- ПРОДЪЛЖЕНИЕ, дописано от сина на Константин Кондов – Никола Кондов 106
20. Легална дейност през годините 1899-1902 109
21. Отдръпване от активна революционна дейност - Учителстване в габровската Априловска мъжка гимназия 1903-1908 г. г. - На административна служба 1908-1911 г. г. - Участие във войните 1912-1913 и 1915-1918 г. г. - Следвоенни години - Смърт 112
ПРОДЪЛЖЕНИЕ, ДОПИСАНО ОТ СИНА НА КОНСТАНТИН КОНДОВ – НИКОЛА КОНДОВ
Въпреки благосклонното държание на началника на деврието към арестуваните след декларацията на баща ми, че е руски поданник, същият началник не се решил да ги освободи в селото, а решил да ги предаде на полицията в Скопие, която да определи тяхната съдба. На заранта двамата арестувани, баща ми и Ефремчо, били отведени в Скопие и предадени на тамкашната полиция на разпореждане и определяне на тяхната съдба.
За инцидента - арестуването на баща ми и ръководителя на Организацията в с. Тръстеник, Ефремчо, Районният комитет на В.М.Р.О. в гр. Скопие е бил веднага надлежно уведомен. Като заедно с това е било съобщено, че баща ми се е представил за руски монах пътуващ за Св. Гора идвайки от Сърбия, но е без паспорт.
С получаването на това известие Комитетът веднага взема мерки за уреждане освобождаването на задържаните. Учителят Атанас Ковачев и учителките Люба Кюпева и Славка Чакърова се явяват при новоназначения и наскоро пристигнал руски консул Мандельстам, за да го предупредят за създаденото положение от показанията на баща ми и да измолят неговата намеса пред турските власти за освобождаването на баща ми и ръководителя Ефремчо.
В същото това време турската полиция, от една страна уведомява руския консул в Скопие, че е арестувано едно лице, което се препоръчва за руски поданик, но у което не са намерени никакви документи доказващи това му твърдение, а това от друга страна отпочва нов разпит на задържания Ефремчо, за да установят обстоятелствата на съвместното пътуване на двата с баща ми.
Разпитът на Ефремчо продължил едни-два дена, като е бил съпроводен с жесток побой, за да бъде сломена неговата упоритост и твърдост. Но той все пак успял да издържи побоя и не казал нищо повече от онова, което вече бил казал при разпита в с. Жидимирци, а именно: че с баща ми са се настигнали по пътя и че баща ми, понеже не познавал пътя, се присъединил към него, още повече, че Гюришкият монастир, се намирал в землището на неговото родно село Тръстеник. При връщането си в кауша, където са били държани заедно с баща ми, Ефремчо му казвал, че за да може да издържи нанесения му побой при разпита, той си повтарял по време на боя: д.. е душа няма, д... е душа няма". Това държание на Ефремчо го спасило и той след едни-две дена е бил освободен окончателно и си заминал на село. Тъй като до освобождаването на Ефремчо руският консул в Скопие - Мандельстам, не се явил в полицията да потърси баща ми, последния бил прехвърлен от полицията в затвора, който се е помещавал в прочутия Куршум хан. В затвора баща ми е бил настанен в най-добрия кауш на затвора. В тоя кауш били задържани само мохамедани с добри връзки с управляващите кръгове. Между другите затворници се намирал един бошняк - убиец на руския консул в Скопие - Щербин, предшественик на Мандельстама. Той се бил наложил като старши на кауша и веднага взел баща ми под своето покровителство. Смятам, че баща ми като руснак и руски поданник, ще може да облекчи по някакъв начин неговата съдба, тъй като се страхувал, че ще бъде предаден на руските власти.
Мандельстам - руският консул в Скопие, се заинтересувал от съдбата на баща ми едва десетина дни след неговото довеждане в Скопския затвор - към края на месец май. За да бъде подтикнат към тази стъпка, трябва да се благодари на настойчивостта на человеколюбивите и родолюбивите учителки Кюпева, Чакърова и Канефчева. Те на няколко пъти отивали при Мандельстама и са молили да прояви загриженост за съдбата на баща ми, като са му изтъквали, че от тия грижи само ще спечели авторитета на Русия.
Същите учителки, няколко дена след арестуването на баща ми и довеждането му в затвора в Скопие, са уведомили майка ми за случилото се, а именно, че баща ми се намира задържан в Скопския затвор, но че за него е заинтересуван руския консул там и че се надяват скоро да бъде освободен. Съобщението те са направили чрез австрийската поща. Отвореното писмо, на което е направено това съобщение е още запазено в архивата на покойния ми баща. Само в Турция от преди Балканската война може да бъде извършено такова нещо. На отворено писмо да се съобщава за съдбата на един затворник, който под чуждо име е арестуван и който се търси от властта като опасен рушител на обществения ред.
При първото си посещение на баща ми в затвора Мандельстам е бил придружаван от Скопския валия. При това си посещение Мандельстам е заявил, че ще направи справки в Русия за баща ми и след получаването на отговора, ще реши какво да прави понататък. Все пак посещението е имало благотворно отражение върху съдбата на баща ми и неговото положение в затвора. Веднага след напущането на затвора от Мандельстама и валията той е бил изваден от общия кауш и настанен в отделна стая - светла проветрива, близко до канцеларията на затвора. Дадена му била свобода на движение в помещението на затвора –
107
винаги е могъл да се движи из двора на затвора, без да е придружаван от някого. И понеже е нямал свои близки в Скопие, а е минавал за монах, управлението на затвора е поканило и разрешило на Скопското църковно настоятелство да поеме грижата за него. Да му бъде донесено бельо и завивки; да му се вземат дрехите за пране; да му се носи ежедневно храна и т. н. Също така консулът, за да запази авторитета на страната си пред турските власти, още същият ден, чрез драгоманина на консулството е изпратил на баща ми една малка сума пари за лични разходи. Тази сума му е била връчена от Районния комитет чрез поменатите вече учителки. Баща ми веднага раздал получената сума на прислужниците и заптиите на затвора, като се мотивирал, че той като Божи сужител не се нуждае от пари, щом като са му осигурени подслона и храната. А това той получава от управлението на затвора. Тази му постъпка още повече усилила неговия авторитет между турците.
При тази обстановка протекло времето до средата на следния месец юни. Въпреки непрестанните и настойчиви молби на Организацията, в лицето на Районния комитет, да разреши окончателно въпросът с баща ми, Мандельстам проявявал нерешителност при вземане на окончателно становище по въпроса за съдбата на баща ми. Той на няколко пъти посещавал баща ми в затвора, водил дълги разговори насаме с него, спорили по македонския въпрос и държанието на Русия по него. В тези си разговори на саме с него. В тези си разговори Мандельстам е защищавал тезата, че македонците нямат оформено национално самосъзнание и че етнически те са по-близки до сърбите. Хвърлял е упреци, че българите са се проявили като големи неблагодарници към Русия като освободителка. Че македонското революционно движение създава големи неприятности на Русия и руското правителство не само при отношенията му с Турция, но и при отношенията му с Великите сили. Тъй като всички Велики сили обвиняват руското правителство, че то задкулисно поддържа и инспирира македонското революционно движение с оглед далечните интереси на своята външна политика - излизане на Средиземно море. И че въпреки че Македонската организация не е приятелски настроена към Русия, иска от него - представителя на Русия, да освободи един неин активен деец. Искал и Македонската организация и България да прояват известна въздържаност и разбиране към положението на Русия, която в този момент има да разрешава свои големи въпроси - зараждащия се конфликт с Япония в Далечния изток и своето усилено превъоръжаване.
Един ден - няколко дена преди края на месец юни, Мандельстам дошъл отново в затвора, придружен от австроунгарския консул в Скопие Богомил Пара и повели пак един от обикновенните си разговори. Към края на разговора Мандельстам взел баща ми под ръка и така, намирайки се между двамата консули на двете съперничащи си в Македония Велики сили, баща ми бил изведен от Куршум хан и освободен, без от страна на турската власт да бъде направена каквато и да било пречка. Така леко и безпрепятствено баща ми бил освободен, след като прекарал повече от четиридесет дни в затвора.
Тъй като същият ден е нямало влак от Солун към Белград, през където решили да го изведат от Турция, баща ми останал да преспи в австро-унгарското консулство, като гост на консула Б.Пара. На следващия ден, втория от освобождаването му от затвора, придружен от драгоманина на руското консулство и снабден с лични документи от консулството, за да може да премине през Сърбия и със средства отпуснати от Комитета, за да може да се прибере в България, баща ми заминал за Сърбия. Драгоманинът на консулството придружил баща ми до гр. Враня, от където се завърнал в Скопие. Сръбските власти, обаче не позволили на баща ми още същия ден да продължи пътуването си за Белград и от там за България, а го задържали два дни във Враня. Едва след това под полицейски надзор го препратили до Белград, от където, без да му позволяват да се отбива в града с параход на австрийското параходно дружество отпътувал за България - Лом. В Лом баща ми пристигнал на 2 юли късно след обяд и на следния ден 3 юли (ст. ст.) 1903 г. с файтон е продължил за София, където пристигнал същия ден късно вечерта.
От родителите си той узнава, че в семейството му се очаква наскоро радостно събитие, а именно явяването на нов член на същото. Без да чака да си почине и да се възстанови от преживяните изпитания и напрежения, още на 5 юли той тръгва за Габрово при семейството си. Пътувайки непрекъснато баща ми пристига в Габрово на 6 юли (ст. ст.) преди пладне, когато вече радостното събитие е било факт от няколко часа. И той, който през месец февруари 1903 г. заминавайки за Македония оставя само една невръстна дъщеря, връщайки се заварва семейството си увеличено и с един син.
108
ХХ. ЛЕГАЛНА ДЕЙНОСТ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ 1899-1902
Нямайки възможност, поради внезапната си смърт, да огледа добре написаните от него спомени, баща ми е допуснал в тях известни непълноти, особено що се отнася до неговата легална дейност във връзка с македонското освободително дело през годините 1899/1902 г. и аз смятам, че ако тези непълноти се се запълнят, веригата на неговия бурен живот ще бъде по-добре изплетена и неговия характер и мироглед, ще бъдат по-ярко очертани и поради това си позволявам да извърша това попълване.
Като учител в гр. Габрово в мъжката гимназия баща ми се заема с организационна дейност - организиране на македоно-одрински благотворителни дружества и стрелчески дружини към тях. Успоредно с тази си организационна деятелност той развива усилена дейност по събиране на оръжие и муниции, а също така и парични средства за македонското освободително движение. В тази си деятелност, а особено в събирането на оръжие и муниции, той е намирал извънредно силна и ефикасна подкрепа от офицерите от близкия гарнизон, някои от които са били негови съученици от Военното училище. Те са му предавали пушки и патрони за нуждите на четите и населението на Македония. Тия пушки по-нататък той е препращал в София, на Комитета, а Комитетът разпределял пушките и патроните с оглед тяхното най-добро използване. До преди десетина години в нашия дом все още се пазеше един червен сандък с размери 1.00х0.80х0.60м., който сандък баща ми е получил през 1900 година пълен с манлихерови патрони от офицери, служещи през онова време в Търновския гарнизон.
Особено активна дейност баща ми е развил през казаните години в градовете Ямбол, Ст. Загора, Пловдив и Станимака (Асеновград). В първия град той е бил учител в мъжкото петокласно училище и пунктов началник, а в последните три града работил като идеолог на Върховния Македоно-Одрински Комитет.
В Ямбол той намира много благоприятна почва за своята работа. В 29 пех. Ямболски полк е служил македонецът офицер майор Кръстю Златарев от гр. Охрид, а в конния 4 полк са служили ротмистър Йордан Наумов от гр. Прилеп, роднина на баща ми и поручик Никола Кемилев. Всички тия офицери са били активни членове на Тайното офицерско братство. Освен тяхната подкрепа баща ми е имал и оная на доск орошния командир на 29 пех. полк запасния подполковник Клатнов.
Тия му връзки с офицерите на действителна служба са давали възможност на баща ми да събира за нуждите на македонското освободително дело не само оръжие и муниции, така необходими за въоръжаването на четите и населението, но също така да привлича и лица служили или служащи във войската, предимно долни чинове и подофицери, за да участвуват в четите, заминаващи за Македония. Поради това, винаги в четите с които той е навлизал в Македония е имало по няколко подофицера. Участието на подофицери в четите не само е създавало условия за насаждането и поддържането на една дисциплина на твърде високо равнище и постигане на една почти безукорна организация.
Освен между военните баща ми е имал голямата подкрепа и на гражданството, а най-вече на своите колеги учителите. Всички са били увлечени извънредно силно в тази интензивна родолюбива дейност. Така например в състава на Управителното тяло на Македоно-Одринското дружество в Ямбол, освен баща ми, който е бил негов подпредседател, учител е бил и секретарят на същото, близкият му приятел Михаил Колев. Ентусиазмът, който е обхванал ямболското гражданство е допринесъл извънредно много за това, че подписката за родолюбивия заем за освобождението на Македония и одринско да бъде извънредно сполучливо проведена в Ямбол и съседните му селища. В подписката по тоя заем са участвували не само гражданите, но само гражданите, но също така и много селяни. От продажбата на облигации от тоя заем в района на дружеството са били събрани над 50,000 лева.
Майка ми ми е разправяла, че нейните два сандъка за дрехи са били пълни със сребърни и златни монети, произхождащи от продажбата на облигации на заема. Преди отиването на баща ми в Ямбол там не се е била продала почти нито една облигация. И баща ми е трябвало почти неотлъчно да пази тия пари, докато дойде Лазар Маджаров, за да ги прибере и пренесе в София, за да бъдат предадени на Комитета. И на нея и направило извънредно дълбоко и незабравимо впечатление, което и до днес още не е забравила, че Лазар Маджаров, който е взел и пренесъл тая огромна сума за времето си е дошел първия път - зимата на 1901 година, със скъсани обувки, през които са се виждали краката му, без чорапи и че баща ми трябвало да да му даде свои обувки и чорапи, за да не се простуди. Но той не е посегнал към обществените пари, предназначени за великото дело на освобождението, толкова безкористни и така предани на македонското освободително дело са били тогавашните негови труженици - така много хулените "върховисти" и "слуги на двореца".
110
През есента на 1901 година, след юлския конгрес на македоно-одринските благотворителни дружества в Княжеството, баща ми бива изпратен най-напред в гр. Ст. Загора, а след това в Пловдив и Станимака (Асеновград), като делегат на Върховния Македоно-одрински Комитет. Причината за възлагането върху баща ми на тия два отговорни поста едно след друго е било обстоятелството, че работите на комитета в тия градове на Южна България са били компрометирани от дотогавашните делегати на същия в поменатите градове - Наню Димитров и Павел Генадиев и поради това не вървяли в темп и насока, каквато са налагали интересите на освободителното дело да имат. В Пловдив и Станимака преди отиването на баща ми в тия градове е действувал като представител на Върховния Македоно-Одрински Комитет, както вече казахме Павел Генадиев. Последният, вместо да насочи всичките си усилия за преуспяването на работите на освободителното македонско дело, се посветил единствено на грижите на личното си забогатяване - злоупотреба на организационни средства, запазване на минни периметри, изпращане на разбойнически шайки в Турско и ограбване на тамкашното население - предимно отвличане на добитък.
Сериозността на възложените върху баща ми задачи от Върховния Комитет в казаните три града проличава извънредно ясно и се подчертава от многобройните писма, запазени в неговата лична архива, които той е получавал през посочения период на неговата дейност от подпредседателя на Комитета генерал Иван Цончев и секретаря на същия, капитан Иван Стойчев.
В тия три града баща ми е успял да активизира многобройната македонска емиграция, която почти изцяло е била отблъсната от каузата на македонското освободително дело от непочтенните действия на неговите предшественици, като напълно я спечелва и възвръща към целите и задачите на казаното освободително движение. Баща ми е устройвал там редица публични събрания, свиквал и митинги по повод на турските издевателства и изстъпления върху населението от Македония и Одринско и пр. Тая му активна дейност е активизирала не само емиграцията, но също така и мнозина местни граждани и предимно младежи, като ги е спечелила за идеалите и целите на национал освободителното дело. Може да се каже, че до голяма степен излизането на значителен брой активни дейци на македонското освободително дело от Ст. Загора и Пловдив, а преди всичко на участието на голям брой подофицери от 12 пех. Балкански полк в голямото Илинденско възстание на македонския роб е резултат от дейността на баща ми в казаните градове в смисъл на събуждане и разпалване на националното чувство и чувството на дълг към поробения брат.
Също така и тук баща ми е успял да събере значителни суми по подписката на патриотичния Македоно-одрински вътрешен заем, която подписка е била почти из основи компрометирана в тия райони. От Пловдив баща ми е бил пратен бързо изново за късо време в Габрово от Комитета, тъй като в тоя град са се подвизавали няколко злоумишленици, които са се били снабдили по незаконен път с фалшив печат на Върховния Комитет и са извършвали редица изнудвания от името на същия Комитет. Добрите връзки на баща ми с родолюбивото габровско гражданство му дали възможност бързо и успешно да приключи с тази срамна афера, без да е имало нужда да прибегва до съдействието на официалните власти. Печатът е бил иззет от злоупотребителите и техните деяния, които неоправдано са излагали името на Комитета са били изобличени и направени невъзможни понататък. Иззетият печат е бил предаден на члена на Комитета Йосифчев. По такъв начин доброто име на македонското освободително дело е било изчистено от едно незаслужено нанесено му петно от неколцина алчни и безсъвестни люде. С това името на македонското движение е било запазено в неговата консеквентна чистота, което пък от своя страна е допринесло извънредно много, щото да се укрепи и да се разрастне така, че значителен брой габровци да вземат активно участие в борбите за освобождение на Македония най-напред в четническото движение, а по-късно през войните 1912/13 и 1915/18 г. г. в редовете на Македоно-одринското опълчение и Македонската дивизия.
Легалната дейност на баща ми от този период е била прекъсвана от неговите навлизания с чети в Македония на три пъти, която си дейност той е дал в глави ХIV и ХVI от настоящите му спомени.
111
ХХI. ОТДРЪПВАНЕ ОТ АКТИВНА РЕВОЛЮЦИОННА ДЕЙНОСТ - УЧИТЕЛСТВАНЕ В ГАБРОВСКАТА АПРИЛОВСКА МЪЖКА ГИМНАЗИЯ 1903 – 1908 г. г. - НА АДМИНИСТРАТИВНА СЛУЖБА 1908-1911 г. г. - УЧАСТИЕ ВЪВ ВОЙНИТЕ 1912-1913 и 1915-1918 г. г. - СЛЕДВОЕННИ ГОДИНИ - СМЪРТ
Късното излизане на баща ми от Скопския затвор и връщането му в България едва две седмици преди обявяването на Илинденското възстание, когато всички чети са били навлезли в Македония, от една страна и нарастването на семейството ни, от друга страна на четирима души от които тримата са били неработоспособни - две невръстни деца, едното само на две години, а другото едва на няколко дена. Липсата на каквито и да са други материални възможности за съществуването на семейството ни освен получаваната от баща ми заплата като чиновник, от трета страна. Всичките тия причини са го възпрепятствували да замине веднага за Македония и да вземе участие в разгорялото се там голямо Илинденско възстание.
От есента на 1903 година баща ми бива назначен отново за учител в Габровската Априловска мъжка гимназия. Тук той е преподавател по руски език. На това място остава непрекъснато до 1908 година. И това е най-дългото му заседяване на едно и също място през неговия бурен живот.
След 1903 година баща ми се отдръпва от активна революционна дейност. Причините за това откъсване от активна революционна деятелност са много, но като по-важни измежду тях мога да посоча на следните: Дълбокото разочарование и потресение, които той е преживял, когато Прилепския околийски революционен комитет го е заплашил със смърт, в случай че изпълни нареждането на Централния Комитет и Задграничното представителство на МВРО и влезе с четата си на територията на тоя район като районен войвода. За това свое дълбоко потресение той пише в глава ХVIII от спомените си. В Илинденското възстание са паднали убити най-близките му другари, с които той на няколко пъти е навлизал с чета в Македония, а именно поручик Софроний Стоянов, поручик Борис Сугарев и мичман Тодор Саев. Липсата на тези негови другари, от една страна и разрастналите се след потушаването на възстанието ежби и борби между македонските дейци, от друга страна са създали голяма празднина в неговата душа, която празднина е имала за резултат проявяването на твърде силен скептицизъм по отношение на правилността на изминатия от него дотогава п*ът, във връзка с дейността му по Македонското освободително движение второ. Най-после не по-малко за това му отдръпване от активната революционна дейност е допринесло и събудилото се и твърде много засилило се съзнание за родителска отговорност. Нарастналото семейство е искало и се е нуждаело от неговите непрестанни грижи. Изоставяне на семейството ни без никакви почти средства за съществуване по време, когато той е бил с чета в Македония и в последствие арестуван в Скопския затвор, като даже средствата, които е осигурил за семейството си чрез написване на брошурата "Борбата на македонеца", са били в най-голямата си част злоупотребени от легалните македонски дейци - ръководители на македоно-одринските благотворителни дружества в различните градове на България, не са могли да му дадат смелост повторно за нов опит да ни изостави на волята на чужди грижи.
Баща ми беше роден учител. Учителствуването за него не беше професия, а призвание. И днес още, почти четиридесет години след неговото учителствуване в Габрово, неговите ученици - мъже между 50 и 60 години, говорят с обич и уважение за баща ми, колчем пъти стане дума за него. Всичките, в разговори, изтъкват, че той е оставил дълбоки следи в тяхното съзнание и душевен мир. От тяхните разкази проличава, че тяхния мироглед се е оформил, до голяма степен, под неговото активно влияние. А между неговите ученици от Габрово има хора с различно обществено положение и с още по-различни политически концепции. И въпреки всичко това те говорят с една обич за него и за едно дълбоко и решаващо влияние на баща ми върху тях. При това трябва да се има предвид, че баща ми, както това казах по-горе, предаваше в Габровската гимназия само руски език. Един предмет, който нито е имал решаващо значение за успеха на учениците, нито пък е давал сам по себе си възможност за продължителен и интензивен контакт между преподавателя и учениците. Следователно интензивните и дълбоки влияния и спомени у учениците от баща ми не могат да се отдадат на нищо друго освен на въздействието на неговата личност върху тях. С други думи са резултат на неговите субективни качества като личност, а не на обективните качества на преподавател в даденото учебно заведение.
Както казах, баща ми се беше отдалечил от активна революционна деятелност, обаче нито въпроса за освобождаването на поробените български краища, нито пък съдбата на емиграцията от тия краища в България беха далечни и чужди на неговото сърце и дейност през което и да е време на неговия живот като частно лице или пък като български гражданин или служител на българската държава.
Почти веднага след завръщането си в Габрово той предприема и организира широка помощна акция за пострадалото население от турските жестокости при потушаване на
113
въстанието. Той държи сказки по тоя повод из околните селища. Събират се значителни средства и се предоставят на Върховния Комитет в София.
В Габрово, баща ми и семейството ни остават до образуването на кабинета на Малинов, през януари 1908 година. И никога вече той не успя да се върне в обичното си Габрово, което му беше станало като втори роден град.
В кабинета на Малинов министър на Вътрешните работи бе Михаил Такев, който е имал амбицията да даде на България една некорумпирана и интелигентна администрация. За тази цел той се е обърнал към учителството, в чийто среди демократическата партия е имала голям брой привърженици. В резултат на тази мярка на Министър М. Такев, баща ми беше назначен за околийски началник в гр. Нова Загора, обаче там остана на тая длъжност само няколко месеца и бе преведен на същата длъжност в град Дупница.
Според обясненията, които министър Такев е дал на баща ми за това преместване, то се е наложило от обстоятелството, че Министерския съвет е възнамерявал да проведе последните поверителни свои заседания и съвещания във връзка с предстоящето обявяване на Независимостта на България в Рилския монастир. А монастирят се е считал за тогава за територия на МВРО и министрите са се опасявали от някакви евентуални изненади и по-специално от страна на Яне Сандански. Ето защо баща ми, като бивш македонски революционер е бил избран да осигури безопасността на Министерския съвет по време на почти двуседмичните му заседания и съвещания в Рилския монастир. Може да се каже, че баща ми успешно се е справил с тая задача. По време на пребиваването на министрите в Рилския монастир, което беше през месец юли 1908 година, за което и аз, вече петгодишно дете си спомням много добре, не се случи никакъв инцидент, освен един опит за покушение, лично срещу баща ми. Това покушение беше извършено не далеч от Кирилова поляна, когато баща ми е обикалял служебно да проверява постовете и от другата страна - отвъд Илиина река, би стреляно срещу него с мартинка. Заловеният покушител обясняваше тогава, че стрелял по една сърна, за да я поднесе като подарък на министрите, но че куршума случайно минал покрай баща ми, тъй като той пропуснал сърната. Поради това, то й бе арестуван като бракониер. Но по настояване на тогавашния министър Андрей Ляпчев бе освободен. От баща ми съм чувал, че арестуваният бил четник на Сандански и човек на дупнишкия аптекар М. Христов, с който баща ми е имал спорове по македонските работи още от неговото учителствуване през 1895 година в Дупница.
Веднага след приключването на заседанията на Министерския съвет и преди обявяването на Независимостта, баща ми беше преместен от Дупница в Сливен също като околийски началник. Преместването от единия в другия градове се беше наложило от необходимостта да бъде бързо ликвидирана в тоя град стачка на текстилните работници под ръководството на партията на Тесните социалисти. Стачката е била организирана в един момент, когато сливенските текстилни фабрики са имали големи поръчки на Военното министерство за шаяк и одеяла за нуждите на войската. Тия поръчки са се бърза ли с оглед на един евентуален въоръжен конфликт с Турция във връзка с предстоящето обявяване Независимостта на България. Инструкциите дадени на баща ми лично от министър председателя Малинов и министъра на вътрешните работи Такев, на път от Дупница за Сливен, за ликвидиране на стачката са гласяли: разрешението на стачката да бъде постигнато с оглед да бъдат задоволени справедливите искания на работниците. Казаният характер на инструкциите се е обуславял от желанието на правителството да бъдат задоволени и успокоени активните слоеве на българския народ, какъвто слой е представлявало по онова време, малобройното макар, наемно работничество, та при една евентуална война тилът да бъде спокоен.
При разрешаването на тая тежка задача баща ми е имал да се бори с един високо даровит и политически отлично школуван противник, при това добър другар от детинските години - Георги Кирков, който е бил ръководител на стачката. Въпреки всичко, баща ми успява във възложената му задача и благополучно и благоприятно ликвидирва стачката. Преди всичко той се е запознал с условията на живот и работа на стачкуващите работници и е открил, че значителна част от техните искания са съвършено справедливи и изхождайки от това положение и дадените му инструкции от най-високите правителствени места, той е насочил разискванията и решенията на комисията по стачката в посока на удовлетворяване почти напълно на работническите искания.
В противоречие с всички нормални за времето си разбирания баща ми се явява като оратор, заедно с Георги Кирков на редица общи събрания на работниците. На последното общо събрание организирано от стачния комитет, което е трябвало да вземе решение за продължаване или прекратяване на стачката, баща ми също така се е явил като оратор. На това събрание той е направил от името на правителството декларация за повишение на
114
надниците в размера искан от работниците, за намаление на работния ден на жените и децата, за работни почивки и пр., като правителството и поемало всички гаранции за спазването на тия мероприятия. Загатвайки за какво са предназначени тия поръчки и апелирайки към сливенските работници, които са дали от своя град редица борци за свободата на България и не малко такива за свободата на Македония, той е поставил родолюбивите им чувства на изпитание. Тоя апел е намерил благоприятен отклик в средата на работничеството и събранието, въпреки голямата съпротива на Г. Кирков, решило с огромно мнозинство стачката да бъде прекратена и работниците да се върнат на работа. По тая начин почти двумесечната стачка на текстилните работници в Сливен е била ликвидирана успешно, като работниците са получили редица, непознати до тогава за нашите условия, професионални подобрения. Фабриките започнали да работят усилено с пълен к апацитет, за да изпълняват поръчките и да наваксват загубеното време. По този начин баща ми има един значителен принос за екипировката на нашата армия през следващата война.
По повод на тази стачка, баща ми ми е разказвал следния епизод, който е извънредно характерен за търпимостта на тогавашните наши обществени и политически нрави, които са били съвсем далеч от изостренността им, така присъща им през след военните години.
Най-висш представител на държавната власт в гр. Сливен, който по онова време е бил само един околийски град е бил баща ми, околийският началник. Всички съвещания и разисквания по въпроса за стачката са се провеждали при него, в кабинета му в околийското управление. Тук редовно е идвал и представителя на партията на Тесните социалисти - Г. Кирков. Често пъти, като стари лични другари от детинство, баща ми и Г. Кирков, след приключване на заседанията, са излизали заедно навън на приятелски разговори. При един такъв разговор, когато баща ми е апелирал към чувствата на такъв добър българин у Г. Киркова, какъвто той безспорно е бил и изтъквайки му, че материалните искания на работниците са почти напълно удовлетворени и заради това стачката трябва да бъде прекратена, за да могат родителите да разполагат със средства да се грижат за семействата си, които дълго време са търпели лишения и почти гладували поради липса на каквато и да било достатъчна помощ и професионална подкрепа, Кирков отговорил на баща ми:"Коста, ти си много наивен човек и не можеш да проникнеш в тънкостите на политическите интриги и машинации. Материално задоволеният работник е птиче, на което са израсли крилете. То н. . . . гнездото на майка си и изхвръква. . .".
Успехът на баща ми в сполучливото ликвидиране на стачката не намерил добър прием в средите на сливенските индустриалци. Срещу него започнали да интригуват и да го клеветят. Обвинявали го че е социалист. И направили всичко възможно да се отърват от него. Твърде много активен в това отношение се оказал съпартизанинът на министър председателя Малинов, сливенският индустриалец Стефан Стефанов. Той е стоял начело на кампанията срещу баща ми. Самото намерение на министъра на Вътрешните работи Такев по отношение на баща ми е дошло в успоредица с желанието на сливенските индустриалци. И наскоро след ликвидиране на стачката, посред зимата на 1908/1909 година, баща ми биде преместен за градоначалник на гр. Пловдив.
Обявеният през лятото на 1908 година Хуриет в Турция и даването на граждански права на християнското население от Европейска Турция и по-специално на българското население от тези земи, събуди у много надеждите за една по-друга съдба на българите от Македония и Одринско. Баща ми е бил също между тия. По онова време баща ми прави постъпки, чрез своя роднина и съгражданин Старозагорския митрополит Методий Кусевич, пред Екзархията да получи пост на епархийски проповедник където и да е в Македония. По тоя начин баща ми е смятал, че ще може да служи по-правилно и по-резултатно на своята Родина - поробена Македония. Но не по своя вина баща ми не можа да осъществи това свое благородно намерение. Екзархията му дава исканата служба, обаче не в Македония, а в пределите на свободна България. Той бе назначен за епархийски проповедник в Казанлък. Тъй като това назначение не му даваше възможност да отиде в Македония по легален път и да служи на идеята, на която се беше отдал от младините си - освобождаването на Македония, той се отказа да заеме този пост и остана на служба по министерството на Вътрешните работи до падането на кабинета на Малинов през месец март 1911 година.
Обявяването на войната през 1912 година завари баща ми като военен чиновник - заведующ гарнизонната фурна в град Ямбол. През Ямбол минаха и се съсредоточиха на турската граница почти целите I и III армии, а също така и конната дивизия. Те трябваше да нанесат, което и сториха, съкрушителния удар върху турската армия в Тракия през Лозенград към Цариград. На баща ми легна тежката задача да организира снабдяването с хляб на войниците от поменатите по-горе армии. Той успя да изпълни тази задача блестящо. Нито
115
един войник от всички ония, които преминаха Ямбол за времето от 17.IХ - 2.Х. 1912 година, а те бяха стотици хиляди, не остана не получил хляб. Всички фурни в града бяха реквизирани за нуждите на войската, като работеха непрекъснато цяло денонощие и ежедневно омесваха и изпичаха няколко десетки хиляди хляба за нуждите на преминаващите войски. Тази голяма организационна дейност на баща ми в началните дни на войната - концентрирането на армиите за тяхния изходен удар на турската граница е отбелязана и преценена като отлична от тогавашния командир на 2-ра бригада от 3а пех. Балканска дивизия генерал Рибаров в книгата му за действията на поменатата бригада във войните 1912/13 г. г.
С приключването на преминаването на войските през Ямбол към турската граница баща ми замина да догони и се присъедини към своята част - 26 пех. Пернишки полк от 7 пех. Рилска дивизия, в състава на който полк той участва във войната срещу турците като взводен и ротен командир.
След преминаването на Кукуш на път за Солун той бива върнат от командира на дружината си подполковник Димитров заедно с командвания от него взвод в турските села между Беласица и Круша за да обезоръжи и залови четата на Таню Николов. Последният е вършел обири и зверства над беззащитното турско население в поменатия район. Туркофилско и гъркофилско настроени католишки духовници - французи са тръгнали от намиращия се все още в турски ръце Солун, до където са били стигнали слухове за казаните зверства за казаните краища, за да съберат сведения и данни по тия изстъпления на неотговорни фактори в тила на войската и да хвърлят петно върху името на българската войска чрез публикации в западноевропейските вестници.
Баща ми успява да залови и обезоръжи Таню Николов и четата му, като при това залавя общо 65 кгр. златни и сребърни пари и скъпоценности. Същите при опис предава в Солун, в момента на товаренето на 7 пех. дивизия на парахода за заминаване за Дедеагач за заемане на позиции срещу Галиполи, в щаба на дивизията на началник щаба на същата полковник Овчаров. След войната - през 1914 г. биде заведено дело срещу поменатия полковник Овчаров с обвинение, че той злоупотребил предадените му от баща ми скъпоценности. По това дело, баща ми беше един от главните свидетели.
След тежките януарски боеве през 1913 година при Булаир, при които бе провален опита на турците да деблокират Одринската крепост от нашата армия, чрез съвместни действия на десантните войски при Шаркьой и гарнизона на Галиполи, в които боеве баща ми е взел активно участие и е бил награден с орден за храброст, той бива оставен за предна охрана на полка с командваната от него рота. При небивалите студове, които паднаха в края на януари 1913 година, той бива намерен полузамръзнал в командното място на ротата му. От месец февруари до месец май той се намираше в пределите на България за лечение и възстановяване на здравето си. През края на м. май - току преди почването на фаталната междусъюзническа война, той се върна в полка си и от там бе преведен за командир на рота в 9та Велешка дружина от Македоноодринското опълчение. С поменатата част той е взел участие в боевете срещу сърбите при Злетово и при Султан тепе.
Неуспешният край на Междусъюзническа война, която баща ми още преди започването й и заминаването за частта си за вземане участие в нея смяташе за пагубна за каузата на България и на Македония и злополучния Букурещки мирен договор, които докараха до разкъсването на Македония и откъсването на Добруджа бяха един невероятно тежък удар върху баща ми. Тази морална депресия се засилваше от разклатеното и все още невъзстановено здраве поради прекараното замръзване при Булаир.
През годините между двете войни 1914 и 1915,баща ми се намираше в оживена преписка с видните македонски дейци - д-р Владов и др. Спомням си, че на няколко пъти той отива от Ямбол, където отново заема ше длъжността заведующ гарнизонната фурна, до София, за да участва в няколко конференции на македонските дейци. Особено чести бяха тия пътувания в годините 1914 и 1915 след започването на Първата Общоевропейска война. Баща ми беше един от малцината македонски дейци, които заставаха на становището, че въпреки престъпното държане на руския император и руската дипломация през съдбоносните дни от преди Междусъюзническата война, когато апетитите на гърци, сърби и румънци бяха насърчавани и император Николай II прие да стане шеф на румънския конен полк, който влезна в Силистра, мястото на България и интересите на Македония изискват щото България да се нареди на страната на Съглашението. На тази основа той имаше тежки и остри спорове със своите близки приятели, каквито бяха прекия му началник полковник Христо Златарев, тогава командир на бригадата в Ямбол, Ал. Протогеров и др. Особено тежък спор има той с полковник Златарев, когато през лятото на 1915 година офицерите и чиновниците от Ямболския гарнизон трябваше да присъстват служебно на беседата на германски
116
социалдемократ от Райхстага Парвус. Парвус в Ямбол беше придружаван от Г. Кирков. Мисията на Парвус беше да убеди българското общество, че Тройният съюз ще спечели войната и че мястото на България е на страната на Централните сили.
Образуването на Македонската дивизия през лятото на 1915 година и мобилизирането на всички македонци офицери в нея, както и назначаването на висш команден състав на тази дивизия му показаха много ясно, че правителството на Радославов вече е определило окончателно своето становище по отношение мястото на България в тежкия кървав европейски конфликт, а именно на страната на Тройния съюз - Централните сили.
Още когато се върна от София, през м. юни 1915 год., носейки новината за образуването на казаната дивизия, той живееше постоянно под кошмара на предстоящето проиграване интересите на България и окончателното откъсване на Македония от общобългарското отечество. С това тежко чувство той замина на поход като командир на 10а рота от 4 пех. Македонски полк. Баща ми взе участие във всички боеве на полка от началото на войната до изгонването на съюзническите войски на гръцка територия - края на м. ноември 1915 година. С пристигането та полка до Вардар третата дружина, в чийто състав влизаше неговата рота е била предадена към Конния отряд на генерал Танев - тогавашен командир на Конната дивизия. Казаният отряд е имал задача да обходи Криволашките укрепени позиции на съюзниците през Бабуна и да се яви в тил на същите от запад по течението на Черна. По такъв начин нему се пада голямата радост да участва освен в другите боеве, но и в боевете за освобождаването на родния му град Прилеп и да премине през почти същите ония места, които е бил минал двадесет години преди това като войвода на прилепската чета в навечерието на голямото Илинденско възстание, като пълномощник на Задграничното представителство на ВМРО е водил тази чета към Прилепския революционен район.
По някакво странно стечение на обстоятелствата и през тоя стадий на войната 1915/18 е трябвало да заличава безчинства на някои набедени патриоти. В пазвите на Бабуна се намират селата Богомила, Гостирежна, Стровия, Долгаец и др. След преминаването на Конния отряд през тях в тия села е минала така наречената Сборна рота на поручик Панов, същият, който след войната 1912/13 година има дуел с Пиер Лоти в Париж, за да защити честта на България. Въодушевени от буйни патриотични чувства казаната рота със своя командир са подложили на клане населението на казаните села, като са ги обвинили в сърбоманство. В състава на поменатата рота е имало, както ми е разправял баща ми, голям брой инородци-арменци.
След изгонването на сърбите на гръцка територия и забраната на Главната квартира нашите части да преследват отстъпващите сърби на гръцка територия, дружината се завръща към полка и цялата дивизия бива прехвърлена на източния бряг на Вардар в околностите на с. с. Удово, Валандово, Пирава. Тук се приключват активните бойни действия на полка и ротата. Поради това, че прехраната на частите е организирана много зле, баща ми е бил натоварен от командира на полка Генчев да се заеме с интендантската служба та полка. На тази служба той остава до лятото на 1916 година. След това баща ми по личното разпореждане на началника на дивизията, генерал Кр. Златарев, беше назначен за командир на интендантската рота на дивизията. Назначаването на баща ми за командир на интендантската рота се наложи от обстоятелството, че обстановката на прехраната на армията, в това число и на 11 Македонска дивизия, със затягане на войната се беше влошила и затегнала и трябваше да се направят усилия за по-доброто й организиране. А за постигането на това, трябваше да бъдат намерени подходящи лица. Генерал Златарев смяташе, че такъв човек в дивизията му, като имал предвид дейността на баща ми като заведующ хлебопеченето в Ямбол. И той не се излъга в избора си. До края на войната снабдяването на 11 пех. дивизия беше повече от задоволително, като се имат предвид недоимъка на продуктите.
След приключването на войната баща ми беше назначен за Окръжен управител в гр. Струмица и има трагичната орис да предаде тоя български край на сърбите.
От есента на 1919 година баща ми отново се върна към най-обичаната си професия - учителството. Той бе назначен за учител по руски език в Ямболската девическа непълна гимназия. Поради тежкото семейство и незадоволителните заплати на учителите по онова време, баща ми се принуди да премине в индустрията. Постъпи в тютюневата фабрика "Левски" в гр. Пловдив, а по-после в Южнобългарската банка в Пловдив. На последната работа го завари преврата на 9 юни 1923 година, в чието провеждане той взима активно участие. От 9 юни 1923 година той премина отново на административна служба - околийски началник в Пловдив.
117
През време на септемврийските събития от 1923 година, тия дни на тежко изпитание за българския народ, баща ми смяташе за свой дълг като служебно лице и като човек да примирява и да спестява човека, а не да го отблъсква и унищожава. Смятам, че и до сега споменът за неговите човешки отношения в ония тежки и смутни времена е жив и запазен из Пловдивските села.
С едно малко прекъсване през 1925 година, когато отново влезна на работа в тютюневата търговия и която той бързо напусна поради това, че не можа да се приспособи към приомите на тая търговия и по-специално към машинациите при извършване покупките на тютюните, баща ми до смъртта си остана на административна длъжност. В последните дни на живота си нему бе съдено да преживее тежкия удар на убийството на най-близкия му другар и приятел от младини и зряла възраст - Ал. Протогеров.
Тяжестта на удара от убийството на Александър Протогеров, дойде от обстоятелството, че правителството не само че остана безучастно към това убийство на един от последните живи големи синове на Македония, но взе мерки да прикрие физическите и интелектуални убийци. Това убийство усили неговата болест, гръдна жаба и го сломи. На 21 май 1929 година той приключи късия си бурен живот.