Година I. 1892 г. Книга IV (?)
1. Отъ Солун до Скопіе (Revue de Deux Mondes) (Продължение) (157)
2. Критичен поглед на мненіата за направлението на Римскиа военен път „Egnatia” – от Езерски (171)
3. Рецензиа. Животъ, дѣяния, исповѣдание и кратко изложение за чудесата на св. отецъ, нашъ Климентъ, Български архиепископъ... Прѣвелъ отъ гърчки езикъ Д. Матовъ (1885) – от Езерски (179)
4. Необнародваниот отговор во в. „Свобода” (183)
5. Смес (Іоан Амос Коменски, българската армиа) (187)
6. Какво нѣщо е музиката – от П. О-в (190)
1. Отъ Солун до Скопіе.
(Revue de Deux Mondes)
I.
Триесет и шест градуса под сенка и път от шеесет левги с вагон нажежен до бело! Ето загадката, коіато задушва в този момент сичките ми душевни сили. Иди сега че прави размишлениа за величието и падението на Полуостровите при една такъва горещина! Наі-малкото умствено усилие ви преобръща на извор. Как става човек снисходителен към левивите народи,
158
които пó-обичат да си прекарват времето со седене, отколку со стоене, со спане отколку со лежене; — за пустите и мълчаливи поліа, които спът под слънцето; — за самиот трен, коіто върви с първобитна бързина и спира на сека станциа: машината треба да земе вода. Нека се расхладим и ниі. Ето ти малките водопродавачи: как тичат, гологлави и боси под жаркото слънце, клетите бедніаци! Питаш се от какъв метал е фабрикосан нихниот череп и каква мисліаща материа може да се намира в един мозък, печен и препечен като тухла. Тези македончета ни поднасіат пресна вода на сички познати наречиа; заедно с това и со смеха из белите им зъбчета ти ще получиш и едно добре испечено глинено стомниче — антична направа, сичко за 20 пари. Дадеш ли още толку, можеш да си пъхнеш лицето в един голем карпус, както го наричат туземците. По нашите климати този плод е твърде невкусен — со своіа краставичен вкус; но под 39 градуса, — тоі е оазис в пустиніа. Плод толкова пó-чуден, че, както казва една неаполска пословица, тоі ти дава в съще време, да пиеш, да іадеш и . . . да се измиеш; не казват само кога, пред іадене или след іадене.
Малу ободрен от тази почивка, завързвам разговор с един инжинер от линиата. Забелезвам боіазливо, че за един голем международен път, станциите са твърде малки, напречките на релсите твърде гнили и лесокот на пътіа вече позеленел; на места изглеждат като една длъгнеста ливада. А посипаните с цветіа пътища винаги биват измамливи, особено за бързите тренове. Инжинера настоіава, че, напротив, гарите са доста хубави, напречките здрави, а песъкот добър да украси алеите на некоі парк. Наистина горещина е такава, че треба да има право. Чудно, как температурата ослабіава споровоте. Старите гърци треба да са биле много тънки, като са могли да разсъждават по сред лето. Питам го, да ли този трен, коіто вози с такъва непомерна цена, е подигнал благосъстоіанието на страната. Аз се очудвам, как от петнаесет години експлоатациа, градовете и селата распръснати по линиата, не са се обогатили с никакви нови построіки, ако не сметаме тук таме новоиздигнатите казарми: сичко е останало неподвижно, а даже пó далеч там, во светливиіа прах, съзирам една върволица камили, цел керван, което говори съвсем противното. . .
От страна до мене хърчи един военен, облечен в една
159
истъркана униформа, без секакъв цвет; от глава дó пети е само маз! Стопанот на това смешио облекло има едно збухнато лице, со свиснати образи, една грамадна и скотска уста. С изумление научавам се че тоі е бил офицерин по инжинерната част. За да си спи пó хубаво, извадил си обущата и се спружил по целото седалище. Заптиетата, които срещаме по станциите, са още пó лошо облечени. Мъчно ще срещнеш мундир, на коіто да личат сичките копчета. Тази немарливост на представителите на власта прави един страшен контраст с хубавата опретнатост и чистота на албанците. . .
До като моіа съсед почива в безгрижниіа си сън, аз стоіа погълнат в зрелището на пеізажа. Toi е печален дори до Скопската долина. Вардар тече низ една пуста на глед почва, като прорезва тук таме съвсем оголените планини. Една ивица от бледна зеленина показва кривулиците на течението му. По негде тази зелена ивица се разширіава и образува богати църничени плантации. Но изведнъж приіатноста исчезва; не виждаш друго освен скръбните краіречни върби; тук таме виждаш меланхолическиот рибар — птица, стоіащ на едната си нога на брега; цели стада овци, овчари, кучета са влегли во водата при нестърпимата тропическа горещина.
Тази долина, наистина е жалка на глед; но не че тіа естествено е пуста; статистиката говори съвсем противното; — сичката и́ красота и хубост и́ отнело човешкото опустошение. Тіа прилича на мундира на тамошното заптие, истъркан до конец, или пък на циганка, поцърнала на слънце, на испържените и исушени рамена на коіато, едвам висат некои парцали. Горката Македониа! Само една кожа и́ останало на костите; изпод испарцалената и́ риза грозно се подава без време овехналата и́ снъга. Що значат една триесетина векове за един полуостров? Едвам зората на младоста. Но тіа е тъі изнурена, издърпана, обезобразена и обезчестена, щото за неіа вековете като да насчитат двоіно. Аз не мога да допусна, че древните поети лъжели, като са въспевали хубостите на Хемуса, Стримона и другите съседни реки. Имало е гора по тие планини, както още іа има пó навътре, в пó недостъпните за опустошителната човешка ръка висини — както ще іа нема за скоро и на Олимп, коіто безпощадно се кастри, откак са изгонили от него боговете.
160
Koi му мисли, коі ще ce грижи и коі ще ти разбере тук важноста на гората? Що значи за едно нищожно насекомо — човек, което едвам проживева само неколку десетки години, живота на един дъб, коіто живее с векове? Но треба огън, или по добре, живеіачка за селіанина, коіто налегнат от тие нужди зема секирата, поваліа първото дърво, което му се попадне, товаріа го на кола и откарва в град, с пълно спокоіствие, че испълнил една своіа длъжност. Не ти знаіат тук, че законите и държавите имено за това служат, — да пазат бащината за идущето поколение, и на не дават на живущите да поіаждат и основата заедно с приходите. . . .
Градовете и селата са редки по течението на Вардар. Но за това распърснатите поселениа представіат сичките племенни разнообразиа. Тук гърцкиот надпис Διάβασις ни казва,, че сме в гърцка земіа. Малу пò далеч, добре обработените посеви, един известен поредък полски, показва присътствието на некоіа българска колониа. [*] Низ царевицата гледа шбелите силуети на жените, наведени в работата; от време на време те се исправіат и тогава можеш да видиш силните им голи ръце, които се подават из широките везани ръкави, пъстро нашарените им скутници и дългите им ризи. Неколку мъже тъі също работат измежду них: облечени в бело от глава до пети, те изглеждат като същи бедуини. Ето тук и едно черкезко село, а по натам — град, повече мусліумански, с един отвратителен изглед на домовете си. . .
Догде, там близу, жените ни излагаха с пълна безгрижност снажестата си хубост, тук те стоіат забулени пред трена; само малките туркинчета имат право да ходат отбулени. Туі което ме наі много очудва не е разнообразието в нравите, но това, как такива разнообразности да съществуват едно до друго. Наистина народа, коіто остава жените да женат по нивите полуоблечени, и оніа, коіто крие техните хубости в големи кесиша, треба да имат съвсем различни поніатиа, възгледи върху живота, длъжностите и удоволствиата му. Между това, сичко това живее разбъркано, среща се на секо кіоше на улиците, и никак не се очудва от срещата си. Минаваме низ един град,
*. Тук почтениіа пѫтешественик съвсем противоположно сфанал деіствителноста. Колониа тоже да бъде гръцка, което впрочем сигурно можем да кажем, че не съществува. Пр.
161
коіто железницата грубо е разделила на две [*]. Разните махали дефилират през нашите очи, както отражениата на разните зелени пластове в стъклените призми. На улиците пълно разнообразие: турци, българи или евреи ви гледат ліубопитно. Страшна пъстрина по улиците и по къщите; тук забулени, там открити женски фигури, боси работници, распарталени солдати, раскошно украсените с дрипи горци-селіани; сичко това тъі живо, тъі бързо, щото ти се разбърква главата: Македониа ти се върти из главата.
Между тем, деніа е на свършване; слънцето се навежда към хоризонта. Пътниците се ободріават; офицерина си обува обущата. Тих, прохладен вечерен ветрец влиза през прозорците во вагона. Самиот локомотив некак по-живо зафаща да върви. Един малък завивък, и ниі влизаме во Скопската долина; тіа се раширіава постъпенно, потънала в зеленила и сеидби. И планините се издигат и очертават един по-горд профил на небето, додето наведените слънчеви лъчи сипіат златен прах в страничните долини. Сичко се съживіава и краси. И тукъ високите планински склонища може би са голи, но наі-малките им реліефи изглеждат като сенчасти; храстелъка, коіто ги покрива блещо като същ ориентален килим со своите светли краски при заходіащето слънце. Като кадифени гънки, планинските бърда се губіат постъпенно и сладко се сливатъ с небето, догдето на срещниіа улеі, противоположните върхове изеднаж подмладени плуват в пурпур и нежна синила. После, когато слънцето наведнъж се скрие, руменилата се обръща в тъмное червена кадифена мантиа, из коіато още се меркат тук-там жълточервени петна. От секъде, планините, сé повече и повече сближаваіки се, профилират на небето още іасно могъщественни масси и живи ръбове, които образуват една тъмна бордіура в прозрачниіа ефир.
Тъі излиза хубоста из пърстите на великиіа архитект: Зема нашата глина, издига една планина, разширіава една долина, хвърліа малку от светлината си върху тази смес, некога безформена; поправіа с един лъч земіата, коіато ліудето са опустошили и, ненадеіно, из хаоса искоква едно чудно произведение. Земіата се събужда при тази приветливост. Като забравіа
*. Тук пътешественика говори за Велес.
162
настоіащите си мизерии, тіа развива некакви хармонически струни и намира в това испращане на деніа трогателните прелести на младоста си, догдето се успи в хладната атмосфера на ношта. Ние сами, и нас ни обзима некакво впечатление на спокоіствие и доверие: проста игра на светлината ще кажете? — Не, но видение на върховна сила, коіато меси нашиіа глобус по воліата си и коіато може така също, когато пожелае, да поднавіа и въскресіава царствата.
Во Скопіе престоіах четири дена. Изобщо града има доста красив изглед. Построен в подножието на една планинска верига, допрен до три долини, украсен на горната си част с една крепост, тоі е тъі приіатен отвън, колкуто е гнъсен и пъстър отвътре. Сутрин, погледнат от исток, тоі прилича на един раскошен букет, с неговите хубави дървета и красиви минарета. Червените покриви, старите пожълтели зидове, металическите върхове на минаретата — сичко това блещи с един омаен огън. Вечер, на запад виждаш само една грамадна стена, украсена с една стара крепост, коіато се издига стръмно над Вардар. Един водопровод, венецианска построіка, доставіа още водите на града и проектирва на хоризонта своите тухленни или каменни сводове, обрасли с бръшлен. Стъмни ли се, едно царственно мълчание се въцаріава навред: строгите очъртаниа на бърдата, видот на стариіа водопровод, изіаждан от толкова слънца, вдъхват ти некакво събирание на мислите, такъво, каквото се усеща в местата, на които съдбата е определила да бъдат големи кръстопътища на историата. Скопіе е едно от тех.
Както секи турски град, Скопіе прави тежко впечатление с многоброіните си мусліумански гробища; но нигде може би паметта на смъртните не тежи тъі тежко над живите, както тук. Пространството, което първите заемат е нещо пет пъти по-големо от онова на вторите. Отдалеч те представліават нещо като испустени лозіа; отблизу, те са сиви гробни камъне, които пълнат безредно това големо пространство. Би казал, че това е некоіа походна армиа, изненадена и вкаменена от внезапното нападение на неприіателіа, тъкмо тогава, когато тіа се е готвила да влезе в града. Сравнението е толку по-естественно, че тук-таме се издигат из множеството грубо изваіаните каменни чалми, които изглеждат, като че ли показват местото на началниците. Некои от гробовете са твърде стари; те се познават
163
по грамадносга на чалмите и остроконечноста на поставените от горе им фесове, до-кът новите са по-малки и четвъртити. Но общото на смъртните тук е слето в едно демократическо равнище. Изравненото у исліама обфатило сички. Привилегиата на знатностите състои само в неколку пърсти по-високи от надгробен камен от оніа на обикновенните смъртни. Тук нема да видиш като в нашите гробници, тези жалки и смешни усилиа на посмъртна суета, коіато иска да смаже сиромахиот дори и во гроба. Само дервишите и улемите поради светиіа са живот имат право на големи оградени гробове.
Скърбни въспоминаниа подига таіа хубава долина. Събитиіата извършени тук в XIV и ХV в. са оставили дълбока следа тук. „Виждате ли тези височини? казваше ми един турски офицерин. Его там Султан Мурад расположи армиата са преди да се срази на Косово". Като говореше за това, изглеждаше, като че приказва за некоі епизод от воіната през 1877. А походот на Султан Мурад, победата и смъртта му възлизат към 1437. Нищо чудно да не ни се вижда в това живо въспоминание. Защото тука, в тие планини наінадред турците угвърдиха владичеството си на полуострова. В това време Европа бе тъі погълната от собственните са работи, щото и не забелеза това. Когато тіа се събуди, бе вече късно. Подир седем години тіа се опита да отблъсне азиатското нашествие, но би победена: това бе прочутата битка при Никопол. Но съдбата на полуострова бе решена вече на Косово.
Народното предание прави страшни съкращениа: то си играе с вековете, както с годините. Един скок от петстотин години малу значи за него. Но тук, то има основание: само това отдалечено минало обіасніава настоіащето. Полуострова со своіата бърканица на племена прилича на една картина, коіато губи сека перспектива, когато іа гледаш отблизу. За да го разбереш, треба да се задълбиш малу в историата му. Що виждаме в краіа на XIV в.? Една подновена визант. империа, но ослабена от вълнениата на предидущиіа век, поколебана в престижа са над васалите, и ограничена почти со стените на Цариград; приморските и́ градове, затворени в стените си, поради двоіните пирати — сухопътни и морски, немат никаква свързка с неіа; Архипелаг и Мореа, повече от половина Славіански, са повече под расположение на Венециа; на запад едно бдително
164
папство, което води една безуспешна борба с безразличието на цивилизованиіа свет: ето какво виждаха съвременниците. Още пó неопределено и безнадежно бе сърдцето на полуострова: Българиа, не добре устроена, но дълготраіна, постоіано завоіавана и пак възраждана, подобно на оние животни, които немат добре устроен нервен орган, но които преживева сички осакатіаваниа; коіато простира чрезмерните си членове от Охридското езеро до Карпатите, ліулеіки се между своите краіности, в това време в съіуз с Влахиа, беше вечо на угасването си; — Албаниа, коіато не мърда от местото си, дива и неукротима, готова да следва един победител до краі света, но сама неспособна да се уреди самостоіателно, за да състави іадката на една солидна държава; — наі сетне, сърбското царство, което туку що бе дошло в съзнание и сила. Сърбите примамвани както и събратиата си, от втората Источна империа, въспитани во Византищината, слепи подражатели на сичко, опитват се да подноват истощените сили на тоіа свет: в това възродително дело те излегоха по щастливи от Българите, благодарение на едно първостепенно стратегическо и политическо положение: Стежерот на нихното владичество беше закрепен в тие именно планини, които виждаме от тука, върху равнищата, които се простират от Скопіе до Нови Пазар. Тази местност и днес е една добра естественна крепост в центра на полуострова. Ето какъв беше полуострова некога: Хаос от народи, некои стари, некои деца, умираіущи и іуноши, но все просветени от Византиа, христиани дори до расприте си, мечтаіущи повечето онова, което Русите по сетне требаше да осъществат, един вид подмладіаване на Византиіската империа. . .
Турците се показаха и сичко потъмна. Чудно е как тие опустошители се отвърнаха от внезапното превзимание на Цариград. Вместо да съкрушат Византиа и да основат некаква не траіна империа на Босфора, както направиха кърстоносците въ XIII в.
Турците се отправиха право към оние горди васали — Българите и Сърбите, истинската сила на империата, които іа поддържаха со своето съіузничество, след като іа наплашиха еднъж со сабіата си. Турците разбраха, че требаше да се пресекат корените преди да се повали дървото, да завладеіат Балканите, преди да седнат на Златни — Рог. Щомъ победиха
165
Българите, те отиват да търсат Сърбите между Скопие и Призрен, в іадката на полуострова. Косовската битка бе за тие храбри жители един нещастен, но не пó малу славен Маратон: Европа падна в неравната борба срещу Азиа. Шеесет и четири години пò напред, това поражение приготви паданието на Цариград. Стариіа дъб упорствуваше още, но тоі бе подкопан вече. По късно, героическото, но уединено съпротивление на Скендер бега е един живостен епизод. По едно време Турците беха се отвлекли от плановете си при поіавлението на Монголите; но скоро те пак ги подкачиха и почти на същиа пункт: още един голем и последен удар се даде пак на Косово. В 1448, друг един Султан Мурад премина през същото место за да разбие друга една христианска армиа, съіузени Немци и Унгари. Пет години след това, Цариград падна. От тогава воіските занемариха вече тие проходи, където се реши съдбата на цел свет: сцената се пренесе на Дунава и въ Маджарските равнини. Други имена на битки екнаха болезнено в сърцето на Европа. Косово се забрави, — остана да живее само в тъжните іугославіански песни. В 1878 и 1885 год. когато сърбите говореха за Стара Сърбиа, видох ліубопитни да търсат напусто на хартата тъзи неизвестна страна, коіато некога би и ліулката и гроба на величието на един народ.
Да обърнем сега картината; що станаха тие могущественни раси? Те живеіат още. Но те току що се пробуждат от петвековниіа си сън. Албанци, българи, сърби стоіат непокътнати на местата си. Сека група живее си отделно, разделени в обичаите си, без да указват некакво влиіание едни на други. Този петвековен сън е оставил на секо от тиіа племена отличителни белези, като им запечатил в също време и старчески и детски характер. Староста им се вижда в бавноста, в техната консервативност и упоритост; — деца са, по простотиата и невежеството, защото те още пазат плугът, облеклото и поніатиата от времето на Мохамеда II. Наистина чудна е тази страна: на глед всичко се движи; в същност всичко спи. Не деіте се лъжи нито от живото зрелище на тесните и многоліудни улици, ни от глъчката на пазара, ни от брожението на пъстрата тълпа, — сичко това е сън, както шумната храброст на албанеца, както волското търпение на българина, ако деіствително възражданието на народите се състои в гонение
166
некакъв общ идеал, пó горен от личните интереси. От тамъ произлиза това вечно несъгласие между външноста и същноста; чини ти се, че сичко до каквото би се докоснал палеца ти, ще се строши и обърне на прахъ.
Но колкото града е неприіатен толку, напротив, селата дишат со своіата приіатност. Българските планински села представліават щастлив и благосъстоіателен изглед. Къщи, градини, ливади, нивіа, добре обработени, всичко показва некакъв добър ред, прост, но спокоен живот. Това источно кътче не мирише никак на гнило. Донасіат на по едно изріадно кафе, което сладостно испиваме при шуртението на водата. Доле, измежду ветките на іавори, виждаш пламналите во вечерното слънце долини; на горе, прозрачните листа плуват сладко в синилата. Иска ти се да останеш вечно там, в това тихо уединение, близу до биструшумниът извор, покраі тие здрави хора, които са тъі гостоприемни, тъі добросърдечни и тъі мирни. Изобщо, до където живеіат българи, на секъде срещате същата картина, същиіа ред, същото благосъстоіание. А колку пъти те не са били ограбвани, разоріавани от дивите планински арнаути!
Но напусто тъпчат този мравуніак; още с по големо залегание и удивителна бързина зафащат работата си, сеіат, жънат инстиктивно наі развълнуваната почва и остават сегде следи на промишлената си упоритост. Те са наі добро доказателство, че в една държава дето со уважава крепката организациа на фамилиата, нищо не е изгубено. Воіни, победи, опустошениа са минали пад техните нрави, без да ги разваліат ни наі малку.
III.
Както повечето от христианските населениа, българите са били обезглавени от турското владичество: никаква благородна, привелигирована класа у тех; нищо, следов., което да гледа пó далеч от тесниіа хоризонт на домашниіа живот. He ще ли да е тук главната причина поради коіато се блъска днес свободната Българиа ? Какво може да излезе от една импровизирана буржуазиа, изникнала от нищото ?
Напротив, Албанците малу са изгубили и малу са се изменили от каквито си били преди 5 века, защото и немаще що
167
да изгубат, освен религиата. В Скопіе сички албанци са мусліумани, и жестоки мусліумани. Тези арнаути не са вече оние, които виждаме из Солунските консулата. Обръжени от глава до пети, тук те не носат оръжието си само за салтанат. Те са славни ленивци. Наілошото което е, те искат да имъ се заплаща като на първи работници. При строението на железницата един път бидоха принудени да не ги приемат на работа. Те си отмъстіха като заклаха един предприемач и като подложиха италіанските работници на мъки. Требаше да се укрепіават гарите. След това, аз не мога да не признаіа, че те са храбри и родени за командуване, с хубави манери в търгуванието, с іатаганот в поіасот. Непознаваіки пó-горна цивилизациа от таіа на племето им, държеіки се горе-долу независими в планинските си жилища, благодарение и на това, че са прегърнали исламизма, религиата на по силниіа, не е чудно, че нихниіа гърб не се е тъі превил, че нихната глава се издига гордо над раіата. Те си имат своето заніатие в света. Работата е само да го употребіат на време. Напр. те са удивително способни за да въздигват едно въстание, или пък да бранат съществуіущите учреждениа, стига да им заплащат добре и да ги остават свободни да опустошават христиіанските села, дето им скимне. Те могат и сладко и дълго да приказват. Но само данък не им дири. Един турски казначеі ми разказва следуіущето по случаі на посещението му едно албанско село: „ако си дошъл при вас като приіател, каза началника на племето, добре си дошъл. Ти си ваш гост и сичко е на твое расположение. Но ако ни се представіаш во името на правителството, со жъдни ръце и лукави очи, предизвестіавам ти, нема да ти излезе добре”. Таіа мекост, на албански език, е едно деликатно подсещание на пушката. Ліубопитни са въобще албанците в това отношение. Но наі-много което ме очудваше то бе, как тоіа царски бирник, истински почитател на силата, бе пълен со уважение към тие самовластници. „Те са дързки, казваше тоі. В планина, ти смачкват човека като лука". Поніатно е след това защо тоіа добър чиновник предпочита безплатното гостоприемство пред парата, последвана от свинеца.
Во Скопіе има и неколку добри търговци от албанците. Повечето от них се занимават со доставіанието храната на воіската, от което печеліат 50 %. Друго дело дружество от албанци
168
се занимава с продавание тіутіун „контрабанда” (качак), единственниіа, коіто се пуши в целата страна. Toi е превъсходен, ефтин, и обикновенно е познат под името тіутун от „албанската régie”. Другата régie — цариградската, нищо не може да прави на тоіа монопол с оръжие в ръка. Очевидно, албанците практикуват едно превъсходно разбоіничество; за това техната сръчност не е пó-малка от онаіа на омировските герои. През моето пребивание во Скопіе, расказваха, че началника на една шаіка, е отправил на един чиновник тие бързи думи: „Кучешки сине, аз не ти се боіа. И двамата сме крадци, но с таіа разлика, че аз крада на бело видело, со пот на чело, со риск на живота си, а ти се криеш и се страхуваш. Пусни жандармериата си да гони стъпките ми: Нема да ме уловиш никога". Азъ бихъ желал за морала на това самохвалство да би се въздало нужното възнаграждение.
Скопіе изобилува доста и с Евреи. Но техната рол тук не е такъва вече каквато е онаіа на Солунските Евреи. Іатагана на албанеца ги е направил деіствително много скромни.
Още пó-многочислена е тук циганската раса, — дива, безобразна, гола, прилична на некои насекоми, които се риіат в наі гадните буклуци: Лош знак за един град, когато тие орди не се задоволіават само с едно мини-замини през него, но, откак разсмърдат улиците, установіават се непостоіанни жилища до него. В Скопіе имаше цигански квартал, коіто страшно огрозіава града.
От неколку десетки години Скопіе зе да се посещава и от разни Европеіци; Френци, Белгици, Немци, Италіанци. Повечето са инджинери по железницата. Техното свърталище е хубавиіа хотел на Турати. Те са същински авантіуристи — нехранимаіковци, коіто много добре знаіат да се ползуват во слепото царство. . . .
Ще се постараіа да събера вкратце впечатлениата от четирдневното си пребивание в този град.
Во Скопіе живеіат много елементи от едво цветущо състоіаніе, добри промишленници — земледелци българи; вещи търговци, евреи ; храбри и воінствени албанци. Тези разни народности живеіат съвсем отделно едни от други, разделени от дълбоки племенни различиа, разделени по религиа и нрави. Военни дух от една страна, работата от друга. Тие две необходими
169
колела, вместо да се конкурират в едно общо дело, се кърстосват взаимно. Има човеци, поне и граждани. Може би тук некоі ще прибъра да каже: за това са виновни Турците. Но ще требва да се докаже дали други на нихно место биха направили по-добре. Вълнението на Балканските народи, откак са се на половина освободили, доказва, че мъчно бе да се дисциплннират те, или да се слеіат. Нихното първо изіавление за независимост състои в междуособната им борба. Ако Европа не би се вмешала да въдвори един добр ред, те би се раскъсали помежду си. Може би щеше да се оплаква турската тишина, както некога се оплаква римската. Некогашните умрази, които спеха през четире столетиа, ето че избухват в 1885; този конфликт между Българи и Сърби не е нищо друго освен една стара антипатиа между тие два близки народа, антипатиа коіато възлиза до крал Душана.
Друго, не требва да изгубваме от пред вид и мъчнотиите в които са поставени Турците: когато Европа зе да се занимава с них те едвали що излизат от средните векове. Те и сега още са на половина потънали в тех. За степента на цивилизациата, днешната година на Хиджра каже че отгаваріа на датата на христианската ера. Външната опасност ги улови истем во техното превръщение. От времето, когато султаните Селим и Махмуд прогласиха реформите, колку и какви кризи не прекара турската империа. Въстание в Сърбиа, въстание в Гърциа, въстание на Мехмед-Али в Египет и Сириа, въстание в Крит, воіни против Русиа в 1829, 1855, 1870, раздроблениа след раздроблениа, загуба на сички подунавски области, на Българиа, на Черногорското краібрежие, на Босна, на Тесалиа: всегда принудена да стои на щрек и да плаща не само с поражениата си но и с победите, с отстъпвание на цели области. Наистина не е лесно да се преобразуваш тъі, в присътствие на неприіателіа. Предположите за минута, че в момента на нашите бедствиа след стогодишната воіна, съіузена Европа ни бе наложила да подобрим за кратко време нашето обществено положение, и, за да ни окуражи, да бе ни откъсвала от време на време по некоі член: тъкмо такъва е участа днес на Турциа.
Обвиніават іа в немарливост към построіаванието добри пътища, че е пренебрегнала и земледелието. А чудна работа
170
и това, да украсіаваш области, които са готови да ти избегнат из ръце. Мидхат-Паша, когато беше управител во Ниш, построи пътища, които стоіат още здрави: днес те са притежание на Сърбиа. Когато едно правителство вижда неговите наі-добри намерениа да се обърнат тъі против самого него, своите воіски паднали в безсилие, след като са заслужили веднаж уважението и удивлението на Европа, не е чудно, че се събира в себе си, отбегва и чака само. И наі-здравиіа кораб, когато бурата се усили много, бега под силата на ветъра и не се опира да пусне котва на първото згодно место.
Поне тие размишлениа могат се приложи на последната фаза, на турската империа; за миналото те не ме задоволіават, само един въпрос ме спира : защо турците, които притежават некои високи качества, които образуват великите народи, се сбъркаха в устроіаванието на една солидна държава ? Те са храбри, те са политични. Въпреки административната са развала, следствие на една недостатъчна финасиална система, основата на техниа характер е честноста и правото. Не е възможно да разбереш същинските синове на Османа без да ги обичаш. Аз немам претенциа с едно драснувание на перото да реша един такъв сериозен въпрос. Едва само неколку признаци, които съм събрал пътем. Турците, когато работат са безподобни деіателни ліуде: но те не са добри администратори. Те обичат да създават, но не и да подържат създаденото. Те виждат общото и различават главното место, дето треба да се бие. Техниот удар е прав и кара далеч : но те не съзират дребулиите. А без обзор към дребискот, нема пълен организъм: така може да има само блескави импровизации. В доказателство на това доста е да погледнем в армиата им: тіа доказа своите способности в Плевен; следов. никаква критика не смее да подрива славата и́. При все това, тук, из провинциата, далеч от очите на Султана, растроіството на воіската е поразително. Мундирите са се обезцветили от времето, панталоните са искъсани. Нещо по важно — пушките и сабите са покрити с ръжда. Долните офицерски чинове немат солдашки изглед. Те остаріават, скипват во чинот си и дават на табура, които командуват вид на народна милициа. Европеіците имат съвсем противни качества и недостатъци; те отиват с реда до краіности. У нас има генерали непогрешими во воените копчета
171
и нерешителни в сражениата. Вишите турски офицери доста интелегенти, въспитани по европеіски, когато прават смотра на табурите не изглеждат да се тревожат от таіа безредица. Малу важи за него, че едикоі си топчиіа имал изглед на просіак, стига само пушкалото да стреліа добре, целителите да мерат право и повозните коне да бъдат здрави. Ho с време, и наі доброто оръдие, ако не се гледа добре, става негодно за употребление.
Неможем безусловно да земем това като признак на упадък, — това е по скоро една черта от характера им. Typците в апогеата на величието си, не беха по- грижливи в това отношение. Четете пътешественниците от XVII в., напр. доношението на един Лионски медик, коіто посети Цариград в времето на Віенската обсада: тоі забелезва, че стените на столицата са в развалини и че не са били никак поправіани от времената на гърцките императори. Същата безгрижноет ще іа видите и в частниіа живот на Османлите. В околностите на Скопіе показват ми с гордост палатот на един стар валиа: Този паша е жив още управліава негде некоі виліает: замъкот му коіто не е по стар от 30 години по настоіащем е съвсем разрушен и не служи за друго освен за обиталище на бухълите.
(Revue dе Deux Mondes).
2. Критичен поглед на мненіата за направленіето на Римскиа военен път „Egnatia"
от Езерски
Според самото заглавие требало би да започнемъ тук с единиа краі на пътіа от Адриатскиа брег, и да свършим на другиа, до реката Марица и на татък до Цариград. Но, тъі като досега малко можемъ да се доверіаваме на показаніата от чуждестранните изследователи, а пак сами, при настоіащето положеніе на страната, имали сме възможност неколко пъти да обходим само онаіа част от пътіа, що се простирала между Солун и западната част на Охридското краібрежие, то и именно поради това, се виждаме принудени да се ограничим за сега само с това, що сме лично набліудавали и проверіавали на основаніе
172
сведеніата на старите писатели и на съвременните изследователи този въпрос.
Прочутиа римски военен път „Egnatia”, коіто е служил за сношеніе между Иллириа, Македониа и Тракиа, се започнувал от Албанското краібрежие, от градовете Епидамн (Dyrrachium, Дурацо, Драч, Дурус) и Аполлониа (Поллина), вървел към исток, и при града Скамбеа, — мнозина твърдат, че се намирал на местото от днешниа град Елбасан— се сливали двата клона, и се случавало, щото оние що са потеглили от Аполлониа и Епидамн, да се сретщат туκ. По наваму пътот, прострен на планината Кандавиа, се промъквал през градовете Лихнид и Пелон, место на пътіа, което граничило Иллириа и Македониа. От тук на там пътот минувал по краі езерата, що се намирали около Лихнида, сетне вървел по краі подножието на планината Барнунта, (днешната Пелистер), низ Хераклеа (Heraclea) минувал през Линкестите (Lyncestia Леринско) и Еордеіците (Eordaea Островско) стигал во Едесса (Воден) и Пелла дори до Солун. Тие са приблизително сведеніата, що ни ги дава географот Страбон за пътіа до тук. (глед. Strabo. 7,323 и 8,327; Tafel, De via militari romanorum Egnatia; Tubingae, 1842, стр. III).
От де си получил това наименованіе пътот, положително още не се знае. Но учените предполагат, че тоі си е добил името си от града „Gnatia" щο се намирал на источното Италиіско прибрежие, между градовете Barium и Brundisiun, („est ibi urbs maritima Egnatia". Tafel, De via Egnat. p. II.) Между туі y писателите съществуват указаніа които потвърждават съществуваніето на пътіа много порано до придобиваніето на името си. Така на пример, Диодор (16, 8) казва, че македонскиа цар Филип II, се опътил срещу Илирскиа Бардила, надвил му, принудил иллирските племена да отстъпат македонските градове и расширил държавата си до Лихнидското (Охридското) езеро; а Ариан (1, 5, 5) говори, че Александр Велики, като се известил за въставаніето Бордилевиа син Клита, се впуснал с армиата си по теченіето река Еригона (денешната р. Църна, и посекоіа вероіатност тоі минал по-тесно длъгнестата Клисура, по коіато е построено сега шосето от Прилеп за в Градско) и се отправил към града Пелион, дето се бил укрепил Клит, когото Александър, след привземаніето на изгорениа град, прогонил до планините на Тавлантите. По сетне от как стъпил римскиа крак в Илириа (229 г.), консулот Сулпициі, коіто лагерувал между Аполлониа и Дирахиум, повел воіската си во земіата на Дассаретите и се настанил на лагер во града Линка (Lyncus). Друго: „От Целетра (днешниа Костур) консулот излегол в страната на Дассаретите и привзел на сила града Пелій. . . . . Градот се намирал на мощне хубаво место за нападаніа в Македониа. Πο такъв начин като обходил неприателските области консулот отвел воіската во места вече смирени към Аполлониа, отдето наченал
173
похода". И още: „тоі преминал сичката таіа страна и се остановил в Лихнида, град на Дассаретите". (Tit-Liv кн. 27 гл. 32, 31, 40, 48, 9, 10, 21). Тие само неколко гореприведени свидетелства на старите писатели, мислим, да са достатъчни за да ни убедат, че пътот е съществувал и попреди и че градовете Пелион и Лихнид, служили като главни пунктове, на пътіа за в Македониа. Следователно, мнението, че „тукакси следъ покоряванието на Македония римскитѣ солдати прокарватъ прочутата via Egnatia отъ Драчь прѣзъ Солун за Византиа" (глед. во Минист. Сбор. кн. IV. Стари пѫтув. презъ Бълг. стр. 337), нам се вижда не до там точно. Защото, както забелезахме, пътот си съществувал и от по-преди и римската воіска по него сновела на горе и на доле до покоріаваніето на Македониа, само че, може би не така раскошен, и с такъви удобства, с каквито го намираме (глед. Минист. Оборн. кн. IV стр. 312—4) во времето на римското владичество, без да носил названіето си : но тоі не бил прокаран и от римскиа солдатин, ами ангариа от местното население. [*]
Напоследък, сеобщо мненіе владее между учениот свет, че уж направлението на римскиа път Egnatia, коіто вървел по планината Кандавиа и минувал през старите градове Лихнида и Пилона или Пелион, било е това същото, по което — днес е прокаран пътіа по северното краібрежіе на Охридското езеро от Елбасан, Струга за Охрид и че местоположението на този последниа град напълно съответствува, на онова место, дето се намирал от попреди град Лихнид. Казваме, че напоследък само можа да преобладае такъво мнение като истинско на това основание, защото до скоро време съществувало е между учените разногласие, поради което и въпросот не беше окончателно решен и австриіскиот пътешественик Hahn во съчиненіето си: „Пътуваніе по теченіето на р. Дрин и Вардар", благодареніе на авторитета си, както и на самоуверенното и гордо заіавленіе: „трудот ми не беше безплоден, защото ми се допадна да докажа, че Скамбеа и Елбасан е исто, Lignidus и Охрид се също (?), Heraclea и Битоліа исто" (?) [**] . . успе да тури краі на вопроса и то въ полза на тождеството. Между учените, които отказваха горното тождество и твърдеха, че града Лихнид се е намирал негде на іужното краібрежие от езерото, а следователно и пътот отправіал се по таіа посока са: Pouquevile, Leake, Manert сетне Fallmerayer и пр. Към главните доказателства, с които си послужили учените при възтържествуваніето на първото мненіе се отнасіат и следните. Първото е сходството, което те
*. On у travaillait par corvées et par contributions, chacun suivant l’importance de ses proprietes riveraines, estimèes par arbitres et taxées en conséquence. Tafel, De via Egnat pars Orient pref..
**. Виж. во студиата му зa via Egnatia.
174
сами ca отбелезали, че съществувало во запазените описаніа от старите и византиіските писатели за градовете Лихнид и Охрид; второ, от една страна може да се припомни на пріамото отождествленіе от Византиіските писатели на Лихнид со Охрид („Achridem et Lychnidum non diversas urbes fuissent, Byzantini crediderunt. Tafel, De via Egnatia p. 32 б. 2), a от друга — съгласието, що съществувало измежду болшинството на новите пътешественици и изследователи този въпрос: а последното пък, което се іавіава и като наі-важно, се състои в указваніето на стари надписи и паметници, които изобилват и до днес по Охрид. [*]
Тук преди сичко треба ни да разгледаме отделно състоіателноста на сека една точка, като същевременно не ще пропустнем да укажем и на причините, поради които се вмъкнали погрешките.
Първ е географот Страбон, коіто ни оставил доста іасни опътваніа за вървежот на via Egnatia. Он казва (виж. кн. 7 стр. 323): „Целиот път се називава Egnatia. Α първиот се нарича път на Кандавиа, Илирска планина, минава през града Лихнида и Пелона, местност, коіато граничи на пътіа Иллирида и Македониа".
От гореприведеното Страбоново свидетелсгво се научаваме само, че на пътіа егнациа първата част се намирала на иллирската планина Кандавиа — че пътот преминувал през градовете Лихнид и Пелон и че това место по пътіа е служило като предел между Иллирида и Македониа. Нο с това само още не ни е іасно, де на Лихнидското (Охридско) езеро бил расположеа града Лихнид: на северното ли, іуждното или западното краібрежие и на къде се намирал Пилон, или поне към коіа страна се отправіал стариа път? Но Страбон още не ни оставил во недоуменіе; он казва, че „при пътот на Кандавиа са и езерата около Лихнида". Περὶ δε τὴν ἐπὶ Κανδαουΐας ἐδόν αἵ τε λίμναι εἰσὶν αἱ περὶ Λυχνιδόν (кн. 8 стр. 327). Като имаме пред вид и това известие на Страбона можем веке да означим посоката на пътіа, ако още и да не знаем местонахожданіето на Лихнид и Пелона. Според туі излиза, че пътот вървел близо до езерата, коіто се намирали около Лихнида. Α кои са тие езера, по краі които минавал пътот? Тие са: Преспанското Мало и Големо, Дреновското и Маликското. Следователно направленіето на пътіа, не е било друго, ами онова. което и днес съществува от Линскиа полуостров, през Поградец, на іугозападниіа брег от езерото, по шосето за Корча (Corytzae Geordschae).
*. Димица Ἁρχαὶα Γεωγρ. τῇς Μακεδ. стр. XXXII—III и во Μακεδονικὰ стр. 627 б. 1.
175
Можа ли да вникне пътешественика Hahn в същинскиа смисал на гореприведените Страбонови думи или не, ние незнаем. Защото, Hahn говореіки за Страбоновите известиа относително via Egnatia, не споменва нищо за гореприведеното израженіе. [*] Но колкото за М. Димица смело можем да го обвиним во пристрастие, понеже он като очевидец, ако и да вникнал в същинското значеніе на израженіето, с което Страбон определіа точно посоката на пътіа, като казва, че пътот минавал близу при езерата, се пак само и само да удовлетвори на тенденциата си, коіато не е била друга, освен по какъв да е начин да представи като гърцка голема част от Македониа и то още от незапаметни времена [**], си е позволил съзнателно да прикрие самата деіствителност, и страстно да подържа Hahn-овото твърденіе, че уж пътот вървел през Петрино, по истата посока на летниа път отъ Охрид за Ресен [***] !?
Между туі нека да разгледаме тук каква е вероіатноста на горното Hahn-ово твърденіе и на основаніе известиата за пътіа, що ги намираме и у други писатели. Спомени за посоката на пътіа ни оставили и некои латински писатели, (Tafel. De via Egnatia p. V и VI); но, тъі като те, поради сухоста си малко могат да ни послужат во този случаі, то за това се обращаме направо към незначителната част от запазените известиа на ритора Малха Филаделфиеца, понеже в них съгледваме указаниа, които и ще ни служат при опроверженіето на приведеното установено вече мненіе в науката.
Според Малха Теодорих Велики, след като навлезал во Македониа со своите Готи, от Хераклеа се опътил по мъчно проходимиа и тесен път, за нови Епир („κατὰ τὴν δύσοδον καὶ στενὴν ὀδὸν, τὴν ἐπὶ τὴν νέαν λεγομένη ν Ἤπειρον (Illiricum) ἀπάγουσαν. Malchus ed. Βοn p. 248). Он понапред испратил конницата си за да отбласнат ненадеіно по пътіа стражата на некакво укрепено место. Α воіниците, що пазили укрепленіето, като видели множеството, очудени от ненадеіното поіавіаваніе се обезкуражили и напустнали крепоста. Оттам Теодорих одързостен, защо немало коі да го преследва, на оние що били с колите и на другите, що возели разните товарни вещи, заповедал да върват напред, а он сам се опътил да ограби какъвто град му се попадне. („τοῖς ἐπὶ τῶν ἁμαξῶν καὶ τοῖς ἄλλοις σκευοφόροις εἱπεν προχωρεῖν”. . . . idid p. 250). Α след туі, когато Теодорих близо до Dyrrachium се намирал в преговори со Зеноновиа пълководец Адамантиа, и когато по туі време другиа византиіски пълководец се е намирал
*. Пътуваніе по теченіето на Дрин и Вардар стр. 211 во сърб. прев.
**. Димица Μακεδονικὰ стр. 639 „ἀναμφισβήτητον καθίσταται ὄτι ἥτε χώρα καὶ αι῾ πόλεις αὐτῇς ἔκπαλαι ἡσαν ἑλληνικαί".
***. Idid стр. 212. Димица Χωρογρ. стр XXXIII и 181—2 б. 2. Rad кн. 42 стр. 63.
176
во Лихнид и е бил известен, че поголемата част от готската сган (безгрижно) без да подозират опастност доста бавно и с мъка слизали от Кандавиа, заедно с колите, товарните вещи и ариергарда, между които бил и Теодимунд, брат на Теодориха и маіка им и че имало надежда за да се сдържи една голема част от них, тогава Сабиан испратил и конница и пехота през планинските пътеки за да ги обсадат и откак нагласил, кога и от къде ще треба да се поіават, сам тоі забрал воіската и от вечерта още потеглил и тутакси на дена ги нападнал („καὶ ἀναλαβών τὸ στράτευμα ἀφ᾽ ἐσπέρας ἐχώρει καὶ αμα τῇ ἡμέρᾳ αὐτοῖς ἐπετίθεται ἤδη πορεοομένοις . . .” idid p. 257). Сабиан тогава сполучил да зароби голема част от Готскиа стан, но Теодимунд, с маіка си избегали на полето и бързо развалили мостот по коіто минали. („ὡς εἶδον τὴν ἔφοδον, ταχὺ διεκπεσόντες ὑπέφυγον ἐις τὸ πεδίον καὶ την γέφυραν καθ᾽ ἥν υπερέβησαν" . . . idid, p. 257). Он заробил и сичките коли, коіто броили две хиліади и некои от них ги изгорил на планината Кандавиа, защото било мощне трудно да ги влече през толкова стръмнини, („καὶ τὰς ἁμάξας αὐτῶν λαβὼν Σαβινιανὸς οὕσας ες δισχιλίας. . . . τινας δὲ τῶν ἁμαςῶν καὶ κατακαύσας ἐν τῷὄρει" (во сърб. превод. у Hahn-a стои две хиліади коніе стр. 203). От това Малхово известие се научаваме, че целата Готска армиа заедно со две хиліади коли и товарните вещи, са извървели по иътіа Egnatia от Heraclea приблизително дори до Хаджи Бекіаров мост, до Елбасанско поле. Според Hahn-a и Димица, а безсъмненіе и по мненіето на сички, що се съгласили, че гр. Лихнид се намира на същото место където днес е Охрид [*], те са минали по днешниа Петрински път, коіто води от Битоліа през Ресен за в Охрид. И тъі двете хиліади коли минали на Петринскиа път! Преди сичко тук се іавіава нужда да запознаем читателіа с Петринскиа път за да има възможност сам тоі да съди понататък за възможноста на горното — закліученіе от страна на чуждестраните пътешественници и иследватели.
Ше си послужлм во този случаі с описаніето на пътіа, що го намираме во Министер. Сборник, тъі като това описаніе во некои отношеніа заслужва по-големо вниманіе от колкото Hahn-овото (Минист. Сборн. кл. IV стр. 100—1. Пътуван. по теч. на Дрин и Вард. стр. 213—14 по сърб. пр.)
„Пѫтятъ прѣзъ Петрино. Старото съобщение на Прѣспа съ Охридъ е било прѣзъ Петрино — планина. . . .
„Отъ Охридъ се тръгва прѣзъ полето право къмъ истокъ и подиръ половинъ часъ (един час) се стигва до планината. Отъ веднъжъ наставатъ стръмни височини, голи скали, дълбоки урви, проринати отъ дъждовнитѣ и снѣжни води. Отъ лѣва
*. „Post urbem Ocri (Lychnidum) via Egnatia Pieriam montem petiit, eoque superato Bulgarorim urbem Resnam”, Tafel, De via Egnatia. Планината Пиерна е днешната Петрино.
177
страна на пѫтя остава селото Велгошчи, а отъ дѣсна страна мънастирятъ Св. Петка . . . Отъ Св. Петка на горѣ пѫтятъ става съвсѣмъ стръменъ. Конетѣ съ голѣма мъка се катерѭтъ на горѣ. На всѣки 10—15 минути трѣбва малка почивка. Гора нѣма нигдѣ. Само храсталакъ се вижда тукъ тамѣ по голитѣ върхове. Подиръ 1 1/2 часъ най-трудно пѫтувание достига се най-сетнѣ на върха на планината.
„Уморѣниятъ пѫтникъ съ голѣма радослъ стѫпва на една дивно-хубава равнина, обрасла съ недосѣчени още букови гори. Тази равнина е 1602 м. надъ морското равнище". . . (Според исчисленіето на Шпауна „оваі висок път лежи приблизително на 2700 стъпки над водата от Охридското езеро). . . . . .
„Источнитѣ поли на Петрино сѫ гористи и пò-полѣгати. Слиза се въ долината на р. Баутница. „Пред вид на това положеніе, в което се намира Петринскиа път, ние се съмневаме, че ще се намери поне един, — коіто ще се съгласи да допустне, че via Egnatia минавал през това место, и че двете хиліади коли са могли да се промъкнат през Петринскиа „летен” път? При това нека припомним, че и самото растоіаніе, от гр. Лихнида до местото, където е станало пленіаваніето на готскиа лагер, опровергава Hahn-овото твърденіе. Малх, както забелезахме, говори, че Сабиан византиіскиа пълководец, потеглил от Лихнид с воіската си още от вечерта и тутакси на дена сварил Готите на планината Кандавиа, и когато слизали, ги нападнал. Теодимунд с маіка си, бързшиком избегали на полето, развалил мостот [*] и така се отървали от заробваніето. Растоіаніето на пътіа от Охрид до Елбасан е приблизително около 18 часове [**]. От Хаджи Бекіаров мост само до Елбасан държи три часове; следователно остават 15 цели часове, коіто требвало Сабиан да ги измине от вечерта, когато потеглил от Лихнид. Но такъва далечина, ако се допустне, временно, че Лихнид се е намирал на същото место, дето е Охрид, не е възможно да се измине во толкова време: така щото невероіатно ще бъде, ако се съгласим да приемем тождеството на Охрид с Лихнид, както и посоката, коіато ни са предложили изследвателите.
Освен това за опроверженіе на приетото мненіе относително тази част от направленіето на пътіа, не по малко може да ни послужи и следното. По свидетелствуваніето на старите писатели а така също и по мненіето на новите изследователи, Дассаретскиа град Пелиі, коіто заемал мощне сгодно местопололоженіе, откъдето римските воіски свободно могли да правіат нападаніа во Македониа, (Liv 31, 40), се е намирал на североисток от
*. По сведеніата, що имаме от очивидци за съвременниа път пленваніето на Готскиа стан станало по натамо от Бабинските брего’и и мостот не бил друг, ами днешниот Хаджи Бекіаровиа; глед. и у Hahn-а стр. 203.
**. Hahn Хорогр. бележ. стр. 395—6.
178
днешниа град Корча (Гіорджа, Корица) не далеч от реката Девол (Eordéus) (Димица „Μακεδονικὰ стр. 636). А от Страбоновото описаніе посоката на via Egnatia се научаваме, че пътот минувал близо до езерата около Лихнида, че вървел през гр. Лихнид и Пелион, место което на пътіа граничило Иллириа и Македониа [*].
Но не по-малко интересно е в този случаі да се види как е постъпил картографот Киперт при означаваніето посоката на via Egnatia. Он, имаіки пред вид едногласното признаніе от учените тождеството на Лихнид с Охрид, въпреки пріамото Страбоново свидетелство, че via Egnatia минува през гр. Лихнлд и Пелион, бил е принуден да пренебрегне свидетелството на Страбона, да се отклони от естествениа път и да прокара пътозначущата линиа при пл. Петринно. Α пък за да не остави гр. Пелии без секакво пътно съобщеніе, знаете ли какво е направил! — Во старото изданіе на атлаза Киперт, произволно, без да имаме определено указаніе у некоі от старите писатели, прокарал път от Scampa до Pelium, по течението на р. Eordaicus (Devol), без да минава през Лихнид, и от Pelium до Celetrum (Костур) продълженіето и то без съмненіе на основаніе следното свидетелство на Тит Ливиа: (Liv 31, 40). „Ab Celetro in Dassaretios processit, urbemgue Pelium vi cepit,” когато още не бил прокарал токуречи още пътот Egnatia.
Обаче в по-новото изданіе на атлаза (1879) г. Киперт развалил съсем предишниа път, от Скамба до Пелии и свързал пътни сношениа между Apollonia и Pelium през Antipatria.
(Следва).
*. „FINIS MACEDONIAE ET EPIRI. Tafel, De via Egnat. p. 36.
179
3. Рецензиа.
Българска Библиотека брой II.
Животъ, дѣяния, исповѣдание и кратко изложение за чудесата на св. отецъ, нашъ Климентъ, Български архиепископъ. Списано отъ светѣйшаго архиепископа на първа Юстиниана и на цѣла България, господина Теофилакта, който бѣше магистъръ на риторитѣ въ Константинополь. Прѣвелъ отъ гърчки езикъ Д. Матовъ. Подъ редакцията на М. Дринова. Издава Българското Книжовно Дружество въ Срѣдецъ. 1885 г. стр. 40, въ 8°.
Значението на това пространно св. Климентово житие, [1] е на кратко, но достатъчно іасно указано от редактора на превода, г. М. Дринова, во начелото на самото предисловие, поместено в първите три страници на българскиа превод; а по надоле в предисловието, уважаемиа редактор, споменва бегло за разните мнениа на учените: Миклошич, — Шафарик, Бодіански и пр. — Воронов; — Голубински, относително времето и лицето, което е написало предметното пространно Климентово житие, като остава и за напред вопроса нерешен. По-нататък си дава сам тоі мнението за источниците, от които е черпил съчинителіот, като казва: „нѣма съмнѣние, че съчинительтъ е ималъ въ рѫцѣтѣ си нѣкакви много стари и достовѣрни паметници, намъ сега непознати"; защото некои от известиата во това
1. На гърцки език съществува и друго твърде кратко житие на св. Климента, което го намерил Н. Григорович во Охрид, между ръкописите во дървениа долап, що се намира во църквата св. Климент, писано на пергамент, и го издал во Журн. Минист. Народн. Просвѣщ. 1847 г. Н-ро 1 Съдържаніето на краткото житие, туку речи представліава извлеченіе от пространното, но съдържа некои прибавки и преиначени известиа, каквото е и следното, че уж Климент измислил други писменни знаци за по голема іасност от оние, що изнамерил учено-мъдриі Кирил". Ἐσοφίσατο δε καὶ χαρακτῂρας ἑτέρους γραμμάτων πρὸς τό σαφέστερον ἤ οὕς ἐξεῦρεν ο῾ σοφὸς Κύριλλος. Това свидетелство, както и неколкото новооткрити паметници со глаголска азбука, са повлиали на Шафарика да измени напрежниа си възглед за кирилицата и да твърди, че от Кирила и Методиа била изнаідена глаголицата и че така наричаното Кирилско писмо, било произлезло от глаголското и се въвело от Климента. Виж. повече за това Шафариково мнение во цариградските Книжици, г. 1358 во статиата „Ради зачалото и местото на глаголическите слова". Препис от гърцкото кратко житие се намира у мен, преписан от Бодлевиа препис, що се чува днес у Іончета Карчев; а во домот на скоропочиналиа труженик, Г. Чакъров от Струга, се намира ръкописен минеі на книга, за месец іулиі, дето, за жалост, се е запазил само един откъслек от славіанскиа текст на краткото житие, коіто ние и ще го обнародвами, ако почт. редакциа на Мин. Сбор. се бави още.
180
житие „се потвърдяватъ съ други авторитетни дукументи"; и за да им увери в истеноста на туі, излага три примера и свършва со следните думи : „Тие примѣри сѫ доста, мислимъ, за да ни покажѫтъ, че пространното Климентово житие е любопитенъ паметникъ, макаръ че въ него се срѣщатъ и съмнителни по истинностьта си извѣстия". Подир това следва редот на многоброіните изданиіа, що претърпело до настоіаще време въпросното житие. Тук му е местото да споменем, че и до днес още не е известно на слависите за Венецианското изданіе во 1781 г., преведено на ново-гърцки език от Атанасиа Париа, с прибавленіе службата на св. Климента, а препечатано во Лаипциг на 1805 г. (Виж. во Νεοελληνλκὴ Φιλλολογία υπὸ Κ. Ν. Σάθα. ἐν Ἀθήναις 1808 г. стр. 638).
Що се отнасіа до достоинството на самиа български превод, г. Дринов, след като е зел пред вид езикот, на коіто е написано оригиналното житие — „църковно-ораторски езикъ напъстренъ съ много риторически украшения и много изрѣчения, вземени отъ свещенното писание и отъ други църковно-богослужебни книги” — заіавіава, че вернотото превожданіе на подобна работа, е свързано с мощне големи мъчнотии, но на които „г. Матовъ доста сполучливо е сподвилъ". А относително по-блиското държеніе, до колкото се може, до самиа тектъ, г. редакторот, тук веке като рецензент, казва, че въпросниа превод, ,до колкото ние разбираме, въ нѣкои мѣста е излѣзълъ пò-добъръ отъ прѣвода на проф. Менщикова", с коіто и си послужил г. преводача.
Деіствително, не може да се пренебрегне таіа услуга на преводача, коіато тоі прави, с превожданіето на този наі-важен паметник за деіателноста на знаменитиа Български просветител, както и за другите главни ученици и сътрудници на славіанските първоучители; а особено като се земат во вниманіе мъчнотиите, с които он се е борил. — еллински език, богат в секое отношеніе, противопоставил на съвършено бедниа, необработениа български.
Усиліето, що положил г. Матов, во този случаи, е големо: он бил принуден понапред да разлага сплетените църковно-ораторски периоди от оригинала и сетне да ги свързва по своіството на българскиа език, без да повреди, на по големата част от них същинското им значеніе. Езика се отличава доста по гладкоста си; тоі е вразумителенъ; но превода още не може да се нарече досъщ буквален, или поне по близък до самиа текст. Г-н преводача отстъпвал е на много места, ако и да се грижел да се държи, до колкото се може, по блиско до оригинала, „както и трѣбва да се прѣвождат такъви паметници". За потвържденіе на сичко гореказано, ние считаме за нуждно да приведем тук неколко параллели, като поставіаме същевременно и самиа текст, за да може по тоз начин и ліубителіа с очите си да види и сравни.
181
„И така като взеха светците воіниците, ліудіе варвари, именно немци, имаіки още и природно жестокоста, а іа получили и по приказаніе, искърват ги из града, и като ги съблекли голи ги влекли". (Виж. глава ХIII).
След това като наставліаваше по разумните от блиските си, които сички Климента имаха како татко, верваіки, че да го почитат, това само е угодно Богу, се назначи епископ на Дрембица или Белица, и така се постави Климент първ епископ на Болгарски (Славіански) език (Виж. глава XX).
Тук ние ще се поспрем малко повече върху превода на този последниіа период, що се свършва со следните думи: „и така Климент се постави първ епископ на български език"; тъі като не само во превода на г. Матов; съгледваме такъва погрешка, коіато намаліава чувствително значеніето на паметника, макар че в оригинала, както ние го разбираме, си е достатъчно іасно указано и съобразно историческите сведениіа; но, защо и двамата други, които са имали случаі да ги предложат на българскиа читател, са ги поднесли секи един по своему, без да се погрижат да ги представат съобразно същинската смисъл на текста. Така на пример, покоіниа епископ Партениа, (Зографски), коіто обнародва свободниа си превод на пространното житие во „Българските Книжици", издавани в Цариград, въпросниа период намирами го както следва: „После тоа Климентъ, коего всите го почитае како отца, и мислеа да е угодно Богу, всè тоа що правеа за него, со общо согласіе го учиніа епископъ на Дребицката и Величката епархиа, и така онъ би пьрвъ епископъ отъ Бугарскій народъ". Виж. Бълг. Книж. часть II, стр. 5, 1858 г.) Ние нема да се спираме върху въпроса да ли била една и съща Дрембица и Белица или пък различни, както ги счита Партениа, но само ще забележим, че още не се знае да
182
ли Климент происхожда от Българскиа народ, макар че он, по легендарното кратко житие, се счита по маіка от цар Самуиловото колено, което по късно придобило значеніе. Климент, според пространното житие, се испраща во Кутмичевица, местност неизвестна на Климента. (Виж. глава XVII и обіасненіа на стр. 82, том 1. Собраніе Сочиненіи А. Гильфердинга). Известно е, още, че преди Климента е имало епископ за славіаните бързіаци гърк, защото се споменва, Гаврил, Охридски епископъ, тъкмо след покърстваніето на българите, коіто и присътствувал во цариградскиа събор во 879 г. (Виж. Е. Голубински и Крат. Очерк. Прав. церкв. стр. 58); Дринов Историч. Преглед на Българск. Цьрква стр. 27 „отъ Българскитѣ епископи при Бориса знаем само: Гавріил Охридскій, коіто е присѫтствувал на Фотіевътъ съборъ въ 879 г.”).
Колкото за написаното во първата книга стр. 18 на „Библиотека Св. Климентъ", което гласи, че царь Симеонъ назначилъ Св. Климента за епископъ на Дрембица или Велика, и така той станѫлъ първъ епископъ на България,” ние ще кажемъ, че това е съвършенно произволно, лишено от секое научно достоінство; защото Климент, както и сам автора на статиата потвърждава, бил епископ на Дрембица или Белица, коіато съставліавала само една незначителна част от тогавашната обширна Българска държава; следователно още не може да се допустне, че Климент станал епископ на целата Българиа.
Остава ни още да разгледаме да ли е възможно во този случаі такъв превод, какъвто ни предложил г. Матов за предметната фраза. Според него думите „ἐν Βουλγαρῳ γλώττῃ” са преведени „на Българскиіа народ". Пріамото значеніе на думата γλὡσσα, е „език, реч: но има случаи, когато тіа може да означава и „народ". Тук, обаче, това значеніе, което ѝ е дадено отъ г. преводача, до колкото отбираме, е неприложимо; па даже и в латинскиа превод същите думи са преведени „на Българскиа език", а никак не „на Българскиа народ”. („et sic Bulgaricae linguae Clemens primus constituitur episcobus”. Глед. Patrologiae Mingne. Theophyl. Bulgar. Archiep. t. IV, p. 1227). За отстраніето на всекое подозреніе на горното обіасненіе, мислим, че не по малко може да ни послужи и следното. Ако съчинителіот на пространното климентово житие при излаганіето на събитиата се е ползувал от доста благонадежни источници, то ще ни бъде мощне мъчно да се съгласим за да допустнем, че тоі не е знаел за стануваніето на друг епископ в таіа страна, до дохожданіето на Климента. Жизнеописителіот даже споменува, че мнозина свещеници знаіали само да четат по гръцки, без да разбират. (Виж. гл. ХХII).
Освен това, ако се взрем и вникнем по внимателно върху самата същинска деіателност на Климента, коіато е способствувала за разрушаваніето стената на невежеството, чрез поученіа
183
и пр. пр. (виж. гл. XXII). „Каквито може да разбере и наі-простіа Българин" както и честото употребление на такъви фрази от страна на жизнеописателіот: „И това ще намериш на български език обработено от премъдриа Климент" и още „всичко това Климент даде нам, на Българите", (глед. гл. XXII), то, наверно, ще се съгласи секи един, че думите първ епископ на Български език, значат първ епископ со славіанска реч или както често срещаме названіето, Климент Епископ Словенски (Голуб. стр. 58). Следователно погрешно е и обіасненіето, което ни дава и г. дедо П. Р. Славеіков, че Климент се е титулирал „Епископъ словѣнски", защото „уж бил Епископ на словѣнетѣ на Западъ, които не сѫ били измѣсени съ Българе" и пр. и пр. . . (Виж. Библиотета Св. Климентъ, кн. 1. стр. 80).
Написал Езерски.
4. Необнародваниот отговор во в. „Свобода".
Долниот отговор е испратен до редакциата на в. „Свобода" още на 26 Февруари. Коіа е причината дето тіа нито го обнародва, нито пък обіави, че е получила такъво нещо, не знаем.
Предполагаме две неща: или че тіа, като се истърча толку силно, срамува се сега да се повърне; или пък пред очите на „Свобода" нашата „Лоза" е още афоресана [*]. . . .
Както и да е, но „Свобода" сполучи да ни іа лиши „Лоза" от неколцина абонати, бедни духом нашинци.
Ето го и самиот отговор.
Господине редакторе,
Ако сѫди човѣкъ споредъ исказаното запрѣщение и вече распространеното, чрѣзъ вѣстника ви мнение между българската журналистика, която, почти едногласно, осѫди прѣдположенитѣ
*. В последното мнение, впрочемъ, ни утвърждава фактот, че во неіа се допуща да се обнародва статиаіа на Д. Левов, коіто сичко е искривилъ наі систематически, само и само да представи списанието сепаратическо. Подобно безнравствено искривіаваніе на чуждите думи за да оклеветеиш некоі, наистина може да никве само во главата на баі Левова и да се продава само из нещастна България без гіумрик! . . .
184
тендендии на списанието „Лоза” и стремленията на Младата Мак. Кн. Дружина, — мнѣние, което падна като дъждь изъ ведро небе: излишно би било всѣко опитвание отъ насъ, да дадемъ нѣкои обіяснения пакъ чрѣзъ вашия вѣстникъ.
Но ние не бързаме съ своитѣ заключения и хранимъ още надежда, че исказаннтѣ чрѣзъ вѣстника ви прѣдположения, колкото и да сѫ тежки за насъ, не сѫ още закончено мнѣние. Нядеваме се, прочее, че ще укажете гостоприемство въ колонитѣ на уважаемия вѣстникъ „Свобода" на това що слѣдва.
Чисти отъ подобни замисли, що се хвърлятъ върху насъ, ние не се стрескяме отъ тежкото обвинение, и готови сме всѣкога, всѣкѫде и всѣкому да дадемъ смѣтка за нашето прѣдприятие, когато такъво обяснение, за жалость, става необходимо.
А прибързанитѣ прѣдположения, почти мнѣния, за стремленията на Дружината, ще се постараемъ да ги разложимъ по-надоле, отъ което ще зависи, въ извѣстна мѣрка, по-правилното ни разбирание.
Слѣдъ това недоразумѣние между нашатя Дружина и общественото мнѣние, испъква на явѣ още веднѫжъ недовѣрието на свободнитѣ братя къмъ македонцитѣ, а това недовѣрие е плодъ на недостатъчното познаванье македонеца — неговитѣ стремления, чувства и идеали.
Тази е, споредъ насъ, главната причина на неприятната случка, на която могатъ да се радватъ само неприятелитѣ на българщината въ Македония.
Втората причина, която е направила тъй резки и неприятни за българското чувство разсѫжденията на вѣстника ви, състои се въ деликатностьта, съ други думи, въ грозотията на прѣдположеното прѣдателство. Що е пò-нѣжно, по-чувствително, по-възмутително отъ народната измѣна? Има ли по-големо прѣстѫпление отъ това да омразвашъ братъ отъ брата за да ги раздвоишъ? Хората, що се занимавятъ съ подобенъ занаятъ не могатъ да бѫдѫтъ друго, освѣнъ шпиони, интриганти, зли духове, отъ които всѣки честенъ човѣкъ възмутенъ се отвърща.
А такъво именно тежко прѣстѫпление се хвърля върху насъ!
Ние протестираме съ всичката си енергия противъ тази клевета!
Нека чуятъ и приятели и неприятели, че у насъ не е имало нито сѣнка отъ подобни черни замисли!
Ако пъкъ тука има доносъ, за които ние имаме силно основание да подозираме нѣкои наши „приятели”, които, благодарение на тѣхното кокошо умие, или не сѫ могли да ни разбератъ, или пъкъ, което е по-за вѣрвание, отъ желание да напакостятъ на Дружината . . . . . . . . . и, неможейки да направатъ това публично, избрали сѫ това срѣдство, което не изисква ни умъ, ни трудъ: ако, казваме, има тукъ и третя
185
причина — интригантски доносъ, то тогава пада и четвъртия мотивъ — новото правописание, прието въ „Лоза", върху което, по видимому, се градятъ чудноватитѣ прѣдположения за отцѣпническитѣ стремления на Мл. М. Кн. Дружиная.
Ние тукъ ще се поспрѣмъ на последния мотивъ.
Многу трудно е, Г-не редакторе, да се доказватъ аксиоми, да се доказва, напримѣръ, че езика на „Лоза" е чисто литературенъ български езикъ, на когото пишатъ всички. Прѣгледайте, за бога, списанието и покажете ни въ какво се състои македонщината на езика му. Или употрѣбенитѣ нѣколко думи, които лесно могатъ да се разбератъ отъ всѣкиго и които ние умишлено ги употребихме и ще претендираме да се въвеждатъ въ литературния езикъ, въ които трѣбва да се отражаватъ сичкитѣ говори отъ Черно море до Дринъ, могатъ да оправдаятъ това название ?
Какъ, тогава, да се обясни едногласното наричанье този езикъ македонски?
Явно е, че тукъ, подъ влиянието на прѣдубѣждението, сѫ смѣсени два различни, самостоятелни въпроси, — въпросътъ за правописанието и въпросътъ за езика, които трѣбва строго да се различаватъ единъ отъ други, и когато се говори за единия да не се смѣсва другия. Истина, правописанието влияе върху формитѣ на езика; като исхвърлихме, напримѣръ ние, ероветѣ отъ края на думитѣ, принудихме се, въ извѣстни случаи, да пишемъ: во, со, (но е вечь цѣло руско), които, впрочемъ, се употрѣбяватъ въ голѣма часть отъ територията на българския езикъ, защото ъ асли и нѣма никаква, звукова стойность на края на думитѣ. Правилата за езика и правописанието му трѣбва да се вадятъ отъ самото него, а не да му се натрапватъ, както това става съ нашия езикъ, който е поплавенъ отъ русизми.
Отъ тукъ слѣдва, че езика може да има само едно разумно правописание. У насъ има толкозъ правописания колкото писвачи. Значи у насъ нѣма нито едно правописание, що да отговаря на правилата и законитѣ на нашия езикъ, който можемъ да го намѣримъ чистъ само въ народнитѣ умотворения.
Щомъ е тъй, мислимъ, че сме свободни и ние (при това нека се знае, че основния принципъ на употрѣбеното отъ насъ правописание, не е нашъ: той е исказванъ не веднажь отъ авторитети като г. Дринова; г. Цоневъ е исказалъ още по-рѣшително този принципъ въ „Источно-бълг. вокализъмъ" в. М Сб. кн. III и IV, а Дѣдо Славейковъ и на практика исфърли ероветѣ отъ края на думитѣ) да приемаме и прѣдлагаме нещо по правописанието, стига да имаме достатъчни основания за това — тамъ трѣбва да обърне погледитѣ си критиката. Па ако се приеме — добрѣ, ако ли не, докажете неговата не състоятелность, отхвърлете го и ще го отхвърлимъ. Нито настояваме за пълното съвършенство на това правописание, нито пъкъ имаме
186
претенции да прокарваме нѣкакви реформаторски идеи по правописанието. И ако прѣдвидехме само отъ части тази врѣва, която, въ всѣки случай, ще остави едно мрачно въспоминание, кой пѫть се сѣтимъ за нея: по никакъвъ начинъ не би допуснали това правописание тъй нàправо, колкото и да ни се вижда логично за нашия езикъ. Ние не гледаме на правописанието като на религиозенъ въпросъ, отъ който зависи влизанието въ рая.
Но има и друго. Употребеното отъ насъ правописание не прѣдставлявя съвършена новость за българския читатель: то е прокарано на вредъ въ народнитѣ умотворения, които трѣбва да прѣдставляватъ за насъ по-голѣмъ интересъ, отъ колкото клинообразните сборници на френци и англичани по Азия и Египетъ.
За употреблението на еровете на края на думите и за ѫ — въ срѣдата и на края имъ има малку да се спори; за ѣ — повече (впрочемъ за тези въпроси ще се распространимъ повечè въ самото списание), и за я́ нето що има: тази буква е едно отъ безмисленитѣ нововъведения на Петра Велики, комуто се дължи въвежданьето гражданската азбука въ Русия и сетнѣ въ Сърбия и България; значи я е руско, но не е и руско: то е прѣобърнато наопаки француското R. Нашето старобългарско, срѣднобългарско пà и новобългарско я се пише ето тъй: іа.
А друго? — и ние не знаемъ какво да кажемъ: чиновници нито сме били некога, нито пъкъ сѫ ни испѫждали.
Остава, слѣдователно, още веднажь да издигнемъ гласътъ си смело прѣдъ цѣлия български свѣтъ, че Дружината ни е далѣчь отъ всѣкакви сепаратически замисли, които тъй прибързано се хвърлиха върху нея и да заявимъ, че идеялътъ на Мл. Мак. Кн. Др. е, не сепатаризъмъ, а единството на цѣлокупния български народъ.
София 20-и Февруарий.
187
5. Смес
— Излегла е обща программа на „Чешко-Славенска" изложба, коіато се предполага да стане в Прага през 1893. Целта на тази изложба състои в това, да представи сегашното състоіание на Чешки народ и историческото му развитие. Пред вид на това предположено е да се изложат: 1) Селски колиби и други селски построіки со сичката им обстановка в естествена величина; 2) в тези колиби ще са поставят човешки фигури и пластически портрети в народно облекло от разни тържествени случаи; 3) ще се представят сичките народни празници, игри, танци. 4) модели от народни построіки, като села, замкове, кули и пр; 5) модели, фотографии и картини от различни земледелчески и промишлени заніатіа ; 6) произведениа от народната промишленост и занаети; 7) модели отъ фабрични направи, домове, типове и пр; 8) произведения от народната готвачница; 9) костіуми, украшениа, и пр ; 10) изложение на народните искуства, везове, орнаменти ; 11) изложение на народната музика; 12) разни палографически и етнографически колекции. 13) произведения от народната литература, библиография, 14) чешката историа, генеалогиа, хералдика и пр. Освен това били предвидени и разни екскурсии — увеселителни и научни.
Които има пари, препоръчваме му да не испуска тоіа случаі, които може да достави безмерна полза и удоволствие на ліубопитниа.
— В чешките вестници е напечатено възвание към чешките промишленници да земат участие в Пловдивското изложени 1892 г. и в Рушчушкото през 1893 г.
През текущиа месец март, на 11/26 в Чехия се отпразнува 300-годишнината от рождението на великиа Чешки Петагог Іана Амоса Коменски. Тържеството се е ознаменовало с откриването „Музеі на Коменски" и издаване на Чешки език сичките съчинениа на Коменски, а в Фулнек, дето е бил инспектор на училищата на „Чешките братіа" ще му се издигне паметник.
Іоан Амос Коменски. (1592—1670), известен повече с латинизираното име Johannes Amos Comnius се е родил на 18 (28) март 1592 година в посадот Нивица, в Моравия, близу до Маджарската граница, дето баща му е бил воденичар и происхождал от съседното селище Комни. Принадлежеіки към знаменитата тогава „братска община" баща му на Комненски
188
по обичаіа на „братиата" турил му още едното библеіско име Амос.
Още в детинската си възраст Коменски е изгубил родителите си, тъі щото тоі не можа да получи в крехката си възраст солидно образование. Но благодарение на трудоліубието и извънредните му способности, Коменски допълни тази загуба — първо во г. Преров; а после во Германиа.
Више богословско и вобще хуманитарно образование е получил во протестанските школи, именно во насауската херборнска колегиа „Johannea" и во Хаіделберскиа университет.
Освен богословските науки, Коменски се е занимавал и со философските и физико-математическите науки. От професорите наі силно впечатление е направил на Коменски богословот Алщед, що е принадлежал към мистическата школа на „Хилиастите".
На 1616 г. Коменски се ръкополага за свещеник и под негов надзор са „братските" школи, отпърво в г. Преров, а сетне в Фулкен.
Но след този мирен живот, настъпва за Коменски, както и за целиа чешкословенски народ епоха на страшните гонения. Доста е да си припомним белогорската битка (1620 г.) и, след неа, ужасната реакциа. Hai многу е била приследвана ненавистната на Рим „браттска община".
На 1621 г. заедно с г. Фулкен е изгореля и библиотеката на Коменски с много ръкописи, а сам тоі избегал в Чехия и бил прибран во имениата на графа Жеротина, во г. Брандис, дето преседел три години и написал знаменитата во Чешката литература сатирико-алегорическа поема „Лабиринт”. Светот му се представіа на гонениот автор като едно колело, което во движението си исфърліа оногози, когото вчера подигнало.
На 1617 г. Коменски е бил принуден да пребега во полскиа град Лешно, дето прекарал 13 години. Главното му заніатие било — преподавател во знаменитата калвинска, а после „братска" школа во този град.
Към това време се отнасіа съставіаніето „Велика Дидактика” на Коменски, едно от наі-важните іавлениа во педагогическата литература на сичките векове и народи.
Не можем тук да изброим сичките съчинення на Коменски — те са многу.
Широките дидактически възрения на Коменски доказват се с това, че тоі е замислил да изработи цела енциклопедиа на знаниата, построено на едно общо начало, по един систем и метода, коіато нарекъл пансофиа. Но скоро Коменски съзнал, че такъва енциклопедиа, що да обема и естествените, и филологическите, и философско-богословските науки, не е възможно да се състави от един човек.
189
У Коменски се породило желание да се състави една пансофическа колегиа от учени. Co таіа цел великанот чех на 1641 година пристигнал во Лондон, дето е бил приет со наі-големи почести от приіателите и почитателите си. Но въстанието во Ирландиа му побърка. От Англия Коменски мина во Швециа, повикан от богаташа Лудовика Вам-Геера, бъдъщи негов благодетел, но и там не сполучил.
Дидактическите и философските трудове по Коменски станали известни на цела Европа, и разни правителства и народи се старали да го привлечат за преобразувание на местните им училища.
Жално е, че неговите велики трудове в полза на човечеството не са били достоіно оценени не само от наі-блиските потомци. Даже и сега мнозина считат Песталоци за основател на новоевропеіската педагогика, а то 200 години преди него сичките основани положениа на тази педагогика са били не само исказани, ами и доказани, развити и прокарани на практика от Коменски.
На 18 (28) март навършиха се 300 години от рождението на този велик чех, коіто по деателноста си принадлежи на целото образовано човечество.
Два народа тържествено празнуваха рождениот ден на Іоана Амоса Коменски: Чешкия народ, що го е родил и Немците. Во Германиа се основа и дружество, което носи името на Коменски, задачата на което е: да распространіава идеите на Коменски.
* * *
В мартовската книга на „Славянское обозрѣніе" намираме следуіущите интересни сведениа за българската армиа.
Военните сили на Българиа. Во военно отношение Българското Кніяжество е едно от наі-силните господарства на Балкански Полуостров. За усъвършенствуванието и развитието на въоръжените сили правителството не се спира пред никакви жъртви. При тримиліонното си население България държи в мирно време 36000 въоръжени воіници, сир. толкова колкото и 5-миліонната Ромъниа.
В случаі на мобилизациа Българиа може да искара:
1) Пехот: — 96 деіствуіущи, 24 резервни и 24 запасни, — сичко 144 дружини.
2) Артилериа: — 24 полски, 6 горски и 12 резервни бат., сичко 42 батерии.
3) Конница: — 16 полски, 6 резервни и 1 конвоіни еск., сичко 23 ескадрона.
190
Страната наброіава: 120,000 пешаци, 7.000 конници, 12,000 артилеристи, — сичко 140,000 души напълно обучени (от них 33,000 стоіат под знамена). Този броі е доста точен за мобилизациата на армиата според гореказаниа състав. Само офицери не достигат около 2000 чов., тъі като потребни са 3200, а има само 1300 души, относителното средствата на въоръжението, известно е, че Българиа располага с 120,000 магазинни пушки, от Манлихеровата система, 50,000 берданки № 2, 100,000 кринки.
В сравнение со съседните армии: Ромънска, Сърбска и Турска, Българскатя заема едно от наі-видните места по своіата подготовка към военни операции. Духът во воіската е превъсходен. Toi е следствие от руската школа, насадена в армиата от руски офицери, които създадоха тази армиа. Българскиа солдатин придставіа отличен материал за военни деіствиа, обучението му става правилно. За настъпателните деіствиа, българската армиа е подготвена с това, че населението още въ мирно време обдържа хубаво 10000 кони талиги, заедно съ конете за формиране обоза.
(Герис — въ).
* * *
6. Какво нѣщо е музиката.
Музиката е небесен дар; човек без Божиата помощ никога немаше да іа изнамери. Нема пò добро средство от неіа за да прогониш лошите мисли, да избегнеш гневот и честоліубивите помисли и престъпни пожеланиа. Тіа е наі верниот глас, чрез коіто човек може да предава Богу страданиата си, скърбта, своіата ліубов и благодарност; тіа е езикот на ангелите в небесата и на старите пророци на земіата.
Музиката може да се нарече наставница ня ліудето; тіа ги приучва към кротост и ліубезност, внушава им скромност и развива техните умственни способности.
По мое мнение музиката треба да зафаща главно место при въспитанието на іуношеството, и добриот учител, треба непременно да іа знае.
Секи школен учител треба да бъде музикант.
М. Ліутер.
О, бъди нашъ хранител, спасител, музико! Не ни оставіаі! Разбуждаі пò често нашите меркантилни души! Удираі пò остро со своите звукове на дреміащите наши чувства!
Н. Гогол.
191
He е ли чудно, че овчинитè черва истъргнуват душата на човека?
В. Шекспир.
Влиіанието на музиката върху човека е благодатно, и колку пò отрано почнува да го испитва тоі на себе си, толку пò добре за него.
Музиката, главно, е изразителка на вътрешниіа мир.
В. Белински.
Музика — то е наі могъщественното от изіащните искуства. Влиіанието на музиката, също, както влиіанието на ліубовта, е необіатно; тіа доставіа високо наслаждение и, може би, още повече утешение.
Д. Дидро.
Музиката е наі поетическото, наі могъщественното и наі живото от сички искуства.
Г. Берліоз.
Музиката удвоіава нашите поніатиіа за способности на нашата душа; като іа слушаш, чувствуваш се способен към наі благородни усилиа.
Г-жа Стал.
Музиката е наі високото от искуствата, тъі като у неіа нема материа, коіато треба да отстраніаваме. Тіа е само форма и образ; она възвишава и облагородіава сичко, което предава.
В. Геіне.
Музиката (както е известно на сички отдавна) е език на душата, непосредственно изражение на наі дълбоките таіни на чуството, които не са достъпни за никоі от сички други способи за изражението.
Уверен съм, че успехът на музиката подига човечеството никак не пò малко от паровите машини и железните пътища.
А. Серов.
Музиката е нежно, духовно искуство.
А. Серов.
От сичките шумове, каквито само човек познава, музиката е наі ліубимиот шум.
Т. Готіе.
Музиката е истинскиот всеобщ език, коіто секъде разбират.
А. Шопенхауер.
192
Приіатно е на душата да се носи во звуковите вълни по хармоническото им различаване в ширина и долбочина. Аз страстно ліуба онаіа музика, коіато ту възнасіа духот на некоіа височина, светла, божествена; ту, като вълнува каприциозно с неизіаснима тревога, сваліа го въ неизмерима дълбочина, дълбочина смъртна и мрачна, ту пак го издига в областа на светлината и утешението, диши на него с раскошеството на животът и с набожното успокоение.
Д. Колцов
П. О-в.