Пристигнах в Скопие в събота след обед. След като отпочинах в хотела, тръгнах да посетя владиката Синесий. Като стигнах до Вардара и се изкачих на моста, изпитах особена радост от красивата гледка що се откриваше. На запад - красивото Водно с лозя, зеленина и гора по него, на север - величествения Шар, който отделя българското от сръбското племе, и Скопската Църна гора, на изток - Газибаба, на юг - широкото Скопско поле.
В полите на величествения Шар, в манастира Лешок, почива един от най-старите наши книжовници Кирил Пей-чинович, игумен на манастира Лешок при Тетово и на Мар-ковския манастир край Скопие. Кирил Пейчинович в 1816 година е издал книгата „Огледало" на „препростейшим язиком болгарским". Две години преди него, в 1814 год., Хаджи Йоаким Кърчовски (от Кичевско) е издал „Повест" за второто пришествие Христово „на простейший болгарский язик".
В 1815 година бащата на сегашния литературен сърбохърватски език Вук Караджич е казал, че на Балканския полуостров се говори освен на сръбски език и на български език и издал „български" песни и приказки от Банско. По тия песни и приказки той, в своя „Додатък" към руската енциклопедия, е посочил главните основи на българската граматика.
В околностите на Скопие, в с. Кучевища, се е родил големият родолюбец и книжовник - митрополит Натанаил. В Тетово ревностни главни учители са били: Андрей Стоянов и Сребрей п.Петров.
В митрополията заварих владиката да разговаря по църковно-училищни работи с уста Рамо. Уста Рамо бе облечен в работнически дрехи. Той бе майстор предприемач, родом от стружките села. Говореше чисто стружко наречие.
Вечерта присъствах на сватба. Слушах да се пеят „Виси висила, Витото сестро", „Жив е той" и други бойки песни. Стана ми ясно, че революционният дух е висок. Улиците на Скопие ехтяха от:
Виси висила, Витоша сестро,
виси висила до синьо небе.
Слушаш ли що е там зад Рила
в земята буйна на Самуила.
Гърмеж ли гърми,
земя ли тътне
или се гора от корен тресе.
Ни гърмеж гърми,
ни земя тътне
нито се гора от корен тресе.
Току е писък от мъки страшни -
менгеме, спици,
жив жар желязо,
очи настрани, челюсти криви.
Агата рекъл да приповтори
старата песен.
Ох, аман, аман от тез гяури.
Учи ги, учи, ука не хващат.
Батак им кажеш. Батак забравят.
Пак им припомни, не щат да знаят.
Ей там при Скопие, Кочани,
Мареш, Щип, Куманово, Кратови
мало, големо, мъжко и женско е пропищяло.
Водата спи, раята не спи.
Вървейки към черквата в неделя сутринта срещнах край Вардара уста Рамо, облякъл нови дрехи - палто и панталони. Честитих му новите дрехи и му казах: „Хайде заедно в черква". Той хитро се засмя и ми каза: „Ти иди, след тебе ше дойда и аз".
В черквата „Св. Богородица" един от певците беше снажният и добър щипянин Павлов. Със своя звучен глас той крепеше народния дух. За тази черква скопската певица и артистка Лена Каталакова Костова ми разправяше следното: „Касиерът на скопския валия - хаджи Трайко - сънувал, че на едно место в училищния двор имало заровена икона на св. Богородица. Тя му казала, че желае да се построи на това място черква за нея. Той разказал съня си на валията, а той наредил на свои хора да разкопаят местото. Там намерили икона на света Богородица. Валията се загрижил и издействал ферман за построяване на черквата „Св. Богородица" за българския народ в Скопие към 1831 година".
След свършека на службата отидох в митрополията при владиката Синесий. Той ми каза: „Ти днеска хубаво си искал да заведеш в черква дедо Рамо, да направиш християнин един турчин". Уста Рамо бе най-довереният човек на директора на полицията в Скопския вилает. Той бе хитър и прозорлив. Често ми казваше: „Ти, нашенец, си добър, ама това що не пиеш ни вино, ни ракия и що носиш ширит за връзка, ме шубелдисва (ме съмнява)".
Дервиш ефенди от В.Търново бе хитър и бдителен. Една вечер в занимателния салон на пансиона (занималнята - бел.ред.) представяхме „Руска" от Вазова. Дервиш ефенди дошъл до пътните врата на пансиона, поискал да му се отвори. Гавазинът, за да закъснее влизането му, казал, че отива да вземе ключа. Тогава Дервиш ефенди се прехвърлил през оградата и се намерил в двора на пансиона. Добре че слугите от трапезарията можаха навреме да ни съобщят за неговото пристигане, та ние успяхме да заменим „Руска" с декламации и пеене на хора. Дервиш ефенди дойде, постоя малко и си отиде.
Като учител в педагогическото училище аз бях и възпитател в пансиона. Пансионът беше за мене мил дом, а пансионерите - мили мои деца. Радвах им се. Радвах им се, когато ги водех на училище, когато ги водех на черква, когато ги гледах в трапезарията как се хранят, когато ги гледах в занимателния салон как се занимават, когато ги гледах как спят, когато ги гледах да работят заедно с мене в градината на пансиона, когато ги водех неделен и празничен ден следобед на разходка на Тафталидже или Водно, когато се връщахме с песни в пансиона. При една разходка на Тафталидже, когато учениците бяха видени от дякона Неофит, по-после скопски митрополит, стана сби-ване между наши и сръбски ученици. Нашият ученик Михаил Стефанов бе ранен от куршум в долната челюст. Изпратен за лекуване в София, завърна се оттам съвършено здрав.
Всяка година тържествено отпразнувахме празника на нашите просветители със служба в черква, с водосвет в училищния двор, с реч и с песни на ученическия хор. Подир обед ученици и ученички, граждани и гражданки прекарвахме с хора, с песни, с веселие в Тафталидже и надвечер с песни се връщахме в града. Последната година връщането бе много тържествено. Подредени по четирима души всички марширувахме и пеехме „Върви, народе възродени" и „Жив е той". На стария мост беше се изправил, подпрен на сабята си, началникът на войските в Скопския вилает, наскоро върнал се от Германия. Той гледаше нашето маршируване и слушаше нашите песни. По едно време яви се кавалерия. Тя зае левия бряг на Вардара - от стария мост до новия, и десния бряг - от новия мост до пансиона, дето се прекратяваше маршируването. Постоя малко време и се отдръпна. Вижда се, благоразумието надви!
Една година с учениците и ученичките отидохме с влак сутринта в Куманово и се върнахме вечерта. В Куманово в борбите със сърбоманите загина учителката Екатерина Симитчиева.
През 1900 г. тържествено отпразнувахме основаването на Екзархията. По благоволение от владиката реч в черквата държах аз.
Когато директор на педагогическото училище беше Сребро Димов, тримата възпитатели Тодор Паскалев, Христо Николов и аз, напуснахме пансиона, понеже искаше да правим много икономии в храната на пансионерите. Същата година учителят по български език П. Велчев беше много несправедливо оценил зрелостните писмени изпити на някои от абитуриентите. За тяхното преоценяване от Екзархията, по желанието на болшинството от учителския съвет, отидох в Цариград. Пак най-любезно бях приет от Екзарха. Първите ми впечатления за неговите достойнства се укрепиха и усилиха. Той бе най-бележитият българин по онова време. Пътувах от Солун за Цариград с параход. В парахода се запознах с капукехаята на Цариградската (гръцка) патриаршия. Той ми каза: „Ако има нещо, за което да завиждам на българите, то е, че имат за екзарх Иосифа - най-просветения и най-способния дипломат в Цариград".
Ваканцията прекарвах всяка година в Ресен. Една година бяха дошли на гарата много изпращачи, между които и търговци, които ми дадоха парични групове за предаване в Солун. Носех и един голям портрет от випуска. Това е обърнало внимание на полицията. Пътувах във втора класа. В Зелениково полицаят се настани при мене. Пътувахме заедно до Велес. Във Велес се намерих с познати и останах в трета класа. Там дойде и полицаят. Явно ми стана, че ме следи. В себе си имах писмо от д-р Владимир Руменов за предаване в Солун. Съдържанието на писмото знаех. Налагаше се да го скъсам и да го изхвърля. Не направих това, за да не помислят, че съм го направил от страхливост. В Солун, щом стигнахме на гарата, ме обис-кираха. Слушах отвън да казват: „Намериха му българското знаме" (то беше хърватско). Взеха ми всички книжа. Искаха да вземат и груповете. Не ги давах. Началникът на полицията ми каза, че трябва да имам доверие във властта и да ги предам. Предадох ги. Един малък груп остана в джоба ми и под него - писмото от д-р Руменов.
След като подписах всички книжа, началникът на полицията ми каза: „Изглежда, че си невинен. Ще те почерпя с кафе". Изпих кафето и излязох на двора. Беше много тъмно. Накъсах писмото на много малки парчета, които хвър лих между стената и цветята край нея. Рекох си „Слава Богу, спасен съм". Качиха ме на файтон с двама войници. Войниците ме питаха: „Ти ли си войводата Таню Николов?" Казах им: „Аз съм учителят Коста Николов". В Правителствения дом (затвора) стигнахме след полунощ. Щом стигнахме, дежурният ме попита дали съм вечерял. Казах му, че не съм. Поръча на един заптия да отиде в затвора и да иска хляб от затворниците. Благодарих му и го помолих да не безпокои затворниците, понеже не съм гладен.
Дежурният полицай, след като изслуша докладите на участъковите полицаи, разпита ме откъде съм, къде съм учил и къде съм учителствал. Казах му. „Кого познаваш от Ресен?" Казах му няколко имена. „А Таир ефенди познаваш ли?" „Не мога да се сетя". „Абе момчето на Али ага". „Много добре го познавам. Другари бяхме. Заедно играехме. Един зид ни делеше". Тогава той заговори по български: „А бре, Коста, ти ли си?" „Да, аз съм". Казана присъстващите да излязат от стаята. „Коста, рече, ти сега си в моите ръце. Какво ще каже майка ти, ако ти се случи нещо?! Ако между книжата ти има нещо лошо, кажи. Ще го унищожа. Заклевам ти се, ще го унищожа". „Няма нищо лошо между книжата ми. Бъди спокоен". „Браво бе, Коста!"
Повика един заптия на български. Поръча му да събуди най-близкия готвач, за да загрее всички ястия. След половин час загретите ястия бяха при нас. Повика другите полицаи на вечеря. Каза им: „Имам скъп гост, другар от детинство". Вечеряхме. След това донесоха кревата, на който пренощувах.
Сутринта дойде училищният инспектор, за да прегледа книжата ми. След като ги прегледа, каза ми: „Не съм срещал български учител, по-изправен от вас. Особено ми харесват разработените от вас примерни уроци. Ние сме колеги. Аз съм свършил Казанлъшкото педагогическо училище. Бъдете спокоен, следобед веднага ще бъдете освободен".
Следобед ме заведоха при началника на полицията. След като ме разпита
откъде съм, къде съм учител и къде съм учителствал, ми каза на български
(той бил родом от Струга): „Не гледаш ли колко са лоши времената, що ги
носиш тия лай...?" Даде ми книжата и груповете. Свободен бях.
На сутринта в Солун посетих в затвора в Едикуле д-р Христо Татарчев.
На обяд го видях представителен, горд, с издигната глава и с вериги на
ръцете да крачи по улицата, която водеше за пристанището. Заедно с него
вървяха още 25-30 затворници, също с вериги на ръцете. Всички те пееха
„Жив е той". Много народ се трупаше по улицата да ги слуша и гледа. С песни
в лодката те стигнаха до парахода, който щеше да ги води на заточение в
Мала Азия. Докато пиша сега, спомням си хубавото стихотворение „Заточеници"
от П. Яворов, посветено на Тодор Александров.
От заник слънце озарени,
алеят морски ширини.
В игра стихийна уморени
почиват яростни вълни.
А корабът се носи леко
с попътни ветрове.
И чезнете в мъгли далечни
о, вие родни брегове.
И някога за път обратен
едва ли ще удари час.
Вода и суша необятни -
светът ще бъде сън за нас.
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам до гроба -
Зорница в спомена един.
Служители на дълг синовен
предаде ни предател клет.
Рушители на гнет вековен
осъди ни врага заклет.
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна
край твоя свещен олтар.
А кораба, уви, не спира
все по-далеч и по-далеч лети.
Простира нощ крилата си
и веч едва се виждат
на тъмно модри небосклон
замислените великани на чудния Атон.
А ний през сълзи накипели
обръщаме назад към скъпи нам предели
печален взор.
За сетен път простираме
ръце към нашия изгубен рай.
Горчива скръб сърце ни трови,
прощавай, роден край.
Като се върнах в Скопие затворът Куршумли хан бе препълнен със затворници поради Винишката афера. Докато бях в Скопие в затвора лежаха Михов, Васил Пасков и отец Константин Саев. Михов, главен учител във Велес, бе убит в затвора. Гражданите му устроиха тържествено изпращане от затвора до гарата. Васил Пасков, главен учител в Щип, по-после редактор на в. „Знаме", изучаваше в затвора немски език. Доставях му книги за това.
Щип беше най-здравият център на революционната организация. Щип се гордее с: Георги Живков, педагог, министър на просветата; Любомир Милетич, професор, председател на Македонския научен институт; Александър Балабанов, професор; Тодор Александров, революционер. От Щип са големите търговци в Солун братя Суруджиеви (тяхно беше най-високото здание на кея в Солун) и братя Пенушлиеви.
Докато учителствах в Скопие, руски консул беше Машков, сърбофил. Една година няколко учители отидохме в Руското консулство да честитим именния ден на руския цар Николай. Пристигнаха и сръбски учители. Машков каза: „Радвам се, че в моя дом се срещат българските и сръбските учители". Възразих му: „Вместо да се радвате, трябва да скърбите, че във вашия дом пристигнаха тия, които рушат нашия български дом. Доказателство за това е книгата на игумена на Лешовския манастир Кирил Пейчинович „Огледало", издадена на „препростейши болгарский язик" в 1816 г. и черквата „Св. Богородица" в Скопие, за която към 1831 г. е издаден ферман за черква на българския народ „булгар малети". Машков побледня, позеленя, но не каза нищо. Веднага след това ние напуснахме консулството.
Убит бе, докато бях в Скопие, водачът на сърбоманите Султанчев. Убиецът му беше Диме Берберчето. За това убийство не пострада никой българин. Между учениците в училището имаше някои посветени в Организацията - такива, които преди това са били учители. Възпитавахме учениците във висок национален дух. Водители на Революционната организация бяха Велко Думев, Тодор Паскалев, Трайко хаджи Божков и аз.
Секретар в митрополията беше първо Божков, а след него Хр. Танчев. Божков бе преместен в Сер, дето през Илинденското въстание бе убит. Неговата съпруга бе Цвета Орлова, дъщеря на стария учител Орлов.
В училището имахме много добре уреден смесен ученически хор, който се водеше от Христо Николов, а после от Янишлиев. Имахме и добър оркестър, ръководен от Караджов.
Директори на училището бяха: Паскал Дечев, Сребро Данов и Тодор Тинев. Пансионски лекар бе д-р Владимир Руменов. В празнични дни посещавахме именниците и отивахме в някои от селата.
Възпитатели в пансиона бяхме: аз, Тодор Паскалев, дякон Неофит, Хр. Николов и Никола Янишлиев.
Тодор Паскалев бе арестуван, но със съдействието на уста Рамо бе освободен и замина да следва право в Швейцария. Като се завърна оттам бе разпоредител на границата при Илинденското въстание, секретар на Солунската община, секретар на Скопската митрополия и депутат в Цариград.
Като учител в педагогическото училище в Скопие преподавах психология и педагогика, възпитание, дидактика, методика и история на педагогиката.
Вероучение преподаваше дякон Неофит Пасков, който после стана архимандрит и председател на Солун ската община, а след това - митрополит на Скопската епархия. Образцови учители в образцовото първоначално училище бяха Христо Нейков и Дионис Кандиларов.
Докато бях в Скопие дойде като поручик в офицерски дрехи Борис Дрангов. Неговото дохождаме бе радост за целия град. Когато се разхождаше по брега на Вардара, децата се нареждаха подир него на опашка. Радвахме се, като си представяхме, че са негови войници. В занимателния салон на пансиона той държа високопатриотична реч.
Скотското педагогическо училище завършиха:
Борис Янишлиев, от когото имам скъп спомен две стихотворения за Македония;
Миле Дарадиков, свършил право в Швейцария;
Димитър Николов,свършил фармация в Лозана и Загреб, аптекар в София;
Иван Дорев, свършил зъболекарство в Швейцария;
Анастас Ляпчев;
полковник Александър Йосифов;
Ингилизов, депутат, търговец;
Катерински;
Анте Иванов.
Борис Янишлиев е изработил няколко художествени табла: на град Дойран, който през Първата световна война бе разрушен до основи; на българските царе; на българските възрожденци; на световни композитори и карта на държавите от най-старо време до Балканската война. От него има и много нотирани песни.