всичко на сведения от пленени турски офицери, генералът избира погрешно посоката на главния удар. Вместо атака от запад, където турските укрепления са или най-слаби, или въобще липсват, началник-щабът на обединените сили избира посочените по-горе 3 направления, от които Осман паша през цялото време очаква тежкия масиран удар на многобройния неприятел. В деня на щурма завалява продължителен дъжд, който не само че затруднява видимостта, но прави особено мъчно придвижването на войските по разкаляните пътища. За жалост нито един военачалник не смее да поиска отлагане на щурма, тъй като с него се отбелязва рожденият ден на императора, а на ген. Зотов повече от всичко се иска да поднесе на своя господар тъкмо в този ден големия си подарък — падането на Плевен.
Както много пъти дотогава, и сега артилерийската бомбардировка, започнала в 6,00 часа сутринта, не носи желания резултат. Но въпреки това точно в 15,00 часа румънски части атакуват десния фланг на Гривицките редути. Много скоро на помощ пристига 1-ва бригада от 5-та руска пехотна дивизия командвана от ген. М. В. Радинов. Почувствали здравото рамо на руските батареи, румънците се хвърлят в четвърта смела атака, която им донася голям успех — изтласкването на неприятеля от Гривицкия редут № 1. За пореден път съзниците не успяват да развият своя успех и позволяват на турците да насочат свежи подкрепления към тази част на фронта. Съвсем логично Гривицки редут № 2, намиращ се на 400 м от първия, остава в турски ръце, а на полесражението намират смъртта си 793 румънски войници. Тежко ранените са значително повече — 1182 души [112, с. 144].
Поради недоразумение щурмът на централния участък започва по-късно от определеното време и здраво укрепената Омар бей табия остава в турски ръце. Този неуспех на русите им струва твърде скъпо — над 4500 убити и ранени войници. Вместо масиран фронтален удар тук командването вкарва в боя последователно полк след полк, нещо, което позволява на защитниците да отблъснат атаката с най-малко жертви.
172
В сравнение с лесния фланг и с настъплението в центъра най-успешно протичат действията по левия фланг. Въпреки наличието на двата силни редута № 1 (Кованлък) и № 2 (Иса ага) отрядът на ген. М. Д. Скобелев успява да пречупи твърдата турска отбрана и да заеме третия гребен на Зелените височини. Успеят на Скобелев изглежда още по-голям, ако добавим и това. че бойците му преодоляват силно пресечена местност, прорязана от дълбок ручей, затрудняващ силно придвижването им към турските укрепления. Освен това оказва се, че редут № 1 е свързан в северно направление с друго укрепено съоръжение (Баглар баши), откъдето по дълбока траншея противникът прехвърля свежи сили и муниции [113, вып. 41, 219-223].
Тежкият терен и здравите противникови укрепления не са в състояние да спрат щурма на първия руски ешелон, състоящ се от двата елитни полка — Владимировски и Суздалски. Силният турски огън обаче заставя бойците да залегнат и минути след това да дочакат втория ешелон — Ревелския полк. Атаката бива подновена с нова сила. Но и този път невероятно силният пушечен огън на заелия отлични позиции неприятел спира настъплението. Настъпва решителният момент. В невъзможност да стори друго ген. Скобелев хвърля в боя последния си резерв — Либавския полк и два стрелкови батальона. От този миг насетне сражението се превръща в ръкопашна схватка. Грозният вик на хиляди мъжки гърла се смесва с предсмъртния стои на стотици убити войници и от двете страни. В критичния момент обаче, когато дошлите турски подкрепления вещаят нов руски неуспех, яхнал белия си кон, в центъра на сражението, с гола сабя в ръка се появява самият ген. Скобелев. Окрилени от неговата храбра постъпка, хиляди руски богатири тръгват на последна атака. В 16,30 часа в руски ръце попада Кованлъшкият редут, а малко по-късно — и редутът Иса ага. Пътят за всеобщо настъпление към Плевен най-сетне е открит. Но смятайки, че и този щурм завършва с неуспех, от щаба на съюзните войски не дават сигнал за всеобщо настъпление. И тази възможност, извоювана с кръвта на хиляди убити войници и офицери, е пропиляна с лека ръка.
Като се възползва от грешката на съюзното командване и давайки си сметка за надвисналата смъртна опасност над града, Осман паша насочва към Зелените възвишения почти целия си резерв. Едновременно с това към този участък на фронта са изпратени подкрепления от други райони на защитата. Рано су тринта на 31 август (12 септември) 1877 г. турците предприемат мощна атака. Четири пъти хиляди низами стигат до руските укрепления, но задружният им огън ги принуждава да отстъпят. Едва на петия път, когато в боя геройски загива и комендантът на Кованлъшкия редут майор Горталов, защитниците на превзетите укрепления остъпват на старите си позиции. Подобно на първите два и третият щурм на Плевен завършва без успех [114, 170—171].
В това най-кръвопролитно сражение по време на войната загиват 13 000 руски и 3000 румънски войници. Жертвите сред турските войски са далеч по-малки — едва 3000 души. Оказва се, че при наличието на толкова командири ефектът от бойните заповеди е чувствително накърнен. Нека още веднъж припомним, че формално начело на Западния отряд стои румънският княз Карол, а фактическото ръководство се осъществява от началника на Генералния щаб ген. Зотов, който командва и руските части. В същото време в лицето на ген. Чернат румънските дивизии имат своя пряк началник. Не стига това, но по време на целия бой всички те твърде често се консултират с дошлите там император Александър II, с военния министър Д. А. Милютин и с главнокомандващия Дунавската армия велик княз Николай Николаевич.
Наред с големия неуспех вероятно и това обстоятелство стават причина в лагера на съюзниците да се заговори за оттегляне от Плевен и прехвърлянето на
173
войските обратно в Румъния. И този път намесата на военния министър охлажда разгорещените спорове и съюзният военен съвет взема правилно решение — блокада на Плевен.
На първо време са извършени промени в командването на Западния отряд. За помощник на княз Карол е назначен извиканият от Петербург инженер генерал Е. И. Тотлебен, а ген. Зотов заема своето предишно място като командир на 4-ти корпус. Спечелилият си вече популярност в армията ген. И. В. Гурко оглавява и веднага се заема с реорганизирането на всички кавалерийски части [111, т. 6, с. 38].
Опитът на турците да попречат на руските планове за пълно блокиране на Плевен са провалени един след друг. След неуспеха на конните отряди, ръководени от генералите Крилов и Лошкарьов, да прекъснат снабдяването на турските войски по пътя София — Плевен новосъздаденият Западен отряд (наброяващ заедно с частите на гвардията 50 000 души) начело с ген. Гурко успява да изпълни първото начертание на ген. Тотлебен. Край селата Гривица, Телиш, Горни и Долни Дъбник турците търпят тежки поражения и губят окончателно жизненоважната връзка с останалите султански сили. Окуражени от развитието на военните действия, през ноември Западният фронт заема Етрополе и Орхание (дн. Ботевград) — две от най-важните противникови средоточия. При това положение за обсадения в Плевен Осман паша остава един-единствен изход — разкъсване на блокадата и бързо отстъпление в западна посока. На 28 ноември (10 декември) 1877 г. при опит да форсира р. Вит армията на Осман паша е разбита, а самият той, ранен, попада в плен. „Костеливият орех на войната", както европейската преса назовава Плевен, е освободен. В ръцете на победителите попадат 10 паши, 21 280 офицери, 40 000 войници и 77 оръдия. След тази голяма руско-румънска победа на страната на съюзниците влиза и Сърбия. От този момент насетне обединените християнски сили преминават към дългоочакваното настъпление.
РАЗГРОМ НА ТУРСКАТА АРМИЯ
На 30 ноември (12 декември) в с. Пордим, Плевенско, под ръководството на император Александър II се провежда военен съвет. Присъстващите там първи ръководители на Дунавската армия трябва да решат важния въпрос за зимното преминаване на Балкана. За разлика от тогавашната теория и практика на бойните действия ген. Д. А. Милютин предлага неочаквано за противника форсиране на планинските проходи и стремително напредване на войските в Тракия. Смутен от дръзкото предложение, императорът демонстрира колебливо поведение, но аргументите на военния министър ген. Н. Н. Обручев и други висши офицери го убеждават в правилността на идеята.
Според взетите на съвещанието решения общият замисъл на зимния поход се заключава в нанасянето на съкрушителен удар в центъра и левия фланг на турската отбрана и бързо напредване към заветната цел — Цариград. Що се отнася до Източния отряд на престолонаследника Ал. Александрович, той както и досега ще продължи да държи под обстрел турските военни части в четириъгълника Силистра, Русе, Шумен и Варна. Тежката задача по прехвърлянето на войските се възлага на 3 отряда, командвани от генералите Й. В. Гурко, П. П. Карцов и Ф. Ф. Радецки.
След това паметно решение са очертани по-нататъшните операции на румънските войски. Прочистили пространствою между реките Вит и Искър, до този момент смесени румънско-руски отряди успяват да превземат Оряхово и
174
Лом и така се подготвят условия за по-нататъшно напредване в северозападна посока.
От началото на декември 1877 г. войските на княз Карол — четирите румънски дивизии, са разположени в следния ред: една дивизия на румънския бряг срещу Русе и Силистра, друга — на гранизон в градовете Никопол, Плевен и Оряхово, трета под наименованието Западен корпус е ориентирана в посока Белоградчик — Видин. Този корпус е поддържан от резервна дивизия, стационирана в гр. Калафат, но и без нейната намеса руските и румънските бойни части успяват да изпълнят поставената им задача.
Така още в първите дни на декември 1877 г. освободените значителни руско-румънски сили край Плевен се заемат с изпълнението на смятаното за невъзможно зимно форсиране на Балкана.
Усилен с три дивизии на 2(14) декември 1877 г. Западният отряд, командван от ген. Гурко, достига 71 383 души и 318 оръдия [113, вып. 61, с. 83]. Със специална заповед на княз Николай Николаевич е определена и главната задача на военното съединение: от линията Охрание—Етрополе—Златишкия превал да премине Стара планина през прохода Арабаконак, да разбие армията на Шакир паша и след като превземе София, по долината на р. Марица към Пловдив да излезе в тила на турските войски [113, вып. 61, с. 212].
Що се отнася до турските сили, според разузнаването те са разпределени по следния начин: на Арабаконак и Ташкесен (дн. Саранци) около 20 000 души, край с. Литаково — 3000 души, в Златица около 6500 души, в София — 8000 души и по протежението Берковица—Пловдив — още 10 000 души, или общо 47 000 души. Съдейки от разположението на войските, не е никак трудно да се види, че най-голямо внимание турският щаб отделя на Арабаконашкия проход — нещо, което кара ген. Гурко да се откаже от фронталния удар и да предприеме действия по фланговете на противника.
Първата заповед за движение на войските е дадена на 11 (23) декември. Наред с конкретните указания за начина, по който трябва да се построят частите, тяхното осигуряване с оръжие (в това число артилерия), боеприпаси и храна, в заповедта са посочени и трите основни колони за настъпление. Според разпореждането колоната на главните сили се състои от авангард и 2 ешелона, наброяващи 35 000 души. Те трябва да се придвижват по направлението с. Врачеш — с. Чурек — с. Потоп — с. Елешница и така да излязат в тила на основните турски сили при Арабаконак.
Напредването на основното съединение войски е подкрепено по двата фланга от колоните на генералите Н. Н. Веляминов и В. Д. Дандевил. Първата колона, състояща се от 6 батальона, 16 ескадрона и 16 оръдия, получава заповед да настъпи от с. Врачеш към връх Мургаш и с. Желява, втората (9 батальона, 6 ескадрона и 14 оръдия) — през Етрополе към връх Баба и с. Буново.
В същото време за задържане на турските части на Арабаконак са определени отрядите на ген. Шувалов и ген. Олденбургски, общо около 6000 души. Те ще действат фронтално срещу прохода и при евентуално турско отстъпление трябва незабавно да се заемат с преследването на противника. Към тях следва да се присъедини отрядът на ген. Шилдер-Шулднер, оставащ на позиция при селата Врачеш и Скравена. Общото командване на трите отряда се възлага на командващия 9-и корпус ген. Н. Криденер [113, вып. 61, с. 274].
Ден преди похода войниците получават строго определени количества боеприпаси, храни и фураж. Оказва се, че на места един войник разполага с не повече от 50—60 патрона, с тридневен запас от сухар и храни за обозните животни, но никой не се оплаква от недоимъка. Мъжествено посрещат войните на ген. Гурко
175
и страшните студове, които сковават планината дни наред. Средно за денонощие при крайно трудни условия, носейки на ръце част от разглобените оръдия, личното оръжие и боеприпасите, частите преминават по десетки километри. Нощуват там, където ги настигне тъмнината, и много често се събуджат затрупани от 15—20 см сняг. В продължение на 6 дни от 13 (25) до 18 (30) декември 1877 г. главните сили на Западния отряд и дясната колона на ген. Веляминов освобождават селата Чурек, Потоп, Елешница, Негушево, Яна, Желява, Бухово. Навсякъде руските богатири са посрещнати с неописуема радост от признателните българи, приели в домовете си премръзналите и изморени герои.
Все пак бавното придвижване на войските по заснежените планински пътеки дава възможност на противника да се ориентира в обстановката и в последния момент да се отскубне от обкръжение. За да прикрие отстъплението, Шакир паша заповядва на Бекир паша да заеме позиция западно от Ташкесен и така да попречи на руското преследване.
Голям героизъм при преминаването на планината показват и частите на ген. Дандевил. На 16 (28) декември, когато колоната доближава връх Баба, над нея връхлита грозна буря. Снежната виелица изтръгва дървета, а снежните навеи заличават следите на планинските пътеки. Само за няколко часа през тази страшна нощ измръзват повече от 800 души, около 15% от личния състав на колоната. Всичко това заставя генерала да върне частта си към Етрополе, откъдето 3 дни се насочва към Златишкия проход [112, 189—190].
Така, преодолели огромни трудности, в навечерието на новата 1878 г. войските на ген. Гурко заемат важен оперативен простор от Софийското поле. При това положение той решава да разгроми първо турската групировка при с. Ташкесен и едва след това да се заеме с основните сили на Шакир паша и с освобождаването на София. На 19 (31) декември разпределени в 6 колони (общо 40 батальона, 16 ескадрона и 40 оръдия) започват атака срещу Ташкесенската позиция. Непрогледната мъгла, пресечната местност и дълбокият сняг затрудняват твърде много движението на войските. Открила навреме руското напредване, турската тежка и планинска артилерия открива убийствен огън. Независимо от това руските батальони настъпват и авангардът им достига предните турски части. Към 15,00 часа с даден сигнал за атака на нож. С мощно „ура" русите успяват да изтласкат противника от окопите и той се вижда принуден да напусне здраво укрепените си позиции северно от с. Ташкесен [113, вып. 62, с. 424].
В същото време щабът на Шакир паша стига до извода, че най-вероятната следваща стъпка на ген. Гурко ще бъде пълно обкръжаване и унищожаване на Арабаконашката позиция. Ето защо час преди освобождаването на с. Ташкесен от русите Шакир паша дава знак за оттегляне на войските без бой. В пълен безпорядък десетки табори, между които и бягащото мирно турско население, се насочват към с. Стъргел, с. Петрич и гр. Пазарджик. Енергично преследван от руските бойни части, Шакир паша не успява да дочака помощ от София. Предвожданите от ген. Веляминов войски в района на с. Долни Богров разгромяват отлично екипираната турска част, заставяйки я да се върне обратно към София.
След успешните сражения при селата Ташкесен и Долен Богров и отстъплението на Шакир паша пред Западния отряд се откроява задачата за освобождаването на София. С умели действия отрядът на ген. Раух (15 000 души), подкрепен от 5000 войници на ген. Веляминов, успява да сломи турската съпротива и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.) навлиза по улиците на София. Посрещнат възторжено от ликуващите българи, същия ден в града заедно със своя щаб пристига в легендарият Й. В. Гурко. В благодарствена заповед към войниците и офицерите от Западния отряд той не скрива възторга си от блестящата им храброст,
176
проявена както при преминаването на Балкана, така и в сраженията срещу турския неприятел:
„Със заемането на София се завърши този блестящ период от настоящата кампания — преминаването на Балкана, — при което не зная на какво повече да се удивлявам; дали на вашего мъжество и храброст в боевете с противника или на твърдостта и търпението при понасяне на тежките трудности в борбата с планините, студовсте и дълбоките снегове.
Ще минат голини и нашите потомци, посещавайки тези диви планини, с гордост и тържество ще кажат: „Тук е преминала руска войска и е възкресила славата на Суворовските и Румянцевските чудо богатири. . . Благодаря ви, храбреци, за вашата героична служба" [113, вып. 62, с. 407].
Така Западният отряд въпреки тежките зимни условия успява да разгроми отлично екипираните и снабдени с най-модерно оръжие турски отряди и да премине Стара планина. Овладял линията Златица — София на фронт около 80 км, той заема отлично положение за преследване на разколебаните турски войски и за бързо настъпление по долината на р. Марица.
Възползвайки се от успехите на ген. Гурко, командирът на Троянския отряд ген. П. П. Карцов се заема с трудната задача да премине Балкана през Троянския проход. Намиращ се по средата между Арабаконашкия и Шипченския проход, той не без основание е назоваван „Троянска пътека". Добър познавач на Балканите, големият германски военен специалист фелдмаршал Фон Молтке намира за истинска лудост форсирането на Троянския Балкан дори при най-благоприятни климатични условия. „Достатъчни са два батальона — пише той, — за да задържат настъплението на цял корпус" [112, с. 164]. След като организира отлично разузнаване и използва подкрепата на местното християнско население, ген. Карцов пристъпва към решаване на тежкия проблем.
Разделен в 3 колони, Троянският отряд, в чийто състав влизат 28 роти, 10 сотни и 24 оръдия (общо 6500 души), започва форсирането на планината на 23 декември 1877 г. (януари 1878 г.). Според приетия план първият ешелон трябва да разчисти пътя от дебелия сняг и нападалите дървета и достигайки района на превала, да се спусне според обстановката към село Текия (дн. Христо Даново) или към с. Кърнаре. Останалите два ешелона през следващите два дни трябва да преминат по същия маршрут и в зависимост от разположението на противниковите сили да проведат демонстративни действия на широк фронт. Подобна стъпка се налага от факта, че за разлика от турците ген. Карцов разполага с малки сили и всеки опит за реална атака би подхвърлил войските на опасни изненади.
С най-трудните задачи се справя първият ешелон от главните сили. Освен ниските температури, дебелия сняг и мъглата най-голямият враг се оказват връхлитащите една след друга зимни виелици. Малко преди падане на нощта войници, предвождани от храбрите юнаци на войводата Цеко Петков, достигат близко до планинския превал. Но проведената в движение атака завършва с неуспех. Оттеглили се да изчакат зазоряването в близката гора, русите дават много повече жертви от измръзванията, отколкото от противниковия огън [114, с. 202].
Разучили точното разположение на турските сили (4 табора, пехота и част от султанската гвардия), русите решават да изчакат пристигането на останалите 2 ешелона. И когато на 25 декември (6 януари) 1878 г. се събират частите на целия Троянски отряд, командването решава да завладее непристъпната турска позиция с обход отляво. На следващия ден ген. Карцов дава заповед за общо настъпление. След кратка артилерийска подготовка руските батальони се разгръщат в боен ред. За да отвлече вниманието на турците от действията на обходната колона, полк. Татишчев дава сигнал на един батальон да атакува фронтално заетата от турците непристъпна скала Орлино гнездо. Използвайки умело мъртвото
177
пространство под огромната скала, русите придвижват в дебелия сняг рота след рота и с цената на нищожни загуби заемат удобни позиции до турските окопи.
В същото време втората обходна колона, водена от полк. Греков, достига до турските укрепления на десния фланг. Неуспели с огън да спрат руското напредване, турците се хвърлят в яростна атака на нож. Много скоро техният напор е спрян и част от низимите отстъпват по южния скат на планината към с. Кърнаре.
След този успех 3 батальона от обходната колона се насочват към тила на укреплението Орлино гнездо. Участник в това ожесточено и кърваво сражение си спомня:
„Със замрели сърца наблюдавахме как веригата на стрелците и резервът без разстояния и интервали, залавяйки се за стената, подкрепяйки се взаимно, се катереха по нея. . . Още минута и челните батальони. . . вече бяха на бруствера и знамето на втори батальон се развя на най-голямата височина на непристъпния Троянски проход. Тържествено беше в тази минута! Офицерите се хвърлиха да поздравяват началника на отряда с победата. Те се прегръщаха и целуваха, войници и казаци, смесили се с българите, правеха същото и хиляди калпаци летяха във въздуха" [7, с. 337].
Само минути след тази заслужена радост руската пехота, поддържана и водена от стотици български доброволци, се понася през заснежените урви на Балкана към селата Текия и Кърнаре. По своя път, който се оказва толкова труден, колкото и изкачването към върха на прохода, освободителите пленяват храни, оръжие и муниции. Край село Кърнаре те разгромяват в движение турски табор, идващ от Карлово, и попълват запасите си от голям военен обоз, наброяващ повече от 80 волски коли [112, с. 203].
След тази успешна акция, увенчала преминаването на Троянския проход, ген. Карцов получава заповед да настъпи с войските си към гр. Чирпан. Според предварителния план на Главната квартира неговият отряд трябва да се вреже като острие в турската отбрана и да не позволи обединяването на противника в Тракийската долина. При това положение турците се виждат принудени да изоставят позициите си при Клисура, Карлово и с. Чукурлии (Песнопой) и да отстъпят към Пловдив. След освобождението на Карлово и Чирпан Троянският отряд бива разформирован, а частите му преминават под ръководството на ген. Гурко.
През студената зима на 1878 г. задача за настъпление получава и Шипченският отряд на ген. Ф. Ф. Радецки. С получените подкрепления след падането на Плевен отрядът възлиза на 48 000 души със 199 оръдия. С по-малко сили разполага противостоящата турска групировка — на позиция в началото на Шипченския проход — 30 табора и 54 оръдия, а в лагера край с. Шейново — 11 табора и 29 оръдия, или общо с резерва 26 000 души със 103 оръдия [113, вып. 5, с. 216].
Според плана на Главната квартира Шипченският отряд трябва да напусне незабележимо своите позиции на Балкана и след разгромяване на Вейсел паша да напредне по най-прекия път за овладяването на Одрин. За тази цел ген. Ф. Ф. Радецки разделя войските на 3 отряда: лявообходна колона, командвана от ген. Скобелев, и централна група начело със самия Радецки. Основната част от Българското опълчение — 7 дружини, е включена в състава на дясната колона, а 9-а дружина е поставена под командването на ген. Н. И. Святополк-Мирски. Останалите опълченци, организирани в 4 дружини, трябва да изпълняват охранителна служба на север от Балкана.
Заповедта на ген. Скобелев за предстоящото настъпление е прочетена пред Опълчението на 24 декември 1877 г. (5 януари 1878 г.).
„Български опълченци — се казва в нея. — Вам е известно защо Русия опълчи своите полкове против Турция . . . Вий, юнаци, още в първите дни на формиране на Опълчението се показахте достойни за онова участие на руския народ, което той приемаше в съдбата
178
на вашето поробено отечество. В битките при Стара Загора и на Шипка вие се показахте достойни за по-добра участ и заслужихте любовта и доверието на вашите бойни другари — руските солдати. Аз напълно се надявам, че вие и в бъдещи битки ще покажете вашата храброст и самоотверженост — качества, с които се отличихте досега. Надявам се на това, още повече че вие, българите, се биете за свободата на поробеното си отечество, за отмъщение на поруганата чест на вашите майки и сестри" [56, с. 168].
Подготовката за предстоящия поход в лагера на Опълчението завършва за няколко часа. Въпреки увещанията на полк. Ф. Е. Кренке в редовете на строените дружини застават и болните. Вестта за предстоящия поход раздвижва и ранените опълченци в габровската болница. До сутринта на 25 декември (6 януари), когато започва настъпление, в нея не остава нито един опълченец. Всички заедно с медицинския персонал се отправят към опълченския бивак, за да се влеят в напредващите колони.
Не остава безучастно и мирното население. В помощ на двете флангови колони се притичват над 2500 българи, които разчистват пътищата, помагат да се придвижи артилерията или застават начело като водачи в авангарда на войските. На 27 декември (7 януари) лявата колона под командването на ген. Н. И. Святополк-Мирски преминава Тревненския проход и достига до долината на р. Тунджа. В движение войските овладяват с. Горно Гюсово (дн. Горно Изворово) и с. Мъглиж (дн. гр.) и се насочват към укрепения турски лагер край с. Шейново, където са съсредоточени силите на Вейсел паша — 41 табора, 83 оръдия и 26 ескадрона. Възможностите на руската колона обаче са твърде ограничени. Налага се след превземането на Казанлък и първите турски отбранителни линии около с. Шейново атаката да бъде преустановена.
През това време войските на ген. Скобелев започват преминаването на планината. Виелиците не престават нито за миг. На места пътят се превръща в тясна планинска пътека, по която се спускат трудно дори войниците, камо ли колите и планинските оръдия. Ген. Скобелев издава заповед тежките оръдия да бъдат разглобявани и пренасяни на части, а колите и снарядите да се качват на шейни и с помощта на въжета да се спускат по скованите в лед планински склонове. На 27 декември (8 януари) от дясната колона успяват да достигнат равнината едва около 5000 души и 8 оръдия — сили, с които ген. Скобелев не посмява да атакува шейновските позиции.
Тревожните известия на ген. Н. И. Святополк-Мирски дават повод на ген. Ф. Ф. Радецки да предприеме атака срещу турските табори под връх Св. Никола по-рано от заплануваното време. Сражението се води с особено настървение от двете страни. За по-малко от два часа са убити или тежко са ранени 1706 руски войници и макар че руският натиск е спрян, атаката на ген. Ф. Ф. Радецки не позволява на противника да изпрати подкрепления към с. Шейново — там, където се решава изходът на борбата.
На 28 декември (9 януари) боевете за овладяване на турските отбранителни линии в района на шипченската позиция — с. Шейново, са подновени. След продължителна артилерийска канонада от турска страна срещу колоните на ген. Н. И. Святополк-Мирски към 10 часа сутринта частите на ген. М. Д. Скобелев предприемат общо настъпление. В авангарда на войските, поддържани от 1 планинска батарея, напредват 3 руски батальона и 2 опълченски дружини. Изведнъж, сякаш под напора на разгарящия се бой, мъглата над равнината се вдига и на няколкостотин крачки пред турските окопи се появяват разгънатите вериги на руси и българи. Врагът открива яростна пушечна стрелба и се приготвя за контраудар. Към тила на 11-и стрелкови батальон полетяват стотици турски конници,
179
ала с мощно „ура" и непресекваща стрелба опълченците от 6-а дружина отблъскват надвисналата опасност. Вземайки инициативата в свои ръце, ген. М. Д. Скобелев хвърля в боя частите на легендарния Углецки полк. На 300 метра от турските окопи руските воини се вдигат на щикова атака. Последват ги опълченците от 5-а дружина. С неудържим устрем руси и българи нахлуват в окопите на силно укрепения турски редут № 2. Закипява ожесточен ръкопашен бой. Купища от трупове преграждат пътя на освободителите, ала нищо не е в състояние да спре стремителната им атака. Неизвестен опълченец се хвърля към едно от турските знамена и го пленява. Героичната му постъпка окуражава останалите бойци, които с щикове и приклади изтласкват от окопите обзетите от панически страх низами.
„Пета опълченска дружина — отбелязва в своите спомени Анастас Бендерев, — след като взе редут № 3 по заповед на майор Попов, преследва неприятеля отначало на три посоки: първа и трета рота тръгнаха надясно, очевидно към редут № 8, трета рота право в гората, вероятно към редута № 7, и сетне към гробищата, а четвърта рота — наляво към с. Шейново. От тях първа и втора рота участваха във вземането на редута № 9, след това те се съединиха с трета рота и обкръжиха един турски редут, вероятно № 8, от който взеха в плен една турска рота. Оттам трите роти влезнаха в Секерчовската гора, откъдето обстрелваха около два часа след пладне бягащите турска кавалерия и пехота" [8, с. 312].
След около час опълченците се надигат за нова атака — този път срещу редут № 3. Получили подкрепления, турците откриват убийствен огън. Невъзможно е да се направи нито крачка напред. Турският огън смазва всеки опит за настъпление. В този момент двама офицери — полк. Б. Ф. Панютин и българинът поруч. Данаил Николаев (награден по-късно за геричната си постъпка с Георгиевски кръст за храброст), неустрашимо се понасят срещу многобройния неприятел. С мощно „ура" и „Шуми Марица" ги последват стотици бойци. Около 14 часа боят достига връхната си точка. Конниците на двете руски колони се съединяват и преграждат пътя на неприятеля за отстъпление.
Сам очевидец на тази блестяща победа, изкована с героизъм и с щедро пролятата кръв на руси и българи, Атанас Бендерев добавя:
„Тя [*] взе енергично участие и в завладяването изобщо на тактическия ключ на позицията, където се реши съдбата на Шейновската операция и на турската армия на Вейсел паша. Не трябва да забравяме общата обстановка при Шейново... когато, макар и несполучливо. . . турците държаха инициативата и атакуваха колоната на княз Свягополк-Мирски, а после несполуката на единадесети стрелкови батальон в началото на боя на Химитлийския отряд и ген. Скобелев почна да губи вяра в победата. При тази обстановка 5-а опълченска дружина начело с храбрия си командир майор Попов увлече наполовина вече унищожения девети стрелкови батальон и заедно с него завладя турския окоп. Тъй щото началото на победата на дясното крило на химитлийската колона бе положено от пета дружина, която оттук със своя огън улесни вземането от Углецкия полк на редута № 2 и сама взе участие в щурма на редута № 3, където бе решена съдбата на цялата Шейновска операция" [8, с. 315].
Мощната атака на двата отряда и превземането на редут № 12 дават възможност на ген.-лейтенант М. Д. Скобелев да хвърли в боя целия резерв — 3 руски полка, 3-та и 4-та опълченска дружина. Армейската музика засвирва любимия Скобелев марш. Гръмовно „Ура!" се изтръгва от хиляди г-ърди. Един след друг в руски ръце падат турските редути № 7 и 8. По заповед на обезумелия от гняв Вейсел паша в Главната могила турците се надигат за последен път в атака.
*. 5-а дружина.
180
Но от всички страни срещу тях откриват стрелба хиляди бойци. В този миг над редут № 1 се развява бяло знаме. Едно след друго бели знамена се развяват над цялата турска позиция. Корпусът на Вейсел паша капитулира. Турският военачалник сам връчва сабята си на легендарния ген.-лейтенант М. Д. Скобелев.
На следващия ден в околностите на с. Шейново е проведен военен парад. Вдигнал високо над глава фуражката си, „Белият генерал" (така войниците назовавали с любов М. Д. Скобелев) поздравява героите с голямата и заслужена победа.
„Юнаци! — обръща се той към напетите опълченски дружини. — Благодаря ви за добрата служба и юначество, което вий показахте във вчерашния бой. Вий, юнаци, се бихте не по-лошо от вашите другари по оръжие — войниците от руската армия, която армия съществува повече от двеста години" [72, с. 452].
Влязло в боевете с по-голям боен опит, с присъщия си висок дух Опълчението заслужава високата похвала и горещата благодарност на руското командване. В сравнение с двете предишни сражения край Стара Загора и на Шипка сега жертвите сред доброволците са далеч по-малко, но затова пък успехите им са още по-големи.
По време на Шейновската операция и последните сражения на Шипченския проход противникът понася нови огромни загуби — около 22 000 войници и офицери падат в плен. Взети са 130 оръдия и много други трофеи. Така само месец след „плевенската катастрофа" Османската империя се лишава от своята най-добра армия. Пътят за всеобщо руско настъпление към Одрин и Цариград е открит [51, с. 244].
След сраженията при Шипка—Шейново и стремително нападение на руската армия към Одрин и Цариград Опълчението получава нови задачи. Част от дружините поемат охраната по прехвърлянето на пленените турски войски към Велико Търново, а останалите доброволци са насочени в Еленско за отбиване на черкези и башибозушки нападения. От това време датират няколко успешни акции срещу разбойнически шайки около селата Тича и Марят. Към края на януари в Котел се съсредоточават и останалите опълченски дружини (от 1-ва до 6-а включително). Заедно с Нарвския хусарски полк те получават нова задача от командването — да прочистят целия район от разбойници и да осигурят всички условия за нормален стопански и политически живот на населението. За тази цел е сформиран нов българо-руски о гряд начело с майор К. Б. Чиляев. Към него са придадени и четите на старите хайдушки войводи — Дядо Желъо и Панайот Хитов. Отрядът прогонва укрепилата се банда в с. Кадър факлии (дн. Везенково), Котленско. В разгара на боя опълченци и четници са поведени на последна атака от д-р Константин Везенков. Ранен на няколко места, смелият патриот е отнесен в един от лагерите на Опълчението, където по-късно умира.
„Така загина от получената рана един от най-типичните представители на славното Българско опълчение, които създадоха традициите на възродилата се национална българска сила" [8, с. 325].
През първите дни на януари 1878 г. русите предприемат ново стратегическо преследване на противника. За това спомага и цялостната обстановка на Балканите: пленената армия на Вейсел паша в района на Шипка—Шейново, началото на турското изтегляне от Североизточна България, паническото отстъпление на Сюлеймановата армия след освобождението на София, както и успехите на Румъния, Сърбия и Черна гора в Северозападна България и в посока на Адриатика.
Становището за незабавно напредване на войските се подхранва и от сведенията на разузнаването, според които турското командване няма ясен план за мястото и времето на решителното сражение. Според Сюлейман паша следвало русите да се задържат на Ихтиманските височини, докато войските му се обединят
181
с главните турски сили в долината на р. Марица, а след това да се изгради непристъпната отбрана на Одрин. От Цариград обаче отказват да одобрят плана на своя главнокомандващ. Изричната заповед на султана повелява упорита отбрана да се води край Ихтиман, а на Одринската крепост да се гледа като на последна възможност за спиране на руското настъпление [112, с. 219].
Решен твърдо да не позволи обединяването на турските войски по долината на Марица, ген. Й. В. Гурко разделя войските си на 5 отряда, 4 от които настъпват към град Пазарджик. Избягвайки сериозни сражения, турците напускат без бой или след спорадични престрелки десетки тракийски градове и села: Ихтиман, Панагюрище, Стрелча, Пойници, Бошуля и т.н. Замисълът за обкръжаване на големи турски сили в прохода Троянови врата не се осъществява. Двете флангови колони на генералите Веляминов и Шилдер-Шулднер, които действат без връзка помежду си, поради силни студове и поледици не успяват да се доближат до отстъпващите турски сили. Все пак в района на Пазарджик се появява възможност за обкръжаване на неуспяла да се изтегли значителна турска сила — около 20 000 души. Но и този път неприятелят успява да се изплъзне. Сутринта на 2 (14) януари 1878 г., когато руските колони се готвят за решителен щурм, разузнаването донася, че турците са напуснали полуопожарения град [114, с. 224).
Без отдих за войските, както дотогава често става при освобождението на някои от големите български градове, ген. Шувалов продължава преследването на противника и още същия ден достига покрайнините на Пловдив. Все по същото време левият страничен отряд, командван от ген. Е. К. Делинхаузен, получава заповед да настъпи по линията Твърдица—Сливен—Ямбол и като отделя достатъчно сили да освободи до края на януари градовете Котел, Карнобат и Бургас [7, с. 367].
Важни задачи за изпълнение са поставени и на Източния отряд. За осигуряване на здрав тил през февруари 1878 г. новосформирани бойни колони на отряда прекъсват жп линията Варна—Русе и освобождават Разград, Осман пазар (дн. Омуртаг) и двете важни крепости Русе и Силистра [95, т. 9, ч. 1, 20—23].
Пред турското командване е поставен отново проблемът за общо настъпление и последен опит за задържане на руското напредване към Одрин. В изпълнение на този план югозападно от Пловдив Сюлейман паша реорганизира в 5 дивизии армията си, като за дивизионни командири назначава най-кадърните си офицери — Шакир паша, Бекир паша, Осман Нури паша, Сафет паша, а за командир на резерва Фуад паша. Но в тридневното сражение край Пловдив (2 (15) до 5 (17) януари 1878 г.) замисълът на ген. Гурко за обкръжаване на Сюлеймановата армия не се осъществява. Доброто маневриране на труските сили и слабата координация между основните руски колони позволяват на турците да се изтеглят към Станимъка (дн. Асеновград). Застигнати от частите на Сборната драгунска бригада и една бригада на Гвардейската пехотна дивизия, те правят отчаян опит да спрат русите край с. Караагач (дн. Брестник). Но и тук следващите на вълни руски атаки заставят неприятеля да продължи изтеглянето си на юг [113, вып. 69. с. 104].
Въпреки умората на войските главнокомандващият Николай Николаевич заповядва на ген. Гурко да ускори настъплението към Одрин. На (19) януари 1878 г. началник-щабът на Западния отряд ген. Д. С. Нагловски съобщава на ген. М. Д. Скобелев, че трябва да настъпи колкото е възможно по-бързо към Одрин и да влезе в града преди войските на Сюлейман паша. А след превземането на Търново—Сеймен, Харманли и Мустафа паша (дн. Свиленград) тази задача се оказва не така трудно изпълнима. С ускорен марш (за 40 часа руският авангард изминава 88 км) войските се приближават плътно до крепостта и на следващия ден 10 (22) януари
182
1878 г. с развети знамена навлизат по улиците на древния тракийски град. „Поздравявам верните ми храбри войски с превземането на втората турска столица Одрин — обръща се ген. Скобелев към поверените му бойни части. — Вашата жертвоготовност, търпение и храброст осигуриха този успех" [112, с. 199].
На 17 (29) януари, след като Одрин се предава без бой, русите овладяват железопътната гара Чорлу, а 3 дни по-късно заемат и Чаталджа. На 21 януари (2 февруари) руските войски влизат в Родосто и Деде-Агач. Турция се вижда изправена пред пълен военен разгром.
Големият успех по време на стратегическото зимно настъпление се дължи преди всичко на руския героизъм и на умелото ръководене на войските. Но едва ли разгромът на отлично въоръжената турска армия би настъпил толкова бързо без помощта на съюзническите румънски, сръбски и черногорски армии както и на разностранната българска подкрепа. Отвлекли значителна част от неприятелските войски, те позволяват на Дунавската армия да съсредоточи силите си за да разгроми основната неприятелска групировка и край стените на турската столица да диктува сключването на победоносния мир.