СТУДЕНТ В ЗАГРЕБ
(1895/96 и 1896/97 учебна година)

 
На път за Загреб в Битоля вечерта бях гост на Атанас Лозанчев. Заедно с мен беше и Даме Груев. Вечеряхме и нощувахме в градината на Лозанчев вън от града. Рано сутринта отидох в хотела да си взема куфара и от там - на гарата, на път за Солун. В Солун прекарах един ден. Посетих д-р Христо Татарчев. Той настояваше да се откажа от стипендията, за да бъда полезен на Освободителното дело. Казах му, че не мога да направя това, защото мисля, че като свърша в Загреб ще бъда по-полезен за делото...

В Белград се срещнах с Димитър Ганев, на когото беше отпусната другата стипендия. Той бе покровителстван от А. Наумов - бивш директор на педагогическото училище в Солун. В Загреб пристигнахме рано сутринта. Градът ми се видя хубав, много хубав. Разположен край полите на не много висока планина, покрита с хубава зелена гора. Пред гората - хубав огромен парк. Улици чисти. Високи здания. Близо до Загреб тече река Сава.

Записахме се за ученици в Препаранцията. Учител по педагогия ни бе Стефан Басаричек. Той бе винаги извънредно учтив и услужлив към нас. По неговите учебници, преведени на български, се изучаваше педагогия в българските педагогически училища.

Записахме се за ученици и в университета. Там учители ни бяха професорите Франйо Маркович и Джуро Арнолд. Франйо Маркович за книжовни заслуги беше наречен от австрийския император „племенити" - благороден. Фр. пл. Маркович четеше лекции по логика, по етика и по естетика, а Джуро Арнолд - по психология и по методика.

В Препаранцията следвахме четирима души българи. Един от тях - Никола Каранджулов - взе участие в Илинденското въстание и като четник бе убит.

В университета бяхме 10-15 души българи. Повечето следваха фармация. Един от тях - Гарвалов - след въстанието, като четник в бой по улиците на Драма, бе убит.

В университета следваше и едно момче от Тетово -Попович. Него издържаха сърбите.

В Загреб тогава имаше 10-15 души градинари. В края на първия семестър давахме си за подпис студентските книжки. Подписаха се. Подаде за подпис на Фр. пл. Маркович книжката си и Попович. Маркович я взе, заобръща я, прелисти я няколко пъти и най-после я хвърли на пода с думите: „Аз не мога да подписвам такава нечиста книжка". Попович я прибра и ми каза: „Знам защо моята книжка е нечиста. Защото съм записан Попович, а не Попов". И другият професор, Дж. Арнолд, го е викал у дома си и му е казал: „Момче, и лицето ти, и говора ти показва, че си българин, не изменявай на народа си!"

Между студентите в университета имаше и един много редовен студент сърбин - православен хърватин. С него често спорехме за езика и народността на македонците. Съжалявам, че съм забравил името му. Изтъквах му, че между всички славянски езици само българският има (задпоставен) член, какъвто се намира и в македонския говор. В 1816 г. Кирил Пейчинович от Тетово издаде „Огледало" на препростейши български език, а в 1827 г. Вук Караджич каза, че на Балканския полуостров, освен сръбски, съществува и български език и въз основа на имена и песни от Македония - от Разлог - в своя додатък към руската енциклопедия посочи основите на българската граматика. За сръбския студент македонският говор беше сръбски, защото в него фамилните имена окончавали на „ич". Казах му, че в Македония няма фамилни имена на „ич" и че ако има някъде, то е съвсем рядко. „Ами Георги Велянович?" Той знаеше, че аз съм от Ресен. „Браво, казах му, дай си ръката да те поздравя! Но ще ти кажа, че в Ресен няма Георги Велянович, а има Георги Веляновски. Георги Веляновски беше гръцки учител в преспанските села, докато те признаваха патриаршията. Но като се отказаха от нея и приеха Екзархията, той стана български учител. Понеже не беше подготвен за учител, беше освободен, стана сръбски агент и се нарече Георги Велянович". „Един ден аз ще дойда в Македония и ако видя, че това, което ти казваш, е действителност, ще кажа, че ние вършим престъпление". „Така е! Вършите престъпление!"

Докато един сръбски студент в Загреб знаеше за Георги Веляновича, оказа се, че един български учител, Малчев, не знае, че никъде в Македония не се говори сръбски и ме нита как говорят във Велес - български или сръбски. Жалко! Той не знае, че Велешката епархия във фермана на Екзархията е посочена като чисто българска епархия. Той не знае, че във Велес е роден Райко Жинзифов, който написа „Кървавата кошуля"!...

Един ден от Препаранцията отидохме на екскурзия в Словения. Посетихме една фабрика за стъкло, която се намираше в хубава долина, между хубави ливади и зелена гора. Беше много добре обзаведена. Но когато влязохме там, дето се топеха материалите, от които се правеше стъклото, горещината бе нетърпима. Млади момчета, съвсем голи, само с една престилчица отпред, седнали на ръжени възглавнички, с дълги тръби надуваха стъклената каша и от време на време, за да се разхладят, пръсваха с ръка вода по голото си тяло. Като ги гледах така, съжалявах ги и си казвах: „Има още много да се работи, че да се подобри живота на фабричните работници!" А като излязох вън, посред зелените ливади, казах си: „Блазе на земеделците, които работят на чист въздух между хубостите на природата!"

Бях член на „Хърватски педагожки книжеви сбор". Имах право да получавам безплатно всички негови издания. Бях си набавил почти всички издадени дотогава негови книги, както и много хубави книги от „Матица Хърватска". При бягството от Солун всички тия книги останаха там и пропаднаха.

В Загреб стоях две години и свърших Препаранцията с отличие. Докато следвах, първата година в града посрещнаха Австрийския император. Посрещането беше неописуемо тържествено. Посрещачи бяха дошли от цяла Хърватска. От гарата до определеното жилище императорът бе носен на ръце. На православната църква сърбите - православни хървати бяха издигнали сръбското държавно знаме. Хърватите с камъни го свалиха и изпокъсаха.

Докато бях в Загреб, много ми се искаше да посетя Будапеща, Виена и Триест. Не можах да сторя това, защото мислех за издръжката на домашните ми.

На връщане от Загреб отбих се в София. От Белград до Ниш пътувах с двама студенти от Нишко и един гражданин от Пирот. На студентите отначало говорех, че те са българи. За нищо на света не приемаха това. Считаха се за прави сърби. Към Ниш те слезнаха от влака. Останалият пътник ми каза: „Не ги слушайте. Питайте мене да Ви кажа колко души увиснаха на бесилка, когато сърбите дойдоха в Ниш и Пирот, задето като българи не искаха да кажат, че са сърби. В Ниш и Пирот имаше български владици и повече български учители, отколкото в София".

Сърбите си служеха с убийства и в Македония. В Солун те убиха учителя от българската гимназия Ганев. В Тетово убиха Серо Петрова - най-заможния и най-влиятелния гражданин. Те щяха да убият и мене в Гевгели. Сърбите поддържаха в Битолския затвор разбойника Мицко, за да им бъде полезен след излизането от затвора. Мицко в Битолския затвор лежа заедно с Дамето Груев. Веднъж, когато Даме пътуваше от София за Битоля, бе заловен от Мицко и държан в плен, докато Организацията заяви, че ще вдигне във въздуха Скопското сръбско консулство. След Нишкото въстание през 1851 год. френското правителство изпратило в Ниш бележития учен Адолф Бланки, който, като видял грамадата от кости и черепи на въстаналите българи, се провикнал: „Ще дойде ден, когато българите ще въздигнат паметник на тия мъченици". Тоя ден не дойде. Вместо това сърбите издигнаха в Ниш бесилки за нови българи!

И гърците в борбата си с българите си служеха с убийства. И те поддържаха за тая цел разбойници. Такъв бе Коте в Костурско. Организацията бе решила да бъде убит. По застъпничеството на Делчев той е бил помилван. След това обаче продължил да убива българи. В Солун гърците убиха свещеника поп Стамат.

В София присъствах на панихидата за Трайко Китанчев. На нея се запознах с Петко Каравелов. (Това познанство, по свидетелство на дъщерята на автора Софка Николова, се превръща в голямо приятелство, продължило цял живот - бел.ред.). Облечен беше с шаечни дрехи. След обед заедно с Андрея Ляпчев бяхме на гости у Каравелови. Направи ми впечатление много скромната мобилировка у дома му и неговата младежка енергия, с която гой приготовляваше чай за нас. Тогава домашните му не бяха в София. Силно впечатление ми направи младежкия жар, с който Каравелов говореше за освобождението на Македония. Той говореше с познанство и за първите хора в много македонски градове.

И ето че от Загреб сега съм у дома. Голяма грижа ми бе да зная сметката с братя Ляпчеви. Освен за издръжка на домашните ми, те правили разходи и за пансиона на брата ми в Битоля, и за пансиона на сестра ми в Солун и за задомяването на другата ми сестра Маруша. Сметката възлизаше на петдесет или шестдесет турски лири. Срещу тоя дълг дадох им запис за изплащане с лихва по 9%, колкото те са плащали, когато са взимали заем за себе си. За всички услуги на Ляпчеви, правени на домашните ми докато бях в Загреб, както и за всички други услуги, правени от тях, съм бил изпълнен с най-голяма благодарност и признателност. Тоя дълг изплатих постепенно като учител в Гевгели, в Скопие, в Цариград и в Одрин. Когато в Одрин свърших изплащането на дълга, изпратих брат си Митко да следва фармация в Лозана и Загреб.
В края на училищната ваканция получих от Екзархията назначение за главен учител в Гевгели. Очаквах да бъда назначен в Педагогическото училище в Скопие или Серес. Защо ме назначиха в Гевгели? Когато пристигнах в града, разбрах, че причината за това трябва да е било разделението на гражданството на две враждуващи партии -партия на местните граждани, начело с Георги Баалцалиев, и партия на пришълците в Гевгели от Дойран, от Велес, от Щип, от Прилеп и от Крушево, начело с Нако Хаджинаков от Дойран. Мъчех се да изгладя, да намаля тяхната вражда.


                                                                         Назад    Нагоре    Напред