VI. ОТ САНСТЕФАНО ДО БЕРЛИН
- Триумфът на илюзиите в Сан Стефано
- По неизбежния път на компромисите
В съответствие с традиционната си политика по Източния въпрос западните държави посрещат с голяма тревога царския манифест за война срещу Османската империя. Най-напред Франция, а след нея Австро-Унгария и Англия официално заявяват, че ще спазват неутралитет. Същевременно управляващите кръгове в тези страни още от самото начало на войната не само че не крият своето раздразнение, но ясно демонстрират симпатиите си в полза на султана. Дори нещо повече. Още в първите дни на войната в споменатите страни започва доста шумно дирижирана кампания в печата срещу Русия. По инициатива на Ватикана с благословията на папата и с подкрепата на Англия веднага е сформиран чуждестранен легион с участието на Англия, Франция и Австро-Унгария, който се присъединява към турската армия. Освен това тези държави оказват на Турция съществена материална подкрепа с оръжие, боеприпаси и военни специалисти. В това отношение най-активно се проявяват Англия и Франция.
Особено активно противодействие на Русия започва да оказва Англия. Още непосредствено след Царския манифест за обявяване на война на Турция Дизраели предлага Англия да окупира Дарданелите като гаранция против завладяването на Цариград от Русия. Кралица Виктория изцяло споделя войнствените настроения на своя пръв министър. По настояване на Дизраели в началото на май 1877 г. английското правителство решава Англия веднага да прекрати своя неутралитет, ако Русия застраши по някакъв начин Цариград, Дарданелите, Египет и Персийския залив. Въз основа на това решение лорд Дерби връчва на руския посланик Шувалов специална ултимативна нота. Той незабавно сигнализира в Петербург, че съществува голяма опасност от английска намеса на турска страна, ако руската армия не ограничи военните си действия до Стара планина.
Английското правителство дори предприема дипломатически постъпки пред Виена, Париж и Рим за организирането на колективни контрадействия против Русия. Виенският кабинет по принцип е готов да се солидаризира с Англия, но по понятни причини се въздържа от враждебни прояви срещу Русия. Френското правителство също споделя английската позиция, но и то предпочита да се въздържи. В своя отговор по повод царския манифест Деказ заявява, че Франция осъжда започналата война, но френското правителство ще съблюдава „най-абсолютен неутралитет”. Това, разбира се, не попречва на Франция под различна форма да оказва съдействие на Османската империя.
Негативната позиция, заета от западните държави във връзка със започналата война, предизвиква големи опасения у руското правителство. На политическия хоризонт отново се очертават контурите на една враждебна коалиция срещу Русия. В този смисъл благосклонната реакция на Берлин придобива за Петербург изключително важно значение. В лицето на Бисмарк руските държавни ръководители виждат единствения възможен фактор, с чисто съдействие се надяват да предотвратят опасността от евентуална нова Кримска коалиция.
Както би следвало да очакваме, решението на руското правителство да обяви война на Турция е посрещнато с голямо задоволство в Берлин. Във връзка с Царския манифест за обявяване на война на Турция немският посланик в Псгербург
184
Швайниц незабавно е упълномощен чрез специална тайна инструкция да връчи на руското правителство следната декларация:
„Симпатиите на Негово Величество германския кайзер и крал на Прусия не могаг да бъдат другаде, освен на страната на стария пруски боен другар, на страната на войската на неговия приятел и родственик. Кайзерът безусловно вярва в победата на руското оръжие, която ще донесе подобрение в положението на християните в Турция, а както е известно, кайзерът винаги е вземал присърце тяхното дело. Неспоколебимото решение на кайзера, към което неотклонно ще се придържа нашето правителство в отношението си спрямо предстоящите събития, се заключава в следното: През време на войната Германия ще съблюдава благожелателен неутралитет към Русия и ще постъпва винаги така, както подобава на една приятелска съседна държава" [47, с. 147].
Горната декларация на Швайниц е фактически първото официално изразено становище на германското правителство по повод обявяването на войната. Няколко дни по-късно, на 28 април с.г., кайзерът изпраща лично писмо до царя в отговор на неговото послание. В своя отговор, поздравявайки го за неговата постъпка, Вилхелм I между другото пише:
„Мой мили братовчеде! Вашето писмо от 7/19 април т.г. ме развълнува дълбоко. В момента, когато вземате това съдбоносно решение, моите съчувствени мисли са изцяло с Вас — моя съратник. Никой не е в състояние по-добре от мен да разбере колко справедливо е Вашето решение. Аз най-добре знам, че Вие не искахте тази война, че решихте да воювате едва когато бяха накърнени Вашего достойнство и честта на Русия, след като изчерпахте всички възможни средства за постигане на помирение. Аз си позволявам да Ви уверя, че Вие няма да останете разочаровани в доверието, което изразявате спрямо позицията на Германия. Както вече неведнъж съм заявявал. Вие напълно може да разчитате на нашия благосклонен неутралитет като приятел и съсед. . . От цялото си сърце желая успех на Вашето оръжие за постигането на един здрав и продължителен мир, който ще гарантира най-после защитата на християните в Турция" [47, № 234].
В края на април и през месец май 1877 г. Бисмарк лично се среща няколко пъти с Убри, пред когото отново потвърждава готовността на германското правителство за благосклонен неутралитет и съдействие. В един от разговорите канцлерът заявява:
„Ние в никаква степен не сме заинтересовани от запазването на Османската империя. Така че вие можете спокойно да анексирате каквито искате територии. Най-важното за нас е да се запази традиционното руско-германско приятелство" [2, 77—79].
Както се вижда, немският канцлер продължава да говори пред Убри по същия начин, както дотогава. При новата обстановка обаче думите на Бисмарк придобиват друга стойност, нов смисъл и значение за руското правителство. До обявяването на Руско-турската война неговите декларации от подобен род се посрещат в Петербург с известно раздразнение и са окачествявани като подстрекателство. А сега вече те звучат като подкрепа, поради което се приемат с голяма охота от почти всички руски държавници. През май 1877 г. барон Жомини например, изразявайки настроенията на висшите руски управляващи кръгове, в това число и на княз Горчаков, пише до Гирс:
„Велика Германия е най-важното ни прикритие откъм Запад. Тя прави невъзможна старата коалиция срещу Русия от времето на Кримската война" [60, с. 41].
185
ТРИУМФЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ В САН СТЕФАНО
Надеждите на руското правителство за подкрепа от страна на Германия отчасти се оправдават. Най-напред подкрепата се проявява в готовността на берлинския кабинет да поеме защитата на руските интереси в Османската империя по време на войната. Откликвайки на руската молба по този въпрос, Бисмарк изпраща като нов посланик в Цариград принц Хайнрих фон Ройс, който е добре ориентиран във връзка със събитията около Източната криза. В края на май 1877 г. Ройс се озовава в турската столица и поема изпълнението на възложената му задача. От наличната документация, с която разполагаме, се вижда, че той твърде добросъвестно е изпълнявал Бисмарковите указания относно защитата на руските интереси по време на войната. Неговите многобройни и подробни посланически доклади са пълни с конкретни примери за оказано съдействие на Русия по един или друг повод. Прави впечатление, че Ройс влага голямо усърдие в своята дейност, проявявайки лично благосклонно отношение и отзивчивост не само към Русия и към руските граждани, но и към съдбата на местното българско население [75, с. 385].
Освен за защита на руските интереси в Турция Германия оказва на Русия известно съдействие и с участието на немски офицери като доброволци в руската армия, доставки на оръжие и военни материали, предаване на информация от разузнавателен характер за дислокацията на турските войски и т.н.
Колкото и скромно да е прякото военно съдействие, оказано от Германия на Русия по време на войната, то не е останало незабелязано за външния свят и предизвиква остри протести от страна на Високата порта и на Англия. На 14 ноември 1877 г. лорд Дерби връчва на немския посланик Мюнстер протестна нота, в която се казва, че английското правителство разполага с неопровержими данни за пряката намеса на Германия във войната на руска страна. По такъв начин, заявява Дерби, Германия нарушава обещания неутралитет и нейните действия ще се считат за нелоялни и враждебни спрямо Турция и Англия.
Най-важно значение за Русия има обаче дипломатическото съдействие от страна на Германия. Веднага след като руската армия преминава Дунав и започва настъпление, руското правителство се обръща към Берлин с молба Германия да не поема никакви ангажименти пред Високата порта или пред другите сили за мирно посредничество между Турция и Русия. Това искане цели да застави Високата порта, ако иска мир, да се обърне директно към руското главно командване. В този случай Турция неизбежно ще изпадне в положението да моли за мир, което пък ще я накара да бъде по-отстъпчива, а съответно Русия ще може да диктува и да налага своите условия като победителка. Евентуалното посредничество на трета сила в мирните преговори според руското правителство крие опасност да постави Русия и Турция в равностойно положение, което ще лиши Русия от предимствата на победителя. По-нататъшният развой на събитията напълно потвърждава смисъла и целесъобразността на това руско искане. Както Високата порта, така и Англия упорито се стремят да спрат настъплението на руската армия и да ограничат войната, колкото е възможно, чрез германското мирно посредничество. Това е единственият възможен начин и последният опит за спасяване на Османската империя от пълна катастрофа.
Още през лятото на 1877 г., когато руската армия преминала южно от Стара планина, Англия прави опит да спре войната, отправяйки молба до германското правителство да стане посредник за мирни преговори. Бисмарк обаче изобщо не реагира на английската молба. Вместо това през август с.г. германското правителство изпраща остра протестна нота до Високата порта с копия до останалите
186
европейски правителства срещу жестокостите на турската редовна армия през войната. Тези жестокости, се казвало в нотата, противоречат на Женевската конвенция от 1865 г., която е подписана и от Турция. Нотата е изготвена по сведения на майор Лингиц — участник в руската армия. По повод на тази нота Убри изказва на Бюлов голяма благодарност за демонстративно проявеното „съчувствие и приятелство” към Русия [2, № 47, с. 19].
Тази постъпка на германското правителство обаче предизвиква истинска ярост у Дизраели. Пред австро-унгарския посланик в Лондон английският премиер споделя по адрес на Бисмарк:
„Не, неговото нахалство трябва да има граници. Той винаги се изпречва на пътя ми. Какво си въобразява този надменен тип, това тайнствено и противно същество? Той е едно истинско европейско чудовище. Аз имам много по-малко ядове с Русия, отколкото с Бисмарк. Твърдо съм решен да му се противопоставя".
В същия доклад Бойст добавя:
„Биконсфилд има една-единствена цел: колкото може по-скоро да спре войната. Той е убеден, че княз Бисмарк иска война в Ориента по същите съображения, които карат Франция да се страхува от нея. Биконсфилд е убеден, че германският канцлер умишлено насърчава Русия срещу Турция, за да си разчисти сметките с Франция" [27, т. 3, с. 49].
След падането на Плевен, когато руската армия преминава в общо настъпление, Турция се оказва в критично положение. Турското правителство се обръща с отчаян апел към европейските сили за помощ — помощ за посредничество. Естествено, и този път най-голяма надежда се възлага на Германия. Турският посланик в Берлин Сабдулах бей се явява на 15 декември 1877 г. при Бюлов и му връчва специална нота молба за германска посредническа намеса. Подобна нота Високата порта изпраща в Лондон, Виена и Париж. Откликвайки на турската молба, английското правителство от своя страна се обръща за ходатайство към Берлин. Английският посланик О. Руссел заявява пред Бюлов, че в
„сегашния критичен момент само Германия може да спаси Османската империя от пълен разгром, като стане инициатор и посредник за сключване на незабавно примирие" [107, № 125, с. 2].
Във връзка с натиска върху берлинския кабинет за посредничество между Русия и Турция на 14 и 15 декември Бисмарк изпраща две инструкции до своя държавен секретар, в които формулира официалното германско становище така:
„При всички случаи ние трябва да запазим нашето лоялно отношение към Русия. Сегашното политическо положение, след руската победа при Плевен, ми напомня за Седан. Сега ние сме длъжни да услужим на Русия по същия начин, както тя на нас през 1870 г. Това е абсолютно наложително, ако искаме да запазим доброто разположение на царя към Германия. Ние трябва да откажем всякакво мирно посредничество. Нашето посредничество, при съществуващата обстановка, би означавало да застанем на страната на Турция" [107, № 125, с. 2].
От всички услуги, които Бисмарк оказва на Русия по време на войната, безспорно най-съществено значение има въздържащото въздействие, което Германия упражнила във Виена, предотвратявайки евентуални враждебни действия в тила на руската армия. А както е известно, в хода на войната, особено когато Руската армия преминава на юг от Балкана, в Австро-Унгария не липсват враждебни помисли за вмешателство.
През лятото на 1877 г., след преминаването на руската армия южно от Балкана, във Виена възниква голямо безпокойство. Австро-унгарского правителство обмисля въпроса дали Австро-Унгария не трябва да се намеси във войната, за да защити своите европейски интереси. На първо време е решено да се проведе мобилизация и да се постави армията в бойна готовност.
187
Около средата на септември 1877 г. се състои среща между Бисмарк и Андраши в Мюнхен—Залбург, на която двамата държавници обсъждат международното положение във връзка с Руско-турската война. На 21 септември, уведомявайки Бюлов за разговора си с Андраши, Бисмарк пише: „Настоях пред Андраши Австро-Унгария да запази мирна неутрална приятелска позиция спрямо Русия и през следващата година в случай на второ руско настъпление срещу Турция" [107, с. 114]. Естествено, Андраши е принуден да се съобрази с препоръките на Железния канцлер. Той заявява, че Австро-Унгария няма намерение да се намесва във войната нито срещу Турция, нито срещу Русия.
Победоносното настъпление на руската армия към столицата на Османската империя предизвиква отново напрежение в отношенията между силите съпернички. Високата порта, обзета от паника, се обръща този път направо към руското главно командване с молба за незабавно сключване на примирие. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписан протокол за т.нар. „Основания на мира" между Русия и Турция. По отношение на България в протокола се казва:
„България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никой случай не могат да бъдаг по-малки от границите, определени на Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна полиция".
Сключеното примирие в Одрин и приетите „Основания на мира" санкционират успехите на руската армия във войната. Те очертават в основни линии условията на предстоящия мирен договор, чиято подготовка е възложена на пълномощници от двете страни.
След подписването на Одринското примирие военните действия са прекратени. Условията на примирието обаче предизвикват силна реакция на недоволство в Англия и Австро-Унгария, които се обединили в общ антируски фронт. Откритите заплахи и предприетите действия от страна на тези държави окуражават Високата порта, която започва да усложнява и протака мирните преговори, надявайки се на английска и на австро-унгарска военна подкрепа. Тази позиция на Турция принуждава руските пълнопомощници да предприемат мерки за ускоряване на преговорите, като сломят упорството на противника и не му позволят да печели време. Главният руски пълномощник Игнатиев отправя строг ултиматум, че ако Турция не приеме незабавно руските условия, настъплението на руската армия ще продължи. Връчването на ултиматума е съпроводено с една военна демонстрация. На 1 март точно в 10 часа преди обяд руските войски в Сан Стефано и околността заемат изходна позиция за настъпление към Цариград. В момента, когато последва заповедта за атака, турските пълномощници, присъстващи на демонстрацията, обявяват, че приемат руските мирни условия. Така преговорите са възобновени. На 19 февруари (3 март) 1878 г. привечер мирният договор най-сетне е подписан.
Този договор предвиждал създаването на автономно трибутарно княжество България със свое правителство и войска. Границите на българското княжество обхващат: цяла Северна България без Северна Добруджа, която минава към Румъния, цяла Тракия без Гюмюрджинско и Одринско, които остават в Турция, и цяла Македония без Солунската област и Халкидическия полуостров. По такъв начин новата българска държава с малки изключения включва земите, населени предимно от българи. В нейните граници влизат приблизително същите територии, които съгласно с решенията на Цариградската конференция фигурират в двете области. Княжеството получава излаз на Бяло море. Според договора Турция няма право да държи войска в България. Предвижда се до из раждането на местна милиция — за срок от 2 години, в страната да останат руски военни части със задача да охраняват вътрешния ред и държавните граници.
188
Същевременно Санстефанският договор санкционира редица придобивки и за другите балкански народи. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост и известни териториални разширения. На Румъния е дадена Северна Добруджа в замяна на Югозападна Бесарабия, която пък се връща на Русия, а Сърбия получава Нишката област.
Санстефанският мирен договор, макар че не решава радикално Източния въпрос, е голяма и решителна крачка напред в многолетната борба на потиснатите балкански народи в Османската империя за премахването на феодалите окови и националния гнет. Той открива пътя за тяхното свободно развитие и прогрес.
Особено голямо значение има този договор за българския народ, който след близо 5 столетия отново, за трети път в многовековната си история, получава възможност да създаде своя държава. България заема мястото си върху европейската политическа карта. Санстефанският мирен договор увенчава с успех делото на българската национална революция и по този начин потвърждава справедливия и прогресивен характер на Руско-турската война, която напълно основателно е наречена освободителна.
* * *
Дипломатическите преговори, свързани с Одринското примирие и Санстефанския мирен договор, протичат, както вече стана дума, при крайно напрегната обстановка. В Лондон и Виена през тия дни се обсъждат съвсем конкретни планове за военна намеса в полза на Турция. Така например, когато виенското правителство узнава за руските мирни условия, веднага възприема крайно войнствена позиция. На 15 януари 1878 г. виенският кабинет под председателството на Франц Йосиф започва да обсъжда въпроса за военната намеса на Австро-Унгария срещу Русия. Най-активен застъпник на предложението за война против Русия е граф Андраши. Той прави обстоен доклад, изтъквайки, че в момента съществуват много благоприятни политически и военни условия за успешна война срещу Русия, която е изтощена до краен предел. Според него Австро-Унгария трябва да действа решително, защото Русия е нарушила Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция. Накрая, аргументирайки мнението си, Андраши заявява:
„Искам да изразя убеждението си, че Германия няма сериозно и опасно да ни попречи. Сигурен съм, че с изключение може би на кайзер Вилхелм I германското правителство и германският народ ще бъдат доволни, ако нанесем поражение на Русия" [27, т. 3, с. 61].
След бурни и драматични дебати във виенското правителство по този въпрос в края на краищата надделява противното мнение — Австро-Унгария да запази неутралитет.
Срещу мнението на Андраши се противопоставят генерал Фрайхер фон Бек от военната канцелария в двореца и личен съветник на императора, неговият заместник генерал Фон Краус, военният аташе в Петербург барон Бехтолсхайм и Други висши офицери. Въпросните военни лица са противници на Германия и лично на Бисмарк. Те изразяват своето пълно недоверие към неутралитета на Германия в случай на война срещу Русия. Особено ревностно застъпва това становище барон Бехтолсхайм, който претендира, че най-добре познава курса на Бисмарковата политика по отношение на Русия. Той твърди с абсолютна увереност, че благосклонността на Бисмарк към Австро-Унгария има строго определена граница и че немският канцлер никога не ще се реши да пожертва отношенията си с Русия. Според него Германия непременно ще попречи на Австро-Унгария да защити своите интереси в Изтока, ако това трябва да стане чрез война
189
против Русия. Такова е мнението и на австро-унгарския посланик в Петербург Лангенау [27, т. 3, с. 77].
Както изглежда, аргументацията на военните е твърде убедителна и оказва нужното въздействие върху императора, който е силно разколебан в намеренията си да воюва. Разколебан е и Андраши. Но неговата войнственост се стопява не толкова под влияние на съображенията, изказани от Бек, Бехтолсхайм и др. а поради внушенията, идващи от Берлин. Немският посланик в Париж Хоенлое известен като доверено лице на Бисмарк, съветва Андраши да се откаже от намеренията си за война срещу Русия [27, т. 3, с. 78]. На Андраши е ясно, че Хоенлое не би си позволил подобни съвети, без да е упълномощен за това от своя шеф. Следователно не само противниците на Бисмарк, но и неговите сътрудници се обявяват против война с Русия. Освен чрез Хоенлое Андраши получава и други, още по-ясни сигнали от Берлин в миролюбив дух. На 25 януари 1878 г. Бисмарк изпраща следната инструкция на Бюлов:
„Моля да наредите тайно на Щолберг да посъветва Андраши да не се обявява срещу завземането на Цариград от Русия. Нека Англия сама да се оправя" [107, № 125, с. 4].
Андраши бил обезпокоен също и от начина, по който германското правителство реагира спрямо руската победа при Плевен, Одринското примирие и Санстефанския мирен договор. Германската реакция към тези събития означава пълна морална подкрепа на Русия. На 13 декември 1877 г. по повод падането на Плевен Убри пише:
„Падането на Плевен направи тук силно впечатление. Отвсякъде получавам поздравления. Редовиц ме посети и ми предаде поздрави от името на Бисмарк. На вчерашния прием Бюлов публично ме поздрави от името на кайзера. Нашият бляскав успех се посреща тук със задоволство" [2, № 77, с. 19].
На 3 февруари 1878 г. Убри съобщава:
„Бюлов дойде да ме поздрави за сключеното примирие в Одрин. Той дълго ми говори колко големи и величествени са за нас резултатите от войната. „Вие знаете, цитира Убри думите на Бюлов, колко силен е у нас стремежът за братството между нашите две армии, към солидарността между нашите правителства. Ние сме доволни от блестящите резултати, които постигнахте. Това е велико събитие, което създаде една нормална обстановка в Европа. Одринското примирие сложи край на ненормалното положение, при което Турция не беше в състояние нито да управлява, нито да удовлетвори своите християнски поданици" [2, № 78, с. 18].
По същия начин реагира германското правителство и спрямо Санстефанския мирен договор.
„Днес имах среща с Бюлов, съобщава Убри на 4 март 1878 г. Съобщих му за Санстефанския прелиминарен договор. Той вече знаеше. Поздрави ме от името на германското правителство за великолепните резултати, които маркирали нова ера в историята на Русия и на цяла Европа. Между другото Бюлов изтъкна големите бойни качества на руската армия и нечуваните трудности, които тя е преодоляла по време на легендарния зимен преход през Балкана. Според него нашата единствена грешка е, че не сме овладели подстъпите към Цариград, за да контролираме града. Това щяло да ни облекчи в сегашните преговори. . . Новината за подписването на Санстефанския мир, добавя Убри в доклада си от 10 март с.г., е вече известна. Отвсякъде получава поздравления. Единствено моите колеги — посланиците на другите сили, не ме поздравяват изключение на италианския представител Лаинау" [2, № 78, с. 18].
Одобрението, което германското правителство изразява по отношение на руските успехи във войната, и по-специално одобрението на Одринското примирие и Санстефанския мир, наистина е една немаловажна морална подкрепа за Русия. Естествено, това предизвиква съответно задоволство в Петербург. В лично послание до кайзера Александър II изказва в края на войната „гореща благодарност" за проявените симпатии и за подкрепата, която оказва Германия на
190
Русия по време на кампанията срещу Турция. „В това аз виждам, изтъкнал царят, доказателство за дружелюбната позиция, която Вие продължавате да заемате към нас" [96, т. 2, с. 339].
Разбира се, трябва да се изтъкне, че задоволството, с което германското правителство реагира спрямо успехите на Русия, съвсем не означава искрена и безкористна радост към успехите на съюзника. Бисмарк наистина е доволен от резултатите на войната, но не толкова за това, че Русия е постигнала „блестящи резултати", а защото тъкмо поради тези „блестящи резултати" тя се изправя пред големи трудности в съперничеството със своите западни конкуренти. Немският канцлер е дълбоко убеден, че колкото по-големи са руските успехи във войната, толкова по-големи ще бъдат трудностите за Петербург след нея. Блестящите успехи, регистрирани чрез Санстефанския мир, обещавали нескончаеми спорове между съперниците по Източния въпрос, т.е. „източната язва" още дълго време щяла да бъде отворена в интерес на Германия.
ПО НЕИЗБЕЖНИЯ ПЪТ НА КОМПРОМИСИТЕ
Русия е твърде изтощена от продължителната война срещу Османската империя, за да може с оръжие да защити Санстефанския мир, рискувайки нова война, този път срещу обединените сили на Англия и Австро-Унгария. За руското правителство съществува само един изход — по пътя на дипломатическите преговори да запази каквото може повече от Санстефанския мир.
От друга страна, както Англия, така и Австро-Унгария не могат да приемат постановленията на този мирен договор. Англия вижда в него посегателство срещу решенията на европейския ареопаг от 1856 и 1871 г., а Австро-Унгария не може да прости на Русия нарушението на Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция. Както Англия, така и Австро-Унгария смятат, че Санстефанският мирен договор застрашава сериозно техните интереси, поради което обединяват усилията си за съвместна борба против Русия. Но въпреки ярко изразената си войнственост тези две страни не успяват да постигнат единство помежду си за съвместни бойни действия. Австро-Унгария не се решава да воюва, опасявайки се, че по силата на своето географско положение ще понесе върху себе си главната тежест. Освен това Бисмарк съвсем недвусмислено дава на Виена да разбере, че Германия е против подобни войнствени планове. Англия пък, без съюзник на континента, съгласно с традиционната си политика също не иска сама да да носи бремето на войната срещу Русия. По такъв начин както Англия, така и Австро-Унгария насочват усилията си към дипломатическо решение на конфликта в своя полза, а за да постигнат това, те си служат с шантаж, действайки от позиция на силата, възползвайки се от неблагоприятното военно положение, в което се намира Русия след изтощителната война с Турция. Лондон и Виена се стремят с всички сили да торпилират Санстефанския мир и да сведат до минимум постигнатите от Русия резултати във войната. Но за да постигнат тази цел, те също в една или друга степен се нуждаят от подкрепата на Германия. Особено необходима е германската подкрепа за Австро-Унгария. Следователно и двете страни в конфликта се стараят да си осигурят германското съдействие.
По такъв начин Бисмарк неусетно се превръща във важен фактор при финалната развръзка на Източния въпрос. Неговата дума добива решаващо значение за по-нататъшния ход на събитията. Немският канцлер се обявява за т.нар. честен посредник в името на европейския мир. Благодарение именно на своето посредничество фактически се домогва до ръководна роля в европейската политика —
191
обстоятелство, което само по себе си означава засилване позициите на Германия като първостепенна велика сила на континента. Чрез ролята си на посредник немският канцлер получава много съществени предимства, които му дават възможност още по-успешно да регулира отношението на Германия с другите сили в духа на немската външнополитическа стратегия.
При създалата се конкретна международна политическа обстановка в края на Руско-турската война Бисмарковата тактика е подчинена на следните основни изисквания: 1. Споровете между силите, претенденти за султанското наследство, да продължат колкото може по-дълго, но така, че конфликтът между тях да се локализира в сферата на дипломацията, без да прераства в открито военно стълкновение; 2. Да се дискредитира политиката на княз Горчаков, като се предизвика замяната му в руското държавно ръководство с друго, по-благосклонно към Германия лице; 3. Да не се допусне изграждането на единен фронт между Англия и Австро-Унгария. Прекаленото сближение на тези две страни, макар и на антируска основа, било нежелателно за Германия.
За постигането на горните цели Бисмарк решава чрез тактиката на активен неутралитет да лавира между Русия и Австро-Унгария, оказвайки съдействие и на двете, а същевременно да контролира техните действия така, че те да не прераснат във военна конфронтация. При това положение както в Петербург, така и във Виена постоянно ще се нуждаят и търсят съдействието на Германия, а последната чрез демонстративна, но умерена подкрепа и на двете страни ще прояви добрата си воля към тях, ще подхранва техните надежди, ще ги държи под своя зависимост и контрол. Фактически точно такъв е смисълът на поетия от Бисмарк ангажимент като „честен посредник". Ролята на „честен посредник" е в пълно съзвучие със старите предложения на немския канцлер за подялба на султанските владения в Европа между държавите — съперници в Източния въпрос. Тези предложения отново излизат на преден план. Бисмарк съветва Виена и Петербург да си поделят Балканския полуостров. На Русия той щедро предлага източната половина, а на Австро-Унгария — западната. Това означава едновременно мирно решение на конфликта, но и безкрайни спорове между съперниците — точно в духа на немската политическа стратегия.
Що се отнася до другото изискване, свързано с компрометирането на Горчаков като ръководител на руската външна политика, сметката на Бисмарк е съвсем проста. Горчаков е известен като противник на Руско-турската война, а когато тя става неизбежна, той застъпва тезата за т.нар. малка война. Като ръководител на руската дипломация Горчаков действа в това направление. Руското правителство взема мерки за политическото осигуряване на малко война срещу Турция, която трябва да завърши с един умерен мир. Но както знаем, в хода на войната в Петербург надделяват други политически сили и въпреки несъгласието на Горчаков Русия започва голяма война, която завършва със Санстефанския договор. Този резултат обаче не е предварително обезпечен от руската дипломация, поради което Русия е заставена да направи редица отстъпки на своите съперници в духа на по-ранните споразумения с тях и по този начин се лишава от плодовете на трудно извоюваната победа. Бисмарк се надява, че в Русия непременно ще възникне недоволство от неизбежното дипломатическо поражение в преговорите около ревизията на Санстефанския мирен договор, а острието на това недоволство ще се насочи към този, кой го не е обезпечил своевременно успеха на руското оръжие — т.е. цялата отговорност ще падне върху Горчаков. По такъв начин той разчита, че ще успее най-после да си разчисти сметките със своя политически противник в Петербург. Съображенията и надеждите на Бисмарк в това отношение имат известни основания.
192
Както вече бе посочено, още в началото на войната в руското държавно ръководство възникват сериозни разногласия, що се отнася до нейните цели и задачи. Тези разногласия продължават и дори още повече се задълбочават в хода на самата война. Докато продължават военните действия, привържениците на тезата за малка война, т.нар. политици дипломати, мълчаливо наблюдават събитията без всякакво влияние върху политическите решения и действия на правителството. Думата имат военните, от които главно зависи решаването на всички въпроси, свързани с войната срещу Турция. По този повод Жомини, който изцяло споделя мнението на канцлера Горчаков, отбелязва:
„Цялата политика в момента (по време на войната, б.а.) се прави от царя, княз Николай, Милютин, Непокойчицки и Хамбургер. Ние нямаме никакво участие... Начинът, по който ни третират в Главната квартира, парализира всяка наша инициатива... Всичко се решава на място от военните заедно с Игнатиев, Нелидов и Хамбургер... Ние не можем да бъдем считани за отговорни, защото всичко се върши без нас, далеч от нас, без дори консултация и информация. Това е една пълна анархия. При тези обстоятелства не ни остава нищо друго, освен да стоим със скръстени ръце. Това неизбежно ще доведе до края, до един тъжен край... Нашите военни искат мир директно с Портата, мир, диктуван от нас. Те не искат да чуват гласа на Европа. Но никой в Европа няма да се съгласи с такъв мир... Огънят на войната може да се разшири в европейски мащаб, а ние нямаме пари, за да понесем това бреме.”
Когато обаче войната приключва и оръдията замлъкват, на дневен ред изниква въпросът за мирен договор с Турция. В започналите мирни преговори т.нар. дипломати отново постепенно излизат на преден план. Те обаче, макар да се съобразяват с успешните резултати, постигнати чрез войната, продължават да действат в духа на старите си схващания за умерен мир в съгласие с Европа и с подписаните по-рано споразумения. Инструкцията на Горчаков до Игнатиев във връзка с мирните преговори гласи, че договорът, който предстои да бъде подписан в Сан Стефано, трябва да има характер на „обикновен прелиминарен протокол” [133, с. 146]. По същия повод Ройс съобщава на Бисмарк, че новоназначеният руски дипломатически представител в Цариград княз Лобанов му прочел едно писмо от Горчаков, в което се казвало:
„Санстефанският мир ни създаде големи затруднения. Сега ние трябва да отстъпваме и без жертви едва ли ще намерим изход от положението”.
В едно писмо до Гирс Жомини отбелязва:
„Горчаков настоява да сключим мир, съобразен със силите. Мисля, че той има право. . . Ние очевидно трябва да избираме: или нова Кримска коалиция, или конгрес. Аз не виждам в името на какво трябва да рискуваме. . . Ако успеем на конгреса да получим Молдавска Бесарабия, според мен ще имаме основания да сме доволни въпреки корекцията на Санстефанския мир. Лошото е само, че военните и журналистите не си дават сметка за нашето критично политическо положение и безотговорно настройват общественото мнение против дипломатите" [60, с. 147].
Още по-рязко реагира срещу Санстефанския мир граф Шувалов. Пред Андраши той споделя:
„Санстефанският мир е едно нещастие за нас, а не за Австрия. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. В края на краищата сега ние ще бъдем принудени да отстъпим пред очите на цяла Европа” [100, с. 123].
Действията на руската дипломация начело с Горчаков в хода на преговорите между Великите сили след войната за сключване на компромисен мирен договор, съобразен с предишните споразумения и контрапретенциите на страните съперници, предизвикват остри протести от страна на редица руски влиятелни държавници от групировката на военната партия и на някои дипломати начело с
193
Игнатиев. Особено показателна е реакцията на Игнатиев. Последният по частен път своевременно научава за сключената тайна конвенция с Австро-Унгария от януари—март 1877 г., но не бил официално уведомен за нея. По този повод Игнатиев бележи:
„Интересното е, че съдържанието на конвенцията, сключена през януари 1877 г. между граф Андраши и Новиков, бе държано в тайна от мене в Министерството на външните работи по молба на Андраши. Горчаков призна това пред мен в присъствието на царя. . . Текстът на този нещастен договор ми бе показан по заповед на императора едва на 12 януари 1878 г. Тогава получих и копие от картата на Балканския полуостров, съставена от ген. Обручев въз основа на австро-руското споразумение. . . Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. . . Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... В неговите разсъждения сякаш се отразява влиянието на английската камарила... Горчаков ми нареди със специална инструкция да придам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса. . . Това робско раболепие пред Европа ще струва скъпо на Русия" [75, с. 404].
Могат да се изброят още много примери за обвиненията срещу действията на руската официална дипломация и лично по адрес на Горчаков. Остри упреци срещу канцлера отправят Милютин, Гирс, Валуев, Нелидов, членове на императорското семейство начело с царицата и престолонаследника, а най-непримирими са лидерите на славянофилската групировка. Много горчиви упреци и лични обиди трябвало да преглътне Горчаков от своите опоненти, обзети от политически страсти и от патриотичен ентусиазъм. Във връзка с това обаче нека не забравяме, че в качеството си на държавен канцлер и министър на външните работи Горчаков най-добре от всички познава съотношението на силите на международната арена и опасността, която застрашава Русия. Освен това той си дава съвсем реална сметка за вътрешната военнополитическа слабост на страната и невъзможността да се защитят завоеванията, постигнати във войната. Едва ли е възможно дори да допуснем, че руският канцлер е имал нещо против Санстефанския договор, ако е бил достатъчно убеден, че Русия има необходимите сили и възможности да го защити докрай. Известно е, че изходно начало на цялата му политика по Източния въпрос е да се придържа към националния принцип при оказваната помощ на християнските народи в Османската империя за автономия или независимост. В този смисъл Горчаков смята дори Санстефанския мир въпреки неговата временност за една полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Защото според него смисълът на този договор, макар и кратковременен, се заключава в това, че Русия още веднъж ще демонстрира добрата си воля пред балканските народи и специално пред българския като защитник на техните интереси. По този начин Русия запазва своята репутация като техен покровител и съюзник.
Ако Санстефанският мир бъде унищожен под натиска на западните съперници, това според Горчаков само ще навреди на тяхното влияние на Балканите и още повече ще издигне престижа на Русия. Тази презумпция на Горчаков е възприета и от Жомини, който по този повод пише до Гирс:
„Въпреки ограничението на Санстефанския мир ние правим една голяма крачка за освобождението на християните в Изтока и цялата наша заслуга за това несъмнено ще бъде оценена и призната от тях" [60, с. 147].
Така според Горчаков Санстефанският мир имал значение и смисъл, по именно като тактически ход. Затова той не възразява срещу него изобщо, но не
194
вижда в него и решението на въпроса. Поради това Горчаков продължава предишните си усилия за постигане на компромисен мир, съобразен с по-раншните споразумения с държавите съперници. Действайки в това направление, той фактически неотклонно се придържа към стратегията на руската външна политика по Източния въпрос, начертана още в началните години на неговото управление. Този политически курс според дълбокото му принципно убеждение е най-добре съобразен с интересите на Русия в общоевропейски мащаб. А главното в руските интереси било да не се допусне нарушение в европейското равновесие на силите чрез прекомерното засилване на Германия. Когато по-късно след Берлинския конгрес запитват Горчаков дали съжалява за Будапещенската конференция с Австро-Унгария, която не дава възможност на Русия да се възползва от победата си във войната срещу Турция, Горчаков отговаря:
„Винаги съм считал и продължавам да считам, че за нас е по-добре едно споразумение и компромис с Виена по Източния въпрос, отколкото да предадем Франция вързана на Бисмарк. Ето кое наложи Будапещенската конвенция" [75, с. 406].
Естествено, Бисмарк прекрасно разбира какви са намеренията на Горчаков в политиката му по Източния въпрос. Антинемската насоченост на тази политика за Бисмарк била вън от всякакво съмнение. Ето защо немският канцлер полага всички усилия да дискредитира Горчаков и неговата политика в руското държавно ръководство. Особено благоприятна възможност в това отношение се създава в края на Руско-турска война, когато в Русия започват дебатите около сключването на мирен договор с Турция. Бисмарк своевременно забелязва несъгласуваността и разнопосочността в действията на руското правителство около сключването на мирния договор и незабавно решава да се възползва от това обстоятелство. В хода на преговорите немската дипломация постъпвала така, че ръководителят на руската външна политика да се злепостави колкото може повече пред неговите опоненти в Петербург, пред царя и цялата руска общественост като главен и единствен виновник за дипломатическия неуспех във връзка с ревизията на Санстефанския мир. Именно това е едно от най-важните съображения, поради което Бисмарк така шумно и бързо изразява своето безрезервно одобрение на Санстефанския мир.
Впрочем нека проследим по-конкретно хода на драматичните преговори между Великите сили във връзка с мирния договор.
Още през втората половина на януари 1877 г. виенският кабинет изказва своето отрицателно становище относно руските „Основания на мира" с Турция. Във Виена остро реагират срещу нарушението на Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, съгласно с които Австро-Унгария също има право на глас при определяне условията за мир с Турция. Виенското правителство уведомява Петербург, че ще признае за действителни само такива условия за мир, които са съгласувани с австро-унгарските интереси. И понеже тези условия засягат общите интереси на Европа, те трябвало да получат санкцията на всички Велики сили. Във връзка с това Андраши предлага да бъде свикана международна конференция във Виена, която да обсъди мирния договор на Русия с Турция.
Тази позиция на виенския кабинет намира пълна подкрепа в Лондон. Както австро-унгарското правителство, така и английското също смята, че уреждането на Източния въпрос е дело на всички Велики сили, поради което веднага се присъединява към предложението на Андраши за европейска конференция.
Обезпокоено, руското правителство прави опит да противодейства срещу започналото сближение между Лондон и Виена. В Петербург разбират, че за да могат успешно да противодействат на английския натиск, трябва да се постигне компромис с Австро-Унгария. В този смисъл са и съветите на Бисмарк. Към
195
края на януари 1878 г. Горчаков изпраща послание до Андраши, в което се дават някои разяснения около руските условия за мир с Турция. По-специално Горчаков изтъква, че мирът, който Русия възнамерява да сключи, ще има прелиминарен характер. Освен това руското правителство заявява, че е съгласно с предложението на Андраши за свикване на международна конференция. Единственото възражение на Горчаков е относно мястото за нейното провеждане. Той предлага вместо във Виена тя да се проведе в Берлин.
С оглед постигане на споразумение с Австро-Унгария Горчаков търси съдействието на Бисмарк, апелирайки за сътрудничество в името на единството между страните от Съюза на тримата императори.
Отначало Бисмарк реагира срещу предложението на Андраши за свикване на конференция твърде скептично. Неговият син — легационният съветник Херберт Бисмарк, изразява мнението на баща си в писмо до Бюлов:
„Той (княз Бисмарк — б. а., К. К.) е много загрижен по повод предложението на граф Андраши за конференция. Според него предложението на Андраши е необосновано и непрактично. Баща ми се страхува, че една подобна конференция може да докара големи усложнения дори и за самия Андраши.”
Два дни по-късно, когато научава, че руското правителство е дало съгласието си за такава конференция, княз Бисмарк пише на Бюлов:
„Естествено, ние не можем да се противопоставим срещу исканата така енергично от Андраши европейска конференция, още повече щом и Русия е съгласна. Но ние трябва да бъдем наясно относно нейните цели. Ако Австрия иска тази конференция, за да търси мост за сближение с Англия, то аз съм решително против този шахматен ход. Както изглежда... той има възражения главно срещу големината на България и срока за руската окупация... Подобна аргументация за конференция от страна на нашите виенски приятели прави едно досадно впечатление и направо ми действа на нервите... Що се отнася до предложението конференцията да се проведе във Виена, това ми се струва неразумно. Австрия би била много по-благоразумна, ако отстъпи по този въпрос. Разбира се, ние също не трябва да се обременяваме със задачата да бъдем домакини на подобна конференция" [47, № 305].
Чрез своя посланик руското правителство прави постъпки в Берлин да склони Германия да не възразява срещу конференцията и дори да стане неин домакин. Като евентуално място за конференцията са визирани градовете Баден-Баден, Бреслау (Вроцлав) и Дрезден. Предявено е също искането конференцията да бъде председателствана лично от Бисмарк. Германското правителство се съгласява да участва в конференцията, но прави опит да отклони нейното провеждане в Германия и председателството ѝ от Бисмарк. Като претекст за тези възражения Бюлов посочва недоброто здравословно състояние на райхканцлера. След известни колебания по този въпрос и след енергичните настоявания от руска страна Бисмарк най-после се съгласява Германия да бъде домакин, но отказва да я председателства. Щял да бъде заместен евентуално от Бюлов, Хоенлое, Радовиц или Хатцфелд. Това предизвиква разочарование в Петербург. По този повод Гирс пише до Игнатиев:
„От дипломатическата преписка ще се убедите, че даже Германия започва да се отнася с нас твърде хладно. Тя не се отказва да ни помага, но само със съвети, а преди всичко мисли как да подкрепя Андраши, чието падане от власт се счита в Берлин за много неизгодно. Бисмарк, който би могъл и е длъжен да ни услужи, отказва даже да присъства на конференцията, преструвайки се на болен."
От Петербург последват нови настойчиви молби Бисмарк лично да председателства конференцията. Последният се съгласява и дори предлага тя да се проведе в Берлин, Мюнхен или Щутгарт. Той възразява само срещу Дрезден. Няколко дни по-сетне обаче Бисмарк отново се отмята от дадената
196
дума под предлог, че не се чувства добре, за да пътува на далечни разстояния. Във връзка с тези опити на немския канцлер да се изплъзне от ангажименти към Русия Убри пише:
„Бисмарк отново създава трудности... Бях принуден пак да го моля. Изтъкнах му, че ако се съгласи да председателства конференцията, той ще стори голяма услуга на Русия, от която ще зависи европейският мир. Аз му предложих конференцията да се проведе в Гьорлиц, който е само на 3 часа път от Берлин. Казах му, че дори имам съгласието на тамошния кмет, който сам си предложи услугите да бъде домакин. В резултат на моите настойчиви молби Бисмарк склони да председателства конференцията и предпочете тя да бъде в Берлин. От Петербург веднага последвал следният отговор на Горчаков: „Вчера предложих Берлин за място на конгреса, понеже Бисмарк заявява, че не можел да пътува. По този начин се отстранява причината за неговото отсъствие. Ние разчитаме най-много на неговото умело председателство и лоялно отношение, в което не се съмняваме" [96, т. 2, с. 540].
Междувременно в тези напрегнати февруарски дни Убри почти ежедневно се среща и разговаря с немския канцлер.
„Отново разговарях с Бисмарк, съобщава Убри в един от докладите си. — Той обещава, че що се отнася до него, щял да направи всичко възможно, за да ни услужи. Но той не скрива, че Германия се намира в деликатно положение между Русия и Австрия. Затова ни казва: Разберете се с Виена. А ние сме готови да се съгласим с всичко... Германия, заявил Бисмарк, се стреми да запази добри отношения с Русия и Австрия. С Русия тя има династически исторически и традиционни връзки, а с Австро-Унгария я свързват стари спомени, търговски и научни интереси, обща литература и език. Никой в Германия не ще одобри една война срещу Австро-Унгария. Тя би била крайно непопулярна" [2, № 78, с. 18].
През февруари с. г. английското правителство предприема дипломатически сондажи в Берлин с цел да изясни германската позиция в случай на война между Англия и Русия. О. Руссел се явява при Бисмарк и поставя ребром въпроса как ще реагира Германия в случай на англо-руска война. Отговорът на немския канцлер не звучи много утешително за Лондонския кабинет. Бисмарк твърде троснато конфронтира събеседника си с контра-въпрос: „А защо ми задавате такъв въпрос — за да ме ангажирате във Ваш интерес, или за да се застраховате от евентуална враждебност от наша страна?". По-нататък Бисмарк започва да убеждава английския посланик, че за Англия няма да е опасно, ако Русия временно окупира Цариград, и не си струвало заради това да се воюва. Бисмарк веднага информира Убри за английското запитване и по този повод казва:
„Аз не вярвам, че Австрия сериозно мисли да воюва. Англичаните са по-опасни, но Англия също няма да се реши сама да води война. Ето защо ви препоръчвам на всяка цена да се споразумеете с Виена... Що се отнася до нас, ние без възражение приемаме всички руски искания. В Източния въпрос Германия желае само да си осигури свободно търговско корабоплаване по р. Дунав и през проливите" [2, № 78, с. 18].
Тези думи на Бисмарк предизвикват в Петербург едновременно задоволство и недоумение:
„Ние знаем истинската цена на германското посредничество, което върши Бисмарк най-успешно в интерес на Съюза на тримата императори, отбелязва Горчаков в писмо до Убри. — Но това посредничество би следвало да се поддържа по-настойчиво във Виена... Изказванията на Бисмарк са справедливи и безпристрастни. Но не можем да разберем защо той толкова се колебае да упражни натиск върху Виена... Съгласието, което той иска да постигне с Андраши, зависи в най-голяма степен именно от Бисмарк" [96, т. 2, с. 500].
Разчитайки на германската дипломатическа подкрепа, в средата на февруари руското правителство предлага на Виена и Берлин преди общата конференция
197
на Великите сили да се проведе предварително съвещание между правителствата от Съюза на тримата императори за съгласуване на мненията. В Петербург се надяват, че на тази предварителна конференция с помощта на Германия ще могат да постигнат по-голяма отстъпчивост и умереност във възраженията на виенския кабинет. Отначало Бисмарк не се съгласява с руското предложение, опасявайки се, че ще трябва да вземе страна в спора, а точно това той искал да избегне. Впоследствие обаче след многократните руски молби той дава своето съгласие за провеждане на подобно съвещание във Виена на нивото на посланици.
Виенският кабинет се отнася още по-резервирано спрямо руското предложение за предварително съвещание между трите двора. Андраши правилно отгатва интимната мисъл на Горчаков, че с това се цели да бъде упражнен натиск върху Виена. И тъй като Австро-Унгария не била уверена в германската подкрепа, отговаря отрицателно. Междувременно Андраши се опитва да спечели Германия на своя страна. Той усърдно убеждава немския посланик Щолберг, че Германия е задължена да застане твърдо на австро-унгарска страна, защото това е в интерес на германизма в борбата му срещу засилващата се славянска опасност. Бисмарк обаче не се поддава на тези внушения и заема спрямо Австро-Унгария същата неангажирваща позиция, както и към Русия. На 13 февруари в доклад до Петербург Убри съобщава:
„Преди да даде съгласието си за предварително съвещание, Андраши иска да се увери в съдействието на Германия по два пункта: размерите на България и срока на руската окупация в България.”
На това място Александър II в приписка отбелязва: „Надявам се, че германското правителство, знаейки нашето становище, няма да отстъпи.” По-нататък Убри съобщава, че Бисмарк се отнесъл резервирано към австро-унгарските искания и ги приел „ад референдум”. По повод на това пак в приписка към писмото царят отбелязва: „Той би могъл да се изкаже по-решително.”
Андраши основателно не е удовлетворен от отговора на Бисмарк. Немският канцлер изтъква пред австро-унгарския посланик Кароли, че „са нужни оценки, основани на действителността, а не на миражи”. Във връзка с границите на България, станали предмет на дискусия между него и Кароли, съобщава Убри, Бисмарк заявил, че не разбира колебанията на Виена относно големината на България. А що се отнася до срока на нашата окупация, тя му се струва неизбежна и необходима. Според него срокът на окупацията трябва да бъде от 3 месеца до 3 години в зависимост от организацията на българската държава и компенсацията на загубите, понесени от нас във войната” [96, т. 2, с. 495].
Любопитно е, че същите съвети, които Бисмарк дава на Кароли на 17 февруари за по-голяма отстъпчивост от австрийска страна, няколко дни по-късно, на 21 февруари, повтаря пред Убри, но този път като съвети към Русия. В разговора си с руския посланик канцлерът характеризира политическото положение в мрачни краски и между другото казва:
„Може би Англия не ще се реши да воюва. Наистина тя дава пари, но иска другите да воюват вместо нея. Затова Вие трябва обезателно да дезинтересирате Австрия, като ѝ направите някои отстъпки и я задоволите. Всъщност резултатите, които постигнахте от войната, са толкова значителни, че не бива да ги рискувате с една нова война. Германия ще бъде принудена да стои неутрална. Според мен едва ли си струва да се воюва за една по-голяма или по-малка България” [2, № 78, с. 18].
Най-сетне чрез ходатайството на Бисмарк Андраши дава съгласието си за провеждане на предварително съвещание на страните от Съюза на тримата императори. Съвещанието се състои във Виена към края на февруари 1878 г. В него участват Андраши, Новиков и Щолберг. Резултатите, които руското правителство очаквало от това съвещание, не били постигнати. Надеждата, че Германия
198
ще помогне за оказване натиск върху виенското правителство, не се оправдават. Спорът се води главно между Андраши и Новиков, а Щолберг стоял безучастно съгласно с дадената му от Берлин инструкция.
Руският посланик Новиков излага условията на подписаното примирие с Турция, като обосновава руските искания за създаване на автономна България, за временната окупация на освободените земи и за присъединяването на Бесарабия към Русия. Андраши не възразява за Бесарабия, но решително се противопоставя на искането за голяма България. Той се позовава на Райхсщадското споразумение и Будапещенската конвенция и въз основа на тях изказва следните контрапретенции: Българското автономно княжество да се ограничи на юг от Стара планина, а от останалите земи южно от Балкана да се образува „една гръцка провинция”, която да бъде организирана като самостоятелна държава. България по никакъв начин не бива да достига до Бяло море. Що се отнася до временната руска окупация в освободените земи, Андраши дава съгласие, но при условие, че срокът ще се ограничи най-много до 6 месеца. След продължителни пререкания между Андраши и Новиков и при пълната индиферентност на германския пълномощник предварителното съвещание на силите от трите двора завършва с неуспех.
В хода на драматичните февруарски преговори между силите по повод Одринското примирие особено важен момент представлява известната реч на Бисмарк пред Райхстага от 19 февруари 1978 г., в която немският канцлер оповестява пред цяла Европа ролята си на „честен посредник”. Тази реч произвежда голямо впечатление като израз на официалното германско становище по Източния въпрос. С най-голямо нетърпение очакват да чуят мнението на Железния канцлер по спорните въпроси на деня в Петербург, Виена, Лондон, Цариград и Париж. От неговата дума до голяма степен зависело в каква насока ще бъдат по-нататъшните действия на държавите съперници. Позицията на Германия била от решаващо значение за това дали конфликтът ще прерасне във военно стълкновение от европейски мащаб, или ще се ограничи с борба на дипломатическата арена.
Речта на Бисмарк била провокирана от интерпелацията на опозиционните партии в Райхстага, които искат да чуят какво е становището на германското правителство по Източния въпрос и как то защитава германските интереси в борбата на германизма срещу растящата славянска опасност. Интерпелацията по своя замисъл е насочена срещу проруската ориентация на правителството и целела да пренасочи германската външна политика към курс на единодействие с Австро-Унгария с оглед интересите на пангерманистичните политически кръгове.
Когато научава за интерпелацията в Райхстага, Бисмарк реагира с голямо раздразнение. В писмо до Бюлов той посочва, че интерпелацията е крайно ненавременна, защото поставя германското правителство в затруднение. „Аз не желая тъкмо сега да правя официални изявления, които биха навредили на нашата политика.” В един от докладите си Убри отбелязва: „Бисмарк е буквално разярен по повод запитването в Райхстага за германската политика по Източния въпрос."
Въпреки нежеланието си обаче немският канцлер е принуден да изрази публично становището на правителството. На 12 февруари Убри докладва:
„Бисмарк ще говори пред Райхстага. Той възнамерявал да акцентира, че политиката му е стриктно национална и се ръководи само от една цел — да отстоява интересите на Германия. Той иска от нас повече сведения за нашите намерения, за да ги защитава по-добре... Интересът тук към неговата реч е огромен. Всички очакват с нетърпение какво ще каже" [2, № 78, с. 18].
С още по-голям интерес речта на Бисмарк е очаквана в Петербург.
„Княз Бисмарк — пише Горчаков до Шувалов, — изглежда, има намерение лично да отговори на запитванията в Райхстага. От неговата реч ще разберем за политиката,
199
която той възнамерява да следва. Засега той иска да знае точно какви са нашите намерения, за да може колкото е възможно по-добре да ги поддържа."
В инструкция до Убри Горчаков добавя:
„Г-н Бисмарк се готви да каже думата си. Това чака цяла Европа. Неговата дума ще бъде решаваща. Само от него зависят мирът и съдбата на Съюза (на тримата императори — б. а., К. К.). Постарайте се да го въведете по-добре в течение на нашата позиция и нашите желания. Ние ще чакаме какво ще му подскажат чувствата и убежденията, от които ще зависят нашите бъдещи отношения.”
Чрез Убри руското правителство иска от Бисмарк преди всичко да защити в речта си платформата на Одринското примирие между Русия и Турция. Немският канцлер изпълнява охотно това желание, още повече че то не противоречало на неговите тактически изисквания. В своята реч пред Райхстага на 19 февруари най-напред Бисмарк изтъква, че германското правителство в политиката си спрямо Източния въпрос се придържа към основните положения, които начертава кайзер Вилхелм I в Тронното си слово от 22 февруари 1877 г. Във връзка с това Бисмарк цитира думите на кайзера, че дотолкова доколкото Източният въпрос не засяга пряко германските интереси, „Германия ще употреби цялото си влияние за защита на християнските интереси в Турция, за съхраняване на европейския мир и особено за запазване и укрепване на нейните добри отношения със съюзните и приятелски държави”. По-нататък Бисмарк заявява:
„Що се отнася до сегашното политическо положение в Ориента, на всички е известно, че в момента там цари мир... Сключеното примирие дава благоприятна възможност на руската армия да контролира цялата територия от Дунава до Мраморно море. Според мен най-добрата гаранция за ненарушимостта на сключеното примирие е това, че руската армия получи опора след овладяването на дунавските крепости — нещо, които ѝ липсваше по-рано. Това според мен е най-важното... А сега нека видим дали сключеното примирие застрашава в някаква степен нашите германски интереси. Става дума преди всичко за конституирането на България. Договорът за примирие предвижда нейните граници да обхващат територии, в които българското население съставлява мнозинство. Тези граници не са много по-различни от онези, които бяха начертани от Цариградската конференция. Различията в очертанията на българските граници между сегашния договор за примирие и Цариградската конференция са толкова незначителни, че според мен не си струва заради това да бъде нарушен европейският мир. Етнографските сведения, с които разполагаме, макар да не са съвсем автентични и да имат някои пропуски, ни дават достатъчно основания за такава констатация. Засега най-достоверният източник, който познаваме от немски произход, е картата на Киперт. Според тази карта българската национална граница се простира на запад оттатък Солун, обхващайки твърде еднородно население. На изток границата достига Черно море с растящ примес на турски елемент. А както е известно, според границите, които очерта Цариградската конференция, доколкото може да се съди от станалите на нея разисквания, територията на Източна България бе малко по-ограничена на север, а в замяна на това към Западна България бе прибавена може би допълнителна територия, която надхвърляше българските национални предели, включвайки области с албанско население, в които българите не са болшинство... Тези незначителни различия в очертанията на българските национални граници съгласно предвижданията на Одринското примирие ще бъдат предмет на допълнително обсъждане между силите, подписали Парижкия мир от 1856 г. Аз се надявам, че по всички тези неуточнени дребни въпроси около границите на България е напълно възможно да се постигне споразумение с Русия... От всичко, което казах, според моето дълбоко убеждение следва, че прелиминарното
200
примирие между Русия и Турция с абсолютно нищо не накърнява германските интереси. Така че не виждам никаква причина за недоволство от наша страна спрямо резултатите на току-що приключилата война, не виждам никаква причина, заради която Германия трябва да си разваля отношенията със съседните приятелски държави. В случая ние имаме това преимущество, че можем да се съгласим с едно или друго споразумение между силите, без да допуснем накърняване на нашите интереси... А що се отнася до постановленията на Одринското примирие, че няма да се допускат военни кораби през проливите, то това едва ли има за нас някакво значение. За нас по-важното е р. Дунав и проливите да останат свободни за търговско корабоплаване, както досега. Според мен в това се заключава цялата наша заинтересованост в Изтока... Разбира се, ние сме заинтересовани и в това: християнските народи в Изтока да получат по-добро управление, заинтересовани сме те да бъдат защитени от насилия, подобни на тези, които изтърпяха за жалост под турско владичество. Следователно Германия има в Ориента още един косвен, чисто човешки интерес от хуманна гледна точка” [75, с. 416).
Както се очаквало, речта на Бисмарк предизвиква бурни реакции на недоволство у опозиционните депутати, съставляващи мнозинство в Райхстага. Особено остро срещу канцлера реагират лидерите на опозиционните партии Виндхорст и Бенигсен. Последните възразяват на райхсканцлера, изтъквайки, че австро-унгарските интереси в Източния въпрос са и германски интереси. А това означава, че Германия е пряко заинтересована в конфликта, което налага тя да действа в тесен съюз с Виена срещу Русия. Виндхорст в речта си дори казва, че ако Русия овладее ключовите позиции Цариград и Проливите, тя ще владее Европа и целия свят. Бисмарк е принуден отново да вземе думата, за да отговори на темпераментните си опоненти. Той изтъкнал две неща: първо, че германските национални интереси в Източния въпрос нямат нищо общо с тези на Австро-Унгария, и, второ, че мнението, според което владетелят на Цариград и Проливите е владетел на света, е неправилно. Бисмарк дори иронизира своя опонент, като казва:
„Султанът, както е известно, векове наред владее Цариград и Проливите, но никой у нас, в Прусия, не е имал усещането, че е подвластен на султана... Аз не твърдя, разбира се, че Проливите нямат ключово стратегическо значение. Аз само казах, че Русия няма намерение да обсебва тези ключови позиции. Думата на цар Александър ни гарантира това.”
Накрая Бисмарк категорично отхвърлил обвинението на опозицията, че германското правителство се отнасяло враждебно към Австро-Унгария. Той изтъква, че германската политика е насочена към поддържане на приятелство с Русия. Политиката на Германия, добавя райхсканцлерът, е проникната от желанието да бъде честен посредник между спорещите страни по Източния въпрос в името на европейския мир. Но същевременно той заявява, че Германия ще се придържа към политиката на неутралитет, защото тя нямала намерение да воюва за неща, които не засягат нейната безопасност, нейните национални интереси и вътрешното ѝ единство [75, с. 417].
Във връзка с речта си пред Райхстага Бисмарк споделя пред Убри два дни по-късно, че главната му цел е била да успокои общественото мнение в Германия и да покаже, че руската платформа за мирни преговори с Турция е основателна и приемлива, т.е. че тя може да служи като добра база за разисквания.
Речта на Бисмарк направила силно впечатление в цяла Европа. Особено оживени били коментарите сред управляващите среди на най-заинтересованите страни — преки участници в конфликта по Източния въпрос. В Петербург речта предизвиква смесени впечатления — от една страна, на задоволство, а от друга — загриженост. Наистина Бисмарк открито се изказал в подкрепа на руските искания,
201
но същевременно дал да се разбере, че Германия няма намерение да натрапва мнението си никому, т.е. че не е готова твърдо да поддържа Русия за отстояване на нейните искания.
В Лондон речта на Бисмарк възбудила нов пристъп на озлобление у Дизраели-Биконсфилд срещу немския канцлер. Руссел, английският посланик в Берлин, споделил впечатлението си пред Убри, заявявайки, че „Бисмарк продължавал да служи на Русия".
Най-голямо разочарование Бисмарковата реч предизвикала във Виена. Там я окачествили като изцяло проруска и антиавстрийска. Австро-унгарският посланик в Берлин граф Кароли споделил, че идеите, които Бисмарк изложил в речта си, били „най-меко казано, илюзорни". Бисмарк още повече подсилва тези негативни впечатления у виенския кабинет, когато няколко дни по-късно в беседа с Кароли започва да го убеждава, че в интерес на Австро-Унгария е да се съгласи с руските претенции за България.
„Щом веднъж вече сте се съгласили, казал той, да признаете независимостта на Румъния. Сърбия и Черна гора, струва ми се, че не е основателно да възразявате за България. Още повече че за вас няма особено голямо значение дали България ще е малка или голяма по обем. Не ще бъде основателно, ако по този въпрос не постигнете споразумение с Русия... Във вашата държава вие нямате българска националност и България е далеч от вашите граници. Съвсем другояче стоят нещата например със Сърбия. Спрямо нейната независимост вие имате много повече основания да проявявате загриженост и безпокойство, понеже в Унгария живее значително сръбско население, а самата Сърбия е плътно до вашите граници. Аз считам, че с оглед вашите интереси за вас би било по-целесъобразно, ако вие сложите ръка върху Сърбия... Същото се отнася най-вече за Босна и Херцеговина, където вие имате съвсем непосредствени интереси" [75, с. 419].
Внушенията на немския канцлер относно българските граници не останали без последствие във Виена. Постепенно Андраши започва да проявява известна склонност към компромис по този въпрос.
Междувременно в хода на дипломатическите преговори между силите около мирния договор с Турция възникват нови усложнения. Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г. предизвиква бурни протести в Лондон и Виена. Следват нови остри обвинения и заплахи срещу Русия. Планираната международна конференция, за която съществувало вече принципно съгласие между силите и дори било уточнено мястото за нейното провеждане, изведнъж отпада от дневния ред на преговорите, отдалечавайки се в неопределеното бъдеше. Преговорите отново навлизат в задънена улица поради липсата на някаква основа за споразумение. Най-непримирима е позицията на Англия, която открито заплашва Русия с война. Австро-Унгария също се обявява решително против Санстефанския мирен договор. Франция и Италия видимо започват да клонят в подкрепа на Англия и Австро-Унгария. Русия се изправя пред опасността от война срещу Англия, Австро-Унгария и Турция при благосклонното отношение към тях на Франция и Италия и при безполезния неутралитет на Германия. Някогашната Кримска коалиция, от която така много се бояли в Петербург, била на път отново да възкръсне. „Излиза, че ние стоим в навечерието на европейска война" — отбелязва Газенкампф в своя дневник [31, с. 555].
Обезпокоено от настъпилия обрат в хода на преговорите, руското правителство отново прибягва до съдействието на Германия.
„Бюлов постоянно говори, пише Убри от Берлин, че германското правителство съжалява за провалянето на конгреса. Той обаче се пази от всякакъв упрек по адрес на Англия. Това негово държание ме шокира... Кайзерът бил много сърдит на Англия за това, че усложнява
202
положението, проваляйки конференцията. Имал намерение да изпрати по този повод писмо в Лондон и се надявал, че ще ни бъде полезен. Както се вижда от изказванията на Бюлов, Германия иска да запази добри отношения с всички велики сили и най-вече с нас и Австрия".
Бисмарк, естествено, отново съветва руското правителство чрез компромиси да постигне споразумение с Австро-Унгария.
„Бисмарк ме съветва, пише Убри, да не тласкаме Австрия в обятията на нашите врагове, а да я съблазним с отстъпки... Аз не вярвам, каза той, че вашите различия с Австрия са толкова големи. Защо не оставите Виена да си чука главата със западната част на Балканите?" [2, № 78, с. 18].
Очевидно германското правителство действително се е стремяло на всяка цена да се постигне споразумение между Петербург и Виена. Тази негова заинтересованост се обяснява с опасенията в Берлин от очерталата се тенденция на сближение между Австро-Унгария и Англия. Подобна алтернатива е считана от Бисмарк за крайно нежелателна. По нареждане на райхсканцлера Бюлов изпраща телеграфически на Швайниц в Петербург следната строго секретна шифрована инструкция:
„Направете така, че Русия да се споразумее по-бързо с Виена. Англо-австрийското сближение, което наблюдаваме напоследък, става по внушения от Париж. Ние трябва незабавно да противодействаме срещу подобна развръзка на нещата" [50, с. 23].
От същите съображения били проникнати и съветите, които Бисмарк давал на Виена. Без да упражнява натиск върху виенския кабинет, канцлерът продължава още по-енергично да му внушава, че трябва да постигне споразумение с Русия. Пред австро-унгарския посланик Кароли той системно изтъква, че Австрия би могла да направи концесии на Петербург относно България, а за сметка на това обещава, че Германия е готова да окаже пълно съдействие на Хабсбургската монархия за анексирането на Босна и Херцеговина. Същите мисли Бисмарк развива и в разговора си с австрийския престолонаследник Рудолф Австрийски.
„Германия, казал Бисмарк, иска да има добри отношения както с Австрия, така и с Русия... Но ако ние желаем да сме в добри отношения и с двете държави, най-добре за нас ще бъде, ако тези две държави не воюват помежду си".
По-нататък немският канцлер обосновава пред събеседника си мнението защо Австрия не бива да води война срещу Русия:
„Ако допуснем, че вие спечелите решаващото сражение и превземете Москва, то Русия ще си остане пак Русия. Но ако се случи обратното и руснаците влязат във Виена, тогава Хабсбургската империя ще бъде напълно ликвидирана."
Отразявайки в доклада си горния разговор между Бисмарк и Рудолф, Убри заключава:
„Аз добих впечатлението, че Бисмарк иска примирение между нас и Австрия. За целта той, щадейки австрийските интереси на Балканите, с готов да даде на Виена концесии в Босна и Херцеговина. А пък на нас той предоставя България" [2, № 78, с. 18].
Както Петербург, така и Виена, макар и неохотно, постепенно възприемат съветите на Бисмарк. В края на март 1878 г. руското правителство изпраща ген. Игнатиев за нови преговори с Андраши. Игнатиев прави опит да защити Санстефанския мирен договор, като дава ново тълкувание на Райхсщадското споразумение в Будапещенската конвенция. Според него тези две споразумения не противоречат на сключения мир между Русия и Турция. От своя страна Андраши категорично възразява на Игнатиев. Той изтъква, че Санстефанският договор противоречи не само на горните споразумения, но е в противоречие и с руския проект за България от началото на войната, съобщен официално на Шувалов в Лондон и от Новиков във Виена. В случая Андраши не пропуска да припомни за известната декларация на руското правителство, направена от Горчаков през май 1877 г. Като контрапредложение Андраши формулира следните искания по
203
отношение на България: 1. На изток да се запази граничната линия между Лозенград и Цариград така, както била приета от Цариградската конференция, като се оставят Люлебургас и приморската част на Странджа в Турция; 2. Западната граница на България да минава от Орфанския залив на Егейско море към Враня, а в земите, които остават на запад от тази линия, да бъде образувана автономна област под името Македония, която да бъде отделена в административно отношение от Княжество България; Солун влизал в състава на тази нова административно автономна област; 3. Руската окупация на България да бъде в срок до 6 месеца с 20 000 войници.
Новото австро-унгарско предложение по отношение на България съществено се различава от становището на Андраши, застъпвано на виенските преговори в края на февруари с. г. Докато преди Андраши настоява българското княжество да се ограничи до Балкана, а на юг от него да се създаде една гръцка държава, сега той, повлиян от Бисмарковите внушения, допуска България да бъде неделима с излаз на Егейско море. Същевременно обаче Андраши настоява югозападната граница на България да се ограничи до р. Вардар така, че Вардарската долина да бъде извън княжеството. Смятайки, че новата българска държава ще бъде под руско влияние, Андраши на всяка цена иска Австро-Унгария да запази под свой контрол пътя Босна—Митровица—Солун. С оглед на това той предлага в земите на запад от р. Вардар до Албания да се сьздале друга административно автономна област под името Македония, която трябва да бъде в сферата на австрийското влияние. Освен това Андраши предявява следните допълнителни претенции: 1. Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина; 2. Сърбия да не увеличава границите си за сметка на Новопазарската област и Косовска Митровица, които също трябвало да преминат към Австро-Унгария; 3. Черна гора също да не увеличава границите си, като бъде лишена от крайбрежната ивица по Адриатика.
Така формулирани, австрийските претенции са неприемливи за Русия. Игнатиев решително отхвърля исканията на Андраши, окачествявайки ги като нахални. Според него австро-унгарските искания са в разрез дори с Будапещенската конвенция.
„Взети в своята цялост, пише Горчаков на 11 април до Новиков, предложенията на австро-унгарското правителство са прекомерни. Те фактически означават Сърбия и Черна гора да достигнат до положението на васални държави, а Австро-Унгария да получи пълна хегемония в западната половина на Балканския полуостров."
Руските възражения срещу исканията на Андраши се отнасят преди всичко за Черна гора, Новопазарската област и Сърбия. Що се отнася до България, руското правителство също възразява за отделянето на части от нея, но не било така категорично, проявявайки склонност при определени условия да отстъпи по този въпрос.
„Що се отнася до отделянето на части от Западна България, пише Горчаков, не бива да забравяме, че отстъплението от принципа за българското единство би било огромна морална жертва от страна на Русия предвид на това, че славянското население, което ще бъде отделено от България, ще бъде лесно денационализирано под двойния натиск на гръцкия елемент и материалните интереси. Впрочем точно такава е тайната цел на виенския кабинет."
По-нататък в инструкцията си до Новиков Горчаков пише:
„Вие можете да му обърнете внимание (на Андраши — б. а., А. М. Г.) на това, че това отделяне (на части от България — б. а., А. М. Г.) ще предизвика нови вълнения, които са малко благоприятни за установяването на здрав мир. Всички български петиции до главнокомандуващия и до княз Черкаски са против отделянето на югозападните части от България... Така че, ако австрийското правителство се съгласи с изменението на западната българска граница, това би било в съответствие с интересите на мира и стабилизирането на положението в Изтока.
204
Направете всички усилия да го склоните към подобно съгласие. Измененията, за които става дума, биха могли да бъдат в съответствие с абзац втори, чл. VI от прелиминарния Санстефански договор."
В заключение обаче Горчаков изтъква, че ако Андраши не се съгласи да отстъпи по въпроса за югозападната граница на България, руското правителство е готово в краен случай на компромис по този въпрос. Във връзка с това руското контрапредложение гласяло:
„Областите, които бъдат отделени от България... в такъв случай трябва да бъдат конституирани като автономно княжество, което ще се ползува със същите права и привилегии както Източна България, тъй като нашият августейши повелител не може да се съгласи с възстановяването на отоманския режим там даже и под формата на административна автономия, която по своята същност не ни дава достатъчно гаранции” [96, т. 2, с. 66).
Макар по въпроса за българските граници да съществуват известни изгледи за постигане на компромисно споразумение, общо взето, като цяло австрийските контрапретенции са преценени като неприемливи от царското правителство. По такъв начин преговорите между Петербург и Виена навлизат в застой. Руското правителство отново се обръща към Берлин, искайки съдействие. В края на април с. г. Горчаков отправя молба до Бисмарк да окаже пряк политически натиск върху виенския кабинет за отстъпки в полза на руските искания. Немският канцлер не се съгласява да удовлетвори тази молба. В качеството си обаче на посредник главно поради стремежа си да бъде избегнат един нежелателен за Германия военен конфликт между Петербург и Виена, немският канцлер се намесва в спора, полагайки усилия да примири до известна степен противоречията им за постигане на някакво компромисно споразумение. В този дух Бисмарк съветва едновременно както Русия, така и Австро-Унгария за отстъпки в името на мира.
По време на преговорите между Игнатиев и Андраши в края на март с. г., опитвайки се да обоснове и да оправдае максималистичните контрапретенции на виенския кабинет към Русия, австрийският министър споделя пред Щолберг, че общественото мнение в Австро-Унгария все още симпатизира на Турция, което налага да се ограничат до минимум резултатите от Руско-турската война. Немският посланик възразява срещу това становище. Според него общественото мнение в Хабсбурската държава въобще не държало вече за съществуванието на турски владения в Европа. Австро-Унгария, изтъква Щолберг, би спечелила по-голям престиж, ако съдейства за конституирането на самостоятелни държави в Европейска Турция. Това било повече за предпочитане, вместо да се върнат отново тези земи на една нежизнеспособна империя с обещание за съмнителни и неприложими реформи. Същевременно Щолберг, коментирайки австрийските контрапретенции, предявени към Русия, посочва, че те далеч надхвърлят границите на по-раншните искания, формулирани в Райхсщадското споразумение в Будапещенската конвенция. Той препоръчва на Андраши да прояви по-голяма увереност. В отговор на тази препоръка Андраши откровено признава, че моментът, в който Русия е заплашена от Англия и е принудена да търси споразумение с Виена, е много удобен за изнудване. Поради това австрийското правителство искало по-висока цена от Петербург. По-нататък Щолберг само изслушва контрааргументите и възраженията на Андраши по руските предложения, без да възрази. Фактически германското правителство мълчаливо одобрява новите австро-унгарски предложения, изложени от Андраши на Игнатиев. Тези искания са до голяма степен съобразени именно с препоръките на самия Бисмарк, който неведнъж предлага Русия и Австро-Унгария да си поделят Балканския полуостров, като Русия получи източната, а Австро-Унгария — западната половина. А както видяхме, точно такъв бил смисълът на австро-унгарските контрапретенции.
205
Руското правителство обаче не може да се примири с обстоятелството, че Австро-Унгария без всякакви усилия и жертви иска да обсеби почти цялата западна част на Балканите, която дотогава била в зоната на руското влияние. Оспорвайки тези амбиции, руското правителство се позовава на Будапещенската конвенция, която била нарушена от виенския кабинет. Ето защо по инициатива на Игнатиев в Петербург е решено да се помоли Германия за арбитраж в спора с Андраши при тълкуванието на въпросната конвенция от 15 януари 1877 г. Бисмарк обаче възразява срещу подобен арбитраж. Към доклада на Швайниц по този въпрос той слага следната кратка резолюция: „Благодарим!".
Руската молба за арбитраж става предмет на нови разговори между Бисмарк и Убри. Немският канцлер се старае да оправдае предложенията на Андраши, особено що се отнася до България. На 14 април 1878 г. Убри пише: „Според Бисмарк искането на Андраши да бъде изключена областта около Люлебургаз от границите на България било „дребна работа". От по-голямо значение бил въпросът за западните български граници. Той смята, че исканията на Андраши пътят Митровица—Солун да бъде извън България имат известни основания. Той смята обаче, че и по този въпрос би могло да се направи компромис от двете страни, като се прокара една средна линия между предложената от Андраши линия Орфано— Враня и пътя Митровица—Солун. По този начин България би запазила още няколко ивици земя. Освен това Бисмарк изтъкна, че Андраши е склонен за административна автономия на Македония с достатъчно права, които да обезпечат нейното бъдеще. В заключение той каза, че предложенията на Андраши имали това предимство, че те ще предотвратят една война между европейските държави и всички трудности ще бъдат преодолени, ако Игнатиев се откаже от „блестящ мир" и се задоволи с един „скромен и полезен мир". На 25 април с. г. Убри докладва за нов разговор с Бисмарк по същия въпрос:
„Бисмарк каза, че без да подценява жертвите, които се искат от Русия и специално за границите на България, предложенията на Андраши имат това предимство, че ще избегнат това война. Още повече че областите, които се отделят от България, невинаги са били част от нея и българското население в тях не навсякъде съставлявало мнозинство. Според Бисмарк фактът, че българите били руски единоверци, нямало да облекчи решението на източните работи, нито пък ще спомогне особено много за увеличаване престижа на Русия".
Бисмарк дори не скрива мнението си, че ако България бъде разделена, нейната югозападна част — Македонската административно автономна област на запад от р. Вардар до албанските планини, трябвало да бъде под австрийско влияние [47, с. 303].
Опитвайки се да подтикне руското правителство към отстъпки в преговорите с Австро-Унгария, Бисмарк същевременно предприема и друг тактически ход. Под най-строга тайна той препоръчва на руското правителство „от чисто приятелски чувства и с добра воля" да започне сондажни преговори с Лондон. Респектирана от заплахата на възможно англо-руско споразумение, Австро-Унгария според него щяла да стане по-отстъпчива към Петербург. „Бисмарк каза, пише Убри, че ще бъде много щастлив, ако чрез посредничеството си в англо-руския диалог услужи на двете приятелски държави в името на мира."
В действителност Бисмарк не вярва, че е възможно англо-руско споразумение, нито пък искрено иска това. Той разглежда подобна дипломатическа инициатива като чисто тактически ход, от който могат да извлекат полза както Русия, така и Германия. Русия щяла да предизвика по-голяма отстъпчивост у Андраши, а Германия да разстрои в зародиш едно по-тясно сближение между Лондон и Виена. Последното желание, както знаем, е едно от важните тактически изисквания на Бисмарковата дипломация в действията ѝ около развръзката на Източната криза.
206
Много показателна в това отношение е реакцията на Андраши, когато научава, че Бисмарк се е заел с посредничество в започналите преговори между Лондон и Петербург. В инструкцията до Кароли Андраши пише: „Обърнете внимание на германското правителство относно печалните последици, които биха имали за германизма неговите действия, ако продължава да посредничи в англо-руските преговори." А Мюнстер от Лондон бърза да успокои шефа си, че неговият тактически ход дава добри резултати. „Що се отнася до отношенията между Англия и Австро-Унгария, напоследък те са твърде хладни... Двете страни са изпълнени с подозрения една към друга" [75, с. 426].
След като продължителните преговори с Андраши завършват неуспешно и след като се убеждава, че освен за България по другите спорни въпроси е невъзможно да се постигне споразумение с Австро-Унгария, руското правителство възприема съвета на Бисмарк за преговори с главния си съперник — Англия. За разлика от Бисмарк обаче руското правителство не гледа на тези преговори като на обикновен тактически ход, а пристъпва към тях със сериозни намерения, търсейки делово решение на спорните въпроси.
КРАХЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ В БЕРЛИН
Всъщност идеята на Петербург за директни преговори с Англия се появява и назрява постепенно все повече поради растящите контрапретенции на Андраши и затягането в руско-австрийските преговори. Около началото на май 1878 г., разочаровано от Виена, руското правителство окончателно се ориентира към преговори с Великобритания. В това отношение руското правителство е насърчено от идващите сигнали от Лондон, че Англия също проявява интерес към преговори с Русия. На свой ред английската дипломация се стреми да противодейства на Бисмарковите планове за решаването на всички въпроси около Източната криза само от Съюза на тримата императори, без участието на Англия. Още на 20 април Солсбъри в разговор с немския посланик Мюнстер му загатва, че Бисмарк би могъл да разшири посредническата си роля между Петербург и Лондон. Дотогава немският канцлер посредничи само по въпроса за еднаквото отдалечаване на английската флота и руската армия от Цариград. Бисмарк охотно дава съгласието си за подобно посредничество, което да засяга и централните въпроси, интересуващи двете страни. Същевременно Солсбъри споделя това предложение и пред Шувалов, като дава да се разбере, че Англия и Русия биха могли да постигнат споразумение. Научавайки за появилите се благосклонни симптоми у английското правителство за разбирателство с Русия, Горчаков предпочита преговорите да се водят направо, без посредничеството на Бисмарк. Руският канцлер съвсем основателно се опасява, че Бисмарковото посредничество може само да усложни нещата, тъй като канцлерът не скрива, че той предпочита руско-австрийско споразумение. В едно писмо до О. Руссел в Берлин Солсбъри пише: „Както изглежда, Шувалов не желае преговорите да се водят чрез Мюнстер."
В началото на май 1878 г. по своя инициатива и с одобрението на Петербург Шувалов пристъпва към сондажни разговори със Солсбъри за изясняване условията на английските контрапретенции по Санстефанския договор. В хода на разговорите Солсбъри формулира следните условия за споразумение с Русия: 1. Англия не възразява срещу присъединяването на Бесарабия и градовете Батум и Карс към Русия (Андраши също не възразява, но що се отнася до Батум и Карс, тяхното присъединяване към Русия зависело не от Виена, а от Лондон и в този смисъл английското съгласие имало много по-голяма политическа стойност за
207
Петербург); 2. Англия не възразява срещу териториалните придобивки на Черна гора и на Сърбия, нито пък предявява някакви претенции спрямо Босна, Херцеговина и Новопазарската област. (Това било най-същественото предимство на английските условия в сравнение с тези на Андраши, те давали възможност на Русия да запази и занапред своето влияние в западната част на Балканите.); 3. Единственото, но най-тежко условие на Англия засяга България. Солсбъри настоява България да се раздели на две части — Северна и Южна, както следва: Северната част на Балкана да получи политическа автономия с княжеско правителство, а на юг от Балкана да се създаде административно автономна област със статут по подобие на английските колонии, подчинена пряко на Високата порта. Освен това Южна България не трябва да има излаз на Егейско море. (По този пункт английските условия съществено се отличавали от австро-унгарските и са далеч по-неблагоприятни.) Що се отнася до границите на двете български области, този въпрос не бил предмет на специално разискване. Солсбъри изказва английското становище само по принцип, без да уточнява ясно какво предлага. Това отчасти смекчава или замъглява първоначалното неприятно впечатление от английските контрапретенции. Общо взето, като цяло английските условия се струват на Шувалов твърде умерени и приемливи. Той веднага се отправя за Петербург да ги докладва на царя.
По пътя Шувалов най-напред се отбива при Бисмарк във Фридрихсруе край Хамбург. В качеството си на посредник немският канцлер трябвало да бъде поставен в течение на постигнатите споразумения между Русия и Англия. Бисмарк остава неприятно изненадан от очерталата се възможност за споразумение между Петербург и Лондон. Ето как Шувалов описва разговора си с него:
„Бисмарк ми оказа най-сърдечен прием. Той веднага заговори, че била насъщна необходимостта час по-скоро да се споразумеем с Австрия. Вие трябва да направите компромис, каза той. Трябва да купите или Англия, или Австрия. Тогава по-добре Австрия, защото тя е по-евтина. Англия и сама е готова да воюва. В Австрия положението е друго. Там никой не е настроен войнствено, защото всички знаят, че войната ще бъде катастрофа за тях. Франц Йосиф е настроен миролюбиво и не ще рискува короната си. Андраши проявява наистина войнственост, но само привидно. Всеки друг вместо него щеше да бъде по-малко изгоден за вас. Вие сте по-заинтересовани да се договорите с Австрия и да имате подкрепата на Съюза на тримата императори."
След като изслушва темпераментното слово на събеседника си в полза на руско-австрийского споразумение, Шувалов възразява, че от гледна точка на руските интереси за Русия е по-изгодно да купи Англия, която е по-евтина.
„Разказах му (на Бисмарк — б. а., К. К.) за исканията на Солсбъри, пише Шувалов. — Бисмарк остана крайно изумен от умереността на Англия. Лицето му издаваше едва скрито разочарование. Е, добре, каза той, това наистина изменя нещата. Щом сте се договорили с Англия, това ще облекчи и отношенията с Австрия. Вие ще потвърдите, надявам се, съгласието си за анексия на Босна и Херцеговина и тогава всичко ще е наред” [96, т. 3, с. 97].
Накрая Шувалов уговаря с Бисмарк в случай, че бъде подписано споразумение с Англия, германското правителство да поеме инициативата за свикване на международен конгрес на силите в Берлин. Бисмарк се съгласява.
На 12 май Шувалов се озовава в Петербург, където незабавно е свикано съвещание при царя. Шувалов информира правителството за преговорите със Солсбъри. Английските искания, общо взето, правят добро впечатление. Според Милютин те били „много по-умерени" от австро-унгарските.
„Думите на Шувалов ни направиха силно впечатление в благоприятен смисъл. Това се дължи може би на обстоятелството, че ние очаквахме от Англия нещо съвсем неприемливо...
208
Ние всички се съгласихме веднага с мнението на Шувалов, че за нас е много по-изгодно да направим отстъпки на Англия, за да се разберем с нея, отколкото да се подчиняваме на нахалните искания на Андраши" [52, т. 2, 51].
На съвещанието специално е разискван въпросът за България — най-щекотливият пункт в английските контрапретенции.
„Разбира се, отбелязва Милютин в дневника си, на нас е неприятно настойчивото искане на Англия за подялба на България, но се утешаваме с това, че англичаните са съгласни за твърде широка автономия и в двете части."
Александър II заявява, че той приема искането на Англия за подялба на България. Според него все едно е дали България ще е разделена на 2 или 3 части. По-важното е отделните части да имат учреждения, които могат да ги предпазвали от нови турски изстъпления.
От всички английски искания най-тежко за него е искането Турция да запази войскови части в Южна България и да охранява граничната линия по Балканския хребет [124, т. 2, с. 486].
В края на краищата, макар и с известни резерви, що се отнася до България, руското правителство приема английските условия като цяло. Сравнително лесно проявената склонност от страна на Петербург към компромиси спрямо английските контрапретенции съвсем не е изненадваща. Условията на Англия фактически не се различават съществено от познатото становище на княз Горчаков и на неговите съмишленици за „малка война — умерен мир" с Турция. Следователно руската отстъпчивост и предпочитания към споразумение с Англия са логическо продължение на следвания от канцлера външнополитически курс в духа на неговата цялостна външнополитическа доктрина. Одобрявайки английските условия, руското правителство дава на Шувалов съответни пълномощия да продължи преговорите със Солсбъри и да подпише съответно англо-руско споразумение съгласно с постигнатата принципна уговорка.
Веднага след това Шувалов се отправя за Лондон. По пътя той отново се отбива при Бисмарк във Фридрихсрус, за да се уговори с него по въпросите за свикването на конгрес. Немският канцлер обещава, че щом получи съобщение за подписването на англо-руско споразумение, веднага ще изпрати покани за конгреса. Бисмарк изказва задоволството си от това, че именно Шувалов ще бъде първи руски пълномощник на Берлинския конгрес. По този повод той го уверява, че ще му окаже пълно съдействие. Насърчен от тези думи, Шувалов предлага на немския канцлер да бъде сключен двустранен отбранителен и нападателен съюз между Русия и Германия. Този съюз, изтъква Шувалов, би представлявал защитна преграда срещу всяка коалиция против Германия.
Бисмарк веднага се възползва от Шуваловата оферта, за да злепостави Горчаков. Той казва, че споделя напълно тази идея и отдавна се стреми към подобен съюз с Русия. Бисмарк припомня обаче, че Германия неведнъж още преди Източната криза, а и по-късно, е предлагала на Русия не само морална, но и материална помощ срещу Турция, искайки в замяна руските гаранции за Елзас и Лотарингия. Горчаков отвръщал винаги с ледено мълчание.
„Сега вече е твърде късно за подобен съюз, добавя Бисмарк... Германия не може да пожертвува добрите си отношения с другите държави, залагайки единствено на един несигурен съюзник. При всяко проявление на реванш от страна на Франция или Австрия, при нашето географско местоположение, ние бихме изпаднали в опасна зависимост от Русия, особено при политиката, която води Горчаков с неговите азиатски прийоми."
Накрая той заключил, че докато Горчаков и неговите съмишленици стоят начело на руската външна политика, за Германия е по-изгодно да се опира не на двустранен съюз с Русия, а на Съюза на тримата императори [124, т. 2, с. 488].
209
Около втората половина на май с. г. Шувалов пристига в Лондон, където продължава преговорите със Солсбъри. Естествено, най-трудно било да се постигне споразумение за България. Шувалов прави опит да склони английското правителство към някои отстъпки. Това обаче не му се удава. Напротив, в хода на разискванията по този въпрос Солсбъри чрез редица редакционни поправки се старае да коригира предишното си предложение за България в още по-неблагоприятен смисъл. Английските условия в това отношение се оказват по-тежки, отколкото изглеждат в началото. Солсбъри настоява не само за подялба на България и за лишаването на южната ѝ половина от излаз на Бяло море, но се стреми да изтласка колкото може по на изток западната граница на Южна България. Той предлага нейната западна граница да бъде по линията, определена от Цариградската конференция за западна граница на Източна България, т. е. до р. Искър. А останалата част на югозапад от тази линия съгласно с английските условия трябва да се върне обратно под властта на султана.
„Аз се стараех всячески, пише Шувалов, да задържам англичаните в правия път, като постоянно ги заплашвах с Бисмарк. Последният вече знаеше за предявените условия от Англия в началото и само при тези условия се беше съгласил да свика международен конгрес” [139, с. 136].
По повод допълнителните уточнения, които направил Солсбъри за българските граници, Милютин пише в дневника си:
„Излиза, че Англия предлага линията, която отделя България от Македония (както предложи Андраши), обаче Андраши допускаше България до Егейско море и не искаше разделянето ѝ на две части. Следователно английските условия, на които сега се съгласяваме, са още по-тежки по отношение на България. Единствената ни утеха е, че Англия е съгласна да ни подкрепя по останалите постановления на Санстефанския мир, а най-важното е, че не лишава Черна гора от море и ни отстъпва Батум" [52, т. 2, с. 57].
След безуспешните опити да бъдат постигнати някои териториални придобивки за България руското правителство в края на краищата се примирява с английските искания. По указание от Петербург на 30 май 1878 г. Шувалов подписва тайно споразумение с Англия за ревизия на Санстефанския мир. Споразумението почивало върху изложената по-горе компромисна платформа, предварително съгласувана между двете правителства. С това съдбата на Санстефанския мир е фактически предрешена. Предстоящият конгрес в Берлин трябва само да санкционира и съгласува между силите съществуващото принципно англо-руско споразумение. Задачата на Берлинския конгрес била да доуточни някои второстепенни неща, като например: да очертае в детайли новите граници, да реши към коя част на България ще се присъедини Софийският санджак, на кого да се даде Варна, какъв да бъде срокът на временното руско управление в България и други спорни въпроси от подобен характер. Тези второстепенни въпроси обаче също не били маловажни. Те давали достатъчно поводи и основания за разногласия и спорове между Великите сили по време на конгресните заседания. И все пак в станалите бурни разисквания на Берлинския конгрес има неща, които будят недоумение. Борбата между представителите на Русия и Англия се води с толкова голямо ожесточение, сякаш между тях не е съществувало никакво тайно споразумение. Както английските, така и руските пълномощници повдигали въпроси, които съвсем ясно и недвусмислено били формулирани в споразумението от 30 май. Такъв е случаят например, когато англичаните започват да оспорват на Русия отстъпването на град Батум, а руската делегация предлага подялбата на България да не бъде хоризонтално по Стара планина, а вертикално съгласно с решенията на Цариградската конференция. И още нещо. Що се отнася до разискванията по т. нар. второстепенни въпроси, буди недоумение фактът, че английската
210
делегация прави постоянно драстични обструкции по най-дребни въпроси, водейки пазарлъци за всяка ивица българска земя. Понякога дори става спор за няколкостотин метра. Същата дребнавост забелязваме и в споровете относно срока на временното руско управление. Английската делегация така решително възразява срещу руските искания, сякаш от това зависи съдбата на Англия.
„Заслугата" за тази прекомерна остра конфронтация между представителите на Русия и на Англия по време на Берлинския конгрес принадлежи до голяма степен на княз Бисмарк.
Още на втория ден след откриването на конгреса в английския вестник „Глоуб" се появява съобщение за тайното англо-руско споразумение от 30 май. То предизвиква бурно негодувание в Англия срещу правителството. Последното се оказва в деликатно положение. Върху него започват да се сипят упреци, че прави отстъпки на Русия и не отстоява достатъчно британските интереси. Опозицията използва разобличенията в печата и предприема силна атака срещу правителството. В най-тежко положение се оказва министърът на външните работи Солсбъри, чийто подпис стоял под англо-руското споразумение. Солсбъри дори е готов да си подаде оставката и поемайки вината върху себе си, да освободи правителството от ангажиментите към Русия, произтичащи от сключеното споразумение.
С цел да смекчи поне отчасти неприятните последици от разкритията на вестник „Глоуб", английската делегация в Берлин започва да проявява прекомерно усърдие в своята враждебност към Русия, заемайки най-непримирима позиция.
Разкритията на в. „Глоуб" намират неблагоприятен отзвук и в Русия, където също се възбужда недоволство към правителството. Славянофилските политически групировки започват да отправят нападки по адрес на Шувалов, считайки, че отстъпките на Англия са лично негова инициатива. Това принуждава Шувалов да заеме по-рязка позиция спрямо Англия на конгреса и по този начин да опровергае, доколкото е възможно, впечатленията от компрометиращите съобщения, проникнали в печата. Изобщо може да кажем, че разкритията на в. „Глоуб" сериозно затруднили деловата работа на Берлинския конгрес, предизвиквайки прекомерно напрежение в англо-руските отношения. Както руските, така и английските пълномощници по време на заседанията със своето поведение се стараят по демонстративен начин да покажат, че между Англия и Русия няма тайна предварителна уговорка и че всички въпроси се решават в Берлин при условията на тежка дипломатическа борба.
Случаят с в. „Глоуб" е известен в историческата литература, посветена на Берлинския конгрес. Почти всички автори, които засягат този въпрос, са единодушни в констатацията, че инсинуациите на в. „Глоуб" са дали неблагоприятно отражение върху хода на преговорите по време на конгресните заседания. Същевременно обаче в литературата не е даден отговор на въпроса кой стои зад разкритията на „Глоуб". Обикновено този факт се разглежда като нещо случайно, като журналистическа инициатива, целеща да предизвика само сензация. Но дали това е така? Имаме всички основания да смятаме, че в случая не става дума за невинна журналистическа сензация. Едва ли може да има колебание, че зад разкритията на „Глоуб" стои не друг, а Бисмарк. Защо съмненията се насочват към немския канцлер? Първо, защото той единствен освен двете заинтересовани страни знае за това споразумение и, второ, защото той единствен може да извлече най-голяма полза от въпросната инсинуация.
За англо-руското тайно споразумение от 30 май са знаели само няколко души в Петербург и Лондон, които пряко са били ангажирани. Изключено е да се допусне, че тези хора биха рискували политическата си кариера така лекомислено,
211
издавайки държавна тайна от най-голямо значение за интересите на двете държави. Нека по повод на това да си припомним предупреждението, което прави Шувалов на Бисмарк, посвещавайки го в тайната:
„Помолих Бисмарк да пази в най-строга тайна моето съобщение, защото достатъчно е да се появи нещо в печата и това ще предизвика скандал... Бисмарк обеща, че ще запази тайната, като няма да каже дори на кайзера и Бюлов [96, т. 3, с. 97].
А нека сега да видим кои причини са накарали Бисмарк да не изпълни даденото обещание. Както вече имахме възможност да се убедим, немският канцлер посреща известието на Шувалов за тайното споразумение между Англия и Русия с голяма изненада и явно раздразнение. Шувалов специално подчертава този момент: „Бисмарк остана крайно удивен от умереността на Англия... Лицето му издаваше едва скрито разочарование.”
Изобщо немският канцлер бил много разтревожен от факта, че руското правителство противно на съветите и препоръките от Берлин за споразумение с Виена предпочита да се договори с Англия. Още по-обезпокоително било, че руското правителство иска да преговаря с Англия без германско посредничество. Всичко това се струва на Бисмарк твърде опасно и подозрително. Той съзира в тези действия на Русия познатия стремеж на Горчаков да елиминира Германия дори с цената на големи жертви. Впрочем подозренията на немския канцлер били съвсем основателни. Отдавайки предпочитанията си към споразумение с Англия, презумпцията на Горчаков била именно такава — да се ограничи до известна степен ролята на Германия, чийто международен престиж според него застрашително нараствал. Съвсем не било случайно, че Горчаков отказал преговорите с Лондон да се водят чрез посредничеството на Бисмарк.
И така немският канцлер преценява англо-руското тайно споразумение като дипломатически неуспех за Германия. Преди всичко това споразумение е в пълно противоречие с основното тактическо изискване на Бисмарк за поддържане на постоянен конфликт между Петербург и Лондон по Източния въпрос. Но най-страшното е, че в споразумението е отразена антигерманската насоченост на Горчаковия политически курс. В него Бисмарк отново вижда призрачните очертания на една коалиция срещу Германия.
Всичко това принуждава Бисмарк да предприеме незабавни контрамерки, за да парализира в зародиш евентуално по-нататъшно сближение между Лондон и Петербург. За тази цел той отново си служи със своя стар изпробван специалитет — интригата. Така се появява на бял свят сензационното съобщение във в. „Глоуб" от 14 юни 1878 г., което блестящо изпълнява предназначението си.
По време на самия конгрес в качеството си на председател Бисмарк умишлено предлага такава процедура на деловите заседания, че споровете между Русия, от една страна, и Англия и Австро-Унгария, от друга, да бъдат безкрайни и нерезултатни. От такива именно съображения е продиктувано решението спорните въпроси да бъдат обсъдени в частни заседания от комисия с участието на представители от трите най-заинтересовани страни: Русия, Англия и Австро-Унгария. Така Бисмарк изправя руския пълномощник граф Шувалов сам да се съпротивлява срещу представителите на Англия и Австро-Унгария.
„Тези заседания, пише Шувалов, бяха непоносими за пълномощника на Русия. Аз... трябваше да се браня със зъби по цели часове от лорд Биконсфилд и лорд Солсбъри, от една страна, и от граф Андраши и барон Хаймерле, от друга. Това положение бе непоносимо. Неведнъж предупреждавах княз Бисмарк, че ще се откажа и че моля да се внесе обсъждането на тези въпроси в общото събрание...” [139, с. 140].
Трябва да изтъкнем обаче, че не само инсинуациите на германската дипломация са причина за политическото напрежение, съпътстващо заседанията на
212
Берлинския конгрес. В това отношение много допринася и самата английска делегация, която също има интерес да усложнява колкото може повече нещата, преследвайки определена цел. През цялото време на заседанията Дизраели-Биконсфилд тероризирал конгреса със своето арогантно и предизвикателно отношение спрямо руските представители. По най-дребни поводи той шантажирал, че ще напусне Берлин и ще провали конгреса. Оспорвайки всяко руско предложение, английската делегация се стреми да привлече около себе си пълномощниците на Франция и Австро-Унгария, а същевременно да създаде затруднения на Бисмарк, като го постави в деликатно положение между Виена и Петербург. Особено старание полага английската делегация да спечели на своя страна Австро-Унгария. Още на 6 юни, т.е. една седмица преди конгреса, е подписано тайно споразумение между Англия и Австро-Унгария за съвместни и съгласувани действия срещу Русия. По силата на това споразумение Андраши се задължава безрезервно да поддържа английските атаки срещу Русия, в замяна на което му е обещана подкрепа по въпроса за присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария.
Изобщо обстановката на Берлинския конгрес е крайно неблагоприятна за Русия. Логично би било да очакваме, че при такава тежка обстановка руската делегация ще бъде принудена да прави нови допълнителни концесии и отстъпки на Англия както по основните, така и по второстепенните въпроси. Или с други думи, съвсем логично би било да предположим, че ожесточените английски атаки срещу Русия по време на конгреса имат за цел да извоюват нови отстъпки от Петербург, надхвърлящи условията на споразумението от 30 май. А може да допуснем, че английската делегация е целела само да наложи своите искания при решаването на всички останали т.нар. второстепенни въпроси. И като имаме предвид политическото надмощие на английската делегация на конгреса — това, че тя се ползва от поддръжката на френските и австро-унгарските представители, би следвало да очакваме, че Англия е постигнала целите си. Ако обаче внимателно анализираме решенията на Берлинския конгрес, ние с изненада ще констатираме, че в общи линии английското правителство остава вярно на тайното англо-руско споразумение, т.е, че конгресните решения по основните въпроси почти с нищо не надвишават рамките на споразумението от 30 май. А що се отнася до другите, т. нар. второстепенни въпроси, Русия успява почти във всички случаи да наложи своите становища. Този факт буди голямо недоумение, защото излиза, че яростните атаки на английската дипломация не довеждат до някакви съществени резултати въпреки английското политическо превъзходство и затрудненото положение на Русия.
Недоумението ни още повече нараства, като имаме предвид факта, че след конгреса Дизраели-Биконсфилд триумфално се завръща в Лондон със самочувствието, че е постигнал голяма дипломатическа победа. Всичко това ни подсказва, че в драматичните схватки с Русия по време на Берлинския конгрес английската дипломация преследва някакви други много по-значими цели, които са били постигнати независимо от обсъжданите делови въпроси и взетите решения. А за това каква е била тази цел научаваме от самия Дизраели. В една своя реч през 1880 г. във връзка с парламентарните избори в Англия, давайки отчет за външнополитическата дейност на правителството, той между другото заявява:
„Нашата първа и най-важна цел на Берлинския конгрес беше да строшим врата на Съюза на тримата императори — да го направим невъзможен завинаги. Тази наша цел е напълно постигната, макар това да не се вижда в протоколите на конгреса" [75, с. 437].
Всъщност Дизраели действа точно в духа на традиционната английска политика. Английската външнополитическа стратегия винаги се е заключавала в
213
това да не допусне изграждането на една политическа агломерация на континента с участието на две или повече Велики сили, което би нарушило европейското равновесие и би застрашило британските интереси. Поради тази причина още с възникването си обединена Германия предизвиква голяма загриженост в Лондон. Съвсем не е случайно, че Дизраели изпитва винаги голяма ненавист към Бисмарк. Още когато станал министър-председател през 1874 г. по повод на Френско-пруската война Дизраели заявява:
„Тази война въплъщава в себе си всички елементи на германската революция през последното столетие. Ние виждаме пред нас един нов свят... един непознат обект, една опасност. Европейското равновесие е напълно разрушено и Англия е тази, която най-болезнено ще понесе неприятните последици от настъпилата промяна в Европа."
Създаденият впоследствие от Бисмарк Съюз на тримата императори потвърждава опасенията в Лондон и още повече засилва тревогата край Темза. От този момент Дизраели поставя като основна стратегическа задача във външната политика на възглавяваното от него правителство на всяка цена да торпилира Съюза на тримата императори. Това именно той до голяма степен успява да постигне на Берлинския конгрес. Напрегнатата политическа атмосфера, която английската делегация съзнателно поддържа в Берлин, има точно такава тактическа цел. Не един път Дизраели споделя пред своите приближени, че за британските интереси не е от толкова голямо значение къде точно ще минава българската граница. Без особено значение е и това на кого ще принадлежи Варна или Софийският санджак. Но много важно е в дискусиите по тези въпроси да се получи така, че да бъде посято семето на раздора между силите от Съюза на тримата императори.
От своя страна германското правителство най-активно се възползва от ролята на арбитър по време на конгресните заседания, за да утвърди позициите на Германия като първостепенна Велика сила на континента. Уточнявайки тактиката на германската дипломация, Бисмарк я формулира по следния лаконичен начин:
„На конгреса ние ще гласуваме с Русия по българския въпрос, с Австро-Унгария — за Босна и Херцеговина и с Англия — за остров Кипър."
Съгласно с тази тактическа формула Германия трябвало да гласува на Берлинския конгрес с Русия именно по въпросите, отнасящи се до България. Те били жизненоважни и за България. Тези въпроси съставлявали поначало ядката на спора между Русия, от една страна, и Англия и Австро-Унгария, от друга. Във връзка с тях станали най-оживени дебати на конгреса. Действайки според предварително набелязаната тактическа програма, въпреки създалата се сложна политическа обстановка на конгресните заседания Бисмарк подкрепя руските искания по всички спорни въпроси относно България. Фактически именно благодарение на активното съдействие на немския канцлер като председател на конгреса руската делегация успява да се пребори с яростното противодействие на английските и на австро-унгарските пълномощници, налагайки своите искания и предложения по почти всички т.нар. второстепенни въпроси, които не били фиксирани в англо-руското тайно споразумение от 30 май и трябвало да бъдат уточнени и решени на конгреса.
Най-напред Бисмарк оказва съдействие на руската делегация по един съществен процедурен въпрос относно това как да бъдат вземани конгресните решения. Английските пълномощници настояват решенията по отделните въпроси да се вземат с мнозинство. Смисълът на това предложение е Англия да си осигури предимство пред Русия, защото за английската делегация никак не било трудно да постигне болшинство при гласуванията. Руската делегация обаче се възпротивява на това предложение, настоявайки решенията на конгреса да се вземат само с пълно единодушие. Бисмарк подкрепя руското становище, заявявайки, че конгресът не е съдебна зала и не може въпросите да се решават с гласуване,
214
защото при това положение мнозинството винаги ще диктува волята си над малцинството. Конгресът приема руското предложение [75, с. 441].
Голям спор възниква относно Софийския санджак — дали да бъде към Княжество България или към Източна Румелия. В англо-руското споразумение по този въпрос се казва, че Княжество България ще се простира „между Дунав и Стара планина". Тази формулировка дава основание на английската делегация да прави тълкувание, че Софийският санджак, намирайки се южно от балканския хребет, следва да принадлежи към Източна Румелия. Руската делегация настоява Софийският санджак да остане в Княжество България. Бисмарк се намесва в спора на страната на Русия. Той съветва Шувалов в аргументацията си по този въпрос да се позове на труда на немския учен геолог Хохщетер, според когото Ихтиманските възвишения на юг от София по своя минерален състав съставляват част от скалната маса на Балкана и по силата на това обстоятелство Софийската област може да се смята за част от пространството между Дунав и Стара планина. Шувалов възприема съвета на немския канцлер и мотивира руското искане по този начин. Английските пълномощници продължават обаче упорито да възразяват. Тогава Бисмарк се намесва енергично в полза на руското искане. По негово настояване е решено Софийският санджак да остане към Княжество България.
Много оспорвани дебати на конгреса стават за Варна. Те са предизвикани от турската делегация, която иска Варна да остане под властта на Турция. Англо-руското споразумение не предвиждало нищо по този въпрос, но дотолкова доколкото градът се намирал между Дунав и Балкана, той автоматически влизал в територията на българското княжество. Турската делегация поисква от Англия териториална компенсация заради окупацията на о. Кипър по силата на подписаното тайно англо-турско споразумение. Най-напред турските пълномощници предявяват дори още по-големи претенции, като искат територията на Княжество България да бъде ограничена на изток до р. Янтра. Солсбъри не се съгласява с това, изтъквайки, че това не е възможно да се осъществи поради постигнатата вече уговорка с Русия. Той обаче се съгласява да подкрепи турските претенции за Варна. От своя страна Австро-Унгария също обещава на турските делегати, че ще подкрепи техните искания за Варна, ако Турция се съгласи да отстъпи на Хабсбургската империя освен Босна и Херцеговина още Новопазарската област между Сърбия и Черна гора. И така турската делегация успява да си осигури поддръжката на Лондон и на Виена по въпроса за Варна. По силата на това задкулисно споразумение английската делегация предлага на конгреса град Варна заедно със своя хинтерланд да остане под властта на султана.
Естествено, руският пълномощник решително възразява срещу това неочаквано предложение, което е в разрез с англо-руското споразумение. По този въпрос започват нескончаеми спорове. Накрая Шувалов е принуден да се обърне за съдействие към Бисмарк. На 27 юни късно вечерта немският канцлер неочаквано се явява в резиденцията на турската делегация, облечен в параден мундир, с каска, което придава официален характер на визитата му, а той изглежда още по-внушителен. Бисмарк отправя към турските дипломати следния строг ултиматум: Варненската крепост трябва незабавно да бъде предадена на Русия. Това трябва да стане в най-къс срок. Варна е безвъзвратно загубена за Турция и ако турските делегати продължават да упорстват по този въпрос, те само ще увредят още повече на своята кауза. След този доста груб ултиматум турската делегация се отказва от искането си и въпросът за Варна е решен в благоприятен за Русия смисъл [75, с. 441].
Следващият въпрос, който възбужда много остри пререкания на конгреса между Англия и Русия, се отнася до статута на Южна България. Английската
215
делегация се старае всячески да сведе до минимум автономията на тази област. Английските пълномощници предлагат дори да се промени името на областта така, че да се заличи всичко онова, което би напомняло, че тя е част от България. По такъв начин било лансирано предложението Южна България да се нарича Източна Румелия. Освен това английските представители настояват Източна Румелия да бъде под пряката власт на султана, който да има право да държи там войска и да се грижи за защитата на нейните морски и сухопътни граници. В най-общи линии английските предложения са в духа на англо-руското тайно споразумение. Руската делегация обаче се старае при конкретното решаване на въпроса да постигне максимални придобивки с оглед възможната по-голяма автономия на Южна България. Бисмарк подкрепя руското становище. На пленарното заседание той заявява в качеството си на германски представител, че не може да остане неутрален по този въпрос. Инструкцията, която получава от кайзера, изрично го задължава да направи всичко необходимо, за да се обезпечат на християните поне онези права, които произтичат от решенията на Цариградската конференция. Според него е недопустимо в Източна Румелия, където населението е християнско, да има войска от мюсюлмански произход. А по силата на обстоятелствата турската войска винаги е била и щяла да си остане мюсюлманска. Затова Бисмарк заявява, че посреща руските поправки към английските предложения със съчувствие и ще съжалява, ако те не бъдат приети от конгреса.
Спор възниква по въпроса за начина, по който трябва да бъде избран български княз. Английските представители искат този въпрос да се реши чрез гласуване с болшинство. Руската делегация, напротив, предлага изборът на княз да става с единодушното съгласие на всички Велики сили. Солсбъри възразява срещу руското предложение под предлог, че ще настъпи анархия, вследствие на която изобщо да не може да се избере княз на България. Бисмарк се намесва в спора, като подкрепя руското становище. Той отговаря на Солсбъри, че е възможно да възникнат мъчнотии при избора на български княз, но конгресът не може да предотврати всички евентуални опасности на бъдещето. По негово настояване е решено българският княз да се избере със съгласието на всички Велики държави.
Особено остри спорове стават във връзка със срока на руското временно управление в България. Английската и австро-унгарската делегация излизат със съгласувано общо становище, според което предвиденият от Санстефанския договор двегодишен срок на руската окупация в България трябвало да се съкрати до 6 месеца. Шувалов остро възразява на това предложение. Руската делегация е готова да отстъпи от постановленията на Санстефанския договор по този въпрос, но категорично отказва да се съгласи с минималния срок от 6 месеца. Бисмарк се солидаризира със съображенията на Шувалов и изразява готовност да гласува за приемане на руските предложения. В изказването си по този повод той изтъква, че съществуват големи трудности в устройството на една нова държавна институция, което налага да се предвиди по-продължителен срок. Поради това
„аз считам, казал Бисмарк, че едно продължение на срока на руската окупация в България е съвсем уместно и необходимо. Германското правителство поддържа това руско предложение, без да уточнява срока на окупацията".
След станалите оживени дискусии по този въпрос Бисмарк в качеството си на председател съобщава, че Германия и Италия се обявяват в подкрепа на руските предложения, а Австро-Унгария е готова да се присъедини към тях. Във връзка с това той апелира към Англия и Франция да не възразяват срещу руското становище. В края на краищата конгресът приема компромисно решение — срокът на временното руско управление в България да продължи 9 месеца след подписването на Берлинския договор.
216
Освен около проблемите, свързани с България, руската делегация прибягва до съдействието на немския канцлер по оше два първостепенни въпроса, които възникват неочаквано на конгреса, предизвиквайки голяма тревога в Петербург. Става дума за внезапния отказ на английската делегация да отстъпи Бесарабия и Батум на Русия, както било предвидено в тайното англо-руско споразумение. Отказът на Англия да изпълни дадената дума се обяснява със споменатото съобщение във в. „Глоуб”. На пленарното заседание Дизраели възразява срещу присъединяването на Бесарабия към Русия под предлог, че това ще затрудни свободното търговско корабоплаване по Дунав. Сериозно обезпокоени от изказването на английския премиер, руските представители алармират Бисмарк, искайки незабавно неговото застъпничество. Немският канцлер се отзовава на молбата. Той заявява в изказването си на конгреса, че споделя мислите на Биконсфилд, що се отнася до свободното корабоплаване по Дунав, но не вижда никаква връзка между този въпрос и връщането на Бесарабия към Русия. Според него връщането на Бесарабия в лоното на руската империя е отдавна назряла необходимост. Това ще заздрави още повече Парижкия мир от 1856 г., защото ще бъде премахната една несправедливост, която засяга честта на руския монарх.
„Аз се страхувам, добавя Бисмарк, че ако ние откажем да удовлетворим историческото право на Русия върху Бесарабия, рискуваме да осъдим на нетрайност решенията на сегашния конгрес... Делото на конгреса не може да бъде трайно, ако една Велика сила, каквато е Русия, бъде уязвена в нейното достойнство... Ето защо аз изцяло подкрепям мнението на княз Горчаков и настоявам още днес да се сложи край на този въпрос" [63, с. 112].
Във връзка с въпроса за Бесарабия на конгреса възникват трудности и от румънска страна. Окуражени от английската подкрепа, румънските делегати в Берлин протестират срещу предаването на Бесарабия към Русия и отказват да се съгласят с предложените им териториални компенсации в Добруджа. По повод на това Бисмарк се среща с Братиану, на когото казва, че Румъния трябва на всяка цена да се споразумее с Русия за отстъпката на Бесарабия. На пленарното заседание в речта си той заявява:
„Ние ще бъдем доволни, ако Румъния се съгласи с предложените ѝ компенсации в замяна на Бесарабия... Колкото и големи да са наши са симпатии към Румъния, чийто крал произхожда от фамилията на германския император, аз не мога да постъпя другояче освен в името на общата полза" (63, с. 112].
Много по-труден за уреждане се оказва обаче въпросът за Батум. Англичаните проявяват неочаквано голяма непримиримост. Солсбъри заявява, че се отказва от подписа си под англо-руското споразумение и че е готов дори да си подаде оставката. Положението става твърде критично. Разтревожен, Шувалов се обръща към Бисмарк и му казва, че е дошъл моментът, когато германското правителство трябва на дело да даде доказателства за обещаната подкрепа. Бисмарк се съгласява да услужи. Той веднага се явява пред Дизраели в Кайзерхоф (резиденцията на английската делегация) и в твърде категорична форма заявява, че Германия ще смята нарушаването на англо-руското споразумение от 30 май от английска страна за нелоялна постъпка спрямо Германия. Защото, добавя канцлерът, само при това условие германското правителство се е съгласило да свика Берлинския конгрес и да участва в него. Намесата на Бисмарк дава резултат. Както отбелязва Шувалов, само 2 часа след неговото посещение в Кайзерхоф английската страна отстъпва по въпроса за Батум и инцидентът е ликвидиран [139, с. 144].
След продължителни дебати и сложни перипетии конгресът приключва на 1 (13 юли) 1878 г. с подписването на злополучния Берлински договор. Съгласно с неговите постановления освободена България е жестоко разпокъсана. На север
217
от Стара планина се създава автономно, васално на султана българско княжество, в чиито граници е включен и Софийският санджак. Южна България под името Източна Румелия остава под политическата и военната власт на султана, получавайки административна автономия. Останалите земи, влизащи в Санстефанска България (Македония, Беломорска Тракия и голяма част от Одринска Тракия), са върнати обратно на Османската империя. Освен това българското княжество трябва да носи бремето на всички договори, сключени от Турция дотогава с другите държави. За да се ограничи до минимум руското влияние в България, конгресът по настояване на Австро-Унгария решава да се намали срокът на временното руско управление в княжеството до 9 месеца.
Берлинският конгрес се превърнал във фокус, в който се кръстосват по най-невероятен начин противоречивите интереси на Великите сили. Той протекъл под знака на голямата политика, а Източният въпрос — централната тема на дневния ред, се оказал само повод, само част от общия комплекс на световните проблеми. Всяка от силите разигравала сложни политически комбинации, насочени към решаването на глобални политически цели в зависимост от интересите си. Деловите конгресни заседания се превърнали фактически в емоционални театрални зрелища за прикритие на истинските цели и намерения, за залъгване надеждите на народите, чиято участ била предмет на решаване. Конгресът е истинско издевателство със стремежите и въжделенията на балканските народи, които по неволя предоставили съдбата си на хора, интересуващи се от всичко друго, но не и от тяхната съдба. Дори нещо повече. Европейският ареопаг превърнал обекта на своите обсъждания в предмет на сделка, в изкупителна жертва на голямата политика, решавайки свои проблеми в името на собствените си интереси. Почти всички въпроси, които трябвало да бъдат обсъдени и решени на конгреса, били предварително решени чрез тайни двустранни споразумения или в задкулисни преговори на четири очи в кулоарите на конгрсса. Неслучайно турските делегати в Берлин с изненада констатирали, че всичко е решено, без някой да ги пита. Когато те направили опит да възразяват по отделни въпроси, Бисмарк с безцеремонна откровеност троснато им заявил:
„Ако вие си въобразявате, че конгресът се е събрал заради Турция, дълбоко се заблуждавате. Санстефанският договор би останал така, както бе изработен, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа” [75, с. 438].
Няколко години по-късно, коментирайки германската позиция на Берлинския конгрес, със същата откровеност Бисмарк пише до своя държавен секретар:
„Когато решихме да свикаме конгреса през 1878 г., ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме изключително от нашите интереси. А както е известно, нашите интереси тогава налагаха да се съобразим с желанията на Русия... За Германия няма абсолютно никакво значение дали България ще е малка или голяма. Дори в границите си от Сан Стефано тя не би представлявала някакво неудобство за нас” [75, с. 438].
Това безподобно откровение за сетен път ни убеждава, че в голямата политика, както винаги, важат единствено законите на джунглата и правото на силните. Моралните норми тук нямат място. Понятията хуманизъм и справедливост служат само за камуфлаж и маскировка или в най-добрия случай като подходяща аргументация за нещо с оглед на преследваните цели в името на точно определени интереси. При тези нрави в международните отношения буди удивление не толкова това, че българският въпрос е решен несправедливо, а по-скоро фактът, че все пак получава някакво решение, макар и много далече от очакванията. Защото за разлика от Санстефанския договор решенията на Берлинския конгрес с цялата си болезнена несправедливост са реалност. Фаталният ден 13 юли 1878 г.
218
бележи началото на модерната българска държава, която де факто и де юре е призната официално, за да заеме своето законно място сред европейските страни като автономен политически субект.
Колкото и несправедлив да е Берлинският договор, чрез него българската освободителна кауза успява да се измъкне най-после от бездънното тресавище на Източния въпрос и преминавайки буквално през иглени уши, възкресява българската държава — една от малкото национални държави в Европа и света по онова време. Нека не забравяме, че десетки и стотици други не по-малко достойни народи не могат и до днес да се похвалят с подобно постижение.