Югославската комунистическа партия и македонският въпрос, 1919–1945
К. Палешутски
 

III. Борба за югославска федерация с Македония като нейна федерална единица (1935–1945)

3. Народоосвободителната борба на югославските народи и македонският въпрос
 

В началния период на Втората световна война правителството на Югославия неколкократно заявява, че ще запази неутралитет, като поддържа дружески отношения и със силите на Оста, и с техните противници. Югославската буржоазия е разединена по външнополитическия курс на страната и неутралитетът е подходящо средство за балансиране.

В резултат на разгърнатата дейност на петата колона след капитулацията на Франция през май 1940 г. сред буржоазните югославски слоеве ве засилва ориентацията към Германия и Италия. В същото време народните маси настоятелно искат съюз със СССР. Под техния напор през юни 1940 г., без да прекъсва антисъветската си пропаганда, Югославия установява дипломатически отношения със Съветския съюз.

278

На 27 септември 1940 г. в Берлин се подписва т. нар. Пакт на трите държави (Германия, Италия, Япония), с което се оформя окончателно оста Берлин—Рим—Токио. След тези успехи Германия засилва дейността си и на Балканите. Скоро към тристранния пакт се присъединяват Унгария (на 20 ноември 1940 г.) и Румъния (на 23 ноември 1940 г.). Подготвя се влизането в пакта и на България. На 28 откомври 1940 г. Италия напада Гърция, с което военният пожар обхваща и Балканите. При така стеклите се обстоятелства югославското правителство и кралят също решават да влязат в Тройния пакт, като поставят условие за присъединяване на Солунското пристанище към Югославия, без да се съобразяват със съюзническите си задължения към Гърция, произтичащи от Балканския пакт.

По това време засилват активността си и противниците на ориентацията към силите на Оста. Те организират подготовката за преврат със съдействието на английските управляващи среди.

На 25 март 1941 г. правителството на Цветкович—Мачек присъединява Югославия към пакта. Недоволни, народните маси в Белград и в останалите градове демонстрират с лозунгите „По-добре война, отколкото пакт”, „По-добре гроб, отколкото роб”. Възползувайки се от тези настроения, на 26 срещу 27 март 1941 г. англофилски ориентираната буржоазия извършва държавен преврат и образува правителство начело с командуващия военновъздушните сили ген. Душан Симович. След доста колебания на 5 април 1941 г. това правителство подписва договор за дружба и ненападение със СССР.

В деня на преврата Хитлер свиква съвещание, което обсъжда правителствената промяна в Югославия и решава страната да бъде смятана за враг на Оста. Върху тази основа се взема решение заедно с нападението срещу Гърция да се предприеме и нападение срещу Югославия.

На 6 април 1941 г. започват военните действия срещу Югославия откъм територията на България, а малко по-късно и от северозапад. На 10 април пада Загреб, на 13 — Белград. На 15 април седемнадесетгодишният крал Петър II и правителството емигрират в Гърция, а оттам — в Египет. На 17 април е подписана безусловна капитулация, с което Югославия претърпява сериозен крах.

Създава се Независима хърватска държава (НХД). Част от Хърватското приморие и Далмация са присъединени към Италия. Черна гора също е окупирана от Италия. Северна Словения с град Марибор е присъединена към Третия райх, а Южна Словения е окупирана от Италия. Сърбия е поставена под непосред-

279

ственото управление на Германия, Унгария получава Бачка, Бараня, Междумурието и Прекомурието. България си възвръща Царибродско, Босилеградско, Пиротско, Враня и 4/5 от територията на Вардарска Македония. Останалата 1/5 (западната част) с градовете Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър, Струга и няколко села на юг от Охрид са окупирани от Италия. Общо взето, Югославия е поделена на два региона на влияние и окупация — германски и италиански.

С пристигането на германските войски в Македония се изгражда Централен акционен български комитет със седалище в Скопие. В неговата дейност отначало има тенденция към създаване на независима Македония по примера на независимата хърватска държава, но впоследствие надделява схващането за присъединяване на Македония към България. Комитетът подготвя условията за влизането на българските войски. Същевременно той развива агитация против окупирането на западната част на Вардарска Македония от Италия и създава местни български акционни комитети. Тези комитети съществуват до 7 август 1941 г. Местните комитети в Западна Македония настояват пред българското правителство, пред цар Борис и Хитлер за присъединяването и на Западна Македония към България. Но вместо това на 12 юли 1941 г. официално е решено Западна Македония да бъде окупирана от Италия. Окончателната подялба на Югославия се решава на срещата на 21—24 април 1941 г. във Виена между министъра на външните работи на Италия граф Чано и министъра на външните работи на Германия Рибентроп.

Разпадането на буржоазна Югославия се съпътствува с разгаряне на националистичните страсти, със засилване на омразата, враждата и ненавистта между националните буржоазии. Това се отразява в голяма степен и на настроенията на народните маси. Окупаторите се възползуват от национално-верските противоречия и раздухват враждата между народите, които влизат в Югославия. В Хърватско (НХД) сръбското население е подложено на насилствено изтребление, което по размери и жестокост няма равно на себе си в дотогавашната история на югославските народи. В Босна и Херцеговина се стига до религиозна нетърпимост между мюсюлмани, православни и католици. На терор и насилствено изселване са подложени от унгарските власти и сърбите в Банат. Подобна участ имат и колонизираните сърби и черногорци във Вардарска Македония.

Окупационният режим довежда югославските народи до глад, мизерия и отнемане на духовните им ценности. В резултат на това за кратко време избуява огромно недоволство, което об-

280

хваща не само широките народни маси, а и кръгове от буржоазията. Но буржоазията не е готова за борба и смята, че моментът е неподходящ за решителни действия. В същото време трудовите слоеве още в първите дни на окупационния режим стихийно се надигат на въоръжена борба.

Правителството на Симович не е в състояние да възглави народния отпор. Онази част от представителите на ориентираната към Англия и Франция буржоазия, която остава в Югославия, не се решава на политическа активност. Като се осланя на Англия и САЩ, тя заема позиция на изчакване независимо от това, че се формира четническо движение срещу окупаторите начело с полк. Дража Михайлович. По-късно това движение е използувано от реакцията за борба срещу патриотичните и антифашистките сили в страната.

Междувременно стихийността в съпротивата започва да взема сериозни размери. Явява се разнобой по отношение на целта на борбата. Съживяват се националистичните мегаломански идеи, сепаратизмът и иредентизмът като трайни компоненти в процеса на бъдещото уреждане на отношенията между югославските народи.

При така сложилото се положение единствената политическа сила, която се издига до равнището на многожелания и търсен ръководител, е ЮКП. Въоръжена с програма за решителни социални и национални преобразования, тя успява да обедини пролетарските и селските слоеве, а също така и патриотично настроената част от дребната и средната буржоазия в името на премахването на окупационния режим и създаването на равноправна многонационална федеративна общност.

В деня на капитулацията на Загреб (10 април 1941 г.) ЦК на ЮКП свиква заседание и създава Военен комитет начело с Й. Б. Тито. Още същия ден членовете на ЦК се отправят в Босна, Черна гора, Сърбия и Словения, за да подготвят населението за въоръжена борба. Поради липса на условия за въоръжена борба в Хърватско и Македония не се предприемат такива акции. В Хърватско широките .народни маси се намират все още в илюзорния сън от постигнатата дългоочаквана „национална държавност”. А в Македония населението изразява задоволство от събарянето на сръбския режим и присъединяването към България.

На 15 април ЦК на ЮКП излиза с призив за разобличаване на предателския характер на т. нар. Независима хърватска държава. Като призовава населението на Сърбия, Словения, Черна гора, Босна и Херцеговина, Македония и Войводина на борба, ЮКП заявява, че в тази борба ще се ражда „нов свят”, че въз

281

основа на истинската независимост на всички народи на Югославия „ще се създаде свободна, братска общност” [124].

В първите документи на партията не се изтъква ясно лозунгът за федерация на югославските народи. Наистина подчертава се „братството и единството на народите на Югославия”, но към това твърде често се прибавят и „всички народи на Балканите” [125], с което не се конкретизира целта на съпротивителното движение. Мисълта за федерация занимава само ръководството на народноосвободителното движение, но то не излиза с ясна, категорична и конкретно прецизирана програма. За това допринася и общата неориентираност на Коминтерна за бъдещото устройство на Балканите. Все още се водят дискусии за или против лозунга за балканска федерация, които временно престават след започването на войната между Германия и СССР.

В началото не се конкретизира и социалната програма на народоосвободителното движение, защото ЮКП излиза от обстоятелството, че борбата ангажира не само комунистите, а всички антифашистки, антиимпериалистически и патриотични сили на югославското общество. Партията се ориентира към установяване на контакти с ръководството на другите политически партии, които изразяват недоволство от новия режим. Крайните програмни цели на ЮКП съзнателно се оставят на заден план. Националните комунистически партии и областните комитети правят проучвания за единодействие с буржоазнодемократичните сили. Условията в Словения поради разпокъсването на страната се оказват най-благоприятни. Словенската комунистическа партия още на 27 април 1941 г. успява да формира т. нар. Освободителен фронт, обединяващ различни слоеве на антифашистките и антиимпериалистическите среди. Усилия в подобна насока проявяват и другите национални подразделения на ЮКП, но те първоначално не дават резултат.

Съвещанието на ЦК на ЮКП, свикано в началото на май 1941 г. в Загреб (Майското съвещание), посочва, че нерешеният национален въпрос лежи в основата на бързия крах на буржоазна Югославия. Затова ЮКП поема задължение да отдели основно внимание „на борбата против окупаторите, за национално освобождение на угнетените народи на Югославия” [126]. Съпротивителното движение се съединява с борбата за социално и национално освобождение. Разделянето на страната — се казва в резолю-
 

124. Историјски архив КПJ. Т. 7, с. 13.

125. Пак там, с. 18 (Из прогласа ЦК КПJ радног народу Југославије 1 маји 1941 године).

126. История Югославии. Т. 2, с. 191.

282

цията на Съвещанието — „не може да бъде никаква пречка за общата борба на народите от всички области против окупаторите и техните агенти в страната” [127]. Заедно с това ЮКП обещава на народите на Югославия, че под нейно ръководство те „ще извоюват за себе си свобода, независимост и по-добро бъдеще. . .” [128].

Нападението на фашистка Германия над СССР до голяма степен ускорява събитията. Съпротивата получава нови измерения. Избистрят се класово-политически и национално нейните задачи н цели. Още в деня на нападението (22 юни 1941 г.) Политбюро на ЦК на ЮКП се събира в Белград и излиза с възвание към югославските народи за организирана и целенасочена въоръжена борба. Пет дни по-късно Централният комитет създава Главен щаб на Народоосвободителните партизански отряди на Югославия (НОПОЮ) начело с Тито, а на 4 юли Политбюро взема решение за незабавно започване на въоръжената борба.

В изпълнение на това решение в средата на юли избухва въстание в Черна гора, а в началото на август акциите на партизанските чети в по-голямата част на Босна и Херцеговина също прерастват във въстанически действия. През есента на 1941 г. се разгаря партизанско движение и в Сърбия. Тогава срещу него наред с окупационните войски се включват и „Збора” на Льотич, четниците на Коста Пекянец и отрядите на Дража Михайлович [*]. По такъв начин фронтовете се разграничават. Опитите за привличане на Михайлович на страната на единния народоосвободителен фронт пропадат. От своя страна това дава по-голяма възможност ЮКП да заеме все по-открита позиция по въпроса за бъдещото социално-икономическо устройство на Югославия и за начина за решаване на националния въпрос. Разбира се, това върви паралелно с успехите на освободителните сили.

През есента на 1941 г. в Шумадия и Западна Сърбия партизаните успяват да създадат свободна зона, която става база за организиране и прегрупиране на партизанските подразделения. В тази зона (с. Столице) на 26 септември 1941 г. Политбюро на ЦК на ЮКП свиква съвещание на представители на щабовете на партизанските отряди на Сърбия, Хърватско, Словения и Боена и Херцеговина. На него присъствуват и командирите на иякои от по-големите партизански отряди. Решава се Главният
 

127. Историјски архив КПЈ. Т. 7, 15—16.

128. Пак там, с. 16.

*. През септември 1941 г. Д. Михайлович тайно се споразумява с правителството на М. Недич (формирано на 29 август) за съвместна борба против партизанските части.

283

щаб на НОПОЮ да се преименува във Върховен щаб, а в Сърбия, Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина да се създадат главни щабове. Тези области получават свои национални военни ръководства, което не е чисто военен, а преди всичко политически акт [129]. С това се очертават първоначалните контури на бъдещата федерация. От сегашните югославски републики липсват само Македония и Черна гора.

В края на 1941 г. е формирана Първа пролетарска бригада с командир Коча Попович и с това се слага началото на изграждането на редовна войска. До средата на 1942 г. се формират още четири пролетарски бригади, а през ноември 1942 г. се създават и първите дивизии на Народоосвободителната армия на Югославия (НОАЮ).

До началото на 1943 г. НОАЮ успява да освободи близо 1/5 от територията на страната. По указание на ЮКП в освободените райони се изграждат народоосвободителни комитети, в които влизат патриотично настроени лица, без да се взема предвид тяхната класово-партийна, национална и религиозна принадлежност. Постепенно тези комитети се превръщат във временни органи на новата власт. Тяхното създаване върви от долу на горе — първоначално местни, след това околийски (срезки), областни, краеви и национални.

Като национален комитет в Словения действува Освободителният фронт и по-специално неговото ръководно тяло. На 16 ноември 1941 г. в гр. Ужице се създава Главен народоосвободителен комитет за Сърбия, а на 8 февруари 1942 г. се основава Народоосвободителен комитет за Черна гора и Босна. До края на 1942 г. се формират над 900 народоосвободителни комитета [130] с различен обхват на дейност. Този количествен растеж извиква нуждата от политическо тяло, което да възглави дейността на комитетите. Наред с пряката си дейност Върховният щаб не може повече да ръководи и народоосвободителните комитети, защото те се превръщат в постоянни органи на властта в освободените територии и имат многостранни функции.

В Македония не се образува Главен народоосвободителен комитет. През април—май 1941 г. Областният комитет на ЮКП в Скопие се откъсва от ЮКП и се присъединява към БРП. Ръководството начело с М. Шаторов [*] застава на позицията „една
 

129. С u l i n o v i с, F. Razvitak jugoslovenskog federatizma. Zgrb., 1952, p. 131.

130. Z i v k o v i c, D. Postanak i razvitak narodne vlasti u Jugoslaviji 1941–1949. B., 1969, 359—360.

*. M. Шаторов е роден в гр. Прилеп. През 1921 г. емигрира от Югославия в България, а след това в Съветския съюз. В Югославия се връща през 1939 г. През февруари 1940 г. е избран за секретар на Областния комитет на ЮКП за Македония.

284

държава — една комунистическа партия”. Освен това след изживяване на някои колебания, идващи по линия на решението на КИ за „македонска нация”, Областният комитет приема българския режим в Македония не за окупаторски, а за освободителен в национално отношение. Върху тази основа той апелира към борба за социалнокласово освобождение. В случая за Областния комитет националните малцинства във Вардарска Македония не играят особена роля, защото те се намират главно в италианската окупационна зона.

Методи Шаторов отказва да приема директиви и указания от ЦК на ЮКП, поради което не отива и на Майското съвещание [*] през 1941 г. Югославската комунистическа партия продължава да поддържа, че присъединяването на Македония към България означавало окупация. В резолюцията на Майското съвещание се казва, че и Македония „също доживя това нещастие да я делят помежду си няколко завоеватели”. От великосръбското угнетяване тя била „попаднала под българско, а частично и под италианско робство”. „Българската реакционна политическа клика, се казва в резолюцията, върши същото онова, което вършеше великосръбската с македонския народ. И българските завоеватели не признават правата на македонския народ, и те го прогонват и с всички сили работят за неговото отнародяване. Навсякъде в Македония се въвежда българският език — отбелязва Съвещанието. Българските завоеватели ограбват македонския народ също така, както това правят немските и италианските империалистически грабители. Задачата на македонските комунисти е да обединяват народните маси в борба против насилственото присъединяване и делене на Македония, за свободно национално определяне на македонския народ, за неговата национална независимост и свобода.” [131]

Първоначално Методи Шаторов не заема съвсем ясно становище по въпроса за положението, в което се оказва Македония. От една страна, той пише, че „Македония е окупирана от немските, италианските и българските войски”, а от друга — добавя: „Ясно е като бял ден, че македонците не се борят само за това да имат свои попове и учители, били те български (к. м. — К. П.), шиптарски или влашки. Македонците се борят за своята
 

*. ЦК на ЮКП съобщава: „Поради технически причини не можаха да дойдат на съвещанието другарите от Македония и Далмация” (Вж. Proleter, br. 3—4—5 от 1941 г.

131. Пак там, с. 5. Историјски архив КПJ. Т. 7, с. 16.

285

национална и политическа свобода.” [132] От трета страна, Шаторов апелира за съвместна борба на „македонците с българите, хърватите, сърбите, гърците и черногорците”, защото съдбата им е еднаква.

За съжаление и позицията на БРП е колеблива и непоследователна. През май 1941 г. сред партийните организации и сред прогресивната интелигенция в Македония е разпространено писмо на Тодор Павлов, изпратено до ръководителите на БРП, в което той излага становището си по македонския въпрос. Неговата основна мисъл е, че македонска нация все още не съществува и че в цялата си дългогодишна история македонците са били и си остават българи.

В отговора по повод на писмото на Т. Павлов, носещ подписа Григоров (Трайчо Костов), който под формата на писмо също се разпространява от Областния комитет в Скопие като официално становище на БРП, Трайчо Костов се обявява против лозунга за „връщане на Македония в бивша Югославия”, заявявайки че на такава позиция стоят англо-американските империалисти. Той се съгласява с Т. Павлов, че българските комунисти не трябва да поставят като актуална задачата за непосредствено решение на македонския въпрос, т. е. искането „Македония да бъде отделена от България и оформена като независима македонска държава”.

Но ние „трябва да обясняваме — казва той, — че това, което сега става в Македония, не .е никаква свобода, а ново разпокъсване, нова подялба на Македония, защото то не отговаря на стопанското развитие, интересите и идеалите на македонския народ за свободна, неделима и цяла Македония в нейните естествени географски граници, в която всички националности, живеещи в нея, ще бъдат равноправни” [133] и която от огнище на национални омрази и робство ще се преобрази в елемент на сътрудничество между балканските народи. Българската работническа партия трябва да поддържа борбата на македонските маси за тяхното право сами да намерят и изберат свои чиновници по най-демократичен начин, да поддържа борбата им против терора и ограбването. Народът в Македония — добавя Т. Костов — „въобще не е възхитен от българската администрация”, той иска своя администрация, която ще бъде съставена от местни хора, а не от Габровски и Филов. Що се отнася до лозунга за независима
 

132. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 17; Извори за ослободителната војна и револуција во Македонија 1941–1945. Т. 1, кн. 1, с. 14.

133. ЦПА, ф. 1, оп. 4, а. е. 358; Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 20 (Цит. по югославския превод, а не по оригинала в ЦПА).

286

Македония, партията трябва да го издигне „така, както са го поставяли великите македонски апостоли начело с Гоце Делчев” и всичко това да се свърже със силна критика на „новия балкански ред”, който се създава. Политическата задача е да се активизират в такава насока масите от „старите и нови краища”, а после ще се види какво да се работи.

Спорът дали „македонците са българи, или македонски славяни”“ казва Т. Костов, „би бил при сегашните условия доктринерско и сектантско чешене на езиците”. Но той твърди, че голяма част от македонското население „има вече македонско, а не македонско-българско съзнание” [134], че дори броят на македонците, които не се чувствували българи, възлизал на 80%. Това не отговаря на действителността. От цитираните досега документи се вижда” че въпреки терористичната денационализаторска политика на кралския сръбски режим при рухването на Югославия мнозинството от населението си остава с българско национално съзнание. Затова говори и масовият характер на българските акцион-ни национални комитети и дори самият факт, че Областният комитет скъсва с ЮКП и се свързва с БРП.

Т. Костов се обявява против актуалността на лозунга „съветска власт на Балканите”, защото при конкретната ситуация той е неправилен. Невъзможна според него е и балканската федерация. В същото време македонските младежи и бежанци в България излизат с призив за „свободна и независима, единна и неделима Македония, в която всички народи ще живеят в братство” [135]. А в края на юни Областният комитет издига лозунга за „съветска Македония” [136] въпреки отрицателното становище на Трайчо Костов. Сменя се и името на партията в Македония. Документите от нея вече не се подписват с Областен комитет на КПЮ, а с По-краински комитет на работническата партия в Македония (ПКРП в Македония). В началото на юли още се поддържа лозунгът за „съветска Македония”, но в края на същия месец той се заменя със „свободна Македония” [137].

Във втората половина на април 1941 г. по поръчение на ЦК на ЮКП в Македония пристига Мара Нацева със задача да „подпомогне” Областния комитет в избистряне на работите. В края
 

134. Историјски архив К.Ш. Т. 7, с. 20.

135. Пак там, с. 26.

136. Пак там, с. 32; Извори за ослободителната војна... Т. 1, кн. 1, с. 22.

137. Историјски архив КПЈ, Т. 7, с. 35; Извори за ослободителната војна... Т. 1, кн. 1, с. 28.

287

на май със същата цел идва и Лазар Колишевски [138]. И двамата срещат отпор от Областния комитет, който заявява, че следва политическата линия на БРП, защото условията в Македония и България съвсем не са еднакви с тези в Сърбия, Словения, Хърватско и другите бивши югославски провинции. В началото на юли Л. Колишевски изпраща отчет пред ЦК на ЮКП в Белград за положението в Македония и резултатите от своята и на М. Нацева мисия. В него той клевети М. Шаторов и останалите членове на партийното ръководство в Скопие. Въз основа на този отчет ЦК на ЮКП решава да изключи М. Шаторов от ЮКП.

На 24 юли Тито изпраща писмо до Областния комитет на ЮКП за Македония, в което характеризира дейността на „Стария българин” (М. Шаторов) като антипартийна и контрареволюционна. Той го обвинява в национализъм, в саботиране възванията и лозунгите на партията, в скъсване на връзките с ЦК на ЮКП, в неприятелско отношение спрямо сърбите в Областния комитет Видич и Орландич), които Шаторов отстранява след присъединяването на Македония към България и пр. Тито съобщава, че ЦК е свалил от длъжност и изключил от партията М. Шаторов [139]. Накрая той поставя задача на македонските комунисти „веднага да пристъпят към организиране на партизански отреди...”. Тито съобщава и това, че е решено да бъдат изпратени в Македония един или двама комунисти от вътрешността със задача да проведат линията на ЮКП.

В началото на август 1941 г. в качеството на пълномощници на ЦК на ЮКП пристигат в Скопие Драган Павлович и отново Л. Колишевски. Още на другия ден (вероятно на 4 август) след пристигането си Павлович събира Областния комитет и прочита Титовото писмо. Само М. Нацева го одобрява. Останалите трима (М. Шаторов, П. Ивановски и К. Стояновски) отказват да приемат решението на ЦК на ЮКП, като заявяват, че те вече са отговорни пред ЦК на БРП. Не признават и обвинението, че са неактивни, а също и „грешките” на М. Шаторов. Заявяват, че решението на ЦК на ЮКП е взето „въз основа на клеветата и лъжите на един (Л. Колишевски — б. м., К. П.) човек” [140].

От името на ЦК Павлович разтурва целия Областен комитет и с това изостря още повече обстановката. След неколкодневни безуспешни опити да наложи линията на ЮКП Д. Павлович се
 

138. Нова Македонија, 4. V. 1961. И двамата са изпратени за членове на Областния комитет на мястото на изгонените сърби Д. Видич и Бл. Орландич.

139. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 27.

140. Пак там, с. 42.

288

разочарова и на 28 август пише от Ниш до ЦК на ЮКП, че мнозинството от комунистите в Македония смята пътя на борба против Областния комитет, по който върви ЦК на ЮКП, за „неправилен и фракционен” [141]. Д. Павлович изпраща в София Л. Колишевски за уточняване на позициите с ЦК на БРП. Изпраща и циркуляр до местните организации, в който обвинява Областния комитет и съобщава решението за изключване на Шарло от партията. Между другото в циркуляра Павлович заема становище, че въпросът, към коя партия ще се присъедини македонската организация, „не е централен и съществен”, че той ще бъде решен братски — от двата централни комитета. Съществена, важна е пасивността на Областния комитет, а не към коя партия ще се числи той — заключава Д. Павлович.

На 17 август Областният комитет свиква конференция, на която присъствува и Петър Богданов като пратеник на ЦК на БРП. Последният заявява, че има одобрение от Г. Димитров за присъединяване на македонската организация към българската партия и че Областният комитет не е неактивен. За негова грешка Богданов признава само решението за Предаване на българските власти на оръжието, останало у народа след разпадането на Югославия. Застъпва се и за Шаторов, като заявява, че ЦК на БРП и Коминтернът го познават много добре и имат пълно доверие в него. Затова смята, че решението на ЦК на ЮКП е прекалено остро и е взето без каквато и да е проверка. Павлович и Богданов решават да се запази старият Областен комитет, да се прекъснат борбите по места и спорът да се пренесе за решаване в двата централни комитета и в Коминтерна. В София същото заявява на Л. Колишевски и членът на ЦК на БРП Ц. Драгойчева [142]. Затова Павлович се оттегля в Ниш и чака решение на въпроса отгоре.

Областният комитет сега минава в настъпление. За фракционна дейност той изключва от партията Колишевски. Положението на М. Нацева също е висящо, поради което и двамата молят ЦК на ЮКП да им отговори дали да се върнат в Сърбия, или да останат в Македония [143].

Въз основа на отчета на Д. Павлович (Шилье) на 31 август 1942 г. Политбюро на ЦК на ЮКП решава да изпрати писмо до ЦК на БРП във връзка с положението на македонската органи-
 

141. Пак там, с. 43; Извори за ослободителната војна. .. Т. 1,кн. 1, 34—37.

142. Д р а г о й ч е в а, Ц. Из моите спомени. На класови и интернационалистически позиции. С., 1979, 51—55.

143. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 43.

289

зация. На същото заседание се приема писмо и до македонските комунисти с призив за действие и телеграма до Г. Димитров по македонския въпрос. Решава се отново Павлович и още един от страна на Главния щаб на партизанските отряди да заминат в Македония, за да занесат писмата до ЦК на Българската работническа партия и до Областния комитет в Македония и да организират партизански отряди в Куманово, а ако има възможност и на други места [144].

На 4 септември Тито изпраща въпросната телеграма до ИК на КИ [145], а на 6 септември писмото до ЦК на БРП [146] и „откритото писмо” на ЦК на ЮКП до членовете на комунистическата партия в4 Македония [147].

В телеграмата Тито сочи, че българският Централен комитет поддържа Шарло и „казва, че Македония е присъединена към Българската КП по искане на Коминтерна”. „Смятаме за неправилна такава постъпка на ЦК на Българската партия — отбелязва Тито. — Ние изключихме Шарло от партията заради саботиране на акциите, заради грубо нарушаване на дисциплината, заради приказките му против ръководството, заради национален шовинизъм и т. н.” Никъде в телеграмата си обаче Тито не посочва, че национални причини налагат Македония да се върне към ЮКП, той изтъква само, че присъединяването към България „не е добро, защото и българската партия е слаба с акциите и връзките. . .”

В писмото до ЦК на БРП Тито” изнася „грешките на Шарло” и мотивите за неговото изключване “от ЮКП. Накрая прави предложение за изпращане на един-двама представители на ЦК на БРП за среща с югославски представители, на която да се договорят „за общи акции и борби и вдигане на въстание в Македония и България”. В откритото писмо ЦК на ЮКП отново заявява, че старото ръководство на Областния комитет няма повече права.

Когато Тито изпраща телеграмата до ИККИ и писмото до ЦК на БРП, вече има решение на КИ по спора между двете партии, но то се бави някъде по каналите за предаване. По настояване на ЮКП в края на август ИККИ се събира и решава партийната организация в Македония да бъде към ЮКП, но не по други причини, а по практична целесъобразност. Коминтернът пояснява, че основната борба сега се води против немските и ита-
 

144. Пак там, с. 44.

145. Пак там, с. 45.

146. Пак там, 45—48.

147. Пак там.

290

лианските окупатори и техните агенти, че главното средство за борба е партизанското движение, че такова движение в Македония се развива на югославска територия и под ръководството на Югославия. Затова Вардарска Македония трябва да се превърне в една от базите на това движение, което внася дезорганизация в тила на немците и италианците на Балканите. Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал препоръчва „най-тясно сътрудничество” между Югославия и България особено по места, сред масите. Българската работническа партия да оказва всестранна помощ на Областния комитет за Македония, намиращ се на територията на Югославия, а двете партии „да заемат становище за самоопределение на македонския народ” [148].

Югославската комунистическа партия получава решението на Коминтерна чрез ЦК на БРП. В съпроводителното писмо БРП пише, че тя „безрезервно се съгласява” с това решение, като предлага на Областния комитет в Македония безусловна подкрепа и неотложно възстановяване на връзките с ЮКП. Като дисциплиниран комунист Шаторов веднага след получаване решението на ИККИ се оттегля и предава ръководството на пълномощника на ЦК на ЮКП [*]. В същото съпроводително писмо ЦК на БРП признава, че решението за свързване с македонската компартия през пролетта на 1941 г. е било взето без „специално известяване на ЮКП, ръководейки се не от други, а главно от „практични причини”. Централният комитет на БРП се съгласява, че другарят „Стари” (Шаторов) е „направил груби политически и организационни грешки (предаване на оръжието, лозунга за съветска Македония, непартийно отнасяне спрямо Югославия)”, за което го осъжда и за което той „заслужава наказание”. „Но ние смятаме, познавайки неговата предишна дейност в България, се казва в писмото, че е прибързано охарактеризирай като класов враг и контрареволюционен елемент. Ходатайствуваме за смекчаване на наказанието му.” [149]

Препращайки цялата преписка (получена от София) за Белград, в края на август Шарло пише до ЦК на ЮКП, че Областният комитет е готов за акция, очаква само инструкциите на ЦК. „Лично за себе си — казва той — моля да ми се разреши да отида в партизанското движение. Относно грешките признавам онази за „съветска Македония”, която грешка поправихме с помощта на България. Относно другите грешки, като за оръжието или орга-
 

148. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 50.

*. М. Шаторов живее нелегално в Скопие до 11. X. 1941 г. След това се прехвърля в София.

149. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 51.

291

низационни грешки, не признавам. До свързването с БКП аз точно провеждах вашите директиви. Ненормалността се появи след това.” [150]

През първата половина на септември Павлович формира нов Областен комитет, в чийто състав включва Л. Колишевски, Б. Андреев, Б. Талевски, М. Нацева и Бл. Янков. Областният комитет изпраща директивно писмо до местните комитети, с което ги подканя да започнат въоръжена борба „срещу окупатора”. В него се опровергава твърдението, че „още не е дошло времето за това”, като се заявява, че ако народът за „известно кратко време е повярвал, че българите са му донесли по-добри дни, днес вече ясно вижда, че е излъган” [151].

През октомври 1941 г. ЦК на ЮКП съобщава на новия Областен комитет, че една от най-важните му задачи е създаването на партизански отряди, по възможност съставени от сърби и македонци. Освен това да се организира главен щаб на народноосвободителните партизански отряди в Македония. който да ръководи всички акции. По същото време ЦК изпраща Йордан Николов-Орце за кооптиране в Областния комитет [152].

На 11 и 12 октомври в Прилеп и Куманово излизат в акции първите партизански групи, но скоро са разбити. С това се осуетява и призивът за партизанска борба. Очевидно обективните условия в Македония още не позволяват да се разгърне съпротива, т. е. анализът на стария състав на Областния комитет се оказва верен. Населението се чувствува национално освободено, а илюзиите, че ще настъпи социална справедливост, щом е премахнат сръбският режим, продължават да го държат в сън. Правят се опити за създаване и на други партизански отряди, но няма особени успехи. Там, където са формирани партизански групи, те не влизат изобщо в акции, а водят „комитски живот”. Затова след неуспешната въоръжена акция на 11 октомври Павлович пише до ЦК на ЮКП за „сложността на политическата ситуация в Македония”, за това, че трябва да се води сметка за „голямата омраза срещу Югославия”, за българската шовинистична пропаганда, за „многобройността на българофилските елементи”, за отношението и на арнаутите, и на турците към борбата, за твърдението на печата, че в Македония водят акции само сърбите и гърците, за националната нехомогенност и вражди, с една дума, че условията в Македония са „далеч по-неблагоприятни, откол-
 

150. Пак там.

151. Пак там, с. 54; Извори за ослободителната војна. . . Т. 1; кн. 1, с. 42.

152. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 55.

292

кото в другите области” [153]. По такъв начин Д. Павловия потвърждава правилността на позициите на БРП и на стария Областен комитет за Вардарска Македония.

В края на октомври или началото на ноември ЦК на БРП отговаря на писмото на Тито от 6 септември 1941 г. В него още веднъж съвсем ясно се обосновава политическата линия на българските комунисти по това време. „Линията на въоръжено въстание, която вие сте взели и провеждате в съгласие с Коминтерна, смятаме за правилна — четем в отговора. — Обаче смятаме, че би било погрешно да се постави знак на равенство между положението в Югославия и положението в България, както вие във вашето писмо правите. Ние даже се съмняваме, дали би било правилно напълно да се идентифицира положението в Сърбия, Черна гора, Босна и другите югославски зони с положението в Македония.” [154] Централният комитет на БРП смята, че след разгрома на Югославия в нея се създава съществено различна ситуация, отколкото в България. Докато в Югославия съществува военно сломяване и пълно разстройство, разрушен държавен апарат (новият държавен апарат, който се създава йод немска закрила в Сърбия, даже и в Хърватско, е слаб, компрометиран и не ее ползува с абсолютно никаква поддръжка и доверие от народните маси), в България старият държавен фашистки апарат не само продължава да съществува, но даже се засилва чрез непосредствената немска помощ. Югославия е загубила своята национална независимост и хитлеристите са напълно разобличени пред югославските народи като поробители и убийци, а в България не е същото, макар тя да е превърната в немска военна база. България формално още не е влязла във войната, въпреки че е пуснала немските войски на територията си, тя се третира от Германия формално като „съюзница”, на която тя даже помага да разшири територията си. Германия минава и сега още за осъществителка на „българските национални идеали”. „Най-сетне, докато в Югославия поради войната и окупацията народните маси бяха насилствено извадени от нормален живот и се създадоха благоприятни условия за масово въоръжаване и въоръжено въстание, у нас този процес още не е отишъл така далеч. . .” [155]

Разбира се, БРП разглежда това положение като временно, защото икономическото състояние на народа се влошава, увеличава се натискът на Хитлер за активно участие на България във
 

153. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 1. с. 53. (Писмото е от Ниш, с дата 29 октомври 1941 г.).

154. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 57.

155. Пак там, с. 58.

293

войната, немците все повече се намесват във вътрешния живот на страната и все по-ясно България се превръща в немска колония. Открива се перспектива в „не много далечно бъдеще” за по-сериозна борба против фашизма. Но има още да се преодолеят значителни трудности за обединяване на масите и за тяхното въвличане в решителна въоръжена борба. „Поради това би било очевидно неправилно и прибързано в сегашния момент да се поставят нашите задачи по същия начин, както в Югославия — подчертава ЦК на БРП. — Едно въоръжено въстание сега и в най-близко време не би могло да бъде масово, би било лесно потушено от организираните сили на още непокътнатия полицейски и военен апарат на българската държава (а още по-лесно при съдействието на присъствуващите немски военни сили в България) и следователно не би било в състояние да окаже някаква ефикасна помощ на борбата на Червената армия.” [156]

Като се спира на разногласията около Македония, ЦК на БРП пише: „Що се отнася до положението в Македония, вие сега имате възможност да го проучите най-добре и да действувате по съответен начин. Но ние смятаме все пак за необходимо да ви обърнем внимание на това, че и тук положението не може напълно да се идентифицира с положението в Сърбия или дори в Хърватско. Не трябва да се забравя, че в рамките на Югославия македонският народ беше най-потискан от великосръбските шовинисти, най-обезправен народ и това е оставило у него особени следи. Македонският народ мрази немските и италианските фашисти и е готов да действува против тях, той не е ни най-малко възхитен и от българските „освободители”. Първоначалните илюзии, които се бяха непосредствено създали в значителна степен у македонското население, все повече изчезват, недоволството против българската администрация расте всеки ден и се създават условия за борба и против българската власт, която служи като прикритие на немските и италианските окупатори Но в сегашния момент този процес още не е завършен, това разположение още не е стигнало до степента, която е необходима за действие против българските войници със същите средства, с които би се действувало против немските и италианските окупатори.” [157] Доколкото има условия за такава борба, те се отнасят само до краищата, в които е силна сърбоманската пропаганда. „Разбира се, продължава ЦК на БРП, има места в Македония (Куманово, част от Скопие), чието население е готово за активна борба против всички окупатори, подразбирайки тук
 

156. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 58.

157. Пак там, 59—60.

294

и българските. Но в останалите части на Македония населението още не е готово за една такава решителна борба...” [158]

Централният комитет на БРП обръща внимание на ЮКП, че за разчистване на терена за работа между македонското население и по-бързото спечелване на неговото доверие, тя трябва „открито и недвусмислено да осъди националноугнетител-ската политика, провеждана по-рано от великосръбските шовинисти по отношение на македонския народ, неправилното решение на аграрния въпрос в Македония и да признае правото на македонския народ на самоопределение.” [159]. Освен това БРП смята, „доколкото собственият опит й е показал”, че би било целесъобразно „да се дадат автономни права на македонската (партийна — б. м., К. П.) организация”, като ЮКП задържи общия политически контрол над нея. По този начин партията в Македония би действувала от свое име и по своя инициатива, подчертавайки, че работи в тесен контакт и в пълно съгласие с братските ЮКП и БКП [160]. Само така ще се помогне на македонското население да се освободи от създаденото недоверие спрямо сръбския народ, което е насадено от по-рано.

На 6 ноември 1941 г. Л. Колишевски е арестуван. Начело на Областния комитет застава Бане Андреев, който установява пряка връзка с ЦК на БРП. По това време в Скопие е и Б. Българанов [*] като пълномощник на ЦК на БРП. Поради отпора на местните комунисти и страха от възстановяване на каквато и да е Югославия, сега Павлович се съгласява документите на Областния комитет да се подписват така, че да не личи, че той е подразделение на ЮКП. Първоначално те са подписвани с „честни македонци”, „група македонци” и пр., а впоследствие се приема името „ПК на Комунистическата партия на Македония”. Така се създава впечатление, че КП в Македония е отделена от ЮКП. Едновременно с това сътрудничеството с БРП се засилва до такава степен, че той стига отново до пренебрегване на ЦК на ЮКП. В позивите на Областния комитет борбата на населението за решаване на македонския въпрос, както и по времето на М. Шаторов, не се свързва с Югославия. Издига се лозунгът „свободна Македония”, от който се подразбира, че тя трябва да е вън от каквато и да е Югославия. Издига се и лозунгът „Долу фашист-
 

158. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 50.

159. Пак там.

160. Пак там.

*. Б. Българанов пристига в Македония през октомври 1941 г. След известен престой се връща в София. От март 1942 г. той е постоянно в Македония (вж. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 1, с. 298).

295

кото правителство на цар Борис и Филов!”, без да се иска „национално” освобождение. Това показва, че Областният комитет начело с Б. Андреев стои на български национални позиции. Понякога се иска „свободна и независима Македония, в съюз със свободните балкански народи” [161], с което македонските комунисти съживяват лозунга за балканско федериране.

Постепенно обаче в Областния комитет се засилва фракционерството и в края на май и началото на юни 1942 г. надделява отново линията на ЮКП. Чрез противопоставяне едни на други се създава обстановка на недоверие между членовете на комитета. От това се възползува проюгославски ориентираната групировка, която създава Временен областен комитет [*] със секретар Цвятко Узуновски. През август в помощ на Временния комитет пристига в Скопие Добривое Радосавлевич като пълномощник на ЦК на ЮКП [**]. През първата половина на септември 1942 г. той съставя нов Областен комитет (Кузман Йосифовски, Боро Темелковски, М. Ацев и Страшо Пинджур) [162]. В няколко поредни писма Д. Радосавлевич информира ЦК на ЮКП за положението в Македония, като заявява, че партийните организации са разбити или са крайно слаби, че липсват подготвени кадри. Политическото положение е такова, че отношенията между България и Италия са изострени във връзка с демаркационната линия, Хитлер държи в резерва Иван Михайлов като средство за натиск над българското правителство. Михайловистите енергично работят за изграждане на организации под лозунга за независима македонска република. Дори и Дража Михайлович в последно време прави опит за проникване. За подобряване на работата Д. Радосавлевич настоява да бъдат изпратени в Македония македонци-комунисти, които действуват и се борят в другите краища на Югославия [163].

Радосавлевич се натъква на вече познатата трудност около името на партийната организация в Македония. Тази трудност рецидивира във връзка с позивите на Областния комитет и по-специално с позива по повод на 25-ата годишнина от Октомврий-
 

161. Пак там, с. 141.

*. В него, освен Цв. Узуновски влизат Л. Арсов, М. Ацев, Цветан Димов и Мара Нацева.

**. Д. Павловия е убит в Босна през януари 1942 г. На 25 август 1925 г. пристига в Македония Д. Радосавлевич. На път за Македония, на 9 август той се обажда на ЦК на ЮКП с писмо от Ниш (Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 1, с. 264, 284). Д. Радосавлевич е инструктор на ЦК на ЮКП в Македония от юли 1942 до януари 1945 г.

162. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 1, с. 310.

163. Пак там, с. 290.

296

ската революция. За пръв път новият Областен комитет на този позив се подписва „ПК на Комунистическата партия на Македония” [164], без да вземе разрешение от ЦК на ЮКП. Затова няколко дни преди издаването на позива, когато той вече е подготвен за печат, на 2 септември 1942 г. Д. Радосавлевич пише до. ЦК на ЮКП: „Използувам случая да ви се обадя, а особено към това ме подтиква писането тези дни на позива за 7 ноември. Именно, намерих се пред въпроса за ЮКП. Целият позив и цялото наше становище е на македонска платформа, призоваваме македонския народ на борба и против великобългарските, и против великосръбските хегемонисти, и против лъжливия „борец” за права на македонския народ Ванчо Михайлов, а нашата партия трябва да се подпише с „ПК на ЮКП”. Този подпис просто осуетява широката мобилизация на македонските маси в единен фронт против немско-италианския окупатор и неговите български” албански и гръцки слуги” [165]. Радосавлевич подчертава, че „огромната маса честни македонци” се „плаши от онази Югославия” и постоянно поставя въпроса, дали тя ще се възстанови. Има само една малка част сърбомани, които чакат връщането на Югославия. Старият подпис създава възможност за „повторно разцепление на македонския народ на „сърби” и „българи”, а, от друга страна, дава възможност на И. Михайлов с лозунга си за единство на всички македонци, без оглед на различията между тях, да групира около себе си и честните македонци. Д. Радосавлевич казва, че с промяната на името на партията югославските комунисти ще имат възможност „да бъдат единствени ръководители на македонския народ в неговата националноосвободителна борба. . .” Той говори за стремежа към обединение на македонския народ от Вардарска Македония с другите части, че с това спекулират И. Михайлов и управляващите среди в България, които издигат искане за автономна Македония или за обединена България. За да се неутрализират тези сили — заявява Д. Радосавлевич, — „дълбоко съм убеден, че трябва да се смени името на нашата партия в Македония” [166].

На 20 ноември 1942 г. Радосавлевич повдига отново въпроса за името на организацията, като отбелязва, че подписът „ПК на КП на Македония” идва след дълга дискусия, но се съмнява дали това е правилно. „Всички се съгласяваме — пише той, — че с оглед на разположението на масите това е най-доброто, но с един страх какво ще каже Кака (ЦК на ЮКП — б. м., К. П.).
 

164. Пак там, с. 382.

165. Пак там, с. 269.

166. Пак там, с. 370.

297

Накрая се решихме на този подпис и затова, защото и „Шильо” (Д. Павлович — б. м., К. П.) така подписал позива през миналата есен, защото много позиви са подписани така, а Кака не каза нито да, нито не.” [167] С подписа „ЮКП”, желаем или не, отблъскваме масите от платформата за единен македонски народо-освободителен фронт и създаваме впечатление сред тях, „че ние предварителна свързваме съдбата на македонския народ за Югославия, а не той сам да се определи. Македонският народ невероятно много се плаши от връщането на Югославия (освен една по-малка част — Азот, Поречие, Скопска Църна гора) и идването на англичаните, а може да се каже, че единодушно симпатизира на СССР, а сега вече мрази и великобългарските хегемонисти.” [168]

Разположението на масите и в Западна Македония е същото. Там има недоволство от италианския окупационен режим и желание за минаване под властта на България, т. е. за получаване статута на Източна Македония. Още през октомври 1941 г. като инструктор на Областния комитет е изпратен Кузман Йосифовски [*] със задача да подпомогне местните организации и да ги насочи към издигане на искане Македония да остане в бъдеща Югославия. Освен него през 1941–1942 г. същата територия (Тетово, Гостивар, Дебър, Мавровско, Кичево, Струга) и със същите задачи са изпратени и П. Наков, Тр. Бошковски и Д. Попович. За Преспа заедно с К. Йосифовски (през 1941 г.) заминава като инструктор на Областния комитет Йосиф Йосифовски [169].

В първите месеци на 1942 г. в Тетово се формира Окръжен комитет на Западна Македония начело с Кръсте Цървенковски. В него влиза и К. Йосифовски. Окръжният комитет обаче не поддържа редовни връзки с Областния комитет в Скопие и работи по своя инициатива. Той организира няколко малки партизански отряда и ръководи всички останали комитети в Западна Македония с изключение на Околийския комитет в Преспа. Трябва да се отбележи, че в Западна Македония условията за борба са по-благоприятни предвид подчертаното национално угнетяване от италианския режим. Затова движението тук добива още от началото и националноосвободителен характер.
 

167. Пак там, с. 397.

168. Пак там.

*. К. Йосифовски е изключен от Комунистическата партия, когато секретар на Областния комитет е М. Шаторов.

169. И в а н о в с к и, В. Ослободителната војна во Западна Македонија 1941–1944. Скопје, 1973, с. 54.

298

На 27 ноември 1942 г. в гр. Бихач се свиква първата сесия на АВНОЮ, която решава в основата на народноосвободителната борба да залегне принципът за възстановяване на Югославия на нова социалнокласова основа. Въпреки информациите на Радосавлевич за подчертаното антиюгославско настроение на масите в Македония и въпреки неучастието на македонски представители на сесията, тя постановява, че в бъдеща Югославия ще влязат всички нейни бивши области, в т. ч. и Македония.

Наред с всичко останало първата сесия на АВНОЮ представлява значителна крачка в процеса на разрешаване на националния въпрос по време на народноосвободителната борба. Тя открива път за третиране на националната проблематика от позициите на връзка между народноосвободителната борба и решаването на националния въпрос като политически проблем. Съпротивата вече е набрала сили, диференциацията на класово-политическа основа вътре в страната също е напреднала. Поради това през декември 1942 г. в специална статия в органа на ЮКП сп. “Пролетер” Тито оповестява националната програма на югославските комунисти. В нея се казва: „Днешната народоосвободителна борба и националният въпрос в Югославия са неразделно свързани. Нашата народоосвободителна борба не би била така упорита и така успешна, ако народите на Югославия не биха виждали в нея освен победа над фашизма и победа над онези, които угнетяваха и желаят и занапред угнетяване на народите на Югославия. Думата „народоосвободителна борба” би била само една фраза, пък даже и лъжа, ако тя не би имала освен общоюгославянския, и национален смисъл за всеки народ поотделно, т. е. ако тя освен освобождението на Югославия не би означавала в същото време и освобождение на хървати, словенци, сърби, македонци, арнаути, мюсюлмани и т. н., ако народоосвободителната борба не би имала това съдържание, че наистина да носи свобода, равноправие и братство на всички народи на Югославия. В това е и същността на народоосвободителната борба.” [170]

Решението в Бихач се посреща с неодобрение от противниците на оставането на Македония в бъдеща Югославия. Върху тази основа настъпват нови борби и разногласия между комунистите и изобщо между антифашистите във Вардарска Македония.

На 16 януари 1943 г. Тито отправя писмо [*] до Областния комитет в Македония, в което като главни слабости на партийната организация определя следните: „недостатъчно последователна
 

170. T i t o, J. В. Govori i clanci. Knj. 1. Zgb., 1959, 119—120.

*. Писмото стига в Македония чак в началото на август.

299

провеждане политическата линия” на ЮКП, „колебание по въпроса за нейното прилагане на практика, организационна бъркотия и слабост, хлабаво отношение спрямо колебливите, чуждите, опортюнистични и непартийни елементи вътре в партията, тясно поставяне на въпроса за свобода и независимост на македонския народ, несвързаност с народните маси в провеждането на акции, неизживяване и либерално отношение спрямо „автономистките” тенденции от организационно-партиен характер, както и спрямо „автономистките тенденции от национален характер” [171].

За да се убедят македонските комунисти в същността на народноосвободителната борба в Югославия, Тито препоръчва да се използува неговата статия в „Пролетер” от декември 1942 г. Той обещава равноправие и братство на населението от Македония в бъдеща демократична Югославия: правото на самоопределение, с което няма да може да се злоупотреби, ще доведе до съвсем друга, до коренно различна общност, отколкото бивша Югославия. В цитираното писмо Й. Б. Тито внушава на македонските комунисти, че въпросът за Югославия днес не се поставя като „въпрос за режима в бивша Югославия”, какъвто характер волно или неволно, но обективно тенденциозно желаят да му дадат някои македонци. Той сега се поставя като въпрос на обща борба за освобождение на всички народи и след войната братско общо уреждане на живота. Затова автономистките тенденции не могат да бъдат носител на тези мисли и на практика тези тенденции ще доведат до съвсем други резултати [172]. Поставянето на въпроса за „автономия” или за „възможните специфични македонски условия” е. вън от рамките на становището и линията на ЮКП — подчертава секретарят на ЦК на ЮКП.

В заключение Тито заявява, че исканата промяна на името на партията в Македония не ще промени нищо. Тя щяла да означава само „опортюнистична отстъпка пред враговете или бъдещите угнетители на македонския народ. . .” [173].

През втората половина на февруари 1943 г. ЦК на ЮКП изпраща в Македония с неограничени права и пълномощия в качеството на делегат на ЦК и Върховния щаб на Народоосво-бодителната войска (НОВ) и Движението за освобождение на Югославия Светозар Вукманович — Темпо.

Инструкцията на ЦК на ЮКП е Темпо да пристъпи към изграждане на Македонска комунистическа партия и нейно ръко-
 

171. Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 187.

172. Пак там, с. 190.

173. Пак там, с. 191.

300

водство в рамките на ЮКП. В Областния комитет вече надмощие имат проюгославски ориентираните комунисти. Техните позиции още не са утвърдени, но именно с такава цел се решава и създаването на Македонска комунистическа партия. Със създаването на МКП се цели да се отнемат аргументите на автономистки настроените и на борещите се за присъединяване към България или за независима Македония дейци, че партийната организация в Македония и освободителното движение са „сляпо подчинени на сърбите” и на „сръбското ръководство”. Със същата цел преди идването на Темпо в Македония през януари 1943 г. е формиран и Главен щаб на народоосвободителното движение на Македония [174]. Със създаването на МКП в организационната структура на ЮКП най-сетне се реализира решението на IV конференция на ЮКП от 1934 г. Както посочихме, това решение за Словения и Хърватско се осъществява още през 1937 г. Забавянето му в Македония се дължи единствено на липсата на такива местни кадри, които да са привърженици на целостта на Югославия. Комунистите и другите прогресивни сили в Македония стоят зад лозунгите за решаване на националния въпрос чрез създаване на балканска, а ако тя не може да се осъществи, тогава истинска южнославянска федерация, непременно с участието в нея и на България.

Още с пристигането си в Македония Темпо събира проюгославски настроените дейци и се осведомява за положението. На 28 февруари 1943 г. той отправя писмо до македонските комунисти, в което посочва главните „слабости” на партийните организации. Темпо признава, че в „Македония условията са наистина специфични”, но главната причина, за да не се развие народноосвободителната борба до степента в Сърбия, Хърватско, Словения и другите части на Югославия, т. е. до общонародно въстание, се кореняла в слабостта на партията [175]. Като конкретизира „слабостите”, Темпо отново обвинява Шарловото ръководство за „фракционната борба” която продължавала” до ден днешен” и пр. Той сочи, че в почти всички партийни организации има спорове и колебания по въпроса, дали съществуват условия за партизанска война в Македония. Накрая съобщава, че ЦК на ЮКП е решил
 

174. Г и г о в, С. Формирање и развиток на Главниот щаб, бригада на братството и единството. Скопје, 1958, 145—151. В последните 5—6 години някои югославски историци фалшифицират датата на създаване на Главния щаб на Македония, като я отнасят значително по-рано заедно със създаването на Временния областен комитет (вж.  И в а н о в с к и, В. Цит. съч., 86—87).

175. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 2, с. 108; АРПЈ, ф. Македонија, II/49.

301

да даде автономия на партийните организации в Македония, като формира Македонска комунистическа партия в състава и под политическия контрол на Комунистическата партия в Югославия [176]. Той призовава македонските комунисти да се обединят около своето ново ръководство, около ЦК на Македонската комунистическа партия [*].

И сега обаче условия за решителна съпротива в Източна Македония няма. Затова за своя база ЦК на МКП взема частта, окупирана от Италия. В потвърждение на това е и фактът, че и двете съвещания на ЦК след неговото създаване се провеждат там — първото в Тетово, а второто — в с. Лопушник.

На първото съвещание на ЦК (19—20 март 1943 г.) се решава Македония да бъде разделена на пет области, покриващи се с току-що създадените пет военнооперативни зони. На съвещанието присъствуват само Темпо и членовете на ЦК на МКП, които по това време се намират на територията на Западна Македония [177]. На второто съвещание (4—5 май 1943 г.) присъствуват отново същите лица. Накрая е повикан и Ив. Дойчинов [178]. Така се получава и на т. нар. Преспанско съвещание на 2 август 1943 г., където освен посочените лица присъствува и Радосавлевич. Преспанското съвещание (среща) е наложено от нуждата за „изправяне) на политическата линия на ЦК на МКП. Темпо се сблъсква с желанието на населението във Вардарска Македония за обединение с другите две части на Македония, и то вън от границите на Югославия. Но въпреки това той нарежда на Д. Радосавлевич [**] да се издигне във Вардарска Македония лозунгът за обединена Македония в рамките на Югославия. От името на ЦК на МКП Д. Радосавлевич подготвя позив за обединена Македония (юни 1943 г.), но в него тя се третира като отделна балканска страна. Говори се за идеалите на македонското население „за национална свобода, равноправие и братско сътрудничество с всички балкански народи” [179]. Апелира се към „единство на всички македонци, без оглед дали те по-рано са били сърбомани, българофили или гъркомани”, за създаване на „единен македонски
 

176. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 2, с. 113.

*. В Централния комитет, който Темпо формира в края на февруари 1943 г. в Скопие, влизат: Лазар Колишевски — секретар, и членове: Цвятко Узуновски, Страхил Гигов, Кузман Йосифовски, Мара Нацева и Бане Андреев.

177. Извори за ослободителната војна. . . Т, 1, кн. 2, с. 120.

178. Пак там.

**. Тогава Темпо е в Гърция. Нареждането става с писмо до Д. Радосавлевич.

179. Пак там, 146—155.

302

народоосвободителен фронт”. Никъде не се казва, че Македония трябва да бъде в състава на Югославия.

Не можем да се доберем до данни около подготовката на позива, но е ясно, че Д. Радосавлевич под напора на исканията на масите, а и на някои членове от ЦК на МКП, си изработва трайното убеждение, че Македония не бива да се разглежда като югославска територия. Затова и на съвещанието от 2 август той упорствува и дълго време не приема внушенията на Темпо. Темпо пише до ЦК на ЮКП, че „особено дълго” е трябвало да „се убеждава Любо (Д. Радосавлевич — б. м., К. П.)” [180].

След дълги дискусии на Преспанското съвещание се решава да се издигне лозунгът за освобождение и обединение на Македония в братска общност с всички югославски народи, в която „ще бъде отворена вратата и на братския български народ” [181]. Обещанието, че в новата федерация ще влезе и България, не е направено случайно. Това обещание отново показва, че населението на Македония е тясно свързано с българския народ и само лозунги, които не го отделят от него, могат да разчитат на успех. Различията между Темпо и Радосавлевич също показват, че българското национално съзнание на населението е много силно, въпреки че никъде тези двама функционери не говорят за българи, а за „българофили”.

За обстановката в Македония, за разположението на силите и настроенията на масите през 1943 г. много добре свидетелствуват отчетите на Темпо до ЦК на ЮКП. В първия му отчет (информация), писан едва след около осем месеца [182] от неговото пристигане, той се спира много обстойно на цялостната ситуация. С оглед на съвременните различия в третирането на македонския въпрос и на фалшификациите от страна на югославската историография, тези отчети могат да бъдат използувани, макар да са писани още тогава в тенденциозен антибългарски дух.

Темпо смята, че „главната причина” за фракционната борба е престоят на българския делегат в Скопие. Понеже Б. Българанов „политически е много по-изграден”, отколкото кадрите в Македония, той им налагал своите становища. Темпо обвинява Б. Българанов и за това, че в Македония се създават само „национални” комитети, а не „националноосвободителни”. И макар да обвинява БРП и Б. Българанов [*] за тезата, че в Македония няма
 

180. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 2, с. 193.

181. Пак там.

182. Пак там, 183—205. Отчетът е писан на 8. VIII. 1943 г.

*. За некоректното държание на Темпо към Б. Българанов свидетелствува и това, че още с пристигането му в Скопие той заявява на Б. Българанов, че „повече не е нужен” (Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 2, с. 204).

303

условия за въоръжена борба, все пак Темпо е принуден да признае, че наистина „българските окупатори, пък даже и германските народът ги посреща с цветя” [183], че той ги приема като освободители. Признава и това, че след неуспеха на първите партизански отреди в партията се „вдига врява, че в Македония не съществуват условия за партизанско воюване и че областното ръководство изпраща своите кадри на сигурна смърт”. Затова авторитетът на Областния комитет сериозно спада.

Светозар Вукманович съобщава и за образувания ЦК на МКП, за това, че той е съставен от активисти, които „във всички тежки моменти” са „останали верни” на ЮКП. Така се създава възможност Комунистическата партия в Македония да обедини „всички слоеве на македонския народ, и то както българофилските, така и гъркоманските и сърбофилските в борбата за национално освобождение”. Разбира се — казва Темпо, — целокупното движение насочих към обединяване с другите народи на Югославия [184].

Св. Вукманович — Темпо признава, че за разлика от Източна, условията в Западна Македония са „най-благоприятни”, поради което той хвърля силите си за „организиране на войска на територията на Македония под италианска окупация” [185] В полза на това говори и фактът, че там се прехвърлят повечето от членовете на Областния комитет и формират в Тетово ЦК на МКП. А по-късно пак в италианската окупационна зона се прехвърля и Главният щаб на Македония [186].

По-нататък Темпо настоява Върховният щаб на АВНОЮ да публикува специална декларация, в която да посочи, че Македония ще получи пълна свобода и равноправие с другите народи в. народнодемократична Югославия. Тази декларация според него би могла да се. популяризира от ЦК на МКП и още по-силно би свързала „народносвободителното движение на македонския народ” с Югославия. Освен това той препоръчва радиостанция „Свободна Югославия” да има специални емисии за Македония (на „македонски език”) и пр. [187]

Затрудненията, в които изпада ЮКП в Македония, карат Темпо да се съмнява дали не е прибързал или дори сгрешил със създаването на ЦК на МКП. Към такава мисъл го подтиква и
 

183. Пак там. Т. 1. кн. 3, с. 187.

184. Пак там, с. 189.

185. Пак там.

186. Вж. Фиданова, С. Некои особености во развојот на народната власт во Западна Македонија. — В: Развиток на државността на македонскиот народ. Скопје, 1966, 306—307.

187. Пак там, с. 204.

304

писмото на Тито от 16 януари 1943 г., което той получава с голямо закъснение — едва на 10 август 1943 г. [188] Безпокои го особено онова място в писмото, където се говори за либерално отношение спрямо автономистките тенденции в партийните организации, изразяващи се в настоятелност партийната организация в Македония да се откъсне от ЮКП и борбата на „македонския народ”, да се изолира от борбата на другите югославски народи. Тези тенденции още не са изживени, затова Темпо на 10 август 1943 г. пише до ЦК на МКП: „Плаша се, другари, да не сме привързали със създаването на нашия ЦК на МКП “ [189] Същите съмнения и опасения той изказва и в писмото си със същата дата до ЦК на ЮКП: „Особено се плаша да не съм сгрешил във връзка със създаването на ЦК на МКП, респективно да не съм привързал” [190] — пише той.

По тази причина Темпо смята за „недостатъчни” мерките, взети на Преспанското съвещание, за издигане на лозунга за обединена Македония в рамките на Югославия, в която ще бъде отворена вратата и на братския български народ. Според него тези мерки няма да спрат разрастването на автономистките тенденции. Ето защо той призовава ЦК на МКП да поведе „безпощадна борба против всички „автономистки” тенденции и против всякакъв опит КП на Македония да се отдели от ЮКП” [191].

Страхът на Темпо е основателен, тъй като ЦК на МКП крие в себе си още възможности за повторение на неприятното за ЮКП минало. Затова чак до 1945–1946 г., а дори и до ден-днешен се води борба срещу ориентацията към България каго към борба срещу „шарловщината” и „фракционерството”. Централният комитет на ЮКП няма доверие на македонските комунисти, тъй като „партийните организации в Македония все още са закъснели по отношение на самостойността си” [192]. Ето защо по всякакъв повод ЮКП издига лозунга за свободна Македония в свободна Югославия. По същите причини Темпо настоява Главният щаб за Македония час по-скоро да излезе с официален документ пред ЦК на ЮКП, в който да изрази „волята на македонския народ” за оставане в бъдеща Югославия. Той настоява и за създаване на Антифашистко събрание за народното освобождение на Македония (АСНОМ), с което да се предреши въпросът за включването на Македония в Югославия. За усилията си в това отношение Темпо осведомява ЦК на ЮКП [193].
 

188. Пак там, с. 206. Това писмо Темпо получава, когато е в Албания.

189. Пак там, с. 208.

190. Пак там, с. 210.

191. Пак там, 306—307.

192. Пак там, с. 230.

193. Вж. цитираните писма на Темпо от 8 до 25 август 1943 г.; АСНОМ. Зборник на документи (1944–1964), с. 52.

305

С такава ориентация на народноосвободителната борба не се съгласява Акционният комитет на народноосвободителния фронт в Македония, създаден през лятото на 1943 г. Той има друго виждане за решаването на македонския въпрос, което се различава от схващанията на Темпо и съмишлениците му. След Преспанското съвещание Темпо изпраща в Скопие К. Йосифовски да „активизира” Народносвободителния комитет, т. е. да повлияе на членовете му за приемане на ориентацията към Югославия, но не получава желаните резултати. АНОК настоява за цялостно решение на македонския въпрос, което не може да се осъществи в рамките на Югославия. При това мнозинството от лицата в АНОК са със запазено българско национално съзнание, поради което в решаването на македонския въпрос те търсят начини да не се разделят България и Македония. За настроенията в АНОК свидетелствува призива му от септември 1943 г. В момент, когато Темпо усилено разпространява мисълта, че единствената възможност е македонският въпрос да се реши в рамките на Югославия, в призива на АНОК никъде не се издига подобен лозунг [*]. В него се говори за борба на македонските партизани против поробителите на македонския народ, за тяхното изгонване и „извоюване на национална свобода и равноправие рамо до рамо с народите от Югославия, с българския народ и останалите братски балкански народи” [194].

Като усеща накъде отиват работите, през октомври Темпо се разпорежда Главният щаб за Македония да излезе със специален манифест, в който официално да се оповестят смисълът и насочеността на народоосвободителната борба, т. е. въпросът за съдбата на Македония да се предреши в полза на замислената югославска федеративна общност. Манифестът започва с изтъкване на приближаващата капитулация на великобългарския фашизъм, но като главен враг се сочи германският окупатор. Главният щаб призовава към създаване на нова, свободна народна Македония, но смята, че тя може да се изгради само в нова Югославия и в съюз с народноосвободителните движения на югославските народи. В манифеста се казва, че „великобългарските окупатори” трябва да бъдат изпъдени от Македония, но да се постигне „братство и единство с българския народ, който вече води решителна борба против великобългарските фашисти и хегемонисти”.
 

*. Например в призива се казва: „В земите на Югославия, Западна Македония, Гърция и Албания бухти народоосвободителната война”, т. е. Македония е отделена от земите на Югославия” (АСНОМ. . ., с. 56).

194. Пак там.

306

Братство и единство ще има и с албанския народ. „Ние ще направим братски съюз с всички югославянски народи на базата на пълно национално равноправие със сръбския, хърватския, словенския и другите народи в Югославия. Ние ще работим за това, заедно с всички народи в Югославия да създадем братски съюз на южнославянските народи, вземайки в нашите братски пазви и братския български народ.” [195] Манифестът не изключва и възможността народоосвободителната война на Балканите да доведе до „братски федеративен съюз на балканските народи на базата на пълно национално равноправие и признаване правото на самоопределение на народите”. При това положение Македония най-много ще допринесе, за да се реализира тази цел (балканска федерация). Както се вижда, манифестът издига и искането за обединена Македония, но затова трябва всички да се обединят около народноосвободителното движение, без разлика кой в миналото се е „чувствувал българофил, гъркоман или сърбоман”. Нужен е и фронт на всички балкански народи срещу окупаторите. Иначе този идеал е неосъществим.

В манифеста много от нещата са само загатнати. Едновременно са издигнати няколко възможности, но от тях „на настоящето” принадлежал само лозунгът — Македония в Югославия. На другите се дава широкият друм на неопределеното бъдеще. Още по-конкретно програмата за оставане на Македония в Югославия се очертава в писмото на ЦК на МКП до партийните организации във връзка с техните задачи по разясняване на манифеста [196].

В писмото се подчертава отново, че „Хитлеровият фашизъм е главен враг” на свободата и независимостта на „македонския народ” и на другите народи. Но борбата против него „не може и да се помисли без борбата против неговите помагачи и слуги”. Затова партийните организации трябва „с денонощна политическа работа” да „отделят масите от главните Хитлерови помагачи и слуги” и да прехвърлят широките народни маси „на позициите на народовсвободителната борба” [197].

Това е ценно признание за настроенията на масите, за това че те стоят против политическата линия на ЮКП. Като се конкретизират задачите на местните партийни организации, в писмото се изброяват: а) Политическо разобличаване на великобългарските окупатори и техните слуги сред „македонския народ”. Да се отделят масите от тези врагове и да се привличат в
 

195. АСНОМ. . ., с. 71.

196. Пак там, 75—79.

197. Пак там, с. 76.

307

редовете на НОБ. „Тия маси, които до вчера се чувствуваха българофили, днес все повече виждат кръволошката роля на великобългарските фашистки окупатори в Македония.” [198] На масите да се казва, че великобългарските фашисти са не само кръвопийци на македонския, но и на българския наред. Затова само с премахването на тия кръволоци на българския народ „ние ще можем да създадем един братски съюз на южнославянските народи, вземайки в нашите пазви и братския български народ”; б) Политическо разобличаване на великобългарската реакционна клика, служеща на Хитлер; и в) Политически да се разобличава великосръбската предателска банда на Дража Михайлович и нейните слуги в редовете на „македонския народ” [*]. Да се изобличава политиката на насилствено денационализиране и терор в Македония от бившата великосръбска власт, но да се посочва борбата на ЮКП за равноправие и свобода на всички народи на Югославия, в т. ч. и на македонския. Широко да се популяризира линията, че ние се борим за една нова, свободна и народна Югославия. „В тази нова Югославия ще бъде реализирана пълната национална свобода и равноправие на сръбския, хърватския, словенския, македонския и черногорския народ.” [199] „Пътят е един, чрез който македонският народ може да дойде до своята национална свобода и равноправие — се казва в писмото, — а това е пътят на братството и единството с останалите народи на Югославия.” [200] По този път трябва да се върви, като се премахват всички пречки, които се появяват..

Като разглежда лозунга за обединена Македония, издигнат в манифеста, ЦК на МКП в писмото до местните комунисти казва: „Ние днес трябва да съберем целия македонски народ, без разлика дали някой се е чувствувал до вчера като българин, гъркоман или сърбоман, в борбата против фашистките окупатори и против всичките империалистически клики на Балканите.” [201] Националноосвободителните армии на балканските народи ще унищожат империализма в този регион и ще осъществят „братския съюз на балканските народи”, в който „македонският народ ще постигне своето обединение и равноправие” с останалите балкански народи. Но за да стане това, Централният комитет смята, че трябва да се събере целият „македонски народ” около нааио-
 

198. АСНОМ. . ., с. 76.

*. Тук вероятно се имат предвид сърбоманите.

199. Пак там, с. 78.

200. Пак там.

201. Пак там. с. 79.

308

налноосвободителното движение и да се създаде фронт заедно с другите балкански народи.

Централният комитет на МКП и местните организации се натъкват на неодобряването на позициите в манифеста от редица политически течения, организации и групировки. Между тях са старите илинденци, прогресивната македонска младеж и лицата от АНОК в Скопие, сред които и днешните югославски политици Кирил Глигоров и д-р Ксенте Богоев.

През ноември К. Йосифовски успява да проведе две срещи с някои от хората на АНОК и да разговаря по въпроса за манифеста. На 27 септември 1943 г. той пише до ЦК на МКП, че те „напълно отричат манифеста” [202]. На втората среща лицата на АНОК съобщават на Йосифовски, че ще отправят до Главния щаб за Македония писмени забележки по манифеста.

В отчета си до ЦК на МКП Йосифовски говори за два вида забележки от страна на тези лица— по форма и по същество [*]. Към формалните той отнася: 1. Главният щаб е трябвало накрая на манифеста да каже, че последната дума ще има народоосвобо-дителното събрание на Македония, което може да одобри или отхвърли манифеста. 2. Преди манифеста е трябвало да се издаде устав или програма, а манифестът да бъде популяризация на тази програма. 3. Поради тези причини той само носи името „манифест”, а всъщност е позив, т. е. конкретен материал. 4. Дали Главният щаб има компетентност да издава такъв манифест. 5. Не е питан АНОК, както и останалите организации и комитети при изработването на манифеста като документ с историческа важност и 6. Стилът не е наистина македонски, езикът е неточен, има сърбизми.

Към забележките по същество Йосифовски отнася начина, по който ще се дойде до обединяването на Македония. Това не е подчертано в манифеста и не става ясно как ще се обедини Македония, като че ли този въпрос е второстепенен или съвсем маловажен [203].

Акционният народноосвободителен комитет смята, че пътят за свободна и обединена Македония не минава през съюза с югославските народи, защото „Югославия е прекалено тясна поли-
 

202. Извори за ослободителната војна... Т. 1, кн. 3, с. 47.

*. Документът със забележките на АНОК не е публикуван никъде. Възможно е и да не е запазен. Затова съдържанието му предаваме по отчета па К. Йосифовски и отговора на Главния щаб. Манифестът е подписан от всички 11 членове на Главния щаб: Цв. Узуновски, М. Апостолски. М. Ченто, X. Дема, Стр. Гигов, В. Марковски, П. Пирузе, Ив. Танев, Н. Минчев, Г. Поповски и К. Йосифовски (АСНОМ. . ., с. 74).

203. Извори за ослободителната војна. . ., Т. 1, кн. 3, с. 48.

309

тическа комбинация” за „македонския народ”. Решаването на македонския въпрос „надхвърля границите на бивша Югославия: не решение на парче в една чужда за него комбинация, която е изкуствена и символ на неговото национално робство, а цялостно решение в една широка комбинация, т. е. балканска федерация” [204].

Напротив, ЦК в лицето на К. Йосифовски е на мнение, че в момента се води борба за свободна Македония и че нейното обединяване е „единствено възможно чрез братското разбирателство с останалите балкански народи, чрез Балканска федерация, чиято предходница според днешните обстоятелства е свободна народна демократична федеративна Югославия, т. е. южнославянския съюз” [205]. Като оборва тази теза, АНОК заявява, че „конкретното свързване с Югославия означава отказване от обединението на Македония”. Ако Вардарска Македония „свърже своята съдба с Югославия, тогава какво става с Македония под България и под Гърция?” Лозунгът за свободна Македония, за нейното право на самоопределение може да подтикне за участие в НОБ и останалите части от Македония. А в манифеста няма нито дума за тях, вместо това Главният щаб се обръща към турците, албанците и власите. Акционният народноосвободителен комитет смята, че „разположението на народа днес, макар че борбата е най-развита в земите на Югославия, не е такова той да се присъедини в една общност, която се нарича Югославия, поради робството, което е преживял в Югославия”. Освен това икономически Вардарска Македония не е насочена на север, а на юг, към останалите части на Македония. Ако има някакво неразбиране в Гърция и България по македонския въпрос, това не е причина „да не искаме Македония да се самоопредели”. Македонският въпрос според АНОК е балкански и той трябва открито да се изнесе „и пред народа, и пред балканските народи, [и] пред целия свят” [206]. Акционният народноосвободителен комитет подчертава, че манифестът е бил очакван с голямо въодушевление, но „съдържанието му разочарова хората”. Затова и не се създават НОК по места. Има недоволство, даже се говори, че ако не се поправи манифестът, „мнозина са готови да се противопоставят”. При това недоволните не са само учени, търговци и занаятчии, но и работници [207].
 

204. Историјски архив на Сојузот на комунистите на Македонија. Т, 2, кн. 2, (Статии од вестниците и списанијата од периодот на Народноослободителната борба во Македонија 1941–1944). Скопје, 1958, 53—59.

205. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 3, с. 49.

206. Пак там, с. 49.

207. Пак там, с. 50.

310

На 20 декември 1943 г. вече Йосифовски с по-голяма убедителност говори против позицията на АНОК. В писмото си до ЦК на МКП той казва, че хората на АНОК още не са разбрали народноосвободителната борба и затова поставяли въпроса за Македония фактически теснонационалистически, а само на думи „общобалкански”. Обвинява ги, че това са само интелектуалци, които смятат въоръжената борба от 1941 г. за прибързана, за сляпо копиране от Сърбия и пр. Дори ги характеризира като обективно стоящи (макар и да не искат) на становището на Иван Михайлов и като пример за национален автономизъм, за който говори Тито в началото на 1943 г. [208]

По настояване на ЦК на МКП и на ЦК на ЮКП К. Йосифовски продължава контактите си с АНОК и прави опит да го спечели за линията на ЦК на ЮКП. По това време стават важни международни събития, които помагат на националистичния курс на ЮКП по отношение на Македония. Техеранската конференция (28 ноември — 1 декември 1943 г.) признава НОВ на Югославия като военна сила и решава да се окаже материална помощ на югославските партизани. Публикувани са и решенията на Втората сесия на АВНОЮ(Яйце, 29 ноември 1943 г.), с които Македония се определя като една от шестте федерални единици на бъдеща народна демократична Югославия. Приемането на тези решения от европейското обществено мнение, признаването от СССР на силите на НОВ на Югославия и нейните заслуги в общата борба против хитлеризма, изпращането на съветска военна мисия при Върховния щаб [*] и други повлияват на АНОК да се откаже от борбата за налагане на своето становище. След това Главният щаб преминава в открито настъпление и в полемиката си с АНОК заявява, че всеки, който застане против движението, възглавявано от него, ще бъде смятан за враг на народа и ще отговаря за поведението си. Щабът не без високомерие подчертава, че „Титова Югославия днес е реалност, призната международна сила”, с чиято помощ ще може да се постигне и „обединението на македонския народ”, че при поставянето на въпроса за обединена Македония се явяват трудности от международен характер, но със съдействието на Тито ще може да се постигне и тази цел. „Що се отнася до въпроса за обединяването на македонския народ, който вие повдигате във вашето изложение — се казва в отговора на Главния щаб до АНОК, — ние смятаме,
 

208. Пак там, 62—65; АСНОМ. . ., 85—87.

*. Съобщението за такава мисия е направено в края на 1943 г., но поради редица трудности тя пристига на 23. II. 1944 г. Начело на мисията стои ген. Корнеев.

311

че ще можем да постигнем и реализираме този вековен идеал на нашия народ по-скоро в една Титова Югославия, отколкото в някоя друга политическа комбинация.” [209]

На споменатата Втора сесия на АВНОЮ проличават съвсем ясно националистичните стремежи на югославските комунисти по македонския въпрос. Там ЮКП прави опит да предреши не само въпроса за Вардарска, но и за другите две части на Македония. С цел да постави „пред свършен факт” СССР, БРП и ГКП, без участието на делегати от Македония тя решава да включи в Президиума на АВНОЮ М. Андонов — Ченто и М. Апостолски като представители на вардарската част, В. Поптомов — на пиринската и Д. Влахов — на егейската част от Македония. Д. Влахов и Поптомов тогава са членове на БРП и коминтерновски дейци в Москва [*]. Макар че в Пиринска Македония има вече развито съпротивително движение, ЮКП не прибягва до негови представители, а предпочита символичното участие на емигранти в Москва.

Подготовката на тези и на други въпроси и решения около Втората сесия на АВНОЮ се пазят в пълна тайна. „Трябва да кажа — отбелязва по-късно В. Бакарич, — че точните решения, които трябваше да вземе АВНОЮ, криехме от русите, криехме от Коминтерна, криехме от света. . .” [210].

Новият сблъсък между ЮКП и БРП става след Втората сесия на АВНОЮ, която увеличава неимоверно много югославските апетити. След сесията, през декември 1943 г. Отечественият фронт оповестява публично декларация по македонския въпрос [211], в която се изтъква, че Македония е „ябълка на раздора” между балканските народи. За нея са се проливали реки от кръв. Пред нея „смирено и благоговейно се прекланя всеки българин”, защото тя е „люлка на Българското възраждане”. Възможността за слагане на край на тази „Голгота на балканските народи” ОФ вижда в Атлантическата харта, която е приета и от Съветския
 

209. АСНОМ. . ., с. 93. АНОК връчва на Главния щаб писмени бележки по манифеста. Отговорът на Главния щаб е от януари 1944 г. Целият текст на отговора е публикуван на с. 92—95.

*. При проследяване на наличната документация по неоспорим начин се доказва, че В. Поптомов въобще не е знаел за избирането му в Президиума на АВНОЮ. На Втората сесия на АВНОЮ Д. Влахов е избран за подпредседател на Президиума, а М. Апостолски, М. Андонов — Ченто и В. Поптомов — за членове.

210. В a k a r i с, V. Socjalisticki samoupravni sistem i drustvena reprodukcija. Zgb., 1974, p. 339.

211. Работническо дело, бр. 12, XII. 1943; Историјски архив КПЈ. Т. 7, с. 287. Тази декларация предхожда Втората сесия на АВНОЮ. Първоначално тя е публикувана във вътрешнопартиен бюлетин на БРП.

312

съюз и която гарантира икономическа, политическа и културна свобода на народите. За да се предотвратят каквито и да са нови [*] грешки и да се даде на Македония трайно спокойствие, ОФ издига лозунга: Македония на македонците. „Единственото спасително решение — заявява ОФ — е цялостна, свободна и независима Македония. Само така тя ще престане да бъде ябълка на раздора и ще ее превърне в здрава съединителна брънка между балканските народи” [212]. Съветският съюз и силите на демокрацията ще бъдат гаранти на една свободна и независима Македония. Отечественият фронт още веднъж издига лозунга за независимост и самоопределение на балканските народи, за свободно самоопределение на Македония, за братско споразумение на българския и останалите балкански народи.

Реакцията на ЮКП срещу декларацията на ОФ е твърде силна. На 24 януари 1944 г. Тито изпраща телеграма до Г. Димитров, в която се казва: „Отечественият фронт в България е издал позив по македонския въпрос. Линията на позива е противна на решенията на АВНОЮ за федерация и се иска обединена Македония, която не трябва да се присъедини към никой, а да бъде напълно самостоятелна. В днешно време това е немска политика, която е вражеска на народоосвободителната борба.” [213]

Освен това още през декември 1943 г. ЦК на МКП провежда съвещание с участници от НОВ на Македония, на което се разглежда декларацията на ОФ, като отново се заклеймява „автономистиката”, „шовинистичната”, „реакционната” и „контрареволюционната” политика на Шарло. Всъщност съвещанието по-скоро осъжда лозунга за независима Македония, издигнат от Иван Михайлов, а не от Отечествения фронт. Дори не се споменава ОФ. С това започва по-късно наложената отгоре практика да се уеднаквяват двата лозунга, които фразеологично са идентични, но имат съвсем различно социално-класово съдържание.

Преди Тито да изпрати телеграмата до Георги Димитров, на 4 януари 1944 г. последният дава указание на БРП да внимава с политическата линия по македонския въпрос и в отношенията си с ЮКП. Той посочва, че „въпросът за Македония ще бъде решен в зависимост от това, как ще завърши войната”, че сега; не може да се издигне лозунгът за самостоятелна, независима Македония. „Антифашисткото вече се явява голяма крачка напред — пише Димитров. — Трябва да се установи дружба между демократична България и демократична Югославия. Да се ра-
 

212. Пак там.

213. Пак. там.

313

боти за разширяване на тази дружба и създаване на съюз между независима България и независима Югославия. При наличието на дружба между България и Югославия може да се реши националният въпрос с посредничеството на Съветския съюз.” [214]

След декларацията на Отечествения фронт на 14 януари 1944 г. Задграничното бюро на БРП обсъжда въпроса за обединяване на българския народ, с което се докосва до съдбата на Македония, Тракия и Добруджа [215]. За по-обстойно решение ЗБ задължава В. Поптомов и Д. Влахов в най-кратък срок да подготвят доклад на тема „Македонският въпрос в днешния момент”.

На 26 януари 1944 г. Задграничното бюро получава доклада. В него се сочат данни за територията, населението и икономиката в трите части на Македония. Що се отнася до разрешението на македонския въпрос, Поптомов и Влахов застават на становището, че историята е потвърдила, че той не може да се реши на базата на дележа на Македония между балканските държави. Затова е нужно да се приложи правото на самоопределение на македонския народ, но при сегашната действителност то „не трябва да отива по линията на създаване на отделна самостоятелна македонска държава”. Най-доброто решение на македонския въпрос би могло да се осъществи в една балканска федерация, но условия за такава федерация вече няма. Остава възможността на Македония да се даде правото на обособяване като федерална единица в Югославия. Всъщност решението, което се предлага, е признаване на решенията на АВНОЮ в Яйце [216].

През пролетта на 1944 г. ЮКП засилва активността и натиска си над Г. Димитров и ЗБ на БКП в Москва. Тито настоятелно .и обстоятелствено информира Димитров за „заслугите на ЮКП” за започване на партизанско движение в Македония. „В Македония се намира вече повече от една година и половина — пише на 1 април 1944 г. Тито — делегат на ЦК и член на Върховния .щаб, който там организира партизански отряди и който координира операциите на албанските, гръцките, югославските, а сега :и на българските партизани.” [217] И този път Тито не пропуска да отбележи, че „българските приятели” доста са грешили, което било една от основните причини, че в Македония и България така късно се развива партизанското движение.

В същото време пред съветските пратеници и дипломати Тито нашироко тръби, че присъединяването на Македония към Бълга-
 

214. ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 605, л. 3.

215. ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 68, л. 3.

216. ЦПА, ф. 214, оп. 1, а. е. 48; ф. 3. оп. 4, а. е. 612.

217. ЦПА, ф. 146, оп. 4, а. е. 642, л. 10.

314

рия не може да стане „без съдействието на Съветския съюз” И ако това стане, югославските народи ще го посрещнат с неприязън, защото те воюват вече три години, дали са над един милион жертви, а на финала получават разделена Югославия. България три години воюва на страната на фашистите (против Югославия) и получава Македония. При това положение — казва Тито — политиката на ЮКП ще има пълен неуспех. Присъединяването на Македония към България ще използуват югославският крал, правителството в Кайро и всички великосръбски елементи. Реакцията ще вземе връх и не се знае какво ще стане тогава и с Хърватско и Словения [218]. И след като АВНОЮ решава въпроса за границите на Югославия, пред съветското правителство и пред Г. Димитров Тито настоява „комунистите да се въздържат от полемика за границите” [219].

В същото време Сретен Жуйович разпространява тезата, че в народноосвободителната война въпросът за Македония напълно се е изменил, че той не представлявал вече никакъв „особен въпрос”, защото е поставен и решен на второто заседание на АВНОЮ. Жуйович същевременно обръща внимание на СССР, че ако Македония бъде дадена на България, това ще „засили България”, а оттам и позициите на хитлеризма, че в крайна сметка СССР има изгода да смята македонския въпрос за част от югославския въпрос [220].

На натиск е подложено и българското ръководство в Москва. Тито изпраща Джилас при Г. Димитров. На 15 април Димитров приема Джилас и Д. Влахов, за да съгласуват съвместните българо-югославски партизански операции. Джилас и други югославски функционери в Москва полагат усилия да спечелят Д. Влахов и В. Поптомов за своята линия, тъй като те са избрани в Президиума на АВНОЮ. По същото време ръководителят на съветската военна мисия при Върховния щаб ген. Корнеев вече е уведомил Сталин и Молотов за този „неетичен акт” на Титовото ръководство [*]. На 16 април Димитров отговаря на запитването на Сталин и Молотов по въпроса за включването на двамата членове на БРП в представителните органи на Югославия. „До заседанието на Антифашисткото вече ние не сме получавали от др. Валтер (Тито — б. м., К. П.) списък за състава на Вечето и на
 

218. ЦПА, ф. 146, оп. 5, а. е. 1498, л. 1 (Документът е от април 1944 г. и е на руски език).

219. Пак там, л. 3.

220. Ж у j о в и ћ, С. Питање Македоније кроз одлуке АВНОЈ-а. — В: Чланци о националном питању. Пожаревац, 1945, 61—64.

*. Телеграмата на ген. Корнеев до Сталин и Молотов е от 13. IV. 1945 г.

315

Националния комитет” [221] — казва Г. Димитров пред Сталин и Молотов. Затова Тито не е могъл да получи отговор по този въпрос.

Когато става известно, че в състава на Вечето като представители на Македония са избрани Д. Влахов и В. Поптомов, от името на БРП Г. Димитров обръща внимание на Тито, че те са членове на БРП, че и двамата „отдавна вече нямат никакви връзки с Македония”, вследствие на което е „политически нецелесъобразно” да бъдат в състава на Югославското вече. Георги Димитров изказва пожелание ЮКП „незабелязано, безшумно да анулира тази неудачна стъпка”. Й. Б. Тито отговаря, че ЮКП смята това избиране за „случаен пропуск” и че ще вземе мерки за неговото отстраняване” [222].

В започналата кореспонденция между Г. Димитров и Тито се третира главно македонският въпрос. Димитров напълно се съгласява с Тито, че „в днешната ситуация абсолютно недопустимо е за комунистите да спорят помежду си за бъдещите граници и териториалните въпроси на своите страни...” А конкретно какво ще стане с Македония след войната, Г. Димитров не се опитва да предрича, защото всичко ще зависи — пише той — от редица „още неизвестни фактори”. Най-желателната ориентация за Балканите и за Съветския съюз — според него — би било „създаването на равноправни начала на федерация на южните славяни, състояща се от българи, сърби, хървати, словенци, черногорци и македонци”. В нея Македония би могла да получи „своята национална свобода и държавност и да престане да бъде ябълка на раздора между балканските народи”. Но да се говори за това публично, да се пропагандира още отсега подобен лозунг, Г. Димитров смята за „несвоевременно”, и даже за вредно [223].

По повод на телеграмата на ген. Корнеев съветското правителство дава на Й. Б. Тито насоки в следния смисъл: 1. Въпросът за Влахов у нас не се обсъжда, решете го, както намерите за добре. 2. България действително ни е причинила много злини, но ако тя излезе от войната, ние сме заинтересувани да я имаме като съюзница. 3. Македонският въпрос у нас ще се обсъди. При неговото разрешаване след войната нашето отношение към Югославия ще бъде най-благосклонно [224].

Няколко дни след идването на Джилас в Москва Д. Влахов открито минава на позициите на ЮКП и започва да настоява
 

221. ИПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 1765, л. 50.

222. Пак там.

223. Пак там, л. 52.

224. ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 68, л. 22. Отговорът по памет е предаден на 19 април 1944 г. от Д. Мануилски на Г. Димитров.

316

пред Г. Димитров за цялостно решение на македонския въпрос в границите на Югославия. Д. Влахов безрезервно приема сега и „македонската нация”, макар той самият в турския парламент по време на Хуриета да представлява „българите от Македония”, макар в многото си публикации и в периода между двете световни войни да стои на български позиции и да е член на БРП. По негово настояване на 22 април 1944 г. Г. Димитров го приема и разговаря надълго и нашироко, като му разяснява подробно термините „македонска нация”, „македонско население”, „македонско национално съзнание” и др., с „които се злуопотребява”. Димитров и сега препоръчва създаването на южнославянска федерация, в която „Македония би могла да получи своята свобода и държавност, независимо от етнографич[еския] конгломерат, който тя прдггавлява” [225].

В началото на май К. Мильовски се среща с В. Поптомов [226]. Разговорът се води около нуждата от обединяване на Македония. В. Поптомов съобщава на Мильовски, че ЦК на ГКП е изпратил писмо до Г. Димитров, в което гръцките комунисти изказват несъгласие с курса на ЮКП за обединение на Македония. Според тази информация ГКП пише на Димитров, че в Егейска Македония няма македонци, защото те са изселени по конвенцията Моллов — Кафандарис. Като стъпва на тази база, ЦК на ГКП моли Г. Димитров да се намеси в спора по македонския въпрос между гръцките и югославските комунисти.

Вследствие на това в ЮКП все повече нараства безпокойството. Централният комитет задължава М. Пиаде да публикува статия по македонския въпрос, в която се отстоява неговото решение единствено в границите на демократична Югославия [227]. Паралелно с другата дейност по македонския въпрос Й. Б. Тито изпраща и няколко писма до Г. Димитров.

След настоятелните писма на Тито Димитров го успокоява, че на БРП са дадени следните указания: 1. Решително да се обявят против немско-българската окупация на Македония. 2. С всички сили да поддържат македонската политика на нова, федеративна Югославия, предоставяща на македонците равноправие. 3. Да избягват всякакви спорове около териториалните въпроси и бъдещите граници на балканските държави. 4. Да провеждат единна за българските, югославските и гръцките комунисти линия на борба против немските окупатори и т. н. [228] „Аз
 

225. ЦПА, ф. 146. оп. 2. а. е. 68, л. 24.

226. АРПЈ, ф. Македонија II/85.

227. Историјски архив КПЈ. Т. 7, 316—322.

228. ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 1770, л. 8.

317

считам — пише Димитров на Тито, — че не може и дума да става са отнемане от Югославия на югославска Македония след тези огромни жертви, които вече понесоха и продължават да понасят народите на Югославия във войната против общия враг” [*]. Това схващане на Г. Димитров идва след отговора на съветското правителство до Тито за „най-благосклонно отношение” към териториалните искания на Югославия. Но трябва да се отбележи, че Георги Димитров не се ангажира с лозунга за обединена Македония в Югославия. Той говори само за Вардарска Македония. Затова ЮКП и занапред ще настоява Югославия да погълне цяла Македония.

На 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински” се свиква Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) [**], което провъзгласява Вардарска Македония за федерална единица на Югославия. В резултат на големите колебания и несигурност ЮКП не изгражда по-рано политическо-представителен орган в Македония, каквито има в другите части на Югославия. За разлика от другите федерални единици, които имат такива тела още от 1942–1943 г. и които след Втората сесия на АВНОЮ се превръщат във върховни органи на власт, то АСНОМ с основаването си получава такива компетенции, т. е. веднага се превръща във върховно законодателно и изпълнително представително тяло.

С учредяването на АСНОМ се вижда накъде отиват нещата. Спорът около бъдещия статут на Вардарска Македония след победата на революциите в Югославия и България се предрешава. Макар АСНОМ да се създава толкова късно, решаваща за включването на Вардарска Македония в пределите на Югославия се оказва 1943 г. „Трябва да припомним — казва Кр. Цървенковски, — че през 1941 г. в Македония беше твърде тежко дори да се спомене името на Югославия и че македонските комунисти имаха
 

*. ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 1770, л. 8.

**. На първото заседание на АСНОМ наред с другите участвуват и Св. Викманович — Темпо, Ж. Николич — Брко (делегат на Главния щаб на Сърбия) и представителите на американската и на английската мисия. Заседанието се открива от най-стария народен представител П. Брашнаров. Председателят на Инициативния комитет за свикване на АСНОМ М. Андонов — Ченто е избран за председател на АСНОМ. Подпредседатели стават П. Брашнаров и Ем. Чучков, а секретари — Л. Арсов и Вл. Полежиновски. Избрани са и 17 члена. Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония определя за членове на Президиума на АВНОЮ Д. Влахов, М. Андонов — Ченто, М. Апостолски, Л. Кулишев (така е в протокола, а на Колишевски), Б. Андреев, В. Марковски и М. Нацева (Вж. АСНОМ. . ., с. 185, 258).

318

много трудности чак до създаването на нова Югославия и провъзгласяването на равноправието на югославските народи в Яйце през 1943 г. да привлекат широките народни маси за концепцията на борбата за нова социалистическа Югославия.” [229] Преломът според него настъпва с образуването на Главен щаб на антифашисткия фронт в Македония, ЦК на МКП и провеждането на Втората сесия на АВНОЮ, с което се слага край на съмненията върху националната структура на бъдещата федерация. Вижда се, че и за Македония се определя място на федерална единица, а това означава, че и тя ще има своя държавност.

Този прелом в никакъв случай не е изолиран от огромните победи на Съветската армия и очертаващата се тенденция в международните отношения за запазване интегритета на Югославия и решаване на националния въпрос чрез федеративно преустройство. На това се дължи и фактът, че формирането на югославската федерация става още преди пълното освобождение на страната.

При разглеждане учредяването на АСНОМ се виждат редица политически несъобразности, които поставят неговата правомощност в не съвсем благоприятна светлина. Прави впечатление, че от общо 115 избрани делегати [*] присъствуват само 60 [230]. Мнозинството следователно е съвсем незначително. В такива случаи обикновеното мнозинство (50% +1) не се приема за достатъчно. Освен това делегатите са напълно дезинформирани от партийното ръководство, което работи изцяло по внушение на Темпо. Дезинформацията е толкова драстична, че напълно се покрива с лъжата. Делегатите са заблудени (а с това и подведени да вземат изгодното за ЮКП решение), че на Втората сесия на АВНОЮ били участвували като представители на македонския народ „Димитър Влахов, стар борец за свободата на Македония, Михаил Апостолски, комендант на Главния щаб на НОВ и ДО на Македония, и Методи Андонов — Ченто, член на Главния щаб. . .” [231]. На сесията на АСНОМ се подхвърля и въпросът за „пиемонтската роля” на Вардарска Македония по отношение на другите две части, за „обединение на целия македонски народ” [232]. Тази ориента-
 

229. Ц р в е н к о в с к и, К. Меѓунационалните односи во системот на самоуправувањето. Зборник. Скопје, 1967, с. 72.

*. В. Нова Македония в броевете си от 11—14. I. 1979 г. изнася, че броят на делегатите е 122. При това положение присъствуващите са под 50%.

230. АСНОМ. . ., с. 39.

231. Пак там, с. 205, 220.

232. Пак там, с. 221.

319

пия заляга и в манифеста на АСНОМ [233], в който се изтъква, че с „влизането на македонския народ в нова Югославия”, той „остава съюзник на великите сили-победителки”. С такава примамка се действува и за привличане на Пиринска и Егейска Македония в Югославия. Те са призовани да вземат участие в „гигантския антифашистки фронт”, защото само с борбата против фашисткия окупатор ще се извоюва „правото на самоопределение и обединение на целия македонски народ под покрива на Титова Югославия. . .” [234].

Ето така ЮКП предрешава въпроса. Тя не се съобразява с указанията на съветското правителство и на Г. Димитров да се изчакат събитията и края на войната. Появилото се „главозамай-ване от успехите” у Тито и лицата около него все повече и повече тласка ЮКП към национализъм по македонския въпрос, като демонстративно го превръща във вътрешноюгославски.

На платформата на АСНОМ за обединяване на Македония в Югославия [*] се основават ЮКП и югославската външна политика и в последващите си стъпки по отношение на БКП и България. С основните положения на тази платформа и до днес югославските ръководители оправдават своята политика.

Новата обстановка на Балканите, настъпила след 9 септември 1944 г., със завидна бързина и гъвкавост се използува от югославското ръководство. Св. Вукманович, — Темпо, Л. Колишевски, К. Мильовски, Л. Арсов и В. Ацева веднага се прехвърлят на българска територия за натиск върху ОФ но македонския въпрос. Със същата задача Й. Б. Тито отива в Москва при Г. Димитров и Й. В. Сталин.

Най-напред (в първите дни след 9 септември 1944 г.) в София пристигат Темпо и Л. Колишевски [**] и провеждат среща с ЦК на БРП. Като информира ЦК на МКП за тези разговори, Св. Вукманович — Темпо отбелязва: „В София разговаряхме с ЦК на българската партия и им изнесохме всички наши забележки по тяхната работа и становище спрямо Македония. Притиснахме ги здраво. Те признаха накрая всички свои грешки и заявиха, че ще направят всичко отношенията между нашата и тяхната
 

233. Пак там, 259—270.

234. Пак там, с. 265.

*. В първите дни на септември в Скопие пристига със самолет Иван Михайлов, за да възглави провъзгласената „Независима Македония”, замислена от немците след капитулацията на фашистка България.

**. Л. Колишевски на 9. IX. 1944 г. е освободен от затвора в Плевен. Тогава навсякъде се подписва като Л. Кулишев, а не Колишевски. Така е и в писмото на Темпо.

320

партия да се поправят. Ние поставихме нашите искания по отношение на българска Македония и те с всичко се съгласиха.” [235] По-нататък Темпо съобщава, че по градове и села в българската част на Македония се пристъпва към организиране на македонски народоосвободителни комитети, че сред народа се води политическо-пропагандна дейност за присъединяване към Вардарска Македония, че остава само формалното присъединяване на Пиринския край към Югославия, което „ще се извърши по-късно, когато Тито реши” [236].

Темпо и Л. Колишевски се връщат в Македония, но в София остава К. Мильовски да работи между емиграцията за нейното завръщане по родните места [237]. Оставането на Мильовски се налага още повече от обстоятелството, че през септември емиграцията издава позив за решение на македонския въпрос чрез създаване на балканска федерация.

На 25 и 27 септември в Москва Тито се среща два пъти с Г.Димитров и разговаря по спорните въпроси. След втората среща Г. Димитров отбелязва: „Договорихме се по въпросите, засягащи бълг[арската] и югославската компартии, а също и по основните въпроси на взаимоотношенията между нова Югославия и нова България. Между нас, разбира се, [има] пълно взаимно разбирателство, но предстоят трудности при провеждането на набелязаната линия — създаване на съюз между България и Югославия чак до федерация на южните славяни.” [238]

В края на септември и през октомври ЦК на МКП и Л. Колишевски изпращат писма до ЦК на БРП, в които на „базата на договореността” (при пребиваването на Темпо и Л. Колишевски в София) се прави нов сериозен опит за намеса във вътрешните работи на ОФ България. Централният комитет на МКП настоява БРП да подпомага създаването на националноосвободителни комитети в Горноджумайска област и да пропагандира необходимостта от нейното присъединяване към „своята матица”. В писмото на ЦК на МКП се казва обаче, че лозунгът за обединяване не трябва да се поставя като акционен, т. е. да не се поставя като въпрос за „неотложно присъединяване” [239]. Писмото на Л. Коли-
 

235. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 3, с. 383; Исгоријски архив КПЈ. Т. 7, 358—375. Тук е публикувана само част от това писмо.

236. Извори за ослободителната војпа. . . Т. I, кн. 3, с. 3.

237. Пак там.

238. ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 68, л. 50. На същата среща се уговарят за отиване на българска правителствена делегация в Крайова за преговори с Тито. Г. Димитров съобщава на ЦК на БРП и правителството, че в Крайова трябва да се отиде „по предложение на Тито”.

239. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 3, 391—392; Историски архив КПЈ. Т. 7, 359—360.

321

шевски се характеризира с по-голяма категоричност. То е изпратено след писмото на ЦК на МКП и вече отразява по-друго виждане. Колишевски говори за създаване на народоосвободителни комитети в Пиринска Македония, начело на които да стои областен националноосвободителен комитет в Горна Джумая (сега Благоевград). Те могат да бъдат в рамките на отечественофронтовските комитети, да подпомагат тяхната власт, но същевременно една от главните им задачи трябва да бъде подготвянето на населението за присъединяване към македонската федерална държава на Югославия. И Колишевски казва, че МКП не поставя присъединяването като лозунг, който трябва да получи своето практическо решение, а като „подготовка на масите за утрешното присъединяване” [240]. Той обвинява БРП, че не изпълнява постигнатата договореност на срещата в София.

Писмото на Л. Колишевски съдържа и нещо качествено ново. В него се иска отстъпването (присъединяването) на Пиринския край да не се обвързва с бъдещия евентуален съюз между България и Югославия. „Ние желаем да решаваме всички въпроси заедно с вас — заключава Колишевски, но не можем да се помирим с това присъединяването на българската част от Македония да бъде безусловно свързано с въпроса за сключване на тесен съюз между Югославия и България, защото това би означавало да се отречем от правото на македонския народ на самоопределение или доброволно присъединяване, ако евентуално не се стигне до този желан съюз между Югославия и България” [241]. Всъщност целта на Югославия е час по-скоро да присъедини Пиринския край.

Към края на октомври 1944 г. Георги Димитров още веднъж предлага на Тито да разясни на ръководството в Македония да не поставят практически въпроса за присъединяване на Пиринския край, защото това ще създаде пречки и трудности при определяне на новите граници между България и Югославия. Не бива да се предприема нищо в „българска Македония — пише Г. Димитров — без предварителното съгласие на ЦК на БКП, на България” [242].

Вместо да спазват указанията на Г. Димитров, югославските комунисти още по-настоятелно започват атаките си, и то вече за присъединяването в „най-скоро време” на Горноджумайска област. „Въпросът за присъединяването на българската част на
 

240. Извори за ослободителната војна. . . Т. 1, кн. 3, 360—361, 438— 439

241. Пак там, 360—361, 438.

242. ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 68, л. 62—63.

322

Македония за нас е основна и главна задача” [243] — пишат в края на октомври Темпо и Л. Колишевски на К. Мильовски и му нареждат: 1. „Веднага и неотклонно” да се пристъпи към осъществяването на тази задача. 2. Да се форсира организирането на македонската дивизия „Яне Сандански” в Г. Джумайска област. 3. Да „се притисне българската партия и правителството на Отечествения фронт” всички войници от областта да бъдат прехвърлени в дивизията „Я. Сандански”. 4. Да се ускори превръщането на комитетите на ОФ в Г. Джумайска област в комитети за обединение, като това започне от долу на горе, от селските и градските комитети към облаетния. Там, където комитетите на ОФ не желаят да се преобразуват — да се създават нови комитети за обединение. „Накрая ти напомняме — продължават Темпо и Колишевски, — че не бива да забравяме при поставянето на този въпрос, че наистина основната задача е осъществяването на южнославянска общност с осланяне на Русия. Но ние не смятаме, че с поставянето на въпроса за обединение на Македония спъваме осъществяването на южнославянската общност. Напротив, ние смятаме, че с правилното разрешение на този въпрос най-много допринасяме за осъществяването на югославянската общност.” [244] Те се съгласяват с мнението на В. Поптомов, че за това трябва да се подготвят общественото мнение и народът в Пиринска Македония, но се противопоставят на неговото схващане, че „трябва да се чака да се подготви българското обществено мнение”. Според тях това е работа на БРП, а подготвянето на „македонския народ” в българската част на Македония е дело на МКП [245]. Препоръчват още на К. Мильовски да остане в София и да „вземе под свой контрол цялата дейност в българската част на Македония и [дейността] между македонската емиграция” [246].

Работата между емиграцията се определя от Темпо и Колишевски като второстепенна задача. Нос оглед вероятно на аспирациите на Югославия към Егейска Македония за тях е „особено важно участието на македонската емиграция от гръцка Македония в тази всенародна борба против фашизма” [247].

В първото десетдневие на ноември 1944 г. от Горна Джумая Л. Арсов [*] с безпокойство съобщава на К. Мильовски в София
 

243. Извори за ослободителната војна. . . T. 1, кн. 3, с. 413.

244. Пак там, с. 414.

245. Пак там, с. 414.

246. Пак там, с. 415.

247. Пак там, с. 414.

*. Л. Арсов и В. Ацева идват в Горна Джумая като представители на МН Република за връзка с Областния комитет на БРП.

323

и на ЦК на МКД в Скопие, че в разговорите му с В. Поптомов последният не приел позициите на МКП за незабавно обединение на Македония. Той заявил, че в момента България е под прякото влияние на СССР, а нова Югославия — на Англия. Затова трябва да се изчака как ще се развият нещата по-нататък, без да се бърза с обединяването на Македония [248].

По същото време в Горна Джумая се провежда Областна партийна конференция, на която Арсов присъствува като наблюдател. В приветствието (изказването) си той поставя въпроса така: „Обединението на Македония е нашата пряка задача.” [249] В хода на дебатите обаче Л. Арсов се убеждава, че линията на БРП е напълно противоположна на ЮКП, че БРП стои на становището въпросът за присъединяването на Пиринска Македония към югославската част да не се поставя като въпрос за непосредствено решаване [250].

Според съобщението на Л. Арсов в доклада на Поптомов по македонския въпрос се застъпвала тезата, че той може да се реши само чрез укрепването на прогресивните сили във всички балкански държави. В България и Югославия са създадени условия за обединяване на Македония, но в Гърция — не. Международното положение също е важен фактор в решаването на такъв един въпрос. Поптомов казал, че за македонското население в Горноджумайска област въпросът за обединяване на Македония не е актуален, българският народ също не е готов за това. „Мнозина се питат — заявява В. Поптомов — защо да се присъединява Горноджумайско към Македония в Югославия и защо не може обратно.” Защо на България не се връщат Царибродско и Босилеградско, а се иска Македония. Не бива да се бърза и поради неизбистреността на международното положение. Още не се знае кое влияние в Югославия ще надделее, няма ли да бъде английското. А в България е затвърдено съветското влияние. При това положение няма ли да бъде по-добре Горноджумайско да остане в България, пък „даже да кажем и на македонците от Югославия да дойдат в рамките на ОФ България” [251].

Владимир Поптомов заключава, че присъединяването на Пиринския край към република Македония е тясно свързано с постигането на тесен съюз с нова Югославия, а това може да стане само когато Тито окончателно победи. Затова БРП не
 

248. Пак там, с. 439; АРПЈ, ф. Македонија, II/108.

249. Пак там, с. 440.

250. АРПЈ, ф. Македонија, II/109; Извори за ослободителната војна. . ., Т. 2, кн. 3. с. 442.

251. Пак там.

324

може сега да постави „практически решаването на македонския въпрос”, тя ще следи развитието на събитията. Поптомов съобщава на Конференцията и това, че Г. Димитров им е поръчал: „С обединението на Петричко към Македония под Югославия не трябва да се бърза, да се чака мира и после ще видим какво следва да правим. Но нека сега се агитира за правото на самоопределение на македонския народ и за сближение с Титова Югославия.” [252]

Като излагат подробно протичането на Конференцията, Л. Арсов и В. Ацева в изложението си до ЦК на МКП от 8 ноември 1944 г. настояват да се реши въпросът с различията между двата ЦК (на БРП и на ЮКП). „На нас ни се струва — пишат те, — че при това положение директивите, които дадоха на Мильовски, не могат да се осъществят и че трябва час по-скоро да се отстранят тези различия между двата ЦК, защото това, което ЦК на БРП позволява, е само на думи и няма да има никакво практическо действие. Пък дори това не крият българските ръководители, като казват, че „въпросът за обединяването сега не го поставят за практическо решаване” [253].

След тази информация събитията като че се прехвърлят в Москва — при съветското правителство, Сталин и Димитров. На 20 ноември 1944 г. зам.-председателят на Националния комитет на Югославия Е. Кардел и началникът на югославската военна мисия в СССР ген. Терзич посещават Г. Димитров. С тях е и В. Влахович, доскорошен деец на Международния комунистически съюз на младежта. На 23 ноември Кардел отново е при Димитров и разговаря за сключването на съюз между България и Югославия с перспектива за създаване на обща федерация на южните славяни (българи, сърби, хървати, словенци, македонци и черногорци) [254]. През декември и двете правителства поотделно обсъждат условията за мирния договор. В Москва се прави същото. Сондира се мнението и на съветското правителство. На 9 януари 1945 г. югославската делегация посещава и лично Сталин, за да го спечели в името на „поглъщането” на България от Югославия. „Вчера приех югославска делегация — казва Сталин на Димитров на 10 януари. — Югославяните ми съобщиха, че те еа предложили на българите България да влезе в Югославия със същите права, както сърбите и хърватите. Но българите не се съгласяват и настояват за създаване от Югославия и България като равноправни българо-югославска съюзна държава. Двуединна държава на равноправни начала, нещо аналогично на бившата Австро-Унгария. Иначе
 

252. Пак там, с. 445.

253. Пак там, с. 446.

254. ЦПА, ф. 116, оп. 2, а. е. 68, л. 66.

325

влизането на България в Югославия ще означава поглъщане на България.” [255] По-нататък Сталин уведомява Димитров, че „югославяните искат да вземат гръцка Македония, искат даже Албания и дори част от Унгария и Австрия”. „Това е неразумно — завършва Сталин. — Не ми харесва тяхното поведение.” [256]

На 13 януари 1945 г. Г. Димитров известява на Трайчо Костов за пристигналата в Москва югославска делегация и за предстоящото обсъждане със Сталин на проекта за мир между България и Югославия. „Новият проект на югославските другари — пише Г. Димитров — така, както е представен, не може да бъде приет. Основното е, че той съдържа тенденцията България да бъде погълната от Югославия. Югославските другари изпускат предвид, че въпросът не е да се включи чисто и просто България в югославската федерация (на правата на Сърбия и Хърватско), а да се създаде от днешна федеративна Югославия и България двуединна съюзна федеративна държава на равноправни начала. Тази основна теза бе положена в нашия проект и от нея ние не можем и не трябва да се отказваме.” [257]

На опитите от югославска страна, с които се съгласява за известно време и Отечественофронтовското правителство в България, да се пристъпи веднага към създаването на Временен съвет на южнославянското единство и да се прокламира федерация на южните славяни, Г. Димитров отговаря на 18 януари 1945 г., че това „от всички гледни точки е политически нецелесъобразно и може да има много вредни последици”. Затова проектът за сближаване с Югославия е определен от Димитров като „нереален, преждевременен, неотчитащ сегашната балканска и международна обстановка” [258].

На 28 януари 1945 г. при Сталин се свиква съвещание, в което участвуват М. Пиаде, Хебрант, югославският посланик в Москва Симич, а от българска страна — Г. Димитров, К. Георгиев, А. Югов (министър на вътрешните работи), проф. Михалчев (български дипломатически представител) и секретарят на ЦК на БРП Трайчо Костов. Присъствуват също така и Молотов, Ма-ленков и Берия. Съвещанието констатира, че няма разногласия по проекта за договор между България и Югославия. Двете страни поемат задължение да предприемат необходимите мерки за създаване на южнославянска федерация, „не предрешавайки въпроса” за нейния характер — „двуединна между България и Югославия,
 

255. Пак там, л. 6.

256. Пак там, л. 6.

257. Пак там, а. е. 1618, л. 27—28.

258. Пак там, л. 11.

326

или единна федерация на българи, сърби, хървати, словенци, черногорци и македонци” [259].

С това не се решава окончателно въпросът, но недоволни остават и двете страни. Отсега нататък всяка страна се стреми да спечели съветското правителство в своя полза. Компромисът, постигнат на срещата при Сталин, увеличава надеждите на Тито и югославяните, че те са и ще бъдат толерираната страна. Международните условия също влияят за „главозамайването” сред югославските ръководители. Това проличава особено при посещението на Тито в Москва през първата половина на април 1945 г.

Като използува пребиваването на югославската делегация начело с Й. Б. Тито в СССР, Г. Димитров на 7 април изпраща до Сталин следната записка, отнасяща се до българо-югославските държавни и партийни отношения: „Много моля по време на пребиваването на др. Тито в Москва да се разгледа и въпросът за взаимоотношенията между Югославия и България. В частност би следвало да се намери подходяща форма за осъществяване проектираното политическо съглашение между двете страни преди свършването на войната, тъй като след това трудностите навярно ще бъдат много повече. Трябва да се отбележи — продължава Димитров, — че у редица югославски другари явно има нездрави настроения, известно главозамайване от успехите и неправилно, високомерно отношение към България и даже към Бълг[арската] комунистическа партия. Считам вашата помощ и въздействие за много желателни.” [260]

Тези свои мисли Г. Димитров отново потвърждава и по време на срещата си с Тито на 8 април 1945 г., на която те беседват върху възможностите за съюзен или друг договор между Югославия и България. След приключване на разговорите Димитров отбелязва, че общото му впечатление е: „Недооценка на сложността на положението и предстоящите трудности, прекалена самонадеяност, голяма доза възгордяване и несъмнено главозамайване от успехите. На думи, разбира се, като че ли всичко е наред. . .” [261]

На 9 април 1945 г. в писмо до Трайчо Костов Г. Димитров информира ЦК на БРП(к) за разговорите си с Й. Б. Тито, за това, че той обърнал внимание върху „съществуващите нездрави настроения в тяхната (югославската — б. м., К. П.) среда относно нашата (българската — б. м., К. П.) партия”. „Нашата
 

259. ЦПА, ф. 146, оп. 2, а. е. 1618, л. 15.

260. Пак там, л. 40.

261. Пак там, л. 40—41.

327

позиция относно югославските другари трябва да бъде, разбира се, крайно дружеска — пише Димитров, — но строго принципиална и напълно достойна в партийно и национално отношение.” [262]

Като се спира на преговорите в София с югославските представители, Трайчо Костов отбелязва също, че тонът им е „нравоучителен, самоуверен, безапелационен”. Те смятат, че „сближението с България е някакво особено благоволение и снизхождение към нас, което ние винаги трябва да чувствуваме и заради което трябва повече да слушаме и по-малко да бъдем самостоятелни” [263].

При посредничеството на съветските ръководители на 12 април 1945 г. в Москва се постига договореност при изграждане на федерацията да се внесе степенуване. Като първи етап във взаимоотношенията между България и Югославия се поставя необходимостта от възстановяване на дипломатическите отношения между двете страни и слагане край на миналите вражди. Като втори етап се определя сключването на договор за сътрудничество и взаимопомощ и като трети — създаването на обща федеративна държава [264].

Двата етапа се реализират наистина, но третият остава неосъществен, с което не се осъществява и обединението на Македония. На 29 ноември 1945 г. Учредителната съюзна скупщина провъзгласява официално създаването на Федеративна народна република Югославия, в която със статут на шеста федерална единица е включена само Вардарската част от Македония. Но с цената на още много следващи усилия и политически комбинации ЮКП се стреми да „изтръгне” съгласие от БРП(к) за присъединяване на Пиринския край към ФНРЮ. Отново се подема идеята за създаване на федерация от Адриатика до Черно море, което довежда двете правителства до спогодбата в Блед (1947), но въпреки това южнославянската федерация се осуетява.
 

262. Пак там. л. 46.

263. Пак там, оп. 4, а. е. 1770, л. 1—9.

264. Пак там, л. 41.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]