(Деветият редовен конгрес - месец юли 1901 година)
14. Пленяването на мис Стоун и на госпожа Цилка - Начало на междуособиците сред организацията 63
15. Десети (X) редовен македоно-одрински конгрес - Възстанието през месец септември 1902 година в Горноджумайско, в Мелнишко и в Петричко 72
(Обява на въстанието — Върховен македоно-одрински комитет - Позив към македоно-одринската емиграция)
17. Към Вардар - Преминаване на границата при връх Руен през месец март 1903 година 89
ХII. ОРГАНИЗИРАНЕ НА ТАЙНИТЕ ОФИЦЕРСКИ БРАТСТВА - ИЗБИРАНЕ НА ВЪРХОВЕН МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ, НАЧЕЛО С БОРИС САРАФОВ - РАЗРИВ МЕЖДУ МАКЕДОНСКИТЕ ДЕЙЦИ И АРЕСТУВАНЕ НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ВЪРХОВНИЯ МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ
Безумията на бившия председател на Върховния Македонски комитет Наум Тюфекчиев и разкритите злоупотребления и кражби вършени то него, внесоха смут и недоверие в душите на емиграцията в княжеството и станаха причина, щото средствата на македонските дружества и на Комитета да намалеят до минимум. А тъкмо тогава зараждащата се Вътрешна Македонска Революционна организация се нуждаеше най-вече от материална поддръжка. В тия тежки дни се яви една спасителна ръка в лицето на "ТАЙНИТЕ ОФИЦЕРСКИ БРАТСТВА", които веднага след въстанието 1895 година възникнаха почти във всички гарнизони в княжеството, начело на които застана високо интелигентния и просветен висш офицер от българската армия генерал Иван Цончев, родом от гр. Дряново, опълченец от освободителната война 1877 година.
Тайните офицерски братства безрезервно се притекоха на помощ на Вътрешната Македонска Революционна Организация със своите крупни материални средства (пари, оръжие, припаси). Същите дадоха и редица самоотвержени дейци, вербувани из средата на действующата армия, за ръководители и инструктори на първите районни организационни чети.
По покана на Вътрешната Македонска Революционна Организация генерал Иван Цончев обиколи през лятото 1897 година цяла Македония. И в Солун и в Битоля и в Скопие и в Серес той бе посрещнат най-радушно от първите хора на организацията, осветлен върху положението и нуждите на същата и поставен в течение на нейния живот. От него не бе скрито нещо. Той взе участие и в няколко заседания на Централния Революционен Комитет в Солун. Чрез своя авторитет и влияние той успя да се постигне разбирателство и помирение между вътрешните революционни братства начело с учителя Иван Гарванов и Централния Революционен Комитет с Дамян Груев, Пере Тошев и д-р Хр. Татарчев. С това се турна край на оная безумна самоизтребителна война между вътрешните революционни течения, която погълна и време и енергия и скъпи жертви.
При тая много рискована обиколка в Македония генерал Иван Цончев остави отлични впечатления сред лицата, с които беше се срещал. Дамян Груев, Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Христо Матов и пр. и пр. бяха във възторг и от човека и от генерала Иван Цончев. Те сами му бяха възложили службата на нагласен върховен ръководител на бойните сили на организацията, тъкмейки го и за бъдащ главнокомандующ на революционната армия във време на великата македонска революция.
Поради слабата проявена деятелност от страна на стоящите начело на Софийския Върховен Македонски Комитет през 1896 и 1897 година, в интерес на освободителното дело налагаше се сменяването им и избиране на енергични и делови люде за тоя важен народен институт.
По взаимно споразумение между Централния Революционен Комитет на В.М.Р.О. и ръководното тяло на Тайните офицерски братства биде предложено на състоялия се през лятото 1898 година в София IV редовен македонски конгрес избиране на следните лица за членове на бъдащия Върховен Македонски Комитет: Антон Бозуков, Тома Давидов, Борис Сарафов, Христо Саракинов, Славчо Ковачев и Георги Петров. Всички поменати, освен последния, бяха млади енергични, военни, членове на Тайните Офицерски Братства и които бяха взели участие във въстанието 1895 година. По настояването на генерал Иван Цончев председателското място бе дадено на Борис Сарафов. За подпредседател бе избран Тома Давидов, за секретар - Славчо Ковачев, а за касиер - Георги Петров, скромен финансов чиновник, опълченец от Шипка, родом от с. Белица, Разложко. Антон Бозуков напусна членството и с една група руси замина за Южна Африка, в републиките Оранж и Трансвал, дето взе живо участие като доброволец в Англо-Бурската война, на страната на последните, които воюваха за своята свобода и независимост.
Новоизбраният Върховен Македонски Комитет заработи с енергия и внесе живот сред македонската емиграция в страната. Същият приведе в изпълнение решенията на последните два конгреса относно сключването на вътрешен патриотичен заем из между македонската емиграция, в размер на два и половина милиона лева златни. За тази цел се отпечатаха 50,000 облигации, на стойност 50 лева златни всяка една.
Бедни работници, занаятчии и чиновници македонци, доброволно купуваха по една, две и повече облигации, а богаташи македонци с безподобен цинизъм и без срам отказваха скромната своя лепта за свободата на Македония. Паралелно с пряката деятелност, в цялата страна при македонските дружества се организираха стрелчески команди, в които без изключение влизаха всички способни за носене на оръжие македонци и одринци. Начело на стрелческата организация бе застанал полковник Стефан Николов, родом от гр. Прилеп,
54
познат с рядкото си родолюбие и безгранична преданост към освободителното дело. В неделни и празднични дни стрелците се явяваха на военно обучение.
При тоя силен народен подем, когато македонския въпрос с успех бе започнал да печели на своя страна европейското обществено мнение, когато освободителното дело се нуждаеше най-вече от единомислие и сговор, - като за зла прокоба отношенията между Солунския Централен и Софийския Върховен Македонски Комитет бяха твърде напрегнати и дори враждебни. За неестествените тия отношения изключително беше виновно задграничното представителство на В.М.Р.О. и то в лицето на Георче Петров, който чрез двойственото си поведение и користни интриги бе успял да разедини и скара тия два комитета. Георче Петров бе голям поклонник на Макиявели и през целия си живот той неотстъпно прилагаше неговите методи: - Разделяй и владей! Целта оправдава средствата!. . .
Към тая беда се прибавиха и нови още по-тежки изпитания за народа ни и за освободителното македонско дело. В първите месеци на 1900 година в Румъния бидоха убити като турски шпиони българинът Фитовски и македонският влах Михаиляно. Румънските власти повдигнаха цял кръстоносен поход против всичко българско, обвинявайки дори официална България в съучастничество в тия две убийства.
Букурещкият главен съд осъди повече от тридесет невинни македонци и българи живущи в Румъния и задочно в България, между които задочно членовете на Върховния Македонски Комитет: Борис Сарафов, Тома Давидов, Христо Саракинов, Славчо Ковачев и офицерите от Русенския гарнизон капитан Александър Протогеров, поручик Софроний Стоянов, поручик Любомир Стоенчев и подпоручик Борис Сугарев.
Румънският печат с нечуван бяс се бе нахвърлил против българската държава, против българския народ и против македонската революционна организация с повика: - Долу убийците! Долу размирниците на Балканите! Безогледни и неокачествими бяха румънските хули и клевети пред европейския цивилизован свят и пред европейската дипломация против нас.
Румънският полковник Крайничану бе публикувал във френския военен вестник "Милитер" една статия, в която се казваше: - Нека българите знаят, че щом те тръгнат на юг към Бяло море, ние през Добруджа и Дунав ще нахълтаме в България. (Точно така постъпиха през 1913 година).
А румънският министър Маргиломан, намирайки се в Цариград и по време на Михайляновия конфликт бе отправил следното запитване към великия везир:-Защо правителството на Негово Императорско Величество Султана се бави, та не вземе най-строги мерки против българите, тия груби хищници и бунтовници, които заплашват мира на изток?
Отношенията между Българията и Ромъния от ден на ден ставаха застрашителни и като че ли войната бе неизбежна между тия две съседни държави.
През месец декември 1900 година издаваният в гр. Букурещ гръцки вестник "Патрис" и маджарският лист "Пестерлойд" публикуваха почти едновременно еднообразни клеветнически статии по македонското революционно движение, изнасяйки дори имената на главните ръководители в Солун и Битоля. Шпионският характер на тия статии, инспирирани по всяка вероятност от Цариград, бе очевиден. С тях недвусмислено се подканваше турското правителство към по-енергични мерки спрямо българското население в Македония и веднъж за винаги да се справи с "кървавите македонски бандити".
И като венец над всичко това додоха и постъпките на руският посланник в Цариград, изнесени в европейския печат: - Господин Зиновиев даде на Високата Порта да разбере, че тя трябва да вземе строги мерки против българските агитации в Македония и да усмири а всяка цена и с всички средства искателите на една Велика България.
Разбира се турците не се подвоумиха нито за минута пред тоя дружествен съвет. Македония се обърна на една своеобразна скотобойна, на мъчилище, по-страшно от въображаемия Дантев Ад и от испанската инквизиция. С хиляди българи от всички съсловия в Солун, Битоля, Скопие, Серес и други градове бидоха арестувани и подведени под отговорност за бунт и държавна измяна. Между задържаните попаднаха почти всички членове на Солунския Централен Революционен Комитет.
В Солун повечето от консулите открито са помагали на турската полиция в предприетата хайка против българщината.
За да се даде възможност на българското правителство да уреди по миролюбив начин отношенията с Румъния и за да се спаси Вътрешната Македонска Революционна Организация от страшния удар, който й се нанесе с арестуването на Централния Революционен Комитет и на стотици още добри българи,-по инициатива на Върховния Македонски Комитет свикани
55
бяха в София през декември 1900 година видни македонски деятели и в ред съвещания, под председателството на генерал Иван Цончев единодушно се реши : -
1) Генерал Иван Цончев незабавно да подаде оставка и се уволни от армията, като полковник Стефан Николов, д-р Димитър Владов, капитан Александър Протогеров, Иван Стойчев и журналиста Илия Гологанов да образуват бъдащия състав на Върховния Македоно-Одринския Комитет.
2) А Борис Сарафов заедно със своите другари и с още около петнадесет офицери да навлезе в Македония, като инструктори и със своето присъствие да внесат в омаломощената организация нови жизнени сили и тласнат същата към една планомерна и системна деятелност.
Във всички заседания присъстваха и задграничните представители на Вътрешната Революционна Организация, Гоце Делчев и Георче Петров, които във взетите решения съгласни по всички и на протоколите личат техните подписи. По настояване на Борис Сарафов в началото на учебната 1900/1901 година аз бях преместен от Габрово за учител в Ямбол, където негласно бях натоварен със службата на пунктов началник на В.М.Р.О. за Одринския край.
По време на поменатата сбирка аз бях повикан от Ямбол в София. Имах честта да присъствам на всички заседания и да взема участие във всички решения.
В такова именно състояние се намираше освободителното дело, когато в съгласие със задграничното представителство на В.М.Р.О. се взе решение, щото генерал Иван Цончев да се уволни от армията и да вземе ръководството на Софийския Върховен Македонски Комитет, а Борис Сарафов с около двадесет другари офицери да замине за Македония. Надеждите бяха, че тоя с тоя избор ще се запази вън и вътре организацията, ще се заработи трескаво и с безспирна енергия и упоритост за да се подготви деня на въоръжената борба, чрез който ще си потърси разрешение на Македонския въпрос.
Тия светли надежди, обаче не се осъществиха както се проектираха. Враговете на освободителното движение не спяха. Те употребиха всички демонски средства и сили за да постигнат своята пъклена цел. Други пък (Задграничното представителство), които виждаха в бъдащата деятелност на толкова надеждни сили, накърняване на техните егоистични амбиции и чувства, бяха започнали подмолно да подкопават почвата на единомислие и сговор, толкова необходими за нашето освободително дело. А трети, за голямо съжаление уж революционери, се явиха в пълна услуга на българското правителство и на българските партии.
Правителството на Каравелов-Данев, дошло на власт в началото на 1901 година, употреби всички простени и непростени усилия за да осуети сбъдването на взетите през декември изтеклата година решения, относно промяната на лицата в Македония. Това се правеше от страх да не би още през настъпващото лято да се предизвика възстание в Македония и с това да се попречи на вътрешното заздравяване на България, която не се чувствуваше готова да защити своите национални интереси.
Борис Сарафов беше попаднал под силното влияние на тогавашния министър-македонец Александър Радев и тласкан от егоистични амбиции и жажда за безопасна власт, той се съедини с Георче Петров, когото няколко месеца по-рано беше осъждал на смърт и бе го изгонил в Търново, за да не се изпълнят взетите решения през декември 1900 година. И той с другарите си да останат и за в бъдеще начело на Върховния Македонски Комитет.
В първите дни на месец март 1901 година изново бяхме повикани в столицата за размяна на мисли и ревизия на взетите от по-рано решения. В едно заседание, под председателството на генерал Иван Цончев, който беше вече в оставка, Борис Сарафов и другарите му с нечувана дързост заявиха, че те няма да заминат в Македония, а ще останат и за в бъдеще начело на Върховния Македоно-Одрински Комитет, за да пазят организацията от посегателства. Те се обявиха против проектираните кандидатури на генерал Иван Цончев, Стефан Николов, д-р Димитър Владов, Александър Протогеров и Иван Стойчев. След тия неочаквани изявления братското събрание се обърна на ад от глъч, закани и псувни, идящи от страна на Борис Сарафов и на Георче Петров. Тома Давидов с изваден револвер се заканваше на генерал Иван Цончев, а секретарят Славчо Ковачев беше дигнал мастилницата и с всичка сила я запрати върху стария и заслужил полковник Александър Янков. Тъкмо тогава стана оня печален инцидент, който съвсем неверно предават Яворов и Страшимиров, без да са присъствали, че уж Антон Бозуков ударил плесница на Гоце Делчев. Истината е тая: Когато Славчо Ковачев в самозабрава псуваше на майка всички нас и хвърли тежката чугунена мастилница, тогава Христо Саракинов изпсува побойника и се отправи към Славчо Ковачев, за да го обуздае и да му попречи да върши лудории, които му бяха присъщи. За да не изпита юмруците на свирепия
56
Христо Саракинов, Славчо Ковачев започна да се крие зад Гоце Делчев и Георче Петров, които от своя страна проявиха желание да го отърват. Стана сборичкване и Христо Саракинов удари две или три плесници на Гоце Делчев и Георче Петров. А през това време Славчо Ковачев благополучно се беше измъкнал и заключил в архивата.
Казаното от Георче Петров в неговите спомени, че в това сборичкване той бил обезоръжил Христо Саракинов и му взел камата, това твърдение е абсолютно неверно. Когато Христо Саракинов и Гоце Делчев се боричкаха, между краката им се търкаляше кама с ножница. Камата прибра Софроний Стоянов и мислейки, че тя е на Гоце Делчев, той я предаде на Георче Петров. Който познава отблизо Георче Петров и Христо Саракинов, лесно може да си отговори, могъл ли е първият да обезоръжи и да взема камата на втория. Георче Петров бе двуличен, прикрит, малодушен и страхлив, гледайки да е добре с всички, а Христо Саракинов бе сприхав, необуздан и в своя гняв, свиреп и бесен, който не познаваше що е страх и боязън.
Съгласието, което въодушевяваше всички искрено любещи освободителното дело, в миг пропадна. Настъпи оная вредна и безразсъдна междуособица, която подели довчерашни съидейници, другари и братя на сарафисти, върховисти и вътрешни. Така се създадоха и оформиха двете враждебни течения: върховисти (външни) и централисти (вътрешни), между които не съществуваха абсолютно никакви принципиални различия:-нито в целите, нито в задачите, нито в методите и средствата.
През време на тия разпри и на това безначалие, необезпокоявани от никого нахълтаха в редовете на организацията фаланги от социалисти, комунисти, анархисти и прочие пакостници и паразити, на които главната и единствена бе да рушат основите на Вътрешната Македонска Революционна Организация. Тия безотечественици и вълци, облечени в агнешки кожи, вмъкнати сред враждующите течения, върховисти и централисти, безнаказано раздухваха страстите, сеейки сепаратизъм, интернационализъм, братоубийства и дори предателство между заблудените македонски ратници.
Тогава се приютиха на топли и на скъпо платени места в организацията разни амбулантни търговци на идеи и на принципи (писатели, редактори, кореспонденти, агитатори и пр.), като Антон Страшимиров, Никола Хърлаков, Димитър хаджи Димов, Михаил Герджиков, Делирадев, Чудомир Казанджиев, Тодор Паница, Коста Антонов, Буйнов, Пею Шишманов, Гаврил Огнянов, Димитър Влахов и пр. пр., които бяха платени турски оръдия.
Турският хуриет през 1903 година смъкна маските на тия "патриоти", които за "родолюбива деятелност" младотурското правителство богато възнагради. Яне Сандански получи от турците във владение чифлици и Марикостенските бани, Стою Хаджиев получи чифлик в Демир Хисарско с пълен инвентар и плюс месечна пенсия от 15 лири, Тодор Паница и Буйнов получиха гори в Разлога, Чудомир Кантарджиев държавна стипендия по инженерство, Хърлаков, хаджи Димов, Раковски, Делирадев и пр. по няколко стотин лири турски за печатна борба против България.
Българското правителство, възползвано от междуособиците в организацията, посегна и унищожи стрелческите дружества. Оръжието, което заблаговременнно не бе укрито, всичкото бе конфискувано.
Около Великден 1901 година, по нареждане на българското правителство столичната полиция арестува Борис Сарафов и другарите му и от Върховния Македоно-Одрински Комитет, когато поменатите една вечер се намирали в шантана "ОРФЕУМ". Властта оправдаваше арестуването по повод делото на убитите в Румъния Фитовски и Михаиляно.
57
ХIII. ДВАТА МАКЕДОНО – ОДРИНСКИ КОНГРЕСА ПРЕЗ МЕСЕЦ АПРИЛ И ПРЕЗ МЕСЕЦ ЮЛИ 1901 ГОДИНА - ВЪРХОВНИ МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ КОМИТЕТИ: СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ – ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ И СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ – ГЕНЕРАЛ ИВАН ЦОНЧЕВ.
След арестуването на членовете от Върховния Македоно-Одрински Комитет българското правителство се опита да закрие Македоно-одринските дружества в страната и да не допусне свикването на насрочения за след великденските празници извънреден конгрес. Всички министерства издадоха специални нареждания, с които заплашваха с уволнение ония чиновници, учители, свещенници, които биха взели участие в поменатия конгрес.
Срещу тия противо-законни мероприятия на правителството професор Стоян Михайловски, генерал Иван Цончев и полковник Стефан Николов изпратиха до министерския съвет един обстоен мемоар от 34 страници. С тоя мемоар, написан на един изящен и силен от аргументи език, поменатите общественици протестираха против явната неправда, що се вършеше от властниците с разтурването на законно-съществуващите Македоно-одрински благотворителни братства. Със същия мемоар обръщаше се сериозно внимание и върху лошите последици, които биха последвали за общото българско дело от прибързаните правителствени мерки.
Поменатият мемоар бе отпечатан в хиляди екземпляри и пръснат из цялата страна. Той произведе желания ефект. Настъпи по-мека и по-веротърпима атмосфера.
Въпреки министерските заплашвания делегатите за извънредния конгрес пристигнаха в столицата и на светлия четвъртък конгресът се откри в салона на бр. Прошекови, при бирария "Дълбок Зимник" към Орловия мост.
В навечерието на конгреса една депутация от неколцина делегати, съчуственици на министър-председателя П. Каравелов се явихме пред него с ходатайството:
1) Властта да не пречи на откриването на конгреса.
2) Правителството да не взема никакви наказателни мерки спрямо явилите са на конгреса делегати чиновници, учители и свещеници.
3) Да не се разтурват Македоно-одринските организации в страната и
4) Час по-скоро да бъдат пуснати на свобода задържаните в полицейските участъци членове на Върховния Македоно-Одрински Комитет, а така също и всички други арестувани по повод Михаиляновото дело.
Министър-председателят П. Каравелов ни прие в своята прескромна къща на ул. "Левски" срещу централното кметство. Той бе много любезен с нас, нагости ни с чай и с великденски колачета и пожела да го осветлим върху нашата мисия. Изслушани бяхме внимателно и той ни увери в своите неизменни чувства към македонското освободително дело, като ни заяви, че нашите скромни искания ще бъдат взети под внимание и удовлетворени.
- Не забравяйте, ни каза П. Каравелов, че от вси страни нашата държава и нашето племе са обградени с вековни неприятели. Нас ни презират и преследват в Цариград, мразят ни в Атина, ненавиждат ни в Букурещ, завиждат ни и ни дебнат в Белград.
- Съществува ли България! Здрава и силна ли е тя вътрешно! продължаваше да ни говори тоя мъдър български държавник, тогава ще има и българска Македония! Македоно-Одринския въпрос принадлежи на целокупното българско племе, а не само на родените в тия области. Затова нека пазим като зеницата на очите си България, за да може в даден момент тя да запази за нас Македония!. . .
На сбогуване П. Каравелов ни пожела благоразумия, плодотворна и народополезна деятелност и по-малко шум.
Конгресът се откри безпрепятственно. Делегатите бидоха приветствани от най-стария делегат В. Диамандиев, същия който преди шест години откри I македонски конгрес.
За бюро на конгреса се избраха: председател Стоян Михайловски, подпредседатели д-р Димитър Владов и Владимир Димитров и за секретари Иван Кепов, Иван Йосифчев, Константин Кондов и Александър Кипров.
Очертаваха се главно две течения:
1. Умерена група, състояща се от искрено предани на македонското дело делегати.
2. Социалистическо-либерално течение, в което влизаха всички социалисти (тесни и широки), анархисти и либерали, съчуственици на комитета на Борис Сарафов. Имаше и една незначителна правителствена групица, в която влизаха Димитър Ризов, Андрея Ляпчев, Никола Наумов и Тома Карайовов, които се мъчеха да минат за независими.
Делегатите от втората група, макар и по-малочислени, обаче бяха добре организирани, всичко вършеха като по команда и се ръководеха от своите лидери Никола Габровски, Никола Хърлаков, Антон Страшимиров, Димо хаджи Димов, Стойно Стойнов и тогавашния анархист Симеон Радев.
За никого не беше тайна, че зад второто течение стоеше фаталната фигура на македонския велзевул Георче Петров, който макар и да не беше делегат, но майсторски дирижираше своите послушници. Отчетът на стария Върховен Комитет се отложи за следващия редовен
59
конгрес през месец юли същата година, за когато се предполагаше, че ще бъдат пуснати на свобода арестуваните членове Борис Сарафов и другарите му.
Пристъпи се направо към изработване на ясна и категорична директива, насочваща деятелността на бъдащия Върховен Македоно-Одрински Комитет. Приемане на конгресната резолюция, изразяваща становище на емиграцията по Македоно-одрински въпрос, второ. И трето, избиране на нов Върховен Македоно-Одрински Комитет.
Станаха оживени разисквания. Колкото ораторите от страна на умерените бяха примирителни, въздържани и отстъпчиви, скъпейки честта и единството на организацията, толкова говорителите от второто течение бяха непримирими, язвителни и дръзки, излагайки на присмех и поругание освободителното дело. Лесно обяснимо бе поведението на последните, защото всички почти бяха по убеждение интернационалисти, безотечественици, които нищо общо нямаха с чисто националните стремежи на Македоно-одринската организация. За поменатите бе безразлично, кой ще владее Македония и Одринско: турчин, българин, грък или сърбин. Същите крещяха: и там тирания и тук тирания!
Когато се пристъпи към избор на новия Върховен Македоно-Одрински Комитет, за да се внесе смут и колебание в душите на наивните делегати и да се осуети избора на генерал Цончев и на неговите другари, изходящи от "Тайните офицерски братства", тогавашният анархист Симеон Радев излезна пред конгреса с една нечувано дръзка и предизвикателна реч. Той започна с всевъзможни софизми да доказва, че военните лица въобще не били годни за революционна деятелност. Това се дължало на казарменото възпитание, което убивало у военния всеко човешко достойнство и го обръщало но един само автомат, без разум, без воля, без характер (!!) Военните лица били роби на дисциплината, на изпълнението, на повиновението и на реда, когато, според Симеон Радев, революционерът бил враг на дисциплината, на реда, на повиновението и на изпълнението. Революционерът притежавал дух волен, независим и буреносен, когато военният бил носител на рутината и на сковаността.
Аз изобличих Симеона Радев в лъжа, в демагогия и в невежество. С десятки примери от историята посочих на същия, че най-великите световни революционери са били именно военни лица: Спартак е бил военно началник на тракийско племе, Вашингтон е бил английски полковник от генералния щаб; Лафает, Мирабо и Наполеон са били генерали от полската кралска армия; Гарибалди е морски офицер от Пиемонт; Кошут, Ракоци и Бем са бивши австрийски офицери, а после унгарски революционери; Лавров, Крапоткин, Бакунин и Степняк са висши офицери от императорската руска армия.
Нашите борци Васил Левски, Стефан Караджата, Спиро Джеров, Хаджи Димитър, Христо Македонски, Пармаков и пр. са възпитаници на българската военна легия в Белград. Георги Измирлиев Македончето и Волов са бивши руски юнкери. Тодор Каблешков е бивш студент от турската военна медицинска академия.
Следва, че и Борис Сарафов, Тома Давидов, Гоце Делчев, Михаил Попето, Георги Иванов (Марко Лерински), Христо Чернопеев и Иван Попов не са годни за революционери, защото и те са казармени възпитаници. Първите трима са офицери, а последните подофицери от българската армия.
Се по същия повод д-р Димитър Владов зададе на съгражданина си Симеон Радев няколко въпроса, на които последният не само не отговори, но тихичко офейка и повече не се яви в конгреса.
На Томина неделя извънредният конгрес приключи своята работа, като за членове на новия Върховен Македоно-Одрински Комитет бидоха избрани следните лица: председател Стоян Михайловски, подпредседател Владимир Димитров, секретар Иван Кепов, касиер Георги Петров и членове д-р Димитър Владов и Георги Минков.
Редакторството на комитетския орган вестник "Реформа" се възложи на социалистите Антон Страшимиров и Никола Хърлаков, разбира се срещу тлъсти заплати. Те с ред провокаторски статии помъчиха се да внесат сепаратизъм и раздробление сред македонските дейци, а от друга страна злепоставиха освободителното дело пред вънкашния свят, като му причиниха непоправими злини.
В края на месец май същата година Борис Сарафов и другарите му бидоха пуснати на свобода.
ДЕВЕТИЯТ РЕДОВЕН КОНГРЕС - МЕСЕЦ ЮЛИ 1901 ГОДИНА
В средата на месец юли 1901 година свикан бе в София IХ редовен Македоно-Одрински конгрес, който се откри в салона на Славянска беседа. За конгресно бюро се избра:
председател Г. Някшев, бесарабец, гимназиален учител във Варна; подпредседатели Н. Панов от Велес, адвокат във Видин и Хр. Дограмаджиев от Дебър, адвокат в гр. Сливен и секретари
60
Г. Белев, П. Васков, Й. Мирчев и Ив. Йосифчев. Конгресът направи една сериозна и справедлива оценка на деятелността на комитета, ръководен от Борис Сарафов и другарите му, като бидоха подхвърлени на най-добросъвестна проверка и сметките на поменатия състав.
В продължение на цели две недели конгресът се занимава изключително с тия големи грижи и бе щастлив да вземе радикални и целесъобразни мерки за отстраняването на съществуващите недъзи и грешки, които излагаха и компрометираха пред вънкашния свят, както народа ни, така и македонското освободително дело. Езуитщината, макиавелизмът, концесионерството и монополизирането на патриотизма бидоха най-жестоко осъдени, като несъответствуващи и позорни за едно освободително дело.
Конгресът коренно видоизмени старата директива, защото опитът бе доказал, че не е пътят този, но който до тогава се вървеше и се служеше на всичко друго, но не и на българщината. Очевидно бе станало за всички, че не могат да стоят начело на македонското освободително дело лица, които не притежават дължимата житейска опитност и нравствена чистота.
Изпърво Борис Сарафов отказваше да даде отчет за своята деятелност пред конгреса, както и за приходите и разходите на сумите. Той дори си позволи да заяви с вдигната дясна ръка, че никому сметка не дава, казвайки: - тая ръка е събирала парите, тая ръка ги е харчила! Над себе си никого не признавам!. . .
С тия прибързани и необмислени изявления, суфлирани му от Симеон Радев, Борис Сарафов зле се изложи пред делегатите и изгуби подкрепата дори на своите най-близки приятели. По-късно той много пъти пред мен е съжалявал за тия моментни виходки, признавайки, че е бил подведен от Георче Петров и от Симеон Радев.
Тия изявления и закани предизвикаха справедливото възмущение на мнозина делегати, които напомниха на Борис Сарафов, че подобни отговори не могат да се дават пред един конгрес, представляващ цвета на българското гражданство и на македонската емиграция.
Делегатите Найчо Цанов, Михаил Такев, Никола Кънев, Андрея Башев, Васил Милев, Атанас Краев, Петър Пешев, Стефан Арсениев и други подхвърлиха на безпощадна критика деятелността на Бориса Сарафов и другарите му, по чийто адрес изказаха доста горчиви, но справедливи упреци.
Те заявиха, че събраните народни средства и пожертвуваните такива от щедри благодетели са давани на Македонския комитет и чрез него за освободителното македонско дело, но не и на личността Борис Сарафов.
-- Лично Аз на Бориса Сарафов не бих доверил нито сто лева, за Македония бих дал и живота си, заявяваше Видинският делегат Найчо Цанов.
Избраната от конгреса контролна комисия, състояща се от Найчо Цанов, Петър Пешев и Михаил Такев, изнесе потресни факти на престъпно ограбване и разхищение на организационни суми и на бойни материали.
Така например:
1. Благодетелят В. М. пожертвувал на Върховния Македонско-Одрински комитет чрез Бориса Сарафов сумата 2,500,000 лева златни (днешни около 75,000,000 лева). По книгите никъде не записана като приход.
2. Благодетелите Т. И. и В. Р. за същата цел и пак чрез Бориса Сарафов пожертвали 100,000 лева златни (днешни пари около 6,000,000 лева). Никъде незаписани като приход. От подарените 100,000 лева златни от В. Р. намериха се отбелязани че са получени само 10,000 лева златни.
3. От продажби на облигации от Македоно-Одринския патриотичен заем пласирани и събрани суми над 1,000,000 лева златни (днешни около 30,000,000 лева), а минати на приход едва 500,000 лева златни. Останалата сума от 500,000 лева златни злоупотребена. (в. "Реформи", брой 47, год. 1901 стр. 2).
4. От Ахър-Челебийско внесени за оръжие 2,000 лири турски (днешни пари 1,300,000 лева. Злоупотребени от близки хора до Бориса Сарафов.
Вносителите Дечо Стоянов, от с. Устово, председател на местния комитет и Коста Шапарданов, от с. Загоричани (Костурско), директор на прогимназията в с. Устово, потърсили сметка за внесените от тях суми. За тая смелост тия двама добри българи повикани били на границата уж да получат оръжие и близо до с. Чепеларе са погубени от разбойниците на Коста Антонов от Ст. Загора, Лакудата, Дедо Петър и други (приближени хора на Борис Сарафов и Павел Генадиев).
Контролната Комисия бе се добрала до положителни сведения, че Борис Сарафов имал вложени грамадни суми в чужди банки на свое име и че такива влогове притежавали и останалите негови другари от комитета.
61
Изнесе се пред конгреса, че Антон Страшимиров, Никола Харлаков и Симеон Радев са изтеглили от касата на Македоно-Одринския Комитет над 100,000 лева златни (днешни около 3,000,000 лева), уж като редактори на вестниците "Реформи" и "Лефор" и списването на посредствени драми и разкази из македонския живот, стоящи по-долу от Станчевите пиеси "Крал Милан без уши".
Разкриха се огромни злоупотребления на бойни материали и на суми, извършени от Никола Зографов, Никола Малешевски, Павел Генадиев, Вълчо Сарафов, Коста Антонов, Наню Димитров, Пею Шишманов и други. Поменатите, като комитетски делегати и пунктови началници в Кюстендил, Дубница, в Чепеларе, в Любимец и в Бургаско, са укрили със стотици манлихерови пушки, патрони, бомби, револвери и др. принадлежащи на Върховния Македоно-Одрински Комитет и ги продавали на баснословни цени на отвъдното население.
Същите са били във връзка с всевъзможни разбойнически банди, които от Македония и от Одринско докарвали в България със стотици глави овце и свине, уж турски и ги продавали на безценица около Рилския манастир и по панаирите в Пловдив, в Ямбол, в Чирпан, в Стара Загора и в Карнобат.
Около Рилския манастир има избити невинни македонски селяни и селянки (българи), за дето дошли да търсят задигнатите свои овце и свине. Така са убити младежа Збирков от Пашмаклийско и почтения търговец от Чепеларе Чичовски, за дето са изказали своето възмущение от тия пладнешки грабежи в името на светото освободително дело.
За свое оправдание Борис Сарафов извади от джебовете си куп разписки на милиони лева, носящи печата на В. М. Р. О. и подписа на Георче Петров. Делегата Лазар Симидчиев (брат на Кумановската героиня Екатерина Симидчиева) изобличи Бориса Сарафов в лъжа, като обясни пред конгреса, че предявените разписки са фиктивни. Те са били получени от Георче Петров съвършено бели (само подпис и с печат, а сумите са поставяни от Бориса Сарафов произволно и по време на заседанията на конгреса. Значи разписките са били дадени на Борис Сарафов за негово оправдание пред конгреса.
След всички тия разкрития Борис Сарафов и неговите поддържатели социалисти и анархисти бяха духовно сломени и престанаха да посещават конгреса.
Към края на месец юли конгресът привърши своята народополезна работа и за членове на бъдащия Върховен Македоно-Одрински Комитет бидоха избрани следните лица: председател Стоян Михайловски, подпредседател Иван Цончев, зап. генерал, секретар Иван Стойчев, зап. капитан, касиер Георги Белев, гимназиален учител, членове Стефан Николов, зап. полковник и Антон Бузуков, зап. поручик. За контролна комисия и за анкетиране делата на граничните пунктове бидоха избрани Софроний Стоянов, зап. поручик, Тодор Саев, зап. морски офицер, Христо Саракинов, зап. поручик и Константин Кондов, зап. подпоручик.
(Преди да се закрие конгреса, научихме че Борис Сарафов със своите хора, всичко 17 човека, събрали се в бирария "Батемберг" и се конструирали в отделен конгрес и избрали свой "Върховен Македоно-Одрински Комитет", начело с инженер Хр. Станишев).
62
ХIV. ПЛЕНЯВАНЕТО НА МИС СТОУН И НА ГОСПОЖА ЦИЛКА - НАЧАЛО НА МЕЖДУОСОБИЦИТЕ СРЕД ОРГАНИЗАЦИЯТА
Във втората половина на месец август 1901 година, в местността Предела, не далеч от с. Градево (Горно Джумайско), бидоха пленени от местната районна чета учителките от американската девическа гимназия в гр. Самоков г-ца Елена Стоун и г-жа Невена Цилка. Първата по народност американка, а втората българка от с. Банско, съпруга на евангелския проповедник Цилка (албанец). Пленяването повдигна голям шум. В Америка се откри подписка за доброволно пожертвувания и срещу събраните суми 14,500 английски лири стерлинги поменатите бидоха освободени в края на месец февруари 1902 година. В първите дни упорито се мълвеше, че пленяването на жените е дело на Дончо Златков и на Йордан Стоянов, хора на комитета Михайловски-Цончев. И понеже в София се напластяваха всевъзможни непроверени слухове, едни от други по тревожни, то по нареждане на Върховния Македоно-Одрински комитет бидохме натоварени Тодор Саев и аз да заминем с чети в Македония, в Неврокопско и в Разложко, в които крайща уж били укривани пленените жени, за да ги открием и ако можем да ги освободим.
В последните дни на август с.г. Тодор Саев навлезе в Разложко, а аз през историческото село Батак се насочих в Неврокопско. Четицата ми се състоеше от 14 изпитани момчета, между които бяха Кръстю Аврамов, Иван Господарев и Георги Петров, бивши мои четници от 1895 година и две момчета от с. Батак, които се присъединиха при нас от чарковете, близо до границата, чийто имена съвсем съм изумил.
Със съдействието на граничния офицер капитан Владимир Такев четицата се съсредоточи около поста "Соуджак", южно от в."Сютке" и местността "Юртовете". На следния ден вечерта, водени от двете батаченчета, които познаваха местата много добре, спуснахме се на югозапад и осъмнахме около село Ковачевица. Обиколихме селата Долен, Фотовища, Скребатно, Осиково, Гастун, Обидим, Кремен, Гърмен и други, по левия бряг на р. Места, разпитвахме за пленените нещастни жени, обаче нищо не можахме да научим. По тия не бяха чули нищо за пленяването.
Заловихме се за страшния Пирин, чийто северо-източни склонове се спускат почти отвесно във водите на р. Места и са едва достъпни. Катерехме се като диви кози от канара на канара. Високо над село Добринища, при един говедарник, събрахме се с четата на Тодор Саев, която беше около 20 момчета. Събраните от Саев сведения за жените бяха доста противоречиви.
Двете чети обиколихме влашките колиби Папаз-Чаир, Лопов, Баждово ала за пленените нито дума не можаха да ни кажат. От кехаята Парис от Папас-Чаир узнахме, че неотдавна Кочо Муструка и още няколко момчета от неговата разбойническа банда били убити между селата Пирин и Бельово от организационните чети на Атанас Тешовалията и Дедо Илия Кърчовалията.
Спуснахме се към р. Струма и през махалите Врабча, Ошава, Мечкул пребродихме цялата живописна Кресненска клисура, за да търсим "протестантките", както населението ги зовеше, но и тук ударихме на камък. Като че ли вдън земя бяха потънали и пленените и пленителите.
Надвиснахме над село Сърбиново, дето бяхме най-радушно посрещнати от ръководителя на селото поп Найден, от местния войвода Павле Давков и от Тодор Кацарски, ръководител на с. Градево. Тук вече научихме с всички подробности цялата история, защото и тримата са взели най-живо участие в отвличането на жените.
Изпратихме писмо до Гоце Делчев, който се движеше в Горно-Джумайско с братята Петър и Александър Китанови от с. Лешко. От към с. Ораново минахме Струма в брод, която на туй място се разлива доста на широко и може да се минава през всяко време. Срещнахме се с Гоце Делчев в Тросковския манастир и се разбрахме. Той ни увери, че пленените били живи, здрави и вън всяка опасност. Каза ни също, че за освобождението им В.М.Р.О. предявявала на един откуп от 25,000 английски лири стерлинги и че наскоро се очаквал в София да пристигне цариградският американски генерален консул господин Дикинсон, с когото щели да се водят и преговорите по откупа и освобождението.
Разделихме се с Гоце Делчев при най-сърдечни отношения и се дигнахме високо към селата Габрово и Лешко за към границата. На синора между тия села и село Железница ударихме се с едно турско отделение аскер, което принудихме да отстъпи към Симитлии. Според селяните турците имали четирима убити и толкова ранени, - всички замъкнати нощем в Горна Джумая. Ние имахме само двама леко ранени.
След водената престрелка, за да заличим дирите си, пътувахме безспирно цяла нощ и въпреки силно пресечената местност успяхме да де доближим до границата и осъмнахме между селата Селище и Лесия. Не по-далеч от три километра пред нас се белееха турските и българските погранични постове; ясно виждахме движението и игрите на нашите и турските войници. А една команда от десетина турски войници, идящи с натоварени мулета от Горна
64
Джумая, минаха край самите плевни, в които ние се укривахме. Чувахме как турците запитваха жените, имат ли яйца за продан.
Денят бавно вървеше и ни се струваше, че надали ще настъпи нощ! Най сетне се мръкна и ние се приготвихме за път. Преди да потеглим селяни доведоха при нас двама заблудени и съвършено изнурени четници, от четата на Чернопеев, които отивали с писма до Гоце Делчев. Те попаднали на турски засади и едва се спасили, като изгубили връзка с куриерите.
Единият от доведените бе Коце Марковски от с. Банско, бивш мой четник от 1895 година, а другият Михаил Шуманов, родом от гр. Куманово, бивш учител от гр. Велес. И двамата участвували в пленяването н г-ца Стоун и г-жа Невена Цилка и ни разказаха доста интересни неща.
В първите дни пленените жени били доста изплашени за своята съдба. Отказвали да се хранят, постоянно плачели. Библията не падала от ръцете им. А когато узнали, че пленителите им са българи, те напълно се успокоили.
В един разговор по религиозни въпроси г-ца Елена Стоун заплашила четника Кръстю Асенов, че той, поради своето безбожие, нямало да попадне в райските селения. В отговор Кръстю Асенов извадил своя револвер наган и сочейки го нагоре, казал: - ако св. Петър посмее да не ме допусне в рая, ще му пръсна черепа и пак ще влезна! При последните думи Кръстю Асенов гръмнал със своя револвер във въздуха. След този инцидент набожните жени изпаднали в голям страх и три дена не промълвили дума.
Шуманов и Марковски не скриха от нас, че Чернопеев с пленените жени се намирал недалеч от нас, през границата, на българска територия, криейки се в махалите на граничните села Коньово и Фролош (Кюстендилска и Дубнишка околии).
Ако у нас двамата с Тодор Саев имаше сектантски дух, зла воля и користолюбиви пориви, нищо не пречеше, с нашите четиридесет момчета да вземем пътя към поменатите села и да препленим двете задържани жени. Чернопеев не би могъл да ни се противопостави, защото в този момент разполагал само с шест четника.
Ние не сторихме това и удържахме дадената дума на Гоце Делчев в Тросковския манастир. Тая наша постъпка на времето бе справедливо оценена и разхвалена и от Гоце Делчев и от Христо Чернопеев и от Кръстю Асенов. Ала пролетта на следната година горното обстоятелство не попречи на последните двама да нападнат около с. Тросково Тодора Саев, който ги отблъсна с тежки загуби. Тогава Тодор Саев плени четниците Михаил Даев, Коста Нунков и Дачо Иванов, който още същия ден освободи и препрати в България при писмена декларация, че никога вече не ще вдигнат ръка против своя брат. Около полунощ двете чети потеглихме към границата. Преди това се разпоредихме да се дадат куриери на доведените при нас четници Марковски и Шуманов, за да ги отведат (при) Гоце Делчев. Поменатите поради преумора и изтощение отказаха да отиват навътре, а се присъединиха към моята чета. Границата минахме без изненади. Дори и граничните кучета не ни угадиха, защото беше облачно и имаше ветрец, който духаше точно срещу нас. На разсъмване при ситен есенен дъжд добрахме се до село Бобошево, капнали от глад и от път.
След Кръстовден се прибрахме в София и за всичко видено и чуто и за срещата и разбирателството ни с Гоце Делчев съобщихме във Върховния Македоно-Одрински Комитет.
През месеците октомври и ноември 1901 година Антон Бозуков, Христо Саракинов и аз предприехме ревизия и анкетиране на делата на провинените комитетски хора и пунктови началници, от Рилския манастир до Черно море. На всякъде констатирахме грабежи, насилия, пилеене на комитетски средства, търгашество и дори убийства, - неща които се изнесоха през лятошния конгрес.
Между селата Хвойна и Чепеларе попаднахме на засада, устроена против нас от разбойника Коста Ангелов, чийто злодеяния и убийства отивахме да анкетираме. Нашето самообладание осуети престъпните замисли на убийците ни, които при опита ни за самоотбрана се разбягаха. От разпита на свидетели се установи, че Дечо Стоянов, Костадин Шапарданов от с. Устово, Збирков от Смолян и Чичовски от Чепеларе са убити от бандата на Коста Антонов, човек на Борис Сарафов и на Павел Генадиев (в. Реформи, брой 7, от 1901 год. стр. 4).
Заведующ складовете в с. Любимец (Хебибчево) Наню Димитров който се обвиняваше в злоупотребления на суми и в продажба на бойни материали, щом чул че ние тримата пристигаме, престорил се на луд и тръгнал уж да се дави в Марица. За доказателство оставил край реката горните си катадневни дрехи. След два дена узнахме, че Наню Димитров е жив и здрав и се укрива в родния си град Стара Загора.
В с. Кайбиляр (Бургазко) се срещнахме с Лазар Маджаров, член на Одринския Централен Комитет и с войводата от тоя край Георги Кондулов.
65
И петимата продължихме анкетирането по Одринската граница. В село Текенджа узнахме, че пунктовия началник за този район Пею Шишманов, който се обвиняваше в злоупотреба на суми, в търговия с бойни материали и в убийството на свещеника от с. Паспалево (Малко Търново), прехвърлил границата и се предал на турската власт в Лозенград. По после той стана адютант на Хилми-паша и най-сетне същия се потурчи. Интересно е, че всички поменати бяха хора с образование и по убеждение социалдемократи.
През зимата Дончо Златков и Йордан Стоянов (хора с разбойнически инстинкти) на своя глава нападат Въсенските и Караджовите махли от с. Лешко, за да препленят жените. Срещнали отпор и се завързала престрелка. Задал се аскер от към селата Крупник, Панчарево и Горна Джумая, поради която причина Дончо Златков и Йордан Стоянов отстъпили. Турците влезли в Хайдушката махла на Лешко и малко останало да открият и заловят жените.
С горната кървава среща се турна началото на безумна братоубийствена борба между "върховисти" и "централисти".
Взетият откуп от 14,500 английски лири стерлинги вместо да бъде използван разумно за вопиющите нужди на В.М.Р.О., той се употреби за агитационна борба, за издръжката на вестници и за хонорари на всевъзможни драскачи, които Георче Петров и компания мобилизираха против комитета Михайловски-Цончев и офицерството, - като че ли последните бяха поробителите на Македония! Всички ония, които на македонското дело гледаха като на промисъл и за лични облаги, те немаха сметка, щото работите на В. М. Р. О. да вървят гладко и успешно и на чело на организацията да стоят почтени, самоотвержени и безкористни лица. Защото последните ще съумеят да поставят всекого на мястото и не ще допуснат да се търгува и користи повече потиснатия в робски окови народ. Ето защо тия тъмни сили бяха безогледни в своята борба, като умишлено създаваха раздори, крамоли и разцепления в редовете на македонските борци, насъсквайки едни срещу други дори до взаимно самоизтребление.
В София и в провинцията се наплодиха вестници и вестничета (Вечерна поща, Дневник, Право, Дело, Реформи 2, Изгрев, Струма и пр.) чиято изключителна цел бе да клеветят, да хулят да интригуват и да приписват на своите противници личните си прегрешения. Някои дори в своето озлобление отиваха и до предателство. Такъв е случая с бившия секретар на комитета Славчо Ковачев, който в своето отворено писмо до Михайловски и Цончев беше повдигнал въпроси от най-поверителен характер и тая му постъпка бе осъдена и порицана от целия български печат. Даже вестник "Право" брой 5,от 23 септември 1901 година таксува това отворено писмо на Славчо Ковачев като донос от най-престъпен характер.
Нанизаха се братоубийствени срещи между чети и отделни лица, принадлежащи на двете враждебни крила, в които безумни кръвни състезания за надмощие погинаха много ценни и искрено предани ратници на македонското освободително движение.
В последните месеци на 1901 година и в началото на следващата 1902 година паднаха сразени то братска ръка Александър Илиев от Враца, юнкерът-четник Георги Иваницов Данчев от Свищов, високо интелигентният Иван Стоенчев от Стара Загора, в нищо неповинният юноша Петър Иванчев, единствен потомък на погинал за свободата на Македония баща Иванчо Инджето и пр. и пр. Се на същото умопомрачение се дължи и унищожението при село Бигла (Царевоселско) на революционната четица на Коце Пейков от Велес, от която само четника Михаил Шуманов като по чудо се спасява.
През месец февруари 1902 година по взаимно споразумение между Върховния Македоно-Одрински Комитет и Централния Комитет на В.М.Р.О. се реши да се предприеме една щателна анкета в Кочанско, в Царевоселско, в Малешевско, в Струмишко, в Петричко, в Мелнишко и в Горно-Джумайско, за да се установи виновността на станалите братоубийства и предателства.
Поручик Софроний Стоянов и аз бяхме натоварени от страна на Върховния Македоно-Одрински Комитет да навлезем с чети в поменатите революционни райони и съвместно с делегата от В.М.Р.О. Гоце Делчев да извършим предметната анкета и същевременно да разкрием нишките на позорната безчестна търговия с организационното оръжие системно практикувана в Кюстендилско и в Дубнишко от комитетски хора.
Надумахме се със Софрония Стоянов да вървим заедно. От една страна да представляваме по-внушителна сила, а от друга страна и да си взаимно помагаме. Защото никой не можеше да ни гарантира, че ще останем невредими или не ще падне някой от нас, било тежко ранен или убит.
Софроний Стоянов и аз бяхме близки още от военното училище. А по-късно живота и разбиранията много ни сближиха и дори сродиха един с друг. Нито аз можех без Софрония,
66
нито Софрония можеше без мен. Затова общите ни приятели Михайловски, Цончев, Николов и пр. ни прекарваха "братята".
Софроний Стоянов бе със среден ръст, строен чело умно и високо, нос орлов, очи небесно гълъбови и черти на лицето идеално правилни. Вънкашната му красота напълно хармонираше с неговия вътрешен мир. Той бе човек с редки добродетели. Притежаваше кристална душа и сърце любвеобилно, непорочно. Всеки, който е живял с него, ще засвидетелствува, че Софроний не знаеше нито що е спиртен напитък, нито що е тютюн, нито що е хазартна игра. Той бе девствен и по дух и по плът. Умря целомъдрен в полово отношение.
По природа Софроний бе благ, нежен силно отзивчив към човешките неволи и страдания. Дух бодър, несломим и готов на възвишени подвизи. А по своята скромност нямаше равен на себе си. Той не обичаше да се кичи с прозвището "революционер" и своето отиване с пушка в ръка в Македония оправдаваше с обстоятелството, че като македонец и офицер срам го било да влачи сабля из софийските улици, когато неговите съотечественици търговци, хлебари, бакали, майстори и пр. напускали своята работа и отивали да умират за свободата на своята поробена татковина.
Такъв беше човекът, с когото през февруари 1902 година изново преминах македонската граница и отивахме заедно да бродим гори, реки, колиби и села.
Някога за Македония пожертвувах свидна младост и своето светло бъдаще. А в предстоящето заминаване аз изоставях на произвола, без никакви средства, млада любяща съпруга и невинно седем месечно отроче.
Софроний предугаждаше моите мисли. Той четеше всичко, що ставаше в душата ми и не веднъж в опасни минути той ме е затулял, предпазвал и дори отстранявал от лобното място, заемайки последното вместо мен.
С нас двамата четата броеше 29 человека, почти всички изпитани стари другари, едни от 1895 година, а други от по-късни години. Между другите с нас заминаваха ветераните войводи Дедо Кацарея, Котруля, Васе Пехливана, Васе Черкеза, Чиме от село Смоймирово, -- и петимата от Малешевско. С нас бяха познатите четници Иванчо Господарев, Кръстю Аврамов, Георги Петров, Коце Марковски, Михаил Шуманов. Още запасния фелдфебел Георги Николов от София, Александър Г. Стоименов от с. Лесня (Горно Джумайско), Пътник Панайотов от с. Росоки (Дебърско), Камче Петров от с. Уланци (Щипско), братята Блаже и Велян Димови от с. Велмевци (Кичевско), Китан Стефанов от с. Поповец (Кичевско) и Аце Бурата от гр. Берово. На останалите имената липсват от бележника ми.
Въоръжени бяхме с покрити манлихерови карабини, нож, от 250 до 300 патрона на пушка и с по една сферична бомба. Патроните се носеха в поясни кожени патронташи, придържани с презраменни ремъци и една кожена торбичка за бомбата. Само войводите Кацарея и Котруля нямаха вяра в манлихеровото оръжие и за това не се разделяха със своите любими мартинови пушки.
Във втората половина на месец февруари 1902 година четата ни се съсредоточи над село Раково (Кюстендилско), в местността "Ат-Кория". Граничният офицер капитан Георги Начев бе изцяло в наша услуга. Един наш войнишки патраул беше успял да проникне няколко километра навътре в турско, претършувал всички околности и никаква следа от турци.
Преди свечеряване в снеговит ден минахме границата източно от върха "Сива Кобила", точно където Осоговската планина се твърде много снишава и образува седловина, именувана "Щърби Камен". Пред и полунощ слязохме в село Драмча и при Гаврилова махала минахме на коне дълбоката бързотечна Брегалница. Оттатък реката ни поеха куриери от село Ильово, които ни преведоха из едни стръмни и каменисти урви, та си изподрахме ръцете, крака и дрехи. Надвиснахме над шосето Царевосело - Кочани, което пресякохме. Посочиха не селцето Бигла, в което неотдавна бе унищожена четицата на Коце Пейков. В зори стигнахме махалата Търсино, от село Драгобраща (Царевоселско), приютена върху едни голи отвесни ридове, под самата планина "Голак".
По местност силно пресечена изминали бяхме през нощта близо 30 километра. Капнали бяхме от преумора, па снегът беше ни измокрил до кости. Разпределихме момчетата по удобни квартири, с оглед, в случай на нужда, да си взаимно помагат и бързо да се оттеглят към Голак. Освен часовите, всички други се предадоха на дълбок непробуден сън. И проспали бихме два пъти по 24 часа, ако на мръкване не ни събудиха дошлите на свиждане местни жители, начело с ръководителя бай Ефтим, свещеника поп Теодос, селският учител Коце Антов, кривоглед и дяволит юноша, родом от гр. Кочани и още седем-осем селяни. Направи ми впечатление, че освен учителя, всички други бяха с лули, които никога не махаха от устата си
67
и така бяха свикнали с тях, че не им пречеха на говора. С лулите си служеха още и да се почесват от време не време по неомитите си тела.
Поменатите донесли бяха ядене "що Бог дал" и "от всичко по малко", както се изразяваха. В торбите им имаше хляб, сланина, извара, със парливи чушки, праз, баница от чисто ръжено брашно, сол с чубрица, козя пастърма и яйца пържени в захлупци. Не бяха забравили да донесат нещо и за почерпка. В поясите всеки носеше по едно и по две калаени павурчета, нашарени с маниста, пълни със сливова ракия, която в тоя край се произвежда в изобилие и е една от първокачествените. Никъде черните сливи не са толкова едри и така вкусни, както Царевоселско. През турско време една французка компания на високи цени закупуваше всичкото производство на черни сливи от тоя край и ги препращаше във Франция.
Докато Софроний Стоянов и аз се суетяхме да разпределяме храната и ракията равномерно между четниците, попът, учителят и ръководителят се дърпаха и спореха за нещо. Всички чухме, когато свещенникът извика троснато на учителя: - Даскале, да не ти е просто ни на тоя, ни на оня свят ако си сторил нещо! Ни аз, ни Ефтим [1] ни цело село приемаме тоя грях и тоя срам! Кажи тука пред всички, дека тури трувачката (отровата)? . . . .
При тия загадъчни въпроси и закани от страна на свещеника към учителя, ние спряхме да раздаваме храната и заповядахме на четниците да не смеят да вкусят от принесените гостби и напитки.
Учителят Коце Антов смутен и развълнуван извади от джеба на палтото си една обла мукавена аптекарска кутия, която подаде на Софрония. Върху кутията имаше етикет с надпис "Стрихинин", а вътре в кутията от 25 до 30 броя матово бели хапчета, на големина колкото царевичини зърна. Той ни обясни, че кутията с хапчетата получил от поета Пею Яворов, който от четири-пет дена с още двама другари гостували в тяхното село, само че друга махла.
Тоя кошмарен инцидент внесе у всички в душите ни нещо зловещо и вледеняващо, - като че ли жаби и змии ни бяха полазили.
Инстинктът на самосъхранение надви глада и колкото и стомасите да ни измъчваха, никой обаче от нас не дръзна да отчупи хляб или да вкуси от лакомите ястия и пития.
Това обстоятелство силно измъчваше учителя. Той се разплака и със сълзи на очи започна да се кълне и да ни уверява, че в храната абсолютно нищо не е турнал, че той не се е докосвал до нея и че тя е съвършено чиста. За да ни убеди в истинността на думите и клетвите си, започна той лакомо да турга в устата си от всички ястия и да посръбва от всяко павурче. Въпреки всички клетви и уверения, никой от нас не се докосна до гостбите.
Заповедахме на четниците да поставят на огъня котли и да сварят царевица и картофи, за да се нахраним. Всички след един час лакомо гълтахме варени картофи и мамули, каквито момчетата бяха приготвили дори за в път.
Изпърво свещеникът, след него ръководителят и другите селяни, а след тях и учителя започнаха да ни се оплакват от поведението на агитаторите и организаторите (подразбирайки Яворов и другарите му). Те ни разказваха, че въпросните агитатори по наш адрес изсипвали най-страшни обвинения. Наричали ни царски хора, че сме служили със заплата, мразили сме македонците (макар че до един бяхме македонци) и за македонците сме ковали по-страшни и по-тежки робски окови. Същите не скриха, че били заплашвани с най-тежки наказания, ако допуснат и приемат в селото си "върховисти". Софроний и аз недоумевахме и не знаехме на какво да отдадем всичко видяно и чуто! От една страна ние идвахме със знанието на Централния Комитет и за среща с Гоце Делчев, с когото щяхме да предприемем анкетиране на извършените престъпления, а от друга страна нас ни посрещаха не само недружелюбно и враждебно, но дори с отрова! . . . .
Не бяхме се още окопитили, когато външната врата се силно блъсна и разтвори. Нахълтаха възбудени Васе Пехливана, Чиме от с. Смоймирово и Аце Бурата, водейки със себе си едно лице в получетнишки и в полуграждански костюм, гологлав, треперещ и онемял от страх.
В лицето на доведения разпознахме поета Пею Яворов, когото поменатите четници открили и заловили, доколкото си спомням в махалата Гърляно, от същата Драгобращка община.
Софроний Стоянов, за да окуражи пленения поет, покани го край огъня при себе си, ръкува се и го почерпи с чай и с шоколад. Яворов се посъвзе и започна да хленчи и да се оплаква от двуличието на селяните, които уж били го клеветили. Призна, че кутията с хапчетата той лично предал на учителя, но не да тровят "върховисти", а само за против лошите кучета. Обаче учителят, попът и селяните изобличиха Яворова и той се вцепени от срам и не промълви нито дума.
Всички почти четници настояваха да се учреди съд, който за пример да наложи на провинения Яворов най-тежко наказание.
68
Софроний Стоянов и аз се противопоставихме на горното искане и решихме да освободим пленения Яворов и да го препратим в България, която милост същият със сълзи на очи ни молеше да му направим.
Той се кълнеше, че никога вече неговия крак не ще стъпи в Македония и не заслужавало да излага човек живота си на опасност за тия неблагодарни "Китайци" (думи казани от Яворов по адрес на селяните).
На следния ден вечерта с двама доверени куриери изпратихме Яворова в Кюстендил, от когото след няколко дена Софронний получи много любезно писмо, пълно с благодарности, назовавайки двамата нас рицари и свои спасители. Всичко това обаче не му попречи, щото след два-три месеца същият да забрави сторената му услуга и да започне да ни хули и клевети най-безпощадно.
За възстановяване на истината по горната история и по настояването на Върховния Македоно-Одрински Комитет бюрото на Х Македоно-Одрински конгрес, заседаващ в гр. София през месец юли 1902 годи на, покани на очна ставка Софрония Стоянов, мен и поета Пею Яворов, последният обаче отказа да се яви.
Дължа да заявя, че разказът "В плен" от Пею Яворов от началото да края е абсолютно неверен. В него всичко друго има, но не и истина.
Лично от Яне Сандански и от Стою Хаджиев съм чувал да се оплакват, че Яворов не долюбвал истината и съвършени тенденциозно и невярно предавал и описвал своето участие с четите в Пирин.
След изпращането на Яворова в България, същия или на другия ден получихме покана от Гоце Делчев да се срещнем между селата Митрошинци и Будинарци (Малешевско). Потеглихме за там, като с нас дойдоха поп Теодос, учителя Коце Антов и ръководителя Ефтим, които ни послужиха и за куриери. За денуване избрахме кошарите над село Митрошинци, южно и далеч от работния кираджийски път, който води от Пехчево - Берово за Виница - Кочани - Щип. На мръкване слязохме низко и от дошлите за нас куриери узнахме, че Гоце Делчев ни чака в отсрещното село Будинарци. На коне минахме Брегалница и преди полунощ гостувахме вече в родното село на отличните наши другари Васе Пехливана и Васе Черкеза, където ни чакаше и Гоце Делчев. Срещнахме се с последния и като съученици и като съидейници.
Нашите проучвания и тия на Гоце Делчев по съвместната ни мисия напълно се съвпадаха. Проличаваше, че турците имаха добре организирана шпионска мрежа на българска територия. Унищожаването на четата на Коце Пейков се дължи от една страна и на предателство, но не по-малко на нехайството на самата чета, която се спрела на почивка в село Бигла, лежащо на самото шосе Царевосело-Кочани и не са взели никакви предпазителни мерки. Относно убийството на юнкера-четник Георги Иваницов Данчов, - в това злодеяние еднакъв дял, вина и отговорност носят както Дончо Златков и Йордан Стоянов, така и Чернопеев и Славчо Ковачев. Последните повикали уж на свиждане и от засада убиват и раняват неколцина от четата на Дончо Златков и Йордан Стоянов. В завързалата се престрелка пада в плен нещастния юнкер, който за отмъщение е бил убит по заповед на Дончо Златков.
Гоце Делчев много се разтъжи от историята с отровата и похвали дошлите с нас поп Теодоса, учителя Коце Антов и ръководителя Ефтим за тяхното проявено благородство.
Пред едно голямо множество от селяни Гоце Делчев осъди братоубийствената борба между "върховисти" и "централисти" и заяви на всеуслишание, че за македонския народ трябва да има само безкорист ни и самоотвержени борци. От името на Централния Комитет Гоце Делчев предложи да се дава подслон, храна и съдействие на всички чети, а за провинени такива бърже да се осведомят околийските районни тела, които ще постъпват съгласно устава на В.М.Р.О.
След Гоце Делчев говори Софроний Стоянов, говорих и аз. И двамата порицахме безумията на дележа на организацията, като поканихме всички да си подадем ръка за съвместна плодотворна работа. Преди да се разделим, разцелувахме се с всички гости и си пожелахме братство, разбирателство и сговор. Останахме да денуваме в Будинарци.
На другия ден вечерта и трите чети потеглихме на път по посока към село Владимирово, което преди съмване отминахме и заехме за денуване кошарите между поменатото село и село Русиново, под самия Готен. Изново нагазихме Брегалница.
Слязохме с Гоце Делчев до село Нивичани (Струмишко), братски посрещнати от селския войвода бай Атанас Нивичански, който до преди 3-4 дена бе пазил пленените "протестантки", госпожица Стоун и госпожа Елена Цилка. Той съобщи на Гоце, че по заповед от Солун завел пленените жени до гара Удово и там ги освободил.
69
След два дена, на Бабини Колиби, в центъра на Огражден планина, Гоце Делчев получи куп писма, с едно от които му се съобщаваше, че откупа на жените е получен в размер на 14,500 английски лири стерлинги.
На Бабини колиби (Беровско) се разделихме с Гоце Делчев, който бърже замина към Струма и Пирин, а нас остави да продължим започнатата работа. Преди раздяла Гоце ми поиска за спомен моята кавказка кама, в замяна на която ми даде своя револвер наган с буквите Г. Д. издълбани на черена от самия него.
На Бабини Колиби отделихме другарите Васе Пехливана, Кацареята, Кортуля, Васе Черкеза, Чиме от Смоймирово и Аце Бурата, които под войводството на първия и със съгласието на Гоце Делчев останаха да работят в Малешевско.
От Бабини колиби минахме по южните склонове на Огражден и споходихме планинските села Барбарово, Стинек, Бадилен, Егуменец, Долна Рибница, Чурчино, Никодим, Богородица, Игралища и Кръстилци. Населението навсякъде ни посрещаше най-радушно и братски. То не ни делеше нито на "върховисти" нито на "централисти". В наше лица македонския роб виждаше само безкористни и самоотвержени борци, защитници и светци, които доброволно сме нарамили мъченическия кръст и с кръвта си изкупуваме неговите неволи, страдания и му носим многоочакваната драгоценна свобода . . .
За това ние не бяхме чужди на бедните полудиви планинци, които от залъка си делеха, децата си гладни оставаха, за да нахранят нас, Божите човеци, както селяните ни прекарваха и които непринудено ни даваха най-широко гостоприемство и съдействие.
Никъде нищо силом от народа не искахме, никъде не се налагахме, никога не се надсмивахме над неговите нрави и обичаи, никъде и никога не сме ругали неговата бащина вяра. Четничеството и отшелничеството имат много нещо общо. И едното и другото е сподвижничество. И ето защо ние се мъчехме да се приспособим по близко до народа и да бъдем като лост за неговото човешко и народно повдигане.
Над село Стинек посрещнаха ни местните войводи Костадин Попов от с. Егуменец и Малин Тодоров от с. Бадилен, които ни придружиха до с. Добрилаки. В махалата Долени от Егуменец имахме голямо събрание.
Жителите от Осогово, Малешевско и Огражден много са близки по нрави и обичаи, по език и по носия. За култура по Осогово и Огражден и дума не може да става. Животът е съвършено примитивен и 50% от населението през целия си живот не слиза никога в градовете.
На път за село Добри Лаки газихме лудата река Лебница, която ме повлече и бих се удавил, ако другари не ми помогнаха да се измъкна. В Добри Лаки имахме събрание от близките колиби. Оплакванията навсякъде бяха едни и същи: - Одраха ни! Парите ни взимат, а пушки не ни дават!
До колкото можахме, успокоихме добрите селяни и им обещахме, че щом се завърнем в България, ще им изпратим оръжие, което и сторихме.
Споходихме селата Гореме, Раздоло, Горня Рибница. В последното село ръководител беше поп Димитър. Той бе и местния войвода. И тук имахме събрание. И тук протести за събрани пари и недоставени пушки. И тук оплаквания против социалисти-безбожници, които не тачели черква и никакви пости, а само пари грабили. Не по-малко оплаквания имаше и против Йордан Стоянов и Дончо Златков, поради техните безчинства и насилия по селата. Особено оплакванията бяха против Дончо Златков, тоя вечно пиян "революционер".
И чудно беше, защо на тоя разбойник и покварен човек, който нямаше никакво влияние сред населението, се поверяваше войводство и му се възлагаха не по силите задачи?!
Населението си отдъхна, когато по тия места се яви енергичния и безупречен мичман Тодор Саев, който до края на живота си остана Струмски районен войвода. Той бе истински герой, когото по тия заслужено възпяват, величаят и боготворят. Той е оставил незаличими спомени със своята скромност, със своето безстрашие, със своята дивна храброст и със своето високо родолюбие и себеотрицание.
От Горна Рибарица взехме пътя към България. Имахме месец март, снегът се беше стопил. Миришеше на пролет. От Колибите Клепало по стария друм се насочихме право на север и пътувахме денски. Високо над село Брезница, близо до "Русалийската чешма", ударихме се с един усилен турски патрул (деврие), който отиваше към Пехчево. За да заблудим турците, повърнахме се назад към Горна Рибница. Жертви не дадохме. Колибари ни съобщиха, че деврието слезло към Брезница.
На мръкване изново поехме на север и пак по стария друм, като за благовременно изпроводихме съгледатели куриери, в ляво към Пехчево и в дясно към Брезница. На разсъмване се заловихме за "Джам-тепе" и се настанихме в пустите каракачански колиби,
70
разположени под самия връх. Тук останахме да денуваме и взехме всички предпазителни мерки за отбрана. Огън не посмяхме да накладем, за да не ни издаде пушека.
Преди пладне нашите часови от върха ни обадиха, че ниско от към Пехчево се задал аскер. Наистина, на юго изток и далеч от нас се точеше бавно една колона, не повече от рота и половина аскер, с посока колибите, Клепало и село Горна Рибница. Точно там, където бяхме вчерашния ден. Подир пладне забелязахме друга колона, която от към Брезница също отиваше към Долна Рибница и Клепало. Последната колона, като че ли беше вчерашното деврие, защото не броеше повече от 15 до 20 человека.
Отървахме се ефтино. Турците не ни забелязаха, нито пък се повърнаха до вечерта. С настъпването на нощта спуснахме се надолу и взехме наново стария друм, който върви по билото. Осъмнахме в махалите Дреново, Логодажка община. Никога такъв дълъг и уморителен път не бяхме взимали. Изминатия от нас път бе цял подвиг и само българин е в състояние да извърши това. Настанихме се по високите кошари и заспахме като пребити. Събудиха ни селяни, които бяха дошли на свиждане и ни донесоха "що Бог дал" за ядене. От тях научихме, че тоя ден е Благовец (Благовещение), който празник цяла Македония се много почита, като предвестник на нов деен живот и на пролетта.
Още през деня изпроводихме куриери към границата, за да проверят сигурността на каналите. Те ни посрещнаха в махалите Клисура и заедно с куриери от тия колиби насочихме се на Север, по синора на помашкото село Труско Геброво (Царевоселско). Около полунощ благополучно минахме границата източно от Черната скала и слезохме в село Варварица.
От някои познати в Кюстендил бяхме посрещнати с незаслужени упреци по повод пленяването на поета Пею Яворов. Последният без стеснение ни е насолил добре, въпреки благодарственото писмо до Софроний Стоянов, с което и двамата ни наричаше рицари и свои спасители. Още на времето ние му простихме. Може би това е сторил от демагогия и за хатър на политиката, защото ние бяхме "върховисти ".
Ония, които имаха случая да видят и да прочетат поменатото писмо, останаха изненадани от черната неблагодарност на автора, когото не ние, а те нарекоха клеветник. Един от тях бяха Гоце Делчев и Борис Сарафов.
Ако великани като Байрон, Пушкин, Лермонтов, Гете, Ламартин, Виктор Хюго, Мицкеевич, Достоевски, Тургениев, Толстой и пр. са имали своето човешко опако, нищо чудно няма, щото и нашият поет Пею Яворов като човек да е бил със слабости и с недостатъци.
С пристигането ни в София, безпричинно бяхме грабнати от полицията и интернирани в провинцията. Софроний Стоянов бе изпратен в гр. Добрич, а аз бях възстановен на местожителство в гр. Габрово, при семейството ми. Великден посрещнах в къщи. В Габрово се бавих и почивах около два месеца. Тук написах брошурката "Един лъч върху Раскола на Македоно-Одринската Организация", печатана в гр. Станимака, в печатницата на А. Кишкилов, 1902 година.
71
ХV. ДЕСЕТИ (Х) РЕДОВЕН МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ КОНГРЕС - ВЪЗСТАНИЕТО ПРЕЗ МЕСЕЦ СЕПТЕМВРИ 1902 ГОДИНА В ГОРНОДЖУМАЙСКО, В МЕЛНИШКО И В ПЕТРИЧКО
На 28 юли 1902 година в гр. София се откри Х редовен Македоно-Одрински конгрес в салона на Славянска беседа. Присъстваха (70) седемдесет делегати. Аз имах честта да представлявам Габровското македоно-одринско дружество.
Беловласият македонски труженик Васил Диамандиев с приветствена реч обяви конгреса за открит. Избра се постоянно бюро на конгреса: председател Никола Панов, от гр. Велес, адвокат в гр. Видин; подпредседатели Андрея Башев, от гр. Ресен, адвокат в гр. Плевен и Васил Рашев, от гр. Русе, подпредседател на Русенския апелативен съд; секретари Васил Кознички, Иван Тръпчев, Грегор Димитров и Георги Байкушев.
При проверката на делегатите касираха се неколцина, които бяха се явили с нередовни пълномощия. Един от тях бе и редакторът на вестник "Изгрев" Иван Димитров, който беше дошъл като делегат от 1. Тишаново (Кюстендилско) с фалшиво пълномощно. Конгресът порица и изказа своето съжаление, че един интелигентен човек и редактор на вестник си е послужил с такива безчестни средства. По нова време Иван Димитров минаваше за социал-демократ от първа величина в Кюстендилско и Дубнишко. Убежденията обаче не му попречиха, щото същият да се яви един ден във Върховния Македоно-Одрински Комитет пред подпредседателят Иван Цончев и да предлага срещу добра възнаграждение своите услуги и тия на редактирания от него вестник "Изгрев". Пазарлъкът му бе отхвърлен с възмущение (в." Pеформи", брой 50, от 18 януари 1902 год. стр 3 и 4).
Интересно беше, че социалистическият лидер от гр. В.Търново Никола Габровски довел бе със себе си шест-седем свои съмишленици и се помъчи с фалшиви пълномощия да ги прокара за делегати в конгреса. Последният телеграфира до Търновския Окръжен Управител, който отговори, че в посочените от Никола Габровски села никога не е имало македонски дружества, нито са изпращали делегати за конгреса. При тоя официален и категоричен отговор само социалиста Габровски не се засрами! Та иначе не можеше и да бъде, защото той, интернационалиста и безотечественика, бе дошъл в конгреса с единствена мисия да руши националистическото дело на македонския българин.
За да се изяснят всички въпроси по възникналите раздори и разцепления, които силно вълнуваха организацията, а така също, за да се внесе едно пълно осветление върху сметките, конгресът отправи писмени покани до бившите задгранични представители на В.М.Р.О. Гоце Делчев и Георче Петров, а така също и до техните заместници Димитър Стефанов и Туше Деливанов, за да присъствуват при доклада на отчета на Върховния Македоно-Одрински Комитет.
Гоце Делчев и Георче Петров не се явиха в конгреса и в отговор на поканата изпратиха едно силно оскърбително писмо. Конгресът изказа дълбокото си огорчение от това непристойно поведение на поменатите.
От изложението в отчета, от обясненията, които дадоха задграничните представители на В.М.Р.О. Димитър Стефанов и Туше Делииванов и от речите на неколцината делегати, отлично запознати с работите на освободителното дело, напълно се установи, че Върховния Македоно-Одрински Комитет със своята едногодишна деятелност абсолютно с нищо не е нарушил статутите и наредбите на организацията и че всичко е вършено в съгласие с тия именно статути в интереса на освободителното дело.
От конгреса поканен бе на очна ставка и поета Пею Яворов по повод неговото пленяване. Той обаче не благоволи да се яви, макар и да бе делегат, за да опровергае приписуемото му се деяние, относно даването на кутия с отрова на учителя в село Драгобраща (Царевоселско) Коце Антов.
Конгресът с абсолютно болшинство порица и осъди всички интриги, клевети и обвинения, които било устно или чрез печата съзнателно се разпространяваха с цел да подбиват авторитета на организацията, да заблуждават общественото мнение и да рушат устоите на освободителното дело.
Със своята резолюция конгресът удобри деятелността на Върховния Македоно-Одрински Комитет и с подавляюще болшинство преизбра за членове на бъдащия такъв същите лица.
Тогава напуснаха конгреса 13 делегата, които заявиха, че се отцепват от организацията и си образуват отделна такава. Отцепниците се събраха в бирария "Дълбок Зимник" и в присъствието на Гоце Делчев и Георче Петров с чаша бира в ръцете избраха втор Върховен Македоно-Одрински Комитет: председател инженер Христо Станишев, подпредседател Тома Карайовов, секретар Антон поп Стоянов, касиер Йордан Асенов и членове Пею Яворов и Христо Петров. Тоя Върховен Комитет проживя за пакост около два месеца.
Преди закриването конгресът изпрати телеграфически поздрави до Руския Император, до граф Игнатиев и до Гладстон, апелирайки към тяхните човеколюбиви чувства и молейки
73
застъпничеството им за даване на автономни правдини на християнското население в Македония и Одринско.
Получи се отговор само от граф Игнатиев:
София
Николаю Панову,
Благодарю за доброю память. Враги славянства попортили дело мое. Остаюсь неизменным привержеником великой Сан-Стефанской Болгарий. Сердечний приветь доблестным македонцам.
Граф Игнатиев
Конгресът се закри на 4 август при една въодушевена реч от председателя Стоян Михайловски. Отрадно впечатление правеше, че дружествата бяха изпратили за делегати най-видните и най-просветените свои граждани и членове. Никога едно българско народно събрание в лицето на своите народни представители не е имало толкова много интелигентни и просветени мъже, каквито биваха делегатите в Македонските конгреси. Това показваше, до колко българското гражданство се живо интересуваше за съдбините на своите едноплеменни братя отвъд Рила и Родопите.
А работите в Македония и Одринско от ден на ден ставаха се по-обезпокоителни. Българското население в тия области отдавна бе поставено от властта вън от законите. Поради това, търпението у на рода бе изчерпано. Сред тоя гнет народен, гнет духовен, гнет физически и гнет икономически, предприеман системно от страна на турската власт против всичко що бе българско чувството за щастлив и спокоен живот за себе си и за близките си, - всичко това отдавна бе престанало да съществува за македонския българин. И всред тоя ужас от непоносим робски живот, у същия вихрено бе пламнало отчаянието. Едно само се изпречваше, в едно само македонецът вярваше и в едно намираше своето спасение. Това бе въстанието. Думата възстание имаше магическо влияние върху ума, душата и сърце то на македонския българин. И магически стана промяната. Вчерашният безропотен роб изведнъж се изправи на краката си и бе готов да жертвува богатство, семейство и живот. Той самият бе готов да убива, да гори, да унищожава. Психологията между властелина турчин и роба българин коренно се промени.
Наскоро след закриването на Х редовен конгрес Върховния Македоно-Одрински Комитет отправи до великите сили един мемоар, написан на отличен френски език, в който се описваше жестокото положение на българския народ в Македония и в Одринско. С този мемоар се подчертаваше, че населението в поменатите области е доведено до отчаяние от беззаконията на турската власт и че революцията е пред прага, ако не се побърза с прилагането на предвидените реформи в член 23 от Берлинския договор. Към тоя мемоар представен бе един проект от законните и справедливи искания на македонския народ.
Поради важността, която представлява тоя интересен документ позволявам си да го цитирам в моите спомени, защото точно в името на тия искания неколкократни отивах с пушка в ръка да жертвам своя живот и с кръвта си да изкупувам свободата на своите поробени братя.
Ето накратко самия проект:
I. От Солунски, Битолски и Скопски вилаети да се образува една автономна област, намело на която да стои християнин генерал-губернатор със седалище в гр. Солун. Тая област да включва в себе си географските граници на Македония.
II. Генерал Губернаторът да се назначава от Султана и одобрява от великите сили за срок от 5 години. Същият да бъде лице напълно отговарящо на високия пост и принадлежаще на преобладаващата в областта народност.
III. Генерал Губернаторът да управлява областта с помощта на едно областно събрание.
IV. Честта, живота, имота и жилището на гражданите от областта да бъдат неприкосновени и гарантирани.
V. Чиновниците в областта да се назначават от местното население, което преобладава в местослуженето.
VI. Езикът на разните народности в областта да бъде еднакво официален с турския.
VII. Учебното дело на всяка от народностите да бъде напълно независимо.
VIII. За поддържане на реда в областта да се създаде джандармерия, непосредствено подчинена на Генерал Губернатора и командувана от местни офицери.
IX. Областното събрание определя бюджета на областта и всички приходи остават за в полза на същата.
74
X. При Генерал Губернатора се назначава една комисия, застъпена от всички народности, която да изработи подробностите на предвидените реформи и да следи тяхното прилагане и изпълнение.
XI. Да се даде пълна амнистия на всички политически престъпници.
XII. Същите реформи да се въведат и в Одринско.
На тоя мемоар, както се очакваше, Европа не обърна внимание.
А животът на българското население в Македония и Одринско от ден на ден ставаше по непоносим и дори невъзможен. Не остана български свещеник, учител, буден гражданин или селянин, който да не бъде безпричинно преследван, гонен, арестуван, съден и при удобен случай убиван.
Ден не минаваше, турската власт да не предизвика в някой български център в Македония някоя афера и да вкара в затвора цвета на българщината. Така тая власт изкуствено създаде аферите Винишка, Кумановска, Велешка, Валандовска, Прилепска, Разложка, Щипска, Солунска, Битолска и пр., които погълнаха с хиляди македонски мъченици, изнемогващи в турските затвори в Мала Азия, в Африка, в островите.
Пред невъзможността да се живее спокоен и мирен живот, гражданите и селяните, които не искаха да измират мърцина по турските затвори, те залавяха горите и групирани в революционни чети, кръстосваха в незнайна доба села и градове, давайки закрила на народа и носейки благата вест:-Свобода или смърт! От единия до другия край на Македония тия бунтовнически чети биваха най-радушно посрещани, приемани, гощавани и укривани от населението, което с наслада и с благоговение слушаше и възприемаше огнените им слова. Лютите студове, снежните преспи и виялици не значеха нищо за на родните будители.
Ожесточението и от двете страни не по дни, а с часове растеше. Турчинът и българинът се дебнеха един друг, никой никому пощада не даваше, нито пък търсеше такава. Бурята беше пред прага. Всеки миг се очакваше да затрещи и да се изсипе в ужасен ураган.
Кървави срещи между революционни чети и турски аскер от ден на ден ставаха се по-чести и по-кръвопролитни. А с настъпване на есента 1902 година озлоблението между турци и българи бе стигнало своя връх. Особено изострени отношения възникнаха между оголеното българско селско население и спахиите (закупчиците на десятъка).
Така пламна есенното възстание от двете страни на река Струма в Горно Джумайско, в Мелнишко и в Петричко, което имащи своя отклик и оттатък Вардар, дето действуваха Атанас от Градобор в Солунско, Иванчо Карасулията в Гевгелийско, Апостол Петков в Енидже Вардарско, Таке Мурджев и Георги Николов в Прилепско, Стефо войвода в Леринско.
На 21 септември 1902 година в Пирин свикан бе народен събор от близките околии, като събора взе решение да се вдигне въстанието на 25 същия месец, което стана, като за главен ръководител бе избра - полковник Стефан Николов от гр. Прилеп.
В дясно от река Струма действуваха четите на Георги Пелтеков, Иванчо Пашов и Никола Лефтеров, - в Горно Джумайско; поп Димитър от с. Горна Рибница, учителя от с. Гореме Петър Бакалов, Дончо Златков от с. Палат, Георги Тренчов от с. Добри Лаки, Костадин Попов от с. Егуменец и поп Иван от с. Долна Рибица, - в Петричко; Дедо Кортуля, Васе Пехливанов и Васе Черкезов, - в Малешевско; Алекси Поройски и Иван Смоларски в Беласица. Всички под водителството на доблестния мичман Тодор Саев и неговия енергичен помощник подпоручик Константин Настев.
В ляво по Струма действуваха четите на поп Найден и Павле Давков от с. Сърбиново, Тодор Кацарски от с. Градево, Коте Бистришки от с. Бистрица,-в Горно Джумайско; Маникат Янков от с. Кресна, Ризо и Колю Ризови от с. Влахи,-в Мелнишко. Всички под водителството на капитан Йордан Стоянов.
В помощ на горните в първите дни на септември Върховният Македоно-Одрински Комитет формира и изпрати следните чети: капитан Димитър Атанасов, капитан Христо Саракинов, поручик Петър Дървингов, поручик Софроний Стоянов, подпоручик Константин Кондов, подпоручик Владимир Каназирев, подпоручик Борис Сугарев и подпоручик Димитър Зографов.
Тогавашното българско правителство беше предприело жестоки преследвания против всички съчувственици на Върховния Македоно-Одрински Комитет. Сам генерал Иван Цончев бе интерниран в родния си град Дряново. Макар и аз да се намирах под полицейски надзор в Габрово, но се движех свободно и благодарение на това обстоятелство успях да уредя бягството на генерал Цончев. През Трявна и Мъглиж двамата се озовахме в гр. Казанлък. От тук с обикновена бричка през Калофер, Карлово, Клисура, Копривщица и Пирдоп
75
пристигнахме в София. Аз се приютих в дома на баща си, а генерал Цончев бе грижливо укриван от предани нему подофицери в казармите на 6 пехотен Търновски полк.
В края на месец август с. г. Софроний Стоянов и аз започнахме трескаво да се готвим и изново пак заедно да навлезем в Македония. За да не бъдем изненадани от полицията, за сборен пункт имахме Павлово, където съдържателя на бюфета при бирената фабрика, един отличен македонец, беше ни отстъпил две обширни стаи за склад и скривалище за четниците.
Четата ни се състоеше от около четиридесет и пет человека заедно с нас.
1) поручик Софроний Стоянов от с. Цер (Кичевско)
2) подпоручик Константин Н. Кондов от гр. Прилеп
3) подпоручик Борис Сугарев от гл. Прилеп
4) подпоручик Владимир Каназирев от гр. Мехомия (Разлог)
5) фелдфебел Стефан Робев от с. Цер (Кичевско)
6) ст. подофицер Иван Господарев от с. Гайтаниново (Неврокопско)
7) ст. подофицер Коце Марковски от с. Банско (Разложко)
8) четник Михаил Шуманов от гр. Куманово
9) четник Ангел Якимов от гр. Охрид
10) четник Апостол Иванов от с. Ореше (Велешко)
11) четник Александър Г. Стоименов от с. Лесня (Г. Джумайско)
12) четник Бисо Серафимов от с. Галичник (Дебърско)
13) четник Георги Якимов от гр. Охрид
14) четник Георги Стоянов от с. Кара Кьой (Неврокоп)
15) четник Димитър Недков студент от гр. Щип
16) четник Димитър Георгиев от гр. Крушево
17) четник Димитър Моисеев от с. Кошино (Прилепско)
18) четник Иван Янков художник от с. Тресонче (Дебърско)
19) четник Иван Димитров от гр. Прилеп
20) четник Йордан Георгиев от гр. Велес
21) четник Иван Дянков от гр. Карнобат
22) четник Китан Стефанов от с. Поповец (Кичевско)
23) четник Климент Дуков от гр. Охрид
24) четник Кочо Василев от с. Мало Църско (Кичевско)
25) четник Константин Ташов от с. Горенци (Костурско)
26) четник Кръстю Аврамов от с. Скребатно (Неврокопско)
27) четник Лазар Бояджиев от гр. Габрово
28) четник Митре Андреев от с. Дръслайца (Охридско)
29) четник Марко Христов от с. Могила (Битолско)
30) четник Милан Грашев студент от гр. Прилеп
31) четник Никола Христов от с. Дълбоки (Старо Загорско)
32) четник Никола Спасов от с. Отощица (Паланечко)
33) четник Пътник Панайотов от с. Росоки (Дебърско)
34) четник Петър Илиев от гр. Прилеп
35) четник Стоян Иванов от с. Рилево (Прилепско)
36) четник Христо Панов от гр. Тетово
37) четник Христо Йосифов от с. Лазарполе (Дебърско)
38) четник Янче Николов от с. Орле (Битолско)
Имената на останалите седем четника са пропуснати в бележника ми.
Четата бе поделена на четири взвода с взводни командири: фелдфебеля Стефан Робев, подофицерите Иван Господарев и Коце Марковски и стария четник Михаил Шуманов.
Всички четници бяха въоръжени с манлихерови пушки, с по 250-300 патрони на пушка и с по една сферическа бомба. Форма шаячна куртка и панталони, каскет, пелерина от шинелен шаяк и цървули.
На мръкване на 4 септември 1902 година взехме пътя към Витоша (Златните мостове). Баща ми и брат ми Милан ме изпратиха до Княжево. И двамата плакаха и не ме пускаха от прегръдките си.
Баща ми много ме моли и настоя да се върна при семейството си в гр. Габрово, но тогава аз бях с кораво сърце и не се смилих нито над него, нито над моята любима съпруга, нито над милото си едногодишно момиченце. Софроний Стоянов и той настоява да се върна но аз и него не послушах.
Из пътя до билото ни валя пороен дъжд. Добро начало. При изворите на Струма се спряхме на почивка, дето накладохме буйни огньове. На другия ден продължихме пътя през селата
76
Чуйпетльово, Яребковци (Самоковско), Краинци, Самораново, Бистрица, Бадино (Дубнишко), укрихме се в гората над последното село, местността "Арами бунар". На следния ден под нас по пътя Дубница - Рила мина полицейския пристав В. Иванов със стража и контрашайка, за да ни преследва и попречи да минем границата. Не ни забелязаха.
Към свечеряване потеглихме за с. Рила и не далеч от селото бяхме посрещнати от братята Мечкарови, Михаил Чалъшкана и Петър Георгиев, които ни преведоха из горната махала, на калугерките. Безпрепятствено минахме моста на река Рила и взехме пътя към колибите Шипочан и Бозовия. Пътувахме почти цяла нощ и на присъмване спряхме в една гъста букова гора над с. Бозовая, между постовете "Факир" и "Чатал тепе". На това място бяха пристигнали за нас няколко натоварени коне с храна и припаси. Тук ни чакаше Коте Бистришки със своята малка четица, за да ни преведе през границата. Същата сутрин към нас се присъедини със свои десетина другари фелдфебела Серафим Парталев, родом от гр. Берово (Малешевско), рядък патриот и храбрец. Повечето от другарите на Парталев бяха подофицери от 13 Рилски полк от Кюстендил, които с оръжието и с формата бяха напуснали службата и като добри македонци отиваха в Македония, за да платят пред олтаря на отечеството своя кръвен данък. И те доблестно и самоотвержено изпълниха своя отечествен дълг. Доколкото си спомнювам между тях бяха старшите подофицери Алайков, Рамаданов, Ризов, Иванов и Коцев, последният медицински фелдшер, от какъвто имахме вопиюща нужда.
Чакахме да мръкне, за да минем границата. Всички бяхме се предали на почивка и сън. Около два часа после пладне ненадейно бидохме нападнати от две страни с вистрели и бесни викове, псувни закани, като ни се предложи да сложим оръжието и да се предадем.
Макар и да се намирахме на българска територия, но понеже не бяхме по-далеч от 2-3 километра от границата, изпърво допуснахме че сме нападнати от турски аскер, който незабелязано се промъкнал и ни атакувал. Оказа се че сме атакувани от български полицейски стражари и контрашайки, начело с Дубнишкия полицейски пристав Васил Иванов, подпомагани и от гранични офицер поручик Никола Тодоров.
(111) (губят се няколко реда поради лошо копие)
удобни позиции. В името на българщината, в името на святото дело, за което бяхме тръгнали, ние молихме нашите нападатели, да не проливат пред очите на турците невинна братска кръв, а да ни оставят да минем границата. Нашите нападатели останаха неумолими и непреклонни. Те засилиха стрелбата, удесеториха псувните и заканите по личен наш адрес. Раниха четирима наши четници, от които един доста тежко.
Пред тая дилема на унижение, на безчестие и на смърт, ние предпочетохме последната. За нас беше вече безразлично, къде ще сложим главите си: - на българска територия и от български куршум ли, или на македонска земя?
В гърдите ни яд и погнуса закипя. С бесен устрем атакувахме вероломните нападатели, против които хвърлихме и няколко бомби. Войниците с поручика се прибраха към своя пост, а полицейският пристав В. Иванов с полицейската стража и контарчетниците лудешката избягаха по посока с. Рила, захвърляйки из пътя пушки, патронташи, раници и дрехи.
Пленихме 29 человека от които двама старши и шест младши полицейски стражари от Дубнишкото околийско управление. Останалите пленници бяха контра-четници от гр. Дубница и от селата. За голяма съжаление между тях имаше и македонци. Всички се намираха на служба срещу заплата 60 лева месечно и то изключително за борба против нас, четите. Между пленените се оказаха и девет бивши четници на Сандански (наши кръвни врагове), настанени на служба в контра-четите от бившия делегат на Върховния Македоно-Одрински Комитет в гр. Дубница Никола Малешевски, против когото в IХ и Х македонски конгреси се изнесоха редица обвинения от най-позорен и престъпен характер.
След тоя печален инцидент ние не можехме и да се бавим. Начело с куриера Коте Бистришки поехме на изток и при местността "Добро-поле", западно от "Царев връх", минахме границата денем. Спуснахме се на юг из отвесни нанадолнища, хлъзгайки се и падайки ту на гръб, ту на очите си, като че ли слизахме в самата преизподня. Стигнахме в най-горната махала на Бистрица (Горно Джумайско), при черквицата и училището, мисля че се именуваше "Дъбева махла". След една малка почивка изново поехме козите пътеки, единствените по тия места и осъмнахме в махалата "Марулево", където беше революционният щаб и възстанническият лагер. Посрещнати и приветствани бяхме от самия полковник Стефан Николов и от цялото население. Тоя ден бе голям празник, малка Св. Богородица. Селяни и селянки, в нова премяна, със засмени лица и без страх отиваха на черква. Заедно с нас минаха границата и пленниците, носейки освен своите пушки, но и 14 други, намерени от нас от избягалите техни другари.
77
Пленените държахме във възстанническия лагер около десетина дена и ги освободихме при дадена от тях клетва, че никога за в бъдаще не ще посмеят да вдигнат ръка против своя брат македонец. Оръжието им конфискувахме, а за тяхно оправдание дадохме им до дупнишкия околийски началник и до министъра на Вътрешните работи Люцканов писма, подписани от Софроний Стоянов и от мен.
Пленените бивши четници на Сандански макар и да бяха освободени заедно с другите, обаче не пожелаха да се завърнат в България. Те доброволно постъпиха в четата на Христо Саракинов и взеха живо участие във всички сражения.
След завръщането ни в България се научихме, че при безумната престрелка имало един убит и седем ранени от хората на полицейския пристав. Разбира се, не по наша вина. Ние тогава се намирахме при законна самозащита.
Когато 1908 година бях околийски началник в гр. Дубница аз имах пълната възможност да преровя тайната архива на управлението. По горния инцидент намерих дешифрирана телеграфическа заповед от министър Люцканов, с която последният искал от тогавашния околийски началник да възстанови честта на обезоръжената полиция. А това ще рече, при завръщането ни, да бъдем заловени и избити на границата. И може би тая министерска заповед би се изпълнила в точ, ако благородния руски кореспондент Юркеевич не беше ни взел още от границата под свое покровителство.
На 21 септември 1902 г. в Пирин бе свикан народен събор от представители на околиите: Горно-Джумайска, Разложка, Мелнишка, Петричка и Малешевска. Съборът се председателствуваше от полковник Стефан Николов и взе решение да се вдигне възстание на 25 същия месец. То избухна стихийно в поменатите покрайнини и имаше своя отклик далеч на юг и на запад, оттатък Вардар:
В Солунско, Гевгелийско, Енидже Вардарско, Леринско, Костурско, Тиквешко, Прилепско, Кичевско, Дебърско, дето действуваха четите на Атанас Градобалията, Иванчо Гевгелийски, Апостол Петков Енидженски, Дедо Стефо, полковник Атанас Янков, Дядо Иван от с. Радия, Тане Мурджев, фелдфебеля Георги Николов, Йордан Пиперката, братя Юрукови и Максим Нинов.
На 24 септември "Дъбовата" махала от с. Бистрица започна да се пълни от рано със старци, жени и деца. На другия ден, 25 септември, черквицата "Св. Илия" бе препълнена с богомолци, а отвън в стройни редове стояха четите на Димитър Атанасов, Христо Саракинов, Петър Дървингов и нашата. След свършване на тържествената служба старият селски свещенник, с треперещи устни от вълнение благослови и поръси знамената и четниците. Полковник Стефан Николов с едно прочуствено слово провъзгласи въстанието.
В първите дни на въстанието уплахата сред турците бе твърде голяма. Всички погранични постове бяха свалени и аскера събран в Горна Джумая за пазене на града и за отбрана на Кресненското дефиле. Началникът на голямата турска застава (меркез) в с. Бараково, юсбаши джемал ефенди, в разгара на въстанието е направил следната изповед пред руския кореспондент Юркеевич:
- Без да се гледа на обстоятелството, че държавата ни разполага с доста много аскер край границата, се пак ние, граничарите, се чувстваме твърде зле и седим като на тръне, заобиколени от всички страни с врагове. Под всеки храст, зад всеки камък и всяка минута ние очаквахме да видим или цевта на пушката или острието на ножа или горящия фитил на хвърлената бомба срещу нас.
Тия думи съвършено вярно характеризираха душевното състояние на властелина турчин и страха от българските комити.
Нашата чета и тая на Петър Дървингов получиха назначение да заминат веднага в Разлог и да завземем проходите по Предела, водещи в долината на река Струма. Минахме край голямото село Осеново, населено от българи и помаци. До ходжата на това село изпратихме едно писмо, написано на турски от П. Дървингов, с което съветвахме помаците да мируват и да не закачат мирните свои съселяни християни. Нашето писмо произведе желаното въздействие. През всичкото време на възстанието жителите на Осеново (българи и помаци) свободно ореха нивите си, пасеха стадата си и без страх отиваха в гората, без да бъдат закачани от възстанниците. Същите жители драговолно ни снабдяваха с хляб, с месо и цървули.
На 26 септември съединените наши чети се спуснаха в Разложката котловина и завзехме ридовете на селата Годлево и Бачево. В наши ръце бяха всички пътища, които водеха към възстанническия лагер и към Кресна.
78
Отправихме писмени позиви до селата, за да се заловят за оръжие и да подпомогнат възстаналите свои братя в Горно-Джумайско, в Малешевско и в Петричко. В отговор получихме едно писмо от Мехомийския околийски революционен комитет, пълно с ругатни и със закани.
На 28 септември в зори бидохме нападнати от многочислен редовен турски аскер, идящ от Мехомия и ние се видяхме принудени да отстъпим към билото. Тук посрещнахме първия сняг. А на 30 същия месец се прибрахме в с. Марулево, като на проходите оставихме наблюдателни постове от местното население.
На 2 октомври всички чети заминаха в помощ на възстаналите села Градево, Сърбиново и Кресна, а в щаба при полковник Стефан Николов останах само аз с 15 четници.
На 5 октомври пристигна при нас генерал Иван Цончев, придружен само от предания подофицер Подуяков и от четника Йордан Варналиев от гр. Велес. След два дена посрещнахме отлично екипираните и въоръжени чети на капитаните Александър Протогеров, Еню Димитров, Тренев, поручиците Любомир Стоенчев, Христо Танушев и К. Балтов.
Генералът пое командването и пред възстаналото население и доблестните четници държа следната вдъхновена реч:
- Мили братя, нека величествения Пирин да бъде свидетел на вашия героизъм. Нека македонските планини и усои да екнат от гърма на вашето победоносно оръжие и от дружното "ура", които да се разнесат по цялата ширина на Македония и Одринско и да пробудят заспалия роб.
- Юнаци, или след една славна победа и братска целувка ние ще изкупим свободата на нашите братя в тая свещенна за нас земя или след една героична смърт и един друг прегърнати в братски обятия ние ще отлетим горе на небето. И в единия и в другия случай нас ни очаква вечна прослава и братска целувка.
- Черните ленти на това свещенно македонско знаме трябва да ги снемем. На него трябва да висят бели ленти със златни букви: - Свобода, целокупна и независима Македония!
- Сега неща припаднем всички на колене и да кажем:
- Бог да прости и вечна слава на всички загинали братя за свободата на нашата мила татковина! Дано техният пример ни въодушевява и ни ръководи в предстоящата кървава борба и чрез нашата кръв и кости да изкупим свободата на Македония и Одринско.
- Нека от днес нататък не ви плаши глад, студ, дъжд, мраз, бури, сняг, бесилки, пламъци, топове и куршуми!
- Напред и се напред против вековния народен тиранин!
Речта на генерала бе изпроводена с громки викове "ура" и "да живее свободна Македония". Тя внесе у всички ни ентусиазъм и жажда за борба. Нашите възторжени викове се понесоха из близките урви и долини, пълни с турски аскер, който бе стреснат и вцепенен от страх пред възстаналия роб.
От тоя ден почнаха ред движения и битки и по двата бряга на река Струма. Вечер от височините ясно се виждаха възстанническите огньове и опожарените възстанали села. Възстаналото население, подпомагано от явилите се на помощ чети, водени от доблестни и самоотвержени офицери и изпитани войводи, впускаше се безстрашно върху турските пълчища, нанасяйки му тежки загуби. Кръвопролитни сражения се дадоха при селата Логодаж, Лешко, Падеж, Железница, Тросково, Габрово, Гореме, Добри Лаки, Горна Рибница, Клепало, по десния бряг на река Струма и по Беласица. Такива също сражения се водиха и по левия бряг на Струма, в Пирин и около селата Кресна, Ощава, Мечкул, Сенокос, Обесник, Сърбиново, Градево, Езерец, Хърсово, Марулево и Бистрица.
На 15 октомври, благодарение на силно пресечена местност, незабелязано откъм границата настъпиха две турски роти към възстанническия щаб. Опитаха се да ни обградят. Ние бяхме всичко на всичко 18 и словом осемнадесет человека с генерал Цончев и с полковник Стефан Николов. Изпратихме куриери селяни към четите за помощ, но докато да получим такава, цяло денонощие отстоявахме на непристъпните наши позиции срещу двадесет пъти по-многочислен противник. Хвърлените от нас няколко бомби заставиха турската верига да се държи на почетно разстояние от нашите позиции. В трудни минути генерал Цончев и полковник Николов проявиха безпримерно самообладание и безстрашие, показвайки на момчетата къде да залегнат, как да се предпазват и как да се премерват в живата тъмносиня цел. На другия ден около пладне показаха се четите на Атанасов и Саракинов, които атакуваха турците в гръб и ги принудиха да отстъпят към Горна Джумая.
Селата опустяха. Населението с добитъка и емигрираше в България. Ние се държахме здраво на своите позиции, давайки възможност на беззащитното население безпрепятствено да преминава границата.
79
На 20 октомври турците се опитаха от към Горна Джумая и границата да атакуват нашия укрепен лагер при село Бистрица. Възползвани от гъстата мъгла няколко турски роти успяха да навлязат незабелязано в "Дъбовата" и "Миховата" махали. А когато се вдигна мъглата забелязахме, че големи турски отделения се движат и към границата, за да ни пресекат пътя на отстъплението. Показа се многочислен аскер и от към Предела. Генерал Цончев даде заповед да се отстъпва крачка по крачка. А сам той с около петдесет момчета стремително се понесе към граничния връх "Чатал", когото успя да заем е преди турците.
Друга група възстанници атакува силния турски форт "Факир тепе" и тук се завързаха упорити боеве.
На 21 октомври вечерта генерал Цончев бива тежко ранен, когато е ръководил атаката против "Факир тепе", който форт падна в ръцете на възстанниците.
На 22 октомври нашия укрепен въстанически лагер при с. Бистрица бе наново нападнат от три табора (дружини) и една планинска батарея.
С "ураганен" огън и бомби отбихме турските атаки, които понесоха тежки загуби. Безпримерен героизъм и началническа разпоредителност проявиха в тия кръвопролитни боеве войводите офицери Софроний Стоянов, Димитър Атанасов, Христо Саракинов, Петър Дървингов, Борис Сугарев, Владимир Каназирев, Димитър Зографов и подофицерите Серафим Парталев, Алайков, Рамаданов, Георги Иванов, които със своето безстрашие служеха за пример на четниците.
Пътят за отстъпление ни бе осигурен благодарение на юнашкото и самоотвержено държание на четите, водени от капитан Александър Протогеров и поручиците Любомир Стоенчев, Христо Танушев и К. Балтов, които срещу скъпи жертви успяха да се затвърдят на превзетите турски командващи висоти "Чатал" и "Факир".
Раненият генерал Цончев бе заместен от своя помощник полковник Стефан Николов, който с присъщото свое спокойствие и безстрашие караше и най-страхливия четник да бъде герой.
В тия паметни кръвопролитни боеве турците дадоха големи жертви от убити и ранени. Турските офицери се оказаха съвършено неподготвени за бойни действия, а техните войници страхливи и лоши стрелци. Те започваха стрелбата от големи разстояния, от 2500-3000 метра, на посоки, което обстоятелство издаваше тяхното малодушие, когато четниците никога не откриваха огън по-далеч от 700-800 метра, а понякога допускаха противника и по-близко. Тия са причините поради които турците даваха грамадни загуби в сраженията си с възстанниците.
Турците разбраха, че българският офицер, подофицер и войник кога и да е ще бият турската армия и ще забучат българския пряпорец в Солун и Одрин.
Още в самия разгар на въстанието Солунският валия чрез Горноджумайския каймакамин бе отправил до българското население в тая околия писмен позив, един екземпляр от които още тогава ми попадна. Самото съдържание на позива издава твърде голямата загриженост на турските управници от повдигнатото възстание, което можеше да предизвика европейска намеса. За голямо съжаление, точно тогава намериха се безумци българи, отровени от сектантски и безотечествен дух, които чрез печатни органи оспорваха сериозността на възстанието и съзнателно се мъчеха да го омаловажат. Едва след провъзгласяването на турския хуриет през 1908 година се установи напълно, че Кръстю Раковски, Никола Хърлаков, Антон Страшимиров, Делирадев и още мнозина, които минаваха за македонствующи и получаваха грамадни хонорари от македонската организация, са били от рано богато плащани агенти на младотурския комитет.
СОЛУНСКО ВИЛАЕТСКО УПРАВЛЕНИЕ
Заповед до населението в Горно-Джумайска околия, окръг Серески, Солунски вилает.
ХЕЙ НАРОДЕ!
Трябва вече да сте разбрали и да сте се сетили, че в селата ви пристигат лоши хора, които задигат храната и дрехите ваши и тия на вашите деца и безмилостно ограбват имота ви, излагайки вас и вашите семейства на безпокойства, на загуби и на отговорности. Опомнете се и разберете, че от тия разбойнически чети, към които се присъединяват и някои ваши съселяни, вие нямате полза. Те ви донасят само страдания и мъки.
.......
Явявам и ви честитявам, че милостта на Негово Величество Султана е безгранична. Той ви милува всички вас, като свои деца и само доброто ви желае.
80
Приберете се всички, които се намирате в горите. Предайте оръжието в тридневен срок от публикуването на тая заповед.
Всички, които се завърнете в селата, хванете се за работа и търговия.
7 октомври 1902 година
ПЕЧАТ
Солунски валия
Хасан Фехми паша
На 25 октомври отстъпихме към границата и съгласно полученото общо нареждане от въстаническия щаб преминахме на българска територия. През "Царев връх" спуснахме се в Илиена река и на другия ден бяхме братски посрещнати в Светата Рилска Обител.
За всичкото време, в продължение близо на два месеца, при всекидневни тежки походи и неизбежни сражения с башибозук и турски аскер, нашата чета даде (5) пет момчета ранени, които навреме препратихме на лечение в България и един убит четник, Петър Илиев от гр. Прилеп.
Братята монаси от Рилския монастир проявиха и положиха много християнска и братска любов по настаняването на многочислените бежански семейства, на техния добитък и изхранването им. С рядко християнско милосърдие, състрадание и търпение братята монаси се мъчеха с каквото могат да облекчат теглата и мъките на нещастните прокудени македонски майки, бащи, сестри и деца. Хвала им! Полицията в монастиря се опита да арестува Софрония Стоянов, Димитър Атанасов, Христо Саракинов и мен, имайки уж специално нареждане. Но, както и по-рано поменах, за нас се застъпи благородния руски кореспондент Юркеевич и заедно с него отпътувахме за София.
Дупнишкият околийски началник Д. Стоянов, предизвестен за нас наредил да бъдем посрещнати и на всяка цена арестувани. Ала добри приятели ни предупредиха и за това другарите по колони пътища заминаха за София. Понеже аз още в село Рила заболях тежко, оставен бях в Дупница и най-грижливо укриван в македонската махала "Бешика", в къщите на Илия Манолов и на Трайко.
Голяма и сърдечна благодарност дължа на гостолюбивите хазаи и на гражданина Христо Данилов, които не пожалиха ни труд, ни време, ни средства, за да ме запазят и да възстановят моето разклатено здраве. Със съдействието на същите една вечер аз бях изпратен за София с кираджията Томан Златков, брат на войводата Дончо Златков.
На втория ден след пристигането ми в София неочаквано бях грабнат от бащиния дом и изпратен на местожителство в гр. Габрово при семейството ми.
Рано преди обявяване на въстанието Върховният-Македоно Одрински Комитет беше изпратил в Европа, като народни делегати, председателя Стоян Михайловскии видния македонски деятел Д-р Димитър Владов, за да осветлят общественото мнение и политическите сфери върху живота на македонския роб и неговата борческа кауза. На всякъде те са били радушно посрещнати, с най-голямо внимание изслушани и окуражени в тяхната мисия.
Когато и се очакваше, възстанието да раздвижи дипломатическите среди. Неочаквано в първите дни на месец декември 1902 г. пристигна в София ръководителят на руската външна политика граф Ламсдорф, който бе посрещнат царски от македоно-одринската емиграция. Той отседна в царския дворец и там имаха честта да му се представят избраниците на македонската емиграция: професорите Д-р Л. Милетич, Д-р Ив. Георгов и дългогодишният македонски директор и инспектор Ат. Наумов. Последните всестранно осветлиха представителя на могъща Русия по македонските работи, апелирали за даване на човешки правдини на безправния роб-македонеца.
Придобивките от въстанието бяха:
I. Пълна амнистия на всички политически затворници и емигранти, в това число и осъдените членове на Солунския и Битолския революционни комитети, намиращи се на заточение в Мала-Азия и Африка.
II. Въвеждане на административни, полицейски и съдебни подобрения във вилаетските управления в Македония и Одринско и назначаването на главен инспектор за тия области на Хилми паша.
III. Безпрепятствено завръщане по селата на всички бежанци и възстановяване на държавната сметка опожарените къщи, плевни и ограбени храни и добитък.
IV. Издаване на французката жълта книга по македонските ужаси и препоръчваните реформи.
V. Засилване на несъкрушимата вяра у народа в крайния успех на освободителното дело.
След утихването на въстанието Върховния Македоно-Одрински Комитет, ръководен само от възвишени родолюбиви пориви и ставайки същевременно тълкувател на чувствата и
81
здравите разбирания на македонския народ и на всички борци-революционери, издаде следния позив до македоно-одринската емиграция:
ВЪРХОВЕН МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ КОМИТЕТ
ПОЗИВ
към
МАКЕДОНО-ОДРИНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ
МАКЕДОНЦИ И ОДРИНЦИ,
Положението на работите в нашата злочеста татковина от ден на ден повече се усложняват; събитията едно след друго бързо се развиват, без да дадат възможност да се предвиди като каква участ се готви за тая робска страна. Едно обаче е вярно: настъпил е часът, съдбоносният час, който ни показва, че или над нея ще блесне лъчът на свободата и правдата, или окончателно разорена, тя ще бъде хвърлена в мрака на още по-грозна тирания.
И всичко това зависи от нас и само от нас!
Ако ние, синовете на тая робска земя съумеем да оценим важността на момента и всеки от нас, ръководен само от отечествения дълг застане на своето място,-победата е наша, сполуката е осигурена.
Не е важно, кой с кого е, а е важно: всички да бъдем заедно-за роба македонец, за роба страдалец-и да насочим общия си удар към едного - тиранът злодей.
МАКЕДОНЦИ И ОДРИНЦИ,
Нашите поробени братя протягат своята ръка за помощ!
Те не ви питат с кого сте: Кой комитет поддържате и под чие ръководство на кой ръководител служите. Всеки, който с пушка в ръка влиза в техните редове, всеки който лети да им помогни, е техен брат и спасител!
БРАТЯ,
Върховен момент е сега, когато ние всички трябва да изпълним своя отечествен дълг. В нашето свято дело има широко поле за всички честни работници; за всекиго има начин да помага; за всекиго има място доблестно да умре!
Ще настъпи време, когато ще се дирят ръководители и водачи; днес е време, когато всеки истински родолюбец трябва да захвърли на страна своето честолюбие и да застане между редниците. Да си пречим е престъпно, да се самоунищожаваме е позорно!
Дано Всевишният Бог да вразуми всички ни и ни покаже правия и истинския път!
В името на поробеното Отечество приканваме всички към задружна братска работа!
Бог и правдата да бъдат с нас!
София, 9 декември 1902 година
Председател: Ив. Цончев
Член: Ст. Николов
Секретар: Ив. Стойчев
Касиер: Г. Белев
82
ХVI. ЗАКРИВАНЕ НА ВЪРХОВНИЯ МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ КОМИТЕТ - ДЕЯТЕЛНОСТТА МИ В ГР. ГАБРОВО. НАДВЕЧЕРИЕТО НА ВЕЛИКОТО ВЪСТАНИЕ 1903 ГОДИНА
Във втората половина на месец декември 1902 година (стар стил) по законодателен ред македоно-одринските благотворителни дружества и Върховният Македоно-Одрински Комитет бидоха закрити от българското правителство. Архива и материали на милиони лева бидоха конфискувани. По най-жесток и брутален начин македоно-одринската емиграция в Княжество България бе лишена от своите законно съществуващи благотворителни дружества и от върховния им представител. Само тоя единичен факт е най-красноречивото и могъщо доказателство, че както Върховният Комитет, така и лично генерал Иван Цончев абсолютно никога не са се ползвали с благоволението на българския дворец и на българската власт, нито пък някога са били покровителствувани, поддържани и подпомагани от същите.
Понеже днес не съществуват никакви причини да се скрива истината, нека се знае от всички, че както Върховният Македоно-Одрински Комитет, така и генерал Иван Цончев, така и всички негови съидейници и съратници намираха здрава подкрепа и средства изключително в българската армия и то в лицето на самоотвержените и безкористни офицери и подофицери, които без изключение влизаха в тайните офицерски и подофицерски братства, каквито съществуваха във всеки гарнизон. Тия именно български офицери и подофицери с рядка безропотност и добросъвестност години на ред внасяха своята щедра лепта в полза на македонското освободително дело. Нека всички знаят, че никой не е имал по-близко до сърцето си копнежите за Македония, за тая свещена българска земя, от колкото българското воинство, тоя безмълвен великан!...
както и в предидущата глава споменах, че веднага с прибирането ми от Македония аз бях изпратен на местожителство в гр. Габрово. Заварих любимата си съпруга сломена и с разклатено здраве, а детето порасло. То беше ме забравило, бягаше от мен и тъжно ми беше, че не ми викаше "тате".
По настояване на другари заех се и написах в Габрово книгата "Борбата на Македонеца" (исторически очерк върху причините и развитието на революционното движение в Македония), която книга излезна от печат в началото на 1903 година в осем печатни коли, цена 1 лев. В нашия печат се дадоха доста добри отзиви за тоя ми труд, толкова повече, че беше единственото до тогава съчинение, което в нещо цяло и събрано изнасяше на бял свят македонското освободително движение.
Понеже заминавах изново с чета и оставях своята съпруга и детето си без счупена пара, разпратих горната книга до македонските дружества за пласиране, като настойчиво молих последните, щото половината от стойността на продадените книги да се задържи в полза на бежанците, а другата половина да се изпрати на семейството ми в гр. Габрово за издръжка.
От справката, която направих след моето завръщане, оказа се, че книгата ми била добре посрещната и пласирана, но събраните суми злоупотребени. Само от Габрово и от Ямбол семейството ми бе получило около 700-800 лева, с която сума и е платило печатните разноски.
В средата на месец декември 1902 година додоха ми на гости в Габрово поручик Софроний Стоянов и мичман Тодор Стаев. Учителите от Габровската Априловска гимназия: Владимир Стоев, Марко Нойков, Д -р Атанас Атанасов, Никола Драганов, Стефан Караджов, Никола Калчев, Стефан Тотев, Алекси Стойков, Мирчо Димитров и други (бивши мои колеги при същата гимназия), в чест на скъпите гости взеха благородната инициатива да въоръжат една малка четица, която да носи името "Габровска Априловска Чета" и да бъде под войводството на Софрония Стоянова и на мен.
Тая уж строго поверителна инициатива скоро стана достояние на целия град. По покана на тогавашния кмет Христо Кокилев и на народния представител Христо Топузанов (и двамата бивши революционери и опълченци) свика се общо гражданско събрание, в което габровци при небивал ентусиазъм решиха:-за свободата на братска Македония да облекат и въоръжат една чета от (150) сто и петдесет юнака и която да носи даденото наименование.
Габровци са големи родолюбци. Всички училища в града (основни, класни и професионални) се издържат от завещанията на благодетели габровци, каквито са Априлов, Палаузов, Д-р Василияди, Умников, еромонах Доротей, чийто имена и носят. Те обичат Македония и македонците. Още през турско време габровци са издържали при своите училища по пет момчета и по пет момичета от разните крайща на Македония. Мнозина габровци от града и от околията вземаха живо участие в македонските революционни чети. Може би това македонофилство до някъде се дължи и на обстоятелството, че от ранни години в Габрово са учителствували македонци, които са оставили дълбоки следи от своята творческа работа и отлични спомени за себе си сред гражданството. Те са Неофит Рилски, основател на днешната Априловска гимназия; Йосиф Ковачев, който пръв път към въвежда звучната метода; Трайко Китанчев, бележит народен трибун и оратор; Григор Пърличев, поет
84
и писател; Никола Белчев, вещ педагог и директор, родом от Щип; Константин Богданов, родом от Охрид; Спиро Гулабчев, родом от гр. Ресен; Андрея Стефков, рядък преподавател по чужди езици, родом от гр. Велес и още мнозина други. След споменатото общо гражданско събрание и взетото решение помощите затекоха като пороен дъжд. Надпреварваха се млади и стари, богати и сиромаси, мъже и жени, селяни и граждани да внасят своята лепта в полза на борческа Македония. Целият град беше вложил желание, воля и любов, щото "Габровската Априловска Чета" да бъде отлично въоръжена и екипирана. За това не се пожалиха нито средства, нито труд, нито време. Хвала на скромните инициатори и на родолюбивите габровски граждани.
По повод на всичко това, войводата генерал Иван Цончев получих следното писмо:
Любезни Кондов,
Научих се за извършеното в Габрово и това ме много радва и като българин и като македонски деец.
Високият патриотизъм и голяма щедрост правят чест на твоите любими габровци.
Софроний Стоянов след няколко дена ще бъде тук и подробно ще ми разкаже за всичко.
Неоценима услуга ще принесеш на делото, ако прескочиш в Южна България и проагитираш тая благородна инициатива на габровци, която да послужи за пример, особено на македоно-одринската емиграция.
Моят сърдечен поздрав към домашните ти, към тебе лично и на родолюбивите габровски граждани.
София, 8.I.1903 година
Ваш: Иван Цончев
Обиколих градовете Казанлък, Стара-Загора, Ямбол, Сливен, Хасково, Пловдив, където с помощта на офицери и подофицери много нещо се направи в тая насока. Поручиците Никола Кямилев и Христо Танушев от Ямболския гарнизон набавиха 140 манлихерови карабини и 30,000 манлихерови патрони. Поручиците Богданов, Атанасов и Стаматов от Търновския гарнизон мен лично предадоха 54 дълги манлихеров и пушки и около 40,000 манлихерови патрони.
В първата половина на януари 1903 година удостоен бях с покана от задграничното представителство на Вътрешната Македонска Революционна Организация, за да поема ръководството на един от революционните райони в Македония.
От моя заслужил съгражданин Пере Тошев за същото нещо получих частно писмо, което предавам изцяло:
Господин Кондов,
Денят на разплатата наближава. Многотърпелият и многострадалният Македонски роб е решил вече да се бори и бие, а не само да робува.
Ти си прилепчанин и зная, че милееш за нашия роден край.
Натоварен съм да те поканя да вземеш участие в готвещото се велико освободително дело. От тук не мога категорично да ти кажа в кой край ще бъдеш изпратен, но вервам, па и моето желание е щото да отидеш в Мариовско.
Щом получиш писмото ми, не се бави, а тръгни заедно с унтерофицерите (подофицерите) и твоите момчета. Тук се формира Прилепска чета, ще гледам, с нея да заминеш. Пушки, патрони, дрехи и всичко необходимо ще ви се даде от тук.
Помни добре, че въстанието ще се вдига от името на Вътрешната Организация.
Толкова писменно, а устно, когато се видим, по-вече.
София, 13.I.1903 год.
С братски поздрав Пере Тошев
Заминах за София и се срещнах с Д-р Христо Татарчев, Гоце Делчев и Христо Матов, с които се разбрахме. А Пере Тошев лежеше болен в клиниката на Д-р Ст. Сарафов и имах няколко продължителни свиждания с него.
В София с нетърпение ма очакваха и бойните ми другари Софроний Стоянов, Тодор Саев, Димитър Атанасов, Христо Саракинов, Борис Сугарев и младия, току що произведен, артилерийски подпоручик Димитър Милев, родом от гр. Охрид, бивш мой ученик от Габровската Априловска гимназия, който бе завършил с отличие военното училище. Последният беше привлекал към нашата група и симпатичния подпоручик от 5 конен полк Тодор Христов, от гр. Велес, който една година по-рано бе завършил същото училище с рядък успех и бе получил установената първа награда.
Срещите и събранията на нашия кръжок правехме тайно в с. Княжево, в квартирата на поручик Иван Шанов, габровец, адютант на началника на школата на запасни подпоручици. Там взехме единодушно решение да приемем поканата на Вътрешната Организация, отправена до нас всички и час по-скоро да си заемем местата.
85
Това наше решение съобщихме на представителството на Вътрешната Македонска Революционна Организация, а така също и на генерал Иван Цончев.
Софроний Стоянов, Борис Сугарев, Димитър Милев, Тодор Христов и аз дадохме дума да не се делим. Да вървим заедно и да бъдем в една чета.
Двамата със Софроний Стоянов заминахме за Габрово, за да приберем обещаното въоръжение и облекло. Ала колко голяма беше нашата изненада, когато там узнахме, че само два дена преди нас в Габрово се вестил от наше име с лъжливо писмо (уж от генерал Цончев) Йордан Стоянов и турнал ръка на всичко, що за нас бяха събрали и приготвили габровци! Да. Тоя хитър господин задигнал от Габрово вс ичко, макар и никога нищо общо да не е имал с Габрово, нито пък някой габровец преди това да го е познавал.
В първите дни на февруари 1903 година представителството на В. М. Р. О. в София ме натовари да се заема с организирането на готвящата се за Прилепско голяма чета. А на незабравимия Софроний Стоянов се възложи от същото подготовката на друга голяма чета за Битолско и Охридско.
Към четата на Софроний Стоянов останаха Борис Сугарев и Димитър Милев, а левента-юнак подпоручик Тодор Христов пожела да бъде в моята чета. Нашето желание, да сме в една чета и да вървим заедно не се сбъдна. С четата аз прехвърлих границата близо месец и половина по-рано от Софрония Стоянов и другарите му. По неизвестни причини и до сега мен причини те закъсняха с преминаването и това сториха едва към средата на април същата година. От после узнах, че четата на Софроний Стоянов е била засилена. Към нея се присъединили капитан Александър Протогеров и поручиците Борис Стрезов и К. Балтов. Съдбата на тая чета е известна. Поради извършено предателство, турците са знаели дори мястото, където четата ще премине границата. Големи турски части ограждат четата при с. Габрово, където след двудневен кръвопролитен бой падат убити Софроний Стоянов, Борис Сугарев, Димитър Милев и около 40 четника, а тежко ранен Александър Протогеров, който с големи трудности е бил изнесен от полесражението и спасен от селяните.
Още в София се запознах с войводите Питу Гулев, от гр. Крушево и Ванчо Сърбаков, от с. Вранещица (Кичевско), който така също се стегаха да заминават към своите родни места с чети. И двамата изказаха желание да вървим заедно до Велешко, а от там нататък-всеки по своя трънлив път.
И Питу и Ванчо много ми харесаха със своята скромност, благите си отношения с четниците и с безкористното си служене на освободителното дело. Бидейки 17 годишно момче, Питу Гулев е взел участие с четата на донския казак капитан Калмиков - 1885 год. При Вардар, Питу бил тежко ранен, пленен и изпратен на заточение, дето лежал 6 години. А Ванчо Сърбаков от малък бил прокуден в Романия, в гр. Браила. Там забогатява, но в началото на 1903 година ликвидирва със търговия и с имоти и идва в София. Тук той предлага своите услуги и налични средства въоръжава и облича своята чета.
Тъй като и на трите чети пътят ни до Прилепско би един, в интереса на дисциплината сведохме четниците в една бойна единица под моя обща команда, а за помощник имах преданният подпоручик Тодор Христов. А войводите Питу и Ванчо през всичкото време на преходите бяха мои добри другари и помагачи, за които съм запазил най-мили и най-светли спомени.
Четата броеше 114 юнака с всички войводи и подвойводи, взводни и прочее. Тя бе организирана като войскова единица (рота) и бе поделена на 4 взвода, а взводовете на две отделения. Взводовете и отделенията се командуваха от подофицери и от служили във войската лица.
Запазил съм следния списък на съединената "Прилепска " чета:
1. войвода Константин Н. Кондов от гр. Прилеп
2. войвода Питу Гулев от гр. Крушево
3. войвода Ванчо Сърбаков от с. Вранещица, Кичевско
4. подпоручик Тодор Христов от гр. Велес
5. ст. подофицер Колю Вълчев от с. Трънково, Ст. Загорско
6. ст. подофицер Димитър Антонов от гр. Стара Загора
7. ст. подофицер Нестор Байков от с. Търничани, Казанлъшко
8. ст. подофицер Пешо Стоянов от с. Братушково, Софийско
9. ст. подофицер Манол Стоянов от с. Г. Ботево, Ст. Загорско
10. мл. подофицер Йордан Василев от гр. Берковица
11. мл. подофицер Панайот Райнов от гр. Ямбол
12. мл. подофицер Желю Вълчев от Котленско
13. мл. подофицер Георги Петров от гр. Ст. Загора
86
14. мл.подофицер Никола Христов от с. Дълбоки, Старозагорско
15. мл. подофицер Иван Дянков от гр. Карнобат
16. ефрейтор Георги Христов от гр. София
17. ефрейтор Цветко Милков от с. Лесичарка, Габровско
18. ефрейтор Недю Спасов от с. Костенковци, Габровско
19. четник Генчо Христов от с. Върнища, Габровско
20. четник Лазар Бояджиев от гр. Габрово
21. четник Христо Николов от с. Царева ливада, Дряново
22. четник Михаил Шуманов от гр. Куманово
23. четник Андрея Докурчев от гр. Велес
24. четник Александър Г. Стоименов от с. Лесня, Г.Джумайско
25. четник Андон Глигоров от гр. Берово
26. четник Здравко Запров от Дупнишко
27. четник Мицко Георгиев от с. Вранещица, Кичевско
28. четник Петър Ставрев от гр. Охрид
29. четник Пано Христов от гр. Велес
30. четник Милан Гьошев от гр. Велес
31. четник Спиро Дамев от гр. Прилеп
32. четник Григор Оровчанов от с. Ореовец, Прилепско
33. четник Коле Траячанец от с. Трояци, Прилепско
34. четник Диме Тодоров от с. Ваташа, Тиквешко
35. четник Ангел Якимов } братя от гр. Охрид
36. четник Георги Якимов }
37. четник Апостол Иванов от с. Ореше, Велешко
38. четник Срезо Наумов от с. Бистрица, Велешко
39. четник Димитър Георгиев от гр. Крушево
40. четник Блаже Йосифов от с. Корейца, Крушевско
41. четник Трайко Наумов от с. Света, Крушевско
42. четник Силян Стрезов от с. Душегубица, Кичевско
43. четник Китан Стефанов от с. Поповец, Кичевско
44. четник Йордан Георгиев от гр. Велес
45. четник Иван Димитров от гр. Прилеп
46. четник Димитър Мойсов от с. Кошино, Прилепско
47. четник Климент Дуков от гр. Охрид
48. четник Кочо Василев от с. Малоцерско, Кичевско
49. четник Смиле Петров от с. Спространи, Кичевско
50. четник Велян Здравев от с. Железник, Кичевско
51. четник Константин Ташов от с. Горенци, Костурско
52. четник Митре Андреев от с. Дръслайца, Охридско
53. четник Марко Христов от с. Могила, Битолско
54. четник Никола Спасов от с. Отощица, Паланечко
55. четник Божил Здравев от с. Петърлица, Паланечко
56. четник Трайко Петров от с. Опила, Паланечко
57. четник Пътнек Панайотов от с. Росоки, Дебърско
58. четник Христо Йосифов от с. Лазарполе, Дебърско
59. четник Христо Панев от гр. Тетово
60. четник Янче Николов от с. Орле, Битолско
61. четник Стоян Иванов от с. Рилево, Прилепско
62. четник Божко Николов от с. Никодим, Прилепско
63. четник Ангел Здравев от с. Присад, Прилепско
64. четник Младен Божинов от с. Конкре, Прилепско
65. четник Андон Перев от с. Прилепец, Прилепско
66. четник Нешко Митрев от с. Кокре, Прилепско
67. четник Мире Ацев от Прилепско
68. четник Алексо Конев от гр. Прилеп
69. четник Иван Гьорев от гр. Прилеп
70. четник Лазо Секулов от с. Клепач, Прилепско
71. четник Станче Христов от с. Сланско, Кичевско
Но станалите 43 человека имената липсват, понеже бяха от четите на Питу Гулев и на Ванчо Сърбаков.
87
От София четниците се изпратиха по незнайни пътища към сборния пункт-селата Цървена Ябълка и Сажданик (Кюстендилско), лежащи под самата граница. Тия пръснати планински села, приютени в най-скритите гънки на Осогово, по нова време представляваха от себе си цял възстаннически лагер. Тука се събираха четите на Христо Чернопеев, Коце Мазнейков, Николай Дечев, Добри Даскалов, Андон Поп-Стоянов, Пешо Самарджиев, Велко Миков, Марин Георгиев, Тимо Ангелов (княза), Атанас Градобалията, Атанас Бабата, Андон Кьосето.
В края на февруари посрещнахме чуждестранни гости, дошли да ни навестят: руските кореспонденти Пържевалски и княз Борис Тагеев, чехските народни представители Клофач и Клеменш; английският кореспондент полковник Хейс и още двама французи, единия фотограф на илюстрованото списание "Илюстрасион", чийто имена не съм отбелязал.
Един или два дена преди да минем границата, в село Сажданик при нас се яви граничният подпоручик Александър Чепилевски, руснак ветеран от освободителната война, който от името на дружинния командир майор Мотикаров ни предложи да предадем доброволно оръжието си и да се разотидем.
Симпатичният дядо Чепилевки, след като изпълни своята официална мисия, започна да ни увещава и със сълзи на очи да ни моли, щото в никой случай да не предаваме оръжието, а без страх да навлезем в Македония, за чиято свобода той се борил при Стара Загора, Шипка, Плевен, Шейново и Сан-Стефано.
В отговор на поканата ние връчихме на дедо Чепилевски едно наше писмо до г-н майор Мотикаров, подписано от всички войводи. Писмото имаше следното съдържание:
Господин майор,
Съобщете на тия, които са Ви изпроводили да ни преследвате и обезоръжите, че оръжието което ние носим принадлежи на Македония.
Ние сме тръгнали да умираме, а не да слагаме оръжие. Безразлично ни е къде ще паднат нашите глави: отсам или оттатък границата. . . .
2.III.1903 година
Следват подписите на войводите
границата
Граничният офицер капитан Начев, чрез един свой подофицер, ни съобщи: - да не се безпокоим и че няма да бъдем нападнати.
Понеже в четата имаше доста подофицери и войници от 12 пех. Балкански полк, от гр. Ст. Загора и от 3 пионерна дружина, от гр. Ямбол, които с оръжието и формата бяха напуснали частите, то те сметнаха за уместно да осведомят своите командири и да не им се вменява в престъпление тяхната противозаконна постъпка. Едно от тия писма предавам, което е интересно по своето съдържание:
До Господина Командира на ???
в гр. Ямбол
Господин Полковник,
С настоящето Ви съобщавам, че аз мл. подофицер от техническата рота на поверената Вам дружина, Йордан Василев, от гр. Берковица, се отлъчих от казармата не от страх, а от патриотични подбуждения.
Господин Полковник, в казармата Вие ни учихте, как да пазим отечеството то външни и вътрешни врагове и как да умираме за него. Сега това наше отечество ме вика на помощ.
Тъй като за наше отечество считам не само свободна България, но и земите Македония и Одринско, където живеят с милиони наши братя, които от петстотин години пъшкат под несносния и зверски турски хомот, то аз, като син на това общо българско отечество, тръгвам в защита на своите поробени братя в Македония, които са решили с пушка в ръка да изкупят своята свобода.
За това Ви моля, Господин Полковник, да ми простите малката грешка, за дето не Ви се обадих, когато тръгнах. Когато ще четете моето писмо, знайте, че Вашият войник, когото сте учили да да умира за отечеството, се намира вече в Македония и срещу турските куршуми.
границата 1903 година Ваш подчинен: Йордан Василев
В навечерието на преминаването на границата пристигнаха при нас в село Сажданик: - чехските народни представители Клофач и Клеменш, руските кореспонденти княз Борис Тагеев и Паржевалски; двама французи от всемирното илюстровано списание "Илюстрасион" и англичанинът полковник А. Г. Хейлс.
Докато всички се суетяхме да привеждаме в ред своето въоръжение, снаряжение и облекло, гостите-кореспонденти нагласяваха своите фотографически апарати, снемайки отделните групи, чети и войводи.
88
ХVII. КЪМ ВАРДАР - ПРЕМИНАВАНЕ НА ГРАНИЦАТА ПРИ ВРЪХ РУЕН ПРЕЗ МЕСЕЦ МАРТ 1903 ГОДИНА
Сутринта на 2 март 1903 година войводите дадохме нареждане да се готвят четите за път.
Преваляваше сняг. Старите четници предсказваха добро начало и щастливо преминаване на границата. По неволя човек става фаталист. И почти всички четници бяха такива.
Преди тръгване подведох четниците под клетва, като им изтъкнах техния подвиг. Напомних на същите длъжностите, които носят на плещите си, като ратници за свободата на Македония. Потеглихме към бащин край. Четите, наредени в типичния четнишки строй, в колона по един, закрачиха по криволиците на почти отвесното северо-източно нанагорнище на връх Руен.
Още с първата стъпка четниците започнаха за снемат шапки и набожно да се кръстят, пожелавайки си срещи в свободна Македония, в Солун, в Битоля, в Скопие, в Охрид, в Прилеп и прочие.
Видях със свалени шапки да се кръстят такива дори четници, едни от които минаваха за големи безбожници, а други бяха известни като жестоко-сърдечни и свирепи люде.
Има моменти, когато инстинктът на самосъхранение еднакво завладява и силния и слабия, и учения и простия и безстрашния и малодушния.
Четниците механически и с отмерени крачки бавно се дигаха се по-нагоре по урвестия каменлив път. Времето ту се оправяше, ту изново прехвръкваше дребен снежец. В авангард вървеше Чернопеев със своята чета, който далеч напред беше изпратил патраули от смели и изпитани четници и куриери.
Едва бяхме изминали два или три километра и от задните редове започнаха да предават "стой", "стой". Спре авангарда, спирахме всички. Забелязахме конник, който махаше към нас с алена кърпа и нерв но препускаше коня, за да ни догони. Конникът се оказа много-заслужилият македонски деец дядо Марко Секулички, който от освобождението живееше в гр. Кюстендил и изпълняваше длъжността пунктов началник.
На една поляна, всред проточилата се четнишка колона, бяхме се събрали и там дочакахме стария македонски ратник, който щом слезна от коня, започна да ни гощава с люта сливова ракия и изобилни новини от Кюстендил и от София. Дядо Марко не забрави и любимите си четници, между които се намираше един от неговите невръстни и палави синове. Той извади от грамадните дисаги четири внушител ни бъклици и ги предаде на подвойводите за да почерпят "на добър час" момчетата. Парливата сливовица чудодейно изведнъж ни сгрея и като балсам се разля по тялото ни.
На някои поразвърза и езиците.
Дядо Марко Секулички ни предаде голяма молба на задграничното представителство на В.М.Р.О.: - час по-скоро да минем границата, защото градовете София, Кюстендил, Дупница, Самоков, Пловдив и пр. били пълни с турски шпиони и по сведения последните били по следите ни, та имало опасност да бъдем посрещнати от турците още на границата.
Същият на мен лично предаде един затворен плик и ме замоли да го разпечатам, когато стъпим на македонски земя и вложеното писмо да го прочета пред всички войводи.
Разцелувахме се със стария хъш и отново поехме спиралообразния път по отвесните склонове на Руен. Бързахме да прехвърлим границата преди залез слънце. Възкачването по каменистото и стръмно нанагорнище ставаше все по-трудно и за това принудени бяхме да даваме чести почивки.
Хем да си отпочинат момчетата, хем изостаналите да настигнат другарите си. Ужасна жажда ни измъчваше. А наблизо никакъв ручей, никаква вадичка. Ближенето на сняг още повече усилваше жаждата ни.
Пладне бе минало, когато след крайно тежък и уморителен поход четите стъпиха на македонска земя. Границата минахме при самия връх Руен, най-високия в Осоговската планина, - 2227 метра над морското равнище. На запад стърчеше осамотен Царев връх (Султан тепе), с 200 метра по-нисък от Руен. Над нас небето бе ясно, а под нас море от облаци и мъгли. Планинските върхове изглеждаха като някои острови сред океана. Поради дълбоките снегове, турците не беха завзели граничната линия и ние намерихме техните каменни гранични кули съвършенно пусти. От висините на Руен чехът Клофач запя: "Где дом мой!". Тук се разделихме с милите и самоотвержени наши гости-кореспонденти, които по същия път бърже се спуснаха назад към с.Сажданик, занасяйки прощални писма до нашите близки. Започнахме и ние да слизаме на долу, към юг. Силният и студен вятър който духаше откъм Султан тепе, пронизваше ни до кости. Облаците и мъглите се носеха пред нас като бесни. Към свечеряване стигнахме в необитаваното през зимните месеци каракачанско селище Тураница. Капнали от умора, от студ и от глад. За наше щастие намерихме колибите запазени и четниците се настаниха в тия конусообразни пастирски хижи. Под снега момчетата откриха камари от дърва, приготвени и неизползвани от каракачаните. Накладохме огньове и наредени около
90
кладите, можахме да посъгреем вкочанясали те си ръце и крака. Поставихме дежурни, които поддържаха огньовете, а всички останали се предадохме на благотворния възстановителен сън.
Никога не ще забравя дните 3, 4 и 5 март 1903 година (стар стил). Те ще останат врязани в паметта ми като най-страшни и зловещи дни през целия ми живот.
Съмна се. Свирепствуваше ужасна буря и виелица. Из запушеното като от връшник небе сипеше се сняг на едри парцали, когото вятърът повдигаше и разнасяше на всички четири страни. Събрахме се войводите, за да обмислим какво да предприемем, защото рискувахме да бъдем заринати под снежните преспи. По съвета на незаменимите куриери решихме да се спуснем към най-близкото планинско село Саса (Кочанско).
Приготвихме се за път и се оставихме на пълно подчинение на смелите си водачи-куриери, които бидейки родени и израсли сред тия диви и негостоприемни планински усои, познаваха цялото Осогово, като своята длан. Тия скромни и безропотни служители на освободителното дело не веднъж бяха изпадали в подобни и по-страшни затруднения.
Виелицата продължаваше да лудува и беснее. Най-отпред пуснахме натоварените с бойни припаси коне, за да откриват партина в дълбокия сняг, а след тях потеглиха четите, като в авангард вървеше нашата Прилепска чета. Момчетата бяха завили главите си с кърпи, с шалове и с качулки, та очите им едва се виждаха, ала и те полузатворени, защото студът брулеше немилостиво, а снегът плющеше като с камшик всичко голо и непокрито.
Виелицата беснееше и ни събаряше ту напред, ту назад, ту в страни, играейки си с нас като с перца. Ние падахме в преспите, снегът ни зариваше и само с помощта на другарите изново се изправяхме на краката си. Така продължавахме да вървим подир смелите куриери и подир конете, изтръгвайки се с последни усилия от обятията на зловещите снежни преспи. Едва успевах да следя за хората си. Стихията беше в пълния си разгар. Усещах как нозете и ръцете ми се вкоченясват. Само сърцето ми биеше по-силно, като че ли ми даваше да разбера, че аз още живея.
Съзнанието, че всички тия адски мъки и страдания са за свободата на брата македонец, бе единствената скрита сила, която ни поддържаше и подтикваше, за да се борим с природните стихии и да ги преодолеем.
Най-сетне, след адски мъки и тегла, които никое човешко перо не е в състояние да предаде и опише, ние можахме да се доберем без никакви човешки жертви до горните махали на село Саса. Пътували бяхме цели 9 часа без почивка и без да турим залък хляб в устата си, когато при добро време от Тураница до Саса се достига само за 2-3 часа.
Полудивите планинци ни посрещнаха с отворени обятия и за няколко минути всички бидохме настанени под покрив. Край буйните огньове можахме да си отдъхнем и да размразим вледенените си стави и дрехи.
Времето продължаваше да бъде така лошо и за това бяхме принудени да останем в Саса на следния ден и по-другия ден.
Тук се срещнах с другаря си от детинство Владислав Ковачев, тогава Щипски войвода, който заминаваше за Кюстендил и за свой заместник бе оставил поручик Сотир Атанасов. Това негово връщане в България направи много лошо впечатление на всички нас и внесе едно смущение сред слабите натури.
Почти всички войводи гостувахме у селския ръководител бай Ефрем. Спомних си за плика, който беше ми предал дядо Марко Секулички. Възползван от случая, отворих плика и прочетох на висок глас писмото.
То бе адресирано до всички нас. В него са апелираше за сговор, единомислие и съвместна братска работа. Напомнюваше ни се дълга към родината и да забравим всичко минало като в името на Македония си подадем ръка. Съобщаваше ни се, че великия ден на разплатата не бил далеч.
Това историческо писмо-послание носеше подписите на генерал Иван Цончев, Пере Тошев, полковник Стефан Николов и Христо Матов.
Не бях още довършил прочитането и са намерих в прегръдките на
133 (ЛИПСВА 133 страница)
към висините на Плачковица. С бомби и с могъщо ура разкъсахме турския железен обръч. Непрекъснатите турски залпове изсипваха град куршуми върху буйните ни глави, ала все пак успехме да се заловим за билото.
В тоя нощен бой нашата Прилепска чета служеше за ариергард на отстъпващите други чети.
На другия ден се укривахме в непроходимите дъбрави на село Смилянци.
91
Тоя ден, връщайки се от разузнаване, съзрях под една скала да лежи тежко ранен млад момък. Инстинктивно се затекох да му помогна. Той бе Йордан Витошански, студент от Софийския университет, бивш мой ученик в Дупница, родом от гр. Щип. Не далеч от него лежеше ничком Георги Тасийски, също така бивш мой ученик от Дупница, родом от гр. Горна Джумая, който току що бе издъхнал. И двамата тежко ранени през вчерашния кръвопролитен бой, с големи трудности са били пренесени до тук върху пушките на доблестните си другари.
Витошански, опрян на левия си лакет върху студената скала, гледаше на кръвта що течеше от зиналите му рани и като чели спеше. Моят уплашен вик го събуди. Той вдигна глава и се помъчи да ми подаде окървавената си ръка, но тя падна. . .
- Мили учителю, полекичка продума той, моето предчувствие се сбъдна! Умирам в родния си край! .. Гледай, как капка по капка тече моята цветуща младост и как отлита моят живот! Още едно капка, още минутка и мен не ща ме има на тоя свят!. . . .
Витошански започна да губи сили. Повдигнах хубавата му руса глава и я сложих на коленете си. Нашите погледи се срещнаха и той като че ли четеше в мен. Очите му светнаха.
- Учителю, . . . разкажи . . всичко. . . . на домашните . . и им. . предай . . . сетните . . . ми . . . поздрави. . . . . Нали съм сега . . . добър ученик?. . . .
Наведох се и благоговейно целунах неговите изпити устни, но те бяха студени като лед. . . .
Тук, по ридовете на Плачковица и Готен, проляха своята драгоценна кръв Марин Георгиев от гр. Стара Загора, Велко Миков от гр. Кула, юнакът Христо Христов от гр. Калофер, войводата Коце Мазнейков от гр. Струмица, Антон Поп Стоянов от с. Стояково, Гевгелийско, симпатичният юноша Роман Мишайков, ученик от VI клас, потомък на бележитата битолска фамилия Мишайкови и други още много, чийто имена съм забравил.
Почти едновременно и не далеч от нас Тодор Саев даде прочутото сражение на Голак, при местността "Чафките".
Чест и слава на безсмъртните юнаци, които сложиха глави и кости.
Същият ден после пладне разделихме се с Чернопеев и с останалите войводи, едни от които поеха към Малешевско, други към Струмица, а нашата Прилепска чета взе пътя на запад и по билата на Плачковица спуснахме се в дълбоките долища на Зърновската река. На 11 срещу 12 март изново слезнахме на плодородното Кочанско поле и срещу село Облещово минахме на десния бряг на Брегалница. На разсъмване озовахме се в сърбоманското село Щалковица (Кратовско), дето селяните ни посрещнаха братски и останахме там да преденуваме. При нас прекараха целия почти ден селският свещенник, учителят и първенците селяни, (отлични българи), които по нареждане на организацията обявили се уж за сърбомани, само за да не бъдат подозирани от властта и по тоя начин да бъдат в услуга на освободителното дело.
Посетиха ни учителите от ближното голямо село Злетово Илия Ананиев, Георги Петров и енергичния юноша Славчо Абазов, които донесоха за четниците цървули, чорапи, навуща, ризи, кърпи, тютюн и ракия.
Няколко години по-късно идеалният Илия Ананиев заедно със своята по-малка сестра, също така учителка бидоха пресрещнати до родния им гр. Кратово и по най-зверски начин убити от хора на сръбската пропаганда.
Към полунощ посрещнахме една група селяни от Овчеполските села, повече от 500 человека, които отиваха към границата за оръжие, съпровождани от четата на Йосиф Ковачев.
По молба на Щипския Окръжен Комитет останах четири денонощия, за да прикривам движението на поменатите самоотвержени селяни, като за тая цел, освен Щалковица, заех с по един взвод още селата Pадковица, Зелениград и Ямища.
На 17 срещу 18 март отпътувахме за селата Буниш и Трипотанци, до където съпроводих същата група селяни, от които всеки вече носеше по две пушки, по 300-400 патрона и по една бомба.
В село Буниш ни посрещна пъдарина (турчин), предан и ревностен работник на организацията. Той шеговито ми казваше, че Македония имало две царства? - турско и българско. Турците царували денем, а българите-нощем.
В това село неочаквано се видях с познатия Коце Антов, учител през миналата година в село Драгобраща (Царевоселско), комуто поета Пею Яворов бе предал една кутия стрихинин, за да ни изтрови, защото сме били "царски хора". Коце Антов има доблестта да не изпълни тая сатанинска повеля и дори, при очната ставка, да изобличи виновника. Същият сега учителствуваше в село Буниш и бе душата на организацията из тоя край.
Тоя голям, но неизвестен никому, македонски труженик е авторът на страшния атентат ред гр. Кочани през месец февруари 1912 година, под чиито мълниеносни разрушения
92
намериха заслужено смъртта с повече от 50 души турци-злодеи. Самият Коце Антов при страшния взрив е бил разкъсан на парчета. Така мъченически завърши своя земен път тоя скромен герой.
По това време в тия села бе започнал да учителствува скромният тогава юноша Тодор Александров, от гр. Щип, с когото ме запозна Коце Антов. Тодор бе успял да спечели обичта на населението и всички с възторг говореха за "младото даскалче", което не знаело почивка. Където замръкнело, не осъмвало.
В селата Буниш и Трипотанци не останахме да нощуваме. След една малка почивка, съпровождани от Тодор Александров и от турчина пъдарин, нашата Прилепска чета се упъти на северо-запад. Минахме през селата Неокази, Плешинци, Пробищип, Кундино и на разсъмване завзехме високия "Черен връх", около 110 метра над морското равнище, с което възвишение са завършва на запад Осоговската планина и се започва вълнообразното и плодородно Овче поле. Не по-вече от 6-7 километра на изток от нас белееше се старият български монастир на Св. Гавраил Лесновски, ученик на Св. Иван Рилски.
На 19 март, слънцето не беше още залязло, и ние се спуснахме в Овче поле, като минахме през селата Барбарево, Пететино и се настанихме да денуваме в монастирчето Св. Илия, не далеч от селата Ранченци и Мечкуевци. Монастирския двор беше ограден с доста дебел каменен зид и за всеки случай взехме всички предпазителни мерки за отбрана. Тук бидохме нахранени царски, макар и през велики пости. Денът ни се виде много дълъг, но за наше щастие премина мирно и тихо.
На мръкване на 20 март простихме се с Тодор Александров и с турчина, които на коне отпътуваха за Щип. А нашата Прилепска чета, водена от самия егумен поп Никола, замина на запад. Поотпочинаме в село Неманица. И след един доста тежък и уморителен път завзехме висините над селата Тръстеник, Сопот, Преод и Крушица, цели покрити с непроходими чемширови (зеленикови) гори, сред които ревниво се крие Гюришкият монастир Св. Богородица. Тая българска светиня е еднакво на почит и от българи и от турци. Разказваха ми, че тежко болни туркини и турци идвали в монастиря да преспиват по два и по три дни. В ранни зори ставали болните и се поливали със студена вода от аязмото. Други миели очите, ушита си със светена вода. Много от тях оздравявали и правили големи дарения. Посрещнахме Връбница. Още от вечерта монастирят беше препълнен от богомолци от околните села. Имах възможност да се запозная с мнозина селски ръководители, чрез които най-добре проверих обаянието, размерите и силата на Организацията. Беседвах с големи и с малки, с жени и с мъже. Всички намерих бодри духом, готови за борба и на жертви, които плачеха от умиление и от радост, гледайки добре стъкмените и дисциплинирани четници.
Големи оплаквания ми се направиха против турските джандарми, стоящи на пост в кулата над село Сушица, на шосето Кочани-Щип-Св. Никола-Скопие. Казаните джандарми, поставени уж за преследване на разбойнически банди, сами вършели обири, насилия и убийства.
Преди полунощ изпратих първия взвод с подофицера Колю Вълчев и със смелия стар четник Андрея Докурчев, под общата команда подпоручик Тодор Христов, за да заловят живи царските джандрами. Към взвода се присъединиха доста селяни (доброволци). На разсъмване изпратените се завърнаха с пленени 5 души джандарми, които без никакви предпазителни мерки почивали в каменната кула. По решение на революционния съд пленените бидоха наказани със смърт заради доказани техни грабежи, безчестия и убийства. Както всички разбойници, така и поменатите проявиха голямо малодушие, молейки застъпничеството и пощада от познати тям селяни.
На 1 април осъмнахме във Ветренския монастир Св. Иван, близо до село Ветърско (Велешко), разположен на левия бряг на бързотечната река Пчиня върху едни каменисти и стръмни урви, покрити с чемширови гори. Малко по-долу река Пчиня се втича в река Вардар, точно срещу железопътната станция Зелениково. Срещу монастиря Св.Иван, на десния бряг на Пчиня, върху едно високо плато е разположено селото Кожле, а под самото него се намира старият монастир Св. Иван. Вълшебни по красота места.
Пред нас, не по-далеч от километър, блещеше пенливия Вардар, който ни омайваше със своя шум. Неговият грохотен език само македонецът може да разбира. Вардар дели Македония на две равни половини.
93
ХVIII. ПРЕМИНАВАНЕ НА ВАРДАР - РАЗДЯЛА С ДРУГАРИТЕ ПИТУ ГУЛЕВ И ВАНЧО СЪРБАКОВ - ОСТАВАНЕТО МИ ВЪВ ВЕЛЕШКО
Вардар е по-мъчно проходима, много по-опасна преграда за преодоляване от страна на четите, които отиват в Западна Македония отколкото самата политическа граница.
В горното течение и пролетните месеци преминаването на Вардар в брод е абсолютно невъзможно.
Предполагахме да се прехвърлим на десния бряг по един от двата железопътни мостове, между Зелениково и Велес. За това предварително трябваше да се направи щателно проучване на местността и на постовете с войници, които охраняваха казаните мостове.
На другия ден, преоблечен в селски дрехи и в качеството ми на работник, аз придружавах помощник пикьора в неговата ревизия на железопътното трасе, имайки рядкото удоволствие да карам и тегля дрезина. Помощника се именуваше Тодор Маклов от с. Кожле, бивш учител, който по нареждане на Организацията бе постъпил на служба в железопътната компания, за да се намира всякога в услуга на нея.
Двама с риск на живота си се спуснахме близо до Велес, до където завършваше участъка, спирайки се при всеки завой, при всеки кантон и при мостовете, за да проверяваме здравостта на насипа, траверсите, релсите, болтовете и винтовете.
От виденото с очите си можех да се убедя, че преминаването на четата по един от двата железопътни моста е абсолютно невъзможно и заради това се простихме с тая много рискована идея.
Всички големи и малки мостове по железопътната линия, а така също и всички бродове по Вардар бяха зорко пазени от силни турски отделения, които патрулираха по линията и по реката от горе на долу и обратно. Ладиите и саловете, с които населението от крайбрежните села денем си служеше да преминава реката от единия на другия бряг, за да си обработва нивите и лозята си, при свечеряване се прибираха от турските постове.
Велешани предложиха услугите се да ни прехвърлят на десния бряг, като за това ни поканиха да слезнем по-близо до града.
Пред нас стоеше дилема:-или да минем по какъвто и да е начин на десния бряг на Вардар, или да се повърнем назад. Време за мъдруване и бавене нямаше. Всеки час рискувахме да бъдем съзрени от шпионско око или открити от турските потери, които кръстосваха пътищата и селата. И тогава неминуемо ни очакваше унищожение.
Уповавайки се на мощната поддръжка на Организацията и разчитайки на турската разпасаност, взех рискованото решение, да навлеза с четата във Велес и по един от двата моста да се прехвърля на отсрещния бряг на Вардар.
Спрях се на горното решение най-вече за туй, понеже имах положителни сведения, че градските мостове не се пазят нито денем, нито нощем. А от друга страна бях твърдо убеден, че турската власт ни кога не ще допусне, че ние, комитите, ще бъдем толкова дръзки и смели щото да навлезем в самия Велес.
И наистина, това наше решение можеха да предприемат само хора, доведени до отчаяние или решени всеки миг да умрат, каквито именно бяхме ние.
Другарите Питу Гулев, Ванчо Сърбаков и подпоручик Тодор Христов с ентусиазъм възприеха рискования план.
На 1 срещу 2 април оставих в село Новачани първия взвод с подпоручик Тодор Христов, а с останалите три взвода слязох в Башино село. И двете отстоят на североизток и доста близо до Велес. По настояване на велешани подведох поменатите села под клетва, които поради загнездилата се в тях сръбска пропаганда, не бяха още организирани.
Беше Страстната седмица. Башиноселци се намираха в черква, която аз обградих, а към града поставих наблюдателни постове.
Влязох в черквата, съпровождан от войводите Питу Гулев, Ванчо Сърбаков и още от десетина четници. Изненадата сред богомолците бе толкова неочаквана, толкова голяма. Само децата не се изплашиха, а смело до доближиха до нас и със страхопочитание ни гледаха и ни се любуваха. Държах едно прочуствено слово, като поканих присъствуващите, без разлика на пол и възраст, да се закълнат в името на Македония и да станат помежду си братя и сестри.
- Няма българин, няма сърбоманин, няма протестантин, а има само македонци - казах аз на добрите селяни.
Сред черквата беше поставена покрита маса, върху която положих евангелие, кръст, револвер и кама. Мъже, жени, старци и деца с благоговение пристъпваха и кръстейки се целуваха евангелието, кръста, револвера и камата, произнасяйки думите: "За Македония се кръстих!".
95
Народът с умиление и радост гледаше на нас, които символизирахме свободна Македония. Въодушевление и непозната скрита сила бе обладала всички ни. Башиноселци изведнъж се почуствуваха горди и тържествуваха от станалото събитие.
След отпуск на черква народът се разотиде по къщите мирно и тихо, а четата се разположи на квартира в горнята част на селото. Още вечерта селяните бидоха предупредени, че през деня от селото никой нема да излиза. Денът 2 април мина спокойно и в най-приятни беседи с любознателните и будни башиноселци, мнозина от които години на ред бяха живяли в България, в Ромъния, в Маджарско и в Русия. От Башино село е родом Николай Петкович, професор в Петроградския университет и пръв български филолог, който се е поминал около 1850 година.
Вечерта на 2 срещу 3 април пристигна взвода с подпоручик Тодор Христов, който със същата тържественост извършил кръщенето в село Новачани.
Преди полунощ, предвождани от башиноселци и велешани, потеглихме към Велес. Взехме мекия път, водящ за бахчите и който върви край самия бряг на Вардар. Незабелязани от никого, навлезохме безшумно в града и завзехме дървения мост, на 150-200 метра над големия каменен мост.
Вардар ни плени със своята тайнственност, със своя гороломен шум и със своя блясък. Той като че ли ни разказваше за славното минало, за непосилното робство, за падналите в неравната борба юнаци и за плача на македонските вдовици и сираци...
При рядко в такива случаи самообладание и спокойствие Прилепската чета мина моста. И както Ботев с четата си целунаха Козлодуйския бряг, така и ние коленопреклонно целунахме десния бряг на родния величествен Вардар. горният подвиг, единствен в цялата борческа македонска епопея е гордост за Прилепската чета.
Прекосихме железопътната линия, оставяйки на дясно гарата, на ляво военната болница и казармите и взехме шосето Велес - Прилеп. Оставихме на дясно село Оризари, населено с българи и турци, последните най-зли в цялата околия.. Страхувахме се от засади, устройвани най-често около мостовете на река Тополка и Бабуна. За това се отбихме на ляво и газихме поменатите реки.
Зазоряваше се, когато влизахме в крепостта на Велешката организация, - село Орасовец. Клепалото биеше за черква. Беше Велики четвъртък. Четата се настани из къщите на горния край на селото и момчетата веднага заспаха край огнищата. Всички бяхме капнали от преумора.
Питу Гулев, Ванчо Сърбаков и аз бяхме на гости в дома на селския ръководител Иван Крайчев, висок, строен, интелегентен и енергичен мъж. Запознах се с неговия братовчед Иван Наумов. Двамата си приличаха като капка вода. Последният впоследствие стана нелегален и бе най-надеждната боева сила в Битолско след възстанието. Погина в борба със сръбските чети.
Към мен веднага се привърза симпатичното 4-5 годишно момченце Кирилчо, син на ръководителя Иван Крайчев. То започна да ми пее бунтовнически песнички и да ми декламира стихотворението от Иван Bазов "Иди, о брате, в Македония!" Това мило дете любопитствуваше да знае и ме разпитваше: имам ли майка, татко, невеста и момченце (Кирилчо) като него. Направи ми впечатление, че малкият Кирилчо разпознаваше разните системи пушки и револвери. То знаеше, че аз съм въоръжен с покрита карабина манлихер и с револвер наган.
В село Ораовец бавихме се два дена и си отпочинахме до насита. Момчетата изпраха, поизчистиха и изпокърпиха дрехите си. Приготвихме се и ние да посрещнем Великден. Любувахме се на легендарната Бабуна планина, която на запад пред нас се издигаше като стена и в чийто дълбоки клисури, непроходими гори и страшни пещери и до сега витаят волните духове на Поп Богомил, на цар Самуил, на Крали Марко и на хиляди неустрашими македонски ратници.
Вечерта на велики петък, на 4 срещу 5 април, потеглихме на запад, като изново газихме река Бабуна при село Витанци и се насочихме към Бабуна планина. Пресякохме шосето Велес-Прилеп и навлезохме в една дълбока клисура на река Тополка. През селата Чашка, Еловец завзехме високия горист рид над село Крива Круша. Тук останахме да денуваме.
Тук войводите Питу Гулев и Ванчо Сърбаков отделиха своите момчета и всеки един от тях формира своя отделна чета. На 5 срещу 6 април Крушевската чета на Питу Гулев и Кичевската на Ванчо Сърбаков заминаха към своите райони. С Крушевската чета замина и подпоручик Тодор Христов, който взе живо участие при превземането на гр. Крушево и след шест месеца, първите дни на октомври, погина със своята малка четица около село Бояновци (Прешевско) близо до старата сръбско-турска граница.
96
Простихме се братски с Крушовци и с Кичевци, пожелавайки си най-щастливи и светли сетнини. Двете поменати чети поеха на югозапад към село Бистрица, областта "Азот", а нашата Прилепска чета, който бе намаляла почти наполовина, се повърна изново назад. Преди изгрев слънце пристигнахме в село Краинци (Велешко), разположено на западните разклонения на съвършено голата и безводна Клепа - планина. Тук посрещнахме Великден. Аз бях на гости у попа. Цакахме да пристигнат куриери от Прилепско, за да ни поемат и преведат в тоя район, дето бях назначен да действувам.
След един-два дена от Прилепския комитет получих писмо, от което за голяма моя изненада, ми се съобщаваше, че не се нуждаели от помощта на "български офицери" и "подофицери", защото сме били пратеници на Фердинанда (?!). Забраняваше ни се да навлизаме в Прилепско и люто ни се заканваха, ако сторим това. - Главите от "Попадия" ще ви се търкалят, пишеше в писмото.
От Пере Тошев узнах, че Георче Петров от София предупредил комитета в Прилеп за моето заминаване и за моята мисия. По негово настояване не съм бил допуснат в родния си град.
Четири месеца по-късно Георче Петров се яви с чета в Прилепско, когато въстанието в Битолско бе в своя разгар и се даваха кръвопролитни боеве. Единствено Прилепските войводи, начело с Георче Петров, се криеха из миши дупки в Мариовско, прекарвайки времето си в любовни похождения с красивите мариовки. А след въстанието, във време на конгреса, станал в Мариовско, поменатите безславни рицари се явиха най-жестоките обвинители на Даме Груев, Георги Сугарев, Борис Сарафов, Чакаларов и приятелство, които с живото си участие във въстанието бяха обезсмъртили имената се в Македонската история. (В оставените от Георче Петров спомени, издадени от Македонския Научен Институт, тоя велзевул не намира думи, за да похули и очерни светлата личност на Даме Груев и другарите му.)
През нощта на 8 април, на третия ден на Великден, избягаха от четата Спиро Дамев, Григор Оровчанов, Коле Троянченец и още дванадесет четника - всички от Прилепско. Веднага заминах да ги догоня, но те бяха успели да се укрепят и след два дена тържествено били приети в районната чета на Петър Ацев. Последният ги похвалил за подвига им и за дето успели да откраднат оръжието на трима-четирима свои другари. Един от тия мародери, Спиро Данев, избегва и от последната чета и се предава на турската власт в Прилеп, която за награда го назначава на полицейска (шпионска) служба.
Четата броеше вече от около 35 момчета заедно с подофицерите, които до един останаха при мен. Те дори настойчиво искаха да се завърнат в България, след като видяха всички мизерии, но аз успях да ги разубедя.
Велешани действуваха пред Солунския Централен Комитет да остана техен районен войвода, в което сполучиха. От Солун скоро доде нареждане да изпратя всички подофицери в Битолско, в разпореждане на Борис Сарафов, а аз със 17 момчета да остана временно във Велешко.
Неохотно подофицерите се разделиха с мен, които аз изпроводих до границата на Велешка и Прилепска околии. Тук ми се удаде рядкото щастие, щото от висините на селата Никодим и Кръстец да видя родния си град Прилеп, разположен на запад сред широко и плодородно поле. На север от града стърчеха уединени голи хълмове-Марковите кули, а по на изток белееше се старинният монастир Трескавец, кацнал като ореол върху голи гранитни скали, над които се възвишава шилестия Златовръх. Тъга и мили скъпи спомени едновременно обладаха сърцето и душата ми. Родният си град бях напуснал като невръстно дете преди 23 години, а сега с пушка в ръка и отбор юнаци се завръщах и стоех пред него и му се любувах.
Един-двама самозабравили се лъжеродолюбци, които на Прилепския революционен район гледаха като запазен параметър и на свой чифлик, противопоставиха се на върховните разпореждания на Централния Комитет, по чиято настойчива покана аз се явих с чета в Прилепско и не ме допуснаха в района, за където бях насочен да действувам. Бил съм офицер и царски човек!? Така можеха да мислят само хора с малки глави, невежи, големи егоисти! А забравяха, че Борис Сарафов, Тома Давидов, Димитър Стойков, Константинов, Папанчев, Парашкев Цветков, Иван Попов и приятелство, и приятелство, и те бяха офицери, които създадоха Илинденската епопея!
За да се види манталитетът на някои тогавашни фактори, ще посоча на следния пример: На историческия конгрес в село Смилево е присъствал делегатът и на Прилепския революционен район. Такъв е бил районният войвода Петър Ацев, който е гласувал за вдигане на Илинденското възстание. Когато въстанието избухна и обхвана стихийно цялото Битолско, за голямо съжаление и учудване, само Прилепският революционен район, който
97
приспадаше към поменатата революционна област, не взе никакво участие във великата борба.
Подобно деяние се зове измяна, а виновните не са нищо друго освeн клетвопрестъпници.
Поради своето нравствено малокръвие и личен егоизъм прилепските "войводи" Георче Петров и Петър Ацев лишиха Прилепския район от честта, от славата и изпълнението на отечествения дълг, каквото безпримерно саможертвувание проявиха районите Крушовски, Кичевски, Охридски, Ресенски, Битолски, Преспански, Лерински и Костурски. Пред масовото избиване на населението и опожаряване на селата от съседните въстанали околии, поменатите "войводи" през всичкото време се държаха като зрители и техните пушки не гръмнаха.
Подобно малодушие и безучастие ние виждаме и по-късно. Паметно е по своята упоритост и кръвопролитие двудневното сражение през лятото на 1907 година на местността "Ножо", близо до село Ракле, югоизточно от Прилеп. Една голяма революционна чета биде издебната и обградена от редовен турски аскер, командуван от известния в последствие Енвер бей. На поменатата висота "Ножо" намериха своята славна смърт 50 доблестни юнаци (между които около 15 деца юнкери от Софийското военно училище). Виновници за погубването на тия свидни македонски рожби са войводите Петър Ацев, Таню Николов и Христо Цветков, които макар и да се намирали на не повече от 500-600 метра от полесражението и да са разполагали с една внушителна група четници (техни телохранители), абсолютно не предприеха нищо за да помогнат и спасят погиващите свои другари, па макар и с цената на своята собствена смърт. Повече от достоверно е че тия трима "войводи" спокойно са гледали избиването на славните борци, ала нито у едного не хванало кураж да изпразни в гърба на турците своята пушка!
Ако на мястото на поменатите "войводи" стояха офицери и подофицери, последните никога не биха извършили подобна подлост и измяна към своите другари.
Македонската борческа история е богата с примери. Ние там срещаме чети, които са изпадали при много по-трудни и по-непреодолими условия, но водени от офицери и подофицери, у които съзнанието на дълг и чувство не са затъпени, - всякога с чест и с достоинство са излизали от подобни затруднения. Или всички са погинвали или всички са се спасявали. Жертвувайки живота за другарите си, намериха своята славна смърт доблестните войводи подофицери Михаил Попето, Марко Лерински (Георги Иванов), Георги Николов, Колю Вълчев, Пешо Стоянов, Йордан Василев, Манол Стоянов, Панайот Райнов и офицерите-войводи Петър Начев, Васил Мутафов, Тодор Саев, Софроний Стоянов, Борис Сугарев, Димитър Милев, Панайот Константинов, Тома Давидов, Папанчев, Тодор Христов, Атанас Янков, Лука Иванов и приятелство.
Във Велешко останах със 17 другари, между които и подофицерите Йордан Василев, Панайот Райнов и Никола Христов. До моето идване за велешки районен войвода минаваше Николай Делчев, който през зимата на 1902 година заминал за България да купува оръжие и не се завърна. Той остана в Малешевско с Чернопеев.
Завзех се с всички сили да стегна организацията във Велешко и да внеса еднаквост в разбиранията и в работата. Всякога придружаван от смелия и безгранично предания на делото Иван Наумов от село Ораовец, аз обиколих почти всички села около Клепа планина:-Хвойница, Краинци, Скачанци, Грънчища, Дворища, Чичево, Попадия, Подвис, Владиловци и Припор. Посетих и Бабунските села Степанци, Nреовдол,Поменово, Оморани, Извор, Стариград, Крива-Круша, Еловец, Чашка, Мартулци. От последното село е родом ренегата Иван Бабунски, който на скоро бе минал на служба у сръбската пропаганда.
На всякъде бивах посрещан най-радушно и аз съм запазил най-мили спомени за дейността ми във Велешко. За централно място имах селата Ораовец и Скачанци.
По това време, до колкото си спомнювам, начело на Велешкия революционен комитет стояха учителите Петър пАрсов, Йордан Васков, Тодор Оровчанов, Гьошо Коцев, Андон Димов и гражданите Ангел Будинков, Корабароав и Коце Пейков, последният брат на Тодор Пейков, убит през 1902 година при село Бегла (Царевоселско).
На два пъти слезнах във Велес по организационна работа, преоблечен в свещенически дрехи. Брадата и косите ми бяха доста пораснали, та можех да минавам за поп. Първият път гостувах точно срещу турския военен лазарет, в къщата на градинарите (бачаванджиите) братя Пано и Коце от с. Карабунище, единият от които имаше син учител, член на комитета. Вторият път гостувах у Тодор Оровчанов, около българското училище, в горната Крепневска махала. Дързостта ми отиде до там, че си позволих с велешани да присъствам в черква на литургия, в училището на литературно утро и по гости из целия град. Велешани ми обърнаха вниманието със своята просветеност и културата си и със своето родолюбие. Прост човек не
98
срещнах. Някога Велес е бил цветущ град и е търгувал с Австрия, Германия, Франция и Англия. Имало е голямо благосъстояние. Със спиране на панаирите и с прокарването на железницата, градът е започнал да замира. А след освобождението на България Велес окончателно пропаднал в търговско отношение. Повечето от половината граждани се изселили в България. Градовете Кюстендил и София са пълни с велешани. А има ги и в Скопие, и в Солун и по цела Македония.
При последното ми слизане в града научих за трагичната кончина на Гоце Делчев. Няколко дни преди тая злокобна вест бяха извършени в Солун страшни атентати, които разтърсиха цяла Турция. В своето безумие властта предприе масови арести на граждани и селяни. Македония бе превърната в един обширен затвор.
Към края на април, през тия смутни дни, получих нареждане да замина с 5-6 момчета за Скопско и да поема ръководството на тоя район. Работите там не вървели добре. Учителите Илия Ращанов и Димитър Ганчев, стоящи на чело на организацията, били арестувани, а третият техен другар, Никола Пушкаров, успял да се откопчи от ръцете на турската полиция и преминал в България.
Велешани не ме пускаха. Те бяха доволни от моята работа. Па и мен не ми се отиваше. Свикнал бях. Но за да не бъда обвинен в укриване и в боязън, реших да замина. Мрачни мисли и зловещи предчувстви я ме душеха. Чувството на страх пред неизвестността никога не бе ме завладявало в такава остра форма.
Четата оставих под ръководството на Иван Наумов, от с. Ораовец и на симпатичния учител в с. Скачанци Пано, родом от Тиквешко. С мен взех подофицера Никола Христов и още 5 момчета. Оръжието и дрехите ми се препратиха до село Новачани, майсторски загънати и поставени в свитъци от купени нови рогозки.
Брадата обръснах и косите подстригах. Облечени във велешка селска носия, с превързани като чалми кърпи на главите, с препасани и запретнати престилки (по велешки - фути), яхнали на магарета и размесени между няколко десетки селяни - пазарджии, ние се понесохме към село Новачани, където стигнахме на мръкване.
Почти на влизане в селото срещнахме яхнал охранен жребец някакъв си бей, собственик на чифлик в ближното село Сопот, който носеше преметната гръцка карабина. Той ни напсува и удари първите неколцина с камшика си, дето не слезнахме от магаретата и не го поздравихме с темане (вдигане на дясната ръка към челото) и не му казахме обичайното приветствие:-много години да си жив, бег! Турчинът сигурно би заплатил със живота си псувните и ударите върху нас с камшика си, ако не стрелнах и не спрях с погледа си подофицера Никола Христов. Последният се готвеше да се хвърли от зад върху бея, да го събори от коня и да го удуши. От това нищо по-лесно нямаше за Никола, който беше силен, пъргав и жилав като тигър. Той служеше в 4 конен Ямболски полк, когато тръгна с мен. Отпосле Никола призна че сърцето му заиграло, когато видял под бея охранения жребец и неговата къса карабина, които много му харесали.
В Новачани преспахме и останахме да денуваме. Беше 1 май. Според обичая почерпиха ни с варено прясно мляко и с люта гроздова ракия. Селската премяна оставихме и облякохме четнишките си дрехи. Bечерта с куриери заминахме към Скопско. Минахме високо над Катлановските топли бани и през село Брезница насочихме се на изток. В зори стигнахме в голямото българско село Тръстеник, разположено терасовидно на източните склонове на Гюришката височина. Под нас се разстилаше родното Овчо-поле, сред което се виждаше градчето Свети Никола. На югоизток от него подаваше се осамотеният като египетска пирамида връх Богословец, а в страни ясно се виждаше вълнообразното Кумановско поле. През един горист рид на северо-запад се намираше и Гюришкият монастир Св. Богродица. Тук всички гори са чимширови (зеленикови). Какво богатство, какво чудо!
В Тръстеник посрещнати бяхме от ръководителя Ефремчо, пъргав, буден и интелигентен селянин. С него бях се запознал в монастиря още през март, заминавайки към Вардар. Той беше взел и участие в пленяването на турските джандарми от поста при с. Сушица.
С четицата в няколко дни спохождах селата Круша, Грамаданци, Жидимирци, Дивле, Коняри на река Пчиня, Сушица, Малино, Крушица, Преод и Сопот, - разположени околовръз на Гюришкото възвишение. Неразделен другар ми беше Ефремчо, от с. Тръстеник, който за да ми бъде в услуга бе изоставил на произвол и дом и полска работа. Голямо въодушевление бе обзело и големи и малки. С един религиозен мистицизъм населението посрещаше и се отнасяше към всички събития, що ставаха около му. То бе убедено, то вярваше, че краят на неговите страдания, мъки и унижения е близък. В селата Тръстеник и Дивле нямаше никакви чифлици и селяните бяха здраво организирани. За тоя край тия две села представляваха цели
99
крепости. В тях намираха сигурно прибежище всички подозрени или преследвани от турската власт от Скопско и Велешко.
Отрадно впечатление ми направиха със своята природна интелегентност, безупречна деятелност и рядка самоотверженост ръководителите Велко от с. Грамаданци, Милан от с. Жидимрици, Ефремчо от с. Тръстеник, Григор от с. Сушица, Мане и братята Трайко и Лазо от с. Дивле. Последният е известния войвода Лазо Дивлянец, който преди две-три години погина в лют неравен бой с новите поробители на родината му.
От ръководителя Велко от Грамаданци узнах, па и селяните потвърдиха думите му, че техния бей - чифликчия бил доста добър, състрадателен и закрилник на християните. Той знаел за съществуването на революционната организация и не само не преследвал съзаклятниците, но дори тайно и чрез ръководителя, щедро внасял своята лепта. Съветвал селяните към благоразумие. А управителя на чифлика му, кехаята Хюсеин, бил посветен в делото и в негова пълна услуга. Тия разкази ми изглеждаха странни и невероятни, като някоя легенда!
Поменатите добри турци са били спечелени за делото от бившите войводи Диме Стоянов (Берберчето), от гр. Велес и Боби Стойчев от гр. Дряново, подофицер от 18 пех. Етърски полк, които са имали няколко срещи и са гостували в чифлика.
С мое съгласие Велко доведе при мен поменатия кехая. Хюсеин-ага бе строен, благообразен, над средна възраст, с побелели коси и мустаци. Той се държеше непринудено свободно и говореше безпогрешно български (помак от Гостиварско). Тип чисто славянски. Бе природно умен, духовит и добър като господаря си. Похвали ми се, че познавал войводите Диме и Боби, които били "мощне арни люде". За доброто приятелство Боби му дал револвера си наган.
Според Хюсеин-ага на земята нямало закон и правда, за това и народа се надигал. Появата на Организацията била Божа работа. Той се привърза към мен и се зарадва, когато узна че аз съм живял в Русия. Оказа се че и Хюсеин-ага по неволя проживял в Московията повече от две години. През Сръбско-турската война 1876 година той бил войник (аскер) и като ранен попаднал в плен около град Алексинец. Изпратен бил на лечение в Русия, в гр. Харков. Запазил бе най-добри спомени от своето пленничество, където бил гледан като свой брат. Някаква стара сестра милосърдна обикнала го като свой син и постоянно му чела от някаква книга приказки за Господ (сигурно евангелие). Понеже знаял български, руските доктори го направили преводчик (терджоманин). На русите всичко разбирал, па и те го разбирали. Това обстоятелство много го очудваше.
Не за да подкупя, а защото го обикнах тоя чистосърдечен и симпатичен човек, подарих му часовника си. Хюсеин-ага те можеше да се нарадва на тоя прескъп подарък, заявявайки най-искренно, че и валията в Скопие немал такъв "саат" (часовник). Часовника наистина заслужаваше внимание. Той бе военен и за нощни походи. Купих го в Кюстендил в навечерието на заминаването ми. При натискане на една малка пъпчица, часовникът звънливо удряше толкова пъти, колкото бе часа и изминатите минути. На Хюсеин-ага дадох почти силом още 4 лири, с които да направи за натъпващия байрам за себе си и за домашните си нови дрехи. В неговите очи аз израснах твърде много. Пред селяните наричал ме дервиш (отшелник-светец, който живее само за хората).
Когато след няколко време, разхождайки се в Скопие по организационна работа, случайно попаднах в ръцете на турската полиция като скитащ се руски калугер, тогава добрият Хюсеин-ага не само не ме предаде, но бе взел всички мерки, за да остана аз неоткрит.
Едно обстоятелство имаше, което твърде много ме огорчаваше и ме хвърляше в отчаяние, - това бе липсата на какво годе оръжие по селата. За Прилепско от Пере Тошев знаех и върху това той ми обърна внимание при заминаването ми, че околията е бедна откъм оръжие. Във Велешко и в Скопско сам виждах с очите си, че в селата нямаше никакви пушки, дори за лична самозащита. Навсякъде и от всички селяни чувах един и същ вик:-Господине, дайте ни пушки, пушки. Не виждате ли че сме с голи ръце! Какво възстание ще правим?
И наистина. Толкова години беше се работило, грамадни парични средства бяха се събрали от това безропотно население (по една лира и четвърт на мъж за пушка), а срещу това нищо не им беше дадено.
А което беше най-лошото, залъгваше се наивното население, че оръжието е вече купено, складирано край границата и наскоро ще пристигне и раздаде.
Неволно си задавах въпросите: - Какво е направено със събраните грамадни народни средства? Кои са тия светотатци, които са дръзнали да разпилеят средствата на роба за съвършенно други цели, а не за оръжие?
100
Каквото и да се говори, каквито и мотиви да се търсят и изнасят за оправдание, нищо не може да извини отговорните лица в казаните околии за неснабдяването населението с оръжие. Както пред собствената си съвест, така и пред тая на народе те ще останат неотчетени за горното престъпление.
Ако Охридско, Кичевско, Крушевско, Битолско, Леринско, Костурско успяха да се снабдят с пушки, даже в надвечерието на въстанието, това много по-рано можаха да сторят ръководителите на Прилепско, Велешко и Скопско, защото тия райони стоят много по-близо до България, от където главно се купуваше и доставяше оръжието. Но види се липсвало е желание, далновидност и воля.
Това са донякъде причините за възникналите раздори сред "централисти" и "върховисти" и раздялата на македонските дейци на две течения. А не защото е имало или са се явили идейни различия между дейците. Възстанията от 1902/1903 години и освободителните войни 1912/1913 - 1915/1918 години додоха да подчертаят, че върховисти и централисти не са съществували абсолютно никакви принципиални различия нито в целите, нито в задачите, нито в средствата. Напротив, тия събития изобличиха и свалиха маската на вдъхновителите и виновниците на раскола сред македонските дейци.
101
ХIХ. СЛИЗАНЕТО МИ В СКОПИЕ И МОЕТО ЗАЛАВЯНЕ ОТ ТУРЦИТЕ - ЗАТВОР - ЗАСТЪПНИЧЕСТВО НА РУСКИЯ КОНСУЛ МАНДЕЛСТАМ - ОСВОБОЖДАВАНЕТО МИ - ВРАНЯ, БЕЛГРАД, ЛОМ, СОФИЯ
В началото на месец май един младеж, ученик в аптеката на Милан Генов в Скопие, посред бял ден стреля върху българина-търговец на дървен строителен материал Стоян Джолев, когото за щастие не случва. Посегателят веднага бива заловен от турската "полиция и подложен на непосилни" мъки и изтезания, дава чудовищни показания пред властта. Последваха нови арести на българи. Поради тая и други причини възникнали бяха недоразумения между стари и млади. Градското ръководно тяло ме повика в Скопие, за да спомогна за изглаждането на острите отношения и да обуздая някои луди млади, които с необмислените си и прибързани постъпки, вместо да изписват вежди, изваждаха очи.
Един или два дена преди праздника Св.Кирил и Методий, предрешен като селски учител, пристигнах в Скопие. Четицата с подофицера Никола Христов оставих в с. Брезица. Отседнах в дома на богатите земевладелци братя Димашкови, живущи на десния бряг на Вардар, към гарата. Укривах се още в къщите на Иван Самарджията (Ени махле), у братя Стоянови, близо до черквата Св. Спас и у братя Драгомановци. В къщата на Димашковци и Драгомановци уредиха се две три събрания. Запознах се с местните учители Галев, родом от с. Маврово (Гостиварско), Александър Битраков, родом от гр. Охрид, Атанас Ковачев, родом от с. Белица (Разложко) и с гражданите Стефан Петров, Кралю Хаджи Марков, Том Тополов, Гьошо Бунов, Иван Анчев Самарджията, Китинчев, Милан Генов, Цветан Николов и още много. Повечето от поменатите влизаха в ръководството на градския революционен комитет, който същевременно бе и окръжен. Като членки на същия комитет бяха и госпожиците учителки Люба Кюпева, (сега госпожа Д-р Руменова), родом от гр. Велес, Славка Чакърова, (сега госпожа Пушкарова), родом от гр. Струга, Юстинияна Канефчева, родом от гр. Охрид, Божова, родом от гр. Серес.
Участието на тия самоотвержени девици в революционното движение ме трогна до сълзи. Чувствувах се горд и като македонец и като българин, че Македония има своите героини - спартанки. Чувах, че поменатите доблестни македонки били най-преданните, най-ревностните и най-смелите работници на Организацията. Какъв назидателен пример за нас мъжете.
Скопяни настояваха:
1) Да се действува в Солун и в София за отлагане на общото възстание за по-благоприятно време, когато поне 50%от организираното и способно население ще бъде въоръжено.
2) Да се засили набавянето на парични средства, с които в най-скоро време да се закупят пушки и други бойни материали.
Из Скопие се движех свободно, правейки неочаквани визити на по-заможните българи, които подканвах да бъдат по-щедри в пожертвуванията в полза на освободителното дело. На всякъде братски ме приемаха, изслушваха и от сърце обещаваха, при поискване веднага да внесат разхвърляният им налог. При тия визити придружаваха ме доблестният старец Кралю Хаджи Марков, по-големия от братята Димашкови, един великан българин и скромният и самоотвержен Иван Анчев Самарджията. Използвах случая да споходя директора на ?перово?.
След празника окрилен и въодушевен напуснах Скопие и заминах към четата. Спътници ме бяха свещенника от с. Кожле Тодор Поп Андреев, неговия брат Перко и ръководителя от с. Тръстеник Ефремчо, с когото случайно се срещнах в града и се наговорихме да пътуваме заедно. Отбихме се в с. Кожле на гости у попа, където и преспахме. На другия ден същите потеглихме за с. Брезница при четата. Последната предния ден се бе изместила към Гюришкия монастир Св. Богородица. Решихме да продължим пътя денски за към монастиря. Близо до с. Жидимирци на среща ни се зададе деврие (междуселски патрул), от 10-15 войника с едни офицер. Попът и брат ми щом съгледаха идящото по посока към нас деврие, като спрели се спуснаха в близкия дол и избягаха. Турците видяха това и започнаха да викат по бягащите да спрат. Неколцина се спуснаха да ги гонят и гръмнаха по тях.
Ефремчо и аз продължавахме спокойно да се движим по пътя. За съпротива от наша страна и дума не можеше да става, защото никой не носеше оръжие. Това обстоятелство доста много ме измъчваше и опечаляваше, но от друга страна можехме спокойно да минем пред турците като хора мирни и благонадеждни. За благовременно бях предупредил и внушил на другарите си, в случай на задържане и разпит, да казват, че из пътя съм ги настигнал, по рано никога не са ме виждали, не ме познават и язика ми не разбират.
Не бяхме извървели и 150 крачки, намерихме се оградени от въоръжени турци, водени от един мюлязимин (подпоручик). Това бе деврието. Отведоха ни в с. Жидимирци и без да ни разпитват, задържаха ни в кулата на тамошния кехая Реджеб-ага.
Към свечеряване мерна се при нас ръководителят Милан, който ни даде да разберем, че кехаята Реджеб-ага бил го натоварил да ни шпионира. Каза ни да се държим здраво. Попът и брат му били настигнати към с. Катланово и освободени, оправдавайки бегството си, че били
103
се изплашили. Същият добави, че офицерът имал намерение да ни бие и ни принуди да признаем, по каква работа се движим из селата. Ала кехаята се противопоставил. Милан ни остави хляб, извара с парливи чушки и една стомна вода.
Спомних си тогава, злокобните предчувствия преди да напусна Велес. Измъчвах мозъка си за да намеря изход от това унизително пленничество. Не можех да си простя, че то у мен не хвана кураж да из бягам заедно с другите. Мислих чрез Милана да наредя, да се повика четата, която съвместно с милиция от ближните села да нападнат кулата и ни освободят. Но видях, че тоя мои план е неизпълним, защото, до като куриерът отиде до монастира, до като намери четата, до като последната събере милиционери и тръгнат за Жидимирци, потребни бяха най-малко 10-12 часа време. Нощите бяха малки и до разсъмване оставаха някакви 6-7 часа. Друг изход не намерих, освен да се самоубия. На това решение се спрях със всичкото съзнание. Сметнах обаче, да изчерпя всички възможни и допустими средства и след като се убедя в безизходността, тогава да глътна силна доза стрихинин и да турна край на бурния си живот. Бях спокоен, защото се чувствувах господар на себе си.
Поисках да слезна на двора, за да се разведря. Позволиха ми, като изпратиха Милана да ме следи. Минавайки през дългия коридор, чух да се свири на тамбура и някой от турците доста сносно пееше българската песен:
-- Кинисала мома за вода (2)
Со две стомнички шарени (2)
Накачила горе планина (2)
Край Димково бачило (2)
. . . . . . . . . . . . . .
На двора се бавих 10-15 минути. Пришепна ми Милан, че кехаята Реджеб-ага бил весело настроен, той свирел и пеял и живо се застъпвал за нас пред офицера, който искал още през нощта да ни води за Скопие (сигурно из пътя да ни избие, под предлог на опит за бягство). Повтори ми да се държа здраво и да не проявявам никакво малодушие. Когато се завърнах, в стаята не заварих Ефремча. Повече от час бе минало и бях задрямал, когато се завърна Ефремчо. Той бе с разплакани очи и с подути бузи. Разбрах, че е шамарен, но и от едва уловимата му усмивка се досетих, че той се е държал добре при разпита и не е казал нищо по мой адрес.
Отведоха и мен в стаята на Реджеб-ага, дето от дясна страна край огнището, на мека постелка, се беше изтегнал офицера, а зад него седяха кръстато още двама чауши (старши). Поздравих ги с приветствието: "здравсвуйте". Подпоручикът още на вратата ме посрещна троснато и с думите: - Пули вамо, даскале! Я сум много арен чоек, ама и коски знам да кършам! Жими вера!
Проявих неочаквано самообладание и спокойствие. Вместо към подпоручика, който така люто ми се заканваше, аз бях се обърнал на ляво към кехаята, комуто започнах да говоря на руски, правейки му комплимент, че хубаво свири на тамбура, а още по-хубаво пее. Това моя самообладание и чуждия язик, на който се изразявах, озадачиха твърде много турците. Поканиха ме да седна. Дадоха ми ракия, цигари и кафе. Отказах. Започнаха да ме разпитват един друг: от каква народност съм и какъв язик говоря. Повикаха най-сетне Милана на помощ, когото накараха да ми говори на български, та дано той да узнае, какъв съм и то къде съм.
След дълги увъртания и усуквания, не разбирайки уж български, казах, че съм от Русия, чист русин, кандидат за калугер и че съм минал през Сърбия, за да отида в Дечанския сръбски монастир Св. Стефан, или Св. Гора. А сега временно уж отивах за Гюришкия монастир Св. Богородица. Твърдях, че до с. Котланово бил съм самичек. Нагоре случайно настигнал съм случайните спътници: един свещенник и двама селяни.
Когато Милан съобщи на турците, че аз съм от Русия, по народност русин, те останаха като гръмнати. Изведнъж отношенията им се промениха към мен. Станаха прелюбезни, внимателни и дори кехаята ми отстъпи мястото си край огнището. Чувах, когато си говореха и произнасяха няколко пъти думата "рус табаасанда" (руски поданник). Реджеб-ага направи бележка на подпоручика, за дето ми се заканваше и задето беше шамарил Ефремча, когото познавал като комшия и добър човек. По заповед на подпоручика извикаха Ефремча и започнаха да го гощават с ракия, с цигари и с кафе, а за нанесения му побой нито дума.
Служейки си с Милана за преводчик, наивните турци полюбопитствуваха да знаят, голяма ли е Русия, много ли народ има, по-голяма ли е от Турция и от "Чин Мачин" (Китай)? Истина ли е, че руския цар имал войници "ям-ям аскери" (циклопи-еднооки)? и пр. и пр.
(Тук завършват спомените на Константин Николов Кондов, така както той ги е написал, прекъснати от неговата неочаквана и внезапна смърт - 21 май 1929 година. Следващите
104
страници са написани от мен, неговия син Никола Константинов Кондов, така както той приживе ми е разправял своя живот и своето участие в македонското освободително движение и във войните 1012/13 и 1915/18 години.
София, зимата 1942 година.)