Спомени

Крум Радонов

 

В.

 

  81. „Черните роти“  292

  82. Партийна конференция в местността „Столоватец“  296

  83. По неволя доктор  299

  84. Нови партизани от с. Кремен  301

  85. Опит на фашистката власт да разложи партизанското движение в Разложко  302

  86. На „Червения площад“  305

  87. Унищожаване на полицейската засада в местността „Св. Никола“  307

  88. Боят в с. Кремен  313

  89. Борба за живот  318

  90. При отшелника дядо Цветинчев  320

  91. Ново решение  322

  92. В ръцете на верни хора  325

  93. В „болницата“  330

  94. Литературни упражнения  334

  Мисли за красотата  —  Пирин  —  Мечти за бъдещето  —  Майки

  95. Отново на крака  350

  96. Изгонване на смоларите  352

  97. Нов верен другар  353

  98. Отново тревоги  355

  99. Среща с чепинци  360

100. Извеждане брат ми от казармата  363

101. Много и всякакви приятели  366

102. Отново в отряда  368

103. Запасяване на отряда чрез изземване на храни и добитък от представители на фашистката власт  378

104. Боят при „Лидо Венеция“  382

105. Кратко за обстановката  383

106. Случайна среща  387

107. В защита на народа  388

108. Последна среща с Никола Парапунов  395

109. По покана на помаците  396

110. Зазимяване на Банската чета  401

111. Чудно лекарство  402

112. Наказване на предател  404

113. Отново при помаците  406

114. Пак доктор  407

115. Неизмерима загуба  409

116. Зимуване у Странджата  412

117. Нов другар  414

118. Едно пълно с премеждия пътуване  415

119. На гости у Сюлейман Сульов  422

 

 

81. «Черните роти»

 

Затворите и концлагерите бяха явно недостатъчни, за да могат да бъдат изолирани в тях всички или повечето политически активни граждани. Затова наред с интернирванията в различните краища на страната през пролетта на 1943 г. фашистката власт създаде трудови поделения — „черни роти“, както те са известни, в които изпращаше почти всички проявили се някога прогресивни граждани, но запазили трудоспособността си. По такъв начин с един куршум фашистката власт убиваше два заека. Хем постигаше главната си цел да изолира политически неблагонадеждните за продължително време, хем строеше с безплатна работна ръка важни за нея обекти.

 

Фашистката власт не арестуваше тия хора, а ги призоваваше с повиквателни заповеди като трудоваци и те сами отиваха там.

 

Черни роти у нас бяха създадени по течението на река Струма в селата Левуново и Марикостиново, Светиврачка околия. Затова тези, които биваха изпратени там, получиха прозвището „левуновци“.

 

Първата група „левуновци“ бяха повикани към 10 март, а след това получиха повиквателни заповеди много другари от Разложко.

 

Фашистката власт беше попаднала на една част от онези, които активно подпомагаха партизанското движение. Но нашата яташка мрежа беше голяма и от тази страна нямаше защо да се безпокоим. Лошото беше, че някои от тях бяха авторитетни другари — известни комунисти. Подчинявайки се на фашистката власт, те даваха капитулантски пример

 

292

 

 

и на другите, и то тогава, когато вече имаше видим подем в борческата активност на народа. Това внасяше сериозно объркване сред нашите хора. „Какво се получава? Едни се предават (става дума за Кобаков), други се свиват и изпълняват волята на полицията. А какво да нравим ние, простите? От кого да се учим?“ — питаше с основание дядо Лазар Смедарчин.

 

Подканих няколко души от тези, които бяха членове на партията или свързани с нея, вместо в Левуново да дойдат при нас в отряда. Само един от тях си каза честно:

 

— Мене ме е страх за децата. Ти знаеш, аз винаги съм правил всичко, което е нареждала партията. Давал съм всичко, каквото съм могъл, и пак ще давам. Но не искам заради мене да разкарват децата. Още повече момичета са. . . ти знаеш. . . А те са добри и работят не лошо и тук, и в София,

 

Останалите почнаха да ми развиват теории, че не могло всички да отидат в планината. Нали трябвало хора и „долу“ и т. и.

 

— Хора трябват и „долу“, и то повече, отколкото в планината — обяснявах им аз. — Но вие няма да сте „долу“ между хората. Ще бъдете изолирани и вече никаква полза не можете да принесете на партията, на революционното движение, а само вреда, като давате лош пример.

 

— Ами ако ме вземат запас? Нали трябва да отида? — казваше друг.

 

— И тогава ти можеш вместо в казармата да дойдеш в отряда и това ще бъде правилно. Но в казармата все пак е друго. Този, който отиде запас, не е загубен. Там също има поле за работа. . . — продължавах аз.

 

Те не можеха да ми противопоставят нищо убедително, но не се съгласяваха с мене, като повтаряха: „Не може всички в планината. А кой ще работи долу?“ А един направо ме изруга:

 

— Аз не искам такъв глупав съвет. Пази си го за тебе. Не гледаш ли какво правят умните, учените люде. Всичките ще отидат. Нали от онзи ден все за това си думаме с тях.

 

Както се вижда, капитулантските настроения бяха обхванали не единици, а всички, които бяха получили повиквателни заповеди.

 

Опитвах се да разбера положението на тези другари. „Вярно е — разсъждавах аз, — те не са застрашени от провал, съд или разстрел. Излизането им в отряда тогава щеше да бъде единственият начин да се снасят. А сега те отиват да са

 

293

 

 

роби, но няма опасност да загинат и няма да тормозят близките им. Ами тези, които нямаха деца, а ергените? И те ли заради децата са готови на такъв отказ от борбата, на такова капитулантство? Явно, че главното не е това.“

 

Партийното и отрядното ръководство сериозно и задълбочено разгледаха тежкото положение, което се създава.

 

— Онези, които не са готови да се борят, всякога ще намерят причини — децата, жената и т. н. Ясно е, че тези другари не са готови. Затова е правилно ние да предупредим комунистите за тяхната отговорност пред партията — каза Никола Парапунов и взехме следното решение.

 

Първо — да предложим на всички организирани членове на БКП, които още не бяха заминали, да не се подчиняват на фашистката власт, а да дойдат в отряда.

 

Второ — да предупредим по най-категоричен начин онези, които не се съгласят да дойдат в отряда, честно да си признаят, че са се уплашили, и да се задължат и в Левуново да поддържат духа на останалите, да не допускат те окончателно да се загубят, да ги революционизират, да подпомагат бягството им и да ги готвят за участие на наша страна според случая.

 

Най-лошото беше, че вместо да си признаят, че ги е страх да не изпълнят заповедта на фашистката власт, някои от тях почнаха да агитират и останалите, че е правилно да отиват в Левуново. Даже когато всички бяха събрани в черните роти и много другари заговорили за влизане във връзка с партизаните и за бягство при тях (за да не се затегнел режимът), те ги плашели, че ако избягат, ще отговарят пред партията.

 

През септември 1943 г. Димитър Родин си беше дошъл в отпуск в Банско и с Александър Тренчов дойдоха на определената им от мене среща. След като се информирах за положението и за настроенията на другарите там, напомних за отговорността на тези комунисти, които не изпълняват партийното решение.

 

— Стига сте ни плашили — с раздразнение каза Александър Тренчов. — Те ни плашат с партията. Вие тук ни плашите пак с партията!

 

— Отлично. Браво. Та можеше ли врагът да мечтае за по-успешна борба срещу линията на нашата партия за разгръщането на въоръжената борба от тая, която водят тези уж комунисти. . . — разгорещих се аз и смятам, че убедих другарите, че отиването в черните роти не може да бъде линия на нашата партия.

 

294

 

 

С тях се договорихме да организираме бягството на онези нашенци, които желаят. Уточнихме следното:

 

— Място, близко до лагера, където да ги поемем, и контролна среща в местността „Василак“ в Пирин, в случай че се разминем или при други непредвидени обстоятелства.

 

— Парол за готовността на бягството им. (Димитър Родин работеше в ръководството на кооперация „Изгрев“. Чрез счетоводството с уговорени данни от счетоводните книги ние го запитваме за готовността им и за датата на бягството. Отговорът беше също така съставен, че и да попаднеше в ръцете на полицията и тя да извършеше предварителна проверка, на нищо подозрително нямаше да се натъкне.)

 

— Да се откарат храни във Василак.

 

Но връщайки се в Левуново, желаещите да избягат отново попаднали на такива другари, които отначало ги агитирали, че нямало смисъл да бягат, защото скоро щели да пуснат всички, а след това направо ги заплашили, че няма да допуснат бягството им. На 8 декември наистина всички „левуновци“ бяха освободени.

 

На следващата година доста от тези другари се коригираха и през пролетта на 1944 г. дойдоха в отряда. Но някои въпреки повторното категорично предупреждение пак не се подчиниха на партията и отидоха в черните роти.

 

По решение на областния комитет на партията аз лично предупредих някои от тях. За единия ме помоли дори и майка му — наша ятачка.

 

— Думай му бре, Круме, и ти. Защо пак да ходи в Левуново. Нека дойде при вас. . . — и ми устрои среща с него при параклиса „Св. Петър“ 200 м източно от Банско.

 

След предварително обяснение му предложих да дойде в отряда. Когато разбрах, че той не желае, твърде остро го предупредих, като му казах дума по дума следното: „Има две заповеди — заповед на партията да станеш партизанин и заповед на Гаврил (така се наричаше един простоват полицай), т. е. полицията. Чия заповед ще изпълниш, зависи от тебе! Но знай, че ако и сега не изпълниш решението на партията, никога няма да я видиш “

 

Той нави глава и без да проговори, си отиде, а на другия ден замина за Левуново. Значи, за него пак Гаврил се оказа по-силен, по-авторитетен от партията.

 

295

 

 

 

82. Партийна конференция в местността «Столоватец»

 

Пролетта настъпваше неудържимо. Южнякът така безцеремонно си разчистваше сметките със снега, че дори и по сенчестата страна на Пирин потекоха буйни поточета. Ранни цветя неотстъпно следваха след разкъсалия се по припеците сняг.

 

Прелет настъпваше и в душите на партизаните. Свършваше се с мъчителното бездействие, наложено ни от тежката зима. с трудното придвижване по дебелите разложки снегове.

 

Това беше необикновена прелет. Грандиозната победа на Съветската армия при Сталинград, която постави началото на разгрома на немско-фашистката армия, се разнесе като дългоочакван пролетен гръм над изстрадалата земя. Грохотът на тази битка проехтя по целия фронт от Воронеж до Кавказ и на 300 до 600 километра на запад от тази линия. Тази победа стопли сърцата на десетки милиони хора в поробените от хитлеристите страни, които не само трепетно очакваха обрата в хода на Великата отечествена война, но и самоотвержено се бореха срещу общия враг. Всички очакваха по-нататъшното неудържимо настъпление на непобедимата Съветска армия.

 

Ние, партизаните от Разложко, напрегнато следяхме хода на военните действия и едновременно с това трескаво обмисляхме своята бъдеща дейност. Нужно беше да се даде по-голяма организираност и перспектива в нашите действия ида се засили политическото им въздействие върху масите. Трябваше да се решат редица въпроси от организационен характер, за да се излезе на широк друм в партийната и бойната работа. Това, както и извънредно тежкото положение в партията в Разложко, което се създаде в резултат на дезертьорството на Михаил Кобаков, наложи срочно да се свика околийска партийна конференция, на която поради спешност присъствуваха само нелегални другари.

 

Конференцията се проведе в началото на април в местността „Столоватец“, Разложко землище. На нея присъствуваха Никола Парапунов, Никела Рачев, Крум Радонов, Костадин Лагадинов, Асен Лагадинов, Иван Тричков, Георги Й. Мадолев, Кръстю Тричков, Алекси Сачков, Георги Градинаин, Александър Пицин, Борис Лагадинов и Калмик.

 

296

 

 

Конференцията премина при висока активност на всички присъствуващи. Имаше и твърде бурни дебати и критика по някои въпроси на тактиката и по създалите се взаимоотношения. Много остро беше разкритикувано ръководството и специално Парапунов за това, че държеше околийския комитет само с един човек — секретаря Никола Рачев. Също бяха критикувани Рачев и особено Никола Парапунов, че не проявиха достатъчно бдителност, вярваха повече на Кобаков, отколкото на другите и се оставиха да бъдат измамени от него. Но критиката беше здрава, партийна, творческа. Само другарите Асен и Костадин Лагадинови дадоха воля на събралата се болка и обида и поизлетяха, за което им беше направена бележка. Независимо от това конференцията мина при пълно единодушие по всички разглеждани въпроси и отбеляза, че въпреки големите трудности ръководството, отделните другари и особено нелегалните са проявили упоритост и постоянство в своята дейност. Тя окачестви подлото предателство на Кобаков като нямащо равно на себе си в историята на партията в Разложко. Най-задълбочено обсъди всички въпроси, свързани с по-широкото разгръщане на партийната и бойната работа, попълни околийския комитет на партията. В него влязоха: секретар Никола Рачев и членове — Крум Радонов, Иван Тричков, Георги Й. Мадолев и Георги Хаджииванов.

 

Конференцията разгледа становището на нашата партия за изграждането на Отечествения фронт, за защита свободата и независимостта на родината, за изгонване на германските окупатори и смъкване на фашистката власт като единствено правилна политика, която отговаря на историческия момент и интересите на народа; потвърди правилността на извършената работа и задължи партийните организации и комунистите да засилят своята дейност в тази насока за практическото изграждане на комитети на Отечествения фронт.

 

Разгледан бе въпросът за изграждането на военно ръководство, което да отговори на новите изисквания. Поради това, че на нас още не ни бяха известни указанията на ЦК на БКП за създаване щабове и въобще за организационното изграждане на партизанските отряди, използувайки опита на Червената армия, отразен в литературата, ние създадохме не щаб, а военен съвет, който да разработва начините и средствата за провеждане директивите на партията по разгръщане на въоръжената борба в състав: военен ръководител Крум Радонов, политически комисар Георги Й. Мадолев и помощник-военен

 

297

 

 

ръководител Иван Тричков. Съгласно решенията на конференцията военният ръководител, който е и член на околийския комитет на партията, отговаря за цялостната бойна дейност в околията, включително и за бойните групи и въоръжаването; ръководи действията на отряда, когато се намира в него. Той има право да назначава свои помощници и командирите на чети, от което се вижда, че в командната работа е заложен принципът на единоначалието. Що се отнася обаче до политическия комисар, той е представител на партията и не може да бъде назначаван от военния ръководител, а от околийския комитет на партията. Секретарят на околийския комитет Никела Рачев по право ръководи съвета и участвува в заседанията му.

 

(Справка МРД, ф 1, оп. 1, арх. №173 — Резолюцията.)

 

Решихме Разложкият партизански отряд да се нарича „Яне Сандански“.

 

 

Провеждането на околийската партийна конференция през април 1943 г. имаше голямо значение за развитието на въоръжената борба в Разложко. Нейните решения въоръжиха партийното ръководство и ръководството на отряда с перспектива за работа при новата обстановка и резултатите не закъсняха. Партията засили още повече своята дейност по политическата мобилизация на масите, по организационното затягане на партийните организации и по практическото изграждане на Отечествения фронт. Набелязани бяха редица граждани, с които се предвиждаха срещи и разговори по този въпрос.

 

Избраният военен съвет замисли да осъществи широка бойна дейност през лятото на 1943 година, която да излезе и извън нашата околия — в Неврокопско и Светиврачко, където още нямаше местни партизански отряди. За целта беше съставен план.

 

За да си осигурим по-голяма свобода в действията на отряда и по-голяма неуязвимост през блокадите, на които често биваха подлагани населените пунктове през ранните пролетни месеци, разделени на групи ние изградихме в различни места на околията землянки-складове, в които изнасяхме брашно, фасул, сланина и др.

 

298

 

 

 

83. По неволя доктор

 

С набъбнали от потъването във влажната земя крака ние със Симо (Александър Пицин) се добрахме до Банско и решихме да отидем у нашия ятак Мито Хаджистоянов — енергичен, съобразителен и смел другар. Настанихме се на тавана на една схлупена необитаема стопанска сграда в двора и там прекарахме деня. Понеже беше невъзможно да не се забележи, когато идват хора, а в тяхната къща живееха няколко семейства, които враждуваха помежду си, на другата вечер се прехвърлихме в плевнята. Тя също беше обща. Но влизането в нея не будеше подозрение. Само че трябваше добре да се замаскираме в сеното на Мито. Тук храна ни носеше жена му, а него през целия ден го изпращахме с разни поръчения.

 

Вечерта жената на другия живущ в същата къща Иван Хаджистоянов беше дочула някакъв шум и се развика: „Юване (Иване) бре, в плевнята има чужди люде.“ Мъжът ѝ веднага дотича, надникна в плевнята откъм колибата [1] и също се развика: „Кой е тука, бе?“

 

Ал. Пицин успя да му се обади. Той позна гласа му и млъкни. Тогава го предупредих да побърза да успокои жена си и да заглади впечатлението сред околните от нейното викане, след което ще си поговорим. Той се оказа съобразителен банскалия и веднага отреагира, като на свой ред се развика: „Какво си се разрукала, мари, от една котка. Голяма работа." Тя рече да му противоречи, че не е котка, но той още по-силно ѝ викна: „Ай там, човек е бил, та ле я я видех. Айде да земеме фенере да видиш, ке е котка!“ По такъв начин положението се позаглади.

 

След малко си дойде Мито. Ние му разказахме за случилото се. И понеже трябваше да останем още един ден, той предложи да се преместим в единствената му стая, където живееше с младата си жена. „Там ще е по-удобно. Ние се караме и никой няма да влезе. Пък и никой не ще се усъмни, че при това положение при мене ще дойдат нелегални“ — с увереност рече Мито.

 

Съгласихме се.

 

Настъпи пълен мрак и жената, която се развика, забравила скорошната си уплаха, заедно с другите махленски жени

 

 

1. Тераса.

 

299

 

 

се кискаше вече на „сбора“ [1]. Възползувахме се от това и незабелязано влязохме в стаята на младото семейство.

 

На следващия ден прекарахме твърде трудно, защото не можехме да се покажем вън от стаята. Изпитвахме и голямо неудобство, че трябваше да ни обслужват като болни и на това отгоре като награда можехме да им оставим и по някоя въшка в добре подредената стая. Не биваше и да приказваме, да кашляме и пр., защото можеше някой от съседката стая или от чардака да чуе. Затова си шепнехме, играехме домино и четяхме.

 

Жената на Мито не беше от Банско. Тя познаваше Симо, но мене не ме беше виждала, а само беше слушала, че следвам инженерство. И за да не се досети кой съм аз, Мито я беше излъгал, че съм доктор. И аз не възразих на това.

 

Младата жена неотдавна беше загубила първата си рожба и отново беше бременна. Възползувайки се от това, че Симо заспа, тя ми разказа, че детето, което починало, растяло много бързо. Спомних си от училището от биологията за жлезите, които регулират растежа, и реших, че трябва да успокоя тази млада майка, като и казах: „Разбира се, вие сте майка и за вас това е голяма, непоправима загуба. Но недейте съжалява. . .“ Разказах ѝ за тези жлези и я убедих, че то все едно е щяло да умре. Получи се така, че и докторът, който е преглеждал детето ѝ, казал нещо подобно. И аз вече бях не само доктор, но и такъв доктор, който може правилно да определи диагнозата дори само от един разказ. Това ме постави в много неудобно положение.

 

Наред с болката за загубената първа рожба младата жена живееше с голяма тревога за следващата си рожба и навярно реши да се възползува от срещата си с „големия доктор“. Въпреки очевидната си свенливост тя започна да ми задава твърде деликатни въпроси. Аз се потях и се мъчех по някакъв начин да прекратя разговора, като събудя Симо.

 

От това положение ме изведе следният интересен случай. В стаята на младите хора дойдоха нови гости. Това бяха възрастни: майка и баща със снаха с малко детенце от с. Скребатно, Неврокопско. Те бяха ходили да посетят гроба на сина си — полицай, който бил убит от партизаните някъде в Югославия.

 

 

1. Почти ежедневен вечерен разговор между махленските жени.

300

 

 

Дойде си и Мито. Ние нямаше къде да се скрием, нито пък можехме да излезем. Представихме се, че сме търговци на кози и ярета и заминаваме за Неврокопско, че току-що сме дошли и сме случайни гости като тях. Завързахме разговор. Ние бяхме длъжни смирено да изслушаме тъжния разказ за това, как е убит полицаят и колко той е бил добър, как е оставил млада жена вдовица и малко детенце сираче.

 

Старецът малко се поободри. В него заговори джамбазката жилка. Той охотно ни разказа в кое село какви и колко кози ще намерим и с кого да се свържем. Така протакахме разговора, докато започна да се свечерява и излязохме от къщи.

 

На излизане хазаинът ни предупреди „Няма вече да ви признавам за приятели, ако и тоя път не ми изберете две хубави кози, най-млечните“ и тръгна да ни изпрати. Той набързо ни съобщи за уредените срещи. Измъкна от плевнята и ни даде една тенекия гроздов мед, изпратен ни чрез др. Борис Колчаков (Динков) от другарите от винарската изба в Перущица. Убедил се, че никой не ни е видял и пътят ни е чист, Мито се върна при другите гости.

 

 

84. Нови партизани от с. Кремен

 

Събрахме се и с Иван Козарев. Получихме сведение, че от Неврокопския полицейски участък е избягал Благо Джугданов от с. Кремен. По същото време беше преминал в нелегалност и застрашеният от арест другар Илия Попангелов (Павлов), секретар на партийната организация в с. Кремен.

 

Ние се свързахме с тези другари и ги отведохме в отряда. По пътя заедно с тях извършихме малка акция, като влязохме в пътния кантон над с. Добринище и заставихме техника да ни даде всичките взривни материали — взрив, капсули и фитил. Още същата вечер Иван Козарев взе още един голям варел от терпентиновата фабрика в с. Добринище, закопахме го в един бряг в местността „Ковачеви блата“, поставихме в него и взривните материали и го замаскирахме.

 

Следващия ден Благо Джугданов, който беше опитен човек, малко обиден ми намекна, че съм ги водил направо в акция,

 

301

 

 

за да ги видят хората, да ги заангажирам с това, за да не би и те да се разколебаят и предадат като Кобаков. Значи, нямам им много вяра. Опитах се да им обясня, че ние всякога и всякъде сме длъжни да извършваме акции, и то по-големи. Тук се е получило съвпадение, защото ни трябваха взривни вещества, пък и обектът ни беше на пътя. Но това, че ги отведох нарочно още първата вечер на акция, та още от началото да се почувствуват партизани, беше вярно.

 

Благо ни разказа подробно как е избягал от ареста. Това беше твърде дръзко бягство. Той бил затворен в една килия сам. Съседната килия, с прозорец и навън, била празна. Между двете килии, високо горе, имало малко прозорче. Благо изправил една дъска, от тези на които лежал, отворил безшумно прозорчето и през него се промъкнал в съседната килия. Оттам през външния прозорец се измъкнал, скочил в двора на поп Стоименовата къща и избягал. Най-напред отишъл в една къща на края на града, където живеели ученици от Кремен, негови близки, взел от тях една черга и хляб и заминал за Кременско землище. Тук се укривал няколко дни при овчари, докато се свърже с нас.

 

Наложи се да остана няколко дни сам в Банско, а след това да отида и в с. Елешница. Затова изпратих останалите в отряда в Рила.

 

 

85. Опит на фашистката власт да разложи партизанското движение в Разложко

 

Още от създаването на нашия отряд фашистката власт хвърляше всички сили да го ликвидира: от една страна, полицията, активно подпомагана от войската, останките от фашистката ВМРО, спекулантите и пладнешките крадци, за които властта беше създала условия за забогатяване чрез черна борса и пряко ограбване на населението в окупираните територии, провеждаше преки действия срещу партизаните — блокади, претърсвания и засади; от друга страна, чрез арести, побоища, интернирания, закани за страшна разправа с близките на партизаните, блокади, полицейски час, недопускане да се изнася храна на полето и пр. — непрекъснато тормозеше населението

 

302

 

 

с цел да застави хората да ни предават и да участвуват в преследването на партизаните; и накрая се опитваше да разложи отделни партизани, като им обещаваше всеопрощение, ако те се легализират, и пр.

 

През април 1943 г. фашистката власт предприе по-широк маньовър за ликвидиране па партизанското движение в Разложко. Тя оповести решение на Министерския съвет, че дава амнистия на онези партизани, които нямат престъпления, при условие, че те се предадат доброволно в периода от 19 до 29 април. За целта беше разпространен и специален позив.

 

В Разложко бяха струпани големи полицейски сили, събрани от цяла Южна България, та чак от Бургас (а за борба с партизаните там беше използувана войска). Една част от тях бяха мобилизирани бивши полицаи, които навярно властта се боеше да използува на място поради възможността те да са създали връзки с населението. Но по-голямата част беше кадрова полиция, в това число и моторизирана, снабдена със специални коли и мотоциклети. Освен силите на полицията и войската от местния и съседните гарнизони бяха мобилизирани и силите на местната реакция — общо около две хиляди души срещу един още малочислен отряд — двадесет души с лошо въоръжение.

 

Освен това бяха създадени контрачети от полиция, останки от фашистката ВМРО и други лумпенизирани типове. Те живееха уж като нелегални — през деня се укриваха, а нощно време организираха засади на мостове и други удобни за преминаване места.

 

Със заповед № 573 от 15. V. 1943 г. на министъра на вътрешните работи бяха назначени голяма група такива типове от почти всички селища на околията за потераджии — контрачетници със 150 лева дневно възнаграждение. А със заповед № 3823 на снабдителния отдел на Дирекцията на полицията [1] в разложкия отряд на контрачетите бяха зачислени на доволствие от 1 май 33 контрачетници от селата Бачево, Белица, Якоруда, Кремен и гр. Банско.

 

Навярно за да въздействува по-силно на населението и на нашите близки, полицията се явяваше отначало по селата шумно, с коли и мотори, като същевременно разнасяше и позивите на фашисткото правителство да се иредадем. Усърдни оръдия на фашистката власт, та дори и някои не лоши, но безгръбначни

 

 

1. Тази не е единствената заповед за назначаване контрачетници.

 

303

 

 

хорица, разлепиха от тези позиви и по някои дървета в гората.

 

В тези условия и ние се готвехме за сериозен отпор. Легалните другари бяха инструктирани как да обясняват на народа маневрите на властта. Ние почти бяхме завършили подготовката на известни запаси отвън и си бяхме определили в края на април да се съберем в Рила, в местността „Червения площад“ .

 

 

На 24 април вечерта, срещу християнския празник Великден, бях в къщата на дядо Ланко. Очаквах да се върне братовчед ми Боре, когото бях изпратил да събере последните данни за пристигналата полиция, и се готвех да замина за с. Елешница, оттам за „Червения площад“. На мръкване дойде повторно баща ми и съобщи, че местните сили на фашистката власт се събират и вероятно ще устроят засади, затова ако излизам, да побързам.

 

Реших да тръгна веднага. Нощта беше безлунна, облачна и мракът се сгъсти бързо. Камбаните биеха непрекъснато. През градината пресякох улицата и влязох в един двор, а оттам — през ливадите, където всичко е голо и е невъзможно да има засада. Реших пълзешком да се доближа до пътя и да огледам едно място под него, където беше най-вероятно да има засада.

 

Легнал плътно на ливадата, с голямо напрежение на зрението си едва забелязах два силуета. Единият явно се беше опрял на лакът. Усетили ли бяха нещо, не знам, но те бяха неподвижни като статуи.

 

Убеден бях, че това е засада, но допусках и да е двойка на любовна среща. Бомбата ми беше готова и разстоянието беше такова, че можех да я запратя точно в тях. Съобразявах трескаво. „Ако е засада и ги унищожа, ще бъде много добре. Ами ако не е засада и убия случаен човек? Това ще бъде страшен позор за партизаните.“ Затова преместих бомбата в лявата си ръка и с дясната хвърлих по тях един камък. Дали помислиха, че е бомба или просто неизвестността ги изплаши, не знам, но и двамата моментално скочиха и избягаха. Значи, беше засада.

 

 

В Елешница се срещнах с Пенко Тихов, Атанас Клечов, Васил Васев, Коце Чорбаджийски и отделно с Михал Проюв и Васил Грамбелов. Те първи ме информираха, че в района на Белица и другаде е имало различни позиви и по дърветата

 

304

 

 

в гората и че в Елешница вече има полицейски участък. След като се убедих, че поведението на комунистите и трудещите се от Елешница не буди никакви тревоги, и дадох необходимите указания, счетох работата си по селата за завършена и същата нощ стигнах до „Червения площад“, където вече се бяха събрали всички.

 

 

86. На «Червения площад»

 

На „Червения площад“ с отделни излизания до близките населени пунктове ние стояхме около 15 дни. Тук изчакахме да изтече даденият ни от полицията срок и следяхме действията на фашистката власт в този район. Едновременно с това проведохме редица организационно-политически мероприятия.

 

Обявено беше наименованието на нашия отряд — „Яне Сандански“. Военният съвет доуточни организационната структура на отряда и четите, назначи командирите и определи функционалните им задължения. Допълни плана за действие, като от конспиративни съображения той не беше обявен изцяло пред всички партизани.

 

Околийският комитет и военният съвет отново анализираха обстановката по фронтовете и отражението ѝ върху революционното движение у нас и оцениха, че въпреки свиването на отделни хора подемът сред комунистите и общо сред народа е налице. Анализираха също отражението от действията на фашистката власт и направиха извода, че те не са в състояние да спрат подема от победите на славната Червена армия. Доказателство за това беше и фактът, че именно в първите дни на май в отряда дойдоха още трима партизани от с. Белица: Йосиф Шопов (Младен), Славе Попов (Главния) и Павел Мраценков (Минчо).

 

Решихме да издаваме вестник „Работническо знаме“ —орган на околийския комитет на партията. За редактор беше назначен Георги Й. Мадолев. Първият брой на вестника излезе веднага.

 

В отговор на позива на фашистката власт да се предадем ние подготвихме свой позив и го разпространихме сред населението. В него разобличихме маневрите на властта, посредством

 

305

 

 

които тя искаше да разложи и ликвидира партизанското движение. Заявихме пред народа, че ние не търсим опрощение от продажното правителство, а взели оръжие, ще се борим за освобождаването на страната ни от хитлеристката окупация, за установяването на народна власт. Заявихме също, че не само няма да се предадем, но няма и да бягаме, а ще нападаме. В отговор на заплахата от страна на фашистката власт, че ще се разправи с нашите близки и ще разори селата, ние заявихме, че ще усилим борбата срещу правителствените представители и техните семейства.

 

Проведоха се още редица политически и културни мероприятия.

 

За подобряване бойната подготовка на партизаните и отряда като цяло се проведоха и някои занятия: по оръжезнание и огнева подготовка, по действия с хладно оръжие, по незабелязано приближаване и залавяне или обезвреждане часови на пост, по излизане от обкръжение и пр. Особен интерес събуди занятието по залавяне или обезвреждане часови на пост. В теоретическата част доказах, че забелязаният часови може лесно да бъде хванат или обезвреден от опитен боец. Това става, защото часовият ще продължава да наблюдава всичко, а забелязалият го боец ще наблюдава само него и ще определя действията си в зависимост от поведението му.

 

Това продемонстрирах практически на поляната над скалите. За часови на пост поставих най-опитния партизанин — Иван Козарев. Аз подходих от неизвестно за него място, излязох незабелязано на поляната и запълзях напрано през нея. Когато Козарев гледаше някъде другаде, внимателно пълзях, без да го изпускам от очите си. Щом той се обръщаше към мене, заковавах се на място. Така стигнах на около 20—30 крачки от него, и то не през гора, а по поляна с малки туфички и отделни клекови бунчета.

 

След това всички се опитаха да извършат същото и проявиха голямо старание и творчество. Иван Козарев обаче надмина всички, като ме издебна и се хвърли на гърба ми.

 

От това занятие имахме двойна полза. Хем партизаните се научиха да се приближават и залавят или обезвредяват вражески часови на пост, което за нас в очакваните блокади беше много необходимо, хем но най-категоричен начин беше показано как трябва да се пази партизанинът-часови, за да не го забележат. Място за подценяване на този въпрос не остана.

 

След изтичане па дадения ни срок фашистката власт определи строг полицейски час за всички селища в околията и въведе

 

306

 

 

още редица ограничителни мерки, като излизане на работа в полето с открит лист, забраняване на населението да носи хляб със себе си, заставяйки го да се връща за обед в къщи, и пр. Местните фашистки големци даже предлагаха още по-драстични мерки, като изземване имуществата на семействата на партизаните и на онези, които са ги подпомагали, и интернирането им завинаги в други краища на страната и пр.

 

Започнаха и действията на полицейските групи и подпомагащите ги местни фашисти и контрачети, арести на заподозрени, блокади и претърсвания, засади и пр. Към този район се насочиха голям брой полицаи и цивилна паплач. Ние следяхме действията им и даже се надявахме, че ще дойдат и по-нагоре, към нас, та от изгодната си позиция и добре разучената околна местност да ги понасолим малко още от самото начало. Ние даже стреляхме. Иван Козарев уби една сърна, защото запасите се изчерпаха. Но те не дойдоха.

 

 

87. Унищожаване на полицейската засада в местността «Св. Никола»

 

В това време получихме сведение, че в Белица са извършени арести и че трябва да се помогне на другарите. От друга страна, ние трябваше да изпълним обещанието си, че ще нападаме. Но в Белица имаше много полиция, затова уточнихме следния план: Иван Козарев, Александър Пицин, Благо Джугданов и аз да заминем за Банско със задача да ликвидираме един осъден на смърт фашист и да привлечем полицията към Пирин, след което останалата част от отряда да нападне с. Белица. След това да се съберем отново в Разложко землище над местността „Шипоко“.

 

На 12 май вечерта потеглихме. Цялата нощ ни валя дъжд и едва успяхме да стигнем до местността „Конешица“ в полето на три километра от Банско. Деня 13 май прекарахме под непрекъснат дъжд в една житна нива, като не смеехме да си повдигнем главите, за да не ни видят от близкия хълм. Към 17 часа изпълзях от нивата да видя някой банскалия и се информирам за положението. Веднага попаднах на дядо Йонко Баряков, който тлачеше ливадната си. Той беше дълги години говедар

 

307

 

 

в Пирин и навярно нееднократно е обслужвал борците за национално освобождение на нашия край до 1912 година. Въпреки тихия си нрав и видимата незаинтересованост той се оказа много осведомен и охотно ми разказа всичко — и за полицейския час, и че е забранено на хората да изнасят храна и затова се връщат да ядат в къщи.

 

— Троши им се лед в ушите [1], ке ке ве накараа отглади да се предадете — добави той.

 

От него научих, че в Банско има около 50 души полицаи— някои полицаи заедно с хората от бившата фашистка ВМРО са навън, живеят уж като нелегални и навярно устройват засади. Между другото той каза и това, че човекът, когото искахме да ликвидираме, също отсъствува.

 

След малко всички, които работеха по полето, подгонени от дъжда, глада и полицейския час, на групи забързаха към Банско. Ние също тръгнахме между тях накачулени с платнища, които все таки не скриваха ни раниците, ни пушките ни. Помислихме си: нашият обект отсъствува. А главното за нас беше да повлечем след себе си полицията към Пирин. Затова не се бояхме, че ще ни видят хората и че някой от тях може да съобщи. Това беше и чудесен случай да проверим какво ще бъде поведението на трудещите се банскалии.

 

Но никой не ни забеляза. Всички бяха наметнали по нещо на главите си и бързаха, та просто не обръщаха внимание никому.

 

Така стигнахме на половин километър от Банско, преди да се е стъмнило. Почакахме малко в сянката на едни дървета и след като се стъмни добре, по двама устроихме засади на пътищата, излизащи от Банско, с цел да пресрещнем излизащите или влизащите полицаи. Но никакъв човек не се мярна. Измокрени още от първата нощ, ние едва изтраяхме до сутринта. На 14 май, преди да се съмне, излязохме в полите на Пирин в местността „Си. Митър“ и от края на горичката наблюдавахме пътищата, извеждащи на юг и изток от Банско.

 

Дълго време умувахме какво възнамерява да прави врагът. И понеже познавахме отлично местността, а и нелегалният живот беше изработил у нас нюх безпогрешно да определ5;ме местата на засадите, бяхме убедени, че на превалчето „Св. Никола“ има засада, и решихме да я ликвидираме.

 

Тъкмо бяхме изяли последните си запаси — трите парчета

 

 

1. Въобразяват си.

 

308

 

 

сухар, миришеш на терпентин (понеже беше укривам в терпентинов варел), откъм Банско се показа колона от 4—5 натоварени магарета и трима души в черни дрехи. Ние не можехме да разпознаем кои са и решихме, че те карат храна за полицейските групи, намиращи се в Пирин. След като съобразихме накъде ще отидат, решихме да ги пресрещнем, да избием полицаите и им вземем храната.

 

Натоварихме всичко, каквото имахме, и забързахме да прехвърлим билото, което се спуска от Пиковото към „Св. Никола“. Тъкмо се изкачихме на билото, видяхме, че магаретата бяха спрели долу при група горски работници. Отидохме при тях. Там беше и Димитър Йовкин, който беше член на БКП, и още десетина души банскалии. Те ни казаха, че за пръв път са им разрешили да спят в гората (ако се връщат всеки ден, ще губят много време, а на фашистката власт и германците беше нужен дървен материал), но забранявали да им се носи повече от една дажба хляб. С тези магарета си докарали завивки и сечива. Те ни дадоха вестници и цигари. Даваха ни и хляба си, но ние им заявихме, че хляб имаме да дадем дори и на тях.

 

Те също ни информираха, че има засади по Пирин, които през деня се укриват и спят. Бай Петър Мутафчиев, който преди словоохотливо хвалеше по кръчмите силата на германската армия, сега предупреди, че на „Св. Никела“ има засада. А Димитър Йовкин уж със съжаление му каза „Не им казвай бе, че те веднага ще идат да ги изтрепят“ и хитро ни подмигна. Ние се престорихме, че засадата много не ни интересува.

 

Предупреждението на бай Петър само потвърди нашата увереност, че на това място има засада, но къде точно денуваше тази група, никой не знаеше.

 

Взехме си довиждане и тръгнахме назад към Банско. Но след като излязохме на билото, заспускахме се по него надолу към „Св. Никола“. Спирахме се на всяко удобно за наблюдение място и непрекъснато посменно наблюдавахме. Нямаше никакъв признак на живот. Но и на нас не ни липсваше търпение и приближавайки се съвсем внимателно, продължавахме да наблюдаваме през целия ден.

 

Към 6 часа следобед един цивилен без шапка слезе към реката над водопада. Ясно беше, че той отиде за вода. Когато се върна, за нас вече нямаше никакво съмнение, че те са в боровата „китка“ между водопада и пътя.

 

Мястото беше много добре избрано. От него се наблюдаваше всичко надолу, а да се наближи незабелязано, беше много

 

309

 

 

трудно, почти невъзможно. От едната страна водопад, от другата — много стръмен скат, обрасъл с редки борове и ниска леска, а откъм превала, по който минава пътят — гола височинна, която не превишаваше върховете на боровете, но ги закриваше. На това място те се укриваха през деня, за да не ги видят и знаят хората, а вечер излизаха на засада на пътя — единственото достъпно място за преминаване през нощта.

 

Ние спряхме в младата гора над пътя на около 100 метра от тях и със затаен дъх следяхме поведението им и обмисляхме как да ги унищожим. От една страна, беше трудно и рисковано да ги наближим повече, а от друга, не биваше да допуснем те да излизат и да заемат позиция, защото така щеше да се осуети пълното им унищожаване.

 

Надвечер над боровете се дигна съвсем лек дим. Явно беше, че сред тях имаше опитен човек, който можеше да пали хайдушки огън, и че те използуват здрача, за да си подгреят или опекат нещо и да вечерят. Започнахме да чуваме и тихия им говор.

 

По-подходящо време за нападение не можеше и да се очаква — лек здрач, който прикрива предвижването ни, и намалена бдителност на врага. Разделени на две групи по двама, с точен разчет едновременно да се съберем на 5—6 метра североизточно от полицаите,ние запълзяхме. Иван Козарев и Ал. Пицин заобиколиха отдалеч, откъм водопада, а ние с Благо Джугданов — направо през ронливия скат под пътя. Пълзяхме бързо и внимателно, без да съборим нито едно камъче. В определеното време, повдигайки се от земята, ние видяхме и другарите си, които се приближаваха, и полицаите, които седяха запасани, с пушки на колената си в очакване да се мръкне, за да заемат засадата.

 

С вдигнати за стрелба пушки ние се изчакахме да се подготвим всички. Изведнъж единият от засадата, навярно подушил опасността, сепнато повдигна пушката си. Но беше вече късно. Аз стрелях в него, а останалите другари в другите. Трима паднаха на земята, а четвъртият хвърли пушката и на четири крака избяга към водопада.

 

Веднага след залпа току-що пуснатото електрическо осветление в Банско и Добринище угасна. От Банско потеглиха полицейски коли, които дойдоха до половината път и угасиха фаровете. Явно беше, че се насочват към нас. Може би те сметнаха, че не ние, а засадата е дала залп по нас, и разчитаха долу да срещнат „прескочилите“ я партизани.

 

310

 

 

Задачата беше изпълнена. Засадата—унищожена. Силите на полицията — привлечени към Пирин.

 

Ние разполагахме с достатъчно време, пък и бяхме уверени, че полицията няма да дойде през нощта. Затова поставихме часови на пътя и започнахме да събираме трофеите: нови раници, платнища, одеяла, гумени цървули и много храна — захар, сланина, кашкавал, хляб за около 5 дни. Ние взехме всичко, но въпреки че хляб отдавна не бяхме яли, не допуснах да се вземе ни троха. Това по-късно ни донесе голяма изгода.

 

Когато превалвахме полицаите, за да не допуснем да остане някой пистолет, кракът на един от тях попадна в още живия огън и той конвулсивно го сви. Благо извика:

 

— Хей, този е жив! — и отново гръмна в него, без да се мери.

 

— Не! — строго изкомандувах аз. — Той вече е обезоръжен. Ако е жив, ще го превържем.

 

Но престорилият се на умрял полицай лежеше в локва кръв и не помръдна. По-късно, след оздравяването си, той сам беше разказвал в Добринище как сме щели да го превържем, но се побоял да се обади.

 

Натоварени с трофейното оръжие — пушки, патрони, бомби и багаж, — ние поехме към Пирин, за да укрием излишния товар и се подготвим за следващите задачи.

 

Отражението от това нападение беше голямо. Трудещите се бяха във възторг. Там беше унищожен един от най-опитните бандити от фашистката ВМРО — Миле Мутафчиев. Някои банскалии бяха казали: „Нема що, ще живеят момчетата, щом като можаха да надхитрят този вълк.“

 

Знаейки, че ние не стреляме срещу войници, освен когато те ни нападаха, на другия ден преоблечени във войнишки униформи на мястото отишли прокурорът и някои от полицейските началници. Първата констатация, която направили там, била: „Хляб си имат.“ Те точно пресметнали хлябовете и видели, че не сме взели нито залък. „Значи, излишно настройват хората срещу себе си с това, че не им разрешават да си носят хляб, когато отиват на работа в полето.“

 

И макар и неофициално, дигнаха тази забрана.

 

Унищожаването на засадата застави фашистката власт да събере полицията в по-големи групи в по-големите селища, за да не ги избием, което също намали донякъде силата на блокадата.

 

На другата вечер на път за срещата с отряда се отбихме в овчарника на бай Йонката Коцев — Гаджо, западно от Банско.

 

311

 

 

Като ни видя, той каза: „Браво бе, ама я измислихте хубаво. Сега всички казват: нема що да им правят. Хляб си имат. Сега можем да си носим хляб колкото ни е нужно.“ Той ни даде да вечеряме и отиде с магарето си в Банско да ни донесе още хляб.

 

* * *

 

Съгласно предварителната уговорка на 16 май вечерта трябваше да ни чака човек недалеч от „подводницата“. Но там нямаше никой. Ние продължихме нагоре към мястото, където есента бяхме закопали картофи. Там съвсем случайно срещнахме Костадин Лагадинов. Той не знаеше нищо за срещата.

 

Отрядът дойде едва на следващата вечер. Още отдалече се разбра, че всички са покрусени. Случило се беше голямо нещастие. При трагични обстоятелства беше паднал в с. Белица партизанинът Любен (Алекси Сачков). Това беше първата жертва от нашия отряд.

 

Другарите бяха получили първите сведения за отклика от унищожаването на полицейската засада и изказваха възторга си от това. Но създадената от случилото се нещастие обстановка не даде воля на радостта ни дори и при разглеждане на акцията. Независимо от това всички и особено Никола Парапунов дадоха висока оценка на тази акция. Той подчерта, че „с това си успешно нападение партизаните изпълниха обещанието си пред народа и дадоха достоен отговор на опита на фашистката власт да разложи и ликвидира партизанското движение. Тази акция изплаши врага и има вече данни, че от страх да не би партизаните да ги ликвидират по части, се събират в по-големите селища“. Парапунов високо оцени и факта, че не сме взели нито троха от техния хляб и по такъв начин сме показали на полицията, че техните мерки да ни уморят от глад са напразни. „Да постъпиш така, когато си гладен, когато коремът ти стърже, ето това значи да мислиш за резултатите, за това, какво отражение ще имат нашите действия и сред враговете, и сред народа“ — каза буквално той.

 

312

 

 

 

88. Боят в с. Кремен

 

На 19 или 20 май докладвах пред Парапунов, Рачев и военния съвет на отряда плана за следващата акция в Неврокопско.

 

Ние знаехме, че към края на май Софийският военно-полеви съд ще съди арестуваните през март другари от гр. Неврокоп и околията. Не се съмнявахме, че фашисткият съд ще даде много смъртни присъди. Затова планът предвиждаше следното:

 

Първо. Да се свържем с излезлите от Неврокопско партизани. (Ние още не знаехме, че в бой с полицията на 5 май е загинал Борис Мунчев, Иван Гулев е заминал през Родопите в Баташкия партизански отряд, а Анещи Узунов на път към нас в с. Рибнево, Неврокопско, на 10 май е бил убит от полицейския сътрудник Фаик и още един помак.) След това да се свържем с казармата, където отбиваше редовната си военна служба брат ми Христо, и с помощта на наши другари — войници от караула при затвора, да освободим политзатворниците.

 

Второ. Заедно с неврокопските другари да организираме залавянето и избиването на членовете на фашисткия съд, които дават смъртни присъди на синовете на народа. Даже процитирах и текста на табелките, които щяхме да окачим на шиите им.

 

Трето. През това време отрядът в Разложко да продължи да унищожава полицаите, контрачетниците и всички, които преследват партизаните или тероризират нашите близки и населението.

 

Планът се възприе изцяло. В изказванията си другарите особено наблегнаха на мерките, които трябва да се вземат за усилване на партийната работа, за да могат нашите действия да се приемат от народа като правилни и да оказват посилно влияние за неговото революционизиране.

 

Отначало се предвиждаше за Неврокоп да заминат повече партизани, в това число и Иван Козарев. Но се прецени, че успехът на тази акция зависи не от броя на партизаните, а от добрата организация от страна па местните другари. Затова се реши да заминем само трима—Благо Джугданов, Илия Попангелов и аз, които най-добре познавахме района и неврокопските другари.

 

На 23 май вечерта тримата тръгнахме за Неврокоп. Още същата вечер се отбихме при овчари от Разлог. Те ни нагостиха с мляко и напълниха и манерките ни. „Олабиха малко, а

 

313

 

 

отначало не ни даваха да носим хич ядене“ — каза един от тях. На зададените от нас въпроси какво става същият разказа е известни преувеличения как тукашните партизани наскоро унищожили една засада.

 

Деня 24 май прекарахме над Банско в полите на Пирин. Тук едно овчарче ни съобщи, че са арестувани родителите ми и някои други другари. Ясно беше, че фашистката власт започва репресиите срещу нашите близки.

 

През нощта отидохме в землището на с. Кремен. Но докато в Разложко блокадата беше провалена, тук тя беше в пълна сила — полето пусто, овчарите прибрани да нощуват в селото. По улиците постоянно се движеха патрули.

 

Ние се опитахме да се свържем с Илия Калинков, но него го нямаше. Когато Благо се беше покачил на прозореца на бай Илия, за да потропа, по улицата мина патрул, но нощта беше много тъмна. Благо се залепи за стената. Долу ние също се притиснахме в сянката до портата готови за стрелба, но полицаите не ни видяха и си отминаха.

 

Наближаваше да съмне. При това положение решихме да денуваме в една малка букова горичка на запад от селото с надежда, че през деня все ще можем да се видим и да поговорим с някой кременец. Пълната неизвестност за положението в Неврокоп налагаше ние да се свържем чрез някои легални другари или най-малкото да научим нещо за нашите ятаци.

 

Още по пътя, а и след като се разположихме да денуваме, Благо и Илия споделиха, че най-близко е колибата на бай Иван и се надяват да го видим. Илия добави, че те са близки и че му помогнал да си купи овце, а Благо каза, че след като избягал от полицията, няколко дни се укривал при него. Значи, той е вече ятак.

 

На 25 май рано преди обяд видяхме да излизат от селото две стада овце. Едното хвана нагоре, а второто сви към нас. Благо и Илия казаха, че първото било на Даракчиеви — лоши хора, а второто на този, когото очакваха. Те се зарадваха много.

 

Благо слезе надолу, за да се срещне с него далече от мястото, където денувахме. Както се бяхме уговорили предварително, Благо му беше поставил задача да разузнае за неща, които ние знаехме, за да видим доколко добросъвестно ще изпълни поръчението. Надвечер слязохме и тримата при него. Той ни даде да ядем квасено мляко и както си е редът, пръв вкуси от него. Потвърди това, което ние знаехме. Каза ни, че вече са разрешили на тези стада, които са близко около селото, да спят отвън.

 

314

 

 

Ние му благодарихме и тръгнахме към Пирин, защото не искахме той да знае намеренията ни, а след това свърнахме и влязохме отново в селото. Ходихме в семейството на Илия. От жена му взехме хляб, сланина, даже и една манерка с ракия за медицински нужди. Аз ходих в къщата на лесничея Иван Иванов, който беше наш другар. Но него го нямаше. Жена му ме посрещна добре и ми даде още храна.

 

Тук научихме, че Неврокопският партизански отряд е разбит и че Анещи Узунов е загинал, но подробности не знаеха нито жената на Илия, нито жената на лесничея. Затова ние решихме да останем да денуваме на същото място с надежда, че ще можем да се срещнем с някой от кременските другари и вечерта да заминем за Каменица, където Илия Калинков имаше стопанство, и чрез него да се свържем с Неврокоп.

 

На 26 май Благо се срещна още един път с овчаря Иван Хаджиев и му поръчал някои неща.

 

Без въобще да загатваме за второ идване при овчаря не само пред него, но дори пред себе си, надвечер ние решихме да отидем при него да си купим едно яре, за да имаме повече храна за по път, което ни прави по-независими. Затова, преди още да се е стъмнило, слязохме в колибата.

 

Казахме на овчаря да заколи ярето и го внесе в колибата, където ще го одерем. Илия остана на пост при боровете накрая на нивата. Там оставихме раниците си и двамата с Благо влязохме в колибата.

 

Благо запали огън. Овчарят донесе едно яре и вътре го закла. Свалих куртката си и започнах да поддирам краката му. Потрябва ни вода и Благо клопна стомната, но тя беше празна. Тогава той се обърна към овчаря с предложение да донесе вода. Овчарят се съгласи охотно и почна да пали един фенер. Мене нещо ме сепна и попитах:

 

— Защо ти е фенер? Навън е още светло.

 

— Водата е в ниско, в дерето, пък мястото е лошо, батак [1]. Трябва да се скача по поставени камъни, за да се отиде до водата, та мога да падна да се омокря — съвсем естествено обясняваше той. И Благо потвърди, че е така.

 

Но предателят бил казал на полицията за нашето присъствие тук още от сутринта. Предполагайки, че ние пак ще отидем, полицейският началник скрито излязъл още през деня на такова място, откъдето се вижда колибата, и направил план откъде

 

 

1. Място, в което се затъва.

 

315

 

 

и как да я наближи и обкръжи. Същевременно съобщил на полицията в Неврокоп, Разлог и близкото село Обидим. В помощ на полицията били събрани горски, пъдари и въоръжени фашистки елементи.

 

Полицаите се договорили предварително с овчаря как той да даде сигнал, че се е отстранил, за да стрелят.

 

Още преди да се стъмни, цялата група излязла по пътя към Пирин. След това свила по дола източно от колибата и скрито излязла на билото точно срещу нея. Така че, когато ние сме влезли в колибата, полицията вече е била на мястото и ни е наблюдавала.

 

Тъкмо окачвах ярето, за да му смъкна кожата, чу се нещо като песен и залп от картечен, автоматен и пушечен огън. Веднага след това куршумите зачаткаха по дървения покрив на колибата. Едва отдалечил се, предателят беше дал уговорения сигнал.

 

Ясно беше, че първият залп беше даден по часовия и той е паднал, защото не успя да отговори нито с един изстрел.

 

— ... изтепаа не — каза Благо и бързо разрита и загаси огъня.

 

— Ще излезем след бомбите — отговорих аз.

 

Обхвана ме някаква студена решимост. В такима моменти

 

се мисли бързо, рефлексите работят светкавично. Прецених, че полицията е в дъга пред нас и автоматите по колибата стрелят от не повече от 30 метра. Трябваше да ги държим на разстояние, да не им дадем възможност да хвърлят бомби. Светкавично извадих една французка бомба, със зъби хванах и издърпах халката, едновременно грабнах пушката и закривайки се зад каменния зид, отворих вратата и хвърлих бомбата по мястото, откъдето стреляха автоматите.

 

Почувствували, че към тях лети бомба, автоматчиците за момент спряха стрелбата. Те навярно забиха главите си ниско, за да не ги порази тя.

 

Съобразих, че парче от собствената ми бомба може да ме закачи, а може и да не ме закачи, но през този град от куршуми сигурно няма да мога да изляза и щом автоматите млъкнаха, изскочих след бомбата.

 

Едва направих две-три крачки, бомбата гръмна. Понечих да залегна. Полицаите отново откриха огън и ме раниха в десния крак. Той се подкоси. Първоначалното ми спокойствие, граничещо с безразличие, се смени с озлобление. Осъзнах безнадеждното си положение. Как ще се измъкна от лапите на врага с един крак, и то сам? Обзе ме страшна ярост. Да можех

 

316

 

 

да избия всички! Освен това трябваше да дам възможност на Благо да излезе, като поема огъня върху себе си.

 

Извалях се настрана, обърнах се към веригата полицаи, прицелих се по блясъка на изстрелите в един автоматчик и стрелях. Той извика и престана да стреля. Покрай мене изсъскаха няколко куршума. Но аз знаех, че никога не бива да оставам на мястото, от което съм стрелял, и понеже не можех да пълзя, отвалях се няколко пъти настрана. Прицелих се в другия автоматчик, който сипеше огън по вратата на колибата. Гръмнах. И той замлъкна.

 

Но полицаите, разбрали от първия ми изстрел, че съм жив, се бяха подготвили, ако се обадя отново, да ме довършат. Щом стрелях втория път, дадоха залп и ме раниха втори път в лявата тазова част, близо до бедрената ябълка. В същото време ме засипаха с бомби, може би 10—15, по-голямата част от които паднаха сравнително точно на мястото, от което бях стрелял, т. е. на 5—6 метра от мене. Някои даже падаха по-близо и ме засипваха с пръст, без да ме засегнат, защото се притисках здраво до земята и ме пазеха купчинките пръст около корените на миналогодишната царевица.

 

След малко на хоризонта вдясно от мене съвсем близо изникна човешка фигура с пушка, насочена към мене. Полицаят навярно си помислил, че съм убит, и бързаше да ми отреже главата, за да вземе наградата за нея. Но той не ме виждаше, защото беше тъмно, а неговият силует, гледан от ниското, се открояваше на хоризонта. Преместих пушката на лявото рамо, прицелих се напосоки, гръмнах и видях как той падна. Този ми изстрел съвпадна с взрива на бомбата, която Благо хвърли от колибата. Значи, и той излезе! Всичкият огън се съсредоточи по колибата. Залп. И като по команда стрелбата спря. Останах с убеждението, че и Благо загина. А сега той ми беше така нужен!

 

Настъпи тишина. Страшна, далече по-страшна от боя тишина. Сега яростта ми отстъпи място на друго чувство — неудържимо желание да се измъкна, да живея. Почнах да размислям. Досега полицията беше в дъга, за да не се самоизбият. Но стрелбата спря и те ще заградят плътно мястото и ще изчакат да съмне. Това, което е убито и ранено, ще остане вътре, тяхна плячка. Трябва да побързам да се измъкна по най-близкото място към падинката на запад, където беше оставен за часови Илия.

 

С няколко извалвания се свлякох в началото на падинката и тъкмо седнах, за да се спусна надолу, пред мене нещо шумна. Помислих, че Илия е още жив и агонизира, и дадох парола.

 

317

 

 

Но по шума разбрах, че човек побягна вляво. (Както се установи след 9. 9. 1944 г., това наистина е бил полицай, който бързал да огражда откъм тази страна, но се изплашил и избягал.) Съобразих, че това място вече е празно, и седнал, бързо се захлъзгах надолу, преминах през рекичката и под един орех, който се намираше точно срещу пътеката, идваща от с. Кремен за с. Обидим, съблякох ризата си и превързах десния си крак. А левия нямаше с какво и въобще не го превързах, но от него не течеше много кръв. Тук вече се чувствувах вън от опасността да се окажа в обръча. Ако пък някой дойдеше по пътеката, можех да стрелям в него в упор.

 

Благо също беше излязъл жив, с незначителна подкожна рана на единия крак. По негово свидетелствуване той минал между мене и колибката, където аз го очаквах, но не го видях. Той беше пъргав като котка. Препълзял веднага, след като хвърлил бомбата. Спуснал се бързо към рекичката и когато стрелбата спряла, бил вече на отсрещния скат. Там намерил Илия, умиращ, но още в съзнание. Опитал се да го понесе, но Илия издъхнал. Тогава взел пушката и пистолета му и тръгнал сам да търси отряда.

 

 

89. Борба за живот

 

Предстоеше ми много тежко изпитание — пътуване сам по силно пресечена местност, с един, счупен над коляното крак, а другият — безчувствен, с примитивна превръзка, която не беше в състояние напълно да спре кръвта.

 

Упътих се по пътечката за Обидим, отчитайки, че полицията най-малко ще предположи, че съм тръгнал в това направление, което не ми предоставя условия за укриване. Докато преминах сравнително равната част на пътеката, опирах сена пушката, падах и пълзях. Кракът още не ме болеше силно, но и не ме държеше.

 

След това се спуснах седешком по стръмния скат към река Ретиже, като на отделни места едва се задържах за клоните на дърветата и за тревата. И като по чудо слязох точно на дървеното

 

318

 

 

мостче. Измих букови клонки в реката, е листата им наложих раните и отново се превързах. От едни клон си направих тояга, подобие на патерица.

 

А сега накъде? Пред мене беше стръмният обидимски баир с криволичещ път. Трудно е да се опише как па левия лакът и на левия безчувствен крак като гъсеница изпълзях отгоре на платото, където вече, подпирайки се на пушката и на една неокастрена тояга, вървях по-успешно, макар че често падах. Разстоянието, което изминах през тази нощ, здравите хора го взимат за половин час.

 

Луната тогава изгряваше малко преди разсъмване и на изток започна да светлее. В това време чух пред себе си някакъв шум. По партизански навик се закрих във ЕКС оката ръж встрани от пътя и се ослушах. Какво беше това? Птица ли плесна с крилете си или кон изпръхтя? И понеже ушите ми още бучаха от взривовете на бомбите, а може би и от умората, не разбрах какво беше. Но за всеки случай се отбих от пътя и поех по синора към височината „Св. Неделя“.

 

Оказа се, че съм наближавал засада. Един от участниците, навярно от страх, извикал нещо. Този шум съм доловил аз. Когато съмна добре и още се мъкнех по синора, полицаите отново ме видяха и почнаха да ме преследват и засичат. Забелязах двама, които се промъкваха по един овраг между нивите, за да излязат на пътя ми. Опитах се да седна и да стрелям, но хвойната, която растеше по синора, ми пречеше. Опитах се прав, като се облегнах на тоягата, но тялото ми се люлееше. Малко по-напред в хвойните имаше празно място. Седнал се довлякох до това място, дигнах пушката и зачаках кога двамата ще се покажат. Те не закъсняха. Стрелях, но не улучих. Куршумът ровна пред носа на единия в отсрещния бряг. Полицаите се върнаха и почнаха по-предпазливо да ме преследват. Но височината беше съвсем близко и проявявайки свръхусилия, бързо стигнах на нея.

 

А сега накъде? Докато да стигна височината, тя ми беше единствената цел. За по-нататък не мислех. Тя е много удобна. Има и големи дървета, които предпазват от далечно наблюдение, и хвойна, и папрат за маскиране, дори и камъни— въобще отлична позиция, за да мога да изстрелям патроните си и да не се дам мърцина. Но тази цел е постигната. Тогава събух гумените си цървули, изчистих от тях съсирилата се кръв и ги измих в росната трева. Наложих вътре суха папрат, която да поеме стичащата се сокървица, и внимателно, без да оставям следи, се запромъквах към голямата гора.

 

319

 

 

По едно време забелязах, че откъм с. Обидим идват две натоварени мулета. След тях вървеше мъж. Прецених, че той кара жито към водениците край реката. Веднага реших да ги срещна на пътеката, да заставя селянина да разтовари едното муле, да се кача на него и бързо да се отдалеча от този район. Но аз се придвижвах много бавно и въпреки че бях близо до пътеката, те ме изпревариха. Да извикам на човека, не посмях, защото той можеше да побегне и щеше да стане по-лошо. Тогава се насочих направо към манастирчето, като по стръмното до реката се плъзгах седешком, а от реката нагоре, хващайки се за дървета и камъни, се набирах на ръце.

 

 

90. При отшелника дядо Цветинчев

 

Пред манастирчето стигнах към 11 часа на 27 май. На вратата ме посрещна отшелникът дядо Георги Цветинчев. Той видимо се изплаши и веднага ме отведе в гората отзад и ми каза: „Аз не съм вече сам. Изпратиха ми калугер, но не е добър човек. Добре че бях на двора да те предупредя.“

 

Дядо Цветинчев беше завършил право. Някога е бил социалист и когато бил в Женева, е виждал Плеханов и Ленин. По-късно нещо се пообъркал и започнал да проповядва комунизъм на базата на евангелието. Боготвореше Толстой. Когато бях учител в с. Елешница от 1935 до 1938 година, той идваше там да събира милостиня за манастирчето, което с голи ръце възстанови и засади с дръвчета стръмните скалисти скатове около него. Обичаше да спори по философски и други въпроси. Аз също спорех с него, но за разлика от другите не го обиждах.

 

Предварително знаех, че като честен човек той ще ми помогне, ще извърши всичко, за което го помоля. Няма да отиде да ме предаде, но ако го попитат идвал ли съм, ще отговори „да“ и ще почне да ме защищава.

 

На 24 май той бил на празника в с. Обидим и държал реч, в която казал следното: „Славянската култура е в опасност от немското варварство“ и приканил хората да се борят, да защищават славянската култура. Полицията не му позволила

 

320

 

 

повече да говори, но и не посмяла да го арестува, защото това значи да се скара с всички бабички. Те го считаха за апостол.

 

— Кажи какво искаш, какво да ти помогна? На кого да кажа? Къде да те закарам с магаренцето си? — предложи услугите си дядо Цветинчев.

 

— Няма нужда никъде да отиваме и никому не бива да казваш. Донеси ми само нещо, за да превържа раните си, и някакъв инструмент — голям нож или тесла — помолих аз.

 

След малко той ми донесе може би единствената си нова риза, въжето от самара на магарето, парче хляб, което си беше изпросил отнякъде, и тесла. По моя молба той обели кората на едно паднало дърво. След това ми помогна да превържа раните си. Върху превръзката наложихме надълго корите като шини и с въженцето ги завързахме, така че вече кракът не се клатеше и при нужда можех да се опра на него, за да не падна, макар че пак болеше. Помолих го също да ми направи патерица и да ме пази да поспя един-два часа на слънце, след това да ме събуди, но докато не стана на крака, да не ме оставя. Той се съгласи.

 

Колко бях спал, не знам, но дядо Цветинчев ме събуди. Забелязах, че е много изплашен. В ръцете си държеше една четалита буковица, която беше окастрил на две на три. „Аз знам, че ти ще ми се изсмееш — каза той, — но те моля да ме послушаш. Аз вярвам в предчувствия и имам предчувствие, че най-много след половин час полицията ще дойде тук.“

 

Разбира се, никакви предчувствия той не е имал, а просто е знаел, но не е искал да ми каже, за да не ме изплаши. Като намерили къде съм си чистил обувките от кръвта, полицаите помислили, че там съм си превързал раните и съм се укрил. Претърсили гората отгоре и до монастирската река. Когато съм спал, той е слушал как в отсрещната гора са викали и даже стреляли. По това време следобед винаги валеше дъжд. Полицаите започнали да се събират и естествено е да се очаква, че ще се скрият от дъжда в манастирчето.

 

Поблагодарих на дядо Цветинчев за помощта, която ми оказа, и тръгнах по пътя към Добринище.

 

Макар че с патерицата и пушката бях далеч по-устойчив и ходех по-леко, завоя на пътя успях да мина за не по-малко от 30 минути. Когато стигнах срещу манастирчето, дъждът заваля. Скрих се зад един църнак [1] и видях, че полицаите вече тичаха по пътя откъм реката, за да се скрият в манастирчето.

 

 

1. Черен бор.

 

321

 

 

 

91. Ново решение

 

Исках да отида в Банско да се лекувам. Само чичо Ланко Хаджирадонов можеше да нагласи счупената ми кост и да излекува раните ми. Но да се отиде нанраво беше равно на безразсъдство. Полицията вече знаеше посоката на моето движение и без съмнение беше съобщила по телефона да заемат всички възможни за преминаване места. Затова аз реших да се спусна по най-късия път към Лушин, да причакам на шосето някой познат кираджия, който да ме затрупа като багаж в колата (като Тарас Булба) и да ме откара в Банско.

 

Дъждът се усили и видимостта намаля. Възползувайки се от това, излязох отново на пътя, а след това хванах една пътека вдясно, която бързо ме изведе на пътя, минаващ по билото надолу.

 

Никога дотогава, а и след това не съм се радвал така на дъжда. От една страна, той веднага заличаваше следите ми. От друга, превалявайки, и то силно, почти всеки половин час, прогонваше жените от нивите, през което време аз преминавах откритите участъци, без някой да ме види и познае.

 

Бързах да достигна шосето не по-късно от 5—6 часа следобед, защото кираджиите също може би бързаха да се приберат, преди да е настъпил полицейският час, но закъснях. Спрях в последните дъбики над завоя на пътя. Шосето, по което обикновено се движеха кола след кола, сега беше пусто. От юг се показаха само два камиона. Те явно бързаха и силно се друсаха по разбитото шосе. Когато минаха под мене, видях, че единият беше специален полицейски автобус без врати отстрани, с полиция, а другият —камион, натоварен с войници. „И те навярно ще ме причакват някъде над Добринище“ — помислих си аз и се преуверих в правилността на своето решение.

 

Явно беше, че движението по шосето вече е спряно и по замисления начин няма да мога да отида в Банско. „Да чакам за утре е опасно — продължавах да разсъждавам аз. Така съм изморен и мокър до кости, че ако остана на едно място, ще заспя и тогава простиването ми е сигурно. Най-правилното е да се опитам да се добера до с. Елешница. Там имам много другари и добре познавам селото. Зная даже и нивите на някои от тях, та дори и да закъсам по пътя, ще вляза в някоя от тези ниви и ще чакам да съмне и дойдат хора или пък ще спра някого на пътя.“

 

322

 

 

Но трябваше да се мине през моста на р. Места, а при тази обстановка там не можеше да няма засада. Да се премине реката, където и да било другаде, беше невъзможно. През това време тя въобще е голяма, а поройните дъждове са я направили три пъти по-голяма, мътна и буйна. Реших да използувам придобития си опит да откривам засади и ако няма такава, да премина, ако пък има, да се върна назад, да застана в дъбовата шума над пътя от с. Елешница за с. Добринище и там да причакам някой другар или познат елешничанин.

 

Щом се смръкна, пресякох шосето и се спуснах в Добринишка река. Преминавайки я неколкократно ту от едната, ту от другата страна според условията, които тя ми предлагаше за укриване и наблюдение, внимателно наближих моста. Легнал почти до водата на река Места, оглеждах внимателно моста и мястото около него в продължение на повече от половин час. Но никакъв признак, че там има засада. Излязох на пътя, преминах моста, свърнах вляво и по ливадата покрай реката поех нагоре.

 

Как така се оказа на единствения мост в този район, по който можеше да се премине реката, да няма засада? Впоследствие се установи, че през този период тук всяка нощ е имало засада. Съгласно подсказаната на полицията от местните фашисти тактика 5 души полицаи през деня се укривали в стопанството на Йордан Чорев [1], за да не ги види някой, а вечер излизали на засада. Но тази вечер през време на вечерята и след това, докато чакали да се стъмни добре, за да излязат на моста, полицаите, които не били от нашия край, повели разговор със сина на собственика — Никола Чорев, който пасял овцете. Той беше добър човек и мой приятел ловец. Те го запитали:

 

— Какъв човек е този Иван Козарев?

 

Той хитро почнал да ги плаши:

 

— Ами аз лично не го познавам. Той е от Добринище. Слушал съм само, че пò лани е хванал живи мечки. (А това беше истина. На един път с три куршума той уби три мечки и хвана една жива. Затова получи и прозвището Мечкаря.) Людето разправаа, че може с пищово от сто крачки да загоди в яце [2]. На, така кажуваа, ке тури яцето на главата на момечето [3] си и от сто крачки —право в него.

 

 

1. Заможен селянин от Елешница и съветник в общината.

 

2. Да улучи яйце.

 

3. Дъщеря му.

 

323

 

 

Полицаите се спогледали, а след това запитали отново:

 

— А този Крум познаваш ли?

 

— Него го познавам. Той беше даскал в нашето село. Па беше и ловджия, та сме ходили понякога заедно на лов. Той иначе е добър човек, един майтапчия, ама закачиш ли го, бегай — и за да не се разбере, че преувеличава способностите ни, за да ги плаши, почнал да хвали не мене като стрелец, а пушката ми. — Имаше една фного убава белгийска пушка. Ако ке сърна като куршум да бега през гората и саде да се мерне малко, пукнеше ли неговата пушка, ние оставехме пусиите, знаехме, ке дивеча е паднал.

 

Целта била постигната. Полицаите, повечето от които са били мобилизирани, наистина се изплашили. „Ами ако мине този, дето лови живи мечки?“ И вместо да отидат на засада, върнали се в плевнята и легнали да спят. Така, без да знае това, Никола Чорев ми помогна да мина благополучно моста. Добрите хора бяха на наша страна и всеки по свой начин, без да си го молил или инструктирал, ни помагаше.

 

Към с. Елешница се мъкнех с последни сили и разстоянието от 5—6 км едва преминах за една нощ. Много пъти падах. Мъчеше ме жажда, но не смеех да пия вода, за да не би да ме пресече.

 

Решил бях да вляза в къщата на Пенко Тихов — добър и смел наш другар. Къщата му — първата в долния край на селото — ми беше най-близко. Освен това брат му беше полицай и се надявах, че тази къща не я завардват. А полицаят нямаше да ме усети, както не ме е усещал при по-раншните ми влизания.

 

Но когато се показах на завоя при скалата, видях, че пред плевнята има пост. Единият стоеше прав, а другият, покрит с нещо, спеше напрано на земята. Вече не можех да се върна и затова тръгнах направо към него. Пистолетът ми беше винаги в ръката и разчитах, че ще мога да го респектирам. Но часовият [1] видимо не желаеше да мина край него, затова се обърна на другата страна, драсна клечка кибрит уж да запали цигара и се освети, за да видя, че е с пушка, и да не отивам към него. Разбрах желанието му, прегазих р. Златарица

 

 

1. По-късно научих, че часовият е бил нашият другар Атанас Кленов. Но лежащият не беше добър човек. Затова Атанас не искал да мина край тях.

 

324

 

 

и по левия ѝ бряг се отправих към горния край на селото.

 

Наближаваше да съмне. Опитах да вляза във воденицата на Пройчо Проюв, но не намерих ключа. Тогава отидох у стария си хазаин Иван Тасков, но никой не ми се обади. Повторих чукането. От прозореца на някогашната моя стая се показа непознат мъж и ме попита кого търся. Излъгах, че съм от Якоруда и търся бай Иван да го пазаря да ми строи къща. Той ми каза. че го няма. Това беше началникът на пощата, който отскоро живеел в тази къща.

 

 

92. В ръцете на верни хора

 

Започна да се развиделява и макар че бай Никола Проюв имаше много съседи, които можеха да ме видят, реших да ида у тях. През задната вратичка на хазаина и оттам през училищния двор излязох на улицата и хвърлих пясък в прозореца на бай Никола. Той се показа, позна ме и бързо слезе да ми отвори.

 

— Какво става с тебе? Къде си ранен? — хващайки ме под мишница, бързо попита той, измъкна ме по стълбата и ме постави да легна. Жена му, кака Фикя, ми подаде топло прясно мляко.

 

Изтощението ми е било толкова голямо, че от този момент помня само състрадателното майчинско лице на кака Фикя и спокойния загрижен вид на бай Никола. Той ме попита на кого да извести за мене. „На Васил Грамбелов“ — казах аз. След това ме качиха на тавана, за да не ме видят техните и братовите му деца. Веднага заспах дълбоко.

 

Дотук за две нощи и един ден бях преминал около 16 км, от които една трета без патерица и по силно пресечена местност. Който е преживял тези времена, няма да му бъде трудно да разбере какви чувства са ме вълнували, намирайки след толкова нечовешки мъки възможност да си почина, да се излекувам, да живея. С каква благодарност е била изпълнена душата ми към този мил човек бай Коле, който поставяше

 

325

 

 

на карта не само своя живот, но и живота на цялото си многолюдно семейство, за да спаси един революционер.

 

Събудих се късно следобед. До мене бяха клекнали бай Никола и Васил Грамбелов с леген преварена топла вода, с която отлепваха превръзката на раните ми. На едно столче имаше шише с риванол и бинтове.

 

Колко време са ме будили или съм се събудил от развързването на раната, не знам. Но не се бях събудил съвсем. Виждах, чувах, но не можех да се помръдна и да проговоря. Това е много мъчително състояние, което, както ми обясняваха, е свързано със загубата на много кръв. (Това се повтори няколко пъти и след това, докато се съвзема и укрепна.) След малко проговорих. Дори си спомням, че казах, че двамата ми другари загинаха. Договорихме се вечерта да ме откарат в Матандере в Родопите, където бай Никола имаше стопанство и синът му Михалко — най-добрият ми другар в Елешница — работеше там.

 

Какво друго съм говорил, не помня, понеже постоянно ме унасяше в сън. По едно време видях лицето на бай Никола, на което бяха изразени и състрадание, и уплаха, и се посъвзех. Разбрах, че съм бълнувал. Поуспокоих ги, като им казах, че съм страшно уморен и постоянно се унасям в сън. Те започнаха да мият раните ми, а аз отново заспах.

 

Доколко присърце взеха другарите моето лечение, може да се види дори и от следните факти. Без да сме говорили за това, бай Никола решил, че трябва да ме откара нагоре не със своя кон, който е неспокоен и дърпа, а с друг. Затова отишъл в махала Краище и взел от един помак кротък кон. А Васил Грамбелов, знаейки, че ремсистът Костадин Бандев се познава с помощник-аптекаря в Разлог Петър Грънчаров, който беше наш другар, макар и не активен, го изпратил да купи превързочни материали. Костадин Бандев заминал веднага. За всеки случай, за да не се породи подозрение, той разказал следната версия: „Трима ергени чоплехме един пистолет. Той гръмна и нарани един от другарите ми в коляното. А ние не можеме да го водим на доктор, защото пистолетът не е регистриран в полицията и ще ни съдят за него. Моля ти се, кажи как да го лекуваме и дай някои лекарства и превързочни материали.“ Помощник-аптекарят му повярвал и като на приятел му дал превързочни материали, риванол и съвети как да ме лекуват.

 

Вечерта бай Никола ме изведе в градините над училището, където ме чакаше синът му Богатин с коня. Двамата

 

326

 

 

внимателно ме качиха на коня и Богатин го поведе нагоре. Отначало минахме през градините, след това по реката и когато излязохме над лесничейството, хванахме по пътя.

 

Въпреки че превръзката ми беше солидна и конят ме носеше спокойно и леко, десният ми крак ме болеше много. Той беше отекъл. Бях наседнал входната рана и усещах хрущенето на счупеното място, особено когато на стръмните места конят неминуемо придърпваше. Когато след три часа пристигнахме и Богатин ме остави да чакам на коня, докато извика и доведе брат си Михалко, едва не припаднах от болка.

 

— Ех, мамицата им джандарска — изруга Михалко. Двамата братя внимателно ме свалиха от коня и ме настаниха в едно деренце над горския пункт. Направиха ми легло от завивките, които бай Никола беше натоварил на коня. Легнах и заспах веднага.

 

Когато се събудих, беше вече светло. Над мене, не много високо над дърветата, се виеше и пиюкаше орел. „Проклета птицо, и тук ли ме надуши. Мърша ти се е прияло“ — гласно изрекох аз и си помислих: „Какво е това обоняние?“ Когато на 27 сутринта на височината „Св. Неделя“ изчистих съсирената кръв от гумениците си, не минаха и 15 минути и орел висна над мене. След това, когато се изкачвах по стръмното към манастирчето и докато се задържах там, също. Следобед дъждът ме спаси от орлите. А сега още не съмнало добре и ме намериха. А раните още са пресни и не миришат толкова Ако полицията знаеше това, орлите щяха да ѝ покажат пътя, по който се движа, и местата, където се спирам да почивам.

 

При мястото, където лежах, се събираха две съвсем плитки деренца, по дъното на които нямаше вода. Наоколо беше не много гъста, около 50-годишна белакова гора. Пред мене започваше вече по-дълбоко дере. По него ветровалът през зимата така беше накършил много млади белаки, че го направил непроходимо. Не можеха да минат ни хора, ни добитък. Затова Михалко ме остави на това място.

 

Тук под неговите грижи продължи лекуването ми. Най-напред отново превързахме десния крак. След това го опънахме, нагласихме и го клапкосахме [1] в цяла кора от дебел върбов клон. После изрязахме превръзката на мястото на раната, за да я лекуваме.

 

 

1. Поставяне като в шина.

 

327

 

 

Какъв е бил видът ми в това време, не знам, но може да се съди по следното. Когато помолих Михалко да ме обръсне, той каза, че не може да бръсне друг човек. Тогава му поисках да ми донесе бръснача сам да се обръсна. „Нямам огледалце и се бръсна на тъмния прозорец“ — отби той. Така ме остави да ми расте брада само и само да не ми даде огледало, за да не би да се изплаша, като видя лицето си. Този страх беше излишен, но и в това се изрази затрогващата грижа на Михалко — да не разбера действителното си състояние, а да ми внушава, че съм добре.

 

 

Макар и да лежах неподвижно, и тук аз живеех с болките на отряда. След няколко дни дойде и Васил Грамбелов. Тон ми съобщи две новини. Първо, че в боя при колибата в Кремен е убит само Илия Попангелов, и второ, че Любен (Алекси Сачков) е жив. Полицията го вземала да го лекува в болницата в Разлог. Той се свестил. Бил изгубил способността да говори, но пишел. Полицаят, който го пазел, му задавал въпроси и той му отговарял, като пишел на цигарената му кутия. Така отговорил на въпроса, къде са скрити вещите, които партизаните вземали от горския пункт.

 

Дръпнах се. Та куршумът е минал през главата му. Значи, тук се повтаря случаят с полицейския старши Радулов, когото на 26 юни 1941 г. Иван Козарев улучи в челото и още е жив. Запитах повторно:

 

— В пълно съзнание ли е Любен?

 

— Като че ли не е — отговори Грамбелов.

 

— Та така той може да каже всичко, за каквото го попитат — гласно изразих тревогата си аз.

 

Написах писмо на Никола Рачев, в което го осведомявах за това и предлагах да направят носилка, да нападнат болницата и вземат Любен. Писмото, както и първата бележка, с която съобщавах къде се намирам, казах бай Георги Васев да даде на Асен Попов в Разлог. Последният да намери начин да го предаде в отряда. Къде е пропаднало това писмо, не зная, но бай Георги твърдеше, че го е предал.

 

След няколко дни при мене дойде Димитър Зотев от с. Белица. На 10 декември 1942 година той избягал към Чепино и оттам отишъл в партизанския отряд „Антон Иванов“. Пролетта, когато се образувал партизанският отряд „Чепинец“, той заминал с него, защото имал разрешение да си дойде при нас, а след една престрелка в местността „Картала“

 

328

 

 

се откъснал и се върнал в Разложко. Зарадвах се, че ще си имам другар, който ще ме свърже с отряда.

 

Димитър Зотев (Митрето) беше добър другар. Той можеше да се жертвува за другарите си. Много се грижеше за мене. Но имаше една голяма слабост — лъжеше, и то твърде умело. Той лъжеше без всякаква корист. И ако не се получиха някои лоши последствия, това щеше да си остане само една весела история.

 

Отначало той каза, че е изпратен от командуването на партизанския отряд „Антон Иванов“ да вземе от нас делегати за партизанска конференция, която ще се проведе някъде в Родопите. Веднага написах писмо на Рачев. в което го молех делегатите да минат през мене.

 

Митрето замина за с. Белица със задача чрез нашите ятаци да се свърже с отряда. Срещнал се с някои, но излъгал и тях, като им казал, че аз съм жив и съм попаднал в Баташкия отряд „Антон Иванов“. Но техният лекар не е могъл да ме лекува. Затова ме изпратили в Пловдив, но там полицията ме хванала.

 

Без да се свърже с отряда, той се върна при мене и пак ме излъга, че отрядът бил заминал към Светиврачко. Понеже съгласно нашия план такова прехвърляне се предвиждаше, аз повярвах.

 

След няколко дни нашият отряд се свързал с тези ятаци — горски работници. Те казали на другарите, че съм заловен в Пловдив. Това внесло смут в отряда.

 

* * *

 

Състоянието ми понякога да не се събуждам лесно, а най-напред да почвам да виждам, да чувам, дори и да запомням, а след това да се раздвижвам продължи около две седмици. Един път Михалко ми каза, че Яначко Дивизиев много се интересувал за мене и ме попита може ли да му каже, че съм тук, и да го доведе. Казах му да го доведе вечерта, когато ми донесе ядене.

 

Тази пролет всеки ден следобед валеше дъжд. По деренцата се стичаше повече вода на полянката, на която лежах, и ме подливаше. През деня към обяд дойде Васил Грамбелов. Той видя, че постелите ми са мокри. Затова ми направи съвсем простичка колибка в ската на 20—30 метра южно от това място, пренесе ме там и си отиде, като ми каза, че

 

329

 

 

рано сутринта заминава за Елешница и няма да се отбива при мене.

 

Вечерта дойдоха Михалко и Яначко. Чух га още като се приближаваха и се спъваха в повалените от ветровала дървета. Те запалиха борина и по дерето дойдоха до мястото, където преди това лежах. Като видяха, че ме няма, почнаха да се тюхкат.

 

— Ама къде може да бъде? Да не би да са го разкрили и да са го арестували? — каза Михалко.

 

— Аз съм цял ден в Матандере. Нищо не се е чуло, пък и полиция не е идвала — рече Яначко. — Но той може да си е помислил, че не е правилно в такова състояние да го знаят много хора, и се е преместил.

 

— Ама как ще се премести, нали не може сам! — му възрази Михалко.

 

Така те си отидоха, без да ме намерят. Аз слушах всичко, видях ги, но не можех да се помръдна и да им се обадя. Михалко останал с убеждение, че Васил Грамбелов ме е скрил на друго място, и сутринта не дойде да ми донесе ядене, а си отишъл с овцете. Добре че на другия ден Васил Грамбелов пак дойде. След като му разказах какво се бе случило вечерта, той излезе нагоре, намерил Михалко. взел от него едно кюлче кисело мляко и ми го донесе. Михалко дойде отново вечерта. [1]

 

 

93. В «болницата»

 

За да бъда на сухо и по-безопасно място, а също така по-близо до стопанския двор на семейство Проюви, Михалко ме пренесе на една скала откъм гостунската страна. Това беше възможно най-хубавото място. Скалата отгоре беше равна и до нея всеки без усилия може да дойде. Отляво тя беше отвесна, а отдясно (от югоизток) стръмно слизаше падинка. В самата скала имаше наклонена цепнатина. Отначало тя нищо не говори, но като се тръгне по нея, извежда на източната страна на скалата, където тя из един път се разширява и образува

 

 

1. Васил Грамбелов също имаше стопанство в Матандере, но нямаше добитък и нямаше постоянен човек в него.

 

330

 

 

балкон с надвиснала над него стряха. Под „балкона“ скалата беше стръмна. Ако застане човек отгоре на скалата, нито може да види, нито да подозре нещо. Пък и стъпките не говореха нищо, защото тук минаваше пътека. От югоизток падинката се затваряше от един малък скалист гребен като сърп. Той беше много стръмен и назъбен. На него без особена нужда никой не би тръгнал да излиза. Отпред, на североизток, скатът се спускаше стръмно и от него нищо не можеше да се види, а отсрещен склон нямаше близо. Между дърветата оттук можеше да се наблюдава голяма част от долината на р. Матандере, горския пункт и пътя, идващ откъм с. Елешница. Но дърветата не допускаха това място да се наблюдава от никъде. Сутрин между дърветата слънчевите лъчи огряваха „балкона“, та можех да припичам раните си. От североизток към скалата беше паднал един смърч. Той не се беше изкъртил от корена си, а само полегнал на нея. За да не оставят следи, идващите ежедневно и особено братята на Михал се качваха по този смърч. И тук непрестанно валеше дъжд. Но леглото ми беше на сушина. За да го изолира от скалата. Михалко го постла със смърчови клони, а отгоре с трева, стебла от кокозе [1] и мъх, та бях като на дюшек. На този „балкон“ останах до оздравяването си.

 

Тук, макар и не съвсем подробно, В. Грамбелов и К. Бандев ме информираха за съдебния процес срещу нашите другари в Неврокоп. Както предвиждахме, фашисткият съд даде много и тежки присъди. На смърт чрез разстрелване бяха осъдени 9 души — Ангел Папалезов и Трифон Ключков от Неврокоп, Методи Харисков от с. Лъки и задочно партизаните Иван Коза рев, Никола Парапунов, Асен Лагадинов, Крум Радонов, Александър Пицин и Иван Гулев. На различни срокове затвор бяха осъдени много други другари.

 

Бързо оздравявах и възстановявах силите си. Това се дължеше на големите грижи, които полагаше за мене семейството на бай Никола и особено Михалко. Те ме тъпчеха с храна. Отначало ми даваха по един-два килограма прясно краве мляко и по два-три килограма кисело овче мляко на ден. Бай Никола донесе от един помак — Сюлейман Сульов — един плетен кошер мед на пити. Те просто бяха готови да изколят стадото си и постоянно ми носеха ту печена агнешка главичка, ту плешка, ту дреболии и за да не протестирам, ме лъжеха: един път, че са го взели от Вишан Карпачев,

 

 

1. Червени боровинки.


331

 

 

друг път от Грамбелови и др., с които си давали заем, когато колят агне. Но това можеше да бъде вярно един, максимум два пъти. А истина беше, че те колеха своите агнета, за да има за мене винаги прясно месо. Пройчо Проюв ми изпрати цял бут сланина. А Костадин Бандев и Борис Адамичин ми изпращаха от селото зеленчуци и плодове. Непрекъснати бяха грижите и от страна на Васил Грамбелов.

 

 

През цялото време на моето лекуване нито аз имах някакви сведения за отряда, нито отрядът за мене. Не ми бяха известни и резултатите от опитите ми да се свържа с него.

 

Благо Джугданов, който се беше отървал само с една лека подкожна рана, намерил отряда още на другия ден. Той казал на другарите само, че съм хвърлил бомба и съм излязъл, но каква е по-нататъшната ми съдба, не знае. По друг път те се научили, че съм ранен и съм преследван до обидимското манастирче, но повече нищо.

 

Секретарят на околийския комитет Никола Рачев изпратил четирима партизани — Иван Тричков, Иван Козарев, Александър Пицин и Благо Джугданов — да ме потърсят и да ликвидират предателя. Втората задача те изпълнили на 26 юни — точно един месец след престрелката, но за мене не могли да научат нищо повече.

 

За известно време другарите бяха повярвали, че съм хванат в пловдивската болница, и престанали да ме търсят. Пък и не бяха ходили към Банско, където чрез Васил Грамбелов се бях свързал с Йонче Поптодоров, дядо Лазар Смедарчин и други.

 

 

През втората половина на месец юни в елешнишкия район дойдоха трима нелегални анархисти. Единният от тях беше Васил Попов, родом от с. Елешница, но преселник в с. Скобелево, Казанлъшко. Другите имаха псевдоними Найден и Ванчо.

 

Васил се беше свързал с Васил Васев и последният, знаейки, че съм в Матандере. ги беше изпратил при Михалко. за да ги свърже с мене.

 

Отначалото те бяха много изгладнели, обезверени и послушни. Но след като се поохраниха и свързаха с нашите ятаци, почнаха да се зъбят. Без да съм им предложил това, Найден, който им беше идеолог, ми каза, че се отказват да се присъединят

 

332

 

 

към отряда. В един от споровете, в който развих ленинското учение за държавата и специално въпроса за отмирането на държавата по пътя на укрепването на пролетарската диктатура и ликвидирането на класите. Васил Попов взе определено моя страна. „Та какво искаме ние тогава?“ — заяви той въпреки съсканията на Найден. Ванчо, който беше младеж и като войник избягал от казармата, явно не разбираше нищо, гледаше ту в мене, ту в Найден и мълчеше. Найден говори дълго, с апломб, но несвързано и за околните беше ясно, че той е победен в спора.

 

Ванчо беше „безсловесно същество“, функция на Найден, а Васил беше работник и имаше претенции на свое мнение. За да не повлияя на Васил, те се отделиха и повече не идваха при мене. Известно време се ползуваха от връзките на Васил, посещаваха наши ятаци, хранеха се при тях и си въобразиха, че са си създали самостоятелна база. Найден започнал лека-полека да си показва зъбите, да води най-злостна агитация срещу комунистите. Той казвал, че „при всички случаи цар Борисовата диктатура е по-добра от тази, която ви готвят комунистите“. Това станало причина овчарите и другите наши ятаци да не ги приемат повече.

 

Те отново огладнели и започнали да крадат. Васил Попов се съпротивявал на кражбите, защото той ги е довел и се чувствувал виновен пред своите другари и съселяни. Започнали често да се карат и когато другите двама завързали връзки със селяни, имащи склонност да крадат, те изгонили Васил Попов и започнали „самостоятелна дейност“.

 

През есента Васил се свърза с нас и стана добър, дисциплиниран и смел партизанин. Той беше един от любимците на отряда. През август 1944 година за проявен героизъм беше приет за член на БКП.

 

Другите двама заедно с местни хайдуци нападнаха помака Конджоро, за който се носеше слух, че е намерил злато, та да му го вземат. След това се свързаха с нелегалния помак дядо Лиско. (Той беше на около 80 години. През 1941 г. беше стрелял по бирника и минал в нелегалност. Помаците го криеха от верска солидарност. Ние бяхме дали съгласие да го вземем при нас, ако нашите ятаци помаци желаят това.) Те започнаха заедно за крадат добитък, а от някои и да вземат пари уж за нашия отряд. (По-късно, когато двамата анархисти убиха Велия Горелски, подпомогнати от дядо Лиско, помаците ги изклаха и скриха. За това ние научихме едва след 9 септември 1944 година).

 

333

 

 

 

94. Литературни упражнения

 

- Мисли за красотата  334

- Пирин  336

- Мечти за бъдещето  341

- Майки  348

 

Многото свободно време, с което по неволя разполагах, аз използувах да мисля за нашата работа, за формите на борбата, за перспективите. Мечтаех за бъдещето и даже се опитвах да пиша.

 

 

Мисли за красотата“

 

Чувството към красивото е присъщо на всеки човек, макар и в различна мяра. Това се потвърждава на всяка крачка в живота от дълбока древност и до сега и е материализирано в предметите на труда, в носиите, в уредбата на домовете и градините, в народните песни и в забележителните произведения на изкуството.

 

Но това присъщо на човека чувство към красотата получава различно развитие в зависимост от влиянието на окръжаващата го природа, от културата на човека, от начина на живот, от това, доколко мислите му са заети с грижата за насъщния хляб.

 

Пример за това, как влияе околната среда, природата съм самият аз. Роден в Банско и привикнал от малък с простора и с голямата по мащаби и величествена красота на Пирин планина, дълго време не можех да почуствувам меката, спокойната, галещата окото красота на Родопа, чудните ѝ била и поляни, покрити с пъстър килим от треви и цветя. И досега никак не мога да свикна с равнината. Гнети ме това, че уж е просторно, пък нищо не виждам. Просто не забелязвам лъкатушещите полски рекички и надвисналите над тях върби, които не един майстор е пресъздал с чудни краски. Не може да не се вярва на тези вдъхновени творци, но за тази красота едва сега почвам да проглеждам и все пак я считам далеч по-малка и бедна.

 

А морето! Нима са случайни тези възторжени песни за него? Кой художник не е опитал четката си, не е вложил своето сърце, за да изрази поне част от неговите красоти? Но нима

 

334

 

 

така чувствуват морето тези, които не са го виждали, които с никакви нишки не са свързани с него?

 

Голямо значение за възпитаването у човека на чувство към красивото има обстоятелството дали той е освободен от ежедневната тревога за хляба, за хляба на децата, макар и тези красоти да са под носа му. Познавам един стар банскалия ловец, който никога не се е изкачвал на връх „Елтеле“, въпреки че нееднократно е бил близо до него и е преминавал през Кабите за към Влахински езера. На въпроса ми защо не е излязъл и на върха, отговори: „Шо ке преа на връо. Там нема кози.“ Той е излизал по тези скали, само за да убие някоя дива коза, и не се е сещал дори едновременно с ловуването да се полюбува на чудната панорама, която се открива от върха.

 

С един селянин от с. Доспат стояхме на граничното било. Аз се възхищавах на гледката, която се откриваше на северозапад. Склоновете на Родопите бяха покрити със смесена иглолистна и широколистна гора. Есента ги беше направила да пламтят в различни багри: червени, жълти, зелени. А нивите и поляните бяха покрити с резедав килим. Пожълтялата папрат внасяше нова разцветка в общия букет. А на втори план беше разпънал мощна снага Пирин — от север та чак до гръцката граница — със заснежените си вече върхове, които се заливаха в блясък, с тъмния си пояс от мурови гори, с чудните си циркуси и долини. „Може ли да предаде поне част от тази красота дори и най-гениалният художник!“ — възкликнах аз. Но селянинът, съгласявайки се с мене, съвсем спокойно добави: „Е, ти да видиш па надолу (в Гърция) колко е убаво. Гора нема и трева — е до тук“ — показа с ръка до пояса той. Значи, колкото и да се съгласяваше с мене, за него най-хубавото бяха голите баири и тревата до пояс по южните склонове на Родопите, където до 1912 година е пасал дори и през зимата своите овчици — основа на семейното му препитание.

 

Такива случаи, когато хората дори живеят сред красотите, но са слепи за тях или най-малко безразлични, могат да се посочат много. Защо така равнодушно се отнасят те към красотите, които им предлага природата? Може би те са преситени от подобни картини. Вярно е, че живеейки и работейки в планината, те са могли да бъдат свидетели и на по-хубави картини, рядко срещащи се поради чудните игри на природата. Но аз мисля, че на полугладните хора не им е било до красотата пито по-рано, нито сега. На тях и на техните

 

335

 

 

деца е бил нужен преди всичко хляб. И когато ние победим, когато построим социалистическото общество, в което няма да има гладни и загрижени за хляба на децата си, за утрешния ден, тогава ще се повишат и културните нужди на хората. Тогава истински ще се отворят очите на трудещите се за красивото в природата и в живота.

 

 

Пирин

 

Казват: „Рила е красива, а Пирин — величествен.“ Не споря по тази оценка, защото величествеността не отрича красотата, а я включва. Не отричам красотата на Рила, особено на нейния бисер — „Мальовица“. А Южна Рила от Трещеник до Семково, дори и до Мразеница е неповторим планински курорт. Хребетът на Рила го пази от студените североизточни ветрове, а по долината на река Места се чувствува диханието на Егейско море. Затова тук пролетта настъпва по-рано. Това е район, в който се къпеш в слънце, простор, въздух, в изобилие от чудесна вода, треви, цветя. Просторът е наситен с аромата на белаката и тревите и огласян от песента на много и разнообразни птици. Местността сама по себе си е красива, а гледката оттам към Пирин и Родопите е незаменима.

 

Но въпреки това за мене няма по-красива планина от Пирин и ако бях художник или поет, цял живот само нея бих рисувал и възпявал.

 

Смея да твърдя, че познавам Пирин. Още на 10-годишна възраст съм прехвърлял билото му през „Валявица“ и през „Бъндерица“, за да отнеса кърмило на теленцата, изпратени на паша в Башлийца, Спано поле и Мозговица. През лятото почти не съм изпускал съботен ден да не спя в Пирин и в неделя да не се изкача на някой връх. Качвал съм се на всички върхове от „Даутов връх“ до „Сивритепе“. А като водач на туристи и след това турист на някои върхове съм се изкачвал много пъти. През „Кончето“ съм минал в едната и другата посока повече от 10 пъти, а на „Елтепе“ съм бил над 50 пъти.

 

Още като дете бях слушал, че от „Елтепе“ сутрин рано се виждало Егейско море. Но колкото пъти съм се изкачвал при хубаво време, виждал съм контурите на Стара планина, Шар и Олимп, но никога несъм виждал морето. Все имаше или облаци,

 

336

 

 

или мараня и само си го представях къде може да бъде. Но силното ми желание отначало да видя въобще море, а след това специално Егейско море, ме караше да използувам всеки случай да се изкача на върха и да погледна.

 

През лятото на 1931 година за около месец и половина бях на хижа „Бъндерица“. Тогава се изкачвах на върха почти с всяка група, която имаше нужда от водач, но никога не случих подходящо време да се вижда морето. Решил на всяка цена да случа подходящо време, един път прекарах нощта в дупката в елтепския масив при Кабите, като отдолу си постлах трева, а отгоре се завих само с един вехт шинел— единственият трофей на баща ми от войната. През цялата нощ зъзнах и затова не само че можах да се изкача на разсъмване, но и много преди това. Но времето не беше хубаво и пак не можах да видя Егейско море. Още оттогава от собствен опит зная, че най-хубава видимост от Пирин и към Пирин за далечни разстояния има през хубавите дни на есента и началото на зимата. Тогава няма силни изпарения, а следователно и мараня.

 

Някои наистина нямат никаква представа за красотите на Пирин и затова, когато им говориш, се подсмиват, наричат това местен шовинизъм. Някои дори искат да скрият мързела си и пустотата на душата си с купени премъдрости и подигравки като „Та какво ще си харесаш в тая дивотия. . „Умният отива в града, а не в планината“ и пр. Има и такива, които един път в живота си са ходили до хижа „Бъндерица“, видели са най-близкото и най малко езерце „Окото“ и вече мислят, че са видели Пирин, че го познават. А други са запомнили само студа, дъжда и мъглата.

 

А картините в природата и специално в Пирин се менят не само в зависимост от годишните времена, но и в различните часове на деня, при различни атмосферни условия — сутринна димка, на слънце, след буря, при различно съчетаване слънце и сенки от разкъсана облачност или собствена сянка. А бурята, тя си има своя красота.

 

Някои пейзажи съм виждал десетки пъти и всякога те по някои нюанси са се различавали. Виденото в даден момент е неповторимо. А някои картини и явления не се повтарят даже и в най-общи линии. Ето един такъв случай.

 

Голяма група млади хора от Банско и другаде през 1935 г. бяхме на бивак в долния край на Василашка поляна и решихме при луна да отидем на Василашкото езеро, да се повозим на лодка. Времето беше хубаво. Луната още отрано

 

337

 

 

беше високо в небето и достатъчно напълнена. Вечеряхме и започнахме да се готвим за тръгване. Подканих да бързаме, защото от запад се показа облак, който нарастваше и имаше опасност да закрие луната.

 

Случайно погледнах към „Газей“ и „Стражите“ и застанах като закован. По ската на връх „Газей“ беше легнала хоризонтално една светла лента, която пълзеше бавно към билото. Показах това и на другите. Всички гледаха като изумени и само някой съвсем тихо попита: „Какво е това?“

 

Светлата лента премина билото на „Газей“ и легна на „Стражите“. Навярно поради характера на скалите и главно поради сгъстяващия се мрак „Стражите“ светеха като нажежено до бяло желязо. Като че ли в Газейския циркус беше запален гигантски огън. След малко светлата лента се издигна над „Стражите“ и изчезна.

 

Като но знак всички възбудено заговориха какво може да бъде това явление, каква е неговата причина. Ясно беше, че това е слънчев лъч, но откъде е дошъл той, като слънцето беше залязло? Но че беше слънчев лъч, беше ясно и по това, че светлата ивица се издигаше нагоре. Не се ли пречупваше този сноп лъчи някъде, преминавайки през тясна цепнатина, образувана от облаците?

 

Възбудено разсъждавайки и спорейки, ние бързахме към езерото, което се намира на 15 минути път, защото и облакът бързаше.

 

Пристигнахме навреме. В огледално гладката повърхност на езерото се отразяваха и луната, и околните скали и мури и ако в това време се направи снимка, действителният и отразеният образ щяха да бъдат еднакво ясни и едва ли някои би разбрал коя е действителната картина, кое е отражението.

 

Въпреки че всички бяхме под впечатлението на току-що наблюдаваното явление, тази красива нощна гледка ни плени. Всички ахкаха и обръщаха вниманието си един на друг и на блясъка на движещата се с нас лунна пътека, и на контрастността на отражението. Затова по предложение на някой да не разваляме идеалната гладкост на езерото никой не се качи в лодката, а дружно продължихме по тревистия северен бряг към горния край на езерото.

 

И тъкмо първите бяха стигнали до вадичката, която изтича от горните езера и се влива във Василашко езеро, големият черен облак достигна луната. В този момент силен рев от околните скали като взривна вълна налетя върху нас. Луната се скри. Езерото се разбунтува и зашумя. Вълните се издигаха

 

338

 

 

високо, както в морето. Гонени от вятъра, под наклон по нас падаха редки, но едри дъждовни капки.

 

Страх обхвана тези, които не познаваха планината. Те се сгушиха около нас, банскалиите, макар че и на някои от тях това чувство не беше чуждо.

 

— Да вървим, да вървим — настояваха те, особено момичетата, — да бягаме! — и като подплашени пиленца се събраха и притискаха около мене.

 

— Чакайте! — уговарях ги аз. — Чакайте да видим какво ще стане!

 

Но под техния напор и настояване и аз се движех надолу.

 

Още не стигнали до долния край на езерото, този страшен шум, това бучене престана. Облакът се отби на юг и луната отново се показа. Дъждът и вятърът престанаха. Настъпи отново тишина. Само езерото не можеше да се успокои веднага и плясъкът на вълните му сега се чуваше съвсем ясно, като единствен шум.

 

— Да вървим! Да вървим! — настояваха момичетата около мене. А някои, в това число повечето мъже, като по-дългокраки се спуснаха вече по стръмното от езерото надолу.

 

— Чакайте бе, хора! — настоявах аз. — Колко пъти в живота ще ви се случи да наблюдавате такова нещо? Нека да видим ще се успокои ли езерото! Та нали вече няма дъжд. Не сме мокри, та да бързаме.

 

Но нищо не помагаше. Всички се стремяха надолу към закътания в мурите бивак, за да почнат разговорите и възклицанията „Какво беше това явление?“, „Какви са причините за него?“, „Често ли се случва това?“ и пр.

 

И аз задавам този въпрос. Често ли се случват такива явления, каквито ние имахме щастието да наблюдаваме, и то две за една вечер. Разказвал съм за тях на мнозина познавачи на планината. Те на свой ред също ми разказваха за такива, на които са били свидетели. Но никой не е бил свидетел на такива, или поне близки до тях, и изказаха различни предположения за причините им — земен трус, магнитни бури и пр. Но тези предположения не обясняват всички страни на явлението.

 

След това още дълго време съм бил в Пирин през различни годишни времена и ето вече две години съм партизанин в него, видял съм много други и чудни, и красиви, и страхотни явления, но нито описаните, нито следващите са се повтаряли.

 

339

 

 

Пирин не случайно е избран за престол на славянския гръмотворец Перун. Бурите тук са често явление — и красиви, и страшни.

 

Един път от Василашка поляна наблюдавах нещо като бой между облаци, налитащи откъм Папазгьол, и други, идващи от север. Те ту се сблъскваха, ту се обхождаха или откъсваха встрани. Околността се тресеше от непрекъснати гръмотевици и ехото ги превръщаше в някакъв рокот от настигащи се мощни взривове. Една след друга светкавици по „Стражите“, „Газей“, „Василашка чука“ и по-надалече осветяваха околността, ослепяваха очите и сгъстяваха мрака. Това бяха чудни фойерверки. И отново облаците се разкъсаха, проблясваха звезди, настъпи тишина — като че нищо не е било.

 

Но най-силно, потресаващо впечатление ми направи следното явление. Много падащи светкавици по скалите непосредствено югозападно от Василашка поляна следваха една след друга. Те отскачаха от камък на камък и проточваха опашки като огнени змейове. Някои се показваха само като запетайки. Дали това бяха материални частици, нагрети от гръмотевичния удар и отскочили, или отражение на самия електрически заряд, не зная. Но като наблюдавах и си припомнях и други чудни и страхотни явления, помислих си: „Ето откъде са легендите. Тези явления са подхранвали фантазията на техните създатели.“

 

 

Да лежиш по гръб на терасите над хижа „Бъндерица“, да се вслушваш в тайнствения шепот на мурите и да се вглеждаш в залетите от лунна светлина бели скали и в плаващите разкъсани бели облаци; да се унесеш така, че да чувствуваш, че не облаците, а ти заедно с луната, скалите и мурите си се понесъл в някакъв шеметен полет;

 

да те завари утрото някъде на Харамийска поляна и да станеш свидетел на това, как всичко в природата се събужда към живот, как първите слънчеви лъчи погалват „Елтепе“ и как пламва в чудни краски цялата околност;

 

с фотоапарат в ръка да издебнеш и заснемеш див козел, който охотно се подлага на ласките на първите слънчеви лъчи някъде по пиринските зъбери;

 

да тръгнеш зиме по долината на река Демяница е накичените си със скреж като гирлянди смърчове, които се колебаят и от човешкия говор и отразяват слънчевия спектър с

 

340

 

 

клокочещите си в снежните дупки сини вирове, със залетите от слънце бели върхове в далечината;

 

да се спуснеш на ски от „Тодорин връх“ към „Василаки“, след като до насита си се нагледал на чудната панорама, която се открива от него — това удоволствие, тези красоти са недостъпни за онези, които гледат Пирин отдалече.

 

 

Мечти за бъдещето

 

Изглежда, че си имам склонност да мечтая. Но сега мислите ми станаха далеч по-палави, отколкото преди, и рядко се спирам на въпросите на настоящето. Те ту се връщат в миналото на нашия героичен край и то ми се вижда по-понятно и твърде романтично, ту отскачат напред, в бъдещето, което, уверен съм, ще бъде прекрасно. Опитвам се да ги задържа, да ги заставя да се поровят в проблемите, които поставя нашето сложно и не по-малко героично настояще, да си изясня поведението на някои другари и група хора, да си изясня задачите и перспективите за развитието на партизанското движение, на революцията. Това не мога да си представя, без едновременно да мисля за героичната Червена армия и нейните победи, без да свързвам с тях неминуемото разрастване на политическата и борческата активност на народа, неминуемото активизиране дори и на тези, които сега стигат до прозявки и онемяване, когато отидем в къщите им.

 

Но ние не сме историци, които да опишат тези събития. Не сме и безучастни наблюдатели. Ние сме партия, която се бори, която чрез своята организаторска работа, чрез своите политически и бойни акции разгръща тази активност, която ръководи борбите на народа, революционното движение.

 

А съвременността поставя пред нас много въпроси, които трябва да се решат правилно, за да се стимулира, а не да се затормозява изпълнението на задачите но политическото активизиране на народа и обединяването на всички честни хора, всички патриоти под ръководството на партията.

 

Това се налага, още повече че поради трудността в свързването с ръководствата ние сме принудени да решаваме сами. Но дори и да имахме подробни директиви, ние не можем,

 

341

 

 

без добре да помислим, правилно да изпълним изискванията на тези директиви. Марксизмът-ленинизмът ни учи, че явленията както в природата, така и в обществото трябва да се разглеждат не изолирано, а в тяхната взаимна връзка и обусловеност, т. е. нашите действия да разглеждаме и решаваме в зависимост от очакваните политически и военни резултати при дадена конкретно сложила се обстановка.

 

Например партизаните като войници в тила на врага са длъжни да разстройват неговия тил, да разрушават пътища и мостове, да хвърлят в пропастите влакове, да прекъсват телеграфни и телефонни линии, да разрушават електроцентрали, мини, предприятия, които работят за германците, да палят складове с продукция за тях, всячески да спъват производството. Тук не говоря за разузнаването и унищожаването на германските войскови поделения и имущество.

 

Но правилно ли ще бъде ние да хвърлим влака от гара Саранево за Банско или да разрушим някой мост или тунел, за да спрем за известно време движението по тази линия? Вярно е, че по тази линия се изнасят дървен материал и тютюн, голяма част от който отива направо за германците. По нея се снабдява и 39-и пехотен полк. Но главно по тази линия се извършва и снабдяването на непроизводителния разложки и неврокопски край с храни и други стоки. Затова от такова наше действие фашистката власт твърде малко ще пострада. Но като не даде на народа полагащите му се дажби захар, олио, брашно, ориз, сол и други стоки, ще спечели двойно. Хем няма да даде дажбите, хем ще хвърли вината за това на партизаните. А какво ще си помислят за нас обикновените хора, които ние се стремим да спечелим? „Какво пречи на партизаните тази линия? Ако искат да пречат на германците, да отидат да хвърлят друга линия, по която те се движат, а не да пречат на нас.“ Да не говорим за онези, на които е нужно само едно наше необмислено действие, за да ревнат срещу нас.

 

Или пък да вземем електростанцията над Банско. Тя дава осветление на Банско, Добринище, Разлог и Баня. Нея ние можем да спрем само с един по-голям чук, като изпотрошим машините и таблата и с малко количество взрив да разрушим тръбопровода от резервоара надолу. Но какво ще ни даде това? Нищо. Ако изключим амбалажните работилници, част от продукцията на които обслужва износа на България за Германия, тук няма нито едно предприятие, което работи за германците, та да спънем производството му, като

 

342

 

 

го лишим от електроенергия. А от друга страна, лишаваме цялото население от електрическо осветление. Тук хората някога са се осветявали главно с борина и малко време с газ, но сега са свикнали с електричеството и не един път ще ни прокълнат и ще кажат: „Защо направиха това? Какво им пречеше електростанцията? Само да тормозят хората.“

 

Затова ние трябва да търсим такива обекти на нашите действия, чрез които ще нанасяме голяма вреда на фашистката власт и специално на германците, а няма да се засягат интересите на народа, или ако те се засягат чувствително, това да може да се оправдае с необходимостта да се воюва срещу германците и да се апелира към населението да разбере това и съзнателно и то да понесе известни жертви в името на революцията.

 

Даже и тогава, когато спъваме производството, ние трябва да се съобразяваме с интересите на трудещите се. Голяма част от населението в нашия край изкарва прехраната си в горите като горски работници и в дървообработването. Ако ние изгоним всички горски работници и затрудним прехраната на семействата им, няма ли да се скараме с тях? Затова трябва да постъпваме по различни начини за спъване на производството и недаване дървен материал на фашистката държава и германците, като спъваме извозването на трупите от временните складове надолу чрез саботаж и недопускане да се строят пътища и пр. Понякога ще изгонваме горските работници особено в период на усилена селскостопанска работа, от което и те самите са заинтересовани. Ще изпъждаме мобилизираните (граждански) групи работници, като им даваме съответни бележки. Накрая ще прибягваме и до кибрита, но след като трудът на работниците е отчетен и заплатен, след като горските кооперации са получили или ще получат своето.

 

Можем ли ние например да разстрелваме някого? Безспорно можем. Какво може да ни попречи да разстреляме например който и да е от кметовете? Но ще има ли всякога такова наше действие положителен ефект, ще се посрещне ли добре от народа? Народът много добре посреща нашите действия като това, когато другарите Иван Тричков и Георги Йосифов Мадолев разстреляха предателите в кръчмата в с. Белица. Много добре се посрещна, когато ние унищожихме устроената ни от полицията засада в местността „Св. Никола“ и др. Безспорно ние ще разстрелваме и кметове, и други, но не само за да всяваме ужас. Това винаги трябва да се свързва със защитата, която ние сме длъжни да дадем на народа.

 

343

 

 

Заслужава да се позамислим и върху въпроса за по-активното участие на народа в борбата против фашизма.

 

Народът, трудещите се безспорно с цялата си душа са с нас. Това се вижда от случаите, когато отиваме при хората. Макар че се страхуват, те ни посрещат добре, подпомагат с каквото могат, споделят своята болка, своите трудности. Малки са изключенията, когато хората от народа се обявяват против нас. Не става дума за онези, които за 150 лева надница. или за награда, или за да запазят местенцето си, заедно е полицията ни преследват — това са лумпенизирани типове, измет, мършата на човешкото общество. Става дума за една съвсем малка част заблудени прости хора, които не разбират собствените си интереси.

 

От друга страна, в почти всички селища наши добри ятаци и помагачи станаха и някои заможни, даже богати, но честни безпартийни хора, които се ползуват с авторитет сред населението.

 

Това поставя пред нас два важни въпроса.

 

Първо, да преодолеем известната свитост в организационната работа на партията. Нужно е да се намерят и други форми на работата с народа от страна на легалните другари, за да го въвлекат по-активно в борбата. Нужно е и ние, партизаните, от една страна, да засилим акциите си в защита на народа, а също така повече да общуваме с трудещите се, да им разясняваме целите на нашата борба и линията на нашата партия и Отечествения фронт за спасяването на България от нова национална катастрофа, да ги ангажираме, макар и с малка, но пряка помощ на партизанското движение. Това повишава отговорността им и привързаността им към нас.

 

Второ, нашето движение печели все повече нови привърженици, между които и заможни и авторитетни безпартийни граждани, които не само ни симпатизират, но и активно ни подпомагат. Не е ли това осъществено на практика единство на всички хора, на всички патриоти в борбата против фашизма, в борбата за спасяване на родината? Но въпреки този факт ние не сме решили организационно въпроса за изграждането на Отечествения фронт в нашия край. Отечественият фронт у нас не може да се изгражда на базата на договарянето между ръководствата на бившите партии. Такива тук от 1923 година насам не са съществували. Това е една особеност за нашия край. Затова тези честни безпартийни граждани трябва да бъдат привлечени, да се изградят комитетите на Отечествения фронт и вече чрез тях да се ръководят борбите

 

344

 

 

на народа за осъществяване програмата на Отечествения фронт.

 

Има и редица други по-големи или по-малки въпроси, които чакат нашето решение. И както се вижда, настоящето не е така прозаично. Но може би принудителното бездействие, откъснатостта от пряката практическа работа са причина мислите ми в повечето случаи само да се плъзгат по тези въпроси, да отскачат като камък от езерна повърхност, да се ровят в бъдещето. Проявих по-голяма склонност да мечтая, отколкото да мисля за настоящето.

 

Но не е лошо и да се помечтае. Още повече че ние не сме като тези момичета, които мечтаят да дойде приказният принц. Ние мечтаем реалистично, разумно, като си служим с теорията и се опитваме да осветим това бъдеще, да си отговорим на въпросите, които ни вълнуват.

 

Какво все таки ще бъде това мечтано от най-светлите умове за човечеството бъдеще? Бъдеще, за което се борим и страдаме, за което десетки хиляди свидни синове и дъщери на нашия народ не пожалиха и живота си, за което в изстрадала Испания се събраха доблестните синове на народите от цял свят, за което гине в затворите и концентрационните лагери цветът на човечеството, за което чудесните съветски хора — червеноармейците гинат, но обезкървяват и гонят от своята страна фашисткия звяр. Фактът, че това бъдеще е толкова скъпо заплатено, сам по себе си говори, че то ще бъде прекрасно.

 

От теорията и от това, което е направено в Съветския съюз, ние знаем, че ще построим социалистическо общество, общество без класи, без експлоататори и експлоатирани, в което всеки ще работи според възможностите си и ще получава според труда си, а при комунизма —според нуждите си, а не според капиталите си.

 

При социализма, както е казано още в Комунистическия манифест, ще се отприщят производителните сили на обществото, ще се създадат гигантски производителни сили и съответно изобилие от материални блага. Ще изчезнат бедността, гладът и тревогата за утрешния ден.

 

Това ще стане по план, основан на научно предвиждане. Непрекъснато ще се изграждат различни заводи. Ще се разработят недрата, които крият неподозирани от нас досега богатства. Ще се построят мощни електроцентрали, които да дават енергия за заводите. Земята ще бъде колективизирана и ще се обработва културно, с трактори и други машини,

 

345

 

 

включително и самолети. Страната ще бъде опасана с далекопроводи, чудесни пътища и аеродруми, с напоителни канали. И колко бледа ще остане твърде засилената картина, нарисувана от Вазов в стихотворението му „Отечество“. Нашата страна ще стане китна и богата. Тя ще бъде един от бисерите на света.

 

В тези условия животът съвсем ще се измени. Ще се повиши не само възможността, но и необходимостта от повече знания и умение, от повече култура на всеки член на обществото. В борбата за построяването на това бъдеще, в борбата за изменение на природата, ще се изменя и сам човекът. Той ще става все по-умен, по-способен и по-културен, ще става по-добър и по-добър.

 

На базата на това развитие, на базата на изобилието от блага, на тази осигуреност ще изчезне уплахата у хората за утрешния ден. Ще останат без почва лакомията и егоизмът в грубия смисъл на думата — стремежът да натрупат за черни дни, да вземат повече. Ще изчезнат кражбата, лъжата, лицемерието, двуличието и завистта и всички тези опустошаващи душата на човека явления. Хората ще се обичат като братя.

 

Думата човек ще зазвучи наистина гордо. Той ще възпита в себе си високи нравствени добродетели. И най-важната черта в целия комплекс добродетели според мене ще бъде труд за другите, за обществото. В щастието на другите, за което човекът със своя неуморен труд е допринесъл, той ще изпита най-голямо удовлетворение, най-висше щастие.

 

Ще изчезне националната вражда. Нито Дунав, нито Родопите, Беласица или Странджа, нито даже Егея, а още по-малко Осогово и Огражден ще бъдат охранявани граници между народите. Съседните народи ще живеят в мир и ще си сътрудничат. Ще се осъществяват на дело думите на Гоце Делчев: „Аз разбирам света като поле за културно съревнование между народите.“ И аз, който не един път съм се изкачвал на „Елтепе“, за да видя Егейско море, виждал съм силуета на Олимп и Шар планина, свободно ще се изкача на тях, на трона на Зевс, ще се удивлявам на паметниците на древна Елада, ще се подлагам на ласките на водите на Егея и ще предложа на гръцките си другари нашата планинска прохлада, неземните красоти на Пирин — трона на славянския гръмотворец Перун.

 

Семейството ще бъде истинско семейство. То винаги ще се създава по любов, а не по сметка. Жената ще бъде равноправна

 

346

 

 

в труда и в обществения живот. Икономическата зависимост и принуда няма да съществуват и здравината на семейството ще се гради на взаимно разбирателство и уважение.

 

Всеки ще си избира другар или другарка по свой вкус, съгласно своите предпочитания. Аз например, макар и стар ерген, също имам свои предпочитания. Бъдещата ми другарка може да бъде черноока или руса, повече или по-малко красива, но непременно такава, която е взела участие в борбата. Тя сега може би пише позиви, плете пуловери за партизаните, стяга раница и пушка сама да стане партизанка или чезне във фашисткия затвор. Но тя ще бъде една от тях.

 

Имам си и своя, така да се каже, професионална мечта. Аз виждам в бъдещето водите на всички реки, вливащи се в Струма и Места, захванати от хидросъоръженията, започващи от Пиринските и Рилските езера, и впрегнати в система от електростанции, които дават осветление и промишлен ток не само за нашия край, но и за другаде. Улавяйки пролетните и дъждовните води, тези хидросъоръжения регулират течението на реките и предотвратяват наводненията. По такъв начин ще се оползотворят всички пустеещи досега земи около тези реки. През лятото по система от подземни и надземни канали събраната вода ще се отправя към всички по-значителни площи обработваема земя и ще ги превърне в цветущи градини.

 

За бъдещия човек това са може би примитивни мечти. Но аз мечтая след победата да посветя живота си на изпълнението на този проект, на това грандиозно дело. И ако това се осъществи, друга награда не ми трябва.

 

Но не е ли това егоизъм? Мечтая аз да осъществя това дело, аз да изпитам радостта от това, че съм дал на хората нещо. Ами другите? Ако и те мечтаят не просто да участвуват, а да застанат на моето място?

 

Значи, новите условия могат да породят нов егоизъм, нова лакомия — всеки да даде повече на другите, на обществото и с това да получи по-пълно удовлетворение, да изживее по-голямо щастие.

 

Но нека! Такъв егоизъм, който създава блага за обществото, надявам се, няма да бъде лош.

 

Борейки се за победата на социалистическата революция, за това бъдеще и готвейки се за него, макар и в мечтите си, аз вече изживявам това щастие.

 

347

 

 

Майки

 

Минали бяха само няколко дни, откакто бях настанен на скалата. Една сутрин усетих някакъв шум в падината под мене. По инстинкт се хванах за пушката, заоглеждах внимателно наоколо и видях, че на една от пролуките на отсрещния скален гребен, който опасваше падинката, на около двадесет метра от мене, се показа сърна. Тя стоеше изправена и с големите си изплашени очи гледаше право в мене.

 

Без да помръдна, и аз гледах в нея. Помислих си, че тя само е усетила нещо по миризмата, но навярно не. ме е видяла и не е разбрала, че е човек.

 

Сърната стоя като вцепенена около половин минута. След това бързо се скри зад хребетчето и по шума на стъпките ѝ разбрах, че отиде надясно, нагоре. Но още не бях успял да се помръдна, след около десетина секунди тя отново се показа на друга пролука и пак гледаше в мене.

 

„Какво е това? — съобразявах аз, още когато я видях за първи път. — Защо сърната прави така?“ Но повторното ѝ появяване ме накара да си припомня един разказ от руската читанка и веднага си рекох: „Тя навярно има наблизо малко.“

 

Поогледах падината. И наистина. В долния край на падината, на около 25—30 метра от мене, едно съвсем малко сърненце протягаше шия и несръчно се опитваше да си откъсне листенце. Крачетата му бяха тънички и неустойчиви. Телцето му също беше тъничко и изпъстрено с жълти петна. То изглеждаше като набучено на клечки. Разкривявайки и подгъвайки крачетата си, то бавно заслиза надолу.

 

„Значи, затова майката отвлича вниманието ми в друга посока и не се бои, че самата тя ще стане жертва“ — заключих аз и продължих да гледам, без да се помръдна, за да не подплаша сърненцето. Впрочем, то едва ли още можеше да се плаши.

 

След малко чух как сърната се спусна зад хребетчето. В долния край на скалите тя отново се показа, посрещна и изведе рожбата си.

 

 

На върха на една кичеста елха недалече от скалата орлица беше свила гнездо и излюпила орлета.

 

Нейното съседство беше добре дошло за мене, тъй като

 

348

 

 

миризмата от раните ми и от леговището ми не бе единствената. Орлицата храни орлетата с месо, остатъците от което бързо се вмирисват. Пък и самите орлета са наблъскани в гнездото едно в друго и докато са голи, се спарват и миришат отвратително. Така че и да минеше опитен и с развито обоняние човек, дори и да водеше куче, което когато надуши миризма от човек, подига нос, нямаше да му направи впечатление.

 

Всички от Проювата къща знаеха тези орлета и искаха да ги унищожат, защото те ще им грабнат кокошките. И момчетата Апостол и Васил се бяха опитвали да направят това. Но те се бояха, защото щом се докоснеха до дървото, на което беше гнездото, орлицата като самолет пикираше и връхлиташе върху нападателите.

 

Допускайки, че орлицата ги е видяла, защото е била наблизо, момчетата решили да я издебнат, когато отлети далеч, и да се качат и унищожат орлетата. За да наблюдават и съобщават накъде е отлетяла тя, те се разставили така: Апостол останал долу, но откъм гостунската страна, та хем да е близо до орлетата, хем да може да наблюдава и приема сигналите. Васил се изкачил на отсрещната височина, а братовчед им — някъде по-нагоре.

 

Орлицата излетяла, покръжила малко над Матандере и поела нагоре, чак към Могилата — на повече от два километра от гнездото. Момчетата съобщили това на Апостол. Той бързо отишъл към дървото. Но щом се покатерил на него, тя веднага долетяла. Какъв усет имаше тази орлица или пък и през клоните виждаше толкова отдалеч, та само щом се опряха на това дърво, веднага долиташе, готова да се бие.

 

Това наложи момчетата да използуват ловната пушка на брат им Михалко. Дразнейки я с допиране и покатерване по дървото, те я заставили да обикаля, без да се пази, и я убили. Чак тогава станало възможно да бъдат взети и унищожени орлетата.

 

Тези случаи ме трогнаха. Прехвърлих в паметта си многото случаи, когато майка ми, без да жали себе си, е защитавала нас, и още повече почнах да уважавам майките.

 

349

 

 

 

95. Отново на крака

 

Раните ми бързо заздравяха. Заздравя и костта. Желанието ми по-скоро да стана на крака ме подтикваше отначало да свивам и разпускам крака, а след това да се изправям и да стъпвам на него. За целта от една млада суха белаковичка си направих чудесна и лека патерица.

 

Към края на юли един път, подпирайки се на патерицата и пушката, излязох по цепнатината на скалата отгоре. Това беше най-равното място — гола площадка около двайсет квадратни метра. Започнах да се упражнявам да ходя с патерица, като същевременно леко се опирах и на счупения крак. За да изпробвам здравината на крака и устойчивостта си, заставах на място и дигах патерицата нагоре. С всяко следващо движение увереността ми растеше.

 

Михалко, който идвал да ми донесе вечеря, ме забелязал, когато съм излизал отгоре, но се спотаил да види какво ще правя. Той решил да изчака сам да се върна в леглото. След това дойде и с грейнало от радост лице ми разказа как ме е наблюдавал и как съм изглеждал. Добрият ми приятел Михалко се радваше заедно с мене.

 

* * *

 

На другия ден сутринта си дойде Димитър Зотев. Заедно с него вече излизах и по-далеч и полека-лека започнах да ходя, макар и бавно, но по-уверено и по стръмните пътеки. Затова решихме да свършим една полезна работа — да отидем в мандрата на Димитър Пепелянков от с. Гостун, та хем да се запасим с малко храна и да не сме вече само на гърба на семейството на бай Никола, хем да спасим на хората маслото, което им е определено като наряд.

 

В този край селяните, които имаха малко овце, ги даваха на друг овчар да ги пасе. Той получаваше за това заплата. Но овчарят беше задължен да даде на собствениците им по едно ведро мляко или съответствуващо на него количество млечни продукти за всяка дойна овца. В периода, когато се доят овцете, едно голямо стадо или няколко по-малки се събират и образуват мандра. Разбира се, това съвсем не отговаря на понятието мандра, където се прави голямо количество кашкавал и сирене. Тук се правеше само масло,

 

350

 

 

извара и рядко сирене, или бито сирене, и по ред продукцията се даваше на собствениците на овцете по определените норми.

 

В мандрата имаше много хора от село Гостун — мъже, жени и деца, дошли да получат полагащите им се млечни продукти. За да не ме видят с патерица, аз я скрих в гората и бавно и внимателно се приближих, подпирайки се от време на време на пушката.

 

Въпреки че за пръв път отивахме така официално при гостунци, хората ни посрещнаха добре и спокойно. Обясних им накратко целите на нашата борба, смисъла на указанията на партията и Отечествения фронт — „нито зърно храни, нито грам вълна, мляко и пр. на фашистката власт, на германците!“ — и ги подканих да не изпълняват определените им наряди жито, мляко, масло, добитък за месо, да крият всичко за себе си и за своите деца, да не откарват доброволно определените им наряди продукти и добитък, да казват: „Страх ни е да дадем, защото ще ни изтрепят партизаните. Елате сами да вземете.“ А ние пък ще се разправяме с тези, които вземат насила от населението.

 

За да не разберат децата и да се изпуснат някъде, обявих, че ние вземаме цялата продукция на мандрата. Дадох и бележка на Димитър Пепелянков, в която написах количеството, съответствуващо на определения наряд на всички овце. А всъщност взехме по два килограма нетопено масло и извара.

 

Разбирайки, че това се прави в техен интерес, хората още там изказаха одобрението си, нагостиха ни добре и ни дадоха хляба, който носеха за себе си.

 

Синът на Димитър Пепелянков — Борис, около десетгодишно момченце, не сваляше очи от нас. Когато ни поканиха да ядем, то забеляза, че аз несръчно свивам крака си, и веднага донесе и ми подложи един голям бъкел за вода да седна. Взех детето при себе си. То полипа пушката, паласките и пистолета и беше много щастливо.

 

Разделихме се радушно с всички и особено с бай Димитър и Борис, които бяхме спечелили не само като приятели, но и като ятаци.

 

На другия ден Димитър Пепелянков вместо масло и сирене представил на фашистката власт нашата бележка, че сме взели цялата продукция и той няма какво да даде на хората, за да изпълнят определените им наряди.

 

На другия ден по пътеката от „Вищерица“ на нас се натъкна Петър Боков от Чепино, който беше служител (домакин)

 

351

 

 

в кооперативното дървообработващо предприятие. Бях слушал за него, че е добър наш другар, но още не бях го виждал. Поисках му да ни донесе хляб и пастърма. Той донесе не само това, но и други неща. Така ние се запасихме с храна за пет-шест дни.

 

Реших отново да изпратя Димитър Зотев към Белица да търси връзка с отряда. Дадох му по-голямата част от храните и му казах, че може да се бави колкото е необходимо, но на всяка цена да намери връзка. Договорихме се и къде да се чакаме.

 

 

96. Изгонване на смоларите

 

Васил Грамбелов ми каза, че в един горски участък наблизо помаци и работници от другаде, добиват смола, като похабяват чудесни още млади белаковици. Решихме да отидем и да ги изгоним.

 

Още щом стигнахме в долния край на участъка, почнах да се възмущавам. Гората общо беше израснала високо и понеже е била гъста, дърветата имаха клони само на върха. Средната им дебелина беше около 30—40 см в диаметър и всички бяха нарязани от две страни с наклонени улейчета, за да се стича по тях смола в специални глинени саксийки.

 

— Гледай какви белаковици! Като невести — не можейки да измисля друго по-хубаво сравнение, обръщах вниманието на Грамбелов. — Как не им е жал да ги осакатяват. Та те именно сега дават най-голям приръст.

 

— Ама сега дават и най-много смола. След това ще ги нарежат и от другите две страни, ще вземат смолата и ще ги отсекат. Това място ще стане като турска глава [1], всичко ще се изсече — рече той.

 

Продължавайки бавно нагоре, ние говорехме за това варварско изсичане на горите, че няма да остане дърво да се подслоним под него от дъжд и пр.

 

След малко видяхме смоларите и по един скрит подстъп ги доближихме. Грамбелов се закри зад едни дървета, а аз отидох при тях. Обясних им, че смолата отива за Германия

 

 

1. Турска глава — стригана с машинка отгоре.

 

352

 

 

и със своя труд те помагат на хитлеристите да водят войната против Съветския съюз, че всички са длъжни да понесат известни жертви в борбата против фашистката власт. Те се съгласиха да напуснат работата. Дадох им бележка, че партизаните са ги изгонили, с която да се оправдаят.

 

Те ми казаха къде е събрана приетата им вече смола и си отидоха. Ние с Грамбелов отидохме при смолата, поразхвърлихме я и я изгорихме.

 

Вечерта Грамбелов си замина за Елешница.

 

 

97. Нов верен другар

 

Още рано на другия ден излязох чак до билото, където някога са били гостунските ниви. Пресякох пътеката за Вищерица и повървях още малко по безлюдното било, което на отделни петна беше обрасло с гъста като лен белакова гора. Тъй като пътеката беше още близко, вървях все покрай голямата гора и наблюдавах внимателно.

 

И както вървях, видях едно ловно куче. То стоеше на края на голямата гора, от другата страна на изоставените ниви, и гледаше към мене. Помислих си, че такова куче ще ми е нужно за маскировка, защото още се движа повечето денем и по път. Ако водя със себе си куче и някой ме види отдалеч, мога да се скрия в гората, за да избягна срещата с него, и това няма да буди подозрение. Ще помислят, че съм ловец-бракониер и затова се крия. Едва ли някой ще се сети, че така може да се движи партизанин.

 

След като понаблюдавах известно време и се убедих, че наоколо няма хора, реших да хвана кучето и да го отведа със себе си. Използувайки умението си да се отнасям добре с кучетата, аз го приласках. То доверчиво ми се подчини и даде да го вържа с каиша си, а след това тръгна, без да се дърпа. Отведох го на скалата.

 

Обяда разделих с новия си другар. Учуди ме фактът, че то яде нито лакомо, нито много. Значи, не беше гладно и не от глад ми се беше подчинило. Погалих гологлавата и уверен, че няма да избяга, го отвързах. То тръгна по цепнатината, излезе нагоре и не се върна.

 

353

 

 

Надвечер излязох отгоре да изчакам Михалко, който по това време идваше с вечерята. Но след като се поразкърших и поразтъпках, видях в самото начало на падинката десетина зрели ягоди. Спуснах се да ги откъсна.

 

— Хрррр — чух кучешко ръмжене и повдигнах глава.

 

На десетина крачки над мене в гъстите стебла от червени боровинки лежеше кучето и гледаше ту в мене, ту надолу по билото. Излязох един метър на но-високо и видях, че отдолу идваше Михалко. Кучето сложи глава върху предните си лапи и отново се сля със земята.

 

Без да отиваме към моето легло, с Михалко си споделихме наученото. Похвалих му се с успехите в ходенето и с новия си другар, като му казах с каква цел съм взел това куче и че то веднага е свикнало с мене и както вижда, не е вързано и не само че не избяга, но вече ме пази и дори ме предупреди за неговото идване.

 

— Кой знае какъв ли коматар е — със смях рече Михалко и съвсем снизходително се отнесе към моето хрумване.

 

Когато Михалко си тръгваше, казах му, че утре ще изкарам деня при чешмичката срещу гатера. „Искам да погледам, да послушам хората, да почувствувам настроението им“ — рекох аз и го помолих да провери дали Васил Грамбелов си е дошъл и да му каже да дойде при мене. Ако пък се върне утре, да дойде при чешмичката.

 

След като Михалко си отиде, повиках кучето, дадох му хляб и сам вечерях. Поседях отгоре още малко. След това погалих кучето по главата и тръгнах към леглото си. То дойде с мене, така да се каже, изпрати ме и веднага отново се върна на поста си.

 

На разсъмване на другия ден се замаскирах сред младия подраст на около двадесет метра от чешмичката. Кучето заобиколи наоколо, избра си място на десетина метра от мене, над пътечката, която идваше към чешмичката.

 

Долу хората се движеха, подвикваха си и даже някои запяваха така, както и преди. Като че ли нищо особено не ставаше по света и около тях, нищо не достигаше до тях. Мнозина от тези хора ми бяха познати. Те не бяха лоши и ако се срещнех с тях, нямаше да бягат от мене.

 

По едно време отдолу се показа човек. Той явно идеше да си налее вода. Мина ми през ума да проследя поведението на кучето. Погледнах и към човека, и към кучето. То лежеше с глава върху предните си лапи, натегнато като струна и гледаше непрекъснато в него, но не помръдна, докато той наля

 

354

 

 

вода и си отиде. Показа се втори човек. Сега пък се престорих, че не го виждам. Веднага щом той стъпи на пътечката и стана ясно, че ще дойде към нас, кучето сдържано изръмжа. Подигнах глава и погледнах към човека. То веднага стихна, остана като заковано и не го изпускаше от погледа си.

 

След малко се чу гласът на В. Грамбелов. Той отговаряше на някого, че му се припило от тази вода и рекъл да дойде да си налее. Реших да изпитам докрай кучето, което ме учудваше не само с това, че не допускаше някой незабелязано да се приближи до мене, но и с това, че като че ли разбираше, че не бива с лая си да ме издаде. Затова реших да се правя, че съм заспал.

 

— Хррр — предупреди кучето, още щом Грамбелов стъпи на пътечката. Но аз се правех, че нс виждам и не чувам, като същевременно наблюдавах кучето.

 

— Хррр. . . Хррр — нервничеше то, но аз пак „не виждах“.

 

— Хррр. . . Хррр. . . Хррр. . . — цялото настръхнало, готово да скочи, едва се сдържаше да не лавне то и буквално се тресеше от напрежение.

 

„Стига“— рекох си аз и погледнах. То отново се закова и не помръдна, даже когато Грамбелов се отзова на повикването ми и дойде при мене. То само го гледаше и беше готово по мой знак да скочи.

 

С Грамбелов разговаряхме около двадесет минути, но той нито видя кучето, нито беше чул ръмженето му. Значи, то издържа изпита си не само като предан, но и като умен другар.

 

 

98. Отново тревоги

 

За провала в рейсовата организация в Банско и за станалите арести сведенията ми бяха оскъдни. Наскоро другарите ми намекнаха, че има вероятност да е провален и брат ми Христо и сега неговата съдба ме тревожеше. През есента на 1942 година той завърши гимназия и преждевременно го повикаха войник в 39-и пехотен полк в Неврокоп. Пред мене и пред Рачев той просто се разплака и молеше да го вземем с нас. Ние обаче не се съгласихме и го изпратихме със задача

 

355

 

 

да работи сред войниците и да създаде войнишки комитет в полка. А сега? Явно е, че е в опасност и трябва да му помогна. Затова изпратих В. Грамбелов в Банско чрез дядо Лазар да научи нещо за положението на брат ми и отново да потърси връзка с отряда.

 

Той изпълнил поставената му задача, но дядо Лазар му беше казал, че отрядът не сее мяркал към Банско и засега връзка няма. А за брат ми казал, че си е бил в отпуск и че също е търсил отряда, но къде е сега, не знаел. Съобщил и това, че около домовете на нашите другари и ятаци често имало засади.

 

Това ме разтревожи още повече и реших, че трябва час по-скоро да отида в Банско. И понеже Митрето (Дим. Зотев) още не беше се върнал, тръгнах сам. Поръчах на Грамбелов да съобщят на Пенко Тихов, който работеше в Банско, след два дни вечерта да се разхожда по шосето за Добринище и да влезе в параклиса „Св. Петър“, където трябваше да се срещнем. Дадох и съответни пароли.

 

Още същата вечер бай Никола Проюв ме качи на коня и ме изкара до превала „Капията“, за да не се изморя много отведнъж. Така вече окончателно напуснах „болницата“ и тръгнах да ходя по селата. Това беше към 12—13 август.

 

Първата нощ изминах леко пътя от Капията до местността „Юваница“ — около два км. Тук преденувах и се срещнах с Петър Матев, който нарочно беше тръгнал за дървообработващото предприятие на кооперацията в Матандере. С него се договорихме за по-нататъшната му работа и създаването чрез магазина на известни запаси за нас от храни, гуменици и пр.

 

Вечерта слязох в селото и се срещнах с лесничея Кирил Попов до самото лесничейство. Наред с останалите въпроси с него обсъдихме как да не допуснем да се извози дървеният материал, който е складиран на временните складове. Той доложи, че е изпълнил по-раншното си обещание и е разходвал всички средства за разширяване и подобряване на пътя от Елешница до Баните, за да не могат да работят другите пътища до временните складове.

 

След това се срещнах с Костадин Бандев. Той ми каза, че Димитър Зотев се е обаждал в махала Краище в къщата на Георги Неделчев и че се очаква всеки момент да дойде. Разказа ми също как едно магаре в гробищата в с. Белица попаднало на засада. Полицаите открили огън с автомати,

 

356

 

 

пушки и го убили. Той ми предаде и бръснарските принадлежности, които му бях поръчал да купи.

 

С надежда, че може да дойде Димитър Зотев и да го взема със себе си, останах да денувам в младата горичка на стръмния бряг на Несврътинско дере, точно срещу лесничейството.

 

През деня малки деца, тръгнали да берат цветя, дойдоха право към мене. Покрих се с платнището, за да не ме видят в този вид — дрипав и необръснат. Но те се изплашиха и побягнаха. Исках да ги успокоя, приседнах и се обадих: „Не бойте се, деца!“ Но едно от тях, като се обърна и видя брадатото ми лице, изплаши се още повече, изписка и избяга. Обадиха се с успокоителни възгласи и хората от двора на лесничейството. Повече не биваше да оставам тук. Затова пропълзях около 20—30 метра до една падинка, слязох във водата на Несврътинско дере и тръгнах по него. Преди да напусна дерето, се обръснах, та ако някой ме видеше, в никакъв случай да не приличам на този брадат чичко, когото са видели децата, и поех по пътеката към Краище.

 

 

Преходът до Банско около 15 км за една нощ ми се видя твърде голям. Беше почти съмнало, когато навлязох в полето. А трябваше да бъда колкото се може по-близо, за да отида своевременно на определената от мене среща. Затова повървях още малко през царевицата и легнах да почивам.

 

Вечерта беше светла. Внимателно се придвижих към шосето. Точно срещу параклиса „Св. Петър“, на грамадата, която ограждаше нивата отгоре, имаше голям шипков храст. Седнах в сянката на шипката и зачаках.

 

Но беда. В параклиса влязоха двама млади. Те явно бяха влюбени и не бързаха да излязат.

 

В това време Пенко Тихов два пъти премина по шосето напред и назад и нарочно говореше с другаря си високо, за да го чуя и му се обадя. Но аз не можех да се изместя от сянката, защото влюбените бяха на пет крачки от мене и щяха да ме видят. А полицейският час не позволи на П. Тихов да се разхожда повече по шосето. Наложи се сам да вляза в някой от ятаците. Реших да отида у дядо Ланко. Затова скрих пушката и патерицата в царевицата, а раницата окачих на една слива, за да не би някое куче да я разкъса и да ми изяде храната.

 

Пресякох шосето и по средата на нивите и ливадите съвсем

 

357

 

 

внимателно стигнах на около 20 метра от ъгъла на градината на дядо Коце Петелов, където често е имало засада.

 

В продължение на около 15 минути стоях неподвижен, оглеждах сей се ослушвах и след като се убедих, че тук няма засада, внимателно се прекачих през оградата.

 

Но изведнъж откъм ореха в дъното на градината чух шум, подобен на този, когато се разместват седнали хора. Инстинктивно залегнах. Ясно беше, че там има засада. Това беше най-удобното масто за преминаване в дядо Ланковата градина и от север, и от изток, откъдето идвах аз.

 

В дясната си ръка държех граната, като със зъби моментално измъкнах халката с предпазителя, а в лявата — пистолета. Разположението на засадата беше такова, че можех да ги унищожа само с една граната. И ако това беше другаде, не бих се поколебал нито секунда. Но тук щях да поставя под удар най-малко две яташки семейства — на дядо Ланко и на дядо Коце, защото щеше да е ясно къде съм отивал.

 

Градината представляваше триъгълник с дължина не повече от 30 метра. От южната страна тя беше заградена с постройки; от север и североизток — с каменна грамада и на нея висока ограда от хоризонтално сложени дъски; от запад — с висока ограда от широки изправени дъски. Източната половина беше посадена с пипер, праз, зеле и други зеленчуци, а западната част — с фасул на пръти.

 

Още през пролетта, оценявайки, че ако някога се усъмнят в дядо Ланко и поставят засада, тя ще бъде именно под ореха, предварително бях изкъртил и закрепил две дъски на различни места от оградата на дядо Ланко и бях разчистил около тях, та да може безшумно да се минава оттам.

 

Целият превърнал се в слух, стремейки се дори с дишането си да не предизвикам шум, трескаво съобразявах какво да правя. Връщането назад и прекачването отново през оградата беше невъзможно или най-малкото крайно рисковано. Мълчах. Мълчеше и засадата.

 

По едно време някой от засадата проговори по бански „Това требува да беше котка“ и отново се размърдаха. „Време е — помислих си аз, — ясно е, че не са ме видели, а само са чули как съм драснал по дъската или съм шумнал, слизайки от оградата в буренака. Вниманието им намаля. Пък и сега не те мене, а аз тях зная и виждам и мога да ги изненадам.“ Реших: без да ги изпускам от погледа си, да пропълзя по южния край на градината, в сянката на сградите и

 

358

 

 

заобикаляйки ги на 20—25 метра, да мина през извадената дъска на оградата.

 

Готов всеки миг да ги унищожа при нужда, започнах да препълзявам. Отначало между нас беше само пипер, над който, макар и маскирани в края на фасула, се виждаха силуетите на двама седнали мъже. По това, как се обръщаха да си шепнат, се чувствуваше, че до тях има и трети човек. Не снемайки очи от тях когато се помръдваха, аз се привлачвах половин метър напред и отново се заковавах. Започнеха ли да си шепнат, пак се плъзгах напред и щом разберях, че ще спрат, отново застивах, в каквото и положение да се намирах. Така малко по малко стигнах до фасула и вече полуизправен, по-лесно се придвижих и през откованата дъска, а после през градината па дядо Ланко се озовах в неговия обор. Там отново поставих предпазителя на гранатата, прибрах я в калъфчето и излязох на двора.

 

Дядо Ланко, който случайно беше на двора, ме погледна изплашено и рече:

 

— Лееле. Ка си минал бе, като под Глуовия орех всякога има засада!

 

— Каква засада? Няма засада — за да не го изплаша, скрих аз.

 

— Ти точно откъде мина?

 

— Под ореха.

 

— Ама как, как бе да няма засада, като всяка вечер са там?

 

— Е нямаше. Иначе щях да ги видя.

 

— Трябва още да не са отишли, а там всяка вечер има засада — гласно разсъждаваше той.

 

Дядо Ланко ме информира подробно за положението в Банско. Каза ми, че брат ми Христо си бил в отпуск. Положението му в казармата било тежко. По всичко изглеждало, че знаят за работата му с младежите в Банско, но го държали, може би за да направят и други разкрития. Често го провокирали. През време на занятия един път му дали да носи торба с патрони, навярно за да го измамят да побегне с тях или си открадне, като същевременно взели мерки да го хванат. Изпращали му разни мекерета да го подвеждат и пр. Той усилено търсил връзка с отряда и молел за разрешение да избяга. „Те са ме пратили. Те са ми поставили задачи. Те трябва да ми разрешат. Без тяхно разрешение не може“ — говорел той и гризел ноктите си от притеснение. Около една

 

359

 

 

седмица спал у дядо Ланко и чакал връзка с нас и преди няколко дни си заминал в полка.

 

— Как не съм знаел да дойда една седмица по-рано или да изпратя човек! — тюхках се аз.

 

С дядо Ланко се договорихме синът му Владо, който беше ученик в Неврокоп, да отиде още отсега уж да си търси квартира. Там да се срещне с брат ми и да му каже, първо, че му се разрешава, и, второ, при нужда и възможност да отиде при дядо Ланко, а той да намери начин да го укрива, докато ние дойдем.

 

Бързах да се върна. Зрееше у мене и друг план — да използувам и другарите от Елешница, да изпратя някои от тях за брат ми чак в Неврокоп.

 

Поръчах на дядо Ланко да каже на дядо Лазар Смедарчин да направи всичко, но да ме свърже в най-скоро време с отряда и си тръгнах.

 

— Няма да излизаш през градината — предупреди дядо Ланко.

 

— Добре. Ще изляза по улицата — съгласих се аз.

 

В този момент по улицата минаваше двойка от мобилизирани местни въоръжени хора. Те отминаха надолу и когато се закриха, свих по улицата вляво и през дворове и градини излязох извън града. Взех си раницата, пушката и патерицата и тъй като нощта преваляше, забързах към Елешница.

 

 

99. Среща с чепинци

 

— Добре, че дойде. Иначе утре аз щях да дойда да те търся в Банско — заговори В. Грамбелов още с влизането ми у тях. — В Матандере са дошли другари от Баташкия отряд и искат да се срещнат с тебе.

 

Зарадвах се много и му казах, че щом се стъмни, ще тръгна и други ден сутринта съм там. Уточнихме се кога и той да дойде в Матандере и как да се срещнем. Казах му също да извика Костадин Бандев да се видим и да заредят раницата ми с хляб и сланина,за да мога да нахраня другарите.

 

360

 

 

Бандев ми каза, че Митрето не се е обаждал в Елешница, навярно е отишъл направо горе и ще ме чака на уговореното място.

 

Споделих и с Бандев тревогата си за брата. Двамата обмислихме кой от нашите другари може най-невинно да отиде в полка да съобщи на брата да избяга и го доведе при нас.

 

— Издири на всяка цена такъв другар и веднага го доведи при мене — настоях аз.

 

Понеже бях много уморен, легнах и спах до вечерта. А след това с възстановени сили за една нощ спокойно пристигнах в Матандере, като по пътя вече строших и хвърлих и патерицата. Още преди да съмне, отидох при Михалко, който ми каза кои са дошли и къде ще ме чакат. След това отидох на уреченото място за среща с Митрето. Той беше там. Вече по светло с него тръгнахме през гората към мястото за среща с другарите.

 

В гората на 200—300 метра от Проювите къщи ни чакаха трима души. По усмивката му още отдалеч познах Манол Велев от с. Скребатно, Неврокопско. С него ние бяхме съученици в педагогическото училище в Неврокоп. Той беше един клас след мене, но беше в групата прогресивни ученици и се знаехме добре. Нисък, набит, той като че ли не беше почувствувал още глада и трудностите на партизанския живот и пращеше от сила. Беше въоръжен с германски автомат и той така му прилягаше, като че ли се»беше родил с него.

 

Другият беше Георги Дерлоков от с. Елешница. Той се беше изселил в Чепино, но понякога идвал в Елешница и наистина го бях виждал, но не знаех кой е.

 

Третият беше Атанас Семерджиев (Цветан) от Чепино. Той беше станал партизанин като ученик и едва ли имаше 19—20 години. Висок и много слаб, той ме накара да си спомня една пиеска, гледана още в детство — „Коларят на смъртта“— и го свързах с този образ. „Какво са направили гладът и несгодите с този млад момък, така са го изпили, че изглежда не само слаб, но и страшен“ — помислих с тревога за него аз. Но макар и дълбоко хлътнали в добре очертаните кухини, очите му излъчваха бодрост и увереност. По всичко личеше, че беше умен, добър, енергичен и смел момък. Това ми впечатление при следващите разговори все повече и повече се утвърждаваше. Нищо не убягна от зоркия му поглед. По всички въпроси, по които разговаряхме, той имаше свое, и то добре обосновано мнение. И въпреки че беше единственият

 

361

 

 

съвсем непознат за мене другар и с голяма разлика в годините, стана ми най-симпатичен.

 

Ясно беше, че другарите бяха гладували много, и първото задължение, което почувствувах като хазаин, беше да направя всичко тези другари да се посъвземат. В същото време помислих, че може да им стане лошо, ако се наядат на един път, затова реших поне първия ден да ги храня всеки два часа, но по малко. Извадих от раницата един домашен ръжен хляб и сланина и всекиму отрязах по едно парче по около 100—150 грама хляб и 50—60 грама сланина. След два часа дойде време за обяд и повторих същото. След други два часа отново почнах да режа и прегладнелите другари с готовност се отзоваха на поканата. Даже Атанас Семерджиев с радост каза на Манол: „Зер пак ще ядем!“

 

С тези другари бяхме заедно всичко три дни. Те ни информираха за действията на партизанския отряд „Антон Иванов“, особено за голямата му акция в Кьошковете, за създаването на партизанския отряд „Чепинец“, който се отделил от „Антон Иванов“, че те са от „Чепинец“, че са водили престрелка на Картала, където попаднали в засада, и пр.

 

Манол Велев, Атанас Семерджиев и аз обмислихме възможността за организиране на съвместни и съгласувани акции на нашите отряди, за оказване помощ един на друг и организирахме връзка в Матандере чрез Кръстю Грамбелов (братов син на В. Грамбелов), който си беше постоянно там, с нашия отряд и в Побит камък чрез др. Крачун с „Чепинец“.

 

* * *

 

Вечерта на втория ден слязохме по-ниско в гората и в едно деренце напалихме огън. Тук Михалко Проюв ни направи качамак в котел, от който можеха да се нахранят 10—12 души трупчии, разбира се, при нормални условия, когато не са гладували. Той вложи цялото си майсторство и след като го разбърка добре, добави една паница нетопено овче масло и отново продължи да го бърка, като същевременно го печеше на жаравата.

 

Въпреки че качамакът беше много вкусен, четиримата — Михалко, Манол, Митрето и аз — ядохме, докато остана половината, и спряхме. Но прегладнелите Атанас Семерджиев и Георги Дерлоков със завиден апетит доядоха останалото

 

362

 

 

и не преставаха да се възхищават от майсторството на Михал: „Бе, ама качамак“, „Бре, ма си у годихме, ма се наядохме.“

 

След малко Дерлоков се отдалечи на около 10—15 крачки по затревения вече път и тъкмо рече да се отклони, в краката му изквича настъпеното от него куче.

 

— Не го удряй. Това е моето куче — извиках аз, като видях, че той дигна нещо. Отидох, погладих кучето по главата и го доведох при огъня.

 

Горкото. То беше толкова прегладняло, че едва се държеше на краката си. Когато започнах да ходя по-добре и трябваше да отивам към Елешница и Банско, реших, че не мога да го водя навсякъде с мене и то ще гладува. Затова поръчах на В. Грамбелов за си го отведе във Вищерица, за да си намери стопанина. Но то се върнало отново по местата, където съм бил с него, и ме е чакало и гладувало цяла седмица. И тази вечер, без да дойде при нас, дори и когато ядяхме, то незабелязано легнало край пътя — единственото място, откъдето можеха да дойдат хора при нас, — за да ни пази.

 

Тъй като от качамака не беше останало ни троха, изпратих Михалко да вземе още брашно, за да направим вечеря и на кучето. Налях вода в котела и го поставих да се сгрее, разрих и разпалих огъня и докато дойде Михалко, разказах на другарите за предаността и изключителните качества на това куче, което ми служи около десетина дни.

 

На другия ден отново поръчах на Васил Грамбелов да го отведе във Вищерица, да го върже някъде близо около столовата на работниците, та който си го познае, да си го вземе.

 

Впоследствие се оказа, че то не било оттам и никой не си го познал. Затова го взел лесничеят. То и при него проявило тези си качества.

 

 

100. Извеждане на брат ми от казармата

 

Манол Велев искаше да отиде в Скребатно, за да види родителите и братята си. Насърчих го да замине, за да мога да отида и аз с него и оттам чрез неврокопските другари да организирам бягството на брат си от казармата.

 

363

 

 

За целта Манол чрез В. Грамбелов се срещна със своя близък (братовчед или племенник) Борис Бараков. Дотогава той работеше на парната машина на гатера в Матандере, а сега се местеше във Вищерица.

 

Борис Бараков беше млад, нисък и набит здравеняк, би казал човек, че и от куршум няма да падне. Стойката и походката му издаваха високото му самочувствие. Чрез него Манол.се информира за близките си и го изпрати напред да ги предупреди.

 

На 23 август вечерта двамата с Манол Велев заминахме към с. Скребатно. В местността „Ондевица“, високо в Родопите, те имаха имот и малка колибка и цялото му семейство, включително и братята му, бяха там. Всички, особено братята му, много се зарадваха, че виждат Манол. Радваха се и на мене, че съм се измъкнал от ръцете на полицията и вече съм здрав.

 

От големия преход дясното ми коляно ме заболя и отече. Аз бързах да свърша и своята работа, но не можех повече да ходя. Затова се посъветвахме с Манол и братята му и решихме да остана да чакам тук, а Александър Гулев, който беше служил в същия полк и имаше много познати, можеше, без да събужда подозрение, да отиде и да намери брат ми. За целта чрез Борис Бараков извикахме Александър Гулев и на следващия ден той дойде в Ондевица.

 

С брат ми Христо нямахме уговорен парол. И как той ще повярва на един непознат човек? Дали няма да си помисли, че това е поредна провокация, и да го наругае и изгони? Затова дадох на Гулев един семеен парол, състоящ се в следната реплика:

 

— Тонко мари, шо работи макя ти?

 

— На бане е, Марие.

 

— (Глезено) На Бане, на Бане, ке изпере на Тонка бела кошула.

 

Тонка е сестричето ми Тодорка, която, когато е създадено това „творение“, е била на 6—7 години. А жената, която пита,—Мария Баанова от Банско. Тя беше около 60-годишна, неомъжена, физически неприветлива, но работлива и добра. Често идваше у нас и обичаше много сестричето ми. „На Бане е“ — значи, че мама е отишла в с. Баня да изпере бельото ни. Този диалог знаеха и повтаряха всички в къщи.

 

Заставих Гулев да научи диалога наизуст и да го повтаря десетина пъти, докато се получи приблизително същата интонация и банско произношение.

 

364

 

 

Александър Гулев замина и аз зачаках напрегнато. Това бяха дълги часове, които ни приятелските разговори, ни нещо друго можеше да скъси, а и сънят не идваше.

 

На другия ден, 26 август, току-що бяхме закусили и се настанявах в малката и рядка горичка недалече от колибката, чух че се свири с уста. Понадигнах се и какво да видя? Направо през падината с пушка в ръка брат ми отиваше към колибата. Спазвайки изискванията на конспирацията, Ал. Гулев не дойде заедно с него, макар че наоколо нямаше никого.

 

Кой можеше да опише радостта ми тогава? Брат ми вече не го грози ежедневната опасност от арест, страшни инквизиции и разстрел, а е при мене с оръжие в ръце. Извиках и забравил болката в коляното си, накуцвайки, се затичах към него. Затича се и той. След кратка братска и мъжка прегръдка ние набързо отговорихме на въпросите, по-скоро на възклицанията си с възклицания и влязохме в горичката.

 

— От днес нататък ти си Чавдар, а аз бай Георги — казах му и го накарах най-напред да ми разкаже как е избягал. И той ми разказа.

 

Александър Гулев още същия ден следобед отишъл в Неврокоп в казармата. Чрез дежурния на портала той извикал брат ми Христо и му казал паролата. Брат ми подел репликата „на Бане е, Марие“ и след като чул и следващия израз, усмихнал се обнадежден и му казал: „Чакай ме довечера в този тютюн.“ И след като се уговорили, побързали да се разделят, за да не ги видят общи познати.

 

До вечерта брат ми се снабдил с 10 патрона, които заедно е едно помаче от Слащен, също член на РМС, били скрили предварително. След вечерята хвърлил сухарната си торба зад телената ограда на района, отишъл в помещението и казвайки на дневалния „Ей, аз съм нощен обход, па закъснях“, грабнал от пирамидата пушката си и колана с паласките и бързо излязъл. На вратата едва не се сблъскал с един от тези, които били натоварени да го следят. Със същите думи минал и покрай него, прескочил оградата на предварително избраното място и се събрали с Ал. Гулев. През нощта те преминали река Места и през селата Огняново и Скребатно на сутринта дойдоха при мене.

 

Този ден аз също му разказах много. Исках да му предам целия си партизански опит, как да наблюдава, как да се движи, къде и. как да се замаскирва и пр.

 

365

 

 

 

101. Много и всякакви приятели

 

Манол Велев искаше да останем още 1—2 дни, за да се срещне и с други свои близки. Аз също не бързах да се връщам. Нужно беше да се поуспокои коляното и да доуточня връзките ни с Неврокоп чрез Вищерица и Скребатно. Така създадохме наречения от нас „триъгълник“ на връзките — Матандере, Вищерица, Побит камък.

 

 

На другия ден Манол отиде някъде по-далече да се срещне и с други другари, а ние с Чавдар лежахме под един стар бор, отвсякъде заобиколен с много гъст подрастот около 10-годишни бели борчета. Оттам можехме да наблюдаваме наоколо, а нас никой не можеше да ни види.

 

Покрай нас минаха две стада. Кучето на второто стадо дойде много близко, сепна се, отскочи и залая. Младо, около

 

16—17-годишно овчарче от с. Рибнево дойде да разбере на какво залая кучето и ни видя. Повиках го при нас. И въпреки че се опитахме да закрием оръжието си, а Чавдар се беше покрил и не се виждаше, че е войник, то разбра какви хора сме и почна да се извинява.

 

Поуспокоих това умно момче. На съвсем достъпен език му обясних за какво сме тръгнали и против кого се борим и че ние не сме страшни за народа, за трудещите се като него, а за хората на властта и техните оръдия. След това го попитах за обстановката в тяхното село.

 

Момчето ми разказа как фашисткото мекере Фаик и още един помак на 10 май с измама убили нашия другар, секретаря на околийския комитет на РМС в Неврокопско и член на околийския комитет на БКП Анещи Узунов.

 

Той си вървял, навярно за да дойде към нас в Разложко, а те го проследили. При една горичка Анещи седнал да си почине. Фаик отишъл в общината да вземе пушка. Другият, престорвайки се на случаен минувач, почнал да се мотае около това място, без да се приближи, и гледал да не го изпусне от очите си.

 

„Не се бой. Ела! Аз не съм лош човек“ — казал му Анещи. Тогава помакът се приближил и започнали разговор.

 

366

 

 

В това време Фаик незабелязано се приближил, стрелял и убил Анещи.

 

— Дадоха им и пари и ги направиха полицаи в Неврокоп и двамата. Людето викат, че те са утрепали най-хубавия човек. Затова вече на нас, помаците, убавите люде не ни вярват. Нелегалните не са идвали в нашето село — разказваше то, без да му задавам допълнителни въпроси. — Но вие не се бойте от нас. Ако искате нещо да ви донеса, я ке ида още сега и нема да кажа на никой.

 

— Благодаря ти, момко — казах аз. — Ние знаем, че хората са добри и са готови да ни помагат. Ама има и подлеци като тези. Те не са само против нас, но и против вас. Те служат на фашистката власт, която е продала страната на германците и потиска и ограбва всички.

 

За всеки случай накарах момъка да целуне нагана и да обещае, че никому няма да каже за срещата си с нас. След това се преместихме на друго място.

 

* * *

 

Към обяд забелязахме, че отдолу яхнал на кон идваше един поп. Конят изкачваше бавно, но и попът като че ли много не го гонеше. Близките на Манол, като видели че това е поп Стефан Божов от Скребатно, ни извикаха.

 

Поп Стефан, който беше наш другар, научил за нашето идване и много искал да се види и с Манол, и с мене, макар че лично не ме познаваше. Но той страдал от малария, тресяло го през ден и вчера не могъл да дойде, а днес изтощен, не изтощен напълнил дисагите, яхнал кончето и тръгнал сам към Ондевица с надежда да ни завари още тук.

 

Още щом пристигна и се срещнахме, той простря един голям попски месал и постави на него ядене, в това число и готвено.

 

— Това е направила баба попадия — рече той, — заповядайте!

 

— Ние ядяхме и приказвахме. Той ни гледаше доволен, като от време на време възклицаваше по повод случая, че се срещаме и че сме живи и здрави. Накрая той зададе някои въпроси и особено подробно ме разпита за престрелката при кременската колиба, където бях ранен. Преди да станем, дядо поп извади от дисагите два големи домашни хляба и два пакета със сирене, варени яйца и друго ядене и пак рече:

 

367

 

 

— Това ви праща баба попадия.

 

Но тъкмо прибирахме яденето в раницата си, той извади от дисагите още два пакета и подавайки ни по един, каза:

 

— Това е пък от Св. Богородица [1].

 

В пакетите имаше по един комплект бельо, чорапи, кърпа за лице, кърпа за нос. Дядо поп ги беше взел от черквата, на която вярващите жени ги бяха давали в дар за здраве, за берекет, за щастие.

 

Накрая ние се разделихме с нашия другар поп Стефан, без той да ни даде нищо от „себе си“, и си пожелахме скоро да се срещнем свободни. Но докато да дойде свободата, той премина през полицейските участъци и през затвора.

 

Две големи задачи, за които бях дошъл, бяха изпълнени успешно. Брат ми избяга от казармата, връзката с Неврокоп чрез Матандере, Вещерица, Скребатно беше организирана. А и Манол Велев се видя с близките си и ние поехме обратно.

 

Манол ни изведе през Скребатския чарк до мястото, където съгласно уговорката с Атанас Семерджиев и Георги Дерлоков трябваше да се срещне сотряда. Ние ходихме, тъпкахме, тъпкахме наоколо и търсехме следи. Той даваше сигнали — звук от кълвач, чукащ по сухо дърво, — но никой не се обади. Тогава Манол отиде да търси отряда другаде, а двамата с Чавдар тръгнахме по билото на „Беслет“ за Матандере.

 

В Матандере на уреченото място ни чакаше Димитър Зотев. Тук останахме два-три дни, та хем да почина, хем Чавдар да се запознае с ятаците и местността.

 

 

102. Отново в отряда

 

Още тук получихме сведение, че дядо Лазар Смедарчин се е свързал с отряда. Затова най-напред слязохме в Елешница. Оттам си организирахме среща в Банско и заминахме.

 

Дядо Лазар ни съобщи, че отрядът е тук и че ще ни чакат на„Св. Никола“. „Ти знаеш къде е базата — рече той. — Там ще те чакат до сутринта.“ Това беше землянка-склад

 

 

1. Така се казва тяхната черква.

 

368

 

 

за продукти, която направихме още пролетта откъм добринишкото на границата между нивите и горния край на обраслия с леска и редки борове стръмен скат.

 

Получих и костюма, който шивачът Никола Губеров ми уши от хубав лесничейски плат, даден ми от Кирил Попов, и веднага смъкнах дрипите и се наконтих. Заредихме и раниците с храни, проведохме и други срещи — с дядо Ланко, който даде на Чавдар и един наган, с младежите от кооперация „Изгрев“ и сестричето ни Тодорка [1]. Уговорихме си нови срещи и тръгнахме към отряда. Кракът ме наболяваше, особено когато през нощта друснех в някоя дупка. Но сега, когато след толкова време отново отивах в отряда, така бързах, че другарите едва следваха зад мене.

 

На 3 или 4 септември малко преди разсъмване на определеното място ни посрещнаха Иван Козарев и Александър Пицин. Срещата беше много радушна. Те и двамата едва не ме задушиха в своите силни прегръдки.

 

След първите въпроси и отговори Иван Козарев грабна раницата ми и ние поехме нагоре към Трепетликата, където беше отрядът. И двамата горяха от нетърпение да чуят от мене подробности за престрелката, при която бях ранен. И аз подробно разказвах или по-скоро отговарях на въпросите им.

 

Пристигнахме. Тук беше по-голямата част от отряда и се очакваше да пристигнат и другите. Виждайки ни, че идваме през гората, още 50—100 метра преди да стигнем до тях, всички бяха станали на крака и радостно ни приветствуваха.

 

— Хайде бе, бай Георги. Само слушаме за тебе. Бай Георги, бай Георги, па то било момче — рече дядо Георги Топалов, който също никак не приличаше на дядо, но не можеше да има двама бай Георгевци.

 

За дядо Георги, който беше станал партизанин заедно с дъщеря си Надежда и двамата си сина Иван и Димитър, научих още когато лежах в Матандере. Това беше първото партизанско семейство в нашия край, а Надежда — първата партизанка. Още тогава много се зарадвах. Множаха се нашите партизански редици. При нас вече идва цяло семейство и жена, което не можеше да не даде сериозно политическо отражение

 

 

1. Тодорка, 14-годишно момиче, беше единственият човек в нашата къща, тъй като родителите ми още през май бяха интернирани в с. Гостилица, Дряновско.

 

369

 

 

сред трудещите се, сред всички честни хора в нашия край.

 

Без да го познавам лично, за дядо Георги бях слушал и по-рано. Знаех, че е взел активно участие в Септемврийското въстание 1923 година, че е бил политемигрант в Съветския съюз и се беше върнал някъде към 1937 година. Но поради интернирвания и полицейския надзор до края на 1938 година нямах случай да се срещна с него, а след това заминах за Чехословакия. Още тогава се интересувах от него, но след като стана партизанин, интересът и уважението ми към него се повишиха.

 

Дядо Георги беше възвисок и сух. И в говора му, и във фигурата му се четеше една умереност, едно спокойствие, което е характерно за хора, които са дълбоко убедени в правотата на делото, на което служат, в неизбежната наша победа, а от друга страна си дават ясна сметка за трудностите, които ще срещнат по поетия от тях път.

 

 

Наложи се на отделни групи и пред всички да разказвам и за престрелката, и за това, къде и как съм се лекувал, и за усилията ми да се свържа с отряда. Тук ми стана известно, че наскоро след моето раняване отрядът отново се разделил. Другарите Лагадинови и още някои заминали за Предел, за да преместят базите и предупредят ятаците, застрашени поради моето „залавяне в пловдивската болница“.

 

След няколко дни пристигна и Никола Парапунов. С него бяха братята Лагадинови, Калмик, Георги П. Джоджов, Марин Стайков, Григор Марков Григоров от Неврокоп и Георги Чилев от Разлог. Последният беше изпратен от фашистката власт в трудовия концлагер в с. Гиген. На 31 август той си дошъл в отпуск в Разлог, но по искане на полицията е бил арестуван в казармата. Григор Марков беше войник в поделението в Разлог. С него имахме връзка и ни изнасяше патрони и др. Той доброволно станал наряд и като часови при ареста през нощта на 2 септември извел Георги Чилев. Двамата на 3. IX през нощта се присъединили към тази чета от Разложкия партизански отряд.

 

В същото време от Банско беше излязъл партизанин ремсистът Иван Мутафчиев, а от Якоруда бяха станали партизани другарите Спас Тантилов, Иван Щерянов, Георги Боков, Борис Попов, Стоил Коцев и Борис Пендев.

 

370

 

 

Тук ние подробно разговаряхме поотделно и с Никола Рачев, и с Парапунов. Проведохме няколко заседания на околийския комитет на партията и ръководството на отряда, партийно и отрядно събрание. Направихме оценка на обстановката по фронтовете, в страната и в околията. Оценихме действията на отряда през лятото и набелязахме задачите му за през есенните месеци.

 

През лятото отрядът беше провел редица акции, предимно снабдителни, по-важни от които са тези на Костадин Лагадинов в горския пункт в Тишето и в мандрата в Спано поле.

 

Освен това са станали няколко престрелки с полиция и войска.

 

На 5 август група партизани — Асен и Борис Лагадинови, Георги Джоджов и Марин Стайков от Разложкия партизански отряд и бай Христо (Станке Крекмански) от Горноджумайския партизански отряд — почивали на високия десен бряг на рекичката Дибоката вада над Разлог. Разсъблечени по фанелки, те са били седнали около сладкодумния бай Христо и с увлечение слушали неговите разкази за попа в тяхното село.

 

Но преди това гнусен предател ги забелязал и съобщил на полицията. Веднага за мястото тръгнали околийският полицейски началник и груповият началник на цивилната полиция с още двама души с мотор с кош. След това тръгнали други полицаи и войници с камиони. Полицейските началства са били предварително убедени в успеха си да унищожат тази малка група и за да вземат те наградите, не изчакали другите. Към 2 часа разделени по двама те наближили групата. Двамата, които изскочили срещу групата на около 10— 20 крачки на отсрещния бряг, извикали: „Горе ръцете!“ Същевременно полицейският началник открил огън с автомата си, като изпразнил цял пълнител. Ранен е бил на 5 места бай Христо — около врата и рамото.

 

Опитният и смел партизанин Асен Лагадинов хвърлил бомба. Полицаите залегнали. Асен и Марин Стайков се изтеглили по рекичката нагоре и излезли на около 200 метра в гърба на полицаите. Асен стрелял два пъти с карабината си и полицейският началник паднал тежко ранен.

 

Двамата продължили да се изтеглят по вадата нагоре, но при разклонението се разделили. Предполагайки, че около мястото са останали ранени или укрили се партизани, за да им даде възможност да се изтеглят към Пирин, Асен Лагадинов

 

371

 

 

излязъл на шосето, спрял волските коли, които карали снопи, и задръстил с тях шосето, за да спре идващите камиони с войска и полиция. Той набързо обяснил на хората защо ги спира. Отправил призив към тях да подпомагат народните борци. И когато камионите пристигнали, той дал два изстрела във въздуха и се изтеглил към Рила, с което насочил вниманието на врага в друга посока — противоположна на мястото, където били другарите, и на мястото на контролната среща. По него е бил открит огън с всички оръжия.

 

С това той изпълнил докрай дълга си към другарите.

 

Непосредствено преди нашето събрание беше станала и престрелката в местността „Плашка поляна“. В този район групата партизани, с която е бил и Н. Парапунов, на 2 септември заловили предателя на партизаните в местността „Днбоката вада“ и искали да го ликвидират. Никола Парапунов, изхождайки от това, че той е бедняк и с много деца, провел почти тричасов разговор с него, разяснил му целите на нашата борба и какво да бъде отношението на такива като него към тази борба. Вечерта го освободил, но той отново ги предал.

 

На 3 септември полицията заедно с войсковото поделение организирала претърсване в този район, очаквайки, че ще намери и избягалите от казармата.

 

Връщайки се от среща към бивака, рано сутринта Никола Парапунов и Марин Стайков забелязали по шосето към Предел 6—7 камиона с войска. Те преценили, че войската ще почне претърсване, и допускайки, че пак са предадени, се изместили малко по на изток в подножието на Пирин, точно над Плашка поляна. Костадин и Борис Лагадинови били на среща другаде. Тук били четирима: Никола Парапунов, Асен Лагадинов, Марин Стайков и Калмик.

 

Преди обяд те разбрали, че войската претърсва това място, и се приготвили. Отгоре слизала верига войници на около 20 крачки от тях. Първият усетил или видял партизаните и дигнал пушката. Но Асен Лагадинов и Калмик го изпреварили и стреляли. Изревавайки страшно, войникът паднал. Останалите побягнали надолу. Веднага след това започнала силна стрелба по това място. Партизаните се изтеглили малко по-нагоре и опасявайки се, че могат да срещнат втората верига, отново залегнали. След известно време войниците се изтеглили, отнасяйки със себе си убития. След тази престрелка у войниците от артилерийското отделение в Разлог, а и у

 

372

 

 

някои от другите чинове съвсем се уби желанието да търсят партизани. Същата вечер на мястото на срещата Костадин Лагадинов довел и избягалите от казармата другари.

 

 

Тук от Никола Парапунов ми стана известно, че беше дошло някакво ново решение на ЦК за партийно и военно ръководство па областта, ко не ми каза нищо повече.

 

Още с идването си в отряда Марин Стайков, който преди да стане партизанин беше използуван от Никола Парапунов за връзка с ЦК, му бил донесъл решението на Главния щаб за изграждане ръководство на нашата зона, предадено му от А. Югов. В състава на това ръководство били посочени другари предимно от Разложко.

 

Никола Парапунов определено смяташе, че в областното ръководство трябва да влизат другари предимно от Горна Джумая и може би затова не обяви това решение или нареждане. Навярно той сметна за необходимо най-напред да се разбере с другарите, които нареждаха. Но в момента нямаше връзка със София. Затова се обърна към Марин Стайков. Последният каза, че може. да получи връзка чрез неговия вуйV чо в София Иван Войводов и че Драга Колчакова [1] от Банско се познава с него и може да го намери.

 

За целта с Парапунов отидохме в Банско. Срещата стана в Колчаковата царевична нива непосредствено източно от града, където денувахме. Парапунов даде на Драга писмо и тя веднага замина. Както се изясни на следващата среща, тя беше изпълнила поставената ѝ задача. Но другарите от ЦК не бяха изпратили по нея никакъв отговор на поставените от Н. Парапунов въпроси. Затова за Разложко продължиха да функционират ръководствата, които бяха избрани на партийната конференция в местността „Столоватец“ през пролетта на 1943 г.

 

(По-късно в Писмо на ЦК на БРГ1 до Окръжния комитет на партията в Горна Джумая относно състава и функциите на щаба на зоната от 5 ноември 1943 г. [2] ЦК е отговорил на поставените от Н. Парапунов въпроси и нашироко разяснил

 

 

1. Драга беше 18—19-годишно момиче — сега Лагадинова.

 

2. Този документ е публикуван в сборника „Въоръжената борба на българския народ против фашизма 1941—1944 г. Документи“, издание на Института по история на Българската комунистическа партия при ЦК на БКП, стр. 334—336.

 

373

 

 

ролята и функциите на областното партийно ръководство и на щаба на зоната. В него се казва, че посочването на лицата за членове на щаба на зоната да се разбира като препоръка, а не като решение.)

 

* * *

 

Парапунов ни информира за действията на Горноджумайския партизански отряд. Горноджумайските другари били преминали към политически акции от по-широк мащаб, последователно заемайки селата в околията, и не мислели за запасяваме. Те изпълнявали някаква директива да не се. запасяваме, а да действуваме така и през зимата.

 

На заседание на околийския комитет па партията и щаба на отряда, а след това и на партийно събрание ние нашироко и задълбочено разглеждахме този въпрос. Изхождайки от указанията на ЦК. и от нашите задачи като партизани, единодушно дойдохме до следните изводи.

 

Първо. Ние трябва да засилим бойната си дейност, непрекъснато да провеждаме акции, да нанасяме удари по врага, за да оправдаем предназначението си като партизани-войници в тила на врага. С нашите добре обмислени, съгласувани и подготвени удари през тази есен трябва просто да развъртим фашистката власт. Тези наши действия ще имат голям политически ефект. Първата акция ще бъде нападението срещу полицията в Кремен и завземане на селото.

 

Второ. Ние не сме нито Югославия или Гърция с други условия за развитието на партизанската борба, нито Петричко с мека и безснежна зима. Разложко е на почти 1000 м над морското равнище с продължителна зима и дълбоки снегове, които за някои зими са били над един метър, а в Банско през февруари 1942 г. 165 см, да не говорим за планината. Заселването е компактно, в малко, но големи и близко разположени селища. Това са извънредно неблагоприятни, тежки условия не само за действия, но дори и за опазване на партизаните. Не случайно фашистката власт разчита на зимата, за да ни унищожи. През цялата зима и особено след всеки нов сняг органите на фашистката власт — горски, пъдари, полиция и други — направо или под формата на ловци и скиори оглеждат своите райони и търсят подозрителни следи. На няколко пъти са прелитали и самолети-разузнавачи, за да открият в кой район са партизаните. А врагът разполага с всичко — армия, полиция, свръзки, транспорт,

 

374

 

 

за да прехвърли силите си, самолети не само за разузнаване, но и за бомбардиране, а ние нямаме в достатъчно количество даже патрони.

 

За някои периоди действия от по-голям мащаб през зимата при сегашните условия са немислими. Затова ние трябва да действуваме с разум и преди всичко да създадем запаси от храни. Така няма да бъдем принуждавани в неизгодни за нас условия да отиваме в селата за храна и няма да оставяме следи. Само така ще си осигурим свобода на действие и ще съхраним отряда.

 

Трето. Запасяването с месо, кашкавал, брашно и др. да се извършва чрез акции за изземване от държавата и враговете и по-малка част от ятаците. Затова всяка акция да се съчетава със запасяване.

 

Четвърто. Ръководството реши отрядът да се зазими на три места в Пирин и Рила, като определи състава и ръководството на четите и ориентировъчно районите за зазимяването им; определи от ръководството отговорник за зазимяването на всяка чета. Партийното и отрядното ръководство остават да зимуват в селата, за да бъдат винаги в курса на обстановката и при нужда да съберат отряда, а също така да поемат новоизлезлите партизани.

 

Дадени бяха указания четите в своите райони на действие да подготвят землянки и складове, в които да натрупат запасите, и през ноември-декември преди първия сняг при подходящо време да ги изнесат в избраните места за зимуване, да направят колибите и след падането на снега да няма никакво движение. Излизане на отделни групи да се допуска само в лошо време, косато не се оставят следи.

 

Никола Парапунов изрази пълно съгласие с нашите изводи и решения и заяви, че когато отиде към Горна Джумая, ще даде указания и на другарите там да се подготват за зимата, да си създадат запаси.

 

* * *

 

На това място ние решихме да нападнем полицейския участък в с. Кремен, да пленим или унищожим полицаите и да проведем митинг в селото. По наши предварителни данни там имаше 15—20 полицаи, една лека картечница и няколко автомата.

 

Ние преценявахме, че тази акция ще има огромно политическо

 

375

 

 

и военно значение. Това ще бъде първото нападение и завладяване на село от нашия отряд, и то село, в което имаше значителни сили на фашистката власт — полиция и въоръжена местна реакция. Второ, ще бъде нападение срещу полиция, която само преди три и половина месеца уби един наш другар и рани друг и подложи на страшни побоища и тормоз населението. И трето, нашият отряд ще се въоръжи с автоматично оръжие и достатъчно боеприпаси, което му даваше възможност с успех да проведе още по-големи акции.

 

Успешното провеждане на тази акция ще бъде преломен момент в развитието на партизанското движение в Разложка и Неврокопска околия.

 

На заседание на ръководството след изказаните твърде противоречиви мнения се реши Петър да командува акцията, а членовете на ръководството да участвуват в нея на най-отговорните места, което ще осигури успеха ѝ.

 

Петър, политкомисарят Стефан, Балкан и Благо бяха изпратени на разузнаване в с. Кремен. С помощта на легалния другар Ангел Джугданов, братовчед на Благо, обектът беше разузнат детайлно. Донесен беше и чертеж на общината, която служеше за полицейски участък, като бяха показани отделните помещения и пътища, водещи към участъка. Изучени бяха начинът на охрана, животът и поведението на полицаите.

 

Планът за действие беше разработен от ръководството. Той предвиждаше незабелязано приближаване на мръкване, когато голяма част от полицаите са още по кръчмите, и с изненада втурване в помещенията на участъка. Създадени бяха три щурмови групи. Първа група: Балкан, Чавдар, Страхил и аз, която да влезе в помещението на полицията. Втора група: Яне с още двама партизани — в стаята на началника. Трета група: Стефан, Благо Джугданов с още двама — в телефонния пост, където се събираше и местната въоръжена сила. В тази група влизаше и Парапунов. Освен това имаше и осигуряващи групи.

 

В случай че изненадата не успее, се предвиждаше да се хвърлят бомби през прозорците в помещението на полицията. Всичко беше уточнено в най-големи подробности.

 

След това на подходящо място с канап обозначихме полицейския участък с всичките му помещения, входове, прозорци и пътища, водещи към тях. На този своеобразен макет направихме много репетиции, през време на които се правеше

 

376

 

 

разбор, задаваха се въпроси, създаваха се трудни положения и се вземаше решение, доуточняваха се сигналите и действията на другарите и командирите.

 

През време на подготовката се проведе и съответната политическа работа. Дори и през време на една от почивките при похода към с. Кремен политкомисарят Стефан изнесе беседа, в която говори за целите на нашата борба, за задачите на партизанските отряди и за голямото политическо и военно значение на тази акция: подчерта, че отличната организация и дисциплина ще ни осигурят пълна победа.

 

Към 19.30 часа на 19 септември 1943 г. по дерето с орехите източно от с. Кремен ние навлязохме в селото. До една постройка в непосредствена близост до общината оставихме раниците си и вместо веднага да се хвърлим в щурм и за броени секунди да завладеем полицейския участък, Петър даде категорична команда: „Назад! Предадени сме. Назад!“ Ние грабнахме кой коя раница свари и се изтеглихме по същия път. Един полицай даде автоматен ред към нас, но огънят му беше явно неприцелен и никой не беше ранен.

 

Какво се беше случило? Както впоследствие се уточни, когато колоната минавала по улицата, един полицай разговарял с момите встрани и ни видял. Той веднага се втурнал към участъка. Петър го видял от ъгъла на постройката, където за момент бяхме поспрели, и считайки, че някой ни е предал и че и останалите полицаи са предупредени и са вече готови да ни посрещнат, извика: „Назад! Предадени сме!“

 

С оклюмали глави ние се върнахме към Арамибунар, денувахме надалече от него и обсъдихме този провал. С нас вече дойде и братовчедът на Благо Ангел Джугданов.

 

 

Върнахме се отново в Добринишкото землище. Проведохме нови срещи главно с другари от Банско.

 

Тук решихме да отидем в Матандере. Оставихме само Балкан, Симо, Чавдар и още един или двама партизани, а всички останали заминахме.

 

377

 

 

 

103. Запасяване на отряда чрез изземване на храни и добитък от представители на фашистката власт

 

Още през юни фашистката власт беше конфискувала от един джамбазин черноборсаджия 18 прасета. Големците от Разлог ги бяха разпределили помежду си: на околийския управител — 2, на околийския полицейски началник — 2, на началника на гарнизона — 2, на началника на военното окръжие, известния рушветчия подполковник Генчев — 2, на началника на горите от разложкия район — 2, на директора на банката и даже на директора на гимназията и др.

 

В тази „кооперация“ не случайно е било включено и горското началство. То трябваше да осигури по-нататъшното гледаме и охранваме на прасетата, за която цел се заделяше царевична ярма, от тази, която се отпускаше за воловете, работещи в горското стопанство на околията. Отначало прасетата били хранени на Предел, но поради страх, че там могат да ги намерят партизаните и да ги изколят, ги прехвърлили в Матандере със съответните дажби.

 

Още преди да напусна Матандере, аз ги поогледах и направих сметка, че към края на септември или началото на октомври прасетата ще бъдат достатъчно угоени и ние следва да ги вземем, преди да са ги прибрали.

 

С тази цел пристигнахме в Матандере. Но се оказа, че прасетата ги няма там. Преместили ги бяха в местността „Орео“, за да ядат дъбов жълъд и главно да са по-близо до селото. Нощно време ги затваряли в една плевня в долния край на Ореовското поле, в „Мело“.

 

Тук на отрядно събрание се направи разбор на провалената акция и се сведе решението на ръководството. След това Никола Парапунов, Костадин Лагадинов, дядо Георги и още няколко партизани заминаха за Разлог.

 

След получаването на необходимите сведения ние се придвижихме по-близо до Орео. Още първия ден избрахме място за склад.

 

Тук условията бяха по-трудни. Дъски за сковаване на сандък за насоляване на прасетата и за покриване на землянката-склад трябваше да носим чак от Гостунския чарк, което група партизани едва успяха да направят за една нощ. Солта също не можеше да се докара (уж за дървообработващото

 

378

 

 

предприятие) до мястото. Затова се наложи легалните другари от с. Елешница Атанас Клечов и Методи Стамберов, след като Начко Дивизиев я беше стоварил от колата на пътя, да донесат на гръб един чувал сол.

 

През следващата нощ беше изкопана голяма землянка. На дъното ѝ бяха поставени няколко обли дървета. Скован беше и голям сандък и поставен вътре. А след това землянката беше покрита и с обли греди, дъски и около половин метър земя и замаскирана добре. Близо до нея оставихме пост, който да наблюдава през деня дали минаващите пастири или отделни хора ще забележат нещо.

 

На 30 септември вечерта всички слязохме при плевнята с прасетата. За да не би някой да отиде и да каже, преди още да сме свършили работата, ние събрахме всички овчарчета, намиращи се наблизо, като същевременно взехме от къщите наличните котли и други съдове за вода. Между тях имаше два големи котела, почти казанчета.

 

Отвън на хармана запалихме огън, поставихме на него двете казанчета да се грее вода, за да плешим прасетата, и пристъпихме към клането.

 

Ясно беше, че в наличните съдове не можехме да сгреем такова количество вода, че да можем да оплешим всички прасета. Затова още след първия опит решихме да ги дерем.

 

Опитни и неопитни, отначало всички деряха или помагаха. Доведените тук местни хора поддържаха голям огън, за да ни свети, носеха вода и ни поливаха да се измием.

 

Щом като бяха одрани първите прасета, група партизани ги взеха на гръб уж да ги носят към охраната и ги отнесоха един път в склада. Извадените вътрешности и няколко глави поставихме в едно от казанчетата да се варят.

 

Вече придобили известен опит, останалите другари по-бързо одраха и очистиха и другите прасета. Поставихме и в другия котел дреболии да се варят. Едно циганче ратайче толкова беше изгладняло, че с ръка бръкна в кипящия котел, за да си измъкне парче от несварен дроб.

 

За 4—5 часа всичко беше готово. Ние подредихме раниците си, като в тях поставихме някои дреболии и месо, което смятахме да не се соли, и особено ребрата от най-малките прасета. Раздадохме на хората неодраните глави, дреболии и всички кожи. Навечеряхме се всички от това, което се вареше в казанчетата. Приказвахме си, шегувахме се, пяхме, накрая дори завъртяхме на гайдата на едно от циганчетата хоро около огъня и си отидохме. „Само не казвайте, че

 

379

 

 

сме ви дали нещо, защото хем ще ви го вземат, хем ще ви бият. Речете: всичко си взеха“ — предупредихме ги ние на заминаване.

 

След като насолихме прасетата и замаскирахме щателно землянката, на около 50 метра ние нарочно отклонихме и отъпкахме пътека, която да заведе евентуални търсачи нагоре след нас, а не към склада. Даже повлачихме и парче месо, та ако тръгне полицията с куче, и то да се заблуди. Замаскирах и образувалата се пътечка към склада, като отстъпвайки, я засипах със стара шикла и шума, както околната местност.

 

Спряхме се да денуваме близо до Могилата. Един пост изпратихме да наблюдава за поведението на полицията, която непременно ще се опита да разбере накъде са отнесени прасетата.

 

Денят премина спокойно. Отпочинахме си. Постът съгласно уговорката се върна надвечер и доложи, че около 50 полицаи и цивилни са дошли до плевнята. Ходили по околните къщи и колиби и се върнали към с. Елешница. Ние имахме готовност, ако полицията дойде нагоре или ако извърши арести, да я нападнем. За целта имахме определена среща вечерта с Васил Белюв и Начко Дивизиев.

 

Следващия ден прекарахме над горския пункт в Матандере и надвечер бързо се спуснахме по пътя към селото. Отрядът остана в гората, а няколко другари отидохме на уговорената среща, за да се информираме за действията на полицията в селото. Освен това за тази вечер бях поръчал жените на Начко Дивизиев и Ванчо Шарков да изпекат по една пещ хляб и да го изнесат на удобно за тях място.

 

На срещата ни информираха, че полицията си е отишла още преди да се стъмни и не е извършила арести в селото. А хлябът е изнесен в лозето пад лесничейството.

 

Докато си поприказвахме как в селото се коментира изколването на прасетата и си изясним някои задачи и начин на свързване в случай на нужда, изпратеният другар доведе отряда по реката. Напълнихме раниците си с хляб и по предварително съставения план Белишката чета с Иван Тричков замина за Рила, Никола Рачев с част от другарите от Разлог за с. Баня, а останалите за Пирин.

 

Дадени бяха указания в своите райони четите да проведат снабдителни акции, да натрупват запаси и чак когато завали сняг, да се устроят в избраните за зимуване райони. Да си осигурят литература и зимата да се използува за политическа просвета и бойна подготовка.

 

380

 

 

До това време обаче да не престават техните акции по всички краища на околията, за да не може полицията да се опомни и да се ориентира къде ще зимува отрядът. Указанията бяха строги: „Тази есен се запасяваме с месо, брашно, кашкавал и др. предимно от врага.“ Разбира се, голяма част от продуктите — брашно, фасул, олио и др. — ни осигуриха ятаците.

 

 

Изколването на прасетата на големците се посрещна много добре от народа. Вестта за тази акция се разнесе бързо по цялата околия. Всички честни хора просто ликуваха и според случая по различен начин изразяваха задоволството си. Започнаха и подмятания „Ааа, ето кой храни партизаните. Кой купува и им изпраща прасетата, а гонят народа!“

 

А зевзекът Миле Пандев от Банско, заклет наш враг, който беше търговец на дървен материал, решил да подразни големците. Той отишъл при началника на Военното окръжие в Разлог и му рекъл.

 

„А бе, Генчев. Ами как тези хора ще ядат пържолите без вино? Да им беше изпратил поне и една бъчва вино.“

 

Подполковник Генчев се ядосал, развикал се, но какво ще му направи? Той е призван да служи на капиталистите, на фашистите, а не да им се кара.

 

Ние научихме това още същата вечер. А предварително знаехме, че Миле Пандев храни в двора на работилницата си голямо прасе — около 250 кг — и бяхме решили да му го вземем. Затова бързо подготвихме землянката-склад в местността „Св. Митър“, където първата нощ бяхме отнесли 200 килограма брашно, 100 килограма фасул и др., получени от ятаците от Банско. Внесохме в него иконостаса от църквището „Св. Йоаким“, който беше достатъчно голям и хубав сандък за насоляване на прасето. След това по съвета на Йовчо заклахме една овца и взехме дробовете ѝ. С тях подмамихме и изведохме прасето, заклахме го и го насолихме в сандъка.

 

След като това станало известно, друг техен човек — търговец, касапин и кръчмар — Бохемия, който по озлоблението си срещу комунистите и предаността си към хитлеристите беше отишъл твърде далече и никак не можеше да бъде заподозрян в симпатии към партизаните, срещнал Миле Пандев и му рекъл: „Миле бе, ами защо си бил скрил кимиона. Ами

 

381

 

 

тия люде сега как ще си направят старец [1]?“ Сега пък Миле Пандев се разсърдил.

 

По-късно Банската чета вземала от същия Бохемия 82 овце и задържала сина му, който случайно бил там, докато да изведат овцете далече и ги укрият.

 

На следващата вечер с Чавдар, връщайки се от обиколка, се срещнахме с комсомолците от кооперация „Изгрев“. Те ни информираха за ефекта от тази акция. След това се срещнахме и с Коце Тренчов (Глигов). Той, както обикновено малко пиян, с провлечен глас каза:

 

— Бохемия е тръгнал без капа (т. е. побъркал се е) и когато другите го подиграват, само казва: „По дяволите овцете, ами дано пуснат сина.“

 

— Синът му никому не е потрябвал. Другарите навярно са го задържали, за да не може да каже веднага, и ако не тази нощ, утре ще си дойде. Момчето не е виновно за поведението на бащата.

 

 

104. Боят при «Лидо Венеция»

 

Последваха акция след акция за набавяне зимнина на отряда. Освен проведените от Банската чета снабдителни акции, Белишката чета на 11 октомври иззела стадото на осъден от партизаните народен изедник. В гората близо до партизанския лагер „Лидо Венеция“ в Рила за няколко дни партизаните изклали овцете и ги направили на саздърма.

 

На 17 октомври голяма група полицаи и други контрачетници от Разлог, Бачово и Белица започнали да претърсват този район.

 

Към обяд партизанският часови забелязал, че по дерето в посока на лагера се движи полицай. Стрелял в него, но не го улучил. Полицаят избягал.

 

При това положение пом.-командирът на Разложкия партизански отряд Иван Тричков дал указание на партизаните

 

 

1. Месо от филето на прасето не мляно, а кълцано и с подправки — сол, черен пипер и кимион, — натъпкано в стомаха на прасето.

 

382

 

 

да укрият в предварително подготвения склад саздърмата и посудата, да замаскират склада и да се подготвят за оттегляне.

 

Но в това време, ориентирайки се правилно за мястото на четата, полицията блокирала този район.

 

Партизанската колона поела по пътеката на североизток. Но не минали още и сто метра, отсреща по колоната бил открит картечен огън. Партизаните веднага залегнали под пътеката, където мястото било по-ниско и закрито. Започнала стрелба от всички страни е картечници, автомати и пушки, която непрекъснато се усилвала.

 

Партизаните също открили огън и по указание на командира започнали да се изтеглят на югоизток, където е имало една ливада. Преди да излязат на открито място, те забелязали. че на края на ливадата стоят двама полицаи. Партизаните ги обстреляли и те избягали към дола. Така ливадата се оказала неприкрита и партизаните се изтеглили без жертви.

 

Само Иван Щерянов бил ранен в крака от автомат още в началото на боя. Димитър Зотев му оказал помощ да излезе от обкръжението.

 

Без да знаят за случилото се, на следващия ден другарите Славе Попов и Кръстю Тричков отишли към лагера. На пътя за местността „Васевец“ те се натъкнали на полицейска колона. Залегнали и открили огън. Един полицай паднал. Използувайки суматохата, двамата партизани се изтеглили.

 

Малко по-късно Разложката (Пределската чета) отново нападнала горския пункт в Тишето и взела необходимите им неща. След това взела и три крави.

 

Всичко това обърка полицията, едва тя се насочеше към едно място, партизаните се показваха и извършваха някаква акция на друго.

 

 

105. Кратко за обстановката

 

Есента на 1943 година се характеризираше с чувствително нарастване авторитета на партизанското движение в Разложко. Това се дължеше главно на успехите на героичната Червена армия, която след Курската операция неудържимо

 

383

 

 

настъпваше на запад. За това допринесоха и неуспехът на фашистката власт да се справи с партизаните, и оживлението, което настъпи в дейността на отряда след месец август.

 

Ние вече действително се превръщахме във власт и започнахме да издаваме заповеди, които народът в болшинството си, та дори и някои от враговете, изпълняваха.

 

Например виждайки, че предрешени като ловци полицейски агенти, а и много хора на фашистката власт, а напоследък и контрачетите излизат, наблюдават, засичат следи и пр., ние забранихме на ловците да ловуват в горските райони. Тази заповед изпълняваха всички, освен контрачетите. А Костадин Миленов от Банско, когато наши другари нарочно му предложили да отидат на лов за сърни, казал: „Щом като има заповед, ние трябва да я изпълним. Те си знаят защо са забранили.“

 

Фашистката власт не можа да получи запланираното количество дървен материал и смола. За сриване доставките на тези материали ние използувахме всички средства — от агитация сред горските работници, които често биваха мобилизирвани граждански, за да ги изпратят на работа, до кибрита.

 

Ние усилено агитирахме населението да не дава определените му наряди, храни, месо и пр. А сега направо заповядахме: „Който изпълнява заповедите на фашистката власт, ще го считаме за човек на властта. Не давайте! Нека реквизиционните комисии, полицията и кметовете сами дойдат да си вземат. Тогава ние ще се разправяме с насилниците.“ И хората, дори и тези, които не ни симпатизираха, не даваха наряди, заявявайки: „Елате, сами си вземете. Страх ни е от партизаните.“ Така почти до края на октомври фашистката власт не можа да накара населението само да откарва определения им наряд дребен добитък.

 

Комунистите и безпартийните наши ятаци все повече се активизираха и проявяваха затрогващо внимание и грижи към на. Да вземем за пример другарите от Банско.

 

Баба Ленка Вапцарова въпреки старостта си беше станала ятачка, която правеше всичко, за да отиде на среща с партизаните, където и при каквито условия да е. Наред с това по своя инициатива винаги използуваше някакъв повод да приготви нещо и да ни нагости. Така тя, задянала в цедилката си цяла баница и гърне с готвено, го донесе в нейната нива в Каменината да ни нагости по случай смъртта на царя. След това по случай десантирането на съюзническите войски в Италия и пр.

 

384

 

 

Баба Сара Смедарчина женила най-малката си дъщеря за син на наш другар и през всичкото време на сватбата говорила: „Ние ядем и пиеме, ама ония люде (партизаните). Милите, що ли правят. . .“ На следващия ден направила една капама [1] и друго ядене и вечерта сама ни го донесе в царевиците край Банско и когато ние, 5—6 партизани, ядохме, тя с майчинско умиление ни гледаше и беше доволна, че ни е нагостила. „Все едно, че сте ми били на гости на сватбата“ — каза тя.

 

Дядо Ланко беше непрекъснато на срещи с нас и всякога носеше по нещо. Няколко пъти той доведе и дядо Вакан, чиято дъщеря Славка беше в затвора. Те ни се радваха, дядо Ланко подмяташе на дядо Вакан: „Веруваш ли, че Славка скоро ке си дойде?“ „Верувам — казваше той. — Братушките идаа, па и тия юнаци стануваа се повеке и повеке.“

 

Бай Йонче Поптодоров не само че ни приемаше и с широка ръка даваше хранителни продукти, но и по своя инициатива организира да се купи шаек да се ушият шест костюма на партизаните, като, разбира се, той ги плати.

 

Това не бяха още организирани членове на партията, а само част от тези, които ни помагаха. А комунистите като дядо Коле Голев, като другарите от кооп. „Изгрев“, особено Димитър и Георги Тренчови, Манаил Тодев, Лазар Смедарчин, Мито Хаджистоянов, старите ятаци — семействата на дядо Георги и Миле Рахови. А комсомолците все повече се активизираха и вършеха чудесно своята работа.

 

Такива хора имаше във всички селища на околията. В Елешница комунистите Васил Грамбелов, Васил Белюв, Михалко Проюв, лесничеят Кирил Попов, Пешо Матев, Начко Дивизиев, комсомолците Дине Бандев, Борис Адамичин и други проявяваха забележителна активност. Безпартийният ятак бай Никола Проюв продължаваше своята всеотдайна дейност. По своя инициатива той направи саздърма и зареди къщичките в стопанствата си в Матандере и Краище с храни, включително и ябълки, та да има какво да ядем и си вземем, когато отидем там.

 

В с. Баня семействата на дядо Георги Герасимов, дядо Тодор Желязков, Заварин, дядо Боян Янков, Никола Савов, братя Лешкови и др.

 

В с. Белица Дим. Разсолков, Григор Мушкаров, знаменитата ремсова осморка, много горски работници.

 

 

1. Бански специалитет — задушено.

 

385

 

 

В Якоруда семействата на Георги Хаджииванов, Меде и Малин Кунгьови, Петър Боков, Петър и Иван Джеджерови и др.

 

В Разлог семействата на Пенко Билюв, Мара Джоджова, Димитър Пръков, Петър Джоджов, Иван Копанаров, дядо Мамил и Никола Дункини, ремсистът Ален Кушев.

 

В с. Добринище Мито и Мара Михайлови.

 

Това бяха чудесни хора — комунисти и безпартийни, мъже и жени, старци и деца, — за които ние не можем да не си спомним без умиление и най-дълбока признателност. Те знаеха, че страшни мъчения, бесило или разстрел ще бъдат тяхна участ, ако врагът разбере, и въпреки това бяха заложили не само себе си, но и семействата си и ни служеха всеотдайно, като ни посрещаха, укриваха, хранеха, обличаха, лекуваха.

 

 

На мене беше възложено да организирам зимуването на Банската чета. В нея влизаха: Балкан — командир, Паница — политкомисар, Чавдар, Симо, Йовчо, Благо, Ангел, Страхил, Мануш и малко по-късно и Нако (Васил Попов).

 

С Балкан и Благо обходихме Пирин от „Перлеш“ до „Вапата“. От всички места най ми хареса „Вапата“ — над с. Кремен. Това беше закътано място с хубаво южно изложение. Съвсем близо до бъдещата колиба имаше вода в изобилие и което е особено важно, даваше условия за маскировка, наблюдение и отбрана. Избрахме мястото на колибата, определихме къде да бъде постоянният пост и как да се отива до него. След това решихме да започнем да докарваме храните в по-близки временни складове.

 

Най-напред трябваше да докараме част от сланината от прасетата на големците, която беше най-далече. За целта с Благо и Ангел слязохме през с. Кремен да вземем Благовата кобила, а Балкан с останалите другари да ни чакат в една плевня над пътя за с. Елешница.

 

Попътно взехме от пчелина на един другар 4—5 пити, пълни с мед. Натоварихме на кобилата два коша и от лозята ги напълнихме до половината с грозде. След това слязохме и хванахме по шосето, като заобиколихме само бариерата при Обидимска община.

 

Кобилата ни беше добра маскировка. Тя носеше и раниците ни, а пушките прикривахме с горните си дрехи. Ние непрекъснато пеехме и се провиквахме, за да правим впечатление на пияни хора.

 

386

 

 

На един завой ни срещна лека кола. Ние се сбутахме зад кобилата, за да използуваме сянката, и се развикахме: „Ей, не бъскай така!“ [1] И докато стигнем до разклона на пътя за Елешница, където се събрахме с другарите, все си пеехме една и съща песен.

 

 

106. Случайна среща

 

След като преминахме моста на р. Места, ние се отбихме по Вълчи дол, а след това по едно било, за да излезем направо към Орео. Аз вървях напред. Излизайки на един синор, мернах човек, който се опита да се скрие. Дигнах пушката и извиках:

 

— Стой!

 

— Аз съм бе, бай Георги — познал гласа ми, се обади Васил Попов.

 

— Ела при нас — казах му. — Как така се срещнахме? Какво правиш тук?

 

— А бе, след като се разделихме с другите двама, аз все ви търся, но все ми казват, че те няма. А стана ясно, че вие сте били доста време тука, и си помислих, че не ме щете. Тук си бях закопал картофи и рекох да си взема малко от тях и да си тръгна към Казанлъшко.

 

Знаейки го от лятото като честен човек, който се е скарал с другите двама анархисти, още тогава бях съгласен да го вземем в отряда. Казах му: „Хайде, идвай с нас!“ И той дойде с голяма радост, с радост до сълзи, че и той ще бъде в отряда, ще си има другари.

 

И понеже го найдохме случайно, дадохме му псевдоним Найден и за по-кратко Нако.

 

На следващата вечер натоварихме според уговорката половина от сланината на коня и на гръб, а другата половина оставихме за Белишката чета. Другарите заминаха за Пирин, аз сам отидох към село Елешница, където имах важна работа. Това беше към края на октомври или началото на ноември.

 

 

1. Не бляскай в очите.

 

387

 

 

 

107. В защита на народа

 

— Хайде бе, къде сте? Направиха пробив. Заставиха помаците да докарат сами овцете си и един търговец ги прие и им ги е платил — с болка каза Васил Белюв, когато влязох у тях.

 

— Къде са овцете сега? — попитах аз.

 

— И овцете, и приемникът, и помаците са у кръчмаря Васил Неделчов — отговори той.

 

След като не успя да застави хората от другите селища сами да откарват на приемателните пунктове определения им наряд дребен рогат добитък, фашистката власт решила да направи пробив най-напред чрез помаците. Това бяха винаги беззащитни, ограбвани, тормозени и заплашвани хора. Заплашили ги и сега и ги заставили да откарат овцете си на приемателния пункт в Елешница. Помаците от Кьорава махала и околиите колиби бяха откарали 92 овце.

 

— Добре, че още са тук. Ще ги освободим — казах аз.

 

Къщата на Васил Неделчов беше в горния край на селото. Под нея и оттатък пътя имаше само няколко къщи.

 

Ние съставихме следния план: Васил Белюв с пистолета си ще залегне в грамадата под пътя, ще варди да не дойдат хора откъм селото и при нужда с изстрел ще ме подкрепи; аз ще вляза, ще обявя, че освобождавам овцете, ще заставя помаците да си ги откарат и ще изгоня търговеца.

 

Прехвърлих се през оградата, изкачих се по външната стълба и почуках на вратата.

 

— Кой е? — обади се непознат глас.

 

— Отвори! — заповядах аз.

 

— Не мога да отворя. Аз не съм стопанинът, аз съм търговецът — запелтечи той.

 

— Отвори ти казвам! — още по-строго извиках аз. — Или искате да изгорите всички като мишки.

 

От вътрешната стая се чу плачлив женски глас и веднага с лампа в ръка дойде стопанинът Васил Неделчов да ми отвори. С пистолет в дясната си ръка, с пушка в лявата и свирка в устата през зъби попитах:

 

— Къде са помаците?

 

— Долу са. Спят в кръчмата — угоднически отговори той.

 

388

 

 

— Водете ме там. Слизайте и вие — обърнах се към търговеца.

 

И двамата по долни дрехи заслизаха, като Васил Неделчов слизаше заднешком, за да ми свети. В кръчмата те седнаха на посочените им от мене места.

 

— Ставайте! — извиках аз на помаците, които се правеха, че не са се събудили. Те скочиха и разтреперани, суетливо се подредиха в редица като войници, но като видяха по гащи стопанина и търговеца, се поуспокоиха.

 

— Защо сами докарахте овцете си? — попитах аз, но те мълчаха.

 

Поисках от Васил Неделчов листове, пликове и мастило и седнах на една маса да пиша. Пистолета държах пред себе си, а свирката ми беше в устата, уж готов да дам сигнал на заобиколилите дома партизани.

 

Написах три заповеди: една до кмета на с. Елешница, една до околийския комисар в Разлог и една до околийския управител И в трите заповеди пишех почти едно и също, че партизаните са освободили реквизираните овце и предупреждават, че при втори опит да бъдат заставени хората да докарват добитъка си или при насилствено вземане па добитък лично те ще отговаряте главите си. Поставих писмата в пликове и ги дадох: едното на Васил Неделчов — за кмета, другото на търговеца — за околийския комисар.

 

След това, познал в групата помаци бившия пъдар, разсилен и училищен слуга Медо Въчето, го извиках по име.

 

— Ту я съм — хем поласкан от това, че назовавам името му. значи, познавам го, хем уплашено се обади той и от това смесено чувство не знаеше къде да си държи ръцете.

 

— Това писмо утре ти ще го отнесеш на околийския управител в Разлог — казах аз и му подадох писмото.

 

— А вие, търговецо, след десет минути си тръгвайте към Разлог. И ако се одързостите още един път да дойдете тук, знайте, че няма да си отнесете главата.

 

— Ама сега е тъмно— завайка се той.

 

— Добре. Тогава ще дойдете с нас.

 

— Тръгвам, тръгвам — заповтаря той и забърза да се подготвя да еи замине.

 

На помаците казах, че сега им прощавам, но ако втори път сами откарат овцете си, ще постъпим с тях, както с хора на фашистката власт, и заповядах:

 

— Тръгвайте и забирайте овцете си!

 

Всички се втурнаха към двора, който беше оттатък улицата.

 

389

 

 

С тях с лампа в ръка тръгна и кръчмарят. Излязох от кръчмата и аз. Един стар помак се хвана за лявата ми ръка и се сведе да я целува. Дръпнах си ръката и му казах, че това на нас не ни е нужно и по-добре ще направят, ако слушат какво им говорим.

 

Овцете тръгваха след помаците. Спрях за малко Медо Въчето и тайнствено му казах:

 

— Ти ще водиш хората нагоре и от нищо не се бойте! Никой няма да ви закача. Но ако случайно някой ви излезе на пътя, речи „Рила“ и не се спирай, върви си. А сутринта, веднага щом се съмне, ти се изкачи на скалата и към Усоето извикай триж силно: „Рилааа, Рилааа“! Да знаем, че сте си стигнали здраво и живо.

 

— Та али футрина да рукна триш „Рилааа, Рилааа, Рилааа“ — като войник повтори задачата си Медо. След това си взехме довиждане и той забърза по пътя да догони останалите.

 

Тръгнах покрай вадата към реката. След като отминах на около 50 метра, дадох три кратки сигнала със свирката, а при реката още три по-дълги. След това свих вдясно и внимателно влязох в плевнята на Васил Белюв да спя.

 

Отражението от тази акция в защита на населението беше извънредно голямо. Още на другия ден се заговори, че за да освободи реквизираните овце, в Елешница е отишъл целият отряд. Коментираше се, че партизаните си имат хора навсякъде, които веднага са им съобщили да дойдат; че повторно съм предупредил околийския началник и кметовете, че който заповядва и взема реквизиция от хората, ще отговаря с главата си и че партизаните ще изпълнят думите си.

 

 

По този повод в Разлог при околийския началник на полицията са били извикани търговецът, кръчмарят Васил Неделчов, Медо Въчето, съседите на кръчмаря Гьоше Дерлоков, воденичарят Пенко Дивизиев и един старец — Дончо Величков, — който варял ракия, и всички поотделно ги разпитали.

 

Полицията много се интересувала от това, колко сме били и как сме въоръжени. Те навярно са допускали, че съм бил сам, затова са поставяли въпрос на търговеца и кръчмаря защо не са ме хванали.

 

— Ааъ, ка ке го фатиш, ми тоа пискунь [1] ага свирне? — казал кръчмарят.

 

 

1. Свирка.

 

390

 

 

Интересен е случаят с двамата съседи от другата страна на пътя Гьоше Дерлоков и стареца. Те дочул и нещо, едновременно излезли от къщи, за да видят какво става, и един от друг се изплашили и си влезли.

 

— Ти какво видя? — попитал началникът на полицията най-напред Гьоше Дерлоков, който си беше техен човек.

 

— Ами като се показах, видях часовия. Той ми махна с ръка да се върна и аз си влязох в къщи — спокойно отговорил той.

 

—Ами защо не го хвана, бе?

 

— Хването го вие! Нали затова ви плащаме — с чувство на господар им казал той.

 

— Ти какво видя? — попитали те стареца.

 

— Ами я — започнал да се извинява той — стар човек. С извинение, излязох по нужда и видях човек с пушка на Дерлоковото кюше. [1] Той ми рече „ссът“. И я си влезох. Ама требува да имаше още, защото и на скалата отгоре тапцкаше [2] некой.

 

Воденичарят Пенко Дивизиев също „с извинение. . . излязъл по нужда“. Под ябълката също е „имало часови“ и също го съкнал да си влезе. На въпроса, дали е видял нещо друго, отговорил:

 

— Не видях. Седе ага се утиши тука, еден гшскунь ги собра и след малко къде Степаново люваде бъснаа пет-шест цигари. — С това и той не оставил никакво съмнение, че сме били много.

 

Медо Въчето е бил най-интересен. Той безспорно е бил във възторг от срещата си с мене и с труд е скривал това, но го е било страх от полицията затова се е правел на наивник.

 

След като го разпитали как съм влязъл и какво съм говорил, те му задали въпрос:

 

— Познаваш ли този човек?

 

— Па познавам го. Ле беше даскал в Елешница до пò лани.

 

— Как беше въоръжен?

 

— Имаше един лагант [3] син-зелен като гущер [4]. — И като се усетил, че твърде много се е увлякъл във възторга си, заподстъпвал, запоказвал върха на езика си и вече скромно казал: — С лагант беше.

 

 

1. Ъгъл на къща.

 

2. Тъпчеше, подстъпваше.

 

3. Наган.

 

4. Нов и лъщи.

 

391

 

 

— А каква му беше пушката?

 

— Една такава, ни дъ̀га, ни крàпа и отгоре имаше нещо такова è — и с ръка показал нещо като удебеление или фуния.

 

Полицаите споделили помежду си дали това не е автомат или нещо друго и го попитали:

 

— А отстрани имаше ли дупки?

 

— Ее — с видим възторг потвърдил той, — та от секаде фърле огин. [1]

 

— А бомби имаше ли? — продължавали те.

 

— Ее. Целия беше напашан и колчетата беа до тука е — до колената показал с ръка Медо.

 

— А нагоре имаше ли още хора, спря ли ви някой?

 

— Седе отгоре кут Василовата каща и току пред лесничейството, ама си седеа настрана и не ме закачеа.

 

— Друго нещо да си видял? — явно с намерение да приключи разпита попитал началникът.

 

— Едната му рака беше вързана бая. Ранен е.

 

— Навярно в Раздол сме го ранили — споделили си полицаите. — Оттам са дошли.

 

 

В с. Елешница имах друга работа. Трябваше да намеря квартири за ръководството на Разложкия партизански отряд в района на Банско, Добринище. Елешница. Тук бяха набелязани вече няколко — Проювата къща в махала Краище, горският пункт в Матандере където лесничеят Кирил Попов беше назначил за горски Васил Грамбелов. Предвиждаше се да се използуват и някои помашки къщи. В тях се поставяха и известни запаси. Но това бяха квартири само за при нужда или при преминаване. А на нас ни беше нужно главните, постоянните квартири да са в селата, и то в по-големите. За такава квартира в Елешница беше определена къщата на Коце Чорбаджийски. Затова, преди да съмне, отидох в тази къща и прекарах целия ден там. Огледах всичко. Условия за живеене имаше много добри. Ние се договорихме с Коце какво да се дооправи, докато е хубаво времето, за да се създадат условия и за сигурно укриване.

 

Щом се стъмни, отново отидох при Васил Белюв. С него споделих, че тази квартира е хубава, но за всеки случай трябва да намерим още една — две резервни.

 

 

1. На всички страни стреля.

 

392

 

 

Тогава Васил рече: „Знаеш ли. Има един човек. Той е бекяр и децата му са големи. Единият работи в Банско и си седи там, а вторият е войник. Къщата му е на много удобно място. Но не знам дали и той, и вие ще се съгласите, защото е особен човек.“ И назова името му — Тодор Шарков. Отначало не можах да се сетя кой е. Но след като В. Белюв ми напомни някои негови характерни черти и действия, се досетих.

 

Този човек наистина се ползуваше с много лошо име главно поради характера си — саможив и несчитащ се с никакви нравила и норми. Но в живота му имаше такъв случай. Някъде около 1930 година той отказал или нямало с какво да си плати данъците. Затова в къщи дошъл бирникът и още един чиновник и му взели някои вещи. През всичкото време той само гледал и мълчал. Но когато вече бирникът слязъл на двора, Тодор Шарков измъкнал една карабина, от чардака я насочил към тях и извикал: „Оставяйте всичко, иначе. . .“ Те хвърлили вещите и избягали. Това го принудило да остави семейството си и да избяга от нашия окръг. Върнал се след деветнадесетомайския преврат в 1934 година.

 

Оценявайки решителността на този човек, рекох:

 

— Ако той се съгласи, ще го изпълни. И това ще бъде много добре, защото никой няма да допусне, че ние можем да бъдем в неговата къща. А той е способен да прояви жест и вярвам, че ще се съгласи. Хайде да отидем при него или да отида сам?

 

— Да отидем — рече В. Белюв и тръгнахме.

 

Свил се при огъня, без осветление, в твърде бедна обстановка, Тодор Шарков дояждаше постния фасул направо от гърнето.

 

— Ми с какво да ве посрещна, кату нà, ле гледате, ке нема нищо — извиняваше се той.

 

— Дошли сме да си поговорим с тебе — му рекох аз и направо заобяснявах, че ние се борим да смъкнем фашистката власт, да изгоним германците, да изгоним сиромашията и глада не само от неговия дом, но и от домовете на огромното болшинство от народа, като не позволим трудът му да бъде ограбван от други; ние се борим за доброто на народа.

 

Той слушаше моите обяснения и от време на време се вмесваше с по някоя дума за немотията, за освобождаването на помашките овце и пр. И когато вече прецених, че е настъпил моментът да му поставя интересуващия ме въпрос, казах, че никой честен човек, никой трудещ се не бива и няма да остане

 

393

 

 

настрана от тази борба, че всеки трябва да помага кой с каквото може, той навярно помисли, че ще му искам да даде нещо, и рече:

 

— Ми що да дам, ли имам нещо та?

 

— Досега дават само тези, които нямат, а от другите ние сами си вземаме. А ти не си прав, че нищо нямаш. Къща имаш ли? Можеш ли да дадеш при нужда подслон на наши другари? А що се касае до храненето, това няма да е твоя грижа. Можеш ли — вече съвсем направо поставих въпроса аз — да приемеш мене и още няколко другари в твоята къща за известно време през зимата? Това е страшно и не искам да скривам от тебе, че ако те хванат, ще ти запалят къщата и ще те разстрелят — съзнателно подразних решителността му аз. — Но въпреки тази опасност навсякъде все хора ни приемат и не се боят.

 

Тодор Шарков махна с ръка и рече:

 

— Оти да не може. Та що, като е страшно. . . Елате да видите що съм направил и кажете какво още да направя.

 

Показа ни това, което никой друг освен неговото семейство не знаеше и не трябваше да знае — скривалището. Той беше преградил с допълнителна стена една стая за хамбар, където да крие житото. В него се влизаше през една дъска от тавана, която беше замаскирана. Хамбарът можеше да събере 4—5 човека. След това ни показа къде бихме могли да живеем и откъде може да се излезе в случай на нужда.

 

Казах му как да приспособи скривалището, че да се диша и да се издържа дълго време в него.

 

— Тука никой не доожа. Но за дишане ке напраа.

 

Бях доволен от успеха си. Щом обеща, този човек ще устои на думата си и това ще бъде най-сигурната квартира на ръководството.

 

На другия ден имах среща с другарите Никола Рачев, дядо Георги и Иван Тричков. Информирахме се взаимно относно хода на подготовката за зазимяване и намирането на квартири за ръководството. Оказа се, че до това време такива съм намерил само аз: в Банско — 2, в Елешница — 2 и останалите пръснати на различни места. Войводата (Рачев) имаше пред вид някои квартири в Баня и Якоруда, но още не бяха уговорени окончателно. А дядо Георги каза, че в Припеците е трудно да се намери такава квартира.

 

Тук Яне (Ив. Тричков) докладва, че след годежа на Стефан и Бойка в четата има сериозни смущения. Затова беше взето решение за наказването им. Реши се също поради създалата

 

394

 

 

се обстановка един партизанин да бъде преместен в Банската чета, а Яне вместо с ръководството да остане да зимува в Белишката чета в Рила.

 

Реши се, докато това е възможно, новоизлезлите партизани да отправяме към някоя от четите. Затова повторихме изискването в лагерите и в складовете около тях да се поставят колкото се може повече храни с оглед всяка чета да може не само да поеме новоизлезли партизани, но и да поеме друга чета в случай на нужда. Определихме си нова среща пак в Дъбовец при изворчето под Ахматова поляна и се разотидохме.

 

 

108. Последна среща с Никола Парапунов

 

След няколко дни на баира на 5 км по шосето от Разлог за Предел се срещнах с Никола Парапунов. Той се беше върнал от Горна Джумая и ме информира за разрастването на отряда и за непрекъснатите политически акции, които провеждат горноджумайските другари но селата, а също, че и те са започнали да създават запаси за през зимата.

 

Аз доложих как върви подготовката за зазимяването и че въпросът с квартирите успешно се решава. Лично за него беше необходимо да знае тези квартири, за да може в случай на нужда бързо да ни намери. Затова му казах както квартирите, така и хората, чрез които може да ни търси в Банско и Елешница. За Добринище още нямах резултат от сондажите, които правеше Иван Козарев (Балкан), а за останалите селища той каза, че ще се информира от Рачев.

 

Съобщих му, че дядо Никола Проюв е предал, че трябва да отида при него. Затова, след като се видя с Балкан, ще взема още един другар и ще замина към Елешница или Матандере.

 

Казах му също, че съм поръчал на другарите от „Чепинец“ да се свържат с Антонивановци и по създадената връзка да ни изпратят или доведат Иван Гулев. След неговото идва не ще бъде целесъобразно да отидем в Неврокопско и осигурим място и връзки, за да може в случай на нужда някоя от четите

 

395

 

 

да слезе през зимата надолу в районите с по-малко снегове.

 

Никола Парапунов даде висока оценка на извършената организационна работа на акцията в Елешница и на акциите по запасяването, конто се посрещат с голямо удовлетворение от страна на населението.

 

Той даде указание да направя възможното Иван Гулев да дойде колкото се може по-скоро, за да може още отсега той да поеме ръководството на партията и подготовката за създаване на партизански отряд в Неврокопско.

 

Тъй като Парапунов трябваше да замине, той уточни нова среща в Раплевото. Тази среща беше известна и на Рачев и ние след известно време заедно отидохме на нея. Но Парапунов, не знам по какви причини, не дойде, а малко по-късно загина.

 

 

109. По покана на помаците

 

В Матандере отидохме заедно с Чавдар. При срещата ни с бай Никола Проюв се изясни следното. При него дошъл Велия Горелски — аза [1] на селцето Черешка. Той съобщил, че два дни след като съм освободил реквизираните овце в Елешница, двамата анархисти и дядо Лиско отишли в Черешка. Дядо Лиско не се показвал, навярно за да не би помаците да се сетят кои са. Двамата извикали някои помаци и им казали: „Партизанският отряд, който освободи овцете, е блокирал селото. Никой да не се опитва да излиза, защото е дадена заповед да се стреля без предупреждение. Затова че отрядът освободи овцете, всяка къща да даде сирене, масло, вълна и по 500 лева за патрони.“

 

Селяните казали това на азата. Заедно поумували малко, решили и дали каквото могли. Но след това си помислили, поговорили и си рекли: „Не може да бъде. Партизаните никога и никъде не са постъпвали така. Това сигурно са били хората, които ходят с Лиско“. Затова решили да кажат на нас,

 

 

1. Кметски наместник.

 

396

 

 

да се посъветват как да постъпят с тях. Азата отишъл при бай Никола да го помоли да ни каже да дойдем.

 

Ние, разбира се, се съгласихме. Това беше първото ни посещение в населено място по покана на самото население, и то от всички, заедно с кметския наместник. Това вече значи много. Те се обръщат за защита към нас, а не към фашистката власт — значи, ние вече сме по-авторитетна власт за тях.

 

Разположихме се да денуваме над горския пункт, а бай Никола отиде да предупреди Велия Горелски. След това ни изведе донякъде, посочи ни пътя и си отиде. Още на светло ние излязохме от гората и вече се движехме повечето по ниви, ливади и пасища с отделни китки гора.

 

— А бе, бай Георги, още е много рано, още има хора наоколо. Те сигурно виждат накъде отиваме— каза Чавдар. Защото това противоречи на правилата на нашето движение.

 

— Това е охрана, изпратена от азата — казах аз. — Тук редът си е такъв. Те поемат охраната ни. Те отговарят за нас. Този там — посочих аз един — уж пасе крава, друг сече дърва, но всъщност те наблюдават и охраняват и сигурно вече са дали знак, че идваме.

 

Близко до селото ни чакаше Велия Горелски. Ние с него не се познавахме, затова той се представи и каза, че е молил бай Никола да дойдем и благодари, че сме се отзовали.

 

До мехтепа [1], където се събираха мъжете, преминахме през шпалир от деца. Те веднага тръгнаха след нас. От малки прозорчета, от плевни и през цепнатини на портите поглеждаха кадъни.

 

На събранието в мехтепа дойдоха всички мъже, освен тези, които носеха охраната. Пръв говори Велия. Той разказа какво се беше случило, как анархистите са се възползували от доверието, което имат сред народа партизаните, и са ги излъгали и как те след това се досетили, че това са хората, които са се събрали с нелегалния помак дядо Лиско. И накрая той направо се обърна: „Ка ке речете вие, ке разрешите ле ние да си ги изтрепеме?“

 

Най-напред аз им разясних целите на нашата борба. Казах им, че по инициатива на нашия ръководител Георги Димитров в България е създаден Отечествен фронт, в който влизат и комунисти, и земеделци, и звенари и безпартийни. Разясних им програмата на Отечествения фронт, че в нашата околия

 

 

1. Помещение, което служи за училище и събиране.

 

397

 

 

също има създадени комитети на Отечествения фронт, в които влизат само честни хора, независимо от това комунисти ли са те или безпартийни и от коя вяра са и вярват ли те въобще, че ние, партизаните, сме войска на Отечествения фронт, че се борим за народна власт, а докато победим, доколкото можем, защищаваме народа от ограбване и от произволите на фашистката власт. Затова те правилно са разбрали, че ние не можем и не постъпваме като тези хора. И ние имаме нужда да се храним и обличаме, но това ни го дава народът доброволно. С това всеки участвува с нещо в общата борба. И ние извършваме насилия, но не над народа, а над фашистките управници и тези, които ги поддържат, над народните изедници.

 

— Вие чули ли сте досега — попитах аз — партизаните да са вземали на сиромах човек овца или нещо друго, без да му го заплатят? А сега идва ли до вас, че в много кратко време ние взехме много добитък, кашкавал, брашно и други неща от властта и от народните изедници?

 

— Слушаме, знаем — обадиха се няколко души едновременно.

 

Продължих да обяснявам:

 

— Тези анархисти са особен чешит хора. И те уж са нелегални, уж са против фашистката власт, а пък виждате какво вършат. С това те помагат на властта, като карат хората да намразят партизаните. Фашистите под път и над път говорят, че партизаните са разбойници и са тръгнали чрез грабеж да живеят, а анархистите нападнаха Конджура за пари, крадат крави от гостунския говедар уж за партизаните, излъгаха вас, за да ви ограбят уж за партизаните. И ако вие не се бяхте досетили, какво щяхте да си помислите? „Значи, прави са фашистите. Ето какви били партизаните. Уж защищават нас от грабеж, а сами повече ни ограбват.“ Лошото е, че и някои ваши хора крадат заедно с тях или делят краденото. Ето на и дядо Лиско не пожела да дойде с нас, а се събра с тях и както вие сами казвате, той ги е довел тук.

 

— И Лиско си е като них. Знаем си го ние — обади се някой.

 

— Вие чули ли сте фашистката власт да гони тези анархисти? Сигурно не сте и няма и да чуете. Тя гони и разстрелва комунистите, гони, поставя засади на партизаните, а от тях не се бои. Тя знае, че те ѝ помагат, и дори да дойде да ги гони, това ще е, за да заблуждава вас, а няма да ги гони. Но правилно ли е вие сами да ги очистите? Аз мисля, че не е правилно. Тогава фашистите ще ревнат: „Виждате ли бе,

 

398

 

 

колко са станали омразни на хората партизаните? Народът сам се разправя с тях.“ Властта, разбира се, няма да каже какви партизани са те и някой може да се излъже, да ѝ повярва. Аз мисля, че по-правилно ще бъде, ако вие не ги приемате. Ако обясните на вашите хора от всички махали каква пакост правят на всички пи и каква услуга на фашистката власт, като ходят с тях и ги поддържат. Както виждате, те другаде не можаха да виреят, ни в своя край, ни в другите села на околията. И ако и вие не ги поддържате, ще бъдат принудени да се махнат. Но ако продължават да крадат или започнат да правят и други золуми, кажете на нас, пък ние ще видим какво да правим с тях.

 

— Право е — съгласиха се помаците. — Вие най-добре си знаете какво да правите.

 

След малко като по команда всички станаха, ръкуваха се подред с нас и си излязоха. Остана само Велия. Двама мъже веднага донесоха подгрята саздърма и яйца, пържени с масло, за вечеря и отделно ядене за по път.

 

Нахранихме се, поблагодарихме за вечерята и най-много за доверието, което имат към нас, и си излязохме.

 

Отвън беше пусто. Само три засамарени коня ни чакаха. Ние двамата и Велия се качихме и едва след като ни изведе вън от махалата, той попита:

 

— Накъде да водя? (Помаците бяха големи конспиратори и Велия нито в мехтепа, нито докато да излезем от махалата, попита къде ще отиваме по-нататък.)

 

— Води у Акия — казах аз и Велия веднага пое по пътеката за махала „Шаринци“, където беше къщата на Акия Фургьов.

 

Пристигнахме бързо. Велия потропа на прозорчето. Обади се Акия и излезе да ни отвори. След като влязохме вътре и се разположихме, Велия рече: „Акия, я сам дотука.“ Акия кимна в знак на съгласие. Значи, по-нататък за нас, за нашата безопасност отговаря Акия. Велия се върна, а ние легнахме да спим.

 

Сутринта една от щерките на Акия — родопска хубавица — ни поля да се измием и след това цялото семейство заедно с нас седна на трапезата. Това беше израз на най-голямо уважение и доверие към нас, партизаните. Иначе помак никога не позволяваше жените да седнат заедно с него в присъствието на чужди мъже.

 

След като се уединихме, Акия попита:

 

— На кой да чина абер?

 

— На Исуф Горелски — отговорих аз и започнахме да се готвим за заминаване за махала „Гарван“.

 

399

 

 

Акия веднага разпореди на един от синовете си и зетя си да тръгнат с нас.

 

— Не е нужно да разкарваш и двамата — рекох аз.

 

— Нека, тия са млади. Па има и мъгла, та да не объркате.

 

Ние тръгнахме към 10.30 часа, но родопските дебри бяха пусти. Синът на Акия тръгна напред, за да предупреди Исуф, а зетят вървеше с нас, но така, че да не ни изморява.

 

Когато пристигнахме, Исуф Горелски беше вече събрал 15—16 мъже и на припек под боровете вън от махалата проведохме събрание. И тук направих съобщение за образуването на Отечествения фронт, разясних им подробно неговата програма и обосновах необходимостта и те да се включат в борбата, като с всичко подпомагат партизанското движение и всячески се стремят да не изпълняват разпоредбите на фашистката власт, да не дават наряди.

 

По едно време една забулена жена, скрита зад боровете, хвърли към нас печен картоф. По това, че Исуф стана и донесе обеда, си помислих, че картофът беше сигнал, че яденето е готово. Но както след това разбрахме, това беше сигнал, че горският, който дотогава е отсъствувал, си е дошъл.

 

Помаците изразиха съгласието си да помагат, но казаха, че много се боят от горския Пенко Тумбев от Разлог да не би да види нещо и да ги наклевети. Затова те ме помолиха да отида и при него в горския пункт, който беше на 200—300 метра под махалата и се виждаше добре, та по такъв начин да го държат, да го заставят да мълчи.

 

Съгласих се с това предложение и тръгвайки си надолу, реших да влезем в горския пункт. Но горският излезе, тръгна към махалата и ние се срещнахме и поздравихме на средата на пътя. С него се познавахме още от времето, когато бях учител.

 

— Ее, та немам баре малко ракийца да се почерпим — рече той.

 

— Айде да идем пък в махалата, там ще найдем нещо да се почерпим — предложихме ние и той се съгласи.

 

Но ние не отидохме, задачата беше изпълнена. Помаците наблюдаваха тази наша среща.

 

 

В последната къща под местността „Шипка“ живееше Медо Късмето. Предложих на Чавдар да се отбием да го видим. Може би и той да ни потрябва някога.

 

— Айде бе, откога ве чекам — рече той, като ни посрещна.

 

400

 

 

— Пък ти откъде знаеш, че сме тука? — попитах аз.

 

— Та ле я съм часовия — не без гордост отговори той.

 

Значи, всички помаци са били вдигнати на крак, за да осигурят безопасното ни пребиваване в техния район. Къщата на Медо Късмето беше на високото и първата на пътя от Елешница, образно казано, на входа към помашките махали. Оттам той можеше да наблюдава целия път, който води към Златарица и Матандере, и, разбира се, пътя, който се отклонява за Гарван и Кьорава махала. И ако той забележеше, че идва полиция, ще извика нещо на добитъка или на жените. Това ще се чуе от околните баири и по подобен, от много години изработен начин ще се предаде но целия район, за да стигне до този, комуто е нужно да знае това. Но нито Медо, нито който и да било друг знае кому е нужно и къде се намира той. И само познавайки ме, той разбра, че е охранявал нас.

 

 

110. Зазимяване на Банската чета

 

Набавянето и съсредоточаването на запасите в непосредствена близост около определения бивак беше в пълен ход. Другарите даже бяха изкопали котловина за колибата и довлекли необходимите им обли дървета за скелета. Изклали бяха овцете и почти половината бяха направени на саздърма, а останалите — на пастърма. Малка част бяха оставени за прясно месо.

 

Но времето също бързаше. Затова предложих Балкан с по-голямата част от партизаните, използувайки всички коне и мулета, които бяхме взели временно, да прекарат през тази нощ колкото се може повече брашно и малко преди разсъмване да върнат товарния добитък там, откъдето са го взели. А след това, ако се наложи и ако това бъде възможно, ще носят вече само на гръб.

 

С Благо отидохме в Кремен. От ливадите, където хората напъждаха добитъка си да пасе, взехме всичките шест коня и мулета, които бяха засамарени. Някои дори имаха и въжета. Отидохме в Кременския чарк, натоварихме четириметрови дъски и подбрахме добичетата нагоре. Нощта беше тъмна. След

 

401

 

 

малко започна и да вали дъжд. И ако кременските добичета не бяха свикнали да ходят в колона едно след друго, не знам как бихме стигнали до горе.

 

Напрегнатата работа през тази нощ даде възможност своевременно да се докарат храните и дъските, преди разсъмване да се върнат конете и мулетата и вече по-спокойно да се направи колибата.

 

До сутринта заваля сняг и през деня на няколко пъти го обръщаше ту на дъжд, ту на сняг. Надвечер дадох последните си нареждания. С Балкан си уточнихме явките и срещите при нужда и се договорихме, ако не хване повече сняг и има възможност да слезе още един път. да се обади в Банско, за да мога да му дам литература, която по мое поръчение Милка Молерова и Драга Колчакова бяха събрали, и възползувайки се от преваляванията, слязох надолу, без да оставя диря.

 

След като се видяхме с Рачев и си уговорихме среща в махала Краище, той замина, за да отведе Никола Шанин (Бончук) в Белишката чета, а аз — отново за Банско.

 

 

111. Чудно лекарство

 

Деня прекарах в местността „Св. Митър“ и на мръкване проверих какво е положението в склада. Оказа се, че от проливните дъждове складът беше наводнен с около 20—30 см вода, та иконостасът, макар и поставен върху трупчета, беше се потопил във водата.

 

Пробих затлачения канал и водата изтече. След това изпратих един овчар да докара от Банско 10 килограма сол и отново обилно посолих сланината.

 

Тъй като почна силно да вали дъжд, укрих се в къщичката на Георги Кандин и престоях там до сутринта. Но не можах да спя. Болеше ме главата и ръката.

 

Още когато правехме тази землянка, ние бяхме взели дъски за покрив от един овчарник. Носейки под лявата си мишница една широка дъска, аз се подхлъзнах по стръмния, издълбан от колите път и паднах на песъчливата скала върху лявата си страна. Получи се така, че не можех сам да стана, защото тялото ми беше върху дъската, и сам притиснах ръката си, която

 

402

 

 

беше под дъската. Дигнаха ме другарите, но това не можа да стане внимателно и ръката ми от външната страна от китката надолу се одра в скалата и даже тук-там се напълни с пясък. Ние я почистихме и превързахме и тя почти заздравя. А от два-три дни отново ме заболя и раната се отвори. Даже стана по-дълбока и гнойна.

 

Сутринта, използувайки едно от краткотрайните намалявания на дъжда, проверих дали не се е запушил отново каналът, замаскирах добре склада и отидох да прекарам деня на сухо под една елха в местността „Широка падина“. Но и тук не можах да спя. Почувствувах, че имам температура, пък и ръката почна да ме боли от вътрешната страна на лакътя и под мишницата.

 

Колкото и да бяха недостатъчни медицинските ми познания, разбрах, че това е най-малкото начало на обща инфекция. Затова с нетърпение чаках да мине денят, за да отида в Банско при дядо Ланко да ме лекува.

 

Използувайки преваляванията, на мръкване влязох в къщата на дядо Георги Рахов.

 

— Ей, много рано бе, и защо сам?— попита дядо Георги.

 

— Тръгнал съм при дядо Ланко да ме лекува — и разказах как се е инфектирала ръката. — А рекох да се отбия през вас, та ако някой ме потърси, да знаете къде съм.

 

— Сега не бива да ходиш у дядо Ланко. Казаха, че пак има засада. Ако трябва, утре ще го повикаме тук. Но няма да потрябва. До утре ръката ще бъде здрава.

 

— Ама е започнала инфекция и нагоре. Виж какви възли имам под мишницата — показах му аз.

 

— Нищо. Ще мине — и сядайки на столчето, той рече на баба Дана — Бабо, дай котлето и легена!

 

След като изми ръката добре с вода и сапун, отново каза:

 

— Бабо, дай торбата!

 

И тя му подаде една торбичка, пълна с изсушени листа. Той взе с цялата си ръка много листа, тури ги върху раната и я превърза с бинт.

 

— Това до утре — рече уверено той.

 

Не знаех за чудотворното действие на тази билка и не вярвах. Но не исках да изкажа съмнението си, за да не обидя този добър и предан наш ятак. Не се съпротивих и на такова миене, защото не се боях от инфекция. Тя все едно беше станала. И тъй като трябваше да чакам до другия ден да дойде дядо Ланко, легнах в плевнята и заспах веднага.

 

— На другия ден дядо Георги ме събуди към 9—10 часа и рече:

 

403

 

 

— Айде, стани да ручеме! Баба ти Дана е направила баркада [1].

 

Станах в много добро състояние. Главата не ме болеше, а и болките под мишницата ги нямаше. След като се наядохме, поглеждайки към превръзката, дядо Георги каза:

 

— Айде сега да хвърлим това!

 

Той не каза „да видим какво е станало“ или нещо друго, а направо да хвърлим превръзката. Значи, беше убеден, че всичко е минало, че раната е оздравяла. И наистина, когато развърза ръката, листата бяха станали на пихтия. След като ги махна, аз ахнах от изненада. Не само че беше чисто навсякъде, но рана нямаше. Отгоре беше една нежна червеникава ножица.

 

— Бабо, дай пà котлето, дай памук — заразпорежда се дядо Георги, изми пак ръката, наложи я с памук, завързал и каза: „Сега я варди от студеното да не се напука, че пак ще стане рана.“

 

 

112. Наказване на предател

 

На следващата вечер беше контролната ми среща с Иван Козарев (Балкан) в местността „Св. Никола“. Но той беше идвал в Банско, взел още някои дребни неща, като червен пипер, чай и др., и беше казал, че същата вечер ще има среща с някой добринищенин при моста на шосето западно от селото. А в Св. Никола ще бъде по-късно. Отидох направо при моста, но Балкан го нямаше. След малко се чуха три бързи изстрела от пистолет, като на пожар. Но последвалият плач ме наведе на мисълта, че това са изстрели от Балкан. Само той можеше да стреля така бързо и точно. След малко в мрака се очерта фигурата на идващия към мене Балкан и дадох парола.

 

— Заклах петело [2] — каза той, преди още да сме се ръкували.

 

— Поздравявам те — казах аз и му стиснах ръка. — Нека всички предатели разберат, че няма да избягнат възмездието за мръсната си дейност.

 

 

1. Качамак.

 

2. Този израз има смисъл на „свърших работа“ — например, когато се свърши жътвата.

 

404

 

 

Никола Петлов и друг селянин от с. Добринище бяха узнали, че Иван Козарев се навърта около рибарника, и бяха съобщили на полицията, в резултат на което той попада в засада.

 

Заради това предателство след съответната проверка тези двама добринищени бяха осъдени на смърт още през 1941 г. Но за втория хората не бяха убедени, че е участвувал в предателството. Затова, оценявайки, че няма да се получи добър политически ефект, ние отложихме изпълнението на присъдите за по-късно.

 

Но Никола Петлов и след това нееднократно и грубо беше показал своята враждебност към комунистите. Той беше включен и в реквизиционната комисия, където усърдно изпълняваше указанията на фашистката власт, и стана ненавистен за по-голямата част от хората. Тази присъда над него вече трябваше да се изпълни.

 

Балкан, който беше влязъл в селото по друга работа, отишъл даже до ресторанта и погледнал през прозореца да види какво има вътре. След това през средата на селото свил вдясно и покрай Петловата къща излязъл пак на шосето. Тогава забелязъл, че отдолу идват група хора, между които бил и Никола Петлов. Балкан го познал по гласа и по куцането, отишъл насреща им, стрелял три пъти в него и напуснал селото.

 

Впоследствие аутопсията установила, че той е убит с три куршума в сърцето. Но когато Балкан ми разказа как го е познал в тъмнината и как се е мерил в гърдите, аз го подхванах

 

— Ама видя ли? Хем си отличен стрелец, хем пак не посмя да стреляш в главата.

 

— Я в кошере [1], за да събере куршумите. Тевно беше и можеше някой да никне зад него и да си отиде така си — като виновен се заоправдава той.

 

Ние заедно отидохме до мястото, където Козарев беше оставил Страхил. Предадох пакета с книгите за четата, изпратих поздрави за другарите и се разделихме вече за по-дълго време. А с моя любим другар Иван Козарев тази раздяла се оказа завинаги.

 

Заминах за Елешница, където имах няколко срещи с другарите, и оттам за Краище, откъдето заедно с Рачев отидохме в Дъбовец. Там се срещнахме с дядо Георги и с новия партизанин Никола Бояджиев (Остап), които не бяха намерили

 

 

1. Гръдния кош.

 

405

 

 

връзка с беличани и се върнали на определената среща. Тук беше Никола Савов от Баня, който също отскоро беше излязъл партизанин. Над изворчето под Ахматова поляна те си бяха направили колибка.

 

 

113. Отново при помаците

 

Никола Рачев пожела още един път да обиколим помашките махали и да го запозная с всички хора и къщи, където при нужда можеше да се отиде. Тогава помаците имаха празник, та това беше и известно внимание към тях.

 

Ние отново минахме през Матандере, където бай Никола Проюв и Васил Грамбелов ни запознаха с обстановката. Грамбелов ни каза, че наблизо работи група мобилизирани горски работници. Ние отидохме при тях, поговорихме и им казахме, че забраняваме да се сече гората за германците. Тя трябва да се пази, за да остане за нашия народ. Затова ги изпъждаме. Те се зарадваха и веднага започнаха да редят трапеза да обядваме. В това време седнах и написах следната заповед до кмета на село Елешница:

 

„Г-н кмете, предадената и поробена наша родина е подложена на безогледен грабеж. Храни, кожи, вълна не са вече собственост на българския народ. Неговите природни богатства също са подложени на хунско разграбване. Милиони кубици дървен материал се изсичат от нашите гори, за да задоволяват нуждите на хитлеристка Германия, докато в техните брадва не влиза, а за нашия народ няма дори дърва за огрев... Заповядвам да не се правят никакви насилнически мобилизации, освен доброволното спазаряване с работниците. За неизпълнение настоящата ми заповед ще отговаряте пред революционния съд.

 

Командир: Кр. Радонов

 

Заповедта дадох на Никола Чорев да я отнесе и с нея да оправдае групата, че е напуснала работата.

 

Вечерта отидохме в Шаринска махала в дома на Акия Фургьов (Шарински). В разговор с хората там те ни се оплакаха

 

 

1. Архив МВР, дело № 16243.

 

406

 

 

от горските в Побит камък, че ги ограбват—искат помаците да им събират жито, картофи, вълна, яйца, даже пролет и агнета. А помаците се боят да не дават, защото всякога могат да направят нарушение в гората и горските ще ги разсипят с глоби. Затова те поискаха защита от нас.

 

Ние решихме да отидем вечерта в горския пункт в Побит камък да предупредим за това горските. До там ни отведоха момчетата на Акия. Те се скриха отвън, а ние с Рачев влязохме в зданието.

 

В една стая имаше трима горски. Ние отначало ги респектирахме и заставихме да седнат далеч от оръжието си. Като разбрахме, че има още един горски в другите стаи, доведохме и него. След това започнахме разговор с тях.

 

Ние ги агитирахме, както винаги, и с успехите на Червената армия, и с това, че с хитлеристите е свършено, че те, макар да са служители при фашистката власт, са хора от народа и трябва да са с него, а не заедно с фашистката власт и те да грабят и пр. и пр. И накрая ги предупредихме, че ако научим отнякъде, че са искали от помаците да им дават безплатно или че са вземали рушвет, ще се разправяме с тях най-безцеремонно.

 

 

114. Пак доктор

 

В това време в стаята влезе една разплакана и изплашена жена. Мислейки, че тя се е разплакала, защото се бои за мъжа си и иде да го спасява, твърде строго ѝ казах:

 

— Защо си се разциврила, защо си се разтреперала? Да не би ние да сме разбойници!

 

— Не. Мене не ме е страх от вас, ами детето ми е болно — плачливо каза тя.

 

— Добре. След малко ще дойда да го прегледам — като се подчиних на внезапно хрумналата ми мисъл да се представя за доктор, казах аз.

 

— Ама вие доктор ли сте? Много ви се моля, господин докторе, да го видите. То момчето ми още през бомбардировките се уплаши и сега е болно от сърце и. . . — искаше още нещо да каже жената, но аз потвърдих, че ще отида да го видя, и тя си излезе. Ние продължихме разговора си.

 

407

 

 

След малко станах и казах на Рачев, че ще отида да прегледам момчето. Горските и особено бащата на момчето ме гледаха вече не само със страх, но и с някакво учудване. Хем доктор, хем партизанин.

 

Болното момче беше на 16 години. Като ученик в София попаднало под бомбардировка и много се изплашило, а навярно и пресилило и беше получило смущение в сърцето. То лежеше в леглото. На шкафчето се виждаха лекарства, предписани от някои лекар от Пазарджик, когото бащата по-рано е довеждал да го прегледа. По всичко изглеждаше, че момчето не беше напускало стаята доста време.

 

С маниер на опитен лекар премерих пулса. Той беше около 80 в минута, но не съвсем ритмичен. След това го преслушах, опирайки направо ухото си и откъм гърдите, и откъм гърба, като го карах ту да диша, ту да спира дишането. Подигнах му клепачите и му гледах очите, като го карах да ги върти. След това, използувайки всичко, каквото бях слушал и от лекари, и от баби, започнах да го разпитвам.

 

— Ха сега стани да видим колко ще се ускори пулсът — казах и посегнах да хвана ръката му.

 

Момчето се изправи и подаде ръката си.

 

— Не е страшно — обърнах се към майката. — Органическа повреда няма. Ще му мине, и то скоро, но трябва да се спазва известен режим на хранене и движение — компетентно заявих аз. И поглеждайки към лекарствата, казах: — Дайте да видя какви лекарства получава?

 

Майка му бързо ми ги подаде и с нетърпение зачака мнението ми.

 

— Правилно. Ето и моят колега не е открил нищо опасно. Боледуването има нервна основа — и по реагирането на майката разбрах, че тя е доволна.

 

Определих му режим да става и леко да се разхожда по поляната отначало по 10—20 минути два пъти на ден, а след една седмица — по 1 час. Да се храни 5—6 пъти на ден, като не яде солени меса и риба и не пие алкохолни напитки.

 

(Моят преглед много окуражи и майката, и момчето, а и режимът му помогнал и бързо се възстановило. Затова благодарните родители скоро след 9 септември 1944 г. с подаръци, главно храни, дошли в Разлог и търсили лекаря на нашия отряд. Но мен не ме е имало там и партизаните отговорили: „Ние тогава нямахме лекар.“ Рачев обаче дочул, сетил се и рекъл: „Имахме, имахме, но го няма тука сега.“ Родителите оставили донесеното на другарите ми.)

 

408

 

 

Ние с Рачев останахме с убеждение, че не само че заплашихме, но и до известна степен спечелихме тези хора (горските) и си отидохме, без да им вземем оръжието.

 

След това ходихме в Кьорава махала и в Гарван. Отдалече показах къде е къщата на Сюлейман Сульов и пак отидохме у Медо Късмето. Щом пи видяха, кадъните веднага хвърлиха направо в жарта две овчи пържоли, за да ни нагостят.

 

Медо по същия начин, както и по-рано, знаеше и чакаше. Той ни разказа, че една голяма група полицаи дошли откъм с. Елешница, стигнали до склада с трупи в местността „Златарица“, седнали на тях, погрели се на слънце и се върнали. Те навярно бяха дошли във връзка с изгонването на горските работници.

 

Ние погостувахме на Медо, докато се стъмни, и си тръгнахме към Елешница, където отседнахме в плевнята на Васил Белюв.

 

 

115. Неизмерима загуба

 

На 10 декември, току-що бяхме обядвали, Васил Белюв излезе из селото, но веднага се върна и попита:

 

— Имате ли люде към Горна Джумая?

 

— Имаме. Защо? — сепнахме се ние.

 

— В селото заговориха, че вчера е убит някой партизанин, инженер от Разложко, и че това си бил ти — като посочи към мене, рече той. — А други говорят, че може да е и Парапунов.

 

Това съобщение ни порази. Ние почти бяхме убедени, че това е Парапунов, защото друг партизанин от разложкия край тогава нямаше в Горна Джумая. Но тъй като и друг път полицията е пускала неверни слухове, все пак се надявахме, че може да не излезе вярно. Затова отново изпратихме Васил Белюв да разбере точно какво е станало и ако е необходимо, да изпрати човек в Разлог.

 

— Дано да не е вярно — казах аз на Рачев.

 

— Дано, ама май е вярно — рече той и замълча.

 

Ние повече не си казахме нито дума. И когато Васил си дойде и потвърди, че е убит Никола Парапунов, ние продължихме да мълчим.

 

409

 

 

— Сега е вече наш ред, баче — рече след малко Рачев и пак замълча.

 

Много мисли изведнъж нахлуха в главата ми. Докато Парапунов беше жив, ние спорехме, не одобрявахме някои негови решения. Аз понякога определено изказвах недоволството си от това, че понякога той не искаше да вземе рязко отношение. Но сега, когато вече го загубихме, веднага почувствувах колко голяма нужда имахме от него — човекът, който търпеливо изчакваше да се изживеят някои неща, който умееше да сплотява, който беше пример на безпределна преданост на своята партия и своя народ, пример на трудолюбие, ученолюбив, стоицизъм и безпретенциозност.

 

През съзнанието ми минаха много спомени с него. Представих си го през 1932 година десетина дни преди 1 май. Пред очите ми беше грейналият му, пълен с увереност поглед, когато, изпращайки ме заедно с Кръстю Стойчев към Банско, по стръмното от р. Изток нагоре, той рисуваше картината на отражението, което ще има нашата първомайска акция за политическото активизиране на трудещите се, как ще осъмне околията осеяна с позиви и окичена с червени знамена, как народът ще каже „Ето, жива е комунистическата партия“, а враговете ще беснеят от безсилна злоба.

 

Спомних си първата ни среща на 28 или 29 юли 1941 г. в църквището „Св. Троица“. С какво вълнение го дочаках тогава последните 50—60 крачки, когато познах, че на срещата идваше именно той, крепката, задушаваща другарска прегръдка и тревогата, с която крадешком гледах изпитото му от затвора и маларията лице.

 

Спомних си всичките му мъки, когато, макар и сериозно болен от малария, ние заедно отидохме към Неврокоп, за да изпълни той партийния си дълг, да проведе директивата на ЦК за започване подготовката и развръщането на въоръжената борба; с какви усилия той ходеше, как с отпрана подметка и разкървавен крак ходи цяла нощ и дори не ми каза за това.

 

Представих си го наведен срещу виелицата през януари 1942 година да гази дебелия сняг от Банско към Предел, а след това към Горна Джумая само и само да не тревожи близките ми, да не излага на опасност другарите си и ятаците си през това усилно за Разложко време.

 

Представих си го при нас как упорито работеше, изучаваше немски език, готвеше се и изнасяше лекции по историята на нашата партия и по други теоретически въпроси, с какво удовлетворение посрещаше нашата любознателност, как пишеше

 

410

 

 

писма и грижливо проверяваше тези, които ние пишехме до разпи общественици, военни и други във връзка с популяризирането програмата на Отечествения фронт.

 

Видях го във въображението си и като хладнокръвен боец в общината в Дупнишка Бистрица и пр.

 

Този ден не мигнах. Не мигна и Рачев. Ние се въртяхме, дишахме тежко и заети поотделно със своите мисли, мълчахме. Друг път непрекъснато говорехме, споделяхме мнения по различни въпроси, планирахме работата си и пр. А сега мълчахме. Вечерта през махала Краище (да не би дядо Георги да е дошъл там) ние заминахме към Дъбовец и по пътя пак мълчахме.

 

Едва когато слязохме от баира на пътя при гара Генерал Ковачев и трябваше да решим по късия ли път да хванем и да газим реката или по дългия, през с. Баня, Рачев попита:

 

— Да газим ли реката? Как ще речеш?

 

— Все е еднакво — отговорих аз.

 

И двамата навярно преценихме, че е много студена водата, пък и няма защо да бързаме и тръгнахме по шосето за Баня. След около два часа мълчание пристигнахме на мястото.

 

В „палата“ ни чакаха дядо Георги, Остап и дядо Илю (така бяхме нарекли Никола Савов). Те не знаеха нищо, защото от два дни не се бяха срещали с никого. Погледнах към Рачев с надежда, че той ще почне, но след като видях, че той също отлага, надявайки се навярно на мене, поех дълбоко въздух, събрах всичките си сили и казах:

 

„Другари, вчера, 9 декември вечерта, край Горка Джумая е убит другарят Никола Парапунов. Загина ръководителят на партията и партизанското движение в нашия край. Престана да тупти голямото сърце на прекрасния комунист, целият съзнателен живот на който беше пример на беззаветна служба на партията и народа. Човек, който нямаше личен живот. От всичко 34 години живот повече от 15 години той посвети изцяло на партията и комсомола, единадесет от които прекара в затвора и в нелегалност. Другарят Парапунов пръв в окръга след разгрома на Септемврийското въстание 1923 година и кървавите събития през 1925 година се зае да възстанови партията и комсомола. С неговото загиване ние осиротяхме. Но ние не бихме били негови добри другари и ученици, ако клюмнем глави, ако изпаднем в униние, ако отпуснем ръце.

 

Напротив. Ние трябва да подемем неговото дело с още по-голямо себеотрицание, за да не се почувствува празно неговото

 

411

 

 

място, за да се окажем като него достойни синове на своя народ, на своята партия.“

 

Искаше ми се да кажа още нещо, но вече не можех. Пък и едва ли беше нужно. Въпреки че всички се бяхме накоравили и решили да понесем твърдо тази загуба, няма да се срамувам да си призная, че и аз, и Войводата, и дядо Георги — всички скрито един от друг тихичко си поплакахме.

 

 

Но ние още не знаехме, че по същото време, на 8 декември, в с. Годлево тежко ранен, беше заловен от ловната рота старият комунист и неуморим партиен деятел Костадин Катранджиев.

 

Той беше болен и не можеше да ходи с отряда. Затова се беше устроил да презимува в къщата на свои близки другари в с. Годлево. На 8 декември ловната рота, без да е имала някакви сведения, отива в село Годлево. За да не увреди на ятаците, Костадин Катранджиев напуснал квартирата и излязъл вън от селото. Но един от войниците го видял и извикал: „Стой!“ Катранджиев побягнал да се укрие, но войникът стрелял и го наранил тежко. Фашистката власт знаеше кой е Костадин Катранджиев и предвкусвайки голяма победа, полагаше усилия да го излекува, за да го подложи на зверски инквизиции и разкрие партийната и яташката мрежа. Но той умира (по някои сведения се отравя с лекарства), без да им каже нито дума.

 

 

116. Зимуване у Странджата

 

Времето бързаше. Първият сняг се стопи по ниските места, дори и по сенчестите скатове, но беше вече доста студено. Коловозите по пътищата и малките вадички замръзнаха. По дърветата имаше скреж.

 

Колибката, оплетена с неокастрени габерови пръти и наречена „палата“, не можеше даже да създаде завет, а камо ли да предпазва от студ. Това тревожеше другарите, които поради изискванията на конспирацията предварително не знаеха как е организирано зимуването.

 

412

 

 

Тъй като се събрахме много за в една квартира, а и Рачев се надяваше да се свържем с другарите от Белишката чета, в която да изпратим двама-трима души, ние не отидохме направо у Тодор Шарков в с. Елешница, а в Краище, в стопанството на дядо Никола Проюв. А само двамата с Рачев отидохме да проверим готовността за настаняването ни там.

 

Другарите от Белишката чета много пъти бяха ходили по селата. Георги Й. Мадолев, Кръстю Тричков и Димитър Топалов и по-късно — на 21 декември — бяха слезли в с. Горно Драглище, за да изпълняват смъртната присъда на един народен враг, но на дядо Георги не се беше удало да се свърже своевременно с тях и някъде към 15 декември Рачев, дядо Георги, дядо Илю, Остап и аз влязохме в къщата на Тодор Шарков.

 

Въпреки увереността си, че сме влезли незабелязано и че в този дом сме на най-безопасно място, Васил Белюв и Васил Грамбелов имаха специална задача да следят за нашата безопасност. Също така, без да знаят, че сме в Елешница, на нашите другари беше наредено да съобщават веднага за пристигнала полиция или за подозрително поведение на властта.

 

Но както и преди, аз продължавах да обработвам хазаина, да го правя по-съзнателен ятак, да създавам у него самочувствие, че той върши важно, голямо дело. Един път му разказах за хъшовете и за Странджата, който им казал: „Яжте, песоглавци! Докато е жив Странджата, може да гладувате, но от глад няма да умрете.“ „Сега ти си Странджата. В тебе ни е надеждата“ — му казах аз, въпреки че що се касаеше до продуктите, те си бяха наши. От този ден ние почнахме да го наричаме Странджата, той беше доволен от този си псевдоним и действително с ревност изпълняваше функциите на Странджата.

 

Още преди да отидем ние, той беше подобрил старото и направил ново скривалище. То беше много хитро направено. В голямата средна стая, в която си държеше и продукти, имаше куп картофи. Като се разровят те, се разкрива една широка дъска, която и по-рано си е била там, но внимателно е отрязана от греда до греда. През образувалата се от нейното изваждане дупка може да се слезе направо в обора на кравата. Така се избягва слизането по стълбата и излизането на двора. А в обора непосредствено под краката на кравата се повдига една дъска от пода и оттам се влиза в скривалище (във формата на куб) за трима-четирима души. То беше малко, но в него се дишаше свободно, защото откъм двора беше открито и заградено с наредени на кубици дърва, между които въздухът имаше свободен

 

413

 

 

достъп. С учебна цел ние посменно и заедно престояхме по доста време и в едното,и в другото скривалище и Странджата окончателно заличаваше следите след нас — затрупваше капака с картофи и посипваше дъските в обора със сламата, с която е постлано на кравата, а входа от тавана в другото скривалище закриваше с боклуци.

 

Храните бяха у Васил Белюв, Пройчо Проюв и други, за да не правят впечатление на случайни посетители и да не става нужда да ги крием. От тях пиеси вземахме кога колкото ни беше нужно. Даже през януари донесохме и част от сланината от склада в местността „Св. Митър“.

 

 

117. Нов другар

 

На 17 или 18 чрез Васил Белюв ни съобщиха, че е пристигнал Георги Дерлоков от партизанския отряд „Чепинец“ и е довел другаря, за когото съм поръчал. В момента те са в местността „Диманец“. Значи, дошъл беше Иван Гулев с псевдоним Димо.

 

Оказа се, че те бяха дошли преди няколко дни, но Георги Дерлоков не го беше довел по канала, а направо в Елешница. И докато се свърже с братовчедите си Тодор Дерлоков и Тодор Манев, а те от своя страна с Васил Белюв, двамата бяха изкарали няколко денонощия отвън на студа.

 

Побързах да отида да го взема, защото започна да вее сняг. Там нямаше време да даваме воля на радостта си от срещата и подканих Гулев да тръгваме, докато не е спрял снегът. А към Дерлоков се обърнах с думите: „Аз не знам какви са условията за загубване дирите и не питам как сте се устроили за зимуване. Но ако има опасност да отведеш фашистките разузнавачи направо при отряда, остани тук. Ще ти осигурим квартира, докато се отъпчат пътеките. В Разложко например по пресния сняг винаги са излизали разузнавачи, давайки си вид на ловци, скиори и пр.“ Той потвърди, че няма такава опасност и е по-добре още сега да тръгне, докато не е натрупал сняг.

 

Този сняг само ни изплаши и спря. А след няколко дни съвсем се стопи. Времето омекна.

 

414

 

 

В квартирата у Странджата запознах Иван Гулев (Димо) с положението в Неврокоп, информирах го за връзките, които имаме чрез Вищерица и Скребатно. След като обсъдихме с Рачев, решихме да използуваме времето и двамата с Гулев да отидем до Неврокоп, докато няма сняг.

 

 

118. Едно пълно с премеждия пътуване

 

На 27 декември през нощта ние напуснахме топлата квартира при Странджата и тръгнахме за Неврокоп. Разчетът ни беше първата нощ да стигнем до Матандере и да денуваме в горския пункт при Васил Грамбелов. Но нощта беше тъмна, а пътят много разкалян и плувнали в пот едва изпълзяхме до местността „Йованица“. Тук ни посрещна студен, резлив ветрец. Затова решихме да влезем в овчарската колиба на Васил Белюв под пътя, да запалим огън и да се изсушим. А след това решихме да прекараме и деня тук.

 

През деня стана още по-студено. Ние се греехме на голямата букова жарава, която бяхме направили още преди да съмне, и убедени, че няма дим, който да ни издава, не мислехме да напускаме колибата до вечерта. От време на време някой от нас излизаше и без да се отделя от колибата, оглеждаше наоколо и пак се прибираше.

 

— Ловни кучета лаят някъде по високото — каза Димо, като влезе и припече ръцете си.

 

— Това може да са помаци — казах аз, след като излязох и послушах малко. — Защото ако са елешничани, щяха сутринта да минат по пътя покрай нас.

 

Но това ни накара вече да сме нащрек и непрекъснато да наблюдаваме. Към 11 часа, когато Димо беше на пост, той видял един човек, полуселски облечен, който, както си вървял по пътя нагоре, се спрял, погледнал към колибата и навярно го видял, защото бързо се върнал и се скрил в дълбокия път. Димо тихичко ме повика, но докато изляза, този човек се мярнал за момент вече над пътя по стръмното и се скрил в гората.

 

— Кой може да бъде? — гласно разсъждавах аз. Но фактът,

 

415

 

 

че той не се е върнал по пътя надолу и че оттам, накъдето е хванал, не е възможно да се заобиколи и пак да се излезе на пътя, ме наведе на мисълта, че той оттам е дошъл и може да е от групата на тези ловци. А те вече никак не ни приличаха на обикновени ловци, още повече че ние бяхме забранили на ловците да ловуват в гората и те изпълняваха тази наша заповед. Затова трябваше веднага да се махнем оттук.

 

Взехме раниците си и по всички правила за движение при такива случаи, на около 30 крачки един от друг, покрай нивата пресякохме пътя при дерето и тръгнахме по него право нагоре срещу мястото, където лаеха кучетата. Съображенията ми бяха, от една страна, да сме в голямата гора, което не даваше възможност да ни блокират с малко сили, и, от друга, преминавайки бързо по дерето, да се изкачим по билото на първото хребетче, да се маскираме там и да чакаме. В случай че кучетата прекарат сърна и някой от ловците дойде, да видим кой е той и да действуваме според случая. Тези съображения и начина на предвижването и действията в случай на нужда макар и накратко обясних на Димо още преди да тръгнем от колибата.

 

Едва се бяхме изкачили на 30—40 м по средоноса [1], откъм запад бързо се заприближаваха две кучета. По начина на лаенето се разбираше, че дивечът е близко пред тях. Ние се заковахме на място и зачакахме. След не повече от минута се показаха две хубави ловни кучета. Те излязоха точно до мястото, където се събират деренцата, завъртяха се, както въобще правят ловни кучета, когато изгубят следата на дивеча, разшириха наоколо, върнаха се назад и отново се понесоха със силен лай надолу. Сърната навярно беше ни усетила и свърнала вдясно.

 

— Кучетата не са от Елешница, а още по-малко на помаците. Видя ли ги какви бяха и голямото каква ремъчка имаше на врата? Явно е, че полицията е дошла с тях уж на лов — казах аз и след това определих кой къде да остане и накъде да се изтегляме в случай на нужда. Повече не се придвижихме нито крачка.

 

Но до вечерта нито някой дойде към кучетата, които усилено гонеха в този район, нито пък слезе към колибата в Йованина.

 

Убеден, че това беше полиция и че вечерта тя ще устрои засади, набелязах друг път. Щом се стъмни, най-напред излязохме

 

 

1. Начало на хребет между две рекички.

 

416

 

 

от тези дерета, пресякохме пътя и по околни пътеки към полунощ стигнахме в Матандере. Приближихме внимателно горския пункт, наблюдавахме доста време и след като се убедихме, че няма странични хора, влязохме.

 

Васил Грамбелов ни информира, че в Матандере всичко е спокойно. Полиция и въобще подозрителни хора не са идвали. По връзките от Неврокоп и Чепино няма нищо.

 

Ние решихме да използуваме връзките па Димо с Гърмен и Скребатно направо. Затова не изпратихме Васил Грамбелов към Вищерица да предупреди за нашето отиване.

 

Нощта доизкарахме в горския пункт и се наспахме добре, а на разсъмване излязохме откъм гостунското. Оттам но пътеката за Вищерица обходихме от изток дървообработващото предприятие и се спуснахме по левия бряг на реката. Но надолу реката беше по-голяма и решихме да я преминем някъде в района на Скребатския чарк.

 

През деня времето беше слънчево, но надвечер почна бързо да се влошава. Настъпи мрак и заваля, а ние бяхме още далече от целта — Ондевица, — откъдето вече можехме по що-годе познати места да се спуснем към с. Скребатно.

 

Достигнахме района на чарка. Партизанският ни опит ни подсказа да не минаваме по моста непосредствено под чарка. Затова се провряхме под яза и случайно попаднахме на греда, по която се минава реката.

 

Оттатък в пълен мрак едва се добрахме до пътя, но не можахме да продължим. Силен дъжд ни застави да спрем. Наоколо беше гъста, но израсла вече млада белакова гора, в която нямаше ни едно дърво, под което да може да се закрие човек.

 

Ползувайки електрическите си фенерчета, ние избрахме най-подходящите дървета и струпахме при тях всички клони от скоро отсечените дървета наоколо. След това накачулени с платнищата си извадихме от раниците борината (която всеки партизанин носеше) и напалихме огън. Той се разгоря и дъждът, който все таки се разбиваше в клоните на дърветата, вече не можеше да го изгаси.

 

Опънахме едно платнище с върви за околните дървета. Под него се преоблякохме със сухо бельо, изсушихме мокрите си дрехи и легнахме около огъня да спим.

 

— Хайде, ставай бе, да се поразтъпчем, че замръзнах, пък вече е и светло — каза Димо.

 

А на мене ми беше топло. Когато отхвърлих платнището

 

417

 

 

и видях, че съм бил затрупан с една педя сняг, разбрах защо не ми беше студено.

 

Тръгнахме успоредно на пътя и съобразявахме къде да навлезем в него, та ако някой след нас тръгне от чарка, да не му се видят неестествени нашите дири.

 

На края на гората при Ондевица видяхме съвсем прясна човешка диря, идваща откъм с. Скребатно. Спряхме се и заумувахме какъв ли е този човек и накъде е хванал. Но той побърза да ни се обади. Беше се изправил до едно младо борче на около 40 метра от нас.

 

Това беше една щастлива за нас среща. Този случайно срещнат честен трудещ се човек беше от с. Скребатно и отиваше в горското стопанство „Вищерица“, където работеше. Той ни разказа, че е станал провал и в селото са извършени арести. Арестувани са Борис Бараков, Александър Гулев, попът и други, които не познавах. Успели са да избягат само двамата братя Велеви. Затова в селото и наоколо имало много полиция. Вчера голяма група полицаи са излезли към Скребатския чарк и не са се върнали. „Сигурно са чакали Велевите братя да идат там, та да ги хванат, защото те там работеха“ — завърши той разказа си.

 

Спогледахме се с Димо. Ако вечерта бяхме отишли до чарка, вместо братя Велеви в засадата щяхме да попаднем ние.

 

Разбрахме, че са извършени арести и в Неврокоп. Нашето отиване надолу беше вече и безсмислено, и опасно. А фактът, че беше арестуван и връзката ни Борис Бараков, ни задължаваше незабавно да предупредим Васил и Кръстю Грамбелови и др. Затова решихме да се върнем веднага и да тръгнем заедно с този човек.

 

Хем да си осигурим безопасен път, хем да заблудим този, макар и добър човек, да не разбере той накъде отиваме, ние му казахме, че искаме да разберем дали и във Вищерица има полиция. Когато стигнахме срещу горското стопанство, договорихме се ние да чакаме, докато той влезе в стопанството и види дали там има полиция. След това да излезе на двора да цепи дърва. И ако има полиция, да цепи повече, а ако няма, да удари само три пъти с брадвата.

 

Този другар добросъвестно изпълни заръката ни. Докато чуем сигнала, ние оглеждахме откъде можем най-лесно незабелязано да се върнем. След като чухме трите удара, пресякохме шосето и заобикаляйки горското стопанство, излязохме на билото западно от гатера „Вищерица“.

 

Тук ни очакваше нова изненада. По билото и по посока

 

418

 

 

към гатера бяха слезли хора с ковани ботуши. Стъпихме в техните дири и забързахме. Ясно бе, че полицията е излязла откъм с. Осеново и блокира дървообработващото стопанство „Вищерица“.

 

Започна да подухва насрещен вятър и да дига снега. Това, от една страна, беше благоприятно, че ще замита следите ни, и от друга, неблагоприятно, защото забавяше движението и увеличаваше умората ни.

 

Когато подминахме Вищерица, ние свихме с цел да се спуснем на пътеката за с. Гостун и след това за Матандере. Долу срещнахме двама гостунци. Единият от тях беше Спас Пепелянков, с когото вече се познавахме. Но за да не го изложа пред другия, престорих се, че не го познавам. Те ни казаха, че Вищерица е блокирана от полиция и войска. Тях са ги пуснали, след като ги проверили. Ние също ги „проверихме“ и ги пропуснахме да си вървят. И уж тръгнахме към Вищерица, но след като мракът и виелицата ги скриха, свърнахме след тях.

 

Виелицата непрекъснато се усилваше и скоро земя, небе, дървета — всичко се набърка. Наведени един зад друг, ние с големи усилия се придвижвахме бавно напред.

 

Димо загуби ориентировка, помисли, че сме се заблудили и се връщаме към Вищерица, и настояваше да изменим посоката.

 

Но едрата гора беше вече близо. Ние влязохме в нея и като по чудо след малко почнахме да се спускаме по стръмнината, където пътеката минава по една скала.

 

— Тука ли минахме вчера? — спрях и се обърнах аз към Димо.

 

— Вярно бе. Е тука, по това стръмно се плъзнах. Но защо посоката е друга? — още не можеше да се оправи той.

 

В гората беше завет, та макар че беше вече нощ, се ходеше по-лесно и бързо пристигнахме в Матандере.

 

Вместо направо в горския пункт ние решихме да отидем в къщата на Вишан Кърпачев в горния край на махалата. Той не ни беше ятак и ние за пръв път отивахме у него. Ако нещо беше станало в Матандере, то нямаше да засегне него. Там се запознахме с обстановката. Всичко беше спокойно. Позатоплихме се и вечеряхме. И накрая предложихме да си купим една овца, за да се запасим с месо. Така искахме да създадем у него впечатление, че отиваме някъде далече. Вишан закла един чукан овен, очисти го и го донесе. Когато му подадохме пари, той отказа да ги вземе и рече: „Нека това ви е от мене.“

 

419

 

 

Разсякохме овена, напълнихме и подредихме раниците си като за дълъг път и излязохме. Отначало тръгнахме уж към Вищерица, а след това през двора на гатера излязохме на пътя и бързо се скрихме в горския пункт.

 

Тук беше и Васил Белюв, който малко под пункта имаше къщичка и плевня и овцете му зимуваха там. Ние поспахме, а те почнаха да пържат саздърма от месото, което донесохме.

 

Малко преди да съмне, двамата с Гулев отново се нахранихме, взехме си вода и отидохме в скривалището в плевнята, която се намираше на около 30 метра над горския пункт.

 

Скривалището беше направено много просто. Плевнята беше пълна със сено. На дъното в единия ъгъл беше издълбано празно място 2 на 1,5 метра и височина 1 метър. В него се влизаше през шахта в сеното покрай стената и със специално подготвен наръч слизащият сам затваряше шахтата след себе си.

 

През цепнатините между дъските тези, които са вътре, дишат и могат да наблюдават кой влиза в горския дом. По-голямата част от тези цепнатини също бяха запушени със сено отвътре, за да не би някой отвън да забележи пустотата на това място.

 

 

Провалът не се беше ограничил само в Неврокопско. Уж здравеняк, Борис Бараков не издържал и почнал да признава. Така полицията се добрала до данни за връзките в Матандере и Побит камък. Провалени бяха Васил Грамбелов и Кръстю Грамбелов.

 

Същия ден на 31 декември 1943 г. следобед в Матандере дойде полиция. Ние видяхме как полицаите влязоха в горския дом и след това излязоха. С тях излезе и горският Васил Грамбелов. Но той си беше с пушката и помислихме, че го вземат като местен орган на властта и че ще правят обиски. Както се изясни след това, те го бяха арестували, взели му патроните и му дали той да си носи пушката.

 

Надвечер при нас дойде Васил Белюв и ни съобщи, че Васил Грамбелов и Михалко Проюв са арестувани и че преди половин час са ги подкарали към Елешница. А Кръстю Грамбелов бил арестуван по-предния ден.

 

„Значи, провалът е обхванал цялото Матандере и сега застрашава с. Елешница и околията“ — трескаво мислех аз и предложих: „Не остава нищо друго, освен да ги изпреварим по най-краткия път през Капията и някъде над Елешница или и дори в самото село да избием колкото можем от полицаите

 

420

 

 

и да освободим другарите.“ Затова ние бързо излязохме и поехме направо на запад, за да стъпим в образуваната от полицията пътека.

 

Но току-що бяхме излезли отгоре, видяхме един разкрачен човек да яде сняг. Това беше Васил Грамбелов. По пътя той им беше избягал и дотолкова се беше изморил, че не можеше да си поеме дъх.

 

— После ще разкажеш всичко — пресякох аз неговия разказ. — Сега кажи къде са полицаите и да бързаме да ги изпреварим, преди да са стигнали в Елешница.

 

— Ее! Те сега вече са най-малко към Баните. И нещо бързаха, та като ни подбраха надолу, все на тичане — едва поемайки си дъх, отговори той.

 

Убедили се, че не ще можем да настигнем полицията, ние се върнахме в горския пункт и решихме да скрием всички храни— брашното, фасула, солта и др. — в скривалището в плевнята, като същевременно наблюдавахме да не би част от полицаите да дойдат по следите на Грамбелов. (В тъмнината обаче ние бяхме съборили част от сеното, което запушваше цепнатините. На другия ден полицаите отново дошли. Те решили да проверят и плевнята. Качвайки се по стълбата, първият от тях забелязал през една от цепнатините, че мястото в ъгъла е празно, върнал се назад и казал на останалите. Веднага започнала залпова стрелба по това място, после плевнята била изгорена.)

 

Васил Грамбелов ни разказа как е избягал. След като извършила обиските и арестувала и Михалко, полицията бързо ги подкарала към с. Елешница. Държала ги в средата на колоната и била по-бдителна. Но когато слезли в долината на река Златарица и условията за бягане станали извънредно трудни, полицаите се поотпуснали. Но пак бързали, навярно за да не ги завари нощта, преди да са стигнали селото.

 

Надолу пътят минава по тясно дефиле. Отдясно е реката и веднага започва стръмен гол и скалист скат. Да побегне човек по него дори и ако е млад, значи да бъде подложен под обстрел на всички намиращи се на пътя в продължение на не по-малко от 15—20 минути.

 

Отляво е Усоето — стръмен и заснежен скат, обрасъл с бук и тук-таме с бор. Да се бяга по него също е невъзможно, особено преди да си успял да изкачиш изкопа.

 

Но Грамбелов забелязал, че в бързината си няколко от вървящите след него полицаи го отминали и той оставал все по-назад. На едно завойче казал, че го скосил коремът, свил се и

 

421

 

 

поискал разрешение да отиде по голяма нужда. Още не изчакал разрешението, разкопчал каиша си, смъкнал гащите и клекнал. Останалите полицаи, освен този, на когото бил поверен, го отминали. След малко полицаят отишъл по-напред, като ту гледал напред, ту се обръщал и даже отминал още десетина крачки. Навярно и той решил да отиде по малка нужда, та се позакрил и обърнал гръб. Тогава Грамбелов бързо закопчал каиша си, побягнал назад към малкото завойче на пътя, преодолял изкопа и се заизкачвал по стръмния скат, като се стремял да се закрива зад буките.

 

Полицаят веднага забелязал отсъствието му, затичал се по пътя нагоре и като го видял, дал изстрел. Върнали се за преследване и други полицаи. Стреляли по него, но тъй като и те се хлъзгали, стрелбата им не била точна и не го улучили.

 

Криволичейки ту на едната, ту на другата страна, за да използува по-добре дърветата за прикритие, с последни усилия той излязъл на билото към местността „Диманец“. Отначало дал лъжлива посока, като се спуснал надолу и навлизайки в голямата, предимно борова гора, рязко свил вляво и поел към билото на местността „Белаките“. Това му дало възможност да се откъсне от преследвачите и по билото, без да спира дори да си поеме дъх, той се върна в Матаидере.

 

Полицаите го преследвали донякъде, но като видели, че вече е преодолял височината и няма вероятност да го настигнат, се отказали.

 

 

119. На гости у Сюлейман Сульов

 

Да се върнем тази нощ в Елешница беше рисковано. Дори и ако не попаднехме на засада, дори и никой да не ни види, със следите си ще покажем, че сме отишли в Елешница, и непременно ще предизвикаме блокада и претърсвания. Затова решихме да използуваме образувалата се вече от полицаите пъртина, да слезем до река Златарица, а след това по голия южен скат да отидем в къщата на помака Сюлейман Сульов.

 

Цялото семейство на дядо Сюлейман ни посрещна радушно. Още от вратата ние започнахме да се шегуваме, че сме дошли

 

422

 

 

на гости, за да видим как те посрещат новата година, и че ще пеем и играем заедно с тях.

 

Жените донесоха ресначи [1] и ни подложиха да седнем на тях като скъпи гости.

 

Знаейки, че по това време всички помаци имаха въшки, боях се да седна и под претекст, че трудно се свивам, помолих да ми дадат столче. Демир, по-големият син на Сюлейман, се досети и шеговито подхвърли:

 

— Де бе, войводо, не бой се, не са големи. Най-голямата е колкото бобено зърно.

 

— Не се боя, Демире, та нали и ние си ги имаме. Но ми изтръпва ногата — за да не обидя гостоприемните хора, заобяснявах аз и се сведох да седна.

 

— Въъ, чедо! Ти ли си бил — досети се баба Сюлейманица, че аз съм раненият през пролетта партизанин, и отиде да донесе още няколко реснача, та да седна на по-високо и по-меко и със състрадателен глас каза: —Седни тука, чедо!

 

Трогнат от вниманието на тази бабичка, аз ѝ поблагодарих и седнах. Завърза се оживен разговор. Ние говорехме за войната, за политиката, за нашата борба. За да задоволим любопитството им, стана нужда да разказваме и за Матандере, и за това, как Васил Грамбелов е избягал на полицаите, и за моето раняване и пр. пр. На това те всички интересно и живо реагираха, което показваше, че с цялата си душа са с нас.

 

Например когато В. Грамбелов със свойствения си темперамент разказваше как само преди 4—5 часа е избягал от ръцете на полицията и като стигнеше до някой напрегнат момент, когато животът му е бил на косъм, баба Сюлейманица и Демирица се вживяваха дотолкова, в ужас почти едновременно изпискваха. А мъжете слушаха внимателно и запазваха спокойствие. Но когато Грамбелов каза как заблудил полицаите в Диманец и се откъснал вече от тях, дядо Сюлейман прецени, че това е кулминационната точка, и с възторг се провикна и изпсува по адрес на полицаите.

 

Когато аз разказвах как полицаите дали залп, убили часовия и пренесли огъня по колибата и как куршумите като градушка чаткали по нея, жените в ужас извикаха: „Айй.“След това, когато са ме ранили и съм паднал, те пак извикаха. Но когато казах как съм се примерил по огъня на един автоматчик и като съм стрелял, как той изревал, изрева от възторг и дядо

 

 

1. Китеници.

 

423

 

 

Сюлейман и пак изпсува. Така той си псува през цялата нощ, без ни най-малко да се смути от присъствието на снаха си.

 

След това той ни разказа, че на 28 декември вечерта полицията била поставила засади на превалите и преди разсъмване изстреляла ракета.

 

— Дали се собраа, ели си дадоа некакъв иширет, не знам— заключи той.

 

Това са били „ловците“, за които стана дума по-горе.

 

Когато настъпи новата година, ние се поздравихме и си пожелахме догодина да я срещаме свободни и легнахме да поспим.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]