НА ЛЕВИЯ БРЯГ НА БРЕГАЛНИЦА

1.

В навечерието на Съюзническата, война, през 1913 година нашият полк зае позиция на север от Щип до Тараинския чифлик на левия бряг на Брегалница. Предните постове бяха до реката, а бивакът на полка — горе, в полите на Плачковица.

Пред нас се откриваше безкраен простор: на юг — височините на Щип: със стърчащи развалини на някогашни бойни кули; на север — долината на Кочани, отдето иде Брегалница през залесени с тополи чифлици и села; напред  Брегалница, а зад нея оттатък в сръбска страна — Ежово поле, жълто от зрелите ниви и макови полета. В дъното, изрязана в небето, се издигаше каменистата Ежовица главната позиция на сърбите, обгърната със спокойствието и, поезията на далечен заздрачен силует.

Земята отвъд Брегалница мълчеше. В замаскирани окопи и редути й в прикрити заслони сърбите се бяха притаили невидими и ни чакаха мълчаливо. Брегалница ни разделяше със студената си криволичеща снага, провряла се между сърбите и нас — между техните невоювали, пресни войски, чиито пушки не бяха гърмели и чиито дрехи миришеха на нафталин, — и нашите изтощени, опръскани с кал и кръв полкове, довлекли се пеша от Одрин и Чаталджа, зашеметени от гърма на битките и от кошмара на холерата.

Ние не виждахме зад Брегалница никого. Но ние чувствувахме там невидимия си нов враг. И въпреки това открито строяхме биваци в полите на Плачковица — непрекъснат лагер от палатки, обози и оръдия, една широка река от войски, пръснати по левия бряг на Брегалница, додето поглед стига.

Защо бяхме тъй непредпазливи? Защо не се готвехме сериозно? Може би нашите не мислеха да воюват и трупаха  войски само за демонстрация?

Всичко ни се струваше на шега и само когато отивахме да охраняваме долу до Брегалница и се изправяхме срещу сърбите, усещахме лъха на ледена враждебност и сянката на нещо неразрешимо и злокобно.

На нашата рота се падна да постъпи в стражево охранение на 15 юни. Имахме да стоим там до 16 вечерта — датата, която стана историческа.

Вечеряхме рано и приготвени за поход, прибрали всички вещи, тръгнахме за позицията заедно с багажните и патронните коне.

Стигнахме в тъмно. Ония, които щяхме да сменяваме, ни чакаха нетърпеливо. Само едно денонощие далеч от полка, а сякаш са били тук години: разпитваха за новини, искаха вестници, бързаха да приберат часовите си, за да тръгнат по-скоро за бивака.

И когато потеглиха нагоре към светлините на полковия лагер, дълго се чуваше подире им весела глъчка.

Ние останахме сами.

В тъмнината меко се топят силуетите на войници, пръснати из позицията. Небето чисто, въздухът топъл. Светулки бляскат над нивите. Наблизо в житата хрупат коне.

Дочуват се отдалеч познати гласове. Някъде зад баирчето забиват колчета за палатки — неприятно звънят тия издайнически удари.

С едно парливо чувство, че сме тъй напред от другите, че всеки миг може да гръмне пушка, ние прекарваме нощта почти будни.

На разсъмване — дрехите мокри от росата, лицата потъмнели като пръстта.

[Previous] [Next]
[Back to Index]