Всеки, който прочете тази скромна книга, може би ще си зададе въпроса кога са писани спомените. Едно знам със сигурност - не са се излели върху хартията на един дъх. Пожълтелите листа са номерирани, преномерирани, подреждани са отново, правени са дописвания на отделни листчета и са прикачани към основния текст... - спомените са се оформяли така, както паметта е поднасяла отделни случки и събития. По време на работата ми над тях, Софка Николова, по-голяма дъщеря на автора и дългогодишен управител на аптеката в Александровската болница, сподели, че баща й е прекарвал с часове на писалището години наред. Едва ли само спомените са били предмет на писмените му занимания, тъй като той е поддържал връзки с мнозина от своите ученици, колеги, сподвижници и дълго време след пенсионирането си е участвал дейно в живота на Ресенското братство в София. Така че най-вероятно окончателно ги е завършил някъде към средата на 50-те години на миналия двадесети век. Тогава е над 80-годишен.

И тъй като спомените на Коста Николов свършват до края на 1917 г. (като изключим малкото лирично допълнение за „чукарите на Македония" на края), ето още някои биографични подробности за неговия по-нататъшен житейски път. През 1918 г. той започва работа в Скопската търговска банка. Наскоро след това се прехвърля заедно със семейството си (съпруга и две дъщери) в София, където продължава да работи и се пенсионира като банков чиновник, вече в БНБ.

Умира през 1957 г. на 85-годишна възраст.

Когато става дума за личността на учителя Коста Николов, не мога да не цитирам характеристиката, която му прави неговият ученик от Ресен, известният български писател, публицист и дипломат Симеон Радев в своите „Ранни спомени" (изд. „Български писател", София, 1967 г.).

„Аз съм имал - пише там Симеон Радев - учители в различни училища българи и чужденци. Но не помня да съм видял педагог като Коста Николов. Той бе педагог, както други са поети, композитори или художници - по призвание и с любов." И продължава малко по-нататък: „Имаше забележителна ораторска дарба... Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясно сини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю, - казах му последния път, - гордея се, че съм твой ученик". Той ми отговори: „Да, бил си, но след като прочетох „Строителите", аз станах твой ученик".

Спомените на Коста Николов са извор на знание - от страниците им направо оживяват ожесточените борби по нашите земи за запазване на българското самосъзнание и духовност в първите години след Освобождението и десетилетия след него, очертава се онзи отрязък от историческото време, в който се е формирала по-сетнешната съдба на българската държава, на нашата изтерзана Родина.

Може би на любителите на исторически и мемоарни четива тези спомени не предлагат неизвестни досега данни, не се правят в тях неочаквани открития. Но за мен те са извор пречист, защото ни разкриват делото на онова българско учителство, за което патриотичният дълг, родолюбието са били над всичко. И защото са необходим, макар и малък, детайл от формирането на културните ни пластове, на корените на българската духовност.