Заключение
 

Становището си по македонския въпрос в периода между двете световни войни Югославската комунистическа партия определя съобразно обстановката в Югославия, на Балканите и в Европа. Важна роля за нейните позиции по националния и конкретно по македонския въпрос играе обстоятелството, че тя се формира от Сръбската социалдемократическа партия и социалдемократическите партии в южнославянските провинции на Австро-Унгария. По този начин в Югославската комунистическа партия се пренасят двете основни тенденции, появили се в края на XIX и началото на XX в., относно разрешаването на националния въпрос на Балканите: едната — за балканска федерация с автономен член Македония, и другата — за културно-национална, екстериториална, персонална автономия в рамките на образуваните вече държавни общности. Освен това в края на Първата световна война ръководната част от Сръбската социалдемократическа партия преминава на националпатриотични позиции по македонския въпрос, а югославянската социалдемокрация като цяло възприема националноунитаристичната теза за един народ с различни имена. И докато социалдемокрацията в Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина, общо взето, поддържа тезата, че славянското население на Македония е част от българското племе на южнославянската народност (нация), то кръгът около ръководството на сръбските социалдемократи подкрепя националистичната теория на буржоазния учен Йован Цвиич за националната аморфност на македонските славяни и за възможността те еднакво лесно да се превърнат в сърби или в българи в зависимост от това, под чие влияние ще попаднат. Същевременно част от Сръбската социалдемократическа партия отстоява тезата, че Македония е населена с разни народности, от които нито една няма абсолютно мнозинство, че тя е мозайка от нации.

329

В самото навечерие на създаването на буржоазна Югославия мнозинството от югославските социалдемократи отстъпват от лозунга на двете балкански социалдемократически конференции за балканска федерация с автономна Македония и поддържат идеята за национално единство на сърби, хървати и словенци, като издигат лозунга за самостоятелна югославска държава, в която да се реши и македонският въпрос. Водачът на сръбските социалдемократи Д. Попович дори влиза в дискусия с Кр. Раковски, в която оправдава политиката за разделяне на Македония и даване на малцинствата културнонационална автономия в духа на учението на О. Бауер и К. Ренер. Сръбската социалдемокрация забравя правото на народите на самоопределение и застава на буржоазнонационалистични позиции по македонския въпрос. Само социалдемокрацията на Босна и Херцеговина остава вярна на лозунга за балканска федерация. Следователно общият идейно-политически баланс на югославското социалдемократическо наследство по македонския въпрос е отрицателен. Югославските социалдемократи застават на великосръбски, шовинистични позиции или игнорират националния въпрос в Македония, като го свеждат до обикновен въпрос за езикова, културна, екстериториална автономия.

Образуването на Югославия става предпоставка за засилване на националния романтизъм у социалдемокрацията. Според нея националният въпрос отпада от дневен ред и се открива широко поле за чиста класова борба. Сръбската социалдемократическа партия и сега не се връща към лозунга за балканска федерация и автономия на Македония. Даже в навечерието на образуването на ЮКП тя повежда агитация, че създаването на обща партия се налага, тъй като съществувала една единна югославска нация.

Под влияние на критиката на Учредителния конгрес на Ко-минтерна заключителният конгрес на Сръбската социалдемократическа партия се връща към лозунга за автономна Македония в рамките на балканска федерация. Но проведеният наскоро след това обединителен конгрес минава под знака на националния унитаризъм, без да отдели внимание на националния въпрос в Югославия. В документите на конгреса се настоява само за равноправие на националните малцинства с останалите народи на Югославия Така още със създаването си ЮКП застава на нихилистични позиции, които се изразяват в откъсването на националния въпрос от въпроса за социалистическата революция, в твърдението, че дори и да съществува национален въпрос в Югославия, както такъв съществува на Балканите, той ще се реши от само «ебе си със социалистическата революция; в абстрактния под-

330

ход и в пропагандата сред комунистите (особено в Македония и Хърватско), че националната принадлежност не играе никаква роля, че единствено важна е само класовата позиция. Югославската комунистическа партия откъсва националния въпрос от социалния и от целия сложен комплекс обществено-икономически, политически и културни отношения. Югославските комунисти са чужди на учението на В. И. Ленин за съюзниците на пролетариата в социалистическата революция в страни, в които не е решен националният въпрос.

На Втория конгрес на ЮКП левицата удържа победа над центристите. Партията се преименува в комунистическа, като приема есновните начала на ленинизма, придвижва се напред в своята обща болшевизация, но по националния въпрос не внася нищо ново. Югославските комунисти продължават да смятат, че националният въпрос в Югославия се свежда само до проблема за малцинствата. Борбите в Македония се разглеждат като част от голямото социално движение, виждат се само племенни и религиозни различия в Югославия. Югославската комунистическа партия не мисли за стратегията и тактиката на социалистическата революция, тя защищава само схващането, че условия за революция има, но не прави опит да се доближи да национално-революционните движения, които в Македония и Хърватско избуяват с невиждана сила. Партията не смята тези движения за един от своите съюзници в извършването на революцията. Вторият конгрес утвърждава вече усвоеното националноунитаристично становище, а решаването на въпроса за малцинствата чертае в бъдещата съветска република Югославия, която от своя страна ще бъде съставна част на Балкано-Дунавската федерация.

Вторият конгрес на Коминтерна препоръчва на партиите, които работят в многонационални държави, да правят разлика между угнетяваните и угнетяващите нации, да скъсат с наследг ството от Втория интернационал и буржоазната демокрация и да поддържат националреволюционните движения. Югославската комунистическа партия не взема под внимание тези препоръки и продължава да третира борбата между централизма и федерализма в Югославия като борба на „крайния централизъм” и „племенния сепаратизъм”, а самоопределението на народите — да разглежда в неразривна връзка с обединяването в балканска федерация. Югославските комунисти се обявяват против партията на Ст. Радич по време на изборите за Конституанта (Учредителна скупщина), а в Македония, без да отчитат реалната същност на денационализаторския режим, издигат неправилната платформа „класа против класа”. В своята предизборна пропа-

331

ганда обаче ЮКП застава здраво зад българското национално самосъзнание на населението във Вардарска Македония, поради което тя се оказва най-силната партия там.

След издаването на Обзнана и ЗЗД Югославската комунистическа партия губи позициите си на влиятелен фактор в национал-нопоробените области и най-вече в Хърватско и Македония. Вместо нея рязко се засилват престижът и влиянието на Хърватската републиканска селска партия и на националистичната ВМРО. За да парират ВМРО, която намира благоприятна почва за работа, дребнобуржоазните опозиционни сръбски партии се обявяват против жестокия режим във Вардарска Македония. Те дори заговорват за самоуправление и административна автономия, но не напускат сръбското шовинистично становище по македонския въпрос. Комунистите във Вардарска Македония разобличават великосръбската същност на тези партии, пропити от националистичното сръбско схващане, че Македония е населена ако не с „прави сърби”, то с „безцветно по нация славянско население”, което може да бъде превърнато в българско или в сръбско. Югославската комунистическа партия отстоява съществуването на българи във Вардарска Македония и също се противопоставя на схващането на тези партии, че максималното, което могат да позволят на македонските българи е те да се обособят със свой, но не български език, със своя, но не българска култура и да се приобщят към политическия и културния живот на Югославия.

Преминаването на ЮКП в нелегалност е свързано с преустройство на нейната цялостна дейност. Току-що удържала победа над центризма, партията преживява нови вътрешни борби. Появяват се две течения — десница и „левица”. Над ЮКП продължава да тегне старото социалдемократическо наследство по националния въпрос. Тя бавно и мъчително се освобождава от него. Десницата, която се възглавява от секретаря на партията С. Маркович, откъсва националния въпрос от въпроса за революцията. Реформизмът, дошъл по линия на австромарксизма и на обстоятелството, че Сръбската социалдемократическа партия не преживява разцепление на идейна основа преди влизането й в ЮКП, е значително силен. Югославските комунисти продължават да оправдават създаването на Югославия като унитаристична държава, основана на националното единство на сърби, хървати и словенци, и въпреки че признават съществуването на българи в Македония, се мъчат да утвърждават правото на Югославия да владее Вардарската долина, докато се създаде Балканска федеративна социалистическа република. Според ЮКП хърват-

332

ският и македонският въпрос продължават да бъдат най-важни в Кралство Югославия. Но хърватският въпрос тя свежда до противоречие между хърватската и сръбската буржоазия, до конкурентната борба между тях. „Левицата” се опитва да възприеме лозунга за самоопределение на народите. Тя се обявява против терора в Македония, като заявява, че самоопределението в Македония се налага с още по-голяма сила, отколкото в другите области на Югославия, но независимо от това ЮКП все повече се превръща в авангард без маси и в щаб без армия, за което главна причина е погрешното становище по националния въпрос. Югославските комунисти не умеят да приложат искането на Третия конгрес на Коминтерна за единен работнически фронт в Югославия.

Коминтернът и Балканската комунистическа федерация полагат големи усилия да поправят погрешната линия на ЮКП по националния въпрос. В резултат на това, макар и твърде бавно, тя пристъпва към възприемане на Лениновото учение и по националния въпрос. Първият по-значителен успех е отказването от теорията за народното единство, което десницата определя като маска на буржоазния национализъм. Против тази теория тя най-решително изтъква факта, че езиково, религиозно и историческо-етнографски различията между българите и сърбите са много по-малки от различията между словенците и сърбите, но въпреки това теорията за единен народ не включва българите. Нещо повече, българите във Вардарска Македония са подложени на нечувани преследвания и терор от сърбите. Като се тръгва оттук, в поправянето на погрешната линия по националния въпрос, на второ място идва възприемането на лозунга за право на самоопределение до отделяне на малцинствата от Югославия, като за малцинства се смятат и народите, които населяват Македония.

С неправилната си програма по националния въпрос Независимата работническа партия на Югославия като легална изява на нелегално съществуващата ЮКП заверява парламентарна листа за изборите през 1923 г. Изборите потвърждават, че народните маси в националнопоробените области не следват комунистите, а антихегемонистичните буржоазни партии. Независимата работническа партия на Югославия не получава нито един мандат в Народната скупщина. В Македония още по-осезателно се засилва влиянието на ВМРО и на турско-мюсюлманската организация „Джемиет”. Комунистическото движение напълно замира, поради което Балканската комунистическа федерация решава да откъсне партийната организация във Вардар-

333

ска Македония от ЮКП и да я повери на БКП и на цялата Балканска комунистическа федерация. По тази причина на Втората конференция на ЮКП (май 1923 г.) се отделя повече внимание на въпроса за Македония. Въпреки че на Втората конференция се констатира, че македонското движение се стреми към своя самостоятелна и независима държава, не се прави изводът, че е нужно да се издигне лозунгът за независима и обединена Македония, който за момента би имал пропагандно-агитационно значение. Заслугата на Втората партийна конференция е в това, че тя поставя на разглеждане националните взаимоотношения като едни от най-важните за партията и приканва партийните членове да вземат участие в предстоящата дискусия, за да може да се изработи и приеме марксистко-ленинско становище по националния въпрос. На Втората конференция ЮКП обаче за пръв път започва да отбягва употребата на понятията „македонски българи” и „българи в Македония”. „Левицата”, която става мнозинство в ръководството, показва подчертана тенденция да застане на становището на Й. Цвйич. Непосредствено след Конференцията ръководството на ЮКП заема становище, че „македонците са етнографски преход между сърбите, българите и гърците”. Това становище ЮКП се опитва да заложи в доклада на К. Радек пред III пленум на ИККИ (юни 1923 г.) и в доклада на В. Коларов пред VI конференция на БКФ (ноември 1923 г.). Като изхождат от това становище, югославските комунисти по-късно формулират и тезата за съществуването на „македонска нация”. И тогава обаче те стоят неотклонно на позициите на националния нихилизъм. Проповядват, че комунистите са интернационалисти, поради което не бива да се занимават с националния въпрос, че с него трябва да се занимава буржоазията, защото още Маркс е казал, че пролетариатът няма свое отечество. Психологическите корени на този нихилизъм се крият в обстоятелството, че ЮКП не се стреми да вземе властта и да застане начело на държавата, че тя все още е опозиционна работническа партия в рамките на буржоазното общество и затова не умее да използува националния момент в борбата си против буржоазията.

В обявената от Независимата работническа партия на Югославия дискусия по националния въпрос централно място заемат три въпроса: противоречията между сръбската буржоазия, от една страна, и хърватската и словенската, от друга; компактните национални малцинства в Кралството и тяхната борба за национално освобождение; македонският въпрос. В дискусията се очертават главно две схващания — автономистко, поддържано от десницата, и федералистко — от „левицата”. Десни-

334

цата излиза от неправилната предпоставка, че националният въпрос в Югославия се свежда до конституционен, до въпрос на конкурентната борба между сръбската, хърватската и словенската буржоазия. Тя не обръща внимание на македонското революционно движение, защото неговото съществуване и програмата му за борба доказват антитезата на това схващане. Десницата начело със С. Маркович изтъква неясния лозунг на Втория интернационал за правото на самоопределение, който на практика се свежда до лозунга за автономия изобщо или за културнона-ционална автономия. Автономистките възгледи по националния въпрос на десницата не са издържани в марксистко-ленински дух, защото по думите на Ленин автономията като реформа се различава принципно от свободата на отделяне като революционна мярка.

„Левицата” изтъква като най-подходящ за решаване на националния въпрос лозунга за работническо-селски правителства в Македония, Хърватско и Словения, с коете и тя отлага решаването на този въпрос до победата на пролетарската революция. Наред с другите аспекти на националния въпрос в Югославия „левицата” обръща значително внимание и на македонското революционно освободително движение, като прави опит да набележи най-близките задачи на партията, които биха залегнали в програмата-минимум по македонския въпрос. Тези задачи тя свежда главно до пълна автономия на Вардарска Македония и демократизиране на режима в нея; даване права на националностите да си служат с матерния език във и вън от училищата, в обществения и културния живот; премахване на ЗЗД; даване на амнистия; най-строги наказания за поквареното чиновничество и пр. Максималната програма според „левицата” изисква прилагането на принципа за право на самоопределение до отделяне на македонското население. „Левицата” прави опит да излезе и извън рамките на априорно взетата ориентация към балканска федерация, като търси конкретно действени лозунги по македонския въпрос.

И двете течения признават, че в Македония живеят българи, но слагат ударението върху националната пъстрота, върху това, че Македония представлявала мозайка от нации. По-късно, когато ЮКП издига лозунга за югославска федерация, тя изоставя постановката за националната пъстрота и приема, че в преобладаващата си част населението на Македония е македонско по националност.

Резултатите от дискусията по националния въпрос и решенията на VI конференция на БКФ служат като основа на прие-

335

тото от III партийна конференция на югославските комунисти становище по националния въпрос. Тази конференция слага началото на поврат в ЮКП по отношение на националния въпрос с приемането на принципа за право на самоопределение до отделяне на югославските народи. Но с това партията не застава на позиция, че отделянето е винаги целесъобразно. Тя си запазва правото да решава този въпрос винаги в зависимост от конкретните исторически условия. Третата конференция приема и специална резолюция по македонския и тракийския въпрос, в която югославските комунисти заявяват, че в Югославия съществува македонски въпрос и че македонците не са сърби. В основата на тази резолюция заляга тезисът, че в Македония са представени всички съседни народности, но в такава пропорция, че нито една от тях няма абсолютно мнозинство. Югославската комунистическа партия открито се обявява против терористичния режим във Вардарска Македония, който унищожава или принуждава най-съзнателната част от българското, турското и албанското население да се изселва. Тя издига искането за работническо-селско правителство и независима Македония в рамките на балканската федерация.

Заемането от ЮКП на правилно становище по националния въпрос до голяма степен се дължи на Балканската комунистическа федерация и на Коминтерна. Националната програма на югославските комунисти се разглежда на Петия конгрес на Коминтерна, който одобрява всички решения на Третата конференция и препоръчва лозунга за национално самоопределение да добие конкретна форма на искане за откъсване на Хърватско, Словения и Македония от Югославия и създаване на независими републики. Въпреки че на пръв поглед изглежда, че това е подхранване на сепаратистки тенденции, от гледна точка на световния революционен процес и защитата на първата социалистическа страна решението на Коминтерна е марксистки издържано.

Лозунгът за независими републики Македония, Хърватско и Словения за пръв път се възприема от ЮКП на Четвъртия конгрес и се среща в документите й до 1935 г. Приемането му съвпада по време с победата над фракцията на С. Маркович, която иска националният въпрос да се реши в рамките на Югославия. През цялото това време лозунгът за отделяне неправилно се смята като конкретизация на лозунга за право на самоопределение. По тази причина югославските комунисти подпомагат сепаратистките движения, като дори стигат до активна подкрепа на усташките бунтове в Лика и Далмация през 1932 г. Но по отношение

336

на ВМРО и нейната програма ЮКП продължава да има крайно отрицателно становище.

В началото Югославската комунистическа партия има отрицателно отношение и към ВМРО (обединена), като не схваща нейната роля за изграждането на единофронтовските движения на Балканите и се страхува от паралелизъм в действията на територията на Вардарска Македония. По-късно тя коригира становището си, но на практика чувствително не се проявява положителното отношение на югославските комунисти към новата македонска организация, която се появява с програма за защита на македонските българи, турци, албанци и други народности и за внасяне по-голяма категоричност и яснота във връзка с лозунга за автономия на Македония и за балканска федерация.

До средата на 30-те години ЮКП свързва разрешаването на македонския въпрос със създаването на федерация на работническо-селските републики на Балканите. Снемането на лозунга за балканска федерация в комунистическото и работническото движение постепенно насочва югославските комунисти към становището, че македонският въпрос може да се реши и в рамките на бъдеща демократична (преобразувана на федеративна основа) Югославия. Това се отразява в голяма степен и на линията на Коминтерна по македонския въпрос. Комунистическият интернационал през февруари 1934 г. констатира необходимост от създаване на македонска нация, като задължава балканските комунистически партии да работят в такава насока. В основата на това схващане стои становището, че Македония с печалната си слава на „ябълка на раздора” става едно от огнищата на бъдещата империалистическа война, поради което трябва да се намери начин за премахване на претенциите за Македония и за притъпяване на противоречията между балканските държави. За основен лозунг на балканските комунистически партии Коминтернът препоръчва правото на самоопределение до отделяне и образуване на обединена и независима република Македония. Лозунгът за балканска федерация вече не се споменава. С това завършва и етапът на неимоверни усилия на югославските комунисти да накарат Коминтерна да заеме ново становище по националния облик на Македония.

За приемането на решението за македонска нация известно значение за Коминтерна има преориентирането на част от буржоазните слоеве във Вардарска Македония в края на 20-те и началото на 30-те години. Най-горният слой от едрата буржоазия видимо показва, че се приспособява към белградския режим и в голяма степен става противник на отделянето на Македония от

337

Югославия. Той се свързва органически с икономиката на Югославия, с нейната политическа и държавна организация и поради това не само престава да се съпротивлява на политиката на де-национализация, а в значителна степен става неин проводник. Средната буржоазия и произлизащата от нея интелигенция също занижават исканията си, като ги свеждат до административна автономия в рамките на Югославия. Това се отразява и на ВМРО, която минимализира целите си. В някои отношения тя смъква своята програма до програмата на либералната средна буржоазия във Вардарска Македония. Но КИ не взема под внимание обстоятелството, че широките народни маси в Македония продължават да водят борбата си в името на запазването си като българи и за откъсването на Македония от Югославия.

В средата на 30-те години ЮКП изоставя идеята за балканско федериране и застава на позиции за опазване на Югославия и разрешаване на националния въпрос чрез нейното федеративно преустройство. Този нов лозунг е резултат на общата ориентация на прогресивните сили за запазване на версайската система, защото заплашващата фашистка опасност издига за свое знаме ревизията на мирните договори. Новата ориентация на ЮКП се чувствува още на Четвъртата конференция (1934), на която се взема решение да бъдат създадени комунистически партии на Хърватско, Словения и Македония. На нея не се говори за балканска федерация, но не се споменава и за югославска федерация. При цялата неяснота и двойственост, колебания и некатегоричност все пак обаче Четвъртата конференция запазва лозунга за разпадане на Югославия. Новата ориентация и новите лозунги окончателно приема Сплитският пленум на ЦК на ЮКП през 1935 г. По отношение на Македония Сплитският пленум не отива толкова далече, както по отношение на другите съставни части на Югославия. Като отчита настроението на населението в полза на България, Пленумът решава паралелно с лозунга за запазване на Югославия да запази и лозунга за независима Македония. Но Югославската комунистическа партия не прави всичко възможно за възобновяване на националноосвободител-ното движение във Вардарска Македония. Тя се задоволява само с констатацията, че там националните организации са подложени на по-голям натиск, отколкото комунистите, че за „комунизъм осъждат на 10 години затвор, а за участие във ВМРО (об.)и и другите организации, конто се борят против сръбската хегемония — „пада главата”.

В началото на 30-те години някои от опозиционните буржоазни сръбски партии започват да отстъпват от предишните си по-

338

зиции по македонския въпрос. Те се убеждават, че сърбизирането на Македония е невъзможно, поради което искат смяна на методите на управление. Начело на това движение застават самостоятелните демократи на Св. Прибичевич. Сръбските либерални буржоазни кръгове, макар и не съвсем явно, сами започват да лансират т. нар. македонизиране на славянското население във Вардарска Македония. Техният вътрешен девиз е: „По-добре македонци, отколкото българи!” Част от македонската интелигенция и от комунистите по стечение на обстоятелствата пък негласно приема лозунга: „По-добре македонци, отколкото сърби!” Тази тенденция нараства с увеличаването на терора над българското население в Македония, но тя обхваща само върховете. Народните маси остават незасегнати от нея.

Новият курс на ЮКП по националния въпрос всъщност снема лозунгите за обединена и независима Македония и за обединена и свободна Словения. Те остават само формално, и то като израз на окончателното решение на македонския и словенския въпрос. На този етап ЮКП не се занимава с другите две части на Македония. В бъдещата югославска федерация тя чертае място само за Вардарска Македония. И понеже среща сериозна съпротива от страна на местното население, партията си служи с пропаганда, в която сочи, че със сключването на пакта за „вечно приятелство” (1937) между правителствата на Милан Стоядинович и Георги Кьосеиванов официална България престава да се интересува от българите в Македония. В резултат на тази пропаганда сред македонските българи се забелязва известна апатия и безразличие. Липсва идейна яснота, съществува колебание и раздвоеност при определяне на близките и крайните искания по македонския въпрос. Надеждата в освободителната мисия на България постепенно намалява.

Изработването на цялостна програма на ЮКП по националния въпрос започва след Аншлуса и Мюнхенското споразумение, когато Македония отново получава незавидната роля на разменна монета в политиката на империалистическите държави. Югославската комунистическа партия настоява за обща борба на македонското население с другите народи на Югославия за запазване на независимостта и целостта на страната. Но македонските комунисти не скъсват с предишната си ориентация. През есента на 1940 г. те отново издигат лозунга за свободна и независима Македония, защото само тя „може да гарантира свободата на всички потиснати и поробени в Македония”.

Програмата по националния въпрос се приема в завършен вид от Петата конференция на ЮКП (октомври 1940 г.). Макар

339

че тази конференция критикува великосръбската буржоазия за разглеждането на македонския въпрос само през призмата на неотделимост на Македония от Сърбия и Югославия, всъщност и тя не излиза извън границите на такава трактовка на въпроса. Конференцията разглежда съдбата на населението във Вардарска Македония като неотделима от съдбата на Югославия. Що се отнася до другите две части на Македония, ЮКП предвижда те да останат в пределите на държавите, в които се намират, т. е. македонският въпрос като цяло да не се решава в замислената югославска федерация. Тежестта се поставя на консолидирането на антифашистките сили в България, Гърция и Югославия за борба против фашистката опасност на Балканите. Не се говори нито за балканска, нито за южнославянска федерация.

С програмата, приета на Петата конференция, ЮКП слага началото на целенасочена дейност за изкуствено създаване на нации в Босна и Херцеговина и в Македония.

Със започването на Втората световна война на Балканите надеждите на македонските българи отново се отправят към България. Те смятат, че с ревизията на договорите на Балканския полуостров ще се намери подходящо решение и на македонския въпрос. Наред с тенденцията за обединяване с България продължава да съществува и тенденцията за държавно обособяване на Македония. Възражда се и идеята за балканска федерация като решение на македонския въпрос, при което няма да се засегнат жизнените интереси на балканските държави. Но ЮКП сега издига лозунга за южнославянска федерация, в която евентуално би влязла и България.

Възродените надежди за освобождение на Македония от България затрудняват ЮКП при провеждането на нейната политика във Вардарска Македония. Линията за отбрана на страната и за опазване на нейния интегритет не успява да проникне сред населението в Македония. За нея се обявяват само неколцина комунисти. В края на април 1941 г. Областният комитет на партията в Скопие се присъединява към ЦК на БРП. Масова популярност сред населението придобива лозунгът „един народ, една държава, една партия”. Това показва, че македонизирането няма трайни следи и резултати. Стига се до сблъсък между ЮКП и БРП. В резултат на намесата на Коминтерна Областният комитет на партията в Скопие се връща в организационната структура на ЮКП, но с това не се решава въпросът за бъдещото оставане на Вардарска Македония в Югославия. Сред македонските комунисти се оформя течение, което настоява македонският въпрос да бъде решен вън от границите на социалистическа Югославия,

340

защото, от една страна, Югославия е символ на националното робство на Македония, а, от друга — конкретното свързване с Югославия означава отказване от обединението на Македония.

Въпреки тези настроения първата сесия на Антифашисткото вече за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ) през ноември 1942 г. взема решение народнодемократична Югославия да запази границите на буржоазна Югославия, в т. ч. и Вардарска Македония. По-късно се формира Главен щаб на Народно-освободителната армия на Македония, създава се Македонска комунистическа партия в рамките на ЮКП и се издига лозунгът за обединена Македония в рамките на Югославия. Това се извършва под прякото ръководство и опекунство на пратеника на ЦК на ЮКП Светозар Вукманович — Темпо. По този начин ЮКП прави опит да превърне македонския въпрос от общобалкански в чисто югославски, с което застава на открито националистически позиции.

Публичен израз на югославския национализъм по македонския въпрос дава втората сесия на АВНОЮ (29 ноември 1943 г). Без участието на македонски делегати тя взема решение Македония да се обособи като отделна република в демократична Югославия. В ръководните органи на Народното вече освен представители на Вардарска Македония, тя включва и лица, произхождащи от другите две части на Македония, които са членове на БРП и нямат нищо общо с Югославия и ЮКП. За този „неетичен акт” на югославското ръководство не знае нито Г. Димитров, нито който и да е представител на БРП и ГКП, вкл. и избраните лица. С него ЮКП иска да постави БРП и ГКП пред свършен факт.

Паралелно с това ЮКП проявява амбиции народнодемократична Югославия да погълне като седма република и България. Забелязва се „главозамайване от успехите” на югославското партийно ръководство, което се стреми да наложи хегемонията си не само над България, но и въобще над Балканите. Стига се до Бледското споразумение (1947), според което македонският въпрос ще се реши чрез създаване на южнославянска федерация от Адриатическо до Черно море. Осуетяването на това споразумение в края на 40-те години съвсем не означава, че ЮКП и СФРЮ се отказват от неоснователните си претенции за обединяване на цяла Македония в държавните рамки на съвременна Югославия.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]