НА ЛЕВИЯ БРЯГ НА БРЕГАЛНИЦА

4.

Среднощ. Войниците спят дълбоко. Разхождам се, загърнат с мушамата, от единия край на взвода до другия — не ме хваща сън. Отивам, връщам се — десетки пъти.

Минутите бързо летят, уреченият час наближава — а тъй ти се иска да се отложи за някой далечен, далечен ден!... Но той е близо вече, той ще дойде само след няколко мига.

Боже мой, каква мъка!... Запретен сякаш накрай света, ти не бива да мечтаеш за завръщане. Веднъж си в строя, ти не принадлежиш на себе си, нямаш своя воля, свои желания!

Иска ти се да изкрещиш, да пропъдиш тоя кошмар и да въздъхнеш свободно.

Иска ти се да си забравил, че е имало война, да си у дома, между близки, които те обичат, и между любими предмети; да почиваш в мекото легло, чистите покривки на което миришат на току-що гладено пране.

Иска ти се да си господар на себе си, да е твоя нощта, да е твой денят!

А вместо това — сърцето ти се е свило в предсмъртна мъка: може би тази е последната ти нощ.

Запитва ли се някой какво е в душата на воюващите? На отделния воин, на самотника в гъмжилото, на човека в униформата.

Това не са хора, а само сбор, маса, средство... В ротата и полка те са имена в списъците, а в армията — студени цифри: 50000 души... 100000 души... Настъпват като вихър — някаква подвижна стена; чудовище, което сее смърт: понася се напред, държано в желязна ръка — напада, преследва, обсипано с шрапнели и куршуми, заляга, приповдига се и пак полита, намаляло, оставило в пътя си кървави следи.

А в това време колко отделни ужаси, колко въздишки от попукани устни — въздишки, които няма кой да чуе, молитви, които няма кой да приеме! Колко умиращи самотници със заровени в праха изцъклени очи — от устата протичат червени струйки кръв, тялото се гърчи в предсмъртни конвулсии и над забравените трупове ни майчина, ни другарска сълза — нищо друго освен високото небе, свирепия трясък на оръдия, картечници, пушки, ехото на настръхналите долове и ударите на нови, излишни вече куршуми.

Войниците спят неспокойно. Стряскат се, подигат глава; гледат втренчено: към Брегалница шуми; пращят сухи стърнища, припляскват криле и профучават над главите събудени птици. На отсрещния бряг сякаш гъмжат сърби, може би се приготвят, може би се нареждат, причакват ни спотаени. Те нарочно са се смълчали, за да ни изненадат с ураганен огън.

Уви, друг изход не е намерен! Грабната е пушката, за да се получи разрешението! Насрещната воля е непоколебима, нашата иска да я превие.

За тоя несговор със сърбите се заговори още в Тракия. Войниците си шушнеха недоволни за спорната и безспорната зона, за арбитража на руския цар, за преместването ни в Македония. Те се събираха насаме и си шепнеха неодобрително.

И в похода от Одрин към Брегалница чухме, че някои от съседните полкове се разбунтували. Това се пренесе и у нас като пожар - блеснаха студени, зли погледи, железният обръч на дисциплината се огъна и вместо по-слушните, наивни, беззаветно предани войници, които ни гледаха с добрите очи на равни по съдба другари, имахме насреща си враждебни и опасни, сякаш съвсем непознати хора, също както стават неузнаваеми побеснелите, по-рано верни кучета. Още малко и това щеше да се разрази в страшен бунт.

Но слава богу! И сега вече всичко е забравено. Сега предстои само едно: атака след полунощ.

Ето го Анго, спи, свит като куче. Брадата му се очертава величествено върху белизната на платнището: тя придава спокойствие на фараонската му физиономия. Той мечтае само за едно: да си вземе шинел от сърбите, да иде в Бялград и да види „сърбянките".

Заспал е в една трапчинка и ординарецът ми Марин. Опънал се на гръб, главата му дръпната назад с отворени уста — зъбите му сякаш се смеят. Преграбчил е с една ръка кошницата с хляба и сарделите, с другата е прегърнал пушката.

Само страхливият Коста не спи: сложил глава на раницата, той ме следи с тъмните кръгове на очите си. Идат му трескави тръпки на тласъци. Мисля си — непременно ще го убият; много пъти силният, необясним страх дохожда като предвестник за ония, чиято съдба от по-рано ги посочва да паднат в близкия бой.

На десния край е първо отделение. Тук са мнозина от ония, които изкараха всички боеве с турците непокътнати: Ташо Димов, Запрян Несторов, Вакир Готов, Грозьо Иванов. Мръзнаха при Одрин цяла зима, сражаваха се двайсетина пъти, прекосяваха холерни гнезда и останаха живи, за да ги поведем сега през Брегалница. До вчера те роптаеха, готови да се разбунтуват, ръмжаха срещу оная сила, която ръководеше събитията, подиграваха се, гледаха изкриво, шепнеха си злоумишлено. Но ето ги сега — налягали с пушките към Брегалница: веднага ще наскачат, щом дойде заповедта.

Философът Латун, който разяждаше и успеха, и славата с отровната си ирония, и той, както винаги, се е приготвил да мре. Легнал на гърди, той е прострял ръце към Брегалница, пушката му стърчи пред него с натъкнатия бляскав нож. Само да изкомандувам „стани!" — и той ще се понесе напред с цялата си философия,

Край Брегалница вече всички трябва да са се настанили: никъде не се чува шум. Ротният, и той се прибира в долчинката при конярите, дето бяха разтоварили багажа. При него са четиримата „свръзкаджии" — ординарците за свръзка, запалили малко огънче, криещи го с полите на шинелите.

Завиждам на чиличения дух на тоя българин — хладнокръвен, съобразителен, безумно-храбър. Как не се умори той да мрази враговете на България! За него и гърци, и турци, и сърби, и румъни бяха еднакви: да имаше как, той би потеглил поред срещу всички. Разучавайки патриотични песни с войниците, той сменяше израза „турчина тиран" със „сърбина проклет" или с „румънина враг" и се мъчеше да подхрани у тях жажда за мъст.

Достигащ до лудост в омразата си към нашите съседи, той още през Първата война бе доловил техните замисли, постоянно говореше за това и искаше да им се отмъсти най-жестоко, без да премерва силите на България. В Струмица и Щип той не дружеше със сръбските офицери, не искаше да чуе за съюзи и арбитражи, мразеше в душата си всички, които говореха за спогодба и отстъпки, странеше от офицерите, наричайки ги баби, не четеше вестници, за да не се дразни, насън постоянно бълнуваше сражения и команди, а при разговор — предлагаше да се организира анархистична група, която да убие Венизелоса, Пашича, гръцкия крал, Хартвига, а особоено румънския пълномощен министър княз Гика, към когото хранеше, кой знае защо, най-голяма смъртна омраза.

И ето го сега — доволен, че ще се бием. Единият „свръзкаджия" — Добри — му поднася канче чай. Ротният навярно подмята някоя шега: Добри се зъби от смях: Другите седят мълчаливо, прегърнали колене, гледащи го усмихнато в очите. Мястото на Добри е от дясната страна на ротния: той се намества там — профилът му се осветява червено от огъня. Каква трогателна любов между тия двама храбреци! Мълчалива и открита, тя се изразяваше у Добри с привързаността на куче, неотлъчно стоящо при господаря си, готово да изпълни и най-безумната му заповед. Ротният беше сдържан в обноските си към него, но всеки чувствуваше, че това бяха сърдечни ласки. И двамата се разбираха мълчешката.

Навсякъде тишина и спотаеност: тишината пред очаквания скок на грабливо животно. Долу към Брегалница се чуват пискливи гласове на нощни птици.

Струва ми се, заповедта е дошла. Бързо пристига Добри. Предава ми да се съберем при ротния.

„Колко е часът?"
„Един, г-н подпоручик."

Шумолейки с мушамата, аз забързвам между войниците:

„Ставай! Ставай!"

Наскачват уплашени, търсят в тъмното пушките. Неколцина още слят.

„Ташо, събуждай ги по-скоро!" — шепна на взводния си подофицер, който пръв се събуди, загракал зъби. Той тръгна наведен, като дърпа спящите за краката:
„Ставайте! Запряне! Носторе!"

Бързо се нареждат четиридесетте души — чернеят се две неправилни редици. Всички мълчат, треперят, свиват глави в рамената. Още сънливи, те не знаят какво става.

Когато минавам пред тях, за да ги проверя, те ме гледат предано, сякаш искат да се сгушат около мен, да се притиснат доверчиво.

„Хайде, какво чакат още! — вика ротният. — Първи взвод! Готов ли е първи взвод!"

Отиваме.

Спокоен, отпуснал единия си крак, ротният стои 9 средата на дошлите вече други взводове.

„Тука ли са всички?" - пита той.
„Всички са налице, г-н поручик."

Приближаваме сгъстени.

„Сссст! Слушай тука. Юнаци!" — започва речта си ротният с твърд, властен тон. Той шепне полугласно като се подига от време на време на пръсти, сочейки с ръка към Брегалница — с тая желязна ръка, която заканително заплашва, заповядва. В тъмнината тя се размахва ритмично със страшните угрози и тайнствени снишавания на гласа -  рови душите, разтърсва там страха, сграбчва сърцата и ги издига високо, като им посочва Отечеството и славата.

Накрая той се обръща на изток:

„ ... Сега да се помолим. Шапкии-долу!"

Гора от ръце се размахва, фуражките мигновено са снети и в тъмното се чернеят кръстове пред силуетите ка наведени космясали глави. Ротният зачита сухо, бързо, без чувство:

„Отче наш, иже еси на небесе, да святится има твое..."

След него тихо, богомолно, със съскаво шепнене четат мнозина и се кръстят непрестанно. При дигане на ръката продрънчват матери и железа.

... Наведен, за да прикрия кръстния знак (защото се срамувах, че се моля!), и аз чета молитвата, без да се замислям в смисъла на думите.

Не молитвата — самото молене облъхва душата ми с утеха и мистично просветление. Само някога, в детинството си, съм чувствувал това. Цялото ми същество е обърнато към неизвестното, но топло, обещаващо „Отче наш". Душата ми е утихнала, изпълнена с упование. „Няма да те убият! — ми шепне таен глас с една странна убедителност. — Няма да те убият!"

Може би всички ония там, които безспирно се кръстят и шепнат в религиозна унесеност, усещат още по-голяма вяра. Аз узнах поне частица от утехата на вярващия и свето пазя в душата си спомена за тая молитва.

„Наложи!" — — —

Повеждаме взводовете надолу към Брегалница.

Очите са устремени втренчено, изпитателно гледат: ще засвяткат ли пушки, ще се покажат ли отнякъде сърби, не ще ли ни посрещнат от шубраците до реката?

Стъпваме предпазливо, материте се прикрепят с ръка да не дрънчат, кашлицата е задържана с голямо усилие. Но шумът е неизбежен, цървулите фйукат из високата трева, железните части на пушките се удрят о копчетата и в куките на раниците, мнозина шепнат високо, за да указват посоката — и всяка колона се носи като рояк пчели с едно непрекъснато гъмжене.

Още нищо няма. Може би сърбите се лъжат, че това са храсталаците, които фучат от нощния вятър — или ги мами самодивският плисък на Брегалница?

Една просторна макова нива е отпреде ни. Тя ни дели от крайбрежните храсталаци. Посоката е указана, пътеки наблизо няма, ние трябва да газим направо през нивите. Изсъхналите, високи колкото нас стърнища се залюляват настрани, пречупват се и пращят под краката ни с ужасен шум.

Изведнъж остър трясък на близък изстрел. Всички се навеждат. Затичват се инстинктивно. Още няколко отделни изпитателни гръма, чаткащи като че на десетина крачки отпреде ни Стократно ехо. И в един миг нощта се оглушава от продиращ залп. Веднага след това забликва непрекъснат вихрен пукот.

Всичко е свършено!

Мъчителният страх и напрежението минават. Нещо тежко е снето от плещите ни.

[Previous] [Next]
[Back to Index]