НА ЛЕВИЯ БРЯГ НА БРЕГАЛНИЦА

3.

Часът е десет. Ние сме строени: всеки взводен при взвода си.

Неотлъчно до мен стои ординарецът ми Марин с раницата и с кошницата за ядене: разчекнал е устата си — зъбите му се белеят в тъмното. Той не беше влизал още в сражение — току-що бе дошъл с едни „допълнющи".

„Какво зъзнеш, Марине! През лято, пък трепериш" — го задявам аз.
„За го видим сега, гсн подпоручик. То не е цивилизация!" - се обажда някой.
„За види баря сърбянки" — се чува звучният баритон на Анго Пеев.
„3а види той фаат-бум-фйууу!" — възразява иронично Латун Господинов, подражавайки фученето и пръскането на шрапнелите.
„Стига му само пата-пата-пата!"
„Тяя картечници га захлопат — същи щъркели: тлока-тлока-тлока."
„Ни е щъркел бя, ами квачка: кот-кот-кот-кот!"

Коста Запрянов от предната редица постоянно ме гледа в очите — иска нещо да ми каже. Той влезе само веднъж в сражение и тогава толкова се изплаши, че след това прави всичко, за да излезе от строя: ходи при дружинния, изпраща някого при полковия, преструваше се на болен. И наистина излезе: стана шивач, готвач, ординарец. Но ето го сега пак в строя. Свит около пушката си, той от време на време цял потреперва. Най-после се решава:

„Г-н подпоручик..."
„Какво?"
„Не може ли някак?..."

Разбирам го — очите му тъй ме молят: той би могъл да бъде в обоза, в нестроевата рота, в дивизията... Защо да бъдат там други, а не той? Нима животът на тия други е по-ценен от неговия?

Но той е тук и след няколко часа трябва да настъпя заедно с нас. Улавям го с две ръце за рамената и здраво го раздрусвам. Моята усмивка му е разказала всичко. Тоя неуморим бърборко Анго — ето и сега не спира: разприказвал се е, сякаш не на бой ще върви, а на сватба. Раниха го тежко при Одрин в гърдите и крака и всички го смятаха за умрял. Един ден — ето го Анго с накривен рунтав калпак, с грамадна черна брада, пусната в болницата, мустаците кръвнишки засукани — оздравял... В ротата го посрещнаха с гръмко „оооо!" Той се хилеше отдалече, сияещ, гладейки несръчно брадата си. Очите му щвъкаха като птички. Без шинел, надянал през рамо едно платнище и малка торба. Единият му крак с ботуш, другият — раненият — с цървул.

„Ей ма, върнах са, за са бия пак. Шел'ма бендисат сърбянките с тая брада?" — бяха първите му думи.

И изведнъж в ротата се вля бодра струя. Денем и нощем се трупаха около него — топлият му задушевен глас се чуваше навсякъде.

Сега, тъкмо пред атаката, той спокойна е седнал на земята между зъзнещите другари — стяга си цървула. Някъде долу, измежду краката им, се чува:

„Сва е батуш, а сва е свински папуц. Ох, на батенката!"

Латун се обажда:

„Приготвяш се, Анго, за големия сън като бубите, га заспиват... Само един куршун ти трябва". — Латун философствува за всичко — всичко премерва скептично, иронизира, боде, жигосва — навсякъде ще капне горчивата си отрова.

Но Анго не се удава; той шеговито отвръща:

„Куршун ли? — Куршун си имам, ей го в крака, не е още изваден. Ама какво за права с платнището! Ти шинела барем имаш: ага умреш, за та кладат връз шинелата, та че зафатят яваш-яваш — двамина за ръкавето и двамина за крайовете — и за та пуснат полечка в ропата. Ами я ага умра, та че нямам шинела! Мене за ма кладат ей в соа платнище, та че ага рекат да ма пуснат в гробето, за изплъзнат някой край на платнището, за ма гюмнат долу и за ми скършат главата... За подскоча кръгом оде фронта и за са озъбя като варена пачя."

Всички се смеят с глас. Смехът се слива с трескавите тръпки, устата остава озъбени, с изопнати устни.

„Дайте му една шинела бя, стига й црикал!"
„Шинела за си взема от сърбулята. Маа му стара, за идем храброносно в Бялград при сърбянките — да ни запомнят."
„Полека, да не идеш оттатък Бялград — възразява Латун. — Тя войната й комарджилък, ни са знай кой за спечели."
„Кой! Който й ербап!"

Някой дообяснява:

„Който има силни маскуля!"

Анго спокойно продължава:

„Родопският полк не е шега. Той е най-православният,. как го мислиш ти! Твърдоглавец полк! Дурде сме в него, не пропада България!"
„Много си умствен! — отговаря Латун. — Я са поптай: мре ли ти са?"
„Наш Латун нийде го няма! Язък ти за хордена! Я да имам хорден, за са фърля в огъня."
„Полека! Я пък го изнамирам туй за хайванлък. Докога за са бийми! Утре за рекат — хайде сега пък против румънците!"
„За обикалями бя, за какво сме тръгнали! Де са й години напред, се са наши. За на укадят хубаво тяя фугаси, бърхутя хим за на почерни: само да са покажем на румънците — дим да ги няма!"

Ротният изсъска. Млъкнаха.

Наредени, той ни изтегли в шахматен ред: два взвода отпред, раздалечени на около петдесет крачки, и другите два отзад, в междините.

Часът наближаваше единайсет, оставаха още два часа и половина.

Строени в две разредени редици, войниците от моя взвод налягаха с лице към Брегалница; разреших им да подремнат. Отпред, на двайсетина крачки, се настани часовият.

Долу до реката бяха изпратени секрети, по трима от  взвод. Те шумяха на отиване — газеха из маковата нива,  Вляво и вдясно се чуваше как се настаняват други роти. Ясно достигаха откъслечни думи.

„Първи взвод! Тука първи взвод!"  " — Диньоо!"
„Насам четвърта рота!"
„Не шумете бе, хеей! Дяволите ще ви вземат!"

[Previous] [Next]
[Back to Index]