ПОСВЕЩЕНИЕ

Георги Минчеву

Ти поминиш, Гошка, лятото през 1918 г., когато бях назначен взводен командир в твоята рота. Студен, пренебрежителен, с насмешка на устните, ти ме постави още първия ден наравно с подофицерите си. Не! — аз усещах тогава, че ти предпочиташе твоите изпитани храбреци, и се чувствувах по-долу даже и от обикновените редници. Не крия — заслужавах това, тъй като с моето меко трепетно сърце, — макар и офицер — ти бях по-ненужен и от най-простия войник, чийто нож ти предпочиташе пред перото ми.

Но ето, минаха се ония времена: ти — нашият смел ротен — вече носиш цивилното сетре, с което, неугледен и неизвестен, обикаляш като предприемач села и градчета и в залисията за насъщния погребваш богатствата на сърцето си. Аз пък се порових из спомените си за далечната вече Брегалнишка война и следвайки те във върволицата подвизи, написах тая книга. Тя не е светла и вдъхновена като тях, в нея има може би много горест и резигнация, но искреността, с която е написана, вярвам да изкупи всичките й грехове. Аз поместих неща, които ти тогава не виждаше или не искаше да видиш, но които сега — отдалечеността и спокойствието — ще намериш правдиви, верни. И ако в „Брегалница" усетиш поне частица от онова, което се зове война, ще съм спокоен, че и аз, твоят излишен офицер, макар и много късно, съм допринесъл нещо. Със сабята си тогава не ти свърших много работа — нека сега поне перото ми ме отсрами.

На теб, на твоето твърдо, жестоко пламенно сърце посвещавам „Брегалница".

1916 г.                                        М. К.

[Previous] [Next]
[Back to Index]