Из историята на нашето езиково строителство
Л. Андрейчин

3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ

   Синтактични въпроси

Установяване на по-важните синтактични особености
 

За отделни синтактични явления се говори в книгата на различни места и по различни поводи. Тук се прави обобщен преглед на тези явления, допълнен с някои нови постановки и обобщения.

Българският книжовен език е запазил всички граматически и, в частност, синтактични особености на новобългарския народен език, като например аналитизъм, конструкции със съюза да вместо стари инфинитивни форми, словоред на енклитиките в изречението и др.

В същото време съвременният български книжовен език не споделя някои други особености на народния език, като например отсъствието на обособени части на изречението и във връзка с това отсъствие на обособени причастни и деепричастни конструкции, отсъствие на някои видове подчинени изречения, ограничаване на позицията на отрицанието само при сказуемото в състава на изречението и др.

Как да се обясни фактът, че книжовният език се отнася по различен начин към различните особености на синтаксиса на народния език?

* * *

От една страна, можем да твърдим, че българският книжовен език е запазил тези особености на народния език, които представят основната специфика на неговата структура.

а) Така стои въпросът преди всичко с аналитизма. Всички опити да се използуват и внедрят старите (заимствувани от черковнославянския език) падежни форми в XIX век завършват с пълен неуспех. Даже в езика на поддръжниците на черковнославянската езикова школа от втората четвърт на XIX век (К. Фотинов, Хр. Павлович) падежните форми са малко и употребата им е неустойчива и непоследователна.

Изкуствено измисленото през XIX в. правило, придаващо падежни функции на различни по диалектна употреба членни форми на съществителните имена от мъжки род (-ът и -а), в зависимост от падежните функции на съществителните в изречението (градът — именителен падеж, града — винителен или по-добре — неименителен падеж), поддържа някаква традиция в писмената практика вече няколко десетилетия, но в живата реч остава и досега без приложение.

б) Конструкциите със съюз да на мястото на старите инфинитивни форми също се установяват здраво в книжовния език още от самото начало на неговото формиране. Опити за употребата на инфинитив не са характерни даже за езика на черковнославянската школа. В книжовния език много рано се проявява тенденцията да се елиминират тези конструкции на народната реч, в които е запазен съкратеният инфинитив. Изрази като Ще може ли той възроди Турция, срещани във в. „Дума” на Хр. Ботев (1871), отстъпват място на изрази от типа Твърде лесно ще можеме да се убедиме в по-късния му вестник „Знаме” (1874—1875).

в) Що се отнася до мястото на енклитичните думи и форми в изречението, то също е запазило основната си специфика в синтаксиса на книжовната реч. Например, както в народната, тъй и в книжовната реч се наблюдават такива варианти като: чл съм вчра и вчра съм чл, чл съм го вчра, вчра съм го чл, не см чл или: ще чет, ще ти чет и пр. (вж. по-долу).

* * *

От друга страна, някои особености на синтаксиса на книжовния език трябва да се разглеждат в зависимост от степента на културната обработеност на езика. В синтаксиса на книжовните езици винаги има голямо богатство и разнообразие от синтактични форми и конструкции и съществува възможност да се строят по-сложни по структура и усложнени по състав изречения.

По вргме на многовековното османско робство литературният живот на българския народ замира, езикът остава да функционира почти само в устната битова реч. Във връзка с това изчезват някои синтактични конструкции, като например обособените части (тяхната функция са могли да изпълняват съответствуващите им подчинени изречения).

Макар тук да се набляга на общия дух на развитието на българския език към аналитизъм, този процес не може да се идентифицира с основните закономерности в развитието на българската езикова структура. Съществува голяма разлика между аналитичния израз, представящ отношенията на именните части на изречението, и аналитичния израз на функциите на някои причастни конструкции (при помощта на съюзи плюс verbum finitum).

И така, отсъствието в народната реч на обособени части на изречението, и по-специално на обособени определения и определителни конструкции, не представя специфична закономерност на народния език. Можем да смятаме, че то се явява като резултат от обедняването на синтаксиса във връзка със замирането на книжовната езикова традиция. Обособените части представят по-скоро необичайни, а не структурно невъзможни елементи на речта.

Ето защо в периода на формирането на съвременния български книжовен език се развиват нови процеси, които обогатяват неговите синтактични възможности; в някои случаи те са свързани даже с обогатяването му с нови морфологични форми, с разширяване на употребата и семантиката на други, налични форми и пр.

В това отношение трябва да отбележим преди всичко появата на обособени части на изречението и на конструкции по образец на други книжовни езлци — руски, а също и западноевропейски.

В езика на Л. Каразелов се е запазило още състоянието на народната реч. Издавайки на български език своите повести, написани и издадени преди това на руски език („Страници из книги страдании болгарскаго племени. Повести и расскази Любена Каравелова”, Москва, 1868), Каравелов замества всички обособени части с подчинени изречения. Например:
 

   Р у с к и  т е к с т    Б ъ л г а р с к и  п р е в о д
Передо мною стояла женщина лет сорока, но еще сохранившая свою красоту и свежесть лица.

Я не могу постигнуть, как ты, женщина, живущая в монастыре, в глуши, могла изучить так много.

И завидовала я птичкам, которые пели на кустах и кричали, прыгая по скалам.

Пред мен стоеше една жена не по-стара от 40 години, но която беше съхранила още своята хубост и младост.

Аз не мога да се начуда как ти, една жена, която живее в манастирът, като затворница, си могла да изучиш толкова много.

И аз завиждах на пиленцата, които пееха в храстите и които скачаха по скалите.

Обаче в езика на другите български писатели, съвременници на Каравелов, обособените части вече си пробиват път. Така например те се срещат у Хр. Ботев:

„Народът, притиснат и нравствено и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него.”

„Страшен хомот, какъвто тежи и днес на вратът му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жъгли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи...”

„Трудът, по причина на баснословните данъци, кражби и разбойничества, са не цени и следователно не може да са развие.”

Въвеждането в употреба на обособени части се е свързвало с развитието на някои морфологични форми, изпълняващи специфични синтактични функции.

а) Преди всичко това явление е свързано с въвеждане в книжовния език (по образец на черковнославянски и руски език) на изчезналото в народната реч сегашно деятелно причастие (носещ, четящ, отиващ, живеещ, разбиращ и т. н.). Ако някой превежда сега повестите на Каравелов от руски език на български, той може би ще употреби обособената прччастна конструкция живееща в манастир вместо подчиненото изречение която живее в манастир за предаване на руската причастна конструкция живущая в монастире.

б) Друг характерен (и паралелен) процес — това е процесът на заиметвуване от литературния език на деепричастни форми от някои западни говори, където те са се запазили: ходейки, носейки, пеейки (със суфикс -йки от -щи). Така всеки съвременен преводач от руски език би могъл да употреби деепричастната конструкция скачайки по скалите вместо подчиненото изречение които скачаха по скалите за превод на руската конструкция прыгая по скалам.

в) Трети характерен процес — това е приспособяването на българското минало деятелно причастие от типа направил, донесъл, живял, запазил, съхранил към по-широка атрибутивна и особено обособена употреба, така че по същество това причастие се обогатява с функциите на изчезналото причастие на -вший. Така например съвременният преводач от руски език би могъл да употреби причастната конструкция жена, запазила (съхранила) още своята хубост и младост вместо подчиненото изречение жена, която беше запазиш (беше съхранила) още своята хубост и младост за предаване на руската причастна конструкция женщина, еще сохранившая свою красоту и молодость.

* * *

Друга група процеси са се развили в българския книжовен език във връзка с тенденциите на всеки книжовен език да изработва по-ясни от логична гледна точка конструкции, стремейки се към по-отчетливо оформяне и разчленяване на изречението. Най-характерните от теаи процеси са следните:

а) Постепенно изместване на някои „опростени” синтактични конструкции на народната реч. Такъв тип народни конструкции все още се срещат у Вазов, но в съвременния книжовен език се заместват от конструкции, съответствуващи по-точно на логическата структура на мисълта:
 

   У  р а н н и я  В а з о в    В  с ъ в р е м е н н а т а  л и т е р а т у р н а  п р а к т и к а
Тоя виждаше с мислите си ясно, което е виждал с очите си някога.

Тоя весел другар и събеседник ... знаеше да обича и които мразеше, и които го мразеха правеше да го обичат.

Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек.

Той виждаше с мислите си ясно това, което е виждал с очите си някога.

Тоя весел другар и събеседник . .. знаеше да обича и тези, които мразеше, и ония, които го мразеха правеше да го обичат.

Българският ум измислил такива работи, че да се чуди и мае човек.
 

б) Разширяване употребата на отрицанието и при други членове на изречението, а не само при сказуемото:
 

   В  н а р о д н а т а  р е ч    Н о в и  л и т е р а т у р н и  в а р и а н т и
Не искаме думи, а дела.
Няма да те чакам вкъщи, а на улицата.
Искаме не думи, а дела.
Ще те чакам не вкъщи, а на улицата.

в) Тенденция към установяване на положението на енклитиките в съседство със сказуемото (или с причастието, влизащо в състава на сказуемото) като една логическа и синтактична цялост със сказуемото (тук нямаме предвид енклитикитг, свързващи се с именните части на изречението) при запазване на основните закономерности на появата на енклитики пред сказуемото или след сказуемото в зависимост от други фактори. Например:
 

Архаични конструкции в народната реч В литературната реч
 
Снощи им се много надявах.

Вчера съм цял ден работил.

Защо се не лекуваш?

Снощи много им се надявах.
Или: Снощи им се надявах много.
Вчера съм работил цял ден.
Или: Вчера цял ден съм работил.
Защо не се лекуваш?

В този процес се запазва основната закономерност за невъзможността на употребата на енклитиките в абсолютното начало на изречението или след сказуемото, ако то не заема първото място в изречението.

* * *

При всички разгледани тук процеси на синтактичното развитие на съвременния българска книжовен език се изявява тенденция към обогатяване на синтактичните форми и конструкции и към предпочитание на такива от тях, които са по-ясни и мотивирани от логическа гледна точса. Този процес протича под влияние и на други, по-рано развити книжовни езици, но българският език, възприемайки от тях някои синтактични модели, ги изразява чрез свой собствен или напълно асимилиран морфологически материал. Можем да твърдим, че всички тези особености на синтактичното оформление на новобългарския книжовен език представят закономерности при книжовната обработка на всеки език, намиращ се в същото положение.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]