2. Преселване на родителите ми от Прилеп в София и четничеството ми в тоя град 8
4. Постъпване във военното училище (1891-1894 г.) 16
(Изключването ми от военното училище)
6. Свикване на първия учредителен македонски конгрес в София 23
(Организиране и изпращане в Македония на първите революционни чети — Председателят на върховния македонски комитет Трайко Китанчев в Дупница, в Рилския монастир. С него до София и срещата с Борис Сарафов)
7. Връщане в Дубница и изпращане на последните чети 29
8. Навлизане в Македония с кавалската чета - Поход към Пирин и Мелник - Раздори в четата 32
10. Раздори сред членовете на Върховния македонски комитет - Заминаването ми в Русия 46
I. РОДИТЕЛИ И МЕСТОРОЖДЕНИЕ
Роден съм на 24.11.1874 г. в гр. Прилеп (Македония) от родители чисти българи. Баща ми Никола К. Кондов е син на Костадин Илиев Стоянов. Те всички, на времето са били едни от най-заможните граждани на гр. Прилеп и в околията. Ползували се с уважение и с почит от цялото население поради щедростта и благодеянията, които са вършили и заради застъпничеството и влиянието, което са имали пред "Прилепския войвода", както преди 60-70 години се е именувал прилепският каймакамин. А майка ми Елисавета е дъщеря на Димитър (Диме) Лепавцов, който е заемал живо участие в черковно-училищните борби на Прилепската община с гръцките владици и е бил делегат на народния събор в Цариград през 1870 г. при учредяването на Българската Екзархия.
Кондови и Лепавцови са стари и именити прилепски родове, които се намират в близки роднински връзки с големите прилепски фамилии Мърмеви, Беломареви, Шопчеви, Даскалови, Хаджи Христови, Пазови, Бутлеви, Дамян Петрови, Пузеви, Менкови, Хаджи Кочови, Мойсо Мирчеви, К. Маркови, Биолчеви, Фукареви, Ачкови, Корови, Жаджи Илиеви, Чакреви, Колчакови, Мареви, Мартинови, Дамови, Ракиджиеви, Поп Спиркови и пр.
Прадядо ни Стоян води потеклото си от Жутовци-Чакревци, преселени в гр. Прилеп от село Битолища (Мариовско), дето бащите и дедите им са били наследствени "Земски Кметове" [*]. Той е бил женен за красивата мариовка Бела Мара, от която имал трима синове: Илия, Христо и Найдо, които отпосле станали родоначалници на трите отделни фамилии: Кондови, Мърмеви и Беломареви. [**]
До преди петдесет години много от недвижимите имоти: ниви, лозя, ливади, воденици, гори и къщи в гр. Прилеп и в селата Битолища, Кален, Полчища, Селце, Ленища, Задград, Дабница, Ореовец, Радобил и Росоман са били съпритежателски с поменатите горе три фамилии.
Родителите на баща ми дядо Костадин Илиев и баба Тана освен него имали са още дъщеря Цона, задомена за Никола Бутлев, дъщеря Захария, задомена за Йосиф Дамян Петров и най-голям син Коста, който поради своя буен нрав рано забегнал в Гърция, а от там в Сърбия, дето се установил на постоянно местожителство в гр. Белград.
Баща ми е роден в гр. Прилеп около 1850 г. Негови учители са били Димитър Миладинов, Йордан Хаджи Костадинов (Джинот), Ксенофонт Жинзифов и Кузман Шапкарев. После продължил образованието си в гр. Солун, в тамошната гръцка класическа гимназия. Обаче поради смъртта на родителите си бил принуден да прекрати учението си и да се завърне в Прилеп. Тук, по настояването на роднини, за да си отвори къщата, както казват прилепчани, баща ми се оженил за майка ми през 1872 г.
Баща ми владееше превъзходно и говоримо и писмено езиците гръцки и турски, а говореше свободно влашки и арнаутски. От 1873 до 1881 г., в продължение на осем години, баща ми е заемал в гр. Прилеп държавна длъжност "сандъкемени" (нещо като ковчежник и надзирател на държавните приходи). Ред години той е избиран за черковен настоятел, епитроп на манастира в Трескавец и председател на цъвтящето някога читалище, което за прилепчани е бил народен университет. Намирал се в най-тесни връзки с директора на прилепските училища Йосиф А. Ковачев, (отсетне професор в Софийския университет) и с главния учител при същите училища Никола Ганчев Еничарев, с когото го свързвали и близки роднински връзки.
Големи заслуги има баща ми към своя роден град по време на въстанията в Босна, в Херцеговина и в България, през 1875 г., 1876 г. и 1877 г. В тия страшни и съдбоносни за българското племе години, когато под закрилата на самата власт свирепите и диви арнаутски пълчища и турски башибозук безпрепятствено подлагали на изтребление всичко, що е българско, благодарение на своето служебно и обществено положение, благодарение на голямото доверие и влияние, което е имал пред турската власт и пред силните на деня, баща ми успял да запази гр. Прилеп и околията от от сеч, пожари, насилия и грабежи, на каквито безчовечни жестокости са подложени други селища и околии.
Със стотина невинни граждани е спасил баща ми от съд, заточение и бесило. Паметно е за гр. Прилеп преминаването през него на кръвожадния и страшен Дервиш-паша. По настояване на първенците, баща ми е дал на пашата писмена декларация за спокойствието на града и околията и му броил 2.500 (две хиляди и петстотин) лири турски.
2
ПОЯСНЕНИЯ
*. На югоизток от гр. Прилеп, между планините Нидже, Кожух, Селешка планина и Козяците, където се провира и лъкатуши река Черна - тоя планински коридор носи името Мариово, състоящ се от около тридесет села.
Преданието говори, че султан Мурад I подарил тая красива област, покрита и до днес с непроходими девствени гори, на своята любима съпруга - християнка Мария, сестра на последния български цар Иван Шишман.
Царица Мария се поселила в централното село Витолища, където дворци, черкви и манастири и тук останала да прекара старините си в пост и молитва и в богоугодни дела. В нейна чест тоя край се именува Мариово.
Със султански фермани дадени било големи привилегии на Мариово и доскоро цялата област се е управлявала самостоятелно. Начело на всички села е стоял един царски пълномощник, наричан "Земски кмет", който е бил наследствен и зависел направо от Цариград. Нито Прилепския каймакамин, нито Битолския валия не са могли да се месят в работите на Мариово. Земският кмет разполагал с въоръжена сила, вербувана от местното население и тия матиовски войскари се именували "земски сеймени".
Населението не плащало никакви данъци и всички имали право да носят оръжие. Турчин нито е могъл, нито е смеял да влезне или пренощува в Мариово.
Благодарение на тия привилегии населението е запазило своя независим борчески дух. Мариовци са стройни, високи, горди, жизнерадостни, трудолюбиви, гостоприемни, прекалено наивни и добри българи.
В мариовските песни се говори за народни свободи, за волен живот, за юнашки борби на земски кметове и на земски сеймени.
Мори, се собрали селяните, Велико мори!
Се собрали на сред село, бела, бела Бугарко!
Изгор попова керко!
Мори, на сред село под църквата, Велико мори!
Мори на сред село под църквата, бела, бела бугарко!
Изгор попова керко!
Мори, ке ми дойдат земските кметове, Велико мори!
Мори, ке ми дойдат земските кметове, бела, бела бугарко!
Изгор попова керко!
- ---------------------------------------------II
Запретни, Вело моме, запретни,
Запретни поли ръкави!
Замеси, Вело моме, замеси, замеси девет бели погачи!
Заколи, Вело моме, заколи,
заколи девет бели кокошки!
Наточи, Вело моме, наточи, наточи вино, ракия!
Ке дойдат, Вело моме, ке дойдат, Ке дойдат земските сеймени!
На сите, Бело моме, на сите, На сите коня привати!
Авмеду, Вела моме, Авмеду, Авмеду коня не вайкай!
Той закла, Вело моме, той закла,
Той закла брат ти Стояна!
......................
Населението на Мариово се е ползвало до към средата на изтеклото столетие от споменатите привилегии. Последния Мариовски земски кмет е бил Трайче Чакрев, който е убит през 1870 г. по заповед на прилепския каймакамин Расим-бег.
Трайче Чакрев и брат му Наумче Чакрев са близки роднини на баща ми по мъжка линия. Последния живеел в гр. Прилеп и бил на работа при баща ми, като писар (кятип). Баща ми го зовеше стрико Наумче. Легендарните прилепски юнаци Диме и Михаил Чакреви са били родни синове на дедо Наумче Чакрев.
**. Първородният син Илия Стоянов е родоначалник на фамилията Кондови. Вторият син Христо Стоянов, който като малък носел презимето "мърморец", станал родоначалник на фамилиите Мърмеви. А третият син Найдо Стоянов, който бил строен и красив като майка си Бела Мара, станал родоначалник на фамилията Беломареви.
Найдо Стоянов Беломарев бил човек с голям авторитет и с голямо влияние, както пред своите съграждани, така и пред властта. Неговата дума на две не ставала. Той имал големи заслуги към града и народа си по време на възраждането и на черковно училищния въпрос.
Много заслужилият прилепски учител Никола Ганчев Еничарев в своята книга "Спомени и бележки за гр. Прилеп", като говори за Найдо Стоянов Беломарев (стр. 143 и 196) поставя го по заслуги равен с незабравимия за гр. Прилеп общественик и деятел Хаджи Христо Логотет.
Майката на баща ми, баба Тана е от видната прилепска фамилия Шопчеви. Изпърво тя е задомена в гр. Велес у Владовци. Много заслужилият в миналото пловдивски доктор Михаил Владос, в чест на когото носи името една от пловдивските улици е братът на първия й съпруг - нейн девер. Той е чист българин, а не грък, родом от гр. Велес, роднина и съученик на поета Ксенофонт (Райко) Жинзифов. Ст. Шишков и Ив. Андонов в своите книги по историята на гр. Пловдив много грешат, като прекарват Д-р М. Владос за грък.
Първият съпруг на баба Тана рано се поминал и тя останала вдовица с едно мъжко дете, на име Коста. В гр. Прилеп тя наскоро се премъжила за дядо Костадин, който осиновил и доведения неин син. Чичо Коста бил човек с буен нрав и от рано забегнал в Гърция, а от там заедно с други българи се озовал сред възстанниците на остров Крит. После преминал в Италия и постъпил в отрядите на Гарибалди, а от там в Сърбия и взел живо участие в легията на Раковски.
Полковник Владимир Кондич, който през Балканската война 1912 г. командваше под Одрин Тимочката дивизия е син на чичо Коста Кондов. Както бащата, така и сина никога не са криели своето произхождение.
Това могат да потвърдят ония, които под Одрин са се срещали и общували с поменатия офицер.
-------------------------------------------------
4) Симеон Радев в своята книга "Строителите на съвременна България", том I, страница 7, пише: - познатият учител и записвач на народни умотворения К. Шапкарев бе натоварен да събира печати от българските общини в Македония. Хубавото начинание пропадна. Адресите от Македония Шапкарев ги предал на Велешкия търговец, който е трябвало да ги занесе в екзархията в Цариград: - той счел за по-сигурно да ги предаде в руското посолство, дето те изчезнали безследно.
Това твърдение на Симеон Радев е тенденциозно, абсолютно невярно и не отговаря на действителността.
I). Печатите на българските общини в Македония са събирани пред свикването на Берлинския конгрес, който се откри в юни 1878 г. До тогава дипломатическите отношения между Русия и Турция не бяха още възстановени. Следователно велешанина търговец Весов не е могъл да предаде въпросните народни протести в руското посолство в Цариград по простата причина, че то е било още закрито и посланик не е имало. Първия руски посланик в Цариград след руско-турската война 1877-1878 година е княз Лобанов, който зае поста от началото на 1879 г.
II). Руската дипломация създаде Сан-Стефанска България. Възможно ли е тогава същата дипломация да унищожава своето дело и да отива против своите интереси, ако се приеме за достоверно твърдението на С. Радев, че протестите от Македония са безследно изчезнали в руското посолство в Цариград?!
III). Истината е че въпросните народни протести са пренесени в София и представени пред конгреса в Берлин.
------------------------------------------------
5). Българският Таен Революционен Комитет от Букурещ имал своята мрежа от революционни комитети и в Македония.
1). Това се вижда от спомените на Хаджи Михаил Костенцев, печатани в книга ХХVI. 1921 година на Академия на науките, страница 167, как Васил Левски е предал на същия една връзка с прокламации, за да пръсне из градовете в Македония.
2). Същото твърди и Тодор Пеев от гр. Етрополе, който в сборника издаден по случай двадесет и пет годишнината от обесването на Васил Левски от Ст. Заимов, 1897 г., стр. 108, че той в битността си на учител е посрещнал в гр. Кюстендил около 1870 година апостола Васил Левски и заедно с него са отишли в Осоговския манастир Св. Йоаким, не далеч от гр. Крива Паланка, на гости на егумена архимандрит Аверкий, другар на Левски от легията в Белград.
Тоя духовник Аверкий е един от първите сеячи на революционното семе в Македония преди Руско-Турската война, който е организирал тайни революционни комитети в македонските градове Горна Джумая, Кюстендил, Крива Паланка, Скопие, Щип, Битоля, Струмица, Велес, Прилеп, Охрид, Крушево, Кичево и пр. по време на панаирите, който посещавал уж на просия за монастиря.
3). За същото гледай "Спомени от Арсений Костенцев, под 1917 г. гр. София от страници 76 до 80.
Особено ценни са заслугите на баща ми Никола Кондов към народното дело по време на освободителната Руско-Турска война 1877-1878. Свикването на Берлинския конгрес и ревизията на сключения Сан Стефански договор предизвикал голяма брожение на духовете в цяла Македония. От всякъде съм чувал повик за борба на живот и смърт. Тогава гр. Прилеп дава пръв пример на пробуда и на народно съзнание. От страна на града и околията приготвен е бил писмен протест до представителите на великите сили в Берлинския конгрес, в който недвусмислено се е заявявало, че населението не ще понесе повече турско робство и че с оръжие в ръка ще защитава изкупената свобода.
В качеството си на турски чиновник, "съндъкемени", баща ми е използвал турските суварии (конни стражари), които изпращал по селата да довеждат в гр. Прилеп под предлог на служебна работа селските кметове. От последните баща ми прибирал общинските печати и с тях подпечатвал изготвения народен протест. Тоя и други още протести от градовете Битоля, Охрид, Велес и Щип по незнайни пътища са стигнали до гр. София и били предадени в ръцете на избягалия в свободна България директор на прилепските училища Йосиф А. Ковачев. Последният връчил народните протести на известния руски славянофил и дипломат Хитрово, който успял да ги представи в конгреса. Може би чл. 23 от Берлинския договор, в който се предвиждат автономни права за Македония, да е резултат и да се дължи именно на тия народни протести и на страха от нови вълнения и въстания, които и в действителност не закъсняха да избухнат.
След мира и дадената от султана широка амнистия върнали се по домовете си в гр. Прилеп Спиро Църнев, братята Диме и Михаил Чакреви, Тодор Бъчваров и други, които като доброволци и опълченци взели живо участие във войните в Сърбия, под Стара Загора и на Шипка. Поменаните за показани бойни отличия са били наградени с руския георгиевски кръст за храброст и с много още сръбски, черногорски и български ордени. Не дълго обаче те стояли мирни и пак заловили гората. Повод на това дал прилепският бабаитин турчин Кючук Сюлиман, който под закрилата на властта открито започнал да разбойничествува. От неговите безчинства, грабежи и насилия писнало и мало и голямо. Същият безпричинно убил кроткия и любим свещеник на село Беловодица поп Цеко. Чашата на търпението се препълнила. Прилепският комитет, какъвто още тогава съществувал, решил да се справи с това зло. За тая акция готови били Спиро Църнев и братята Чакреви. Открит стоял въпроса с оръжието, което липсвало.
На баща ми тогава било възложено от комитета, от где да е, да намери оръжие и да въоръжи четата. С риск на живота си баща ми се заел с изпълнението на тая нелесна задача. През май 1880 г. баща ми дал голямо угощение на воденицата си, находяща се на изток от града, към селата Дабница и Ореовец. Угощението е било удостоено от каймакамина, кадията, малмюдюра, полицейския мюдюрин, пощенския началник, градските аази и от много още видни турци и българи. Ракия, вино, ядене и халви имало в изобилие. Веселието продължило до късно. И когато главите на всички гости са били замаяни от изпитото голямо количество ракия и вино, когато всички са заспали дълбок непробуден сън, тогава скритите наблизо Спиро Църнев и братята Диме и Михаил Чакреви тихичката прибират оръжието от мъртвешки заспалите турци и в тъмнината изчезват безследно.
Голяма била изненадата на турците на другия ден, когато са се видели обезоръжени, ала всичките живи и здрави. Уплахата била толкова шеметна, щото никой нито помислил, нито посмел да търси виновници и отговорници за станалото. Така и се премълчал тоя нечуван по дързост епизод. Но от тоя ден баща ми е бил поставен под зоркото наблюдение на властта.
Въоръжената по такъв начин чета започва своята народополезна работа. Злодеят Кючук Сюлеман и неговата банда били заловени и нарязани на късове. Заклан е бил в кулата си в село Руфци големия прилепски чифликчия и лихварин, който бил бич за населението. Поизчистени са били и други кръвопийци и народни изедници турци. Това накарало да се сепнат турските бабаити и да престанат да тарашуват из българските села и къщи. Населението си поотдъхнали и с благоговение шепнело имената на своите спасители и защитници. Но, уви! Скоро предателска ръка турга край на безкористната деятелност на самоотвержените прилепски юнаци.
На връх Великден 1881 г. четата на Диме Чакрев, състояща се от четирима человека, слиза в гр. Прилеп и отива право в къщата на Дамян Ив. Кондов, за да се срещнат с касиера на комитета Никола Крапчев, който по сведения бил злоупотреблявал с народните пари. Последният вместо да има доблестта да се срещне и обясни с четата, той, Никола Крапчев, отива при каймакамина и предава народните хора.
5
Къщата на Дамян Ив. Кондов бива блокирана от аскер и на четниците е предложено да се здадат. В отговор последните откриват огън и се започва четиридневна неравна борба. Къщата е запалена от властта и героите четници намериха своята славна смърт в стихийните пламъци и от куршумите на аскера, но не се предадоха. Населението възведе починалите юнаци в светци и създаде легенда, че всяка нощ от небесата се спуща ярко светящо кандило над техните гробове.
Виновникът Никола Крапчев биде предаден на всенародното проклятие и за прилепчани името му стана синоним на предател и народен изедник.
След тая прескръбна история турската власт предприема системно преследване на всичко по-будно и по-интелигентно в гр. Прилеп и в околията. Започват се масови арести, гонения и убийства на невинни граждани и селяни. Всеки момент баща ми е очаквал да бъде арестуван и предаден на военния съд за измяна. Пред явната опасност, баща ми взема решение да избяга, като оставя на произвола семейство, дом и милионно състояние. Със съдействието на двама нему безгранично предани турци (помаци), Елемаз ага и полицейския ваш чауш Жабата, които го съпроводили до самата граница, баща ми успява да се прехвърли в свободна България, в град Кюстендил.
Скоро след неговото избягване турският военен съд осъди стотина видни прилепски граждани и селяни на доживотен затвор и на заточение, които бидоха изпратени в Диарбекир, в Шам и в острова Родос. Между осъдените се намираха наши близки роднини: Йосиф Дамян Петров, зет на баща ми и поп Аврам, братовчед на майка ми и личен приятел на баща ми.
Същата година с големи трудности цялото наше семейство се пресели в България и се установи в гр. София. Тук баща ми заедно с дядо ми Диме Лепавцов бяха открили първа тютюнева фабрика, под име "Македония". По-сетне баща ми стана държавен чиновник и заема различни длъжности по финансовото ведомство, включително и съветник при Върховната Сметна Палата. Той се помина внезапно на 14 юни 1910 г. в гр. Трън бидейки на гости при една от сестрите ми, задомена там.
Баща ми Никола Кондов беше човек с редки добродетели, истински християнин. Готов бе и ризата от гърба си да даде на нуждаещия се. Един зимен ден във Върховната Сметна Палата отишел някой си господин, който бил с изпокъсани обувки и без горно палто. Баща ми повикал непознатия и му дава своето зимно палто, обувките и галошите си.
Макар и тридесет и пет години да беха се изминали от как нашето семейство бе напуснало гр. Прилеп, но когато през време на голямата война 1915 г. аз имах рядкото щастие да воювам за свободата на родния си град и да влезна в него като освободител, голяма бе моята изненада и плачех от умиление и фамилна гордост, когато чувах и граждани и селяни с благоговение да произнасят името на баща ми.
Много заслужилият стар народен труженик Хаджи Михаил Костенцев, от гр. Щип, в напечатаните свои спомени в книга ХХVI страница 170 и 171, на списанието на Българската Академия на Науките, 1921 г., като описва своите страдания, изказва своята благодарност към баща ми, който със своето влияние и застъпничество пред турските власти в гр. Прилеп и в гр. Битоля го е спасил от обесване. В същите бележки Хаджи Михаил Костенцев посочва баща ми, като самоотвержен и безкористен родолюбец и благодетел.
Никола Ганчев, в своята книга "Възпоменания и Бележки за гр. Прилеп", на страница 283 пише: - Никола Кондов много добре е сторил дето е подарил и предал на прилично място - в Българската Народна библиотека в гр. София, една вехта ценна книга, която е отбелязана в списъка на библиотеката под № 82 със следната забележка: - Евангелие ръкописно на пергамент, писано 6899 година или 1391 г. от некой си много грешнаго и смиреного монаха Симеона от Рилския монастир".
Тая многоценна старобългарска книга, писана преди падането на Българското царство под турците и запазена по наследство в нашата фамилия, баща ми безвъзмездно я подарява на Българската Народна Библиотека в гр. София. Тая постъпка на баща ми много нящо говори за неговия морал, за неговото родолюбие и за неговото безкористие.
Когато баща ми се помина, целия български печат почти отбеляза неговата кончина и се дадоха ласкави отзиви за него, като човек и като общественик. Вестник "Пряпорец" от 16 юни 1910 г. в отдел хроника пише за баща ми:
- Поминал се е Никола Кондов, родом от гр. Прилеп. Покойният бе син на заможни родители. Той се е учил при Димитър Миладинов и при Кузман Шапкарев, от които свои учители е наследил любов към отечество и народ. Заедно с покойния професор Йосиф Ковачев и живия още стар учител Никола Ганчев, покойният Никола Кондов неуморно е
6
работил за организирането на българщината в Прилепска околия и за изгонването на всичко гръцко и чуждо.
Той е един от инициаторите за уредбата на читалищата в Прилеп и в селата, както и за откриването на неделни училища и градско читалище. Заемал е видна държавна служба, като съндъкемени (казначей). Влизал е в старата революционна организация и много средства е изразходвал за народното дело. Във време на Берлинския Конгрес той заедно с Ковачев събира протести из целия край и ги връчват на руските консули. Компрометиран пред турската власт, като организатор на революционни чети: четата на Църне (Черню) и Диме Чакре, той избегва в България, дето заема длъжностите финансов началник в Трън, в Кюстендил, в Севлиево, казначей в София, докладчик и съветник във Върховната Сметна Палата. Той беше голям привърженик на Цанкова, Славейкова и Каравелова. Умира беден с една малка пенсия.
Нашите сърдечни съболезнования към опечаленото семейство.
Се в тоя дух писаха за баща ми и вестниците Мир, България, Свобода, Дневник и Народни Правa.
7
II. ПРЕСЕЛВАНЕ НА РОДИТЕЛИТЕ МИ ОТ ПРИЛЕП В СОФИЯ И ЧЕТНИЧЕСТВОТО МИ В ТОЯ ГРАД
Бях седемгодишно дете, когато семейството ми се пресели в гр. София през август 1881 г. Първите ми впечатления от новата столица на освободена България не бяха никак добри. Град София тогава имаше вид на една обикновена паланка. Низки, паянтови и слупени къщи, оградени от кирпичени, полусрутени буренясали стени. Дворищата неподредени и изоставени. Улици криви, тесни, прашни, а при лошо време буквално непроходими от кал. Вода за пиене недостатъчна, разпределена из кварталите (махалите) на общи чешми. София нямаше българска физиономия. До колкото си спомнювам, много малко българи имаше търговци и занаятчии. И търговията и занаятите бяха в ръцете на евреи, гърци, цинцари, ерменци, турци и пр. Нашите македонски градове Прилеп и Велес, които тогава познавах, далеч и далеч превъзхождаха столицата на България в благоустройството, в хигиенично и народностно отношение. Смело може да се каже, че в техническо, в търговско и в промишлено отношение град София дължи своя национален образ на македонския българин.
Първите месеци много тъгувах и не веднъж коленопреклонно и със сълзи на очи молих родителите да ме върнат в Прилеп и там да си живея. Заедно с други македончета, тъгуващи като мен, често в празнични дни отивахме към селата Балиефенди (сега Княжево) и Владая, за да дочакваме пристигащите македонски кираджии и от тях да научим нещо за нашите близки и за нашите мили родни краища. На тия ридове, с глави обърнати на югозапад и с погледи впити в далечините, по цели часове сме стояли унесени в нашите мисли и в нашата скръб. И ни се струваше, че ги виждаме нашите мили родни градове:
- и Щип, и Велес и Прилеп и Битоля и Охрид и Дебър. Уви! ... Тия хълмове за нас станаха "место на тъгата и сълзите", както за евреите "стената на скръбта" в Ерусалим. Сигурно, обаче, нашите изобилни сълзи чрез планинските поточета се смесваха с водите на Струма и се пак слизаха в Македония........
Емиграционната македонска вълна ежегодно заливаше свободна България. Не със стотици, а с десетки хиляди души македонци напущаха родни краища и се пръскаха из градове и села по цялото княжество. Македонците съставляваха вече в София половината от нейното население. Не редко София да избира кметове и помощници македонци : - Йосиф А. Ковачев, от гр. Щип, Димитър Кожаров, от Неврокоп, Иван Беширов и Коне поп Спирков от Прилеп, Атанасов от Велес, Александър Карагюлев от Охрид и др.
Още в първите години македонската емиграция създаде свои благотворителни дружества. Настоятелството на първото Софийско македонско благотворително дружество се състоеше от следните лица: председател В. Диамандиев от Охрид, подпредседател Д. Карамфилович от Велес, секретар Й. Иванов от Прилеп, касиер А. Карагюлев от Охрид, съветници Ст. Иванов от Битолско, М. Ковачев от Щип, Н. Кондов от Прилеп, Ив. Паунчев от Охрид и Коне п. Спирков от Прилеп.
Софийското македонско благотворително дружество издаваше свой седмичен вестник под име "Македонски глас", който вестник се списваше на български и френски от редакционен комитет. В тоя редакционен комитет влизаха Гр. Китанчев, Д. Ризов, Д. Петков, Зах. Стоянов, а също така секретаря и касиера на дружеството Йордан Иванов и А. Карагюлев.
Статиите на френски език се пишеха от г-жа Доктор А. Головина (рускиня), Софийска градска лекарка и съпруга на тогавашния частен секретар на Княз Александър.
Във вестник "Македонски глас" срещаме преинтересни статии, които и до днес, след 45 години, са запазили всичката сила и правота на оная сурова действителност, която ние, българите преживяваме.
Есента на 1881 година записаха ме ученик в I отделение в училището "Денкоглу", находящо се на ъгъла на улиците "Алабинска" и "Витошка", северната страна. На самия кръстопът на тия улици се издигаше тогава една грамадна и с много чучури чешма, известната "Куручешме". Срещу тая чешма, до самия двор на нашето училище, бяха наредени няколко кафенета и гостилници, които от сутрин до вечер се пълнеха с опълченци, поборници, македонски харамии, черногорци и херцеговци. Тия "немили-недраги" чеда на ратоборски и поробени земи, облечени в своите живописни национални костюми и форми, възбуждаха у нас, в децата, благоговеен страх и почит. Почти на всички гърдите им бяха украсени с множество руски, български, черногорски и сръбски ордени. Въоръжени бяха с грамадни револвери с позлатени и посребрени дръжки и препасани с криви сабли или забодени в поясите тежки ятагани. Всичко това пълнеше нашата детска фантазия с всевъзможни легенди. При всяко междучасие и в свободно време събирахме се на купчини пред поменатите кафенета и гостилници и се любувахме на тия ненагледни скромни рицари.
9
Като на някаква кинематографска лента ние имахме рядкото щастие да виждаме живи пред нас възпяваните български войводи Панайот Хитов, Филип Тотю, Дядо Желю, македонските витязи Дядо Илия Малешевеца, Христо Македонски от Кукуш, Бабажданов от Охрид, Зюмбюл войвода и Кременлията от Серско, Стефо Капитан от Костурско, Иванчо Инджето от Порой и пр. Наред с поменатите тука бяха непобедимите херцеговски юнаци Пейко Павлович, Любобратич, Лазар Сочица и цела плеада борци, които вкупом бяха взели живо участие в голямото Кресненско въстание и току що бяха се прибрали от изново поробените македонски покрайнини.
В къщи постоянно идваха гости, повечето македонци, чийто разговори започваха и завършваха с Македония и с нейното освобождаване. Децата наоструваха уши, гълтахме всичко, що се приказваше и молехме Бога да пораснем, та да вземем и ние участие в освобождението на Македония.
В такава среда аз живеех, растях и се възпитавах.
Бях ученик в IV отделение, когато през април 1885 г. празнувахме хилядо-годишнината от смъртта на двамата Солунски братя просветители славянски Св. Св. Кирил и Методий. За това голямо всенародно празненство готвехме се повече от два месеца. В деня на празника бях облечен македонска ямичка нося, цяла от скъпа бяла чоха, копринени гайтани и сърма. Другарчетата ме облажаваха и се надпреварваха да стоят и вървят близо до мен. Всичко ученици и ученички посадихме по едно дръвче - в градската градина срещу двореца, в днешната Борисова, в тази при докторския паметник и в двора на Софийската класическа гимназия (сега университета). Посаденото то мен дръвче е и досега запазено. Когато понякога минавам покрай оградата на университета, някаква тайнствена сила ме тегли и принуждава да се обърна към посаденото от мен дръвче, което сега е станало грамадно. И неволно аз се връщам 43 години назад и си спомням за моето детинство, за другарите, мнозина от които почиват по бранните полета на Македония, Тракия и Добруджа и за мощната жизнеспособност (на) тогава млада България!!!
В деня на хилядо-годишнината ученици и ученички минавахме край Княз Александър, първия български княз, комуто целувахме ръка, а той собственоръчно раздаваше всекиму юбилейна книжка и по една кеневирена малка цветна торбичка, пълна с бонбони, карамели и шоколад. Когато нашето отделение се доближи до княза, последният кротко и мило ме запита, как се именувам и от къде съм родом. Бърже аз снех знамето при нозе и издекламирах популярното стихотворение от Ив. Вазов:
- За Македония бе дума, за тая българска страна!. . .
Не бях свършил декламацията и адютантът на княза Капитан Маринов ме грабна из редицата, издигна ме високо и Княз Александър ме целуна. Същият капитан записа името ми и ме запита желая ли да стана офицер, на който въпрос отговорих утвърдително.
Тоя многосимпатичен офицер след седем месеца се помина в княжеския дворец в София от тежките рани, получени на Сливница, която той заедно със своя 3 пех. Бдински полк самоотвержено отбранява против коварните сърби. Много плаках и с баща си отидохме в двореца, гдето цяла София беше се извървяла, за да се поклоним и ние пред тленните останки на героя Капитан Маринов.
Същата 1885 г., през май, една голяма македонска чета, под воеводството на донския казак капитан Калмиков, сполучи да ограби оръжейния склад в Кюстендил и да нахлуе в Македония. Около Демир капия, при Вардар, четата е била настигната от силни турски отделения и след двудневна упорита съпротива била е разбита и почти унищожена. Сам войводата капитан Калмиков, за да не попадне жив в ръцете на турците, хвърлил се във Вардар и в мътните води намира своята славна смърт.
Вестник "Македонски глас" в няколко броя най-подробно описа подвизите на тая македонска чета и обвини предателството на тогавашния Кюстендилски Окръжен управител Славков, който веднага след обира на оръжейния склад имал лична среща с каймакамина на Крива Паланка, комуто съобщил за преминаването на четата.
Станаха повсеместни митинги из цялото княжество и в Източна Румелия в полза на Македония. Порицаваше се туркофилската политика на българското правителство и извършеното гнуснаво предателство. Калмиков стана национален герой и неговия лик се разпродаваше в хиляди екземпляри. Нямаше македонска къща, магазин или дюген, в който на прилично място да не бе поставен лика на тоя македонски войвода и син на волния Дон.
В началото на лятото, все през същата година, столицата на свободна България устрои тържествено посрещане на костите на първия български революционер, войвода, поет, писател, философи енциклопедист Георги Сава Раковски, които бяха пренесени от Румъния. Княза, министрите, всички войводи и поборници (съратници на Раковски), опълченци,
10
гражданството, войската и учениците бяхме наредени от двете страни на улиците и по "Ломското" шосе, оттатък Шарения мост (днешния "Лъвов"). Когато процесията минаваше, учениците хвърляхме китки цветя върху сандъка с костите на безсмъртния Раковски, положен върху артилерийски лафет и теглен от шест коня, като громко викахме: - Слава, слава Раковскому!....
В къщи ние имахме лика на Раковски. Баща ми купи и неговата биография, която няколко пъти препрочитах с жадност. Тогава научих и стихотворенията "Раковски" и "Паисий" от Иван Вазов.
През септември 1885 г. записах се ученик в I клас на Софийската Мъжка Класическа Гимназия. Не бяхме се още опознали и нарадвали на добрите си учители, когато на 6 септемврий с. г. стана преврата в Пловдив и се провъзгласи съединението на северна с южна България (Княжеството с Източна Румелия).
Обяви се пълна мобилизация. Неповиканите под знамената бързаха да се вписват доброволци. Учителите от нашата гимназия и учениците от горните класове и те се записаха волентири и формираха "ученическия легион". В тоя легион имаше доста македончета, между които бяха Пере Тошев и още много други прилепчани - мои съграждани. Училищата се затвориха и се преобърнаха на казарми и болници, а нас ни разпуснаха. Войските и четите заминаваха едни за Пловдив, други за македонската граница.
Всички говореха, че войната с Турция е неизбежна, че турците са силно изплашени и че турското население от пограничните градове и села бягало на вътре. Ентусиазма бе неописуем и вярата в победата на българското оръжие непоколебима. Цели седмици вървеха стройни редове войници и доброволци, чуваха се музики, барабани и юнашки песни, завършвайки с припева: Помогне ще ни Бог и за Македония.
И когато нашите войски се съсредоточаваха към турската граница и всеки момент се очакваше да избухне война между България и Турция, като гръм от ясно небе се разнесе злокобната вест, че сръбския крал Милан навлезал с войските си в България и шествува към София!
Проклятия и люти закани се отправяха по адрес на втория Каин. Никаква покруса, никакъв страх и никакво отчаяние. Вероломството на Милана одесотори ентусиазма, енергията и самоувереността у всички българи.
До като трая войната всички деца от 10 г. нагоре, без разлика на богатство и обществено положение, всеки ден ни събраха в полицейските участъци и от там под команда ни отвеждаха: едни при военните оръжейни складове, гдето под строгия надзор на стари опълченци топяхме в лой патрони и ги редяхме на пачки, а други изпращаха в някоя военна болница, за да помагат и прислужват на ранените.
Никой не се укриваше, никой не бягаше, никой не злоупотребяваше. Работата извършвахме с най-голяма добросъвестност.
След свършване на войната София устрои бляскаво посрещане на победоносните полкове. Особено сърдечно бяха посрещнати македонските чети, начело с началника им Капитан Паница. Те премного се бяха отличили във войната и малко оставало да заловят в плен вероломния крал Милан. И Бендерев и Венедиков и Военно Историческата комисия в своите съчинения изтъкват, че македонските чети се явили на гръб на сръбската армия, и те са, които са предизвикали нейното паническо бягство. Македонците първи завладяха гр. Пирот. Същите автори не намират думи да нахвалят храбростта и дивния устрем на македонските чети.
За участие в боевете при Сливница, Цариброд, Трън и Пирот моите вуйчовци Илия и Никола Лепавцови, братовчеда Алекси Вазов и зет ни Григор Поп Сирков получиха ордени и кръстове за храброст. Баща ни ходи и той с милицията до Пирот и също биде награден с бронзов медал за участие във войната.
На следната 1886 г., на 9 август, Княз Александър бе свален от престола. От тогава като че ли датират нещастията и злополуките на българската държава и на българското племе. Българското гражданство бе поделено на два враждебни лагера: - русофили и русофоби. Партизански без разрушителна демагогия разпериха злокобни криле над нашата клета родина. Настъпиха дни на смут, на вражди, на насилие, на заблуда и кръвопролития. България, българщината и българските идеали бидоха забравени. От тоя страшен кошмар и до днес не сме се освободили.
През 1988 г. пристигна в София и гостува у нас архимандрит Методий (впоследствие Старо-Загорски митрополит), който бе личен приятел на баща ми още от Прилеп. Макар и в напреднала възраст той се учеше тогава в Русия и беше успял да издействува руски
11
стипендии за доста македончета, между които попаднахме и ние двамата с братовчеда ми Светослав Н. Ганчев.
12
III. УЧЕНИЧЕСТВО В СОЛУН
Поради суровия руски климат и заболяване на следната 1889 г. родителите ме изпратиха да се уча в Солунската българска гимназия. Срещу годишна вноска от двадесет турски лири постъпих в пансиона при същата гимназия, който се помещаваше в едно грамадно вехто здание, принадлежащо на некой си грък Спадони, в махалата "Св. Атанас", срещу едно дервишко теке. В пансиона и в гимназията намерих представители от всички пътища на живописна и приказна Македония.
Имаше русокоси и стройни планинци (мияци) от Дебърско; пламенни бързаци от Охридско, Битолско, Прилепско; несломими в борбите овчеполци от Щипско, Кумановско и Кочанско; ручени вардарци от Тетовско, Скопско, Велешко, Тиквешко; упорити и твърди българи от Кукушко, Енидже-Вардарско, Воденско и Костурско; мълчаливи и скромни мърваци от Серско, Драмско и Неврокопско и непокорни постурмци, жители на дивния Пирин и гористия Малеж.
Макар да бяхме от разни краища, възрасти и класове, пансионът обаче беше ни еманципирал и ние, пансионерите, съставлявахме едно голямо семейство, в което отношенията бяха чисти и братствени. Към мен лично другарите проявяваха особено внимание, види се, защото бях пристигнал от свободна България. За създаването на тоя дух на любов и сговор, на единодушие и на братственост, - всичко това изключително се дължи на тогавашните наши учители, които бяха не само отлични педагози, но и незаменими общественици и родолюбци. Наши учители тогава бяха Н. А. Начев, поета Константин Величков, филолога Димитър Матов, по-сетне професор при Софийския университет, ветерана Григор Пърличев, съратник на братя Миладинови и венчан в Атина, поета, географа Васил Кънчев, незаменимия математик Благой Димитров, строгия, но справедлив Димитър Хаджи Иванов, увлекателния историк Статников и още много други.
Спомнювам си с каква жар, с какъв възторг и с каква любознателност учениците гълтахме живото слово на нашите любими учители и как благоговеяхме пред тяхната безупречна родолюбива деятелност вън и вътре в училището. Смело мога да кажа, че нашите учители възпламениха нашите сърдца, възвишиха нашите души и те първи предизвикаха революция в нашите умове и в нашите понятия. Чрез тях ние горещо залюбихме народа си и бащиното си огнище.
По това време в пансиона съществуваха няколко ученически кръжока с различни оттенъци: - литературен, философски и бунтарски (революционен). Последния бе най-малобройния. В него влизаха Димитър Атанасов Думбалаков от село Сухо и Лазар Маджаров от село Висока, Солунско; Гоце Делчев от Кукуш; Иван Пожарлиев и Димитър Лешников от Енидже-Вардар; Христо Саракинов от с. Саракиново, Мъгленско; Радомир Димитров от Воден; Борис Сарафов от с. Либяхово, Неврокопско; Стоян Георгиев от Струмица; Борис Иванов от Черешница, Мелнишко; Петър Китанов от с. Лешко, Горно-Джумайско; Тодор Саев от с. Белица и Димитър Лазаров от с. Банско, Разложко; Янаки Илиев от с. Ваташа, Тиквешко; Христо Стоянов и Христо Ников от Мързенци, Гевгелийско; Димитър Пажев от Битоля; Филипчев от Охрид, Боян Ачков, Тане Мурджев, Пантелей Дамян Петров от Прилеп, Андрея Весов и Илия Левков от Велес; Борис Данов и Христо Чемков от Щип; Авксенти Георгиев от Куманово; Лазар Симитчиев от Скопие и още неколцина, чийто имена и фамилии съм забравил. Към тоя кръжок имах честта да принадлежа и аз.
И днес, след 38 години, с изключение на трима-четирима, случайно останали живи, почти всички други са велики покойници, които в разни времена и по разни места сложиха буйни глави за свободата н робска Македония.
Нашата група четеше предимно книги с революционно съдържание, които по коледната и голямата ваканция аз донасях от София, като за тази цел бях приспособил куфара си с двойно дъно. Нямаше наш другар, който да не е чел съчиненията на Любен Каравелов, "Горски пътник" на Раковски, тия на Христо Ботев, Васил Друмев, Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Константин Величков, Блъсков, Войников, Българското опълчение от полковник Депрерадович и Турските жестокости от Мак-Гахан.
Биографиите на видните чужди революционери Вашингтон, Лафает, Робеспиер, Дантон, Мара, Наполеон, Мацини, Гарибалди, Костюшко, Дамбовски, Кошут, Лавров, Бакунин, Крапоткин, Степняк и пр. пр. бяха наши настолни книги и наша насъщна настолна храна.
Наши идеали и кумири бяха Раковски, Бозвелията, Миладиновци, Йордан Джинот, Каравелов, Левски, Караджата, Спиро Джеров, Хаджи Димитър, Ботев, Волов, Каблешков, Бенковски, Петлешков, Дядо Илия Малешевеца, Панайот Хитов, Филип Тотю, Христо Македонски, Калитин, Скобелев, Д-р Везенков, Столетов, Гурко и пр.
14
Нашата група беше си извоювала правото да заповедва и да се налага в пансиона и всички други волно или неволно ни се подчиняваха. През време на почивка далеч и далеч се разнасяха нашите дружни песни Жив е той, жив е!, Стани стани юнак балкански!, Българио мила майко, ще ли още ти да спиш?, Тих бял Дунав, Шуми Марица и пр.
А когато в неделни и празнични дни ни извеждаха в редици вън от града, към Пиргите, Бешинчар или Чауш-манастир, нашата група за благовременно взимаше предпазни мерки и бе готова да се справи с всекиго в защита на българското име и на българската чест. Уличници гърци или турци, които дръзваха да апострофират или закачат, неведнъж бяха изпитвали на гърбовете или слабините си тежестта и силата на нашите въоръжени с боксове юмруци. За това и турци и гърци и евреи с респект се отнасяха към българския пансионер или пансионерка.
С едно особено вълнение и тъга си спомнювам за милия и скъп другар Петър Васков, който беше човек, наистина, талантлив и с необикновени способности. Той надминаваше всички ни и по ум и по воля и по характер. Заслужено бе любимец и на учители и на ученици. Загина рано, в разцвета на своите сили и младост, като директор на Одринската българска мъжка гимназия и член на Одринския Централен Революционен комитет. Той падна убит заедно с другарите си Лазар Маджаров и Георги Гашанов (също така членове на Одринския Централен Революционен комитет) при с. Лъджакьой, Деде-Агашко, през зимата на 1907 г. Безспорен факт е че турските офицери от Одринския гарнизон, с които Васков е бил в най-тесни дружески отношения и на мнозина от тях частен учител по математика, със сълзи на очи са плакали, когато узнали за трагичната кончина на този рядък македонски син, който при други условия би отишел много далеч в живота.
Не по-малко свиден е Димитър Атанасов Думбалаков. Левент и мъжествен по природа. Той беше човек прям, с благородни пориви и чувства. И залъка от устата си даваше за приятеля. От всичко най-вече той обичаше Македония. И за нея всеки миг беше готов и в огън и вода да отиде. Така той погина за нейното освобождение под Велес през октомври 1915 г., в качеството си на дружинен командир от 3 пех. Македонски полк.
Лазар Маджаров, Гоце Делчев и Тодор Саев бяха натури спокойни, тихи, мълчаливи и дори меланхолични. Те притежаваха редки качества и добродетели. У тях имаше нещо, което привличаше и завладяваше. Лазар Маджаров беше неподражаем разказвач и повествувател на приказки и легенди из народния бит, които само той беше способен да предаде на чисто солунско наречие (старо-българския говор (с типичните носовки: ронка (ръка), понт (път), зомб (зъб), чендо (чедо), гренди (идва) и пр. Само той неподражаемо можеше да прочете на френски Телемах от Фенелона на прилепски диалект. А Гоце Делчев беше хала, когато с другари кукушани хвърляше камък или се надскачваше. Тодор Саев бе истински рицар без страх и без укор. И тримата заедно съставляваха въплощение на скромност, на чистота, самопожертвуване, на безкористие и на себеотрицание. Типични отшелници.
Борис Сарафов бе игрив, словоохотлив, с малки живи, черни очи, умеящ да се нагажда, да изпъква и да използва всичко и всекога. Той притежаваше властен темперамент и болезнена амбиция, които качества го караха да се надценява и дори да се самозабравя. Предпочиташе ласкателите и към тях бе прекалено щедър. Той почина от ръцете на ония, които от нищожества създаде и издигна! Между другарите на Борис Сарафов бе известен под прякора "Ойнан" и "Майстор". Ласкателите, които го убиха, наричаха го "Вашингтон", "Наполеон", "Гарибалди" и "Княз Борис Македонски". В неговото лице Македония изгуби един голям и искрено любещ свой син, който можеше да й бъде полезен в днешни дни на злочестини и тежки изпитания.
15
IV. ПОСТЪПВАНЕ ВЪВ ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ (1891–1894 г. )
Есента 1890 г. Борис Сарафов, Димитър Атанасов Думбалаков и Димитър Пажев постъпиха във военното училище в София. Те бяха в постоянна преписка с нас в Солун и редовно ни пращаха чрез австрийската поща разни български и руски списания, книги и вестници, предимно с патриотично, революционно и военно съдържание. Това наше духовно богатство, книгите, ние скривахме в къщата на съученика ни Петър Мацанов, от където в неделен ден ни се раздаваха на ръка, като нафора.
На следната есен в 1891 г. почти целия наш кръжок, с изключение на неколцина, постъпи във военното училище, като по тоя начин същия кръжок с всичките му идеи, цели и задачи пренесохме го в София. Тук ние влезохме в прека връзка с македонската студенческа група при Софийското Висше училище, както тогава се именуваше сегашния университет, която група издаваше едно списание "Лоза", списвано на западно-македонски говор.
Опознахме се със студентите Дамян Груев от с. Смилево, Битолско, Петър поп Арсов от с. Богомила, Велешко, Никола Наумов и Христо поп Коцев от Щип, Пере Тошев и Димитър Мирчев от Прилеп, Лазар Димитров от с. Лазарополе, Дебърско, Христо Матов от Струга и други, в чийто квартири се събирахме в неделни и празнични дни и обсъждахме въпроси от политичен, обществен и икономически и революционен характер. Въодушевявахме се от северо-американските революционери, от южноамериканските бунтовници (гверилияси), от френските якобинци, от италиянски карабонари, от руските нихилисти и от полско-маджарските патриоти.
Дамян Груев, Пере Тошев и Христо Матов бяха с различни темпераменти и характери и от себе си представляваха три отделни мирогледа.
Дамян Груев бе по душа и по сърдце благ, тих, открит, незлоблив, съобщителен и всекога разсъдлив. По идеи клонеше към руското народничество и като че ли се намираше под влиянието на Герцена и Степняка. Не беше социалист, нито пък некога е бил поклонник на Карл Маркса.
Пере Тошев беше със сангвиничен характер. Доверчив, сърдечен, прямолинеен, прекалено скромен и всекога наклонен към примирение. По умствения се склад той с нищо не отстъпваше на Дамян Груев и между тях имаше доста допирни точки и като че ли двамата се допълваха един друг. Пере Тошев като че ли се намираше под влиянието на Лаврова и Бакунина, но имаше нещо мистично, Толстоевско. Той беше голям фаталист.
Христо Матов беше пълен контраст на поменатите двама. Несъобщителен, прикрит, песимистично и опозиционно настроен и с никого несъгласен. Скептик и на устните му всекога стоеше типичния негов отговор: - не ме убеди! Притежаваше познания, упорит характер и бе по-скоро годен за кабинетен човек, отколкото за революционер.
Към нашия кръжок в София се присъединиха още юнкерите македонци: Софроний Стоянов от с. Цер, Кичевско; Петър Кушев от Велес; Юрдан Венедиков от с. Баня, Разложко; Борис Дрангов от Скопие; Ефтим Китанчев от с. Подмочени, Ресенско; Стамат Стаматов от Дебър; Боголюб Марков от с. Скребатно Неврокопско; Димитър Мициев от Горна Джумая и братя Владимир и Владислав Ковачеви от Щип. Числящите се в тоя кръжок дадохме тържествено, че след производството ни в офицерски чин, нито един от нас не ще остане на служба в България, а всички ще се завърнем по родни крайща, като учители, свещеници, лекари или на работа при бащите си и ще посветим живота се на служба на своя злочест народ. В памет на това обещание обещание се и фотографирахме през февруари 1892 г.
В началото на 1892 г. в Цариград падна убит българския посланник Доктор Г. Вълкович, а малко по-късно убит бе в София, министърът на финансиите Хр. Белчев. Поради тези преосъдителни политически убийства една нищо неоправдана македонофобия бе обзела главите на тогавашните български управници, които беха станали безогледни към всичко македонско. Много македонци общественици, учители, чиновници, търговци, студенти и дори ученици, макар и съвършенно невинни, бидоха подложени на грозни изтезания и осъдени.
На тая македонофобия щехме да станем жертва и ние тримата другари юнкери Борис Сарафов, Димитър Атанасов Думбалаков и аз. Един зимен празничен ден се връщахме в училището от отпуск и бързахме за вечерна проверка. На улица "Търговска", пред джамията, забелезахме един стражар да бие немилостиво стоящия на тротоара продавач на печени кестени, да го псува с изразите :"мама ти македонска" и с един ритник му разсипа таблата. Тримата се затекохме и изтръгнахме от ръцете на озлобения и свиреп полицай неизвестния македонец, комуто помогнахме да си прибере разсипаните кестени и пари.
Докато ние помагахме, видехме се заобиколени то стражари, начело с един помощник пристав, който ни заяви, че сме арестувани и заповеда на стражарите да ни отведат към
17
участъка. Обърнахме им вниманието, че ние сме военни лица и полицията не може нас да арестува. Поканихме пристава да отидем заедно до военното училище или до военното коменданство и там да се оплаче против нас, ако в нещо сме се провинили. Приставът продължаваше да настоява на своето и да псува със следните изрази: "мама ви македонска". На пристава направих бележка да не псува македонската майка, защото псувайки нас, той псува министъра на правосъдието Доктор К. Поменов, псува съпругата на министъра на вътрешните работи Д. Петков, псува главния касационен прокурор Ив. Каранджулов, псува председателя на апелативния съд Урумов, които всички са македонци.
Никакво опомнюване. Намирайки се в положение на самоотбрана и за да запазим честта на мундира и на училището, ние решихме на всека цена да си пробием път, та ако ще би и мъртви да паднем. С извадени ножове ние тримата дружно се хвърлихме върху побеснелия пристав и неговата стража, като в тоя момент бехме подпомогнати и от други наши другари юнкери. Ние успехме да обезоръжим самозабравилите се полицаи и ги поведохме към нашето училище.
Дежурният офицер капитан Василев, като изслуша рапорта и нашите обяснения, поздрави ни за доблестното държание, а доведените полицаи с пристава изпрати във военното коменданство.
Подир няколко дни офицера от нашата рота капитан Парушев поверително ни съобщи, че министър-председателя Ст. Стамболов настойчиво искал нашето изключване от училището и изпращането ни в полковете. Началника на училището подполковник Паприков, обаче, енергично се застъпил за нас пред Княза и пред военния министър и недопуснал тоя произвол и това вмешателство.
На това гонение се дължи, че студентите македонци Дамян Груев, Пере Тошев и Никола Наумов без време напуснаха университета и избегаха в Македония, дето станаха учители в Солун, в Щип и в Прилеп.
На следната 1893 г. същите, подпомогнати още от солунския книжар Иван Хаджи Николов, от учителите Туше Деливанов, Бано Кушев, Никола Бояджиев и Георче Петров, положиха основите на Вътрешната Македонска Революционна Организация с комитети в Солун, в Щип, в Прилеп, в Битоля, в Ресен, във Велес и в Кукуш.
За това велико събитие ние, юнкерите-македонци, бехме осведомени и знаехме, като копнеехме от желание, час по-скоро да се намерим сред своите повдигащи се братя за борба с вековния тиранин.
В началото на август 1892 г., по случай откриването на първото промишлено-индустриално изложение в Пловдив, нашето военно училище заедно с I пех. Софийска дивизия замина за тоя град. Похода извършихме пешком, като разстоянието от 170 км. изминахме за пет дни. Минавайки през Вакарел, Ихтиман и Ветрен началството ни предупреди да се предпазваме от близко общуване с населението от тия селища, защото 50% били заразени от сифилис. Страх и трепет облада всички ни и не смеехме дори млеко и яйца да си купим, за да не се заразим. Отказахме се да вкусим и от прочутото ветренско вино, което бележития френски поет Ламартин в своите пътни записки сравнява с прославените француски вина "Бордо" и "Шампаня".
Градовете Пазарджик и Пловдив на нас, македонците-юнкери ни направиха тягостно впечатление със своя небългарски колорит. Освен турски и гръцки, никакъв друг език не се чуваше. В тия градове гърците имаха свои владици, черкви, училища, пансиони, силогиси (читалища), патриотични клубове, издаваха вестници, които безпощадно усмиваха всичко българско. На место с българското трицветно знаме, гърците си позволявахе да окичват своите домове и магазини с гръцки флагове.
Каква голяма разлика намирахме между обългарения Солун и задавения в гърцизъм Пловдив или "Филипополис" (Филибе), както по онова време обичаха да го именуват!
След откриването на изложението произведоха се големи маневри с три мобилизирани български дивизии към Родопите. Повториха се нагледно станалите по тия места през освободителната война кръвопролитни боеве, където генерал Гурко унищожи последните остатъци от армията на Сюлейман паша през януари 1878 г. На тия маневри присъствуваха Князът, министрите, един висш военен турски паша и чуждестранни военни аташета.
На следната година такива също маневри се произведоха около Радомир и Коньовските висоти, по посока на Дупница и Кюстендил, към Македония. Участващите в тия бойни учения колко много копнеехме от желание, щото всичко това час по-скоро да стане една пълна действителност!....
По онова време турското правителство бе поставило вън от законите българското население в Македония и Одринско и чрез най-крути мерки, затваряния и осъждания се
18
домогващи да преобърне българските народни (екзархски) училища и черкви в частни, та когато и да пожелае, да може да ги затваря. По повод на тия пъклени турски замисли в България станаха повсеместни митинги и се чакаше, щото българското правителство да се намеси в тая неравна борба и предотврати грозящата опасност за българското народно дело. Може би поменатите големи военни маневри беха една внушителна демонстрация, насочена открито против Турция. И наистина, тия маневри произведоха, дето трябва, желания ефект. В Македония и в Одринско повея друг вятър. Турското правителство стана по-отстъпчиво и се отказа веднъж за всекога да преобръща българските черкви и училища в частни. В добавък и за удовлетворение на справедливите български искания, Българския Екзарх получи пет берати за владици в Охрид, Скопие, Битоля, Дебър и Велес.
ИЗКЛЮЧВАНЕТО МИ ОТ ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ
На 2 август 1894 г., в деня на възшествието на Княз Фердинанд, свършилите с успех юнкери от нашия випуск требваше да бъдем произведени в пръв офицерски чин-подпоручици. Поради некакви глупави и нищожни икономии нашето производство в офицерски чин се отложи за след 5 месеца, - за 1 януари 1895 г. По повод на това отлагане неизвестен "герой", скрит зад гърба на своите другари и за техна сметка написал заканителни и обидни писма до княза, до министрите, до началник щаба на армията и до началника на военното училище. Началството не си даде труд да открие автора на тия подли писма, а само по едно голо подозрение безапелационно изключи от училището и изпрати в полковете като прости войници около шестнадесет невинни юнкери от випускния клас. Между тия невинно пострадали попаднахме и ние двамата с Гоце Делчев.
Гоце Делчев обаче се възползва от своя турски паспорт и не отиде в полка, а веднага замина за Македония и стана учител в Щип при Даме Груев.
Аз бех пратен войник в 6 пех. Търновски полк, командуван тогава от полковник Иван Цончев (известния македонски генерал Иван Цончев), който се отнесе много съчуствено към мен. Той ми зачете трите години във военното училище, като прекарани на действителна служба и ми предложи, ако желая, да остана в полка и да чакам производството на другарите си, или да се уволня. Покрусен от голямата неправда, предпочетох последното и последвах примера на Гоце Делчев.
Няколко месеца след другарите и ние изключените бидохме произведени в офицери, но аз не се върнах вече на военна служба.
19
V. ОТИВАНЕ УЧИТЕЛ В ДУПНИЦА - ОБРАЗУВАНЕ НА МАКЕДОНСКИ ДРУЖЕСТВА - ПЪРВИЯ УЧРЕДИТЕЛЕН МАКЕДОНСКИ КОНГРЕС - СЪЗДАВАНЕ НА ВЪРХОВЕН МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ - ИЗБИРАНЕ НА ТРАЙКО КИТАНЧЕВ ЗА ПРЪВ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ
След напускането на военната служба се опитах да стана екзархийски учител, къде да е в Македония, но ми отказаха под благовидния предлог че не съм турски поданик.
Готвех се да замина за Русия, но Трайко Китанчев, който скоро бе излезнал от Хасковския затвор, раздума ме. Той ми каза, че сега, след падането на Стамболовия режим, за нас, македонците, се откривало широко поле за работа. Обърна ми вниманието върху обстоятелството, че Турция е поставена на тежки изпитания, поради възстанията в Армения, Крит, Арабия, Сирия. И че само ние, македонците сме мълчали. А време било да се заловим мъжки за работа и да заставим Европа да се заинтересува за нашата съдба и да даде предвидените в чл. 2 от Берлинския договор реформи на Македония. Предложих услугите си и със съдействието на Трайко Китанчев назначиха ме прогимназиален учител в пограничния град Дупница. Преди да замина за там, имах няколко продължителни срещи със същия, който ми даде ценни съвети за работата ми в училището и нужните упътвания за предстоящата ми деятелност сред македонската емиграция, която в тоя край съставлява половината от населението. Голямото желание на Трайко Китанчев беше, щото македонската емиграция да се отърси от пагубната апатия и със силна вера да заработи за освобождаването на своя роден край. А това щяло да се постигне, като се организира емиграцията в родолюбиви дружества, с точно определени цели и задачи, които дружества да стоят далеч от партийните борби в Княжеството и да служат за обединително звено не само за всички македонци, но и на всички българи. Според него всеко начинание в тая посока требва да носи чисто народен характер.
През октомври 1894 г. заех учителското си място в Дупница и още от първите дни влезох в познанство и в близко общуване с по-видните македонци, дупнишки граждани.
Македонската емиграция в Дупница заварих разединена, без никакво македонско идейно съзнание, мнозина беха забравили своите родни краища, а някои, по-заможните, дори се срамуваха от своето македонско произхождение. Само бедната класа македонци намерих приютени и сгрупирани в един отделен квартал, известен под името "Бешика" или "македонската" махала. Жителите на тоя квартал беха повечето от ония македонски покрайнини, чийто села и самите те беха взели най-живо участие в големото Кресненско въстание, след потушаването на което масово емигрирали в България и се поселили в пограничните градове и села. Дупничани наричаха жителите на "Бешика" с обидното прозвище "харамии". С малки изключения тия "харамии" беха бедни и скромни хорица, които с голем труд изкарваха прехраната си. Но това не им пречеше да бъдат люде с независим и свободолюбив дух, волеви, характерни, прями, храбри, честни и не само не се срамуваха, но се гордееха с македонското си име. Те поддържаха македонските си обичаи и нрави, беха гостолюбиви и си говореха на своето македонско звучно наречие, което и налагаха на дупничани. От себе си те представляваха нещо сходно с руското казачество "запорожци".
И право е. Когато преди 30-40 г. в Македония немаше никаква македонска революционна организация и турските управници, бейюве, аги и спахии безпрепятствено и безнаказано грабеха и убиваха, тогава тия "харамии" беха единствените, които имаха куража да навлизат в Турция с пушка в ръка и да се явяват покровители и спасители на беззащитното българско население и да служат като контра-шайки против турските разбойнически банди. Един ден безпристрастния и справедлив историк ще признае заслугите на тия скромни ратници "харамии", които самоотвержено са работили за свободата на своя народ и ще им отреди прилично место.
В Дупница заварих още живи, бодри и готови за нови подвизи именити борци каквито беха Кочо Лютата от с. Левуново, Мелнишко; Дедо Паласкар от с. Броди, Серско; Дали Тодор от с. Белица, Разложко; Дедо Анго от с. Св. Врач, Мелнишко. Първите двама съратници на Раковски, Левски, Караджата, Македонски и Хаджи Димитър в Крит, в Сърбия и Румъния, а третия неразделен другар на Бенковски през Априлското въстание. Те получаваха скромни пенсийки от по 30 (тридесет) лева и едва се прехранваха, но никога не роптаеха против своята съдба, никога не се разкайваха, че са работили и страдали за народа си и че сега им се отплаща с черна неблагодарност. Напротив, те беха взели живо участие в Кресненското въстание и в Сръбско-Българската война с капитан Паница, па и по сетне във въстанието през 1985 г.
Сближих се и твърде скоро се сприятелих с другарите на Стоян войвода, душата на Кресненското въстание. Те беха войводите Тодор Тетимов от с. Ковачево, Неврокопско; Иванчо Инджето от с. Хаджий-Бейлик, Демир-Хисарско; Стою Костадинов от с. Скрижево и Кочо Меструка от с. Тръстеница Драмско; Георги Мухчината, влах, от с. Ливада, Мъгленско; Колю Ризов от с. Влахи, Мелнишко; Кръстю и Иван Захариеви от с. Ореховица, Серско; Кочо Крилчов от Петрич; Дончо Златков от с. Палат, Петричко и дедо поп Димитър Рибнишки от Малешевско.
21
Поменатите войводи с отворени обятия ме приеха в средата си, с ентусиазъм възприеха моята мисия и ми се довериха. Чрез тях и с тях започнах аз да работя сред македонската емиграция в Дупница и селата Рила, Кочериново, Бобошево и Баня.
В първите дни на ноември 1894 г. [1] при масовото стечение на емиграцията, поставиха се основите на първото Дубнишко Македонско Благотворително Дружество, което се наименува "Георги Измирлиев Македончето" в чест на тоя мил апостол-революционер от Горна Джумая, а обесен в гр. Горна Оряховица в 1876 г., който то бесилото бе се провикнал: - Колко е сладко да се мре за отечеството!. . . В настоятелството на това дружество влезоха следните лица: председател Н. Падарев, адвокат родом от с. Гайтаниново, Неврокопско; подпредседател С. Харизанов, адвокат родом от с. Влахи, Мелнишко; касиер Иванчо Чапрашиков банкер, родом от Горна Джумая; секретар К. Кондов [*] учител, родом от Прилеп; домакин-библиотекар Ив. Кръстев, учител родом от с. Драглища, Разложко; съветници: войвода Иванчо Инджето, родом от гр. Крушево, Пешо Хаджи Василев, търговец родом от с. Влахи, Мелнишко; Ангел Влаха, кехая родом от Серско и Георги Христов, аптекар родом от Горна Джумая.
Още в първите дни от своето съществуване македонското ни дружество свика общоградски митинг по повод кланетата в Македония и Армения. Митингът бе масово посетен от целото гражданство и говорихме подпредседателя С. Харизанов и аз. Резолюцията на митинга се ?..? в София до представителите на великите сили, до министър председателя, до председателя на Народното събрания, до македонското дружество в София "Братски съюз" и до вестниците. С резолюцията се искаше прилагането в Македония, Одринско и Армения на предвидените в чл. чл. 23 и 62 от Берлинския Договор реформи.
В скоро време македонското ни дружество стана културен, просветен и обществен център за Дубница и околията. Почти всяка неделя и празник уреждаха се популярни сказки върху политически, икономически и стопанствени въпроси, които сказки се посещаваха масово не само от македонската емиграция, но и от гражданството. Даваха се вечеринки, представления и се организираха вечерни училища за неграмотни македонци и македонки. На последните се преподаваше още кроене, шиене и ръкоделие.
За напредъка на дружеството ни много нещо допринесоха и дадоха скромните и работоспособни учителки: Ефросина Илиева, Ана Кертева, Мария Йосифова, Екатерина Стоичкова, Йордана Василева и учителите: Н. Падарев (син), Ив. Кръстев, Ив. Вучков, Ив. Попов, Ал. Янев, С. Величков и директора Мирков. Не по-малко грижи положиха за преуспеването на дружеството гражданите Н. Падарев (баща), С. Харизанов, Змияров, Мичиев, Ив. Чапрашиков, братя Бошкови, Ив. Козарев, братя Накови, братя Хаджи Василеви и др. А в с. Рила братя Давидко и Иван Панайотови, Петър Георгиев, Христо Лазаров, братя Мечкарски и в с. Бобошево братя Кацарови, Алексиев и енорийския свещенник, чието име и фамилия съм забравил.
22
VI. СВИКВАНЕ НА ПЪРВИЯ УЧРЕДИТЕЛЕН МАКЕДОНСКИ КОНГРЕС В СОФИЯ
По инициатива на една временна комисия от страна на столичните македонски дружества: "Св. Св. Кирил и Методи", "Братски съюз", "Автономна Македония" и "Македонски глас" свика се първия учредителен конгрес от представители на всички съществующи македонски дружества от България и Ромъния, който на 19 март 1985 г. бе открит в София, в салона на Славянска беседа и продължи до 28 същия месец. Присъстваха (61) шестдесет и един делегати и заседанията се водеха при закрити врата.
Дубнишкото македонско благотворително дружество "Георги Измирлиев" се представляваше от двама делегати: от касиера Ив. Чапрашиков и от секретаря К. Кондов (от мен).
Ентусиазма сред делегатите бе неописуем. Едни плачеха от радост и умиление, наричаха конгреса македонско народно събрание, а други се прегръщаха и си благопожелаваха среща в свободния Солун.
Най-старият делегат В. Диамандиев, от гр. Охрид, живел и учителствувал дълги години в Русия, където заедно с Жинзифов, Станишев, Стоянов и други македонци непрестанно е работил за Македония, с приветствена реч обяви конгреса за открит. Самоотверженият народен трибун Трайко Китанчев бе посочен за председателствующ конгреса. А между избраните неколко секретари в бюрото попадна и моята скромна личност.
Сладкодумния Трайко Китанчев при откриването и закриването на конгреса произнесе две високопатриотични и пророчески речи, чийто силни и искрени слова, пълни с любов, с истина и с вера, още звучат в ушите ми и до гроб не ще ги забравя. Обръщайки се към делегатите, той казваше: - Всекъде и всекога нека мислим, говорим и работим за Македония с безкористие, със себеотрицение и със самопожертвувание, защото без тия добродетели е невъзможно никакво родолюбие. . . . .
По решение на конгреса всички македонски дружества в княжеството се обединиха в еднинна легална патриотична македонска организация, начело с (20) двадесет членен ВЪРХОВЕН МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ със седалище в гр. София. За председател на първия Върховен Македонски Комитет с единодушие бе избран всеобщия любимец Трайко Китанчев. В последното си заседание конгресът с акламации реши да се изпратят следующите три телеграми:
I. ПЕТЕРБУРГ
ЕГО ИМПЕРАТОРСКОМУ ВЕЛИЧЕСТВУ ГОСУДАРЮ НИКОЛАЮ II
Конгрес делегатов македонских дружеств и колоны в Княжестве Болгарском и в Румынии осмеливаются от имени своих страждающих братьев и соотечественников в Македоний и в Адрианопольской области потвердить перед стопам Вашего Императорского Величества свои чувства глобучайшей признательности и благоговения к великому братскому рускому народу, олицетворенному в Височайшей особе Вашего Императорского Величества, как наследника Царя Освободителя и изпольнителя Его заветов.
II. ПЕТЕРБУРГ
ГРАФУ НИКОЛАЮ ПАВЛОВИЧУ ИГНАТИЕВУ
Конгрес делегатов македонских дружеств и колоны в Княжестве Болгарском и в Румыний, собравшихся в Софии для изыскания средство к облекчения участи своих соотечествеников в Македоный и в Адрианопольской области, в последнем своем заседании, единодушно решил выразит Вашему Сиятельству свои чувства глубокого уважения и признательности за Вашу деятельность в пользу болгарского народа твердо веруя, что Ваше Сиятельство и впередь не откажетесь быть заступником угнетеных християнских народов Балканского Полуострова.
III. ХАВАРДЕН-АНГЛИЯ
УЙЛИЯМУ ГЛАДСТОНУ
Конгресът от делегатите на македонските дружества в Българското Княжество и Румъния, събран в София да обсъди средствата за облекчение на своите съотечественици в Македония и Одринско в последното си заседание единодушно реши: да Ви изрази своите чувства на дълбока благодарност и признателност за благородното Ви и хуманно застъпничество през 1876 г. в полза на угнетения български народ и да Ви изкаже своята надежда, че и за напред Вие не ще се откажете да издигнете пак мощния си глас в полза на страждающите и неосвободени още от турското робство християнски народности.
Освен това конгреса избра и една депутация, която да поднесе адрес на българския княз Фердинанд и да го замоли да се застъпи за нашите братя в Македония и Одринско.
24
Депутацията бе приета в двореца на 10 април с. г. и в отговор на нейния адрес княз Фердинанд държа една доста дълга и наставническа реч, в която той подчерта, че като българин и той милее за доброчестието и благополучието на всички българи, било те вътре или вън от пределите на Княжеството. На няколко пъти той повтори, че съчувства на македонските българи и се надява чрез своето застъпничество пред султана да спечели по-широки права за тях.
Конгресистите не бяха се още разотишли, когато председателят на македонския конгрес получи от благородния граф Игнатиев следната телеграма отговор:
СОФИЯ-КИТАНЧЕВУ
Благодарен за память. Неизменно сочувствую благу е освобождению одиноверных и однокровных братьев.
Игнатиев
След закриването на конгреса по важни организационни работи останахме в София по един делегат от всяко дружество. В течение на два дена заседавахме в помещението на В. М. К., над днешната дрогерия "Златен лъв" на ул."Мария Луиза". Председателят на В. М. К. Трайко Китанчев със свойственото си красноречие и убедителност обрисува плачевното положение на българското население в Македония и в Одринско, което никога не е било толкова непоносимо, както в последните няколко години. Населението било доведено до отчаяние от безправието на властта и от безчисленото множество разбойнически банди. Изтъкна, че урожая през изтеклата година там бил съвършено слаб, че населението едва се прехранвало през зимата, че и предстоящата реколта не обещавала нещо по-добро. С голяма положителност може да се предскаже, че настъпващата пролет ще бъде една от неспокойните за Турция и частно за Македония, заяви Китанчев. По повод на това той припомни, че повелителен дълг се налага на македонската емиграция да бъде нащрек и готова за всяка изненада. Декларира, че В. М. К. при развиващите се събития ще изпълни своя дълг, както интересите на отечеството диктуват. Препоръча се на дружествата да организират групи от желающи младежи, които в неделни и празднични дни да се обучават в оръжие и на стрелба. Същите да развият трескава деятелност по набавянето на парични средства, закупуване и събиране на доброкачествено оръжие и да не остане вън от дружествата нито един македонец.
ОРГАНИЗИРАНЕ И ИЗПРАЩАНЕ В МАКЕДОНИЯ НА ПЪРВИТЕ РЕВОЛЮЦИОННИ ЧЕТИ
В края на март 1895 г. от В. М. К. се получиха тайни писма, подписани лично от председателя Трайко Китанчев. Препоръчваше се на нашето дружество да формира от подготвени момчета две три малки четици, които под войводството на изпитани, честни, самоотвержени и познаващи добре местата и населението войводи да се пуснат в Македония и да действуват по двата бряга на р. Струма. Получиха се нЕ печатани инструкции за действията на тия четици. На последните се възлагаше задачата да бъдат закрилници на населението и по указание на последното да прочистват безпощадно селата и околиите злосторници и насилници турци. Същите да действуват светкавично, да не оставят никакви следи и на всякъде и във всичко пълно безкористие.
В първите дни на април с.г., на път за Рилския монастир, мина през Дубница Пловдивския митрополит Натанаил, родом от с. Кучевища Скопско, който е взимал живо участие в черковно-училищните борби и по време на Кресненското възстание е бил председател на "Временното Македонско Правителство". По покана на дядо владика явихме се при него касиера на дружеството Ив. Чапрашиков и аз, който н и съобщи че бил натоварен лично от председателя на В. М. К. Трайко Китанчев да се срещне с нас. Той предаде на касиера една внушителна сума с поръка: - с половината да се закупува доброкачествено оръжие, а другата половина да послужи за подпомагане на семействата на ония, които бяха взели участие в четите.
Подир няколко дена посетиха града и секретарите на В. М. К. Никола Наумов и Тома Карайвов, които най-обстойно се запознаха с работите на дружеството ни, с направеното в духа на тайните писма и с някои от войводите, чийто чети след няколко дена щяха да навлязат в Македония.
Към средата на април 1895 г. изпратих първата революционна четица от (11) единадесет човека под воеводството на влаха-каракачанин Георги Мухчината, който бе един скромен и безкористно предан на освободителното дело ратник. Той работи доста умело и по двата бряга на р. Струма, в Демир Хисарско и в Поройско. Погина есента 1895 г. около гр. Сер при смелия опит да освободи от затвора своя брат.
25
Наскоро и почти едновременно изпроводих четиците на дедо Анго, на Кръстю Захариев и на Иван Пашата със задачата: - първите две да действуват в Мелнишко и в Серско, а последната в Петричко и Мелнишко.
Преди празника Св. Кирил и Методи изпроводих до самата граница, при Бозовая, петата по ред чета, под войводството на добродушния и интелигентен войвода Кольо Ризов, с поръка да оперира из Кресненското дефиле и да държи тесна връзка с четите от десния бряг на р. Струма.
От В. М. К. получавах насърчителни писма, в които се даваха сведения за дейността на четите в Македония и за радушното им посрещане от населението. В същите писма се подчертаваше отрадния факт, че четнишкото движение в Македония е предизвикало голямо смущение пред европейските дипломати.
В едно от тия писма се загатваше, че по повод масовите кланета в Армения и въстанието на о. Крит предстоящо било свикването на една конференция. Удобен и благоприятен момент бил да се постави на зелената дипломатическа маса и Македонския въпрос, та с нищожни жертви да се изтръгнат предвидените реформи за Македония в чл. 23 на Берлинския договор. ---Наблягаше се, дружеството ни да засили своята деятелност и да се организират чети от по-голям състав, за по-решителни действия.
Дружеството ни употреби свръхчовешки усилия за да изпълни поне отчасти исканията на В. М. К. по организиране и въоръжаване на новите големи чети.
От София се получи недостатъчно оръжие. За това трябваше да се търси и набавя такова от околията, каквото и в действителност се намираше. С тая деликатна и важна работа бе натоварен енергичния и познатия в целия край Стоил Просяка, който с редка добросъвестност закупуваше и снабдяваше дружеството ни със съвършено здрави пушки, доброкачествени патрони и на много износни цени. На Стоил Просяка бяха дадени наставления да закупува предимно мартинови пушки, с каквито по това време беше въоръжена турската армия и всеки почти турчин, - та при нужда да могат четите по-лесно да си набавят патрони за своите пушки.
По настояването на члена от настоятелството, аптекаря Георги Христов, натоварен бе да закупува оръжие и неговия зет Никола Малешевски.
Не след дълго време констатирах, че въпросния нов купувач на оръжие Никола Малешевски бе започнал прекомерно да злоупотреблява с даденото му доверие и да набавя съвършено негодни пушки и патрони-на цени двойно и тройно по-скъпи от тия на Стоил Просяка.
Горното съобщих поверително на аптекаря Георги Христов, който обеща че ще застави зета си Никола Малешевски да повърне негодните пушки и патрони и да се съобразява с цените на Стоил Просяка. Чаках, но нищо не се направи. Разбира се, след проявената престъпна недобросъвестност от страна Малешевски, дружеството ни престана да се ползва от неговите скъпо платени услуги.
Един ден дойдоха у дома на гости учителите Димитър Хаджи Димов, Никола Пъдарев, Александър Янев и уважавания гражданин Иван Козарев, заслужил македонски учител и бивш емигрант в Русия през режима на Стамболов. Последният ми подаде книгата "Доклад на Парламентарната Анкетна Комисия по анкетиране делата и управлението на Кабинета на Ст. Стамболов за периода от 1887 до 1894 години". В отдела "Шпиони" на тоя доклад Хаджи Димов ми посочи името на Никола Малешевски.
И от други граждани чувах, че Никола Малешевски е бил наистина опасен шпионин през режима на Ст. Стамболов, който без гризана на съвест е предавал на властта невинни граждани и селяни, като опасни "русофили" и противници на тогавашния режим. Доста македонци безпричинно са пострадали поради лъжливите доноси на същия.
Тогава ми стана ясно, защо цялото дупнишко гражданство без изключение презираше и отбегваше шпионина Никола Малешевски и защо самите македонци наричаха Малешевски с позорното име "Юдата".
В края на месец май 1895 г. председателят на В. М. К. Трайко Китанчев през Кюстендил пристигна в Дупница и посрещнат бе царски от целата македонска емиграция. В големия театрален салон на училището. "Пансиона" и при небивало стечение на граждани Трайко Китанчев със своето увлекателно и живо слово говори повече от три часа върху злободневният Македонски въпрос, във връзка с общобългарските интереси. Когато Трайко Китанчев говореше и описваше страданията и теглилата на братята македонци отвъд Рила и
26
Осогово, много граждани и корави харамии плачеха с глас. Дупнишкото гражданство без разлика на политически убеждения разбра, че Македонския въпрос е всебългарско дело и разрешението на тоя въпрос трябва да интересува всички българи. От тоя ден отношенията на Дубнишкото гражданство към македонската емиграция коренно се промениха.
На другият ден Трайко Китанчев и аз заминахме до селата Бобошево, Кочериново, Рила и Рилския монастир, придружени от войводите Кочо Лютата, Иванчо Инджето, Стою Костадинов и Кочо Муструка. На всякъде бяхме посрещнати радушно. В Рилския монастир гостувахме у егумена архимандрит Теофилакт, съученик на Гр. Китанчев от Киевската Духовна Академия. Егуменът и братята от монастиря обещаха своята морална и материална поддръжка към освободителното македонско дело. Монастиря отпусна над двеста комплекта долни дрехи, чорапи, навуща, цървули, кърпи, пояси и торби за раници. Също така се нареди да се дава подслон и безплатна храна на проходящите чети.
Рилския монастир в лицето на братята монаси има голям дял в освободителното македонско движение. Няма да преувелича ако кажа, че Рилският монастир е дал на освободителното македонско дело с милиони лева средства в натура и приют на хиляди и хиляди бежанци и четници. Няма да се намери четник или македонски бежанец, който да е минал през монастиря и да не е гостолюбиво посрещнат, на хранен, стоплен, облечен и обут. Освен всичко това, братството на Рилския монастир е дало и редица самоотвержени борци на македонската революция, мнозина от които сложиха своите кости за свободата на Македония.
На Светата Рилска обител македонецът дължи чест и вечна признателност.
Тук, в Рилския монастир, в присъствието на егумена и на по-видните братя монаси, от името на Върховния Македонски Комитет Трайко Китанчев удостои с войводство и повери чети на Кочо Лютата, на Иванчо Инджето и на Стою Костадинов. Егуменът архимандрит Теофилакт сложи на масата евангелие и кръст и покани поменатите войводи да се закълнат, че ще служат честно и безкористно на освободителното македонско дело. От своя страна и Трайко Китанчев напомни на войводите тежката задача, която им се възлага и големите отговорности, които поемат пред Бога и пред народа, като водачи на революционни чети. Той им пожела мъжество, безкористие, себеотрицание и вера в свещенната борба за свобода и човещина.
Трайко Китанчев отказа да повери чета на Кочо Муструка, когото познавал от Сръбско-българската война 1885 г., като човек покварен и користолюбив. И наистина, Кочо Муструка, минаваше за несериозен, пияница, леконравен. На младини бил известен под името "Алтън Кочо" (Златен Кочо), защото ходел окичен с нанизи от лири, пендари, махмудии и пр., което богатство пропилел в пиянство и с леки жени. Отсетне за присмех му прикачили турското прозвище "Муструк Кочо", което ще рече пройдоха, развратник и нехранимайко.
От Рилския монастир Трайко Китанчев отпътува направо за София където го чакаше неотложна работа, като покани и нас всички да го придружим до там и да получим възвания, бомби, динамит и по някоя манлихерова пушка поне за началствующите лица. С нас доде в София и Кочо Муструка, който не преставаше да моли Трайко Китанчев да му повери чета, давайки хиляди клетви и обещания, че ще бъде примерен.
Четнишкото движение в Македония бе в своя разгар. Със своите смели набези четите бяха внесли страх и трепет всред турското население. Известия за кървави срещи ежедневно пълнеха страниците на вестниците.
Колкото и маловажни да беха първите успехи на възстанниците, но и те оказаха благотворно влияние върху по-нататъшния ход на движението. Със стотици македонски синове от България, Ромъния и от другаде напускаха своята работа и бързаха да се притекат на помощ на въстаналите свои братя. Ентусиазма сред българското гражданство растеше и се усилваше. Постъпваха големи пожертвувания. Млади български офицери напускаха полковете и влизаха в редовете на борците. А духът на населението в Македония бе като никога силно повдигнат.
В София се срещнах с добрия си приятел подпоручик Борис Сарафов, който ми се похвали, че след няколко дена заминава с една голяма чета, в която щели да участват още неколцина офицери. Настояваше да замина и аз заедно с него, като ми напомни даденото тържествено обещание преди три години във военното училище: - че кариера от военната служба нема да правим и че при пръв позив ще отидем да сложим своите кости за свободата на поробената родина.
За да успокоя пламенния си приятел, който бе станал безпощаден към всички ония, които не бързаха като него да напуснат военната служба, да нарамят пушки и да отиват да умират за свободата на Македония, доверих му, че в Дупница са организирани и готови да минат
27
границата няколко чети, с една от които и аз ще заминах и понеже в тия чети нямаше офицери, настойчиво молих Бориса Сарафова да се съгласи да заминем заедно. Дума не даде. Остави да си помисли и да поговори с другарите си офицери.
Двамата отидохме до Златишкия хан, където беха отседнали другарите войводи от Дубница, с които запознах Бориса Сарафов. Последният се намираше в силно възторжено състояние; на няколко пъти той се хвърли върху мен и върху войводите да ни прегръща и целува.
Всички заедно отидохме в гостилница "Балкан", на улица "Алабинска", на вечеря, където заварихме председателя на В.М.К. Трайко Китанчев, заобиколен от своите другари от Комитета и от една внушителна група млади офицери, които се готвеха да заминат с чети в Македония. От тук вкупом се отправихме в помещението на В.М.К., където Трайко Китанчев разпредели офицерите в разните чети, като на последните даде наименования. В една обстойна беседа той изтъкна ролята на войводите и офицерите в четите, които едни с други се допълват и по права са равни. Войводите водят четите из добре познатите им места и служат за нравствена връзка сред населението, а офицерите поддържат реда, единството и дисциплината в четите. Във време на бой разпоредбите на последните са задължителни абсолютно за всички.
От страна на Върховния Македонски Комитет Трайко Китанчев връчи на всички чети по едно разкошно копринено знаме (штандарт), от едната страна разярен лъв и разчупени окови, а от другата страна лавров венец и в средата буквата "М" (Македония) с корона.
Китанчев съобщи, че четите ще действуват по точно определен план и ще им бъде връчен на изходните сборни пунктове лично от самия него.
Мнозина офицери и войводи ходатайствуваха пред Трайко Китанчев да се съгласи и повери чета на Кочо Муструка, който даваше тържествено обещание, че се отказва от своите порочни навици и за гарант посочваше мен. Кочо Муструка настояваше да замина с него в качеството на подвойвода и представител на В.М.К. Аз дадох своето съгласие и едва тогава Китанчев отстъпи от първото си решение и повери "Кавалската" чета на Кочо Муструка под мое лично поръчителство.
Борис Сарафов не пожела да се дели от другарите си и замина за град Кюстендил, където бе сборния пункт на тяхната "Солунска" чета, в която освен него влизаха още офицерите поручик Петър Начев, поручик Васил Мутафов, поручик Стойко Гаруфалов, поручик Л. Луков и подпоручик Йордан Венедиков. А войводи на тая чета беха Дедо Кацарея и Н. Караманов.
28
VII. ВРЪЩАНЕ В ДУБНИЦА И ИЗПРАЩАНЕ НА ПОСЛЕДНИТЕ ЧЕТИ
Намирайки се в София, аз немах смелостта съобщя на родителите си, че ще замина с чета в Македония. Те и така беха угрижени от пречупването на моето бъдеще и много жестоко щеше да бъде от моя страна да им поднеса и тая горчива вест, която сигурно би ги сломила. Напуснах София при едно тъжно настроение и потеглих за Дупница, а от там за Македония без бащина и майчина благословия . . . .. . . . .
Около средата на м. юний 1895 г. през село Цървица и Флорош изпроводих по ред шестата чета с име "Струмишка", под войводството на доблестния Иванчо Инджето и подвойвода Дончо Златков и Кочо Крилчов. С тая чета заминаха офицерите поручик Йорданов и поручик Тренев, а секретар на четата бе учителят Димитър Лешкинов от гр. Енидже Вардар.
Фролошкият свещенник, който бе македонски емигрант, подведе четата под клетва и пожела да я съпроводи до границата. Тук той поръси с осветена вода знамето и четниците и ги напътствува с молитвата "Спаси, Господи!".
На 20 юни 1895 г. изпроводих "Мелнишката" чета под войводството на Кочо Лютата, която се събираше около селото Возовая. С тая чета заминаха офицерите капитан Тодор Матров, поручик Антон Бозуков, подпоручик Спиро Костов (опълченец от Шипка), подпоручик Илия Стефанов, подпоручик Тодор Орханиев и офицерския кандидат Паруш Шиков.
На 21 юни с. г. замина Серската чета под войводството на Стою Костадинов, която имаше сборен пункт Рибните езера и Демир Капия, източно от Рилския монастир. С тая чета заминаха офицерите Тома Давидов, поручик, поручик Жостов, поручик Илиев, подпоручик Димитър Атанасов Думбалаков и подпоручик Топчев.
На 22 срещу 23 юни 1895 г. изпратих последната "Кавалската" чета под войводството на Кочо Муструка, с която заминах и аз в качеството ми на подвойвода-секретар и представител на В. М. К. Четата се събираше южно от Рилския монастир, по Илиена река.
Два или три дена преди да напусна Дубница и да замина с четите, доде у дома председателят на дружеството Никола Падарев, съпровождан от Дедо Петър Сарафов, баща на Борис Сарафов. Дедо Петър бе силно развълнуван. Той ме целуна и през сълзи запита: - Костадине синко, заклевам те в млекото на майка ти, кажи ми къде е моят Борис? Защо се крие и бега от мен? Забравил ли е той, че майка му е в Либяхово и че турците могат да я арестуват и погубят!!!
Без заобикалки съобщих на разтъжения баща, че неговият любим син Борис се намира в Кюстендил и че ще замине през там със "Солунската" чета. Съобщих му още, че председателят на В.М.К. Трайко Китанчев се намира в тоя град и че след два три дена същият ще пристигне в Дубница, за да изпроводи до границата готовите чети.
Дедо Петър Сарафов подаде до Трайко Китанчев една дълга телеграма, с която молеше да се въздействува върху неговия син да не преминава границата, докато не се срещне със баща си и не получи неговото благословение. Старецът заплашваше своя син с проклятие, ако последният не дойде в ДУБНИЦА да се прости. ---Бащата искаше на всека цена да види и да прегърне може би за последен път, своя любимец - син.
Трайко Китанчев пристигна в Дубница в навечерието на заминаването на нашата чета. Той успокои стария Сарафов, като му съобщи, че неговият син най-късно след един два дена ще пристигне в Дубница и ще може да го види.
На другия ден в зори (23 юни 1895 г. ) Кочо Муструка и аз заминахме към границата, за да догоним четата. В село Рила ни настигна Трайко Китанчев, с когото и там се простихме. Преди раздялата той не изпусна случая да напомни на войводата Кочо Муструка дадената клетва и тържественото обещание, че ще бъде трезвен, благоразумен, въздържан и за всичко ще се съветва с мен.
Трайко Китанчев се отправи за село Бозовая, за да изпроводи "Мелнишката" чета на Кочо Лютата, след което щеше да отиде към Демир капия за да напътствува и "Серската" чета на Стою Костадинов, като ни обеща, че на път за последното място, той ще намине да се сбогува и с нашата чета.
Същия ден към свечеряване намерихме нашата "Кавалска" чета, разположена на бивак около буйни огньове под връх Айгидик, по Илиена река.
Численият състав на четите беше различен. Изпратените през пролетта беха малочислени, лекоподвижни и не броеха повече от десет до петнадесет четника, когато състава на последните чети бе от пет до десет пъти по-голем от първите. Последните чети имаха за задача не да отбегват, а да търсят противника и да влизат в открит бой с него, като с внезапни, задружни и смели удари се нанасят и тежки загуби и разколебава духа и турския аскер и башибозук.
30
Грамадното мнозинство от четниците беха македонски, едва ли не 95%, а по народност всички беха българи. Процентът на интелигентните сили бе доста ограничен-не повече от четири пет человека в чета.
Четите бяха въоръжени предимно с мартинови пушки, но срещаха се и берданови и кринкови такива. С манлихерови беха въоръжени само офицерите. Патроните се носеха в патрондаши и в раниците, от 250-300 броя на пушка. На всека чета дадени беха от 10 до 20 бомби (кубически), напълнени с примес от бертолетова сол и захар и възпламеняващи се чрез солна или азотна киселина, вложена в лесно чупливи стъкълца (ретортички). Всека чета разполагаше още с динамит на масури (каменоразбивателен) от 20 до 30 кг., който експлодираше чрез бикфордова връв и запалка. Четите имаха по един медицински фелдшер или добре подготвено лице за тая цел, който да даде първа медицинска помощ на заболели или ранени четници. Облеклото ни бе най-разнообразно. Войводите беха облечени в фустанели, сърмени чапкъни и на гърдите си носехме кръстосани позлатени сребърни чапрази. Други носеха гайтанлии бели чемшири и копарани, трети скромна селска носия, а четвърти българска войнишка форма. До един-беха обути с цървули. Раници (торби) имаха всички четници, в които освен патрони, носеха още по един чифт долни дрехи и по за два-три дена храна (хлеб и кашкавал).
31
VIII. НАВЛИЗАНЕ В МАКЕДОНИЯ С КАВАЛСКАТА ЧЕТА - ПОХОД КЪМ ПИРИН И МЕЛНИК - РАЗДОРИ В ЧЕТАТА
Нашата Кавалска чета до навлизането в Македония броеше около 50 (петдесет) момчета. Тя бе поделена на три взвода, а последните по на две отделения. За началници на взводовете и отделенията поставиха находящите се в четата бивши подофицери и войници. Два дена се водиха усилени занятия с четниците: обучение с пушката, боен разсипан строй (верига), приспособяване към местността, избиране на удобни позиции, охрана на фланговете и почивните места, патрули, движение и пр. произведе се и стрелба с по три патрона от 200, 500 и 800 крачки разстояние. резултатите от стрелбата беха повече от отлични; почти всички четници се оказаха прекрасни стрелци.
На 26 юни пристигна при четата подпоручик Борис Сарафов, доведен при нас от рилския йеромонах Паисий, който подведе четниците под клетва и ни държа едно прочуствено слово. Последният бе родом от с. Робово, Малешевско, със семинарско образование и доста интелигентен мъж.
Борис Сарафов ми съобщи, че веднага след нашето заминаване той пристегнал в Дубница. Срещнал се с баща ми, който не могъл да му се нарадва и не се противопоставил на желанието му да замине с четите, но настоявал да замине с оная чета, която не действува към родните му краища. При това условие бащата го благословил и му пожелал да влезне като освободител в Неврокоп и в Серес.
От Дубница Борис Сарафов тръгнал да настига Серската чета на Стою Костадинов, но Трайко Китанчев, когото заварил в Рилския монастир, посъветвал го да замине с нашата чета, в която освен мен нямаше друг офицер и която също така щеше да действува в Серско. Същия ми съобщи още, че Трайко Китанчев бързал за София и не можал да се отбие при нас, за да се сбогува, но ни изпращал най-горещи благопожелания.
Борис Сарафов беше приет с отворени обятия от нас и на всички бе весело и драго, че сме спечелили един самоотвержен боен другар. Най-вече се радвах аз, че двамата с Борис Сарафов ще можем да държим четата здраво в ръцете си и да поддържаме реда и дисциплината сред четниците.
Списъкът на четниците в нашата Кавалска чета притежавах, но по независящи от мен причини той пропадна и в бележника ми личат само следните лица:
1. Кочо Муструка от с. Тръстеница, Драмско-войвода
2. Борис Сарафов от с. Либяхово, Неврокопско-подпоручик
3. Константин Кондов от гр. Прилеп-подпоручик, подвойвода и секретар
4. Владимир Бобошевски от гр. Дубница-подофицер
5. Коце Марковски от с. Банско, Разложко-подофицер
6. Иван Господарев от с. Гайтаниково, Неврокопско-подофицер
7. Давидко Марков от гр. Горна Джумая-подофицер
8. Михаил Христов от гр. Горна Джумая-фелдшер
9. Георги Панчаревски от гр. Дубница
10. Харизан Петров от с. Броди, Серско
11. Иван Захариев от с. Ореховица, Серско
12. Кръстю Аврамов от с. Скребатно, Неврокопско
13. Дуле Кръстев от гр. Охрид
14. Григор Копров от гр. Охрид
15. Спиро Петров от гр. Прилеп
16. Петър Македончето от с. Бистрица
17. Андон Стойчев от Босилеградско
18. Георги Лятровчето от с. Лятрово, Серско
19. Спиро Наумов от гр. Крушево
20. Георги Петров от с. Рила, Дупнишко
21. Иванчо от с. Рила, Дупнишко
22. Петър от с. Рила Дупнишко
и други още тридесет и две момчета, чийто имена и фамилии липсват в бележника ми.
На 26 юни 1895 г. с големи трудности изкачихме и завзехме връх "Кадийн гроб", 2250 метра над морското равнище, находящ се на самата гранична линия. Както самия той, така и близко лежащите други върхове не се охраняваха нито от български, нито от турски погранични постове.
Щом слънцето се скри зад далечния Царев връх всички снехме шапки, прекръстихме се благоговейно и със страхопочитание закрачихме по стръмното нанадолнище за към измъчената македонска земя, за чиято свобода отивахме да проливаме своята кръв.
33
При главоломни спускания, хлъзгания, падания и неутолима жажда пътувахме почти цяла нощ и на присъмване едва слезохме в дълбокия Динков дол. За през настъпващия ден скрихме се в необятни борови гори.
Първият ден на македонска земя, 27 юни 1895 г. мина благополучно, без да бъдем обезпокоявани от никого. Слънцето стоеше още доста високо над нас, когато през гъстите гори и дълбоките клисури се насочихме към селата Недобърско, Горня и Долня Драглища и слезнахме в Разложкото поле, което при всенощно пътуване пресекохме и в зори на 28 юни се заловихме за дивния Пирин. Минахме западно край самото село Банско, родното место на историка Отец Паисий и на педагога Неофит Рилски.
Величествен и страшен е Пирин със своите зъбести върхове, които се отнасят високо в небесата и с отвесните склонове и дълбоки долища, обрасли с вечно зелени борови (мурови) гори, от които и зиме и лете тече благоуханна смола, която населението събира и употребява вместо тамян. Пред нас Пирин гореше. Той бе цел пламнал от златистите лъчи на изгряващото слънце. И неволно тогава си спомних художественото описание от Иван Вазов, в което той казва:
-- Хубава е, хубава е нашата Ирин Пирин планина! Какви високи върхове, покрити цела година със снег, какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни хубости!. . .
-- Качиш ли се хе там на снежния връх, дето се въвира в небето, ще видиш на далеко други долини и планини: и Струма, и Вардар, и красивите картини на Македония, а на юг - върховете Светогорски, зад тех - Бело море, а погледнеш ли на горе, - ще видиш Бога!. . . . .
Хубава е, хубава е пустата Ирин Пирин планина!
Вървяхме пътя към Бъндерица. До известно место движехме се на горе по левия брег на река Глазня, а след това без никаква нужда, само по един необмислен каприз на войводата и без да се възползваме от ближните мостове, които беха свободни, прегазихме ледената и бързотечна река до гуша и минахме на десния бряг. Това преминаване стана причина да намери своята смърт във водите на Глазня симпатичния момък Григор Копров, от гр. Охрид, който бе напуснал своята добра и доходна работа в Романи, за да сложи главата си в борба за свободата на своята поробена родина.
Същият ден, не далеч от село Банско, умре в ръцете ми като мъченик свидния ни другар Давидко Марков, от гр. Горна Джумая. Той бе дълбоко религиозен момък, горещо любещ отечеството си и с редка кристална душа. Умре от тъга и погнуса, защото не можеше да понася псувните, заканите, безчовечните отношения и побоища на войводата Кочо Муструка над беззащитните селяни и четници. Неговата чиста вера в светото освободително дело бе разколебана, душата му смутена и сърдцето отровено.
Написах писмо в Банско до учителите Димитър Лазаров (Мингю) и Димитър Молеров, бивши мои съученици от Солунската гимназия, с което ги молех да се погрижат за телата на удавения ни другар Григор Копров и на скоропостижно починалия Давидко Марков. Настоявах за свиждане, което не се състоя, понеже писмото било им предадено след два дена. А четата ни бе отишла доста далеч.
Петровден, 29 юни, посрещнахме в Бождовските влашки колиби, Ничовите мандри, сред вълшебните и ненагледни пирински езера.
Войводата Кочо Муструка с една компания от приближени беше напуснала четата и с кехаите пиянствуваха по влашките колиби в продължение на два дена.
Сутринта на 30 юни додоха при нас селяни от село Влахи и ни донесоха едно писмо от капитан Матров и поручик Бозуков. Последните настоятелно ни молеха да им се притечем на помощ и да им запазим гърба, защото от предния ден били ангажирани в едно големо сражение с редовен турски аскер.
Борис Сарафов и аз още същия час разпоредихме четата да бъде готова за поход, като изпратихме човек до войводата Кочо Муструка да му съобщи за полученото писмо и за направеното от нас. На дошлите селяни от с. Влахи поръчахме да съобщят на капитан Матров и поручик Бозуков, че ние им отиваме на помощ. Дадохме им писмо.
След малко се яви войводата Кочо Муструка твърде много навъсен и недоволен от направените наши разпореждания. Без са ни изслуша, той заповеда на четниците да не смеят да мърдат от местата си.
Започна да вика, че той не е дошъл да умира и да оставя вдовица и сираци. С свойствения си цинизъм захвана да удря по пояса и да казва, че без два кемера няма да се върне в Дубница. - На вас офицерите и даскалите е лесно, крещеше той, защото службата ви чака и айлъците (заплатите) ви вървят! А ние голтаците какво ще правим с праздни ръце? Пак ли ярци ще надуваме? Алтъни, алтъни!! Това искат момчетата, а не вашата "мегали идея" [*] [7].
34
Кочо Муструка беше доста страхлив и за да не бъдем открити от турския аскер, който се сражаваше около с. Влахи, той вдигна четата и ни поведе точно в обратната посока. С псувни и закани той се противопостави на желанието на всички почти четници да отидем на помощ на воюващите наши другари. Към свечеряване срещнахме един керван от коне и мулета, натоварени с вино и с ракия за Мехомия и Банско. Войводата Кочо Муструка безцеремонно отби от кервана едно натоварено муле с вино и с ракия и поръча на кираджията на връщане да си го прибере от кехаята на Шатрово. Сарафов и аз заплатихме стойността на взетото вино и ракия, скришом от войводата, защото иначе той би прибрал парите и отгоре би набил нещастния винарин.
Докато минем границата войводата Кочо Муструка бе любезен, приветлив, послушен и до некъде се носеше човешки с момчетата. Щом обаче навлезохме в Турско, нервите на тоя стар харамия се развинтиха и престанаха да го слушат. Той лесно се подаваше на необуздан гнев. Безпричинно псуваше и ругаеше всекиго, а във време на поход изпитваше особено удоволствие да преуморява четниците, като не даваше дължимите почивки. Изостанали из пътя преуморени момчета най-немилостиво биеше с тоягата си.
Поради тия причини напусна четата и се завърна в България преданият другар Владимир Бобошевски. На същите безчовечни отношения се дължи и скоропостижната смърт на поменатите по-горе незабравими другари Григор Копров и Давидко Марков.
Борис Сарафов и аз бехме принудени почти всеки ден да влизаме в ролята на звероукротители по отношение на нашия войвода Кочо Муструка, който ругаеше всичко мило и свято и беше вселил грозен страх у четниците.
В Пирин, между каракачаните, Кочо Муструка съвсем се забрави. Той огради с една група от деморализирани четници, на които обещаваше кемери пълни с лири и алтъни. За неговата хищническа група имаше месо и хлеб и каймак и ракия и цървули, па и на дежурство не отиваха. Към тая привилегирована група беха се присъединили и четниците Михаил Христов, помощник аптекар в Дубница и фелдшера на четата и Георги Панчеревски, учител в Дубница.
Войводата Кочо Муструка и неговата гвардия постоянно пиянствуваха, лудееха, псуваха, тарашуваха из влашките колиби, гонеха целомъдрените каракачанки, заканваха се и се надсмиваха над всички.
Никакви съвети, никакви увещания не помагаха. Отечествен дълг те не признаваха, а клетвата беха забравили още на границата. Една бе техната цел, един бе техния идеал: - лири, лири, лири!!!... Един ден беха се загубили четниците Михаил Христов, Георги Панчеревски, Петър Македончето и още двама-трима други. Помислихме че са заминали за България. Същите бидоха доведени след два дена при четата от един каракачанин, който се оплакваше от поменатите, че ходили да тарашуват из влашките колиби, разпитвали за пътища, насила грабили хлеб, сирене, чорапи, ризи, кепета. А доведени те се извиняваха, че ходили да берат ягоди, че били се заблудили и понеже огладнели, отбили се в колибите да искат хлеб. Войводата Кочо Муструка не само не ги наказа, нито пък ги смъмрва, но и поглед на упрек не им отправи. Ако това беха сторили други четници, към които Кочо не благоволяваше, той сигурно би ги пребил от бой.
На 5 или 6 юли около Лоповските влашки колиби събрахме се четите на Колю Ризов, на дедо Анго и на Кръстю Захариев, който през пролетта аз изпратих от Дубница. По приетия харамийски обичай разцелувахме се един друг и започнахме да си разказваме своите приживелици. Трогателна беше срещата между Кръстю Захариев и неговия по-голям брат Иван, който от Дубница потегли с нашата чета.
По лицата на всички момчета се четеше особено задоволство и нескрита радост от събирането на четирите чети, защото ставахме една внушителна сила, около 80-90 (осемдесет-деветдесет) человека и можехме да предприемем вече по-смела и по-решителна акция, за което бехме тръгнали, а не да се изтегаме по влашките колиби, да пиянствуваме и да гоним каракачанките.
Само нашият войвода не бе доволен от събирането на четите, което без негово знание и съгласие уредихме.
Кочо Муструка започна на гръцки да подпитва дошлите войводи, кой ги е повикал и да им доказва и обяснява големите неудобства от това събиране. После той промени разговора на български и уж полушеговито упрекваше същите:-Защо сте се повлекли по ума на тия офицерчета!? Да не сте и вие от техната "мегали идея"?! По Пирин касапски дюгени няма да отварям и ефтино месо нема да продавам!... Aенде йок орда (мен ме нема там).
Кръстю Захариев много умело отклони разговора на другата страна, като започна да разказва как е влезал в четата в родното си село Орехово, как е гостувал в богатския монастир Св. Иван, отстоящ около час и половина от гр. Серес, как е бил посрещнат от калугерите, как е
35
изплашил гръцките фамилии, които летували в монастиря и как коконите дошли да го молят и пр. и пр.
Кочо Муструка изведнъж наостри уши и започна да разпитва: кои гръцки фамилии са, откъде са, има ли красиви кокони и може ли да се направи некоя добра работа? Да се пленят богати гърци срещу откуп.
Правеше впечатление на всички, че макар войводите Колю Ризов, Дедо Анго и Кръстю Захариев да беха също така харамии, със слаби родолюбиви разбирания и далеч не безкористни, обаче съвсем не проличаха на Кочо Муструка.
Между поменатите и техните четници вееше дух на другарство, на преданност, на сговорчивост, на еднаква съдба и на съзнание, че един без друг не могат. Нито веднъж аз не чух, нито пък видех некой от поменатите войводи да напсува или да удари свой четник.
На 7 или 8 юли войводите и ние двамата с Борис Сарафов водихме продължителни и доста оживени съвещания за едно внезапно нападение на близко-лежащите около нас градове: Неврокоп, Мелник, Демир-Хисар и Мехомия. Борис Сарафов, аз и Кръстю Захариев настоявахме да нападнем Неврокоп, да разрушим с динамит казармите и да оберем военните оръжейни складове, като за тоя цел се възползваме от множеството каракачански коне. А останалите войводи предлагаха да се нападни Мелник, като по-малко опасна и рискована акция. Те настояваха най-вече за това, че тоя град можели сме да вземе, много пари, като задигнат заложници неколко мелнишки милионери гърци и самия гръцки владика, дедо Прокопий, по народност чист българин и с големи заслуги към българщината.
На 8 юли изпратихме в Неврокоп и в Мелник по двама изпитани и верни каракачани (власи) с поръка, да узнаят има ли аскер в тия градове и в околността, къде е разположен, в каква численост, кои пътища са удобни и свободни и пр. Изпратените съгледвачи на 10 юли вечерта се завърнаха и ни съобщиха, че и в двата града нямало никакъв аскер, че последният заминавал към границите и че турското население било доста изплашено. Разправиха ни още, че в Неврокоп се мълвяло за появата на две големи чети, които минали границата към Батак (четите на Стою Костадинов "Серската" и тази от Пловдив на Маламата и Фертика).
Взе се решение да се нападне Мелник. А за да заблудим турците и техните шпиони, насочихме нашите погледи и движения към Неврокоп.
От два-три дена бивакирахме на Папаз-Чаир, не по-далеч от 4-5 часа от Неврокоп. Тук войводата Кочо Муструка гостува у богатия влах Парис, негов роднина по жена.
На 11 юли, един ден преди нападението на Мелник, връщах се от проверка на постовете. Посрещна ме Георги Панчаревски, бивш учител в Дубница и числящ се в свитата на Кочо Муструка, който плахо, плахо ми съобщи, че Борис Сарафов лежи болен и че имало доста признаци да е отровен. Наистина заварих другаря си Борис Сарафов отпаднал, пребледнял, да се гърчи и свива край огъня от болки. Той ми разказа, че двамата с Кочо Муструка пили топла и подсладена ракия и не след дълго почувствувал люти стомашни болки, лиги в устата и виене на свят. Борис Сарафов вярваше че е отровен. Дадохме мляко на болния и чрез бъркане в устата и масажи по корема предизвикахме бълване.
Завтекох се да диря войводата Кочо Муструка и да му искам обяснение за това нечувано злодеяние и братоубийство. В присъствието на споменатите други войводи аз се скарах с Кочо Муструка и го обвиних в умишлено отравяне на другаря ни Бориса Сарафов. Нашият спор взе твърде остър характер. Без колебание и без страх заявих пред всички на Кочо, че той вече не е наш войвода. Напомних му обстоятелството, че ако аз не бях поръчителствал пред Трайко Китанчев, той никога нямаше да бъде войвода и да получи чета.
Кочо Муструка кипна, побесня, извади своята крива пала (къса и широка сабя) и поиска да узнае кои четници са с него и кои против него.
Отдалечих се аз на хвърлей камък и в качеството ми на представител на Върховния Македонски Комитет започнах да увещавам четниците да умират за свободата на Македония, а не да ядат и пият, не да гонят каракачанките из колибите и не да пълнят кемери с лири и алтъни.
Към мен се присъединиха четниците Коце Марковски, Иванчо Господарев (роднина на Борис Сарафов), Спиро Петров, Кръстю Аврамов, Иван Захариев, Харизан Петров и още пет-шест други момчета, две от които беха от село Рила (мисля, че се именуваха Иван и Георги).
При нас дойде Георги Панчаревски, придружен от няколко четници, който ни покани от името на войводите да отидем при тех и да се разберем. Съгласих се и тръгнах, без да подозирам, че мога да бъда подмамван от един бивш учител и боен другар.
Наближих край войводския огън и седнах до приятеля си Борис Сарафов, който беше се посъвзел и започна да ми разправя, че не бил отровен, че по немане на захар, каракачаните турнали в ракията сладки коренчета и че от тех му прилошело и помислил, че е отровен.
36
Настояваше да се помирим с войводата Кочо Муструка и да си подадем ръка. В тоя момент отзад ми се нанесоха неколко удара с приклади, ритаха ме по гърдите и в стомаха и аз паднах в безсъзнание. Помня, че ме заливаха с вода. Когато се свестих, видех се в колибата на кехаята Парис. Около мен беха наседали Борис Сарафов, Колю Ризов, Кръстю Захариев и самия кехая.
След малко влезна и войводата Кочо Муструка, който започна да ме прегръща, да плаче и да се заканва на побойниците. Станал беше по-мек от памук и ми се кълнеше, че бил ме обичал като свой син. Присъстващите настояваха да бъдат наказани примерно побойниците, да се изгонят от четата и им се даде път за България. Муструка обеща, но нищо не изпълни, защото по всичко личеше че побойниците са негови слепи оръдия.
Борис Сарафов ми обади, че върху мен са вдигнали рака и са ме ритали Андон Стойчев, по професия детектив през Стамболовия режим и близък приятел на Малешевски от Дубница, Петър Македончето от Бистрица, Дубнишко и още неколцина, всички от свитата на войводата Кочо Муструка.
А последния призна, че бил подведен от Андон Стойчев, от Георги Панчаревски и от Михаил Христов, какво уж Борис Сарафов и аз сме искали да му отнемем войводството и да го убием.
След този отвратителен инцидент и гнуснаво посегателство върху мен, интригантите не смееха да се мернат пред очите ми и се криеха в миши дупки, защото беха гузни и защото беха извършили голяма подлост по отношение на мен.
Войводите Колю Ризов и Кръстю Захариев ме посъветваха за бъда внимателен и предпазлив, защото Кочо Муструка бил човек коварен и отмъстителен.
Към свечеряване на 11 юли съединените чети напуснаха Папас-Чаир при най-сърдечните напътствия от страна на гостолюбивите каракачани, без чийто ценни услуги не бихме могли да проживеем нито е един ден в безлюдния и страшен Пирин. И храна и дрехи и цървули драговолно и безвъзмездно ние получавахме от тия услужливи планинци. Навремето те беха единствените наши куриери и укриватели. Тия безропотни македонски номади дадоха на освободителното македонско дело плеада самоотвержени безкористни дейци, като Георги Мухичината, Питу Гулев, Митре Влашето, Пуфката, Мучитано, Касапчето и др.
Взехме пътя към гр. Мелник. В авангард вървеше четицата на Дедо Анго, който на младини е стоял дълги години слуга в този гръцки град и познаваше отлично местата, пътищата и разположението.
По силното настояване на Борис Сарафов и на Колю Ризов бидох оставен с моята група, от предани мен момчета, да охранявам пътя за отстъплението и шосето Неврокоп - Мелник. Върху едни непристъпни сипеи, между селата Сугарево и Рожен, заех позиция, не по-далеч от 3-4 километра от гр. Мелник.
В зори на 12 юли 1895 година съединените чети без никаква съпротива нахлуха в Мелник и завзеха центъра на града, "Пазарището" и гръцките квартали, разположени по горното течение на левия ръкав на Мелнишката река, наричана от гърците "Трите потока".
Находящите се в града 10-12 турски заптии (стражари) доброволно се предадоха, без да гръмнат пушка. Населението изплашено през целия ден не посме да се покаже по улиците. Само държавния ковчежник, началникът на телеграфо-пощенската станция и малоумният грък Дуката полюбопитстваха да надзърнат през портите, където били заловени и по заповед на Кочо Муструка убити. В ковчежничеството и в пощата били намерени доста големи суми.
Не беха минали нито 3-4 часа от завземането на Мелник, когато започнаха четниците един по един и на групи да напускат града и да се изтеглюват по посока към Пирин.
Изпроводих селяни да узнаят на какво се дължи това отстъпление. Не след дълго време те се завърнаха изплашени и ми съобщиха, че бил се задал аскер от към долните села и за това четите напуснали Мелник.
А истината е, че войводата Кочо Муструка, за да обсеби намерените пари в ковчежничеството и в пощата, умишлено сам предизвиква паника, че уж турска войска настъпва по реката.
Кочо Муструка задигнал до грош намерените държавни суми и заедно със своята разбойническа банда, състояща се от 10 -14 человека, лудешката бегат към Шаралията и Боздаг за нови обири. Там вече открито се предават на разбойничество и успяват да изтръгнат откуп около 150 лири турски от калугерите на големия Серски манастир Св. Иван.
Умишлено предизвиканата паника от страна на Кочо Муструка внася суматоха и страх всред тържествуващите в града четници които, както и по-горе поменах, започват безредно
37
да отстъпват към Пирин. Борис Сарафов, Колю Ризов, Дедо Анго и Кръстю Захариев със своите чети след един два дена се намират и съберат около Шатровските и Бождавските каракачански колиби. Без да се преследвани, те отстъпват към границата и след неколко дена благополучно се прехвърлят в България.
Когато узнахме, че ние сме забравени и изоставени на собствената си участ, - на посоки тръгнахме по влашките колиби да търсим изчезналите войводи, обаче от тех "ни духу, ни слуху!". Слезнахме в селата Пирин, Храсна и Бельово. Тук ни казаха, че Борис Сарафов с една голяма чета се прехвърлил през планинския възел Парил и заминал за родното си села Либяхово. Упътихме се за там. Заловихме се за Алиботуш планина и през непристъпни висини "Чингене - Кале" излязохме на билото, наричано "Ливадето". Пред нас се откри омайна гледка: - на север като на длан виждахме Неврокоп, на юго-изток Драма, още по-нататък плодородното Съръ-Шабанско поле, през което лъкатуши бързотечната и пълноводна Места. Виждахме Кавалския залив, Бело море, планините на остров Тасос, а на юг и юго-запад виждахме Серес, езерото Тахинос, долна Струма, Св. Гора, Солунския залив, Олимп, злокобната Беласица, Огражден и целия планински лабиринт на западна Македония.
Пренощувахме при едни въглищари - българи от с. Каракьой, които братски ни приеха и нахраниха. На другия ден същите ни упътиха към селата Либяхово и Гайтаниково, лежащи на една линия под северните подстъпи на Алиботуш планина и приютени в суходолища, сред голи и стръмни ридове.
Беше 20 юли, Илинден. На юг и юго-запад от с. Либяхово по височините Стъргачи Башмандра, водеше се упорит и кръвопролитен бой. Чувахме ясно отделните гърмежи и резките залпове. Взехме удобна позиция в гръб на турците (башибозук от близките турски села Лиляльово и Ляски), които на първо време не ни забелязваха.
Оказа се, че Борис Сарафов по тия места не е идвал. Тук се сражаваше голямата Пловдивска чета, под войводството на Георги Фертика и Маламата.
Преди ден, поменатата чета безгрижно гостувала на с. Либяхово без никакви предпазни мерки. Благодарение на това престъпно нехайство от страна на войводите, турците успеват да обхванат от вси страни селото и внезапно да нападнат гостуващата чета. Последната почти не могла да се изтегли в ред от селото и да заеме подходящи позиции за отбрана и отстъпление. При такива крайно неблагоприятни условия въпросната чета води двудневен неравен бой с десеторно по-многочислен противник и показа на врага, как македонецът умира за свободата на своята измъчена родина. Четата заедно със своите войводи беше почти унищожена.
Ако има некой друг спасен от тая нещастна чета, това се дължи изключително на самоотвержеността на нашата група, която в най-критичния момент откри огън в гърба на турците и ги принуди да дадат път на недоизбитите четници, едни от които успеха да се заловят за Алиботуш и да се укрият в гъстите гори, а други да се присъединят към нас.
В тия люти боеве нашата група изгуби скромния и безропотен четник Харизан Петров от с. Броди (Серско) и ранени: четникът Кръстю Аврамов от с. Скребатно (Неврокопско) и самият аз.
Бех леко ранен в десния крак, обаче поради непревързване раната се беше подлютила и кракът ми беше отекъл, та едва пристъпвах и непоносими болки изпитвах. На втория ден след раняването ми с големи трудности можах да слезна в с. Гайтаниково. Без колебание ме прибраха и укриха в къщата на Георги Божиков, зет на Жостови. Жена му Мария ме взе за брат си Димитър Жостов, който също беше заминал със "Серската" чета на Стою Костадинов.
Четата предадох на енергичния и интелигентен другар Иван Господарев, родом от същото село.
В това село престоях около една седмица. С нафуз под име Иван Великов, собственост на покойния генерал Иван Великов Стойков, родом от същото село, изпратен бех за с. Голешево, където ме придружи селският свещенник поп Димитър. В последното село настаниха ме в къщата на чорбаджията Никола Хаджиев, един доста събуден селянин и добър българин. Запознах се с неговия по-малък син Стою, ученик в българското педагогически училище в гр. Серес, който по ваканцията беше се прибрал в родното си село на почивка. Докато позаздравея останах в това село десетина дни. Посещаваха ме верни селяни и разговора ни се въртеше около българщината, екзархията, българските училища и освобождението на Македония.
И в Гайтаниково и в Голешево успех да хвърля сред добрите селяни революционното семе, което падна на добра почва. Още тогава образуваха се нещо като тайни революционни комитети, чиито членове подведох под клетва. Поменатите са първите организирани села в Серско.
38
От с. Голешево, под същото име Иван Великов, през Алиботуш и големото село Крушово заминах за гр. Валовища (Демир Хисар), а от там по железницата за гр. Солун. Съпровождаше ме хитрия бъбрив селяни н Колю Бунгала, който отиваше в Солун да купува вехто желязо (фурда), което по тия места преработват и приготовляват петала и клинци за износ в Серес, Драма, Кавала и Ксанти. Покрай него и аз минавах за купувач на фурда и производител на петала и клинци.
Преди да продължа разказа си, за неизлишно намирам в интереса на истината да хвърля повече светлина върху историята на нашата Кавалска чета, за да разсея напластените от заинтересовани личности легенди, лъжи и клевети около поменатата чета и появилия се сред нея разкол.
I. От целата Кавалска чета, единствена е нашата група която на 20 юли при село Либяхово води упорит и кръвопролитен бой с башибозук и редовен турски аскер и даде жертви: един убит и двама ранени четници, чийто имена споменах.
II. Борбата ми с Кочо Муструка и с неговата разбойническа банда е моя най-голям актив и моя гордост. И днес се учудвам на редкото себеотрицание, което проявих аз на Папас-Чаир в защита на другари и на освободителното дело!
Бидейки двадесет годишен момък, с риск да бъда разкъсан от една глутница мародери и разбойници, поради искреното ми желание да ги вразумя в полза на благородното освободително дело, в името на което бехме тръгнали, аз имах смелостта да изоблича престъпниците, посочвайки им техния дълг и техната клетва.
III. Не съм аз първият, нито последният, който е бил малтретиран и обричан на загинване, благодарение на другарска измена и на другарско малодушие.
Македонската борческа история е препълнена с разпри, остри конфликти, побоища и убийства:
i. повече от достоверно е че през 1895 година доблестният поручик Петър Начев от Солунската чета стана жертва на отвратителни и непоносими отношения между него и войводите-харамии Кацареята и Караманов.
ii. в написана от поета Пею Яворов биография за Гоце Делчев срещаме следните пасажи: - в спор между Гоце Делчев и върховиста Антон Бозуков, последният удря една плесница на първия. Гоце изважда револвера да стреля върху побойника, но се отказва и захвърля оръжието на пода.
iii. същият Пею Яворов в съчинението си "Хайдушки копнежи" от 174 до 192 страници с болка на сърце и през сълзи описва безчовечните отношения на войводата Яне Сандански с другари равни на него, с четници и с беззащитното население. Сам Яворов е бил принуден един ден да махне ръка и да дири път към България, защото при един спор с Яне, последният се заканил че ще му откъсне главата като на пиле.
iv. през време на Илинденското възстание 1903 година, благодарение на поведението на учителката Ана Малешевска, биде обезоръжен и безмилостно убит от своите другари окръжният Солунски войвода Кръстю Асенов, братов син на войводата Хаджи Димитър.
v. интелигентният и симпатичен Драмски войвода Михаил Даев през 1907 г. беше намушкан с ножове от своите подчинени четници по заповед на Яне Сандански. (Гледай бр. 30 на в-к Устрем 1926г).
vi. бащата на македонската революционна организация Дамян Груев през 1904 година бе пленен от ренегата - сръбски войвода Мицо благодарение на предателство. (Гледай сп. Македоно-Одрински преглед 1905 г).
vii. Борис Сарафов и Иван Гарванов паднаха убити от злодея Тодор Паница, когото считаха за свой приближен и доверен човек.
viii. младите войводи Любомир Весов и Илия Кушев във време на сън са погубени от подкупени свои четници.
ix. Тодор Александров и Александър Протогеров, членове на Централния Комитет на В.М.Р.О. паднаха като безценна жертва на коварство, завист и безразсъдство. (Гледай брошурата Заговора, издание на В. М. Р. О. 1924г).
Своя чист идеализъм и аз щях да изкупя с главата си в борбата ми с разбойника Кочо Муструка.
А Кочо Муструка беше човек с най-ниски животински инстинкти. Нищо човешко и благородно, нищо идейно и възвишено не го интересуваше и не го движеше в живота. Той беше в пълната смисъл на думата бикоглав, суров, егоист, лукав, алчен, зъл, подъл, садист, пияница, развратник и страхливец.
39
Много прав е бил покойният Трайко Китанчев, като не се съгласяваше да се повери чета на тоя разбойник.
Че Кочо Муструка бе престъпник и душегубец това се потвърждава от обстоятелството, че след шест години, летото на 1901 г. бе убит в Пирин планина от Демир-Хисарската районна чета на Дедо Илия Къчовалията по присъда подписана от Вътрешната Македоно-Одринска организация подписана лично от Гоце Делчев.
40
IХ. ПРИСТИГАНЕ В СОЛУН - СРЕЩИ С ДАМЕ ГРУЕВ, ПЕРЕ ТОШЕВ И ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ - ОТПЪТУВАНЕ ЗА ЦАРИГРАД И СОФИЯ
На 10 или 12 август около пладне пристигнахме с влака в Солун с голешанина Колю Бунгала. Отседнахме в българския хотел "Бошняк-хан", който се държеше от прилепчаните братя Васил и Михаил Мончев, роднини на майка ми. Поради скромния ни селски вид отначало ни отказаха гостоприемство, посочвайки ни други селски ханища, а после ни оставиха и то благодарение на Бунгала, който се зае да помага на слугите, да вади вода от кладенеца, да мете и полива двора. Посочиха ни една гола стая под стълбите, ала ние предпочетохме да спим на двора, където послахме една рогозка, полехме вода наоколо да ни бъде прохладно и легнахме.
На двора близо до нас на хубава мека постелка лежеше голем търговец от гр. Прилеп Христо Фукара. Той заведе с мен обикновен разговор: - от къде съм, с какво се занимавам, как е жетвата, добитъкът, има ли золуми (безчинства) и пр. пр. Кое как удовлетворих любопитството на поменатия. Ала за голема моя изненада, той се обърна към мен и тихичко ми прошепна на прилепски диалект: - какъв майстор на плочи и клинци си, кога ръцете и гърдите ти са бели?! Мене ке ме лажиш бре, синче? Ами загърни се хубаво и много, много да не сборуваш!
Понеже старият и симпатичен Христо Фукара бе голем приятел на баща ми, аз му се открих. Той се разплака, прегърна ме и заповеда на слугата си да му отключи неговата стая, където се прибрахме двамата. Бунгала остана да спи на двора, а на сутринта рано, рано изчезнал безследно без да се сбогува с мен.
Дедо Христо Фукара най-обстойно ме разпита за родителите, за други роднини, живущи в София, за народните работи, за Русия и за нейното становище по нашето революционно движение. От него научих ужасната вест, че преди две седмици председателът на Върховния Македонски комитет Трайко Китанчев се поминал внезапно в София от разрив на сърцето. Налегна ме преголяма тъга и заридах като дете за великата загуба, която понасяше народа ни и македонското освободително дело в лицето на покойния Трайко Китанчев.
Последният бе по природа благ, любвеобилен, прекалено скромен, безпорочен, незаменим общественик и трибун, самоотвержен и безкористен родолюбец и голем македонец.
Унесен в своите мрачни мисли, стори ми се, че пред мен се изправя окървавения образ на Македония. Виждах жертвеника на свободата и на човешките копнежи, димящ от вопли, сълзи и кръв.
Виждах стотиците хиляди скъпи изкупителни жертви, погинали по бранни поля и в тъмни зандани за счупване на робските окови. Виждах сияйната македонска зорница... И ми се струваше, че некакъв алчен и чудовищен кошмар се надига против светлото македонско дело и с всички сили и средства и сили се мъчи да го срази, да го повали да го опозори!
Така мрачно, така злокобно и така чудовищно ми се рисуваха народните работи преди тридесет и повече години, когато узнах в Солун за трагичната кончина на Трайка Китанчева, който сам бе една идея, едно обединяващо звено и едно светло знаме!...
И си задавах въпроса, кой от нас, македонците, след Китанчева, ще ни събере, ще ни обедини и ще ни сгрее в името на великата цел? Нема ли сега, след неговата смърт, всичко изградено да рухне и над идейното, сияйното и безсмъртното да зацари егоизмът, мракобесието и щеславието??...
На другия ден рано доде в хотела бившият мой съученик и роднина Пантелей Дамян Петров, с когото отидохме у тях. Там хвърлих селското одеяние и се премених в съвършено нов летен граждански костюм на едного то по-големите му братя. Същият ме настани на квартира във французския колеж на "Лазаристите", с директора и учителите на който се намираше в най-тесни приятелски връзки, като бивш техен възпитаник.
Братята-монаси от колежа ме приеха с отворени обятия, както подобава на истински християни. Запознах се и се сближих с един съплеменник, поляк, отец Флавиян, който говореше отлично руски език.
Когато братята узнаха че съм руски възпитаник, те удвоиха грижите и вниманието около мен, молейки да им изпея руски песни и руския химн "Боже, Царя храни!". Разбира се че аз не забравих и нашите "Шуми Марица!".
От руския химн французите изпадаха в екстаз и вместо своето "вив", с удоволствие крещяха: - "ура! ура! да здравствует государь император!".
По това време Френско-Руското сближение и съюз беха на дневен ред. Френската флота посещаваше Кронщад, а руската - Тулон. Самите монаси се оказаха отчаяни патриоти, до един роялисти.
Пантелей Дамян Петров доведе при мен в пансиона старите приятели Дамян Груев, Пере Тошев, Гоце Делчев и Атанас Мурджев. Под предлог на учителска сбирка поменатите беха
42
свикали в многолюдния Солун нещо като учредителен конгрес на възраждаща се Вътрешна Македонска Революционна Организация.
Един ден Гоце Делчев ме изведе от пансиона и заедно се настанихме в хотел "Дамаско" на Вардар капия, чийто съдържател бе кукушанин, личен българин и негов роднина. Тоя хотел се посещаваше изключително от турци, арнаути и бошняци. Това обстоятелство до некъде осигуряваше нашето спокойствие и нашата безопасност. Двамата с Гоце Делчев редовно слизахме на двора и миехме лицето и краката си заедно с турците, като че ли самите бехме правоверни мюсюлмани и се готвехме за абдес (молитва).
С Гоце Делчев престоях в хотел"Дамаско" неколко дни. При нас идваха българи, живущи в града или пристигнали временно в Солун по търговия. Двамата с Гоце приобщавахме гостите със светения революционен огън и смело хвърляхме в техните жаждущи души семето на пробуда, на съзнание, на родолюбие и на борба с народните потисници. Мнозина подведохме под клетва. Доколкото си спомнювам между тях бяха известните в последствие смели македонски войводи: Аргир Манасиев от с. Сехово, Гевгелийско, завършил Солунската българска католическа гимназия, тогава учител в Солун, Сава Михайлов, Иванчо Карасулията и Христо Ников от Гевгелийско; Георги Попов от Негован, Солунско, Трайко Гетов, Вано Мицов, Гоце Междуречки и Мито Патарозлията от Кукушко и др.
Един ден Тане Мурджев доде при нас и ни съобщи, че познатия на цял Солун турски шпионин влах, куция Панайот, понадушил нещо и се навъртал около нашия хотел. За самия Бошняк-хан полицията произвела внезапен обиск и търсила лицето Иван Великов от с. Гайтаниново (Неврокопско) - тоест, самият мен.
Напуснахме хотел "Дамаско" и до мръкване се возихме на трамвая по всички посоки, като кръстосвахме града неколко пъти. Вечерта Гоце Делчев и Тане Мурджев ме заведоха и оставиха в Кукушката махала, в къщата на гостолюбивия кукушанин-кожухар Иван Кълев Жабата. В тоя дом се укривах няколко дни. Почти всека вечер посещаваха ме Даме Груев, Пере Тошев, Гоце Делчев, Тане Мурджев, Васил Пачев и моя роднина Пантелей Дамян Петров. Последният при всяко идване донасяше дини (любеници), пъпеши, грозде и пр. неща за ядене. Беседвахме до късно и разговора ни се въртеше се около македонската проблема. С ентусиазъм говорехме за засилващата се ВМРО и спорехме върху целите, задачите и средствата на същата. От тех научих, че почти във всички градове и по-големи села в Македония съществуват стегнати революционни комитети.
Един подиробед моя роднина Пантелей Дамян Петров изново ме отведе във французския колеж, дето и пренощувах. Приет бех от братята французи много сърдечно. На другия ден една група монаси заминаваха с параход за Цариград и за Смирна. Приятелите решиха да замина и аз с французите за Цариград.
Беше 21 август, около 4 часа после пладне упътихме се за пристанището (Молото). Неразделно до мен вървеше симпатичния поляк отец Флавиян, с когото из пътя говорихме по руски. Братята наеха две първокласни ладии и невъзпрепятствани нито от паспортна, нито от полицейска власт, понесохме се по лазурните води на залива за към парахода "Фрейсене", от француската компания "Месажери", който късно вечерта заминаваше за Цариград.
На парахода заварих пристигналите преди нас Пере Тошев, Гоце Делчев, Пантелей Дамян Петров и Тане Мурджев. Последният ми връчи едно свое заверено тескере (паспорт) на име Атанас Петров от Прилеп. Минавах за кандидат за екзархийска стипендия по медицина. Пере Тошев ми предаде две писма, едно до покойния Васил Кънчев, тогава главен училищен инспектор при Екзархията и друго до чиновника в Екзархията Димитър Ляпов от Костурско.
До тръгване на парахода разполагахме с доста свободно време.
Възползван от това и сочейки мен и моето положение на търсен гонен и преследван, който бех принуден да се укривам от очите на турската власт и да диря подслон и закрила в общежитието на братята Лазаристи, отец Флавиян ни разказа на руски следния трагичен епизод из последното големо полско възстание:
- През 1864 година в границите на руска Полша избухна стихийно въэстание, което само след кръвопролитни и жестоки боеве, бесилки, разстрелвания и пламъци биде задавено и потушено. Усмирител бе суровият руски генерал Муравьов, чието име навеваше страх и трепет у всеки поляк. Всички преклониха глава пред неумолимия и жесток диктатор.
Един обаче продължаваше да се бори и да заявява на цял свят, че Полша не е умряла и че тя вечно ще живее! Тоя един бе непобедимият капитан Потебня, бивш руски офицер от императорската гвардия. Капитан Потебня бе станал невидим и неуловим, като дух. Той се явяваше мълниеносно на всекъде и във всеко време, развевайки знамето на борческа Полша. Главата му бе оценена за 25,000 златни рубли. Търсеха го под дърво и под камък.
43
Никой не допускаше, че ще се намери изрод, който да предаде на ненавистната руска власт народния любимец и герой, в чийто лице продължаваше да живее свободна Полша. Ала неочаквано един ден пред портите на благородния и почитан в цяла Литва женски манастир в гр. Вилно се явява сам страшния диктатор Муравьов, начело на голям отряд от казаци и джандарми.
Всички обитатели на манастиря се намирали в черква. Пред неочакваната поява на грозния диктатор понесъл се един общ вик на ужас, гняв и негодувание. Много от коленичилите млади сестри-монахини паднали в несвест от уплаха и вълнение.
В тоя момент свещенникът от олтаря благоговейно произнасял думите: - с верою и с любовию пристъпите!... В отговор черковният орган с мелодичните си звуци разнасял из древния храм ангелската песен "Аве Мария", пълнейки сърцата и душите на молящите се сестри със смирение и с дълготърпение.
Пред страшния диктатор застанала стара монахиня запитвайки с достойнство:-Нима и светия храм и беззащитните Христови сестри вие ще дръзнете да подхвърлите на обиск, гнет и на поругание??
- Желал бих да избегна тая неприятност, кротко отговорил всесилния усмирител на Полша, но между вас се укрива капитан Потебня.
- Вие воювате и с жените! Извикала с възмущение старата и горда монахиня.
- Не. Аз не воювам с жените, а те воюват с мен, отговорил спокойно диктатора.
Органът продължавал да разлива и да разнася из храма тъжните мелодии на песента "Аве Мария", сливайки се със суровия металически глас на неумолимия диктатор:
- Капитан Потебня, Вие сте офицер и не Ви подобава да се укривате под женско одеяние. Бъдете мъжествен и се явете, без да подхвърляте Вашите гостолюбиви домакини на неприятности.
Една висока, стройна фигура, с прехвърлен отпред дълъг воал, който грижливо прикривал лицето, пристъпила напред и обръщайки се към смутените и изплашени монахини, извикала по полски:
- Мили сестри, вечна слава и признателност на вас, които дадохте гостоприемство на тогози когото търсеха из цяла Литва. Скъпа Жозефино, прощавай!
Бледна като платно излезла из редовете на калугерките една млада жена, за чиято любов той преминал на страната на борящите се и разтреперана увиснала на рамената на своя съпруг.
Никой не мръднал и не посмял да раздели любещите ...
Капитан Потебня нежна отстранил ридающата съпруга и със силен глас извикал: - Да живее свободна и независима Полша! След тия вдъхновени думи се разнесъл гърмеж и Потебня, който пронизал сърцето си, паднал мъртъв сред Божия храм. . . . .
Както Христос със смъртта си победи смъртта, така и всички труженици стават безсмъртни, когато жертвуват своя живот за благото и свободата на своя народ. . . Точно така казва нашия поет-революционер Христо Ботев: - Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!.. . . . .
С тия Ботеви слова завърши своя трогателен и силен разказ отец Флавиян.
След половина час със сълзи на очи аз се простих с тоя скромен Божи служител, под чието раси се криеше един несломим поляк и голям родолюбец, за когото след Бога съществуваше само Полша!
На втория ден нашият параход пристигна в Цариград и ние слезохме на пристанище "Серкиджи".
В Екзархията бех посрещнат предпазливо. А докато бъде представен от Д. Ляпов на главния училищен инспектор В. Кънчев, оставен бях да чакам в архивата. Тук срещнах познатия от военното училище Павел Генадиев, който още от средния клас бе изключен и изпратен в полка, а от там дезертирал в Турция и се настанил на работа в Екзархията. Срещата ми с бившия ми учител Васил Кънчев беше много сърдечна. Той ме изпрати с дякона Методий Димов, родом от гр. Воден, в българската семинария в "Шишли". На хладина пристигнаха с трамвая В. Кънчев, Т. Танев и Д. Ляпов. Надълго говорихме върху черковно-училищната политика на Екзархията в свръзка със зараждащата се Вътрешна Македонска Революционна Организация. Схващанията ни бяха почти тождественни.
- Не е българин този, заявяваше В. Кънчев, който не разбере, че има широко поле за работа и за революционната организация и за Екзархията, чиито цели и задачи са идентични. Попът и революционерът се различават само в методите и средствата в своята деятелност. Изхождайки от разумното схващане на народните интереси както Екзархията, така и революционната организация трябва да живеят и процъвтяват в пълно разбирателство.
44
Двете не само не бива да си пречат, а наопаки, да се допълват и да бъдат всекога в пълна хармония.
В. Кънчев намираше повдигнатото през лятото въстание за съвършено ненавременно и дори пакостно за общото народно дело.
- Може би само княз Фердинанд майсторски и лично за себе си ще използва това движение, като при съществуващите международни политически заплитания ще принуди руската дипломация да го признаят за законен княз на България.
Така разсъждаваше предвидливият Васил Кънчев.
- Други, по-реални политически придобивки, като автономни права в духа на чл. 23 от Берлинския договор, такова слънце за сега не щеше да ни огрее. Да не се забравя, че султан Абдул Хамид е първокласен дипломат, който ловко лавира сред противоположните интереси на великите европейски сили в Ориента.
С тия правдиви слова заключи своите размишления тоя голям и редък родолюбец.
На другия ден имах честта да бъда представен на Негово Блаженство Екзарх Йосиф, който много ласкаво ме прие и с жив интерес ме разпитва за работите в Македония. Той се изказа резко против революционното движение в Македония и в Одринско, намирайки го пагубно за народната кауза.
- Чуйте ме, млади момко и запомнете добре моите думи, промълви Негово Блаженство: - Преди двадесет години моят велик съгражданин казваше:-Свободата не ще Екзарх, а иска Караджата! . . Днес, обаче, същият би казал: - Македонската свобода иска Екзарх, а не Караджата!....
С благоговение целунах пастирската десница на Негово Блаженство и със страх напуснах неговите покои, унесен в неизвестното народно бъдеще, което вещаеше тоя многозаслужил наш духовник-политик.
На четвъртия ден, като чиновник при българската легация, с кожена чанта под мишница, придружаван от драгоманина при същата г-н Бучков, кукушанин, отправихме се с файтон към пристанището Галата. Тук ни чакаше легационната лодка при развето българско трикульорно знаме, която ни отведе до парахода Борис, с който още същата вечер отпътувах за гр. Бургас.
В края на август пристигнах в София. Родителите из първо не можаха да поверват на очите си, че пред тях смирено и виновно стои изправен техния немирен син, за когото бяха чули че е убит.
45
Х. РАЗДОРИ СРЕД ЧЛЕНОВЕТЕ НА ВЪРХОВНИЯ МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ - ЗАМИНАВАНЕТО МИ В РУСИЯ.
С пристигането ми в София за първа длъжност счетох да се явя във Върховния Македонски Комитет, където депозирах едно обширно писмено изложение за деятелността на нашата Кавалска чета и за престъпните дела на войводата Кочо Муструка.
Едновременно предадох и настойчивите искания на ръководното тяло на Вътрешната Македонска Революционно Организация, поверени ми в Солун, които се заключаваха в следните точки:
I) Върховният Македонски Революционен Комитет в София да постави своята деятелност в пълна хармония с целите и задачите на Вътрешната Македонска Революционна Организация и да има взаимно зачитане на респективните територии.
II) За в бъдеще Върховния Македонски Комитет да не изпраща никакви чети, нито отделни въоръжени хора в Македония и в Одринско, които само злини причиняват и спъват спокойното организиране на народа и засилването на Вътрешната Македонска Революционна Организация.
III) Върховният Македонски Комитет да не влиза във връзка със самозвани представители на В. М. Р. О., които не са снабдени с редовни пълномощия, нито пък да им доверяват суми и материали за сметка на същата.
IV) Вътрешната Македонска Революционна Организация предупреждава, че ще бъде безпощадна към всички, които не зачитат нейните закони и правилници, а така също и към ония, които мимо нейното съгласие, навлизат въоръжени в нейните територии.
Още с прекрачването прага на Върховния Македонски Комитет, за голяма моя изненада забелязах, че там бе прогонен духът на Китанчев и не бе останало ни помен от ентусиазъмът, от родолюбието, от самоотвержеността и то безкористието.
Безогледен егоизъм и материални интереси бяха овладели умовете и сърцата на повечето членове от Върховния Македонски Комитет, които се намираха в една непримирима крамола по между си.
Моят доклад и справедливите искания на Вътрешната Македонска Революционна Организация се оставиха почти без внимание.
Мястото на починалия председател на Върховния Македонски Комитет, бе заел подпредседателя Наум Тюфекчиев, човек без никакви достойнства. Той бе случаен общественик и революционер, който нито с умствените си, нито с нравствените си качества можеше да замести покойния Китанчев.
Наум Тюфекчиев попадна във Върховния Македонски Комитет само по настояването на Трайко Китанчев, който го взе за другар уж заради неговите технически познания в областта на огнестрелното оръжие и в пиротехниката. В последствие обаче се оказа, че Наум Тюфекчиев е кръгъл невежа в поменатите области и че той е един безподобен шарлатанин, безотечественик, продажник и користолюбец. Както и по-горе поменах, сред членовете на Върховния Македонски Комитет в София съществуваха доста изострени отношения и един друг не можеха да се търпят. Разделили с бяха на два враждебни лагера: - на едната страна стояха Наум Тюфекчиев, Никола Иванов, от фирмата "Братя Иванови" и офицерите Антон Бозуков, Йордан Венедиков, Стойчо Гаруфалов и Тома Давидов, които бяха взели участие в лятошното въстание, а на другата страна бяха секретарите на комитета Андрея Ляпчев, Тома Карайовов, редактора на вестник "Право" Никола Наумов и редактора на вестник "Млада България" Димитър Ризов.
И едната и другата страна, без всякакво стеснение, публично и чрез печата се клеймеха и си приписваха най-позорни деяния и престъпления.
Чрез правителствения вестник "Прогрес" Наум Тюфекчиев обвиняваше секретаря на Върховния Македонски Комитет Тома Карайовов в шпионство, - какво уж последният тайно посещавал турския посланик Небил бей, комуто предавал и продавал комитетските дела от поверителен характер. Същият вестник изнасяше някои тъмни страници из живота на Димитър Ризов, в битността му на емигрант в Сърбия и Русия и го посочваше на българското общество като продажник, рекламаджия, безсъвестник и лъжепатриот, който на македонското дело гледа през очилата на един кариерист.
Oт своя страна, разбира се, Димитър Ризов, Тома Карайовов, Никола Наумов и Андрея Ляпчев не оставаха длъжни и чрез редактираните от тях вестници "Млада България" и "Право" обвиняваха Наум Тюфекчиев в крупни кражби и злоупотребления. Същите посочваха на факти, че Наум Тюфекчиев е бил съдружник с търговците Братя Иванови, от които Комитета купуваше оръжие и че това оръжие и заплащано на баснословни цени и пр. и пр.
Повдигаше се въпроса за свикване на извънреден конгрес за анкетиране делата на Наум Тюфекчиев и съдружие.
47
Наум Тюфекчиев се държеше още отговорен и като организатор по убийството на бившия министър председател Стефан Стамболов, което той устроил посредством своя братовчед Халю (Михаил Ставрев).
Всички тия обвинения, разобличения и разкрития твърде много допринесоха за подбиване на доброто име на освободителното македонско дело и внесоха сред българското общество елементи на недоверие, на злословие, на апатия и отвращение.
Появилия се разкол сред македонските среди допадаше на тогавашното българско правителство, което бе възприело една политика на добри съседски отношения и на приятелство с Турция.
Лятошното въстание в Македония бе изкористено от българската дипломация, разбира се не за подобрение на участта на българското население в тая област, а само само срещу признаването на Княз Фердинанд за законен княз на България.
Чрез правителствения вестник "Прогрес" и чрез окръжни писма, Наум Тюфекчиев и компания се опитваха да предизвикат разцепление в македонските дружества в Княжеството. Ала за добра чест на емиграцията, тя не се подаде на тия интриги. От всякъде и от всички Наум Тюфекчиев и другарите му бидоха изобличени и изолирани.
Повдигнатото в Македония през 1895 година въстание бе проиграно в материално отношение. То не донесе никаква реална полза и с нищо не подобри жестоката участ на македонския роб. Напротив, турските управници взеха най-енергични мерки за сломяване и разорение на българския елемент в пределите на своята държава във физически, в духовно и в материално отношение.
За всички ония, обаче които познаваха по-отблизо духа на народа в Македония преди и после движението през 1895 година, не може да има никакъв спор, че в нравствено отношение това революционно движение бе напълно спечелено.
Хвърленият революционен жар сред непробудно спящата маса произведе своя ефект и подшушна на роба онова, що никакви султански реформи не бяха в състояние да му дадат.
Падналите за свободата юнаци по Пирин, Огражден, Беласица, Плачковица и Бабуна продължаваха да живеят в приказни легенди сред народа и да поддържат у него оня борчески дух, който е бил и ще бъде всекога безсмъртен.
В това движение народът премери силите си с вековния враг и позна себе си. Това движение по въздействието, що упражни върху робските умове и върху робските сърца, няма свой съперник.
На това движение са рожба всички ония идеални и самоотвержени дейци, които впоследствие ние срещаме сред народа и по македонските бранни полета да будят народната съвест и да сеят съзнание, любов и вяра.
48
ХI. ОТИВАНЕ В РУСИЯ И ПОСТЪПВАНЕ В УНИВЕРСИТЕТА - ВЕСТЯВАНЕ НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ В ОДЕСА И ЗАМИНАВАНЕТО НИ ЗА СВЕТА ГОРА
По силното настояване на родителите реших да замина за Русия и да продължа образованието си. Съгласихме се с Борис Сарафов да пътуваме заедно. Той отиваше в Петроград при по-големия си брат Петко, който се учеше там за инженер.
Към средата на септември 1895 година напуснахме София през Белград и Виена взехме пътя за Петроград. В купето случаен спътник имахме бившият офицер от българската армия фон Мах, кореспондент на немския вестник "Кьолнише Цайтунг", който пътуваше за Германия. Той познаваше много добре балканските работи, отлично българските, а особено добре македонския въпрос. На няколко пъти той майсторски подхваща дано изчопли нещо, но и двамата с Бориса бяхме въздържани и казвахме това, що можеше да стане публично достояние. Като всеки германец, фон Мах бе голям туркофил и ненавиждащ всичко славянско. Частно към България той питаеше незлобливи чувства. Може би това се дължеше покрай Княз Фердинанд и защото дълги години бе ял български хляб.
От Ниш в нашето купе се качи словоохотлив сръбски майор от генералния щаб, който без много церемонии се запозна с нас, встъпи в разговор и като същ следовател започна да ни разпитва: от къде сме, какви сме по народност, с какво се занимаваме, как се именуваме, на къде отиваме и пр. и пр. въпроси.
Само сърбин може да бъде толкова нахален и дотеглив със своето любопитство и любознателност.
Борис Сарафов и аз не се скрихме, че сме македонци и по народност чисти българи. Тоя наш отговор не се понрави на сръбския майор и като че ли не го очакваше. Той ни остави на спокойствие и поведе разговор с фон Мах, комуто започна да доказва че бившия крал Милан бил велик човек и че Сърбия била тясна за неговия политически и военен гении (забравяше Сливница!!!). Същият без стеснение разказваше, че австрийският император Франц Йосиф много често по телеграфа викал крал Милана във Виена (в Беч), за да се консултира с него по някои важни и политически мъчни въпроси, които нито Бисмарк, нито Калноки, нито Андраши не могли да разрешат.
Той не забрави да представи крал Милана и като всепобеждаващ Амур, пред чиято мъжка сила и красота всички европейски царици и княгини са падали на колене и търсели неговата любов и неговите прегръдки. Когато навлезохме в Австро-Унгария господин фон Мах много ни служи, понеже нито Борис, нито аз не знаехме чужди езици.
Между станциите Суботица и Новисад кондукторът поиска да не глоби под предлог, че уж сме се насмивали на маджарския език и сме повтаряли помаджарените наименования на градове и села, през които минавахме, като Сабатка, Уйвидек, Уйпауза и възгласа му "мякек" (готово).
Намеси се фон Мах и не допусна да ни глобят, но ни предупреди да бъдем внимателни и предпазливи, защото маджарите по своя шовинизъм нямали съперници.
От същия узнахме, че маджарите били доста зле настроени спрямо нас българите поради свалянето в България от власт на астрофила Стамболов и още поради посрещането в София с цигански зурли, тъпани и газени тенекета на тяхната делегация, пристигнала за погребението на същия Стамболов.
Във Виена се разделихме с услужливия наш спътник, който взе път на запад, а ние на изток, за Одерберг и Варшава.
На станция Орлау (Орел), близа до руската граница, един господин се доближи до нас и ни се препоръча за русин и православен. Уж от желание да ни услужи, съобщи ни, че в Русия било забранено внасянето на чужди монети и че ако имаме такива, длъжни сме да го разменим с руски рубли.
Без да щем, хванахме се на тая поставена въдица и разменихме намиращите се у нас златни наполеони с руски рубли. По този начин "услужливият" господин ни е ограбил с по една рубла на всеки наполеон извън комисионната, която той си прибра като сарафин.
Когато пристигнахме на руска територия, ни се оплакахме на джандармерийския офицер, който намери измамника и го застави да ни повърне ограбените пари. "Православният" и "чист русин" се оказа рафиниран евреин, по професия пътуващ сарафин, каквито по тия краища се срещат със стотици и безмилостно ограбват наивните пътници.
В Петроград ние се разделихме с Борис Сарафов. Той отиде да живее при брата си, а аз се настаних у един рядък по душа и сърце българин, Владимир Кръстев, от гр. Разград, студент в технологическия институт, до когото имах препоръчителни писма.
Чрез застъпничеството на българския емигрант майор Груев, приет бе за слушател в академията на генералния щаб Борис Сарафов. Не след дълго време, по неизвестни причини, той напусна академията и си замина за България.
50
Благодарение на препоръките от Търновския митрополит Климент до граф Игнатиев, до генерал Паренсов и до професор Палмов, много скоро ми се отпусна стипендия от Славянското Благотворително Общество, в размер на 25 рубли месечно и аз заминах за Одеса, където постъпих в университета, в юридическия факултет.
Преди Великден 1896 година, идящ от Цариград и през Одеса замина за Петроград нашия Княз Фердинанд. Руските граждански и военни власти отдадоха царски почести на високия гост. Посрещането бе повече от сърдечно. Всички българи бяхме излезли на пристанището да приветстваме владетеля на нашата родина.
Княз Фердинанд умееше да се държи високо. Изведнъж той спечели симпатиите на руското общество, което започна да го хвали и превъзнася. Добрите и чистосърдечни руси вярваха, че Княз Фердинанд безвъзвратно е спечелен за славянството и за Русия. Наивници.
В университета имах съученици няколко арменци и грузинци от Кавказ, с които се сближих. През ваканцията 1896 година отидох на гости на някои от тия мои другари.
Пътуването с руските железници и параходи по онова време струваше много ефтино, а на ученици и студенти се правеха още по-големи улеснения. С няколко десетки рубли човек да обиколи цялата обширна империя.
Ходих до Тифлис, стар азиятски град, с криви, тесни и покрити улици. Има и отделен европейски квартал, дето живеят русите. Градът е населен от арменци, грузини, татари и руси. Видях цялата чаршия, дето се изработват и продават позлатени и посребрени сабли, ками, ножове и разни други изделия, с които произведения е прочут Тифлис. Купих една кама, която бе по-остра от бръснач, по-шилеста от игла и се огъваше като обръч. Тая кама подарих на Гоце Делчев през 1902 година, у която бяха останали очите му, а той в замяна ми подари с подписа си своя револвер наган.
Показаха ми отдалеч библейската планина Арарат, на самата руско-турска граница, която гледана от север, наподобява нашата Витоша.
С другаря грузинец Берзули отбихме се в именията на княз Мингрели, някогашен кандидат за българския престол. Посрещнати бяхме най-радушно.
Поменатия княз със своята внушителна и благородна осанка ми направи голямо впечатление. Човек високо интелигентен, просветлен, с академично, генерал-щабно образование и с име на боеви офицер. През време на освободителната война 1877/78 година, той е взел живо участие като подпоручик, бил е тежко ранен и притежаваше два георгиевски кръста за храброст, каквито в Русия мъчно се добиват. Мингрелските князе са клон от грузинския царски род, от които произхожда и прославеният при Бородино руски генерал княз Багратион. Именията на този княз се намираха край самия черноморски бряг, където някога е цъвтяла възпяваната от Омира древна Колхида.
Кавказ е първородното отечество на всички наши овощия и плодове, като почнете от черешата, вишнята и свършите с прасковата, дюлята, миндала, ореха, та включително и лозата, която тъкмо по тия места Ной я посадил.
За да има човек представа за дивна мъжка и женска красота и стройност, трябва да отиде в Кавказ.
В навечерието на Гръцко-турската война неочаквано Гоце Делчев се вести в Одеса. Той носеше писма до някои живущи в Одеса арменци, чрез които влязохме във връзка с техния таен революционен комитет и с пристигналите от Руска Армения революционери Зориянц и Кристопор Микалян.
Въпросните бяха отлични пиротехници, леяри на бомби и майстори на адски машини. И двамата притежаваха университетско образование и до самозабрава бяха предадени на освободителното дело на Армения. Първият погина в своята родина с пушка в ръка, а вторият на Витоша при един несполучлив опит с адска машина.
С големи увещания Гоце Делчев ме изтръгна от студенческата скамейка и ме поведе заедно със себе си. Напуснахме Одеса, придружени от поменатите двама арменски революционери. Четиримата слезохме от руския параход "Воронеж" на пристанището "Дафино", в Света Гора (Атон).
В Зографския български монастир заварихме стигналите преди нас Борис Сарафов, Антон Бозуков и велешанчето Васил Панчев.
Игуменът на монастиря бе високо образованият архимандрит Григорий, родом от Трънско, който бе поживял повече от двадесет години като мисионер в Япония. В негово време Зограф започна да строи най-великолепния храм в цялата Св. Гора, на името на двамата солунски братя, Св. Св. Кирил и Методий.
Обиколихме почти всички манастири, скитове и килии, показвайки се ревностни богомолци и наклонни да приемем монашество. И Бозуков и аз на няколко пъти във време на
51
обяд на общата трапеза четохме житиетата на разни богоугодници и светци. С лодка отидохме и до остров Тасос, където Зографският монастир притежава грамадни владения от лозя и маслинови гори. Съществува предание, че жителите на острова са преселници от Софийско, чисти шопи. И наистина, женската носия има нещо близко до шопската. Най-голямото село (градче) се именува Болгаро (Българин).
Нашата мисия в Света Гора беше да снабдим В.М.Р.О. със средства, защото чули бяхме, че Критските революционери са изтръгнали от манастирите (предимно от големите гръцки манастири Ватопед и Лавра) с десятки хиляди лири. За това водехме с нас самоотвержени арменци, пред чийто поглед никакви огнеупорни и секретни железни каси не можеха да отстоят.
В служба на делото успяхме да поставим доста монаси, изключително българи и то само от Зографския монастир. Хилендарци бяха почнали да се сърбеят и получаваха субсидия от Белград.