III. Борба за югославска федерация с Македония като нейна федерална единица (1935–1945)

2. Изработване на цялостна програма по националния въпрос. Македонският въпрос на Петата конференция на ЮКП
 

Цялостната програма на ЮКП по националния въпрос се оформя в периода от началото на Втората световна война до Петата общопартийна конференция (октомври 1940 г.).

Сравнявана с идеите, залегнали в партийните документи на IV конференция и особено на Сплитския пленум, цялостната програма по националния въпрос не съдържа принципно новт неща, но в нея за пръв път идеите са формулирани конкретно, като обхващат всички нации и почти всички национални малцинства в Югославия. Изработването на тази програма е резултат от прилагането на „новия курс” от новоформираното ръководство на партията. [*]

Създаването на комунистически партии в Словения и в Хърватско е първият по-сериозен успех на тази програма. В манифестите на учредителните конгреси на двете партии се очертават редица моменти от националните взаимоотношения, които са свързани с опасността от фашистката агресия в Централна Европа и на Балканите. В тях съвсем съзнателно се подчертава нуждата от съвместна борба на сърби, хървати и словенци като единствен път за поставяне на преграда на хитлеристките стремежи към Югославия.

Заедно със създаването на комунистическите партии на Словения и Хърватско съзрява и потребността от по-ясно и по-прецизно формулиране на становището на ЮКП по националния въпрос в неговата цялост [70]. Дотогава почти нищо не се говори за съдбата на угнетяващата (на сръбската) нация. Това дава възможност на реакцията, а даже и на другите буржоазни слоеве да представят в невярна светлина отношението на ЮКП по въпроса за положението на сърбите в Югославия. Наложително става в завършената програма да се посочи, че ЮКП в никакъв случай не отъждествява великосръбската диктатура на буржоазията със сръбския народ и че за Сърбия също се определя място
 

*. След арестуването на Горкич в Москва (юли 1937) Й. Б. Тито поема ръководството на ЦК на ЮКП. В края на същата година Коминтернът поверява ръководството на ЮКП на Тито и му дава мандат да образува Централен комитет. В началото на 1939 г. е образуван Временен ЦК, в който наред с Тито влизат Е. Кардел, Ал. Ранкович, М. Маринко, Ф. Лескошек, М. Джилас, а малко по-късно след излизането си от затвора и Ив. Милутинович (вж. Pregled. . ., p. 238).

70. Р l e t e r s k i, J. Цит. съч., с. 43.

255

на отделна единица в бъдеща федеративна демократична Югославия.

Разработването и конкретизирането на програмата по националния въпрос започва след насилственото присъединяване на Австрия към Третия райх (март 1938 г.). В призива на ЦК на ЮКП по повод на аншлуса се посочва, че навлизането на хитлерофашистките войски в Аввтрия е началото на германското проникване на изток, поради което се налага обединяването на югославските народи, за да се предотврати заплахата за тяхното съществуване. Югославската комунистическа партия набляга върху съдбоносната свързаност между сърби, хървати и словенци. След падането на Любляна и Загреб — заявява тя — ще дойде ред и на Белград. „Без Словения няма Югославия. Без свобода на словенците и хърватите няма свобода и за сръбския народ.” [71]

Същото становище ЦК на ЮКП излага и по повод на Мюнхенското споразумение (септември 1938 г.). Тогава партията още по-енергично настоява за колективна сигурност и за сплотяване на народите както в границите на отделните държави, така и вън от тях. Особено след разгрома и окупацията на Чехословакия ЮКП ревностно застъпва тезата, че независимостта на Югославия може да се запази само ако ее обединят всички родолюбиви и демократични сили, ако се осъществи братски съюз между нейните народи [72]. Поради напрежението в международните отношения през 1939 г. ЮКП активизира антифашистката си дейност и заедно с това усилията си за предотвратяване разпадането на Югославия и запазване на нейната независимост чрез демократично федеративно преустройство.

Организационната дейност на ЮКП по това време е насочена главно към идейно-политическо укрепване на партийните организации върху основата на подготвяне и издигане на национални кадри. В това отношение тя има известен успех в Словения и Хърватско. Изключение прави само Македония, където след провала и арестите през 1937 г. фактически не съществуват партийни организации.

В информацията, която Тито (Валтер) изпраща до ИККИ през септември 1938 г., нише: „В някои места на Македония има организации, но не съществува местно ръководство. Другарите от Македония молят постоянно да им се изпратят няколко способни другари, които да ръководят партийната работа... Този въпрос е много труден за решаване, защото при нас, както и в самата
 

71. АРПЈ, ф. КИ, 1939/1.

72. Пак там.

256

Македония, има недостиг на ръководни кадри. Но тази провинция е много важна, [а] и условията там са много добри, затова ще трябва да вземем един или двама другари от Испания за работа.” [73] В края на информацията си, като обобщава, Тито пише: „От преди посоченото се вижда, че освен в Македония [в другите] провинции съществуват партийни организации и ръководства”. Същото Тито повтаря и в съобщението си до Комунистическия интернационал от 17 септември 1938 г. [74]

За възстановяване на дейността на партията в Македония, вместо да вземе лица от Испания, ЦК натоварва М. Пиаде и М. Джилас да се свържат с местните комунисти. Подобни пълномощия получава и Областният комитет на ЮКП за Сърбия [75].

По същото време се усложнява положението на ЮКП в Коминтерна. Новото ръководство, формирано от Тито, сще не е утвърдено от ИККИ; говори се, че ЮКП няма зрели кадри, че тя продължава да се разяжда от кариеризъм и сектантщина, че е пълна с „провокатори и шпиони” [*]. Поради това опасността от нейното разтуряне още не е отминала. Тито настоява неколкократно пред Георги Димитров да им се помогне, за да не се допусне повтаряне на случая с Полската комунистическа партия, като заявява, че състоянието на ЮКП все повече и повече се поправя. „Много ми се иска да се видим с Вас — пише в едно писмо Тито (Валтер) до Г. Димитров. — Аз съм дълбоко убеден, че моята среща с Вас ще има историческо значение не само за мен лично, но и главно за развитието на нашата партия. Ето защо моля да ми разрешите, колкото е възможно по-скоро, да се видя с Вас и поговоря по работите на нашата партия.” [76]

В подкрепа на Титовите декларации, че партията се активизира и консолидира, ЮКП разгръща значителна дейност по всички въпроси на партийната стратегия и тактика, в т. ч. и по националния въпрос.

В тази насока важно място заема съвещанието на партийния актив, проведено на 9—10 юни 1939 г. в околностите на Любляна [77], в което участвуват представители от всички краища на
 

73. АРПJ, ф. КИ, 1938/27, с. 21.

74. Пак там, 1938/32 („Партията има областни ръководства във всички области, освен в Македония.”)

75. Б р е з о в с к и, В. Состојбата и дейността на КПЈ во Македонија во текот на 1940 година. — ГИНИ, Скопје, № 2, 1971, с. 84.

*. Тези думи са взети от|речта на Д. Мануилски, произнесена на XVIII конгрес на ВКП (б), през март 1939.

76. АРПЈ, ф. КИ, 1938/32. Датата на писмото 17. X. 1938 г.

**. В тогавашния партиен печат това съвещание е известно под името Майско съвещание.

257

Югославия, с изключение на Македония. Там са и членовете на ЦК на ЮКП.

На това съвещание в доклада на Тито „Положението в партията” се изнасят и някои слабости на ЮКП по националния въпрос. Преди всичко се казва, че е изоставена дейността на партията в някои национално угнетени области и най-вече в Македония, Косово, Метохия и в краищата, където живеят национални малцинства. В приетите решения се говори също за слабата работа в Македония [77], като се признава, че ЦК на ЮКП „не е посветил достатъчно внимание за възобновяване на връзките с Македония и за възстановяване на организациите в тази важна област”. Поради това, че в Македония се чувствува „ообено силно .нац[ионалното]угнетяване”, и поради това, че международните събития са благоприятна почва за пропаганда на империалистическите сили и, на първо място, на Италия, е „нужно ЮКП да обърне на тази област особено внимание и преди всичко да поработи за реорганизация и активизиране” на партийната работа, да мобилизира „широките слоеве на угнетените народи на Мак[едония] в борба за всекидневните нужди, свобода и равноправие” [78].

След Съвещанието, през лятото на 1939 г., ЦК изпраща М. Джилас в Македония със задача да възобнови партията. Има сведения, че той успява да формира областно ръководство начело с Блажо Орландич, студент в Скопския университет [*]. След връщането на Джилас с подобни задачи заминава в Скопие и Св. Вукманович — Темпо. През есента на 1939 г. ЦК на ЮКП поставя отново задача на Темпо и на Сретен Жуйович в качеството им на инструктори и пълномощници да подпомогнат партийната организация в Македония. Но всички инструктори,пълномощници и други представители на ЦК на ЮКП се натъкват на нежеланието на македонските комунисти да работят в името на Югославия, макар и преустроена на федеративни начала. С голямо съмнение и резервираност се приема новият курс на партията по националния въпрос. Македонските комунисти заявяват, че най-доброто решение на македонския въпрос може да се реализира в една балканска федерация.

Затова паралелно с техническата помощ по активизирането им ЦК на ЮКПпрез лятото (вероятно веднага след Юнското съ-
 

77. Proleter, br. 1—2, ianuar—februar 1940, p, 3; Tito i revolucija 1937—1967. B., 1967, 54—56.

78. Пак там.

*. Това потвърждава и Темпо в спомените си (вж. S.  V u k m a n o v i c – T e m p o. Revolucija koja tece. T. 1. B., 1971.

258

вещание) излиза с документ, озаглавен „ЮКП и македонският национален въпрос” [79].

В началото на документа се констатира, че „македонският народ като нация никога не е имал свои национални свободи”. Като един от най-сложните, македонският въпрос не е намирал винаги разбиране у предвоенната социалдемокрация и у комунистите след войната. Предвоенната сръбска социалдемокрация неправилно се е отнасяла към него. Наистина нейните най-добри синове като Д. Туцович остро реагират против бруталния терор, който въвеждат в Македония сръбските жандарми, но социалдемокрацията, а даже и някои комунисти, които идват в партията със социалдемократическия баласт, на първо място, в Сърбия, не схващат „не само балканското, но и европейското значение на македонския национален въпрос”.

„Вън от всякакво съмнение е — се казва по-нататък в документа,— че македонците са една отделна нация на Балканите (нито гърци, нито българи, нито сърби), което признава дори големият сръбски етнограф и географ Йован Цвиич.” Така за основа на своето конкретизирано схващане по националната принадлежност на македонските славяни ЮКП взема не друго становище, а това на буржоазния великосръбски учен Йован Цвиич; това становище ще й послужи и по-късно при обосноваване нуждата от оставане на Македония в границите на Югославия.

Централният комитет на ЮКП заявява, че най-остро македонският въпрос и неговото решаване се поставя в Югославия. В другите части на Македония той не е така актуален. [*] Вардарска Македония е „богат резервоар, от който сръбските хегемони-сти и реакционери черпят сили да угнетяват и другите народи, и своя собствен народ”. За съжаление — се отбелязва в документа — нито една партия, с изключение на комунистическата, все още не вижда македонския национален въпрос. Дори не го виждат или не искат да го видят и ръководните личности на ХСП. Югославската комунистическа партия призовава работническата класа в Хърватско и Словения решително да постави този въпрос, защото „и хърватският, и словенският народ имат в македонския народ мощен съюзник против сръбските хегемонисти”.

Партиите на сръбската сдружена опозиция също не искат да признаят съществуването на македонския въпрос. С това те
 

79. АРПЈ, ф. ЦК КПЈ, 1939/6.

*. Неправилно в документа се сочи, че най-голямата, „лъвската” част от територията на Македония се намира в Югославия. Най-голяма по територия е Егейска Македония.

259

доказват, че не са се отказали от великосръбската хегемония в Македония, с което не само стават съучастници в националното й угнетяване, но и отежняват борбата за демокрация и свобода и на сръбския народ.

Югославската комунистическа партия сочи, че проблемът за освобождение на Македония днес бил толкова по-важен, защото след като завзела Албания, Италия е „хвърлила око и на тази богата област”. Агентите на Мусолини и Хитлер вече се опитват да използуват националното недоволство в Македония, за да окупират Югославия. Затова партията предупреждава, че е невъзможно да се консолидират вътрешните условия, да се подготви страната за отбрана и да се стигне до демокрация без пълната свобода на Вардарска Македония. Македония отново започва да става „разменна монета” между империалистическите държави като обект на тяхната завоевателна политика на Балканите”. Същевременно германските и италианските завоеватели използуват като ябълка на раздора между сръбските, българските и гръцките реакционери. Затова само чрез освобождението на Македония могат да се нормализират отношенията на Балканите и да се попречи на империалистическата игра със съдбата на балканските народи. По вътрешни и международни съображения и причини повече от всякога сега е моментът работническата класа на Югославия, като се бори за независима и свобвдна Югославия, да постави решително и македонския въпрос. Това се отнася особено за работническата класа в Сърбия, която трябва да е наясно, че „няма свобода за сръбския народ без свобода на макед[онския] народ”.

Посоченият документ, взет като цяло, има програмен характер и значение. Въз основа на него трябва да се формулират конкретните задачи на ЮКП в Македония. Затова ЮКП се задължава, „между македонците и, на първо място, сред работниците и селяните (които тук са носители и на националноосвободителната борба) да развие активна дейност против германските и италианските агенти, а паралелно с това и борба за демокрация и национална свобода, за братско разбирателство със сръбския народ и останалите народи на Югославия. Работническата класа трябва да намери в македонското национално движение съюзници в борбата за демокрация, в борбата против Хитлеровата и Мусолиновата инвазия.” Този съюз ще бъде осъществен само ако партията прояви упоритост и решителност, само ако правилно третира македонския въпрос и активно работи по него.

Югославската комунистическа партия поставя отново ударението върху значението, което има македонският въпрос за

260

запазване на целостта на Югославия. Същевременно на Вардарска Македония се сочи като единетвен път за постигане на свободата и независимостта пътят на дружни усилия с останалите югославски народи.

Тази линия ясно се откроява и по-рано, особено в началните месеци на 1938 г. Така например в позива (март 1938 г.) на ЦК по повод окупацията на Чехословакия ЮКП се обръща и към населението на Македония: „Черногорци и македонци! От създаването на тази държава (Югославия — б. м., К. П.) не е водена сметка за вашите национални права”, които „вие можете да осъществите само в обща борба с останалите народи на Югославия (к. м. — К. П.) за демократизация и национална свобода, в братско разбирателство с тях. Затова не се поддавайте на приказките на италианските агенти, защото те подготвят робство и на вас, и на всички народи на Югославия” [80].

Същите идеи са прокарани и в статията „Сръбският народ и националното угнетяване” [81] от май 1939 г.: „Всички демократични партии и групи в Сърбия — се казва там — признаха споразумението от 8 октомври 1937 г. като база за решаване на хърватския и на словенския въпрос.” Но трябва да се знае, че „братското демократично споразумение не само с хърватите и със словенците, а и с македонците и черногорците, ще осигури евобода, независимвст и по-щастлив живот и на сръбския народ”. Затова работническата класа на Сърбия, изтъквайки споразумението от 8 октомври като приемлива основа за обединение на сръбския народ, „решително се застъпва и за нац[ионалните] права на македонците и черногорците”. Да се оставят тези народи под ярема на сръбските хегемонисти, това би означавало „да се остави половината сила на самите хегемонисти и поробители на сръбския народ”.

Важността на Македония за запазване целостта на Югославия, за осъществяване на новия курс по националния въпрос се вижда и от отчетите на Й. Б. Тито до Коминтерна. На 7 октомври 1939 г. той пише, че в „Македония едва е пристъпено към създаване на организации” [82], а през декември същата година — че „сега е особено важно да се постави македонският въпрос и въпросът за Черна гора, където италианският фашизъм съвсем се е приближил и с помощта на агентите си провежда своята пропаганда” [83].
 

80. АРПJ, ф. ЦК КПЈ, 1939/1.

81. Proleter, br. 1, maj 1939, 10—11.

82. АРПЈ, ф. КИ, 1939/8.

83. Пак там, 1939/11.

261

Появилата се по това време книга на Е. Кардел разглежда словенския национален въпрос [84] също от гледна точка на запазването на целостта на Югославия, вкл. с Вардарска Македония.

Сключването на Пакта за ненападение между СССР и Германия през август 1939 г. и особено споразумението между Цветкович и Мачек внасят известен смут в политиката на ЮКП. Но тя бързо се овладява, като заявява, че това не е решение на хърватския въпрос и че подобни споразумения трябва да обхващат всички народи на Югославия. С такива споразумения — заявява ЮКП — не се разрешава нито един по-съществен въпрос в политическия живот и в политическото напрежение на страната. Споразумения като това на Цветкович — Мачек подсказват и показват на Вардарска Македония, че тя не може да разчита на партиите от опозицията, които са готови да се споразумеят с управляващата сръбска върхушка за сметка на останалите народи и социални групи.

В тезисите на ЦК по международното и вътрешното положение от октомври 1939 г. се казва, че великосръбският хегемонизъм се принуждава на компромис, защото е притиснат от две страни — от външната опасност и от все по-засилващото се движение на масите вътре в Югославия. При това със споразумението Цветкович—Мачек великосръбските хегемонисти се надяват да създадат по-благоприятни условия за заздравяване на положението си в Македония, Косово, Метохия и Войводина [85].

През есента на 1939 г. ИККИ утвърждава състава на ЦК на ЮКП начело с Й. Б. Тито. Това импулсира в голяма степен ръководството и то започва по-целенасочена дейност по отношение на установяване на организационни връзки с всички области на Югославия. От края на 1939 г. до V обща конференция са формирани партийни ръководства във всички области на страната. На много места, особено в Словения, нараства неколкократно и численият състав на партията.

В началото на декември 1939 г. Кочо Рацин, Любчо Арсов и Панко Брашнаров влизат в открита дискусия по македонския въпрос с белградските професори Н. Вулич и Радонич. Професорите смятат македонците за сърби, а тримата македонски комунисти защищават тезата, че македонците не са нито българи, нито сърби, нито гърци, а чисто и просто македонци [*]. Тримата
 

84. К а г d е l j, Е. Razvoj slovenckog nacionalnog pitanja.

85. АРПЈ, ф. ЦК КПJ, 1939/5.

*. Като член на ВМРО(об.) и неин ръководител във Вардарска Македония Панко Брашнаров защищава тезата, че македонците са българи (вж. ЦПА, Мф. 55, 55а, 56 и др.).

262

комунисти настояват да се признае „националната индивидуалност на македонския народ”, да се даде автономия на Вардарска Македония в рамките на Югославия (каквато вече има Хърватско) и матерен македонски език [86]. За македонци по националност се третират тези, които се изявяват като българи. Македонците-сърбомани си остават сърби с всички права на изява. Така че тезата за отделна македонска нация, която защищават К. Рацин, Л. Арсов и П. Брашнаров очевидно под диктовката на ЦК на ЮКП, фактически е насочена срещу българщината в Македония.

Югославската комунистическа партия се опитва да издава и нелегални вестници на македонски диалект. През януари 1940 г. се появява първият брой на в. „Искра” — орган на Областния комитет на Комунистическата партия в Македония. Негово мото са думите на Гоце Делчев: „Свободата на Македония лежи във вътрешното въоръжено въстание. Който мисли другояче, той и себе си, и другите лъже”. Крайната цел на борбата, която в. „Искра” си поставя, е „свободна македонска република” [87]. Вестникът поддържа официалното партийно становище, че „македонците не са нито сърби, нито българи, а само македонци”. Според него „спасението на Македония е в борбата за свобода”, която трябва да се води „в съюз с всички народи и потиснати в Югославия”. Затова лозунгът за свободна македонска република означава република в рамките на федеративна Югославия.

През юли 1940 г. се появява друг орган на Областния комитет — „Билтен” [88], който в няколко последователни броя прави опит да посочи специфичните страни на македонския въпрос. По различни поводи и особено във връзка с чествуване на Илинденското въстание „Билтен” пропагандира мисълта на Гоце Делчев: „Свободата на Македония е дело на самите македонци. Тя лежи във вътрешното въстание”. „Билтен” се обявява против „насилията и угнетителските режими над македонците, за свободата и равноправието на своя народ, за освобождението на Македония от ярема на великосръбския, българския и гръцкия империализъм” [89], т. е. поставя на една плоскост трите балкански държави, но с явно предпочитание към Югославия.

„Билтен” обаче се обявява и за изгонване на всички колонисти от Македония без разлика на тяхното социално положение [90].
 

86. Архив на Института за национална история в Скопие. Дискусија са професором Г. Вулићем на састанку дне. 3. XII. 1939 г. Сл. IV. 21.

87. Искра, бр. 1, јануар 1940.

88. Билтен, бр. 1, 20 юли 1940. От него излизат всичко 4 броя.

89. Пак там.

90. Пак там, бр. 3, 30. IX. 1940.

263

Той води полемика с проф. Н. Вулич, като отстоява схващането за националната индивидуалност на македонците и прави опит да игнорира историята на Македония, заявявайки че не признава на никого „исторически права над Македония”. Но тъй като нацията е историческа категория, по-късно привържениците на македонизма ще започнат безцеремонно да присвояват дялове от българската история [91].

Очевидно по указание на „инструкторите” на ЦК на ЮКП по-късно „Билтен” насочва изцяло острието си срещу България и българщината, като отстоява целостта на Югославия. Областният комитет насочва пропагандната си дейност срещу претенциите на България за присъединяване на Вардарска Македония. „С преминаването на македонците под властта на цар Борис — отбелязва „Билтен” — абсолютно няма да се промени положението на Македония. Вместо сръбски жандарми ще има български и т. н. Македонците ще бъдат преследвани от българските власти така, както са преследвани от сръбските империа-листи. Българските жандарми не по-малко умеят да псуват „вашата мамка македонска”.”

И този път се проповядва обща борба на Вардарска Македония с другите югославски народи за свобода и национална независимост [92].

Крачка напред в конкретизирането и дефинирането на националната програма са и областните конференции, проведени в навечерието на Петата общопартийна конференция на ЮКП.

В хода на подготовката на конференцията за Македония, състояла се на 8 септември 1940 г., ЦК на ЮКП в позиви и други материали още веднъж изразява становището си по македонския въпрос. Така например в позив от юни 1940 г., насочен против предстоящата война на Балканите, се посочва, че македонският въпрос има не само балканско, но и европейско значение, че Германия и Италия искат отново да скарат България и Югославия по повод на Македония. Югославската комунистическа партия призовава народите на България и Югославия да не позволят да се дойде до взаимно изтребление поради нова подялба на Маке-
 

91. Пак там, бр. 2, 20. VIII. 1940. Още по това време „Билтен” започва да твърди голословно, че македонските славяни много пъти имали своя държава, че по времето на цар Самуил в X и XI в. тази държава е била най-силна, че цар Самуил се бил борил против сръбското, българското и гръцкото владичество в Македония. Както се вижда, началото на „македонската нация” се поставя с извращаване на историческата правда. Известно е, че Цар Самуил е бил български цар, а не македонски, защото по това време не е съществувала македонска държава.

92. Пак там, бр. 3, 30. IX. 1940.

264

дония, защото в тази война може да се случи народите на България” и Югославия да изгубят независимостта си. Като се изтъква отново, че македонците не са нито сърби, нито българи, нито гърци” в позива се заключава, че като „отделен народ те имат право на самоопределение до отделяне, имат право на своя свобода и самостоятелност, както и всички останали народи на Балканите” [93].

На Конференцията отново се разисква националната политика и тактика на ЮКП. Приема се и специална резолюция, в която се набляга на отношението на партията към македонския въпрос. При публикуване на резолюцията [94] в уводните думи се съобщава, че Конференцията е разгледала „специфичните въпроси, които много интересуват работническата класа и македонския народ в цялост”. По-нататък се признава, че до-момента на Конференцията „не е бил поставяне партийните организации на Македония националният въпрос”. Макар че ЦК от няколко години имал „правилни позиции” по националния въпрос в Македония, той на практика в партийните организации е стоял формално, без да се схваща неговата същност. Конференцията подчертава, че националният въпрос е „въпрос над въпросите”.

В самата резолюция на Областната конференция се изтъква като една от основните и най-важни задачи на организациите на партията в Македония тактиката за създаване на общ македонски националнореволюционен фронт, който трябва да бъде част от общата борба на пролетариата в Югославия. [95] Само съюзът между работниците в Югославия и македонското освободително движение може да сложи край на сръбския империализъм и да донесе свобода както на сръбския и на македонския, така и на другите народи в Югославия. Вменява се в дълг на партията в Македония да предприеме тактика за обединяване на всички македонски групи и елементи, които са готови да водят борба за свобода, против великосръбския империализъм, но да са врагове и на различните империалистически и фашистки пропаганди (българската, гръцката, немската, италианската и др.).

Забелязва се, че в резолюцията понятието „македонски народи не е изяснено докрай. Много често то включва всички националности, които населяват Македония. Употребява се и терминът „македонски славяни”. Може да се предположи, че това се дължи
 

93. АРПJ, ф. ЦК КПJ 1940/17.

94. Билтен, бр. 3, 30. IX. 1940; Proleter, br. 9—10—11, oktobar—novembar—decembar 1940.

95. Билтен, бр. 3, 30. IX. 1940; Proleter, br. 9—10—11, oktobar—novembar—decembar 1940.

265

на решението да се даде гласност на резолюцията. А както вече се изтъкна, огромното мнозинство от населението на Македония продължава да се чувствува българско. Следващият цитат подкрепя това предположение: „Македонското националнореволю-ционно движение не е и не може да бъде чуждо на правата и борбата на целия македонски народ, включително тези на арнаутите, турците, куцовласите и др., които също така са експлоатирани и поробени и са подложени на терор и асимилация. Работниците -и селяните арнаути и турци в Македония са братя по съдба на македонските славяни (к. м. — К. П.). Борбата им е обща и победата може да се добие само с общи сили. Партийните организации по места в своята агитация да не изпускат предвид арнаутите, турците и куцовласите, а да развиват братство, солидарност и общност на борбата, защото само свободна и независима Македония (к. м. — К. П.) може да гарантира свободата на всички потиснати и поробени в Македония.” [96]

Както се вижда, освен неизяснеността на понятието „македонски народ” в резолюцията отново се издига и лозунгът за свободна и независима Македония.

Тук трябва да посочим още, че конференцията от септември 1940 г. [*] поставя искане за изгонването на сръбските колонисти ют Вардарска Македония. Тогава ЦК на ЮКП не се противопоставя на това искане, защото антисръбските чувства и настроения сред народните маси в Македония са много силни. По-късно обаче ръководството на ЮКП ще смята за голям грях на Методи Шаторов това, че той продължава да подкрепя становището на тази конференция.

На Петата конференция [**] на ЮКП (19—23 октомври 1940 г.) се изработва в завършен вид програмата по националния въпрос. На националните взаимоотношения в Югославия е отделено много място както в докладите на Тито и Кардел, така и в изказванията на почти всички делегати. Централният комитет излиза пред Конференцията и със специален доклад по националния въпрос. Пър-
 

96. Proleter, br. 9—10, 1940 g., p. 21.

*. На конференцията в Скопие (8 септември 1940 г.) са избрани в Областния комитет следните лица: М. Шаторов— политически секретар, П. Ивановски — организационен секретар, К. Йосифовски, Б. Бонев и Г. Стефковски (вж. Brezoski, V. Stanje i delatnost KPJ u Makedoniji, 1940 god. — In: Peta zemaljska konferencija KPJ. (Zbornik radova), p. 373.

**. На Петата конференция участвуват 105 делегати от всички области на Югославия. От Македония (на конференцията на 8 септември) са избрани 6 делегати, а в протокола на V конференция са посочени само5, и то в следния ред: М. Шаторов (Шарло), Ср. Жуйович, Коце Стоянов, Б. Бонев и П. Тикварев (вж. АРПЈ, ф. ЦК КПJ, 1940/14—13).

266

воначално изготвянето му се възлага на М. Пиаде, който разработва вариант, незадоволяващ предварителното заседание на ЦК, поради което Централният комитет задължава М. Джилас да напише нов доклад. Поради липса на достатъчно време за детайлно разработване вторият доклад е представен на Конференцията в тезисна форма.

Независимо от това, че като цяло докладът на М. Пиаде е отхвърлен, някои постановки от него влизат в тезисите на М. Джилас, а оттам и в решенията на V конференция. С оглед на това ще посочим основните моменти от доклада на М. Пиаде, отнасящи се до националния въпрос в Югославия.

Според М. Пиаде причините за остротата на националния въпрос се крият в начина на създаване на Югославия, в нейната зависимост от Великите сили и в това, че областите и народите, които влизат в Югославия, до 1918 г. имат самостоятелна историческа съдба и са с различна степен на икономическо, културно и политическо развитие [97]. Той смята, че в Югославия има пет нации — сърби, хървати, словенци, македонци и черногорци. Същевременно обаче допълва, че „. . . и днес може да се каже, че македонците като нация още не са формирани, за което сръбският режим на насилие и терор е допринесъл твърде значително” [98]. Затова в миналото, а и сега пречели и българската, и гръцката пропаганда. М. Пиаде приема, че македонците се намират в процес на национално утвърждаване, което не можело да бъде спряно от „насилственото сърбизиране и югославянизиране”.

За Черна гора Пиаде казва, че е страна, в която още не са изживени остатъците от племенната организация, но съществува трайна традиция за държавност (за независимост). Оформянето на черногорците като отделна нация се забавяло и от преданията, че те са сърби. Едва когато черногорците почувствували сръбското насилие и експлоатация, започнали национално да се разграничават. При разглеждане на доклада на предварителното заседание това становище на Пиаде е отхвърлено и се приема тезата за съществуване на черногорска нация.

Започналата война не вразумява буржоазията в Югославия и на Балканите. „Пред балканските народи — отбелязва Пиаде — без разлика на фронта спрямо Версай стои перспективата на най-страшно национално робство в „йерархията на народите и държавите”, която подготвят и провеждат силите на Оста, бързайки „да антиципират своите крайно несигурни победи”. Те стоят пред перспективата да изгубят и онази формална незави-
 

97. АРПЈ, ф. ЦК КПЈ, 1910/14—13.

98. Пак там.

267

симост, която по-рано им осигуряваше равновесието на силите; те стоят нред перспективата всички, властвуващи и подчинени, угнетители и угнетени, да попаднат в колониално робство [99]. За борба срещу проникващата фашистка агресия той препоръчва обединение на антифашистките демократични сили, решаване на националните противоречия в Югославия, за да може тя да запази независимостта си. „Затова решението на националния въпрос в Югославия е неотложна задача на деня...” — пише М. Пиаде.

М. Пиаде засяга и мюсюлманския въпрос в Босна. Според него остатъците от феодализма са обусловили „конфесионалното определяне и националното неосъзнаване” [100] на мюсюлманите.

По отношение на Вардарска Македония Пиаде обвинява великосръбската буржоазия, че разглежда македонския въпрос само през призмата на неделимостта на Македония от Сърбия. Той заявява, че „въпросът за македонското национално освобождение се поставя като въпрос за довършване на буржоазнодемократичната революция, въпрос на борбата против трите империализма (сръбския, българския и гръцкия).” Но докладчикът все пак признава, че „в рамките на развитието на капитализма македонците не са успели в пълна степен да се конституират като нация”. В епохата на империализма македонската буржоазия играела ролята на експонент на империалистическите сили, т. е. играела контрареволюционна роля. Селячеството по необходимост ставало основен носител на македонското национално движение, а с това и на „довършването на формирането на македонската нация”. Затова освобождението на Македония било възможно само въз основа на „работническо-селската революция, която означава довършване на буржо[азно]дем[ократическата] революция”. Последната в своя настоящ стадий се явявала „като ликвидиране на сръбския, българския и гръцкия империализъм над Македония”. Освобождението на Македония според Пиаде може да бъде сигурно само ако работническо-селската революция прерасне в пролетарска и се установи диктатура на пролетариата, защото само по такъв начин се премахва възможността за каквото и да било национално угнетяване и се гарантира пълно и най-широко прилагане на революционнодемократичния принцип по отношение както на съседните нации, така и на националните малцинства в самата Македония [101].
 

99. АРПЈ, ф. ЦК КПJ, 1940/14—13.

100. Пак там.

101. Пак там. Докладът (тезисите) на Джилас по националния въпрос не са запазени.

268

Според М. Пиаде едрата буржоазия (доколкото съществува в Македония) води двойствена политика. От една страна, тя явно сътрудничи с режимите (сръбски, български и гръцки). Даже част вт нея се е свързала напълно с буржоазията на властвуващите нации. Това се отнасяло особено за България, където македонският комитет вече 40 години играел огромна роля във вътрешната политика. От друга страна, голяма част от тази буржоазия не е доволна от съществуващото положение и иска то да се промени. Това важи главно за буржоазията под сръбска и гръцка власт, която иска Македония да се присъедини към България, по възможност на базата на известна автономия в границите на Велика България. Средната градска буржоазия (и интелигенцията) не е единна. Голямата й част клони към политическата линия на Иван Михайлов, а по-малката част от нея държи за старата федералистична линия и иска самостоятелна демократична Македония в рамките на Балканска федерация. Кулашките елементи от селячеството са разположени опортюнистично. Но трудовото селячество е обективен носител на националнореволюционното движение, което има за програма лозунгите на федералистичното крило. Трудовото селячество вижда в свободна Македония пълно ликвидиране на аграрните феодални отношения и премахване на всички форми на политическо угнетяване и ограбване. Неговата политическа активност обаче невинаги е в съгласие с обективните му интереси. Като пример за такова несъответствие се сочи фактът, че дълго време след войната, като отпор против сръбското и гръцкото угнетяване, селячеството с всички средства подкрепя дейността на реакционната ВМРО [102]. Пиаде прави извода, че „македонското селячество под ръководството на пролетариата днес довършва онова, което буржоазията не е могла да довърши, а това е конституирането на македонците като нация. Днес или утре това ще трябва да намери израз в голямо масово движение на макед[онското] селячество на територията и на трите държави” [103].

Що се отнася до пролетариата, той според Пиаде е най-радикалният елемент в македонското движение. Той трябва да застане начело на това движение и да даде на „македонската нация” онези надстроечни елементи, които още липсват за довършване пълното единство на тази нация — единството на език, правопис, култура и пр. [104]

Засегнат е и въпросът за националните малцинства в Македония, основната маса на които е солидарна с борбата за свобо-
 

102. Пак там.

103. Пак там.

104. Пак там.

269

дата на Македония. Допуска се и вероятността общият отпор да доведе до „спонтанен процес на асимилация на тези пръснати нац[ионални] малцинства и етнически групи”, което значително би опростило нац[ионалния] въпрос” [105].

В заключение М. Пиаде смята, че селячеството може да изпълни задачата за „пълно конституиране” на „македонската нация” и нейното истинско освобождение „само ако мак[едонският] пролетариат вземе в своите ръце ръководенето на нац[ионално]-революционното движение”.

Докладът по националния въпрос на Конференцлята поднася устно (по тезиси) М. Джилас. Тъй като той не е запазен, за съдържанието му може да се съди косвено от бележките и изказванията на делегатите.

Мнозина са против изнесените от Джилас постановки. Пръв взема думата областният секретар за Македония Методи Шаторов (Шарло). Той оценява доклада като много абстрактен, застъпващ се едностранно за платформата на Народния фронт и проповядващ погрешни схващания за колонистите. Като говори за тежкото и безправно положение на населението в Македония, М. Шаторов застава на становището на Скопската конференция от септември 1940 г. за изгонване на всички колонисти от Македония. „Всички те са угнетители на македонския народ — заявява той — и с тях не може да имаме добри отношения” [106]. Така Шаторов отхвърля заетото от Джилас становище в полза на колонистите и отстоява заетите решения на Областната конфeренция. Характеризирайки позицията на ЮКП по националния въпрос, Шаторов заявява, че в партията е налице „сектантско, троцкистко отклонение” [107]. По-нататък, като се връща към колонисткия въпрос, той казва: „Не можем да отидем при мак[едонския] селянин и да му кажем, че колонистите са братя на мак[едонския] селянин, защото генералите, жандармите [и] шпионите не са братя. Ако бихме отишли към съюз с колонистите, то би трябвало с лопата (Ако bi isli na savez sa kolonistima, oni bilopatom).

Шаторов не може открито да застане срещу тезата на Коминтерна за съществуването на отделна македонска нация, но като заема категорична позиция срещу колонистите, той поставя рязка граница между македонци и сърби, а по-късно ще заеме известната позиция, че македонци и българи са един народ, една нация.
 

105. Пак там.

106. Пак там, 1940/14—1.

107. Пак там, 1940/14—13.

270

В подкрепа на Шарло се изказва делегатът на Косово, който определя колонистите като „стълб на хегемонията”. Делегатът от Войводина Лазар Плавшич не се съгласява с Шаторов: „Ние не сме за тактиката на Македония (Шаторов), отбелязва той, ние спечелваме колонистите за себе си и обръщаме заедно оръжието против буржоазията.”

Делегатът с псевдоним Мали застава на позицията, че партията не е за „братство с колонистите”, но не е и за отнемане на земята им. Тя е за отнемане на земята само на онези, които угнетяват местното население (генерали, жандарми, шпиони). Това становище заляга и в резолюцията, приета от Конференцията.

М. Шаторов изказва несъгласие и с постановката в доклада на Джилас по въпроса за народния фронт. Вече посочихме, че на конференцията в Скопие през септември 1940 г. Областният комитет заема становище при изграждането на народния фронт в Македония да се вземе предвид и националният момент, така че освен работниците и селяните в народния фронт да влязат и средните слоеве, и либералната буржоазия, като се изключат шпионите и предателите, т. е. онези, които са се сраснали със сръбската власт. Според оценката на Областния комитет това са всъщност и основните сили на националноосвободителното движение, те представляват националнореволюционния фронт в Македония. Затова в резолюцията на Областната конференция се поставя задачата за изграждане на „общ македонски национално-революционен фронт”, който трябва да бъде „част от общата борба на пролетариата в Югославия”. Оттук произтича изводът, че хегемон на националнореволюционния фронт трябва да бъдат работническата класа и нейният авангард.

Това становище отстоява на Петата конференция М. Шаторов, който изказва несъгласие с М. Джилас, че в доклада си говори само за съюз между работниците и селяните, което в крайна сметка според Шаторов е отхвърляне на народния фронт. Той се позовава на Г. Димитров, който по това време е разработил въпроса за народните и националните фронтове в колониалните страни. Оттук Шаторов заключава, че националният фронт трябва да се задържи и в Македония, защото Македония по същество е в колониално положение. В потвърждение Шаторов прави анализ на социалната структура на Македония: „Кои са класите в Македония”? — пита той и отговаря: „Работническата класа е малобройна. Полупролетариатът — селяните (90%). Индустрията не се развива. Македония е аграрен придатък на Сърбия. Македонската буржоазия е няколко категории: 1. Великосръбска, асимилаторска. 2. Македонска буржоазия, българофилска. 3. Либерална

271

буржоазия и интелигенция — против едните и другите, но некомпактна” [108].

Накрая Шаторов привежда решенията на Областната конференция за включване в националния фронт и на средните слоеве, и на либералната буржоазия, с изключение само на империалистическите агенти, защото се поставял въпрос за „език и култура, които иска цялата нация (и либералната буржоазия)” [109].

Становището на Шаторов изцяло или отчасти е подкрепено и от други делегати на Петата конференция. Представителят на Черна гора заявява, че „македонецът е прав само дотолкова, доколкото критикува ограничаването на националното движение само на работниците и селяните”. Делегатът Мали е още по-конкретен. „В Македония трябва да се сътрудничи с либералнобуржоазните групи” — подчертава той. Но фронтът „трябва да бъде националнореволюционен” в интерес „на революцията и СССР”. Като се връща назад, Мали казва, че „македонският въпрос не се поставяше правилно по-рано. В 1936 г. Горкич беше за автономия на Македония и на Черна гора, смятайки, че там нацията е едва в [процес]на конституиране. В Черна гора не може (да се работи — б. м., К. П.), както в Македония. Македония е полуколония. Черна гора не е. В Македония насоката на главния удар е срещу сръбската буржоазия” [110].

За Черна гора в доклада се казва, че се намира в заключителната фаза на национално осъзнаване. Подобно на Македония и за нея се твърди, че „селячеството е главният носител на заключителния процес на конституиране на черногорците като нация и тяхната борба за национално освобождение...” [111]

Делегатът от Босна обръща внимание върху комплицирано-сгта на националния въпрос в Босна, като не приема оценката в доклада на Джилас, че „мюсюлманите не са етническа група, a са или сърби, или хървати”. Той характеризира мюсюлманите в Босна като отделна етническа цялост. При водените преговори за подялба на Босна между сръбската и хърватската буржоазия, казва босненският делегат, тезата, че мюсюлманите еа сърби или хървати подпомага хърватската или сръбската буржоазия.

Що се отнася до Косово, в доклада на Пиаде и в тезисите на Джилас се поддържа схващането, че решението на националния въпрос там може да се постигне със създаването на работническо-селска република Косово по пътя на „събарянето на велико-
 

108. АРПЈ, ф. ЦК КПЈ, 1940/14-13.

109. Пак там.

110. Пак там.

111. Пак там.v

272

сръбския фашистко-империалистически режим”. Такова едно решение означава албанците, турците и славяните-мюсюлмани да постигнат в пълна степен свободно властвуване над земята, да се освободят от националния гнет и да се създадат условия за свободно национално-политическо и културно развитие. „Изглежда, че и сръбското селячество и работничество в тези краища вече е узряло да приеме този лозунг” [112] — се заключава в тезисите, посветени на Косово.

За да се улесни създаването на работническо-селска република в Косово, Петата конференция решава да отдели Областния комитет за Косово и Метохия от Областния комитет за Черна гора, като първият се свързва директно с ЦК на ЮКП.

Националният въпрос в Югославия намира място и в резолюцията на Петата конференция. В нея становищата, които се отнасят до отделните народи на Югославия, са напълно определени. „В тези съдбоносни дни на империалистическо завоюване— се казва в резолюцията, — когато с груба сила се унищожават остатъците от свобода и независимост на малките народи и се спекулира с угнетените народи на отделни страни за постигане на своите завоевателни цели, пред нашата партия се поставя в още по-остра форма една от най-важните и актуални задачи — борба за национално равноправие на угнетените и на националните малцинства в Югославия.” [113] По-нататък, като се конкретизира становището на ЮКП за всеки народ в Югославия, в резолюцията се заявява:

—„Борба за равноправие и самоопределение на македонския народ против угнетяването от страна на сръбската буржоазия, но в същото време и упорито разобличаване на италианските и българските империалисти и техните агенти, които също така по пътя на демагогските обещания искат да поробят македонския народ.” [114]

— Борба за равноправие и самоопределение на черногорския народ, но в същото време и решителна борба против федералистите, които с помощта на италианеките империалиети подготвят ново робство на черногорския народ.

— Борба за свобода и равноправие на албанското малцинство в Косово, Метохия и Санджак, но в същото време и борба против италианските агенти, които искат да излъжат угнетените албанци и да предизвикат военен конфликт в тази част на Югославия.
 

112. Пак там.

113. АРПJ, ф. ЦК КПЈ, 1940/14—15.

114. Пак там.

273

— Борба против колонизаторските методи на сръбската буржоазия в тези области и „прогонване на всички онези колонизи-рани елементи, с помощта на които сръбската буржоазия угнетява македонския, албанския и други народи” [115].

— Борба за свобода и равноправие на унгарското, румънското, немското и други национални малцинства във Войводина и в същото време борба против опитите на унгарските, немските и другите реакционери да решат националния въпрос в тези и други области с помощта на империалистическата завоевателна война.

— Борба против опитите на сръбската и хърватската буржоазия да раздели помежду си Босна и Херцеговина, без да питат народите на тези области. „Ние, комунистите, смятаме, че народите на Босна и Херцеговина трябва сами свободно да се определят и намерят решение за уреждане на тези области по пътя на автономията и [други] подобни.”

— Борба за истинско решаване на националния въпрос на хърватите и словенците, но против злонамерените договаряния и споразумения между сръбската, хърватската и словенската буржоазия за сметка на трудовия народ на тези области [116].

Ето така ЮКП в началото на Втората световна война формулира конкретната си програма по националния въпрос. В нея се отстояват здраво версайските граници на Югославия, търси се статут на малцинствата, като за някои от тях, каквото е българското в Западните покрайнини, даже не се споменава, и се слага началото на целенасочена дейност за изкуствено създаване на нации в Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония.

Със завършването на Петата конференция на ЮКП не всичко по националния въпрос е докрай прецизирано. Някои формулировки и становища са оставени за доосмисляне и доуточняване, което става в периода до започване на войната между Германия и Югославия през април 1941 г. В този промеждутък от време се заема категорично и ясно становище по редица страни на националния въпрос, но и сега конкретните отговори на някои въпроси се отлагат за по-късно. Такива са например въпросите за броя, формата и обхвата на автономните области, за държавността на Босна и Херцеговина и др. Лозунгът за балканска федерация вече не се споменава в програмата на ЮКП, която застава твърдо на позицията да търси вътрешно решение на националния въ. прос. Съдбата на населението във Вардарска Македония се раз-
 

115. АРПЈ, ф. ЦК КПЈ, 1940/14—15. Както се вижда, приема се донякъде средна (компромисна) позиция между тази на М. Шаторов и доклада на М. Джилас. Но превес има становището на М. Шаторов.

116. Пак там; Proleter, br. 1, 1941, 21—22.

274

глежда неделимо от съдбата на Югославия и на нейните народи. Другите две части на Македония се предвижда да останат в държавите, към които принадлежат. Не се и споменава, че македонският въпрос като цяло трябва да се реши в границите на югославската федерация. Ударението се слага върху консолидирането на антифашистките сили и движения в Югославия, България и Гърция и борбата против фашистката опасност на Балканите. В съвместните декларации и позиви на ЦК на ЮКП и на БРП от това време не се посочва лозунгът за балканска или за южнославянска федерация, в която би влязла и България [117].

В края на 1940 г. поради създадените усложнения на Балканския полуостров ЮКП разпространява специален позив [118]. По това време Италия вече е извършила своята агресия срещу Гърция. Призракът на войната надвисва над балканските народи. В позива се изтъква, че империалистическите държави не спират да подстрекават България и Югославия към война. Под предлог, че са за ликвидиране на версайската неправда, Италия и Германия разпалват реваншистки настроения сред българската буржоазия. Югославската комунистическа партия призовава народите на България и Югославия да не позволят Македония да стане причина за братоубийствена война, защото това ще означава и пропадане независимостта на малките балкански народи. В позива отново се прокарва вече посоченото ненаучно становище, че македонците не са нито сърби, нито българи, нито гърци, че те са отделен народ, поради което имат право на самоопределение до отделяне, право на своя свобода и самостоятелност, както всички останали народи на  Балканите [119]. Изтъква се, че под ръководството на комунистите в Македония се води борба за правата на Македония и за нейното освобождаване. Затова народите на Югославия, България и Гърция не трябва да допуснат да бъдат виновници и съучастници в потискането и унищожаването на македонското население. Напротив— народите на трите страни трябва заедно с „македонския народ” да се борят за „неговото пълно освобождение от югославско, гръцко и българско иго” [120]. Тук се прокарва мисълта за обединение на Македония, но не става ясно как то може да бъде осъществено. Отбелязва се само, че „комунистическите партии на Югославия и Гърция трябва да застанат начело на освободителното национално движение на македонския народ, за неговото
 

117. АРПЈ, ф. ЦК КПJ, 1941/13.

118. Пак там, 1940/18. Добавките и поправките на първия екземпляр на документа са направени лично от Й. Б. Тито.

119. Пак там.

120. Пак там.

275

освобождение и обединение” (к. м., — К. П.). На българските комунисти се вменява дълга да водят борба против опитите на българската буржоазия с помощта на Оста „да пороби македонския народ”. „Доколкото съществуват неправди, нанесени от версайските мирни договори на българския народ — се казва по-нататък, — те не могат справедливо да се решат с военно клане и взаимно изтребване на българския, гръцкия и югославските народи, а с братско споразумение в интерес на народите на Балканите, а не в интерес на империалистическите воюващи велики сили.” [121] Балканските комунистически партии се призовават да водят борба против михайловистите, сръбските четници, македонските предатели от редовете на македонската буржоазия и др.

През януари 1941 г. излиза съвместна декларация на централните комитети на ЮКП и БРП, с която ЮКП се стреми да обвърже още повече БРП по македонския въпрос и главно в името на борбата против „националното потисничество на македонския народ”.

Колкото по-категорично югославските комунисти утвърждават несръбския характер на Македония, толкова повече нарастват терорът и насилието на правителството Цветкович—Мачек. Развихря се великосръбска пропаганда в „отбрана на сръбството”. Замисля се създаване на Бановина Сърбия с център Скопие. Засилва се денационализацията на българския елемент в Македония. По този въпрос е напълно единодушна цялата великосръбска буржоазия — и ориентираната към Оста, и ориентираната към Франция и Англия. Македония не трябвало да се изпуска. Всъщност на такива позиции стои и ЮКП. Чрез македонската нация, изкуствено създавана и защищавана, фактически се цели не само задържането на Вардарска Македония, но и присъединяването на другите две части от Македония към Югославия.

Великосръбската буржоазия, която не се примирява с мисълта, че може да загуби Македония, подтиква екзалтирани младежи към физическо изтребване на най-известните личности в Македония, които са антисръбски настроени. В едно писмо например се нарежда да бъде отровен съдията Филипов[ич] в Охрид. В писмото се казва: „На всички нас добре ни е известно, че македонците ни мразят от цялото си сърце и че желаят да се съединят с българите. Всички те се лъжат. Южна Сърбия е нашата родина, нашата люлка.” [122]
 

121. Пак там.

122. Искра, бр. 4, 30. X. 1940.

276

Великосръбската буржоазия с нейната асимилаторска политика напълно се компрометира в Македония. Ко точно тогава югославските комунисти решават да задържат Македония в границите на Югославия чрез замисленото федеративно преустройство.

Противниците на сръбския режим в Македония — не само средните и дребните буржоазни слоеве, а и мнозинството от беднотата — продължават да съхраняват своето българско съзнание и да смятат македонските славяни за част от българската нация. Тези среди все по-открито се осланят на България и търсят нейната подкрепа. Те настояват за ревизия на мирните договори, защото в разпадането на югославската държава виждат една от сериозните възможности за решаване на македонския въпрос, като евентуално Вардарска Македония се присъедини към България. Вследствие на това Областният комитет на ЮКП в Македония не успява да привлече тези среди в македонския националнореволюционен демократичен фронт [*].
 

*. Във военен отчет от август 1939 г. се казва: „След последните събития, каквито са разделянето на Чехословакия, след това окупацията на Албания, тази легална дейност на македонствуващите разви твърде жива и голяма активност. След познатата кампания за ревизия на мирните договори всички известни привърженици на македонствуващите в нашата територия отново започнаха да вдигат глава открито да говорят . . ., че съществуващото положение и ред в Южна Сърбия са временни и че българите скоро ще дойдат да окупират тези краища.” Освен това в едно писмо до българското правителство от 1940 г. (вероято произлизащо от кръга около Д. Чкатров) се сочат обстоятелствата около разпадане на версайската система и се настоява България да повдигне македонския въпрос: „Политиката, която води днешното българско правителство, е плод на днешните политически условия. Ние не желаем да вярваме, че един ден ще бъдем забравени” — се казва в него. Дотогавашните искания на българското правителство да се реши македонският въпрос като малцинствен „не е никакво решение и затова същият трябва да се реши с присъединяването към България”. „Ние сме — казват те — против даване на малцинствени права в Македония, тъй като то е безвредно нещо за сърбите . . . Днес притиснати от събитията, те могат да обещаят нещо, но при първия удобен случай ще се откажат от обещанието си. Ние знаем колко те са убедени в своето право да владеят Македония и затова искаме промяна на положението из основи. Българският народ е длъжен да помогне на своите поробени братя, ако не иска върху себе си да приеме историческата отговорност и проклятието на целия народ и бъдещите млади генерации”. Вж.  F i d a n o v a, S. Neke specificnosti pri stvaranja Narodnog fronta . . ., 286—287.

277

А населението даже разчита на помощта на силите от Оста, които една след друга разрушават границите, установени във Версай [*].

Всичко това повдига българския дух в Македония. Нарастват очакванията за освобождение на Македония чрез военен конфликт [123]. Такива надежди вдъхва и все по-разрастващата се война на Балканите. В своята съвкупност тези настроения довеждат до затруднения в политиката на ЮКП по македонския въпрос. Линията на ЮКП за отбрана на страната, за запазване на нейната цялост и независимост, за македонска нация не успява да проникне сред масите в Македония. Областният комитет не се противопоставя явно на ЦК на ЮКП, но той не е убеден в правотата на тази линия, което намира израз веднага след разпадането на Югославия.
 

*. За такива настроения се говори в отчетите на военните от III армейска област в Скопие до Генералния щаб в Белград. В един от тях с дата 14. X. 1940 г. наред с другото се казва и следното: „Особено от чехословашката криза насам в народа все повече се втълпява вярата, че и на нас ще дойде ред и че Македония (защото названието “Южна Сърбия” тук никой не признава) най-сетне ще дочака своето освобождение от сръбското робство. .. Тази вяра днес особено е засилена с ревизията на границите на Румъния в полза на Унгария и България, така че сега съществува надежда, че с победата на силите на Оста ще дойде ред и на ревизията на нашите граници, при което на Македония би се дала пълна самостоятелност или би се присъединила към България.” (Пак там, с. 291).

123. F i d a n o v a, S. Цит. съч., с. 289.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]